Чавдар Аладжов
Писма от морето (4)

Малката рибка и голямото море
Четвърто писмо

Докато чакахме да разтоварят и натоварят парахода в едно средиземноморско пристанище, случи ни се да преживеем нечакана среща. Но преди да кажа каквото и да е за нея, искам да опиша друга история…

Цял живот цацата мечта за голямото море. И накрая успя да се добере до него. Промъкна се крадешком до чуждестранен кораб, огледа внимателно дъното му и откри наскоро умряла мида. Полуотворените й черупки се крепяха все още здраво за обшивката, притиснати от живите миди. По-удобна каюта за пътник без билет едва ли можеше да се намери. Рибката се стрелна светкавично и се сви между черупките.

„Добре, че някои моряци не почистват често дъната на корабите си“ — помисли тя и не посмя да се покаже през цялото пътуване. Но щом усети, че водата се затопля, и разбра, че са стигнали голямото море, гмурна се в лазурната глъбина, без да се сбогува. И се скова. И онемя от изумление.

Прозрачно синкавата вода пречупваше слънчевите лъчи като истински кристал и пилееше светлината им навсякъде, сякаш наоколо бяха потънали най-малко сто слънца. Хиляди багри се преливаха и преплитаха в чудни съчетания. Докъдето стигаше погледът, се виеха водни растения и пищна зеленина се къдреше на вълни. Из подводните поляни и гори се разхождаха бавно, премятаха се лудо или препускаха на воля морските обитатели, едни от други в по-хубави окраски и одежди.

Ах, каква прелест, какво изящество и богатство! — хлъцна от възторг цацата и се втурна да търси братовчедките си — аншуите.

Тя не ги познаваше, пък и те не бяха я поканили, но рибката си мислеше да им погостува. В края на краищата бяха рода и нямаше да я изпъдят, както и тя не би отказала гостоприемството си на всеки чужденец. Но не знаеше как да ги намери.

Като помръдваше лениво с плавници, насреща й се носеше важно закръглена като топка риба в костюм на жълти и черни раета.

— Извинете… — захвана цацата.

— Я се махай от пътя ми, дрипло! — изруга дебеланкото и като се наду още повече, отмина с достойнство.

Цацата се почувствува безкрайно оскърбена и сигурно би се разплакала от обидата, ако не беше се разнесъл наблизо дрезгав глас:

— Какво се е случило, малката?

Тя се обърна и замръзна — към нея идеше бавно огромен рак. Той изглеждаше страшен с грамадните си назъбени щипци и десет крака, но блестящата му пурпурна ризница подлъга рибката и тя реши, че случаят я среща с истински рицар.

— О, благородни господине — викна въодушевено тя, защото дотогава не бе чувала нищичко за омарите, — трябва да намеря своите братовчедки аншуите.

— Аншуите ли? Те… — вдигна полекичка щипцата си омарът, сякаш се канеше съвсем точно да посочи адреса.

Но щипцата щракна изведнъж. Цацата отскочи несъзнателно. Тя усети зъбците до тялото си, ала беше дребничка и успя да се изплъзне невредима. Втурна се ужасена да бяга далеч от опасното място.

„Тук никому не бива да се доверявам“ — рече си тя накрая и се заоглежда внимателно. Скоро различи лежаща неподвижно сред водораслите риба. Приличаше на калкан, само че беше по-мъничка, по закръглена и тумбеста. Изглеждаше страшно мързелива, защото нито веднъж не се помести, докато цацата я наблюдаваше. Дори очите й не трепваха. И двете кръгли отворчета над тях с късички бели пипалца.

„Какви ли са тия дупчици? Сигурно са уши. А щом са уши, ще мога отдалеч да я попитам за аншуите!“ — помисли цацата и понечи да тръгне, но преди да направи и един мах с опашката, над мързеланката се стрелна непредпазлива рибка. Откъм дупчиците блесна къса мълния и рибката падна мигом убита от електричеството, защото мързеланката беше електрически скат. Зъбите на цацата изтракаха от страх, като си представи, че тя можеше да бъде на мястото на непредпазливката. Побърза да се махне, но зашеметена от страха, едва не се уплете в прозрачните воали на три разкошно облечени риби — дрехите им бяха от най-скъпа материя, в най-причудливи цветове, а върху им се вееха на четирите страни най-фини воали.

— Каква никаквица! Ей, простачко, отваряй си очите, ще ни скъсаш воалите! — ревнаха натруфените риби, ала за първи път на цацата не й докривя от ругатните.

Дори се посъвзе и почна да й олеква. Размаха плавници и продължи да търси братовчедките си.

Тя попадна на тях случайно. Видя ги и отдалеч ги позна: приличаха на цаците, само че бяха много по-едри. Зарадвана, тя се втурна сред тях с вик:

— Милички мои!

Но никой не й обърна внимание. Даже глави не възвиха към нея, а продължиха най-невъзмутимо пътя си.

— Моля ви се, много ви се моля, аз пристигам отдалеч при вас и цял ден ви търся… — опитваше се да ги спре тя, обръщаше се ту към една, ту към друга, но те сякаш нито я виждаха, нито я чуваха.

Смаяна от безразличието им, цацата не знаеше какво да прави и плуваше редом с тях. Ненадейно аншуите се разбързаха, заудряха трескаво с перки, с опашки и все по-лудо се носеха напред. Цацата се напрягаше, за да не изостава, но бързината не бе по силите й. Скоро тя се изтощи съвсем и вцепенена от умора, политна към дъното. И тъкмо навреме, защото точно тогава над главата и мина огромната сянка на рибата тон. Тя гонеше стадото и лакомо лапаше застигнатите аншуи.

Смазана от ужас, без капчица сила, цацата потъваше все по-надълбоко и си мислеше вече, че ще загине, когато пропадането спря. Вероятно бе стигнала голяма дълбочина, защото наоколо й се стелеше сивкав сумрак, а и скалите бяха сивкави, и пясъкът. Зашеметена, цацата продължи да лежи неподвижно и само очите й шареха уморено околовръст. Близо до нея се виеше цяла леха от пъстри цветя и тя съжали, че не попадна поне между тях, та да им се порадва. Те бяха толкова красиви — имаха съвсем нежни венчета от тънички листенца, — че всекиму би се поискало да им се порадва. Може би затова някаква рибка се спусна над тях и тръкна корема си в един цвят. Но листенцата мигом се свиха и сграбчиха рибката с хиляди пръсти. Тя се дърпаше отчаяно, пищеше за помощ, ала никой не можеше да й помогне. Цветът-актиния я държеше здраво и стапяше, всмукваше постепенно тялото й, докато не я погълна цялата…

Цацата гледаше и не проумяваше как едно красиво създание като актинията може да бъде толкова жестоко и коварно. Тя по-скоро би оправдала акулите, които малко по-късно разкъсаха тона. А те нападаха като истински морски разбойници! Налитаха на глутници върху тона, отнасяха парчета от тялото му и пак се връщаха. Нищо не ги трогваше. Дори повече ги настървяваха живите му рани, от които се виеха нагоре като дим синкави струи…

„Гледай ти, синя кръв! Изглежда, че тук рибите имат синя кръв“ — рече си учудено цацата, защото не знаеше, че на голяма дълбочина червената светлина не прониква и затова всичко червено изглежда синкаво. И допълни:

„Може и корони в кръвта си да имат, ала това е един отвратителен свят! Ах, как се подлъгах! Как да се върна пак в родното море?“

И се разплака. От мъка, отчаяние и разкаяние. Защото беше една малка рибка, загубена сред голямото чуждо море, която едва ли пак щеше да зърне родните брегове…

Та представете си, че една подобна рибка се молеше със сълзи на очи да я вземем на парахода!