Чавдар Аладжов
Писма от морето (1)

Дълбината на морето
Първо писмо

Какво да ти пиша за Черно море? Впрочем някои може би си представят, че щом морето е Черно, и водата му сигурно е катранена. Иначе защо ще носи подобно име?… Наистина, защо ли? Едни смятат, че понеже е бурно, други…

Кефалите се спотайваха в самия край на лагуната, около скалистия нос, който разбиваше вълните и пазеше те да не отнесат пясъчната ивица. Дъното около скалата беше нагъсто осеяно с водорасли, а между камънаците се намираха достатъчно дупки за криене. Затова кефалите много рядко се осмеляваха да навлязат в гладката като тепсия плитчина. Водата там беше бистра и отгоре им всеки миг можеше да налети някоя граблива чайка.

И те си живееха мирно и тихо, докато един ден се яви морската игла. Тя се изниза изпод стръкчетата водорасли, огледа предизвикателно кефалите и се изсмя:

— Ах, какви глупаци! Тъпчат се в бедната лагуна, й само на един ден път от тях се намира морският рай!

Кефалите я зяпнаха смаяни:

— Не е истина!

— За вас лъжа — за мене истина. Тъкмо ще си живеем там само с моите посестрими.

— Нима никой не живее там! — учуди се един млад кефал.

— Ами да! Защото трябва да се мине през отровна вода и всички се плашат. А се иска само да затвориш уста и да понапрегнеш перки, за да я преплуваш. Хайде, стойте си тука, пък аз да вървя — шмугна се отново във водораслите морската игла.

Кефалите мълчаха, слисани от необикновената новина.

— Трябва да е истина — обади се най-после един.

— Да, да — додаде друг.

— Морската игла се вре навсякъде — допълни трети — и всичко знае.

— Напротив, тя е мързелива и като нас никога не напуща крайбрежието — опита се да ги вразуми младият кефал, ала събратята му не го слушаха:

— Каква сметка има да ни лъже?

— Трябва да й се вярва!

— Да идем, братя, в морския рай!

— Да идем, да идем в морския рай! — развикаха се те и се понесоха вкупом към дълбината. Последва ги и младият кефал.

Плуваха дълго. Водата ставаше все по-хладна и по-хладна, почна дори да студенее и да ги затруднява, ала те не се отказваха. Наоколо им постепенно притъмня. Изчезна бляскавата лъчезарност на плитчината. По дъното плъзнаха синкави отсенки, които бавно добиваха метална зеленина. И сивозеленият сумрак се сгъстяваше, обхващаше ги, докато се превърна в гъсто мастило. Прашинка светлина не се промъкваше през огромните водни пластове. Обгради ги пълна тъмнина. Едва тогава първите спряха и закрещяха:

— Ето отровната вода! Оттатък е морският рай!

Бяха готови да се втурнат напред, но ненадейно пред всички се изпречи младият кефал.

— Стойте! — викна той. — Ами ако морската игла лъже? Нека първо проверим…

— На мен се пада честта! — настоя веднага най-старият кефал.

Той се блазнеше от мисълта да открие пръв морския рай, та да влезе в рибешката история, и без да изчака съгласието на останалите, се гмурна в отровната вода. Но не се върна.

— Той е стар, изкуфял и сигурно вече е забравил за какво сме го изпратили. Ще ида аз! — каза най-красивият кефал.

Той завиждаше на стария кефал и скришом мечтаеше да го измести от водачеството. Беше си подбрал и съзаклятници, които веднага го подкрепиха. Рибите се подведоха лесно и красавецът, като удари грациозно с опашка, изчезна в дълбината. Когато и той не се върна, младият кефал се намеси за последен път:

— Ами ако те се отравят и затова не се връщат? Най-добре е сега да ида аз, но да ме вържете с дълго въже и когато престана да го дърпам повече, ще ме изтеглите обратно. Съгласни ли сте?

Кефалите поразмислиха и видяха, че има право. Вързаха въжето за опашката му и го изпратиха. Той стисни уста и заплува смело и бързо напред, макар да беше уверен, че морският рай не съществува. Желаеше само да стигне колкото се може по-далеч, за да докаже подлата лъжа на морската игла. Отдавна бе почнал да отваря уста, а неприятната и омразна лютевина в хрилете му не изчезваше. Главата чак го заболя и болките изчерпваха силите му, но той не спираше. Плуваше напред и напред, все по-трудно и по-трудно, докато накрая се отпусна бездиханен на дъното. Чувствуваше хрилете си огромни, огромни, а върху му се бе стоварило с тежестта си цялото море.

Когато и последното потрепваме на въжето замря, кефалите се заеха дружно да теглят. Теглеха и се чудеха как младият кефал беше успял да иде толкова далеч. А щом видяха безжизненото му тяло, проумяха смисъла на саможертвата му. Защото той беше доказал за тях една безспорна истина — че под двеста метра дълбочина в Черно море няма живот, тъй като водата е наситена със сероводород, а никакво течение не я раздвижва…

Може би заради това морето е наречено Черно?