Йордан Радичков
Опит за летене (9)

Пета картина

 

СТАРШИЯТА. Раздирай!

 

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ. Какво направихте, господин старши?! (тръгва напред)

СТАРШИЯТА. Не стреляйте. Назад!… Тук има хора. Назад или ще стрелям.

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ (слиза към убитата врана, накуцва). Вие вече стреляхте, господин старши! Убихте враната ми… Най-питомната врана, посевна врана, господин старши, полезна птица. Тъкмо започнах да я уча да хвърчи отново и я убихте! (взима враната) Момо, ей, Момо!!!

СТАРШИЯТА. За каква врана бръщолевиш, глупако?

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ. За Момо, господин полицейски. Тази врана аз я ударих в крилото, пребих и крилото, с жената почнахме да я прехранваме, тя стана съвсем пешеходна и се опитоми, господин полицейски! В най-пълен смисъл се опитоми и се привърза към нас. Гледай ти, викам на жената, как ние, благодарение на Момо от най-прости поданици и жители на Аврамови махали станахме опитомители!… Аз Момо и на малък хаджилък съм го водил, заедно ходихме ние на Светата Рилска обител да се поклоним на великия рилски пустинник, а и на самата обител да се поклоним, та ето по тоя начин Момо не само се опитоми, ами и християнин стана и малък хаджия! Хаджи Момо, господин полицейски!

СТАРШИЯТА. Кой те би по главата, говедо такова опитомител на врани, та си не гледаш хала и враната, ами си хукнал да гониш балони и да хвърчиш с тях по облаците?

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ. Никой не ме е бил по главата, ами заради враната, господин полицейски. По причина на опитомяването, тя забрави как се хвърчи. Кога балонът дойде, рекох си, ще се кача с враната на балона да похвърчи малко с него, щото откакто се опитоми и стана християнин, и малък хаджия, никак не хвърчи. Много е лошо да се опитомиш, господин полицейски! Опитомиш ли се, съвсем преставаш да хвърчиш.

СТАРШИЯТА. (удря с нагайката Аврам Опитомителя през лицето.) Марш, говедо! Махайте го от пътя ми. Да му се ударят десет камшика!…

 

СТАРШИЯТА. Кой тук е подстрекателят и организаторът на тази провокация?… Кой, питам, вдигна в тревога цялата полиция, противовъздушната батарея и внесе смут в околността?

ДАСКАЛ КИРО. Няма тук подстрекатели? Ние сме мирни хора, орачи и копачи, пастири, събирачи на билки, косачи и селски ковачи. Какви подстрекатели в Аврамови махали? Всичко това е мирно и добродушно простолюдие, едва изгазило с голям зор първо отделение и пак е останало неграмотно. То нито Декарт е чело, нито закона на Торичели знае, то гледа повече земята и стоката си, по тоя начин мускулите си развива, а мисълта по-малко развива.

СТАРШИЯТА. Неграмотно, но хвърчи!… Простолюдие, но хвърчи!… Ако всичкото простолюдие се емне да хвърчи по облаците, кой тогава ще оре и копае в тази държава, кой ще гледа добитъка, кой ще жъне житото?

ДАСКАЛ КИРО. Пак простолюдието, господин старши! То затова е създадено, да работи с мускули! Но понякога и въображението му работи. Въображението му е единствената привилегия, господин старши! То е и бедата му. Мигър един умен и образован човек ще седне да измисля всякакви небивалици и да ги разселва тука по Балканите? Това само простолюдието го върши, кой го знае къде се скита неговото въображение, та ето тук туря една гола самодива в реката (Старшията се обръща да види голата самодива. Даскал Киро излиза напред към Старшията), горе пуска змей по небето и не му стига змея ами и пламък пуска от устата му (Старшията гледа нагоре, търси змея). Като стои простолюдието подпряно на гегата си и гледа как се сгромолясват облаците над главата му, праща Крали Марко да разсича облаците, три синджира роби да освобождава и все така подпрян на гегата си, разположено посред своите кози, търкаля въображението си из доловете, прегазва вещици и зли сили, влиза в единоборство с тъмни стихии и с простотията си въобразява, че всичко е във властта му и че всичко е подчинено на него. Беден е тоя Олимп, господин старши, бедни са тия балкански богове, но нали знаете, че сиромах човек и на магаре язди… Махали, колиби, колибарски селища, дивотия. Какво може да роди тая дивотия, освен дивотии! (Даскал Киро се въодушевява, полицаите се скупчват вторачени в него, заслушани в словото му.) И ако в невежеството си тоя народ съзре скитащ балон, първата му работа е да го погне, да го хване яко за опашката и ако се случи може и да покръжи с него над мизерните си Аврамови махали, без да се замисля, че с това ще събуди подозрението на държавата и ще заслужи по десет камшика. Умният и образован човек никога не ще се юрне да гони скитащи балони, а още по-малко ще полети той с непознат балон в небето. Умният и образован човек може само да се усмихне снизходително и да каже още по-снизходително: „Гледай го ти, пустото му простолюдие, какви ги измисля!“

СТАРШИЯТА. Млък!… Нито дума повече да не съм чул. Вие бе, какво зяпате… Кой ти е дал право на тебе да държиш сказки? (обръща се към полицаите) Почни да дереш!

 

СТАРШИЯТА. Кой ти е дал право на тебе да държиш сказки?

ДАСКАЛ КИРО. Учител съм в Аврамови махали. Целият ми живот премина в тези махали. Остарях, побелях, оглупях изглежда, господин полицай, съвсем се вдетиних на стари години. Защото как иначе мога да си обясня тоя сиромашки опит да полетим в небето, та чак мъртвите горе да срещнем и ангелите! Или всички сме оглупяли, или всички сме се вдетинили! Щом тръгваме подир всяка скитаща идея, или събитие! Но властите не те питат дали си оглупял или си се вдетинил, властите ти налагат десетте камшика, защото всичко трябва да се заплати. Който хвърчи, той и пада, господин полицай. Не се преодолява лесно гравитацията.

СТАРШИЯТА. Стига!… Махайте от очите ми този изкукуригал даскал! (Влиза един от полицаите, който придружаваше Опитомителя и през направения със сабята прорез извежда Даскал Киро навън.)

ПЕТЛЕТО. И аз платих и изкукуригах! Как не!…

СТАРШИЯТА. Ти какво бе, и ти ли…

ПЕТЛЕТО. Отгоре! И аз идвам отгоре! Чух баща ми да кукурига и да ме вика, но платих с ей тая нога, щото ми се преби ногата в коляното. Как не се случи в перата да я ударя тая нога в глезена да я ударя, или на друго някое място, ами точно в коляното я ударих, в самата капачка, но няма как да я прегъна! По-неудобно от това не може и да бъде!

СТАРШИЯТА. Как се казваш?

ПЕТЛЕТО. Илия, май че бях… Не, чакай!… Май че бях Цвятко!

СТАРШИЯТА. Е как така. Ту си Илия, ту Цвятко. Не знаеш ли името си?

ПЕТЛЕТО. Зная го, господин началник! Как не! Като малък ми викаха петлето, щото много кукуригах. Баща ми беше ковач и аз като работя на духалото все си кукуригах. После като умря баща ми и сам станах сирак — ковач, взеха да ми викат петела, макар че аз по-малко кукуригах, щото децата взеха да кукуригат! После Див Петел ми викаха, после Кукуригу ми викаха, само жена ми дето все още ми вика Петлето.

СТАРШИЯТА. Ти за идиот ли ме смяташ мене?… Християнско име нямаш ли? В църква не си ли кръщаван?

ПЕТЛЕТО. Кръстен съм, как не. Ние всички сме християни от памтивека, — все християнски имена имаме, и Богородица е на голяма почит у нас, и баща ми като умря, ангел го отнесе под мишница. Ние от държавата не можем да се оплачем, тя нас ни зачита и на всекиго даде име.

СТАРШИЯТА. Държавата ни един свой поданик не е оставила без име! И най-никакъв да е поданикът, тя му дава име! Това е държава, как мислиш ти, че държавата ще остави някого без име!

ПЕТЛЕТО. Ни за миг не помислям, господин началник! Което е право е право, държавата нас всички ни зачете, не мога да си кривя душата. Но ние нали сме сиромаси хора, все не смогваме да си кръщаваме децата. При нас и църквата е далеко, и община далеко, а царят още по-далеко, чак в София, престолния град! Къде има време да ги разнасяш по църквите. Ето така ние сума години отлагаме, па и забравяме даже, добре, ама държавата не забравя и като ни събере, вземе, че на всички даде имена. Братя, шуреи, зетьове, жени, деца — на всички дава подобаващи имена, а и на тъщата също дадоха подобаващо име, нищо че не живее тя в Аврамови махали, а в други махали живее. Но тогава тя се случи у нас, щото беше дошла да намества пъпове в махалите — тя намества пъпове, господин началник — та като дойде да намества пъпове, се случи тая работа, тогава и на нея дадоха като казаха: Щом се дават имена, значи на всички трябва да се даде, няма значение кой откъде е, нали всички сме християни и равни помежду си. Та ето по този случай на всички ни дадоха имена.

СТАРШИЯТА. Вие не се записвате навреме, в никакви регистри не фигурирате, сигурно и войници не служите? Живеете анонимно в нелегалност, така ли?

ПЕТЛЕТО. Как не? Баща ми на 45 години го взеха новобранец и служи заедно с големия ми брат, щото и той тогава бе новобранец. Държавата забавя, но не забравя! Голяма памет у държавата, господин началник!

СТАРШИЯТА. Щом държавата не забравя, тогава и ти не би трябвало да забравяш. Спомни ли си какво име ти дадоха?

ПЕТЛЕТО. Никола май беше, господин старши! Не, не беше Никола, май че Григор беше!… Или на зет ми беше Григор, а мойто име Петър май беше!… Затруднявам се, господин началник и накуп да кажа как точно беше, защото ни събраха на куп, цялата фамилия, дадоха имена за всички и рекоха: „Делете ги по-натам помежду си!“, та ето защо се затруднявам да кажа с точност. Дали Тудор беше, или Димитър беше! Кога една работа не стане овреме, ето как човек изпада в най-пълно затруднение, не, ами може и да изкукурига накрая! Чакай бе!

СТАРШИЯТА. Сложете този див петел срещу слънцето, нека слънчаса там, докато си спомни името… Простотия ли!

ПЕТЛЕТО. Истина е, господин старши, то затуй е и казано: „Прост народ, слаба държава!…“ Но аз ще се сетя!

 

ИГОТО. Господин старши, мога ли да ида да си диря козата? Коза ми се изгуби на мене!

СТАРШИЯТА. Не може! Никой няма да мърда!

ИГОТО. Прощавай, господин старши!

СТАРШИЯТА. Абе вие с качето… Я бегом да донесете вода и внимавайте да не я разплискате и да не сгазите някой полицай по нанадолнището.

СТАРШИЯТА. Вие бе, с качето! Вие къде се мотахте с това каче из облаците?

ПЕТЪР. Ние сме еднородни братя.

ПАВЕЛ. Породени!

ПЕТЪР. Козари сме!

СТАРШИЯТА. Не ви питам дали сте еднородни или породени, а ви питам къде хвърчахте като мухи без глави.

ПАВЕЛ. Заедно с качето хвърчахме горе, господин старши! Точно като мухи без глави хвърчахме. Кога на муха и откъснеш главата, тя досущ като муха без глава хвърчи. Та ето и ние по същия начин хвърчахме, кога с краката напред, кога с главата напред, всичко ти се главозамайва, но няма как! Ако ние знаехме, че тъй ще се догоди работата, хич нямаше и да се качваме. На пръв поглед човек си мисли, че се е наредил като куче в каруца, а на втори поглед разбира, че ще се изтърсва от каруцата. Ние сега сме като изтърсени от каруца, и качето заедно с нас се изтърси и му падна един обръч, горкото — удари го артилерията, господин старши — кой ли го знае къде се търкаля сега из Балкана!

ПЕТЪР. Ние никак не искахме да хвърчим с този балон, господин пристав! Мигър сме ние за хвърчене! Нашата работа е да си доим козите, не да хвърчим по облаците. Ако ние се емнеме да хвърчим с балони, кой ще ни гледа козите на нас? Ние гледаме кози и всеки ден носим мляко на мандрата, добре, ама откъм Аврамови махали се зададоха нашите с тоя скитащ балон, попитаха ни закъде сме тръгнали, ние им казахме така и така значи и им разправихме, че сме тръгнали за към мандрата, а те ни казаха — „Като сте за мандрата, качете се на балона да ви повозим, ние също отиваме на мандрата, няма защо да бъхтате пътя пеша.“ Ние се качихме заедно с качето, защото цял живот мааме и бъхтаме пътя пеша до тая пуста мандра да я наситиме с мляко, ама то нали е мандра, господин старши, пустата и уста ненаситна! Затова се качихме да се повозим, ама то така се догоди работата, че ни се повозихме, ни мляко остана в качето. Всичко се разплиска из пътя, за малко и ние щяхме да се разплискаме. Обаче! Имената си ние знаем наизуст — Петър и Павел, и мислим, че най-голямото ни наказание ще бъде ако ни пуснете да дирим обръча от качето из Балкана.

СТАРШИЯТА. Дайте на тия еднородните.

ПЕТЪР И ПАВЕЛ. Какво?

СТАРШИЯТА. По десет камшика за летенето, и още десет камшика за качето! (Полицай извежда двамата братя.)

ПЕТЛЕТО. Сетих се, господин старши.

СТАРШИЯТА. Кажи щом си се сетил.

ПЕТЛЕТО. Рачо май че беше, господин началник. Мисля, че Рачо беше.

СТАРШИЯТА. Мисли, мисли, още не бързай.

ПЕТЛЕТО. Мисля, господин старши! Откакто ме турихте тук под охрана аз все мисля… Ей сега ще се сетя! Как не!

 

СТАРШИЯТА. Ти къде скочи?!

ИГОТО. Счу ми се, че коза врещи!

СТАРШИЯТА. Каква коза? Продължавай да дереш.

ИГОТО. Изгуби ми се коза, господин старши, та ми се счу, че врещи. Трети ден се лутам да я търся из тези планини, ама то планини големи, а коза малка, не може лесно да се намери!

СТАРШИЯТА. И ти ли си козар?

ИГОТО. И аз съм козар. Ние сме предимно прости хора, козари, а другите махали са предимно овчари, също така прости хора. А най-предимно тука е дивотия. Откъм сила сме много добре, не си знаем силата, ако тука не се държиш яко, господин старши и не задържаш с мускул и жила, вихрушките ще те отнесат. Тука ту буря те връхлита, ту някоя идея, дето вика даскал Киро, ту вълци насмитат стадото, ту гръмотевици се събарят отгоре ти, та всичко е като умопобърканост. Някоя коза стане въртоглава, почва тя да се върти в кръг, изгубва се от стадото, ти завързваш яко цървулите, казваш си: „С бога напред!“ и се емваш като умопобъркан да претърсваш чуки и долища за една въртоглава коза. По-умопобъркано не може и да бъде! И като погледнеш, че нещо непознато се задава от небето към тебе, съвсем се умопобъркваш, защото си помисляш дали това не е второто пришествие, с което ни плаши старият поп Качо, кога идем на църква. Ние рядко ходим на църква, но кога се случи да идем, старият поп Качо веднага ни сплашва с второто пришествие. А то като се погледне, при нас е все второ пришествие! Първо пришествие ние никога не сме имали тука, господин вахминистър.

СТАРШИЯТА. Щом си козар, що не си гледаш стадото, ами си оставил питомното и си се юрнал да гониш дивото!?

ИГОТО. Кое диво?

СТАРШИЯТА. Тоя балон.

ИГОТО. Аз тоя балон, дето сега го дерете и цепите като басма никак не съм го гонил. Моя работа ли е да гоня балони! Що да го гоня! Той си хвърчи горе и си скита, за какво трябва аз да го гоня, когато за тая работа си има полиция, нека тя да го гони. На полицията работата и е да гони и да прави блокада! Моята работа е да се държа яко за гегата и да гоня козите да бръстят. Ако се нещо изгуби — да завържа яко цървулите, да седна като умопобъркан по долищата и чуките, щото нали си признах, че тука се всичко изгубва, господин старши, та съвсем човек може да се умопобърка. Аз кога видях балона как се скита, си рекох: Туй добиче трябва да се е отлъчило от някое стадо, както моята рижа коза се отлъчи и кой ли го знае къде се щура сега стопанина му да го дири, а то, добичето, дошло чак в нашите Аврамови махали. Небе широко, господин старши, добитъкът там най-много може да се скита, в тая мера пъдари няма. Не е моя работа да бъда пъдар на небесния добитък, моята грижа е да си търся козата. Това всички тук могат да го кажат. Кажете бе! Защото видяха те колко съм угрижен и ме попитаха: що си така угрижен, гемиите ли ти потънаха? Аз им казах, че не са ми потънали гемиите, ами ми се губи козата, кажете бе! Аврамища! Тогава те ми казаха: ела да се качим на тоя скитащ балон, отгоре по-добре се вижда, ще потърсим заедно козата, ей Аврамища, кажете бе! Аз се качих, истина е, че отгоре като на длан се виждаше всичко, обаче коза не се видя никъде.

СТАРШИЯТА. А звезди горе видя ли?

ИГОТО. Съвсем не, господин вахминистър.

СТАРШИЯТА. Сега ще видиш и звезди посред пладне… Вземете го да му покажете звезди! (Полицай извежда Игото извън балона.)

ИГОТО. Ба ма’а му.

ПЕТЛЕТО. Вълко май че беше, господин старши! От вълк.

СТАРШИЯТА. Кой е следващият? Ти ли си следващият?

АВРАМ СОВАЛКАТА. Аз бях по-следващият, но нека да кажа, за да разбере полицията как точно беше. Относно умопобъркването, Игото не е съвсем прав и не беше точно така. Първо на първо, никой не се умопобърка, тука нямаше място за умопобъркване, ами се ние слисахме. Игото винаги бърка, прост човек е и не може да различи умопобъркване и слисване. Ние се слисахме. Той като небесна коза се скиташе, от самите егреци го забелязахме, че се скита безцелно, отвсякъде висяха въжета и върви. Щом ни мина слисването се окопитихме, взехме да се питаме един друг защо трябва да обикаля отгоре тоя скитащ балон и да ни гледа? Какво има той да ни гледа, господин старши? Мизерията ли да ни гледа, господин старши!?… Ние да не сме мечка, че да виси той отгоре ни и да ни гледа!?… Че тука не е цирк, господин старши, та кой откъде иде да гледа! Възмутителни чувства у нас се надигнаха — рипнахме се ние и го погнахме, къде с „юбреее!“, къде с камъни, къде с геги го замеряхме, най-после го обградихме от всички страни и се хвърлихме вкупом отгоре му.

АВРАМЧЕТО. С „ура“ го атакувахме, в центъра и по фланговете! Съвсем по военния устав го атакувахме.

СТАРШИЯТА. Марш оттука!

АВРАМ СОВАЛКАТА. Атакувахме го и го пленихме, защото така го бяхме загащили, че няма къде повече! Щом го пленихме, възникна въпросът как да го удържим и за какво да го вържем! Тежко ранен беше и се мяташе на всички страни, а наоколо ни дръвце се случи, ни нищо. Тогава даскал Киро ни подсети, той, всеки да завръзва балона за себе си. Добре, ама щом го завързахме за себе си, варваринът дръпна изведнъж и ни вдигна всички във въздуха, плутократинът му с плутократин. Тогава ние съвсем изпаднахме в най-пълно слисване, изумление и умопобъркване. Игото преди мене даде пълни показания, затова искам само… малко нещо да добавя, за да е съвсем наясно полицията.

ПЕТЛЕТО (припада).

 

ПЕТЛЕТО. Цанка май че беше, господин старши!… Не, не беше Цанка. Цанка беше балдъзата. Аз съвсем слънчасах, господин старши, затова се обърках, слънчев удар ме удари в главата, затуй изумях, та вместо да се сетя за моето име, сетих се за балдъзата. Но аз ей сега ще се сетя, господин старши! Как не!

АВРАМ СОВАЛКАТА. Искам само още нещо да добавя!

СТАРШИЯТА. Добави, добави!

АВРАМ СОВАЛКАТА. Да добавя, че ние не искахме да имаме никакво вземане-даване с него. Но щом то ни сграбчи и ни понесе, рекох на нашите съгледвайте всеки откъм свойта страна, дано съгледаме някой да дойде на помощ! Пръв аз съгледах моя сват, клъцкаше една тиква със сатъра да храни прасето си. Почнах да му викам, другите ми се притекоха на помощ да викат и те: „Свате, ей свате!“, но той ни ни чу, ни ни забеляза, щото беше забил носа си в тая пуста тиква и нищо друго не го интересуваше. То като погледнеш, господин старши, по нас тука наоколо всеки е забил нож в нещо, ни те съгледват, че хвърчиш, ни те пък съгледват, че викаш за помощ. Никаква благонадеждност, господин полицай.

СТАРШИЯТА. Това ли е добавката ти?

АВРАМ СОВАЛКАТА. Това ми е добавката.

СТАРШИЯТА. Прибавете му към тая добавка и камшиците… (Полицай извежда Совалката.) Следващият!

АВРАМЧЕТО. Аз, редник Аврамчо Вълчев, от 7-ми пехотен на Негово величество полк в тридневен домашен отпуск за старателна служба и отличие, мога да рапортувам следното: Към часа единадесет косях сено в ливадата, находяща се в землището на Аврамови махали, когато забелязах й небето летящ военен обект. С приближаването на обекта можех да различа, че това е скитащ баражен балон, дезертирал от фронтовете на Втората световна война. Под прикритието на нощта, дезертьорът беше минал неприкосновените ни и свещени граници на Отечеството и търсеше място в планините да се укрие. Аз тутакси преустанових косенето, господин старши, защото помня войнишката клетва, че дълга преди всичко, а косенето после! И се включих тутакси в преследването и залавянето на дезертьора. Тъй като не разполагахме с никакво огнестрелно оръжие, наложи се да влезем в ръкопашен бой. Боят продължи не само на земята, но и във въздуха, и докато се носехме ние във въздуха, вкопчени в летящия военен обект, появиха се съгледвачи и наблюдатели от съседните балкански страни. Това още повече повдигна нашия боен дух и стана причина да полетим стремглаво в най-героически пози над Балканите. Пилотен ангел се появи със сирена, предупреждаваше ни да не пресичаме небето, подире му втори ангел се появи, носеше под мишница душата на умрял земен жител, подир него трети ангел завършваше ескорта, но нас това не ни стресна, а напротив, и отговорихме ние на предупреждението на пилотния ангел с гръмогласно „ура“. Ангелите щом усетиха, че работата е сериозна се оттеглиха тутакси подир своя пилотен ангел.

СТАРШИЯТА. Всички ли участвуваха в гонитбата, водени от подобни патриотически подбуди?

АВРАМЧЕТО. Тъй вярно, господин старши! Всички и целокупно участвуваха, подбуждани от патриотични подбуди, а съгледвачите и наблюдателите от съседните балкански страни участвуваха като сеирджии. Аз чак горе разбрах нашия ротен, господин старши, дето все ни втълпяваше кога маршируваме така да вдигаме крак, че земята под нас да трепери, защото, викаше той, кога удряш крак, целите Балкани тебе гледат! Слисаха се Балканите, господин старши, като видяха те как стремително атакуваме летящ военен балон, че полетяхме заедно с него във въздуха. Само батареята, гдето не насочи правилно огъня си, та вместо балона, ние бяхме обстрелвани… Рапорт сдаден, господин старши! Разредете да се оттегля!

СТАРШИЯТА (слиза бавно от денковете). — Авраме, строй хората! (пред строя) Войската никога не може да координира действията си така, както полицията може да ги координира! Ясно. Нещо повече — войската винаги се движи в опашката на събитията, а полицията винаги прегражда пътя на събитията!… (вика) Почни да товариш! Всички коне да се натоварят! Обратния път ще минем спешени! Вземайте войника! Да му се прочете едно конско евангелие, задето е допуснал да бъде пленен от скитащ балон. Затова, че е разнасян в небето като чучело от този балон, пред очите на целия Балкански полуостров, да му се ударят десет камшика! (Полицай извежда Аврамчето) Ти защо си се направил на маймуна бе? Едноок ли си?

ИЛИЙКО. Не съм едноок, а ми съм къдрокос, но ми влезе сажда в окото. Докато хвърчахме горе, се излъгах да погледна в комина на един локомотив. Ако си бях седял у дома, при невестата, нямаше да ми влезе сажда в окото, но как да седя у дома, господин старши! Аз съм слаб човек, мене всяко събитие ме замита и ме повлича със себе си.

ПЕТЛЕТО. Имам име, господин началник, може ли човек без име. Кучето, що е куче и то има име! Но не мога отведнъж да се сетя! Човек от круша падне, па отдъхне, а аз от балон паднах! Още малко да отдъхна и ще се сетя!

ИЛИЙКО. Кога забелязах балона в небето, видя ми се подозрителна тая работа, помислих си дали не е някой шпионин, гдето дебне и слуша, защото той досущ като шпионин се шляе, дебнеше ни и слушаше. Рекох си, Илийко, тая работа тебе няма да те размине, ще падне гонитба тука, шпионин се лесно не хваща! Жените писнаха в реката — той ги бил шпионирал как се къпят голи в реката. Ние не си шпионираме голи жените, господин старши, откъде — накъде той ще ги шпионира!

СТАРШИЯТА. Затова го хванахте и полетяхте с него! За да шпионирате заедно с него държавата ли? На държавата яйце и се пече на задника, а вие сте тръгнали да хвърчите с балон над нея и да я шпионирате! Малко са ви по десет камшика!… Марш!… Ти бе, какво подскачаш и се въртиш около себе си? Като дервиш.

МАТЕЙ НИЩОТО. Съвсем не съм дервиш! Аз съм най-нищото нещо, господин старши. Няма нещо по-нищо от мене, всички в Аврамови махали го знаят, а и самото ми име може да го докаже. Аз съм Матей Нищото. (Почва да подскача на един крак и да се върти.)

СТАРШИЯТА. Не се прави на смахнат! Всички тук се правите на смахнати и малоумни! Кой тръгнал да кара мляко на мандрата, кой дезертьор гонил, на кого коза се била изгубила, онова говедо заради врана хвърчало, тоя идиот тука името си забравил, всички за потърпевши се представят тука, пред полицията с глупавите си идиотски признания искате да доведете полицията до пълно умопобъркване!

МАТЕЙ НИЩОТО. Точно така, господин старши! Аз в най-пълна степен се умопобърках и съвсем умопобъркан хвърчах, та стигнах до най-пълно умопобъркване. За всичко бълхата беше виновна!

СТАРШИЯТА. Каква бълха, нищожество?

МАТЕЙ НИЩОТО. Не Нищожество, а Нищото ми е името, господин старши!… Относно бълхата всички тук могат да кажат, че за всичко тя е виновна. Ако не беше бълхата, аз по никакъв начин нямаше да участвувам в тази гигантска гонитба и да хвърча над Балканите. За какво да хвърча, да ме видят всички Балкани ли и да кажат „Гледай го тоя, заради една нищо и никаква бълха тръгнал да хвърчи горе по облаците“. Ами нали всеки ще те вземе тебе за най-нищото нещо, що заради една бълха си се понесъл в облаците! Но какво можех да направя аз, след като бълхата ме подлуди. Ако бръмбар ти влезе в главата, господин старши, побръмчи, побръмчи и отбръмчи. Понякога ти отбръмчаваш с него, понякога не отбръмчаваш. А бълхата, проклетницата, не отбръмчава, ами бучи и те довежда до най-пълна лудост и не знаеш накъде да отбръмчиш. Ние тука сме на самото било на Балкана, от нас нататък е небе, освен в небето наникъде другаде не можеш да отбръмчиш. Ужас, господин старши! Ако погледнеш, няма нищо по-нищо от бълхата. Но те довежда до най-пълно подчинение и малоумност.

СТАРШИЯТА. Изведете този идиот оттука, че напълни всичко с бълхи и навсякъде започва да ме засърбява. Да му се изтупат всичките бълхи с камшика!

МАТЕЙ НИЩОТО. Но тя е само една, господин старши! Нали през цялото време се мъча да обясня на полицията, че е само една нищо и никаква бълха. Ако подскача наоколо — нищо, нека си подскача, но като ми влезе в ухото, стана ад, бучи, цялата ми глава бучи и полудях. Тя е вътре в ухото ми, идиотинът му с идиотин, както сам възмутено и справедливо я наричаш, господин старши!

МАТЕЙ НИЩОТО. Благодаря, господин старши! Спасихте ме, родих се!… Вие убихте идиотинът му с идиотин! Предаде богу дух, проклетницата! Много благодаря, господин старши, най-покорно благодаря! Родих се, родих се! Урааа! Урааа! Олеле мале, чудна природа.

ПЕТЛЕТО. Сетих се! Аврам беше, Аврам.

СТАРШИЯТА. Махайте тая дрипа! Авраме, строй хората. Кой иска тука още да лети? Кой иска да гони още скитащи балони?!… Ти ли?!… Ти ли?!… Ти ли?!… (Старшията размахва камшика и удря сочените от него. Удря яростно с крак. Още веднъж. Още веднъж.). Кой, питам?… Авраме, командвай! Пушки, на ремък! Ходом!… Марш!

 

БАБИНА ДУШИЦА. Спрете!… Стойте!… Чакайте!… Спрете!… Какво е това тъпкане? Какви са тия ботуши? Никой ли не ме чува? Боже… Изпотъпкаха благата билка! Тя е тук! (Изправя се, върти се, търси да се ориентира на сцената, опипва наоколо си с ръце.) Усещам дъха й, никой ли не усеща дъха й?!

ДАСКАЛ КИРО. Какво има, Бабина душице?

БАБИНА ДУШИЦА. Даскал Киро, тук ли си?

ИГОТО. Всички сме тук, Бабина душице.

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ. Само Момо, Момо го няма!

БАБИНА ДУШИЦА. Блага билка тука изпотъпкаха. Най-рядката и ценна билка, тя за всяка телесна и душевна рана става. Не усещате ли, вечерникът дъхти на блага билка. Ех, такава е съдбата на билкаря, орисията му е такава, цял живот да търси блага билка и цял живот да събира проста Бабина душица.

ДАСКАЛ КИРО. С балона риза за Балкана можеше да се ушие, момчета, та да се белее ризата му отдалеко. На ветровито място сме се пръкнали, момчета, ту вихри ни отнасят в небесата, ту в безветрие попадаме, ту тих вечерник ще премине, ще пошепне, нещо тайно на ухото ни. Вечерник се появи, най-нежният вятър. Той всяка птича перушинка вдига от земята.

АВРАМ ОПИТОМИТЕЛЯ. Момо е мъртъв, а перушинката му хвърчи.

ДАСКАЛ КИРО. Макар и мъртва, тя е перушинка от птица, която е летяла.