Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Морски приказки от цял свят
Второ преработено и допълнение издание
Съставил: Чавдар Аладжов
Редактор: Николай Янков
Художник: Борислав Стоев
Худ. редактор: Иван Кенаров
Техн. редактор: Георги Иванов
Коректори: Паунка Камбурова и Денка Мутафчиева
Дадена за набор на 10. III. 1971 г.
Подписана за печат на 15. V. 1971 г.
Излязла от печат на 30. VI. 1971 г.
Българска, второ издание
Държавно издателство — Варна, 1971
ДП „Странджата“ — Варна
История
- — Добавяне
Краят на пътешествието
Второ писмо
Когато параходът нагази в Мраморно море, тъкмо бе време за закуска. Кокът, корабният готвач, изнесе от камбуза[1] голяма правоъгълна кутия с чуждестранни надписи. Докато режеше с ножчето тенекиения й капак, той подхвана:
„Живееше по нашите брегове турук — едър, охранен. За хапване имаше доста, та съвсем напълня. Ала пак бе недоволен и помахваше пренебрежително с плавници:
— Вода като вода ли е? Сладни, сол няма! Къде по-солено трябва да бъде морето!
Рибите го слушаха и си мълчаха. Какво разбираха те от солени и сладки води? Никоя от тях не бе плувала в чужди морета, за да знае. И турукът съвсем се окуражи:
— Дъно като дъно ли е! А да видите само какви дъна има. На Мраморно море например! Цялото е мраморно! От край до край! Блести повече от мозайка! Да не му се нарадваш! Не е дъно, а дворец!
Рибите се оглеждаха мълчаливо. Наоколо им пясъкът светлееше зърнест, чист. Недалеч се къдреше лекичко грамадна ливада от зелени водорасли, а зад тях се спускаха стръмно надолу скалите — кафяви, шуплести, с множество подмоли и пещери, — чудесни скривалища. На тях тук им беше много хубаво, но не смееха да му възразят. Ала един ден им омръзна да го слушат и му креснаха:
— Върви, където щеш, из твоите морета, но престани най-сетне!
— О, да не мислите, че няма да ида, ще ида, и то още сега! Да! А вие се въргаляйте в тинята! — викна турукът и ги отмина с достойнство.
Той толкова много и толкова дълго бе говорил за красотата на Мраморно море, че накрая сам бе повярвал на думите си. Представяше си дъното му като огромно мраморно корито, из което се вият и преплитат хиляди алеи, а по тях на всяка крачка — пейки и беседки. Виждаше и себе си изтегнат блажено на някоя от беседките, та му се прищя на момента да е там. И без да се сбогува, без да обърне даже взор за последен път към близките си, вирна глава и плесна силно с опашка.
Но Мраморно море не беше тъй близко, както си мислеше турукът. Плува дълго, докато една привечер видя насреща си два стръмни бряга. Те се извисяваха в помръкващото теменужено небе и обхванали като с огромни клещи морето, сякаш го прецеждаха между себе си. Турукът се поколеба за секунда, но макар да бе доста уморен, искаше час по-скоро да стигне желаната цел. Отпусна се върху повърхността и течението го понесе. Скалите идеха насреща му настръхнали и зли, наметнати като че ли с кадифено-чер плащ от морски мъх. Изведнъж го достраша:
«Ами ако там има засада и стражата ме хване? И ме върне обратно? А? Какво ще правя?» — рече си той, ала Мраморно море беше тъй близо, че скоро надви страха си, но реши да бъде много предпазлив. Гмурна се надълбоко и заплува над самото дъно. Но неочаквано течението се беше обърнало срещу него — тласкаше го назад и той трябваше да се напряга четворно повече.
«Глупава работа! Как можа точно сега да потече обратно!» — ядосваше се турукът и никак не съобразяваше, че в Босфора по-солената вода от Мраморно море като по-тежка тече отдолу, а отгоре е по-леката и сладка вода на Черно море. Той се бореше с течението, махаше с плавници, пляскаше яростно с опашка. Оставаше му мъничко, още съвсем мъничко да премине провлака…
Изведнъж нещо го блъсна, а ударът отне последните му сили. Турукът припадна за миг, сетне се закани отново и увисна като в люлка. Опита се да се изплъзне от клопката, замята се лудо на всички страни, ала се оплете повече и стихна. Обърна се плахо и разбра, че е попаднал в мрежа, пълна с негови събратя. Тя ги вдигна в купом нагоре и ги стовари с трясък в дъното на стара гемия. Въздухът го давеше и турукът напразно отваряше жадно уста. Капка вода не разквасваше хрилете му… И той се умири. Зашеметен, лежеше кротко върху прогнилите, вмирисани на риба дъски на гемията и му се струваше, че си отдъхва след дълго пътешествие в мраморна беседка край мраморна алея на мраморното дъно на Мраморно море…
Но беше рано за почивка!
На разсъмване ги наринаха с лопати в дълбоки, плетени от върбови пръчки кошове. Сетне ги стовариха на пристанището и висяха до капване по тезгяхите на рибарските дюкянчета. Към обед им провървя. Качиха ги на каруци и ги откараха в някаква фабрика. Там ги насипаха в огромни каци и почнаха да ги обработват. Турука, почистен и попарен, залят с масълце и доматен сос, натикаха в правоъгълна тенекиена кутия, поставиха я с други кутии в дървени сандъци и изпратиха сандъците на гарата. Така турукът предприе своето последно пътешествие и по някаква случайност днес попадна пак в Мраморно море с нашия параход. И ето го сега пред вас…“ — завърши кокът и махна капака на кутията.
Моряците се засмяха, запретнаха ръкави и излапаха сладко-сладко турука. Сетне метнаха кутията зад борда. Тя цопна сред вълните, задържа се на гребена на една вълна, но друга я плисна, тя се напълни и като се полюшваше ту насам, ту натам, почна бавно да потъва. Мрачнозелената бездна попиваше все повече металния й блясък, докато съвсем я погълна.
Така турукът се намери най-после на дъното на желаното Мраморно море!