Чавдар Аладжов
Писма от морето (3)

Сюнгерът
Трето писмо

Параходът се спускаше все по на юг и по на юг от Солун, когато край един от Беломорските острови съгрях лодка без гребец.

— Защо ли е празна? — попитах капитана.

— Не е празна. Ловят сюнгери…

Сюнгери!

Някога в училище триехме черната дъска със сюнгер, с много голям сюнгер, измъкнат направо от морското дъно. Не зная как е при днешните деца, но ние злоупотребявахме с гъбата за триене. Когато времето биваше лошо — валеше или ни бе притиснал мраз, — оставахме в класната стая. Тогава сякаш ни хващаха дяволите. Почвахме да се боричкаме, да лудуваме и накрая почти винаги опирахме до сюнгера: ритахме го вместо футболна топка или се замервахме с него както при народна.

Веднъж пак се бяхме разгорещили. Разделени на два тима, ритахме сюнгера в празното място пред черната дъска — между катедрата и вратата. Увлечени в играта, бутахме се и се блъскахме с ожесточение. Ала ненадейно влезе учителят. Замръзнахме от уплаха — знаехме, че заслужаваме наказание, и зачакахме със свити сърца да видим какво ще бъде то.

Учителят ни изгледа много дълго и много бавно по ред, после ни накара да си седнем по местата, изчака да позаглъхне шумът и скърцането на чиновете, защото никой не смееше да пророни думичка, и заговори… Заразказва ни една история, която ние запомнихме за цял живот и която ни накара да се откажем от лошите си игри със сюнгера.

Тази история си спомних сега:

Морето беше синьо и чисто като небето и ако хората ходеха надолу с главите, сигурно биха взели небето за море, а морето — за небе. Те биха се излъгали, ала рибите — никога! Защото за тях небето беше сребристобяла повърхност, покрита при слънчево време с хиляди златни люспи, които подскачат, движат се и менят блясъка си. Всяка риба би се заклела в това, защото така изглежда водната повръхност, гледана от дъното. Затова и рибешките кореми са лъскавобели. А гърбовете им са най-различно оцветени и нашарени. Какви ли не премени по своята пъстрота няма из морския свят!

Сюнгерът на практика се беше уверил в това. Той си беше схванат от рождение и понеже не можеше да се движи, държеше се здраво за скалата и най-внимателно наблюдаваше всичко наоколо си. А мястото му беше много изгодно. Скалата се намираше под най-високия връх на подводна планина. Наблизо и надалеч стърчаха подобни върхове, под които зееха дълбоки пропасти или се ширеха пясъчни поляни. Водорасли никнеха навсякъде, а скалите тъмнееха от налепените по тях миди, морски таралежи и воден мъх. Единствен сюнгерът светлееше като бежово петно на тъмния фон и привличаше погледите на морските обитатели, които често се спираха край него.

— Божичко — посочи го веднъж една сардинка, — какъв нищожен сюнгер! Не бих желала да бъда на негово място.

— Да, нищожна твар! Аз и за миг не съм помислял, че мога да бъда сюнгер! — потвърди с басовия си глас барбунът, с когото се разхождаше сардинката.

Барбунът се смяташе за царска риба и се държеше гордо, с достойнство. Вярно, червеникавите му одежди го отличаваха от останалите риби, но общият му вид бе доста тъпичък. С голямата си глава той направо изглеждаше глупав. Но това не пречеше на сардинката да се докарва пред него, да го ласкае и ухажва, та да спечели сърцето му. Макар да не бе дънна риба, тя смяташе за страшно изгодно да има съпруг от царски произход.

— И аз! — въодушеви се сардинката. — Бих предпочела да бъда сепия, но не и сюнгер!

— Сепия, пфу! — плю презрително барбунът. — Тя е отвратителна! Моля ви се, глава и крака без всякаква талия, та това е отвратително!

— Отвратително главоного, отвратително главоного!

— И не знаеш кога ще те очерни! Вървиш си най-спокойно и изведнъж — прас! — цял облак черно мастило отгоре ти!

— Друго не може да роди злобната й глава…

— Да, ненавиждам всички главанаци, включително и октоподите!

— Тия осмокрачковци са твърде подли. Казват, че на всяко стъпало имали вендузи… Споменал вендузи, та се досетих за медузите. Има страшно красиви медузи, просто истински воден цвят. И всички са облечени с вносен найлон…

— Найлон, цвят, глупости. Веднъж видях изхвърлена на брега медуза. Безцветна пихтия, пфу, още ми се повдига, като си помисля… Виж, морските звезди…

— Как си мечтая да стана морска звезда!

— Ти и така си ми най-хубавата — каза галантно барбунът, прихвана вежливо сардинката под перката и я отведе важно-важно.

Сюнгерът остана сам, тъжен и наскърбен. Той се присвиваше от мъка и шуплите му цедяха ситни капчици.

— Защо плачеш? — попита го една скарида.

Като пляскаше силно отгоре-надолу с рачешката си опашка, тя мина наблизо, долови хълцанията, насочи натам мустачките си антени и като се увери, че сюнгерът плаче, спря да го утеши. Имаше меко, бяло сърце, което не й позволяваше да го отмине. Беше състрадателна, макар често сама да се нуждаеше от защита — предпазваше я единствено безцветно, леко рогово облекло.

Той й разказа за обидата, за своята мъка, загдето е тъй грозен и схванат, за това как му се иска да плува и всяка нощ сънува, че поема на далечно пътешествие, а на заранта разбира, че е прикован за вечни времена към скалата и му остава само мечтата.

— Не тъжи — усмихна се дружески скаридата, — всеки идва на света, за да извърши нещо полезно. И той ще бъде истински щастлив единствено тогава, когато изпълни предназначението си. Разбираш ли?

— Не съвсем — призна си сюнгерът.

— Нищо, някой ден ще го проумееш, а дотогава живей както подобава! Бъди добър, гледай всичко с широко отворени очи и се радвай на света! — завърши скаридата и се сбогува.

Сюнгерът се замисли над думите й. Ала те си оставаха непонятни за него. Та той гледаше на четири и поглъщаше жадно всичко. Какво друго да върши? Но то не го правеше щастлив, а дваж по-нещастен. Защото дори и мидите, дето се лепяха наблизо, имаха по едно краче, с което макар и много бавно, ала все пак пълзяха по скалата. Можеха да се местят и морските таралежи. Понякога даже и някое водорасло се откъсваше от дъното и се понасяше към повърхността. Само той бе осъден на вечна неподвижност…

И дните се нижеха тъжни, равни, докато веднъж до скалата не се гмурна един водолаз. Той забеляза веднага светлия сюнгер и го отлепи от каменната стена. Пусна го в мрежата, която носеше окачена на врата си, и продължи да търси и събира нови сюнгери. После се изкачи на повърхността и ги сипа в лодката. Когато я напълни догоре, хвана греблата, натисна ги и се понесе към брега.

Сюнгерът лежеше на кърмата, почти до кормилото, и се усмихваше. Лекият бриз приятно го галеше и той чувствуваше нежната ласка на слънцето с всичките си шупли. Високо горе плаваха бели платноходки-облаци и сюнгерът ги гледаше и се радваше. Той си спомни за добрата скарида, повтори си наум думите й и най-сетне ги разбра. Поемаше на чудесно пътешествие по света, за да изпълни предназначението си! Самата мисъл, че ще бъде полезен, го изпълваше с гордост и го караше да се чувствува безкрайно щастлив.

Сюнгерът пътува много, видя много, пък и знаеше много. Затова накрая се зае да помага на децата в едно училище да изтриват тебешира от черната дъска, та да могат на нея да се пишат все нови и нови познания за света, които те трябваше да научат. А това никак не беше малко и си заслужаваше да се живее за него!

И той служи на децата, докато се изхаби до последно късче…