Артър Кларк
Спусъкът (8)

6.
Пътуване

Калкута. В четвъртък британският турист Томас Сударинка изгуби колата и портфейла си на Берхампур Роуд — както и идеализма си. Дошъл на поклонение на Ганг, той спрял да помогне на „ранено“ момиче, което лежало на пътя. Прострелян два пъти в гърба и зарязан на местопрестъплението, в момента Сударинка е в болница с частично парализиран десен крак. Според полицията в Муршидабад момичето навярно е било примамка, използвана от местна магистрална банда. Властите предупредиха туристите да внимават.

Пълен репортаж / Карта

Бръмченето на единствения двигател остро се усили, самолетът се наклони и зави над пустата долина. Надясно Джефри Хортън видя шосе, което завиваше на север. По него нямаше коли, нито каквито и да било други признаци за човешки живот.

— Къде води това шосе? — попита той пилота.

— Стига до междущатската магистрала при Карлин на изток от Емигрант Пас — извика пилотът. — Сто и петдесет километра пустош.

Въздушното такси полетя на запад в безоблачното небе и започна да се спуска. Когато минаха над шосето, вече бяха под върховете на околните планини.

— Не виждам летището.

Пилотът посочи един черен път, успореден на пресъхнало речно корито.

— Ето го там — каза той. — Винини Крийк Роуд. Единственото летище в окръг Юрика. Но искам да го огледам преди да спусна колесника. Миналия месец валя много и трябва да внимаваме.

Хортън смаяно зяпна изровения тесен път — пилотът прелетя на няма и тридесет метра над него.

— Май ви чакат — извика пилотът. Преди носът на самолета да се издигне нагоре, Хортън видя пясъчножълт джип чероки и мъничка фигура, застанала до него.

— Не изглежда зле. След няколко минути ще кацнем.

Джеф успя само да кимне.

— Преди всичко това беше държавна земя — продължи летецът. — Не че някой се е засилил да строи тук, откакто федералните я върнаха на щата. От време на време минават разни хора. Едни търсят НЛО, други — вкаменелости. Първите постоянно те разпитват, така че вие сигурно сте от вторите.

Докато приказваше, пилотът направи смразяващ кръвта завой и самолетът отново се понесе над пътя, вече в обратната посока и още по-ниско. Той изтегли дросела назад и машината кацна, като подскочи два пъти и вдигна облаци жълт прах. После спря на двадесетина метра от черокито.

— Познавате ли го оня?

Хортън впери очи през разсейващия се прах. Мъжът, който стоеше до черокито, беше Донован Кинг. Носеше тъмни очила и бейзболна шапка с емблемата на „Колорадо Рокис“. Махнаха си.

— Да — отвърна Джефри и отвори вратата. — Благодаря, че ме докарахте.

В малката кабина на шестместния самолет също бе топло, но жегата, която го лъхна навън, беше задушаваща. Той забърза към очакващата го кола. Кинг вече седеше зад волана.

— В Пристройката имаме ли климатична инсталация? — попита Хортън, като включи вентилатора и насочи струята към лицето си.

— Във фургоните. Другата седмица ще монтират и в лабораторната сграда.

— Ще изпукаме дотогава.

Изчакаха самолетът да набере скорост на изток.

— Ще трябва да си осигурим наш самолет и пилот — каза Хортън, когато Кинг превключи на скорост и потегли на запад. — Този човек е много любопитен.

Кинг се подсмихна.

— Тъкмо този човек е нашият пилот. Той е словоохотлив, но безобиден. Освен това имаме самолетна фирма в Елко и малка транспортна компания в Рино. И под прикритието на търсачи на вкаменелости никой няма да ни забелязва.

— Значи такава била работата. — Хортън се вгледа в голия пейзаж. — На какво разстояние е оттук?

— Почти тринайсет километра. А, ако искате, отзад има възглавничка, можете да я вземете.

Имаше защо. Скоро отбиха от Винини Крийк Роуд и продължиха по безименен, двойно по-тесен път. Неравната му повърхност показваше, че изобщо не е бил нивелиран. Даже при скорост под петдесет километра тази част от пътуването не се хареса особено много на Хортън.

— Ще препоръчам да купим и хеликоптер — като се държеше за таблото, каза той.

— Възнамеряваме да докараме вашето оборудване със скайкрейна, с който транспортираме строителни материали. Но не бива да го използваме прекалено често. За почти безлюден щат, тук има много любопитни очи.

Пътуването най-после свърши пред няколко здания, издигнати в тесен каньон. Най-голямото беше едноетажна бетонна постройка без прозорци, която напомни на Хортън за неговото начално училище. На запад имаше пет-шест фургона, на изток се оформяше стоманеното скеле на сглобяема сграда. В тясната ивица следобедна сянка до източната стена на голямата постройка се виждаха малък булдозер, фадрома и още три черокита. Когато Хортън предпазливо слезе от джипа, навън го посрещна какофония от строителни шумове.

— Доктор Броуиър наистина ли трябваше да избере толкова отдалечено място? — попита той.

— Важно е да нямаме никакви съседи — отвърна Кинг. — Директорът иска осемкилометров строго охраняем и петнайсеткилометров безопасен радиус. Първо във фургона си ли искате да отидете, или в лабораторията?

— След това пътуване мехурът ми гласува за фургона. Кинг се усмихна — рядка гледка — и посочи.

— Вие сте трети номер.

Когато Хортън излезе, шефът на охраната му подаде карта на обекта и каска.

— Храним се и почиваме в големия фургон. Вторият е запазен за доктор Броуиър и за гости. Временният комуникационен център е в петия, а временният офис на охраната — в шестия. Строителите са от северната страна — когато си заминат, там ще е персоналът.

Джефри разгледа картата, после с присвити очи се вгледа в омарата на север.

— Какви са онези неща?

— Не знам. Някои им викат „кенефи“. Шест са, големи са колкото килер, построени са от бетон и вътре няма нищо.

— Какво е имало тук?

— Нямам представа. Последните обитатели са взели със себе си всичко освен стените. Снимахме всичко, което намерихме. Ако искате, може да участвате в нареждането на пъзела.

— Ти какво предполагаш?

— Явно не са пасли овце — каза Кинг. — Няма очевиден отговор, доктор Хортън, и тъкмо затова играта е забавна. Утре ще ви заведа да видите бетонните траншеи, които свързват сградите. — Той махна с ръка на север. — През годините Невада е пазила много тайни, от операция „Отвес“ до Район петдесет и едно^[1]. С малко късмет ще опази и нашата.

 

 

Черният „Дасолт Фолкън 55“ на Голдстийн се спусна на триста метра над Потомак и Карл Броуиър погледна познатите очертания на града.

Тъй като не го привличаше нито политиката, нито кипящият, задушаващ се от коли градски живот, Броуиър бе идвал във Вашингтон само три пъти. Последния, преди осем години — на погребението на свой приятел. Преди това — за да го показват на разни политици и после да моли пет-шест различни комисии да финансират научните му проучвания, преживяване, не много по-приятно от погребението. Ала първото му посещение в столицата беше променило целия му живот.

По времето, когато абитуриентите на по-богатите училища групово заминаваха за Европа, наемаха яхти в Карибите и канута в Канада, тези на общинската гимназия в Шамплейн Вали можеха да си позволят само петнадесетчасовото пътуване с автобус за тридневна туристическа обиколка по столичните забележителности. Учителите, които ги придружаваха, компенсираха това унижение с облекчен график и либерален вечерен час.

„Няма да решаваме вместо вас къде да ходите — беше казал класният им ръководител господин Фрийбрайт. — Всички имате пътеводители, карти за метрото и здрав разум. Ако не ги изгубите, ще се приберете вкъщи със спомени за една изключителна ваканция.“

Броуиър и неговият най-добър приятел Том Ланг се бяха отказали от експедициите до различни „греховни“ заведения в Мериленд, където човек можеше да пие, да играе комар и да гледа стриптийз. Вместо това разделиха свободното си време между Смитсъновия институт, Музея за естествена история и Военноморската обсерватория.

Последната предлагаше възможност да видят луните на Юпитер или слънчевите петна, но сивите облаци и летният дъжд не им го позволиха.

Разочарован, младият Броуиър реши да компенсира времето, прекарано в чакане на опашка, и остана омаян от главния часовник на Съединените щати и научната магия, на която се основаваше. Цезиеви осцилатори, водородни мазери, сателити и синхронизатори разтваряха врата към един невероятен свят — свят на относителност, радиоактивност и ядрена физика. След като прекара лятото в усилено четене, Броуиър постъпи във Върмонтския университет и незабавно се прехвърли от спокойния курс по компютърни науки в нищо необещаващия курс по физика.

Година и половина успя да скрие това от родителите си и после устоя на настояването им да поправи „грешката“ си. След като се отличи в една не особено отличаваща се програма, спечели стипендия за Масачузетския технически институт, където конкуренцията и интелектуалните стимули бяха много по-големи. И след прекараните там две и половина години Броуиър отново постигна блестящи резултати.

След това стана по-трудно: провалът в Тексаския университет, където поради личностния сблъсък с декана и разсейващите перипетии на първата любов и първата раздяла не успя да защити дисертация. Петте години като лаборант в научната лаборатория на „ТРУ“ бяха подарък от Том Ланг, но затвор за интелекта на Броуиър. Последва втора докторантура в Станфорд, където всички други кандидати бяха по-млади, изглеждаха по-бързи и Броуиър като че ли трябваше да ги догонва. До първия пробив в революцията на ЕЛЯФ оставаха още пет години, още няколко — до Ейми Сюзън и близо две десетилетия — до електронните носители на информация.

Ала въпреки инстинктите си той беше поел по този път още тогава.

Самолетът леко се разтърси от спускането на колесниците. Под тях имаше само вода и тя като че ли беше много близо. После изведнъж се появиха скали, ивица кафеникава трева и пистата. Гумите плавно докоснаха асфалта. Когато започна да се върти и предното колело, самолетът завибрира от рева на трите двигателя.

Броуиър погледна Голдстийн, който продължаваше спокойно да дреме. Слабото му тяло почти се губеше в меката седалка. „Надявам се да си прав, приятелю“ — помисли си той. Нито Броуиър, нито Хортън не бяха очаквали толкова рано да се включат представители на държавата и двамата бяха много резервирани към участието на военните. Тръпки го побиваха дори само от мисълта, че Пентагонът е на по-малко от три километра.

Измъчваше го онова, което Хортън наричаше „сценария с Хангар 189“ — страхът, че само с една грешна дума, изпусната пред когото не трябва, конвой от черни бусове на спецчастите ще нападне „Терабайт“ и ще им отнеме всичко. На Голдстийн му бяха трябвали часове, за да ги убеди, че неговите „приятели горе“ не принадлежат към същата категория въображаеми същества като еднорозите и русалките.

— Във всички пластове на обществото има хора, които могат и ще ни помогнат — бе заявил Голдстийн. — И ние се нуждаем от тях, защото други ще ни се противопоставят, когато осъзнаят опасността за себе си.

— Обаче трябва да сме адски сигурни с кои от тях разговаряме — беше отвърнал Хортън.

— Човекът, с когото искам да говорим, няма да ни предаде. Както казват политиците, той е дъб сред тръстика…

— Политиците не ме интересуват.

Тази забележка бе подразнила Голдстийн.

— Вие учените сте ужасно наивни. Познавате само хората, които ви показват по Си Ен Ен. А аз познавам този човек от двайсет години и той никога не е нарушил принципите си. Нещо повече, вашето откритие не заплашва неговата власт — всъщност е тъкмо обратното. И ако успеем да го привлечем, неговите връзки ще са ни от неоценима полза.

— Тогава защо не ни кажете името му?

— За да го защитя, в случай че реши да не се замесва — защото наистина ми е приятел.

Накрая постигнаха компромис с присъствието на Броуиър на самолета и участието му в срещите. Хортън не беше съгласен да остави Голдстийн сам да разговаря с непознат политик, без някой да представлява неговите интереси — а той не познаваше бизнесмена достатъчно добре, за да му повери защитата им.

Когато самолетът спря пред ВИП-портала, Голдстийн отвори очи и се изправи.

— Бързо пристигнахме — отбеляза той, като си погледна часовника. — Успя ли да си починеш?

— Не мога да спя в самолет — призна Броуиър.

— В такъв случай моята работа щеше да те убие — усмихна се Голдстийн.

След няколко минути бяха на задната седалка на сребрист мерцедес, който пътуваше на север по Уошингтън Мемориъл Паркуей. Още преди Броуиър да се усети, от лявата им страна се извиси Пентагонът. Голдстийн забеляза погледа му и попита:

— Още ли се безпокоиш?

— Не ме безпокоиш ти, Арън. Никога не съм се съмнявал в теб. Страх ме е да не изгубя контрола над това откритие — отвърна Броуиър. — Не искам да нося тази отговорност… не искам да взимам тези решения. Но предпочитам да съм аз — да сме ние, — а не други хора. И повечето от тях живеят и работят в този град.

Голдстийн кимна.

— Ще ти кажа за вашингтонската банда нещо, което научих много отдавна. Хубавото е, че ако не ги снимат, те са точно като хората, които са ги избрали. Лошото е, че ако не ги снимат, са точно като хората, които са ги избрали. Нито по-добри, нито по-лоши — само че са пред очите на всички и грешките им оказват много по-голямо влияние.

— Странно — кисело се усмихна Броуиър. — Този твой приятел… за да се ободрявам, се опитвам да си го представя като човек, когото познавам и уважавам, някой като баща ми, да речем.

— „Господин Смит заминава за Вашингтон“ — отвърна Голдстийн. — Карл, ще ти призная нещо, което не исках да казвам пред Джефри, за да не го уплаша. Утрешната среща… този човек… имаме страшна нужда от него. Не можем да разчитаме, че откритието ще остане в тайна още дълго.

— Мислих за това. Тайната работи срещу нас. Могат да приберат всички ни и това ще е краят.

— Да, само че за разлика от теб и дори от мен, моят приятел е прекалено високопоставен, за да му запушат лесно устата. За разлика от Джефри и неговите хора, той е прекалено публична личност, за да изчезне просто ей така. Не могат да го заплашат и няма да позволи да го компрометират. — Голдстийн се обърна към прозореца и погледна към паметника на Линкълн. — И ако ние изчезнем, той ще зададе точните въпроси — където трябва.

— Това е много успокоително — рече Броуиър. — Арън, твоят приятел… е сенатор Уилман, нали?

Голдстийн кимна и движението му се отрази в тъмния прозорец.

— … Какво ще кажеш?

— Одобрявам избора ти.

— Чудесно. И все пак — разсеяно прибави бизнесменът, — мисля да не му съобщаваме за Пристройката. Това ще е нашата застраховка. — Той се обърна и погледна изненаданото лице на Броуиър. — В случай че съм сгрешил в преценката си за него или за това на какво са способни враговете ни.