Чавдар Аладжов
Писма от морето (2)

Краят на пътешествието
Второ писмо

Когато параходът нагази в Мраморно море, тъкмо бе време за закуска. Кокът, корабният готвач, изнесе от камбуза^[1] голяма правоъгълна кутия с чуждестранни надписи. Докато режеше с ножчето тенекиения й капак, той подхвана:

„Живееше по нашите брегове турук — едър, охранен. За хапване имаше доста, та съвсем напълня. Ала пак бе недоволен и помахваше пренебрежително с плавници:

— Вода като вода ли е? Сладни, сол няма! Къде по-солено трябва да бъде морето!

Рибите го слушаха и си мълчаха. Какво разбираха те от солени и сладки води? Никоя от тях не бе плувала в чужди морета, за да знае. И турукът съвсем се окуражи:

— Дъно като дъно ли е! А да видите само какви дъна има. На Мраморно море например! Цялото е мраморно! От край до край! Блести повече от мозайка! Да не му се нарадваш! Не е дъно, а дворец!

Рибите се оглеждаха мълчаливо. Наоколо им пясъкът светлееше зърнест, чист. Недалеч се къдреше лекичко грамадна ливада от зелени водорасли, а зад тях се спускаха стръмно надолу скалите — кафяви, шуплести, с множество подмоли и пещери, — чудесни скривалища. На тях тук им беше много хубаво, но не смееха да му възразят. Ала един ден им омръзна да го слушат и му креснаха:

— Върви, където щеш, из твоите морета, но престани най-сетне!

— О, да не мислите, че няма да ида, ще ида, и то още сега! Да! А вие се въргаляйте в тинята! — викна турукът и ги отмина с достойнство.

Той толкова много и толкова дълго бе говорил за красотата на Мраморно море, че накрая сам бе повярвал на думите си. Представяше си дъното му като огромно мраморно корито, из което се вият и преплитат хиляди алеи, а по тях на всяка крачка — пейки и беседки. Виждаше и себе си изтегнат блажено на някоя от беседките, та му се прищя на момента да е там. И без да се сбогува, без да обърне даже взор за последен път към близките си, вирна глава и плесна силно с опашка.

Но Мраморно море не беше тъй близко, както си мислеше турукът. Плува дълго, докато една привечер видя насреща си два стръмни бряга. Те се извисяваха в помръкващото теменужено небе и обхванали като с огромни клещи морето, сякаш го прецеждаха между себе си. Турукът се поколеба за секунда, но макар да бе доста уморен, искаше час по-скоро да стигне желаната цел. Отпусна се върху повърхността и течението го понесе. Скалите идеха насреща му настръхнали и зли, наметнати като че ли с кадифено-чер плащ от морски мъх. Изведнъж го достраша:

«Ами ако там има засада и стражата ме хване? И ме върне обратно? А? Какво ще правя?» — рече си той, ала Мраморно море беше тъй близо, че скоро надви страха си, но реши да бъде много предпазлив. Гмурна се надълбоко и заплува над самото дъно. Но неочаквано течението се беше обърнало срещу него — тласкаше го назад и той трябваше да се напряга четворно повече.

«Глупава работа! Как можа точно сега да потече обратно!» — ядосваше се турукът и никак не съобразяваше, че в Босфора по-солената вода от Мраморно море като по-тежка тече отдолу, а отгоре е по-леката и сладка вода на Черно море. Той се бореше с течението, махаше с плавници, пляскаше яростно с опашка. Оставаше му мъничко, още съвсем мъничко да премине провлака…

Изведнъж нещо го блъсна, а ударът отне последните му сили. Турукът припадна за миг, сетне се закани отново и увисна като в люлка. Опита се да се изплъзне от клопката, замята се лудо на всички страни, ала се оплете повече и стихна. Обърна се плахо и разбра, че е попаднал в мрежа, пълна с негови събратя. Тя ги вдигна в купом нагоре и ги стовари с трясък в дъното на стара гемия. Въздухът го давеше и турукът напразно отваряше жадно уста. Капка вода не разквасваше хрилете му… И той се умири. Зашеметен, лежеше кротко върху прогнилите, вмирисани на риба дъски на гемията и му се струваше, че си отдъхва след дълго пътешествие в мраморна беседка край мраморна алея на мраморното дъно на Мраморно море…

Но беше рано за почивка!

На разсъмване ги наринаха с лопати в дълбоки, плетени от върбови пръчки кошове. Сетне ги стовариха на пристанището и висяха до капване по тезгяхите на рибарските дюкянчета. Към обед им провървя. Качиха ги на каруци и ги откараха в някаква фабрика. Там ги насипаха в огромни каци и почнаха да ги обработват. Турука, почистен и попарен, залят с масълце и доматен сос, натикаха в правоъгълна тенекиена кутия, поставиха я с други кутии в дървени сандъци и изпратиха сандъците на гарата. Така турукът предприе своето последно пътешествие и по някаква случайност днес попадна пак в Мраморно море с нашия параход. И ето го сега пред вас…“ — завърши кокът и махна капака на кутията.

Моряците се засмяха, запретнаха ръкави и излапаха сладко-сладко турука. Сетне метнаха кутията зад борда. Тя цопна сред вълните, задържа се на гребена на една вълна, но друга я плисна, тя се напълни и като се полюшваше ту насам, ту натам, почна бавно да потъва. Мрачнозелената бездна попиваше все повече металния й блясък, докато съвсем я погълна.

Така турукът се намери най-после на дъното на желаното Мраморно море!