Артър Кларк
Спусъкът (19)

17.
Алхимия

Прихванати съобщения,

Национално управление за сигурност

Код за търсене 00062883 / Попадение: АЗН07НВ / Рейтинг: 99% I категория: фолклор / Подател: анонимен / Разпространение: цялата мрежа

Хубавото на Спусъка е,

че Спусъкът е хубаво нещо.

Вътре кой го знае от що е,

отвън е той с корпус метален.

Щом запукат патроните и бомбата гръмне,

знай, че ще се веселя, докато съмне.

И най-хубавото на Спусъка е,

че никой друг няма такъв.

Карл Броуиър, Лий Тейър, Джефри Хортън и Гордън Грийн бяха дошли във Вашингтон за обръщението на президента. Всички освен Броуиър слушаха речта от галерията като гости на Бреланд. Всъщност, ако директорът не беше възразил от тяхна страна, Бреланд щеше да използва възможността да им отдаде дължимото и да ги представи на Конгреса и света.

— Още не ви е време да ставате знаменитости — каза Броуиър по време на обяда в Белия дом предния ден.

— Храната ли не ти харесва, Карл? — подвикна от отсрещния край на масата Горди. — Сигурен съм, че аз съм първият човек от нашия квартал, който влиза в този ресторант.

— Повярвай ми, Грийн, разбирам те. Знам колко е съблазнително да се озовеш тук — на място, което досега е съществувало за теб само по телевизията. Наистина е забавно. Нали? Да те поканят на гости при президента. Самото му присъствие те кара да се чувстваш важна клечка. Разбира се, ти не си такъв, докато не ти омръзне да идваш тук.

Дори президентът се засмя на думите му.

— Имаме още работа и славата няма да ни облекчи. Теоретичните основи не са положени. Не сме заслужили славата. Нямаме истински отговори на редица важни въпроси. Всеки един от вас може да се сети за свои колеги, които са забравили да се погрижат за всичко преди да излязат пред пресата. Обещавам ви, че страната и светът съвсем скоро ще научат кои сме. Архивът на Джефри още е в мрежата. Издаден е секретен патент. И ще публикуваме резултатите. Никой друг няма да получи славата — нито вината — за вашето откритие.

— Няма да ви моля да се откажете от възможността да сте тук — продължи той. — Но чуйте съвета ми: засега си мълчете. Президентът е достатъчно любезен, за да ни даде този шанс — но той разбира, че понякога не е полезно да си в центъра на вниманието. — Броуиър вдигна чашата си. — Скоро ще разберем дали сме герои, или злодеи.

Те послушаха директора, мълчаха си и не почувстваха жертвата толкова остро. Бяха посрещнати частно в Белия дом и в имението на Арън Голдстийн, Гроувър Уилман ги покани в „Разум срещу безумието“. Радваха се на държавни шофьори на повикване и петзвездни хотели, а секретарката на президента с лекота им осигуряваше каквито билети и резервации пожелаят.

Броуиър остана във Вашингтон само колкото да организира частен празник за групата от Пристройката в хотелския си апартамент в нощта на президентската реч. Полупиян от шампанското, той възторжено хвалеше членовете на екипа си и често вдигаше тостове за тях. На следващата сутрин си замина за Принстън.

Другите останаха, изкушени от предложението на Бреланд за приоритетен достъп до избраните от тях местни забележителности. За Горди това означаваше да надникне в командната зала от епохата на Студената война и спокойни посещения след работно време в пустия Въздушно-космически отдел на Смитсъновия институт, за Хортън — обиколка на монетния двор и възможност да наблюдава залеза през Западния розов витраж на Националната катедрала. Лий прекара цял ден в ровене из чекмеджета и кантонерки, ползвайки се от услугите на специалисти палеонтолози.

— Непоетият път — поясни тя и другите като че ли я разбраха.

Колкото и различни да бяха заниманията им през деня, всяка вечер те заедно гледаха новините, най-често в хотелската стая на Хортън, за да следят резултатите от откритието си. През седмицата след Чикаго бяха проведени още шест операции на спасителните екипи. Всички бяха грижливо избрани, за да представят най-отвратителните и несъбуждащи съчувствие престъпници, най-добрите страни на полицията и най-голямата заплаха за невинните.

Полицията в Розуел на север от Атланта прочисти фабрика за производство на наркотици и прибра поне десет автоматични оръжия. Близо до Саут Бенд, Индиана, се предаде група бели анархисти, след като спасителният екип разоръжи охраната на лагера им и взриви защитния им пръстен от мини и експлозивни капани. В Бруклин къщата на една чикагска банда избухна в пламъци и обезоръжените й обитатели бяха принудени да избягат на улицата, където попаднаха право в ръцете на полицията.

Девет заложници бяха освободени невредими след осуетен банков обир в Амарило, Тексас, след като оръжията на крадците се възпламениха в ръцете им. В резултат на съвместна операция на ФБР и канадската полиция в Квебек беше унищожена сепаратистка група, която се бе готвила да взриви влакове, минаващи през пристанището Сарния.

Тези съобщения, кой знае защо, ги караха да се чувстват все по-недоволни от своята работа — особено последния ден, когато загинаха единадесет сепаратисти. След като изключи екрана, Хортън погледна Лий и Горди и каза на глас онова, за което си мислеха всички:

— Все още е доста грубо, нали? Щеше да е много по-добре, ако можехме да открием начин да настройваме Спусъка така, че мощните експлозиви само да се подпалват като патроните. Не искам нашето Бебе да продължава да убива хора.

— Ваканцията свърши, а, шефе? — попита Горди.

Джефри кимна.

— Да, ваканцията свърши.

До обяд на следващия ден вече се бяха върнали в Пристройката.

 

 

Все някога беше неизбежно, всички участници в проект „Генерал“ го разбираха, Спусъкът да убие невинен гражданин.

И когато това се случеше за пръв път, медиите неизбежно щяха да предоставят на всеки по-известен критик колкото ефирно време иска, за да разнищи Бреланд и неговата „спасителна“ политика.

Ала никой не съзнаваше точните мащаби на катастрофата, защото никой не очакваше трагедия, която лесно можеше да се предотврати и беше толкова мъчително лична, колкото потъването на „Взаимно забавление“.

Близо три години бреговата охрана безуспешно се бе опитвала да се справи с пиратството по средното атлантическо крайбрежие. Имаше над четиридесет инцидента от Абсекън до Хилтън Хед, повечето с туристически кораби. Изглежда, най-малко три престъпни групи действаха в застъпващи се територии, превземаха корабите или ги примамваха с фалшиви сигнали за бедствие, унищожаваха радиостанциите им, обезвреждаха двигателите им и отмъкваха всичко ценно. Тъй като имаха преднина от няколко часа до няколко дни, до този момент нито една от бандите не беше заловена.

Но увеличената бдителност на властите доведе до неочакван резултат. При последните нападения няколко кораба просто изчезнаха — отвлечени или потопени заедно с пътниците. И след пресичането на границата между ограбване на имущество и убийство вече нищо не беше немислимо. Единственият оцелял, спасен след осемнадесет часа във водата близо до Чесапийк Бей, съобщи, че жена му и нейната приятелка били отличени от пиратите, които похотливо заплашвали, че ще подложат пленничките си на часове сексуални мъчения.

Тази история направи по-голяма сензация по новините от всички предишни инциденти, взети заедно, и прати по дяволите усилията на корабопритежателите и крайбрежните курорти да притъпят опасността за приходите си. Тогава капитан III ранг Роб от базата на бреговата охрана в Кейп Чарлз предложи да инсталират спасителен щит на борда на дванадесетметров траулер и да го използват едновременно като примамка и оръжие.

„Причината да не заловим нито един пират е съвсем проста. Те са обикновени наглед хора с обикновени кораби — а корабите са прекалено много и територията е прекалено обширна, за да патрулираме ефикасно — поясни капитанът от бреговата охрана. — За пиратите е много по-лесно да ни следят, отколкото обратното. Но ни е известно, че са добре въоръжени, а всеки корабопритежател знае, че оръжията в морето са забранени. Ако играем по правилата на пиратите и поставим капани в най-оживените райони, накрая ще ги заловим.“

„Първо се опитайте да ги примамите“ — нареди командващият бреговата охрана, след като даде благословията си.

Роб се подчини, но само буквално. След единадесет неразкрити пиратски набега само в района на Залива той нямаше търпение да чака седмици или месеци само с един кораб-примамка. Много по-добре беше да възприеме по-агресивен курс и тайно да проверява стотици кораби дневно.

Затова след като необезпокоявано остана закотвен за една нощ край остров Танджиър в залива Покомоук (където беше ограбен един от корабите) и прекара втора в Мобджак Бей (където бе изчезнал корабът „Играчката на татко“), траулерът на Роб навлезе в системата от канали и хвърли котва близо до един от каналите, откъдето се виждаше Феър Порт. Оттук минаваха всички кораби от Потомак или от северната част на Залива.

Третият съд, приближил се до траулера през първите минути след включването на Модел I, беше десетметрова спортна яхта „Крос & Дейвидсън“, собственост на стоковите брокери Джон и Джинкс Моргенстърн от Фредериксбърг, Вирджиния. В сравнение с плаващите палати, които бяха ограбвали пиратите, скромният кораб на семейство Моргенстърн бе малко вероятна жертва. Освен това те не възнамеряваха да спят на яхтата — това отдавна планирано пътуване със стари приятели щеше да свърши във Вирджиния Бийч преди да се стъмни. Шансовете пътищата им да се пресекат с чесапийкските пирати бяха незначителни.

Ала тъй като бе благоразумен човек, освен обикновени сигнални ракети Джон Моргенстърн беше взел и сигнален пистолет. И тъй като бе пестелив човек, вместо да си купи нов, Джон Моргенстърн бе взел съвършено годния двадесетгодишен тридесет и седем милиметров „Хеклер & Кох“ от яхтата на баща си.

По време на вътрешното следствие на бреговата охрана, последвало смъртта на семейство Моргенстърн и техния приятел Томас Уелч, капитан III ранг Роб щеше да признае, че преди да започне лова на пирати не е прочел техническото описание на спасителния щит. И щеше да се съгласи, че макар да е поискал проверка с „чист“ кораб, снабден със стандартни сигнални ракети на бреговата охрана, не е помислил за възможността в Залива да има и други съдове, носещи забранени или стари пиротехнически средства.

Ала в момента, в който „Взаимно забавление“ премина границата на спусъчното поле, никой на двата кораба не осъзнаваше опасността, криеща се в черната кутия, прибрана от Моргенстърн в шкафа със спасителните жилетки.

Единствената опасност, за която мислеше той, бе известното нарушение на етиката, ако разклатеше жълто-кафявия траулер със следата от яхтата си. Той тъкмо протягаше дясната си ръка към дроселите, когато капакът на шкафа изхвърча с трясък и отвътре блъвнаха магнезиеви пламъци.

Лорета Уелч седеше най-близо до шкафа. Изненадата и инстинктивното желание да избяга от ужасната топлина я накараха да скочи от стола си и тя се блъсна в Джинкс, която търсеше пожарогасителя. Джинкс се строполи по гръб, а Лорета падна през борда на яхтата. Водата скоро заглуши писъка й.

Следователите не успяха да определят точната последователност на събитията. Странно, но когато траулерът стигна в Кейп Чарлз, се оказа, че задействащите се от звук видеокамери са дали дефект и не е останал официален документ за инцидента.

Но свидетелите на борда на съседните кораби съобщаваха за експлозия, която била „чисто холивудска“ — жълто-червен пламък с мастиленочерни сенки. Той се издигнал на тридесет метра в безоблачното небе и наоколо завалели парчета дърво и фибростъкло. Макар и само на сто и петдесет метра оттам, екипажът на траулера не можел да направи друго, освен да извади зашеметената Лорета Уелч от водата и да чака спасителния хеликоптер на бреговата охрана.

Когато новината за случая стигна до Овалния кабинет, Нолби помоли Бреланд да позволи да не разкриват връзката със Спусъка.

— Спокойно можем да го направим — настоя шефът на кабинета. — Нямаме основание да съобщим, че сме дали искрата за тази експлозия — и имаме всички основания да не го правим. Вместо да им вдъхнете чувство за безопасност и сигурност, вие ще накарате хората да се страхуват, когато виждат символа на спасителния щит. Моля ви, господин президент, ако тази инициатива означава нещо за вас, оставете нещата както са си — след ден-два този инцидент вече ще събира прах в архива.

— Има едно основание, което, изглежда, забравяте, господин Нолби — ние сбъркахме. Капитан Роб си е осигурил своя Спусък от Съвета на началник-щабовете, вместо от отдела за разглеждане на молбите във ФБР. Рискът не е бил обмислен така, както би трябвало. Траулерът е бил необозначен, както и мястото на проверката — хората не са били предупредени, че навлизат в контролирана от Спусък зона. По същество това е непровокирано нападение на американска бойна част срещу невинни граждани. Сериозно ли очаквате да си затворя очите?

— Не е необходимо да си пъхате главата в торбата. Случаят може да се уреди тихо.

Бреланд му хвърли смразяващ поглед.

— Ричард, нима сте останали с впечатлението, че смятам за част от работата си да крия истината от народа — моя господар?

— В полза на общото благо, понякога да.

— И каква полза да крия една грешка с лъжа?

— Не ви моля да лъжете, господин президент — настоявам да премълчите…

— Това според вас съществена разлика ли е, господин Нолби? Така ли работи вашият морален калкулатор? Защо тайната трябва да си остане тайна?

— Защото за момента нищо не я заплашва, господин президент.

— Само ако допуснем, че всеки, който знае за нея, е приятел на правителството и спасителния щит. Можете ли да ме уверите, че е така?

Нолби въздъхна.

— Не, господин президент.

— Тогава лъжата само ще удвои щетите от по-късно разкриване. „Какво знаехте, господин президент, и кога го научихте?“ Хвърлете ме в ямата с катрана и никога повече няма да ме видите — каза Бреланд. — Предайте на Ейми да насрочи пресконференция за пет часа. Ако вашата съвест не е способна да понесе толкова честност, можете дотогава да оставите оставката си на бюрото ми.

— Не се изясних добре, господин президент — моите извинения — сковано отвърна Нолби. — Ще предупредя Ейми.

На следващата сутрин, когато милиони хора повтаряха името на Лорета Уелч и лицето й се виждаше на милиони екрани, адвокати, представляващи Националната оръжейна асоциация, поискаха от федералния съд на окръг Колумбия да обяви техниката, известна като „спасителен щит“, за неконституционна.

 

— „В ръцете на правителството тази техника представлява очевидно нарушение на гаранциите на Втората поправка. В ръцете на обществото тя представлява сериозна опасност за живота, свободата и обществения ред — прочете от дисплея на комуникатора си министърът на правосъдието Доран Дъглас. — Ищецът моли този съд за незабавна забрана на по-нататъшното използване на тази техника, нещо повече, за унищожаването и разглобяването на всички съществуващи такива устройства и накрая за постоянна забрана на производството, притежаването и продажбата или друг вид прехвърляне на собствеността върху плановете, спецификациите, съставните части и функционалните принципи на тази техника.“

Тя остави устройството и погледна президента.

— Малко съм изненадана, че не искат да подложат вас и кабинета ви на изтриване на ума.

— Кой казва, че са приключили? — попита Бреланд. — Известно ли ви е дали преди да подадат този иск от НОА неофициално са правили опити за диалог или преговори с нас?

— Не — отвърна Дъглас. — Но пък преди вашето обръщение в Конгреса и ние не сме правили никакви неофициални опити да се свържем с тях.

— Предполагам, че в края на краищата аз съм установил правилата — кисело се усмихна президентът. — Те оказват правна помощ на Лорета Уелч в процес за убийство по непредпазливост. И научих, че са се свързали с Патентното бюро — мисля, че можем да очакваме действия, насочени срещу патента на Спусъка, който и без това виси на косъм.

— Те искат машина на времето — добави Бреланд. — Искат да върнат старото положение.

— При идеални условия, да, господин президент. Но според мен не очакват да постигнат всичко, което искат. Съдът ще трябва да отмени Първата поправка, за да им го даде.

— Те може да са готови на тази замяна — рече Бреланд. — И какво следва сега?

— Идващия вторник — изслушване по искането за предварителна забрана. Пред съдия Вирджиния Хауърт — назначена е от Енглър, но е по-уравновесена, отколкото предполага това.

— Предвиждане?

— Очаквам да отхвърли искането за забрана, но самият процес ще се превърне в отвратителна караница.

— Колко време ще отнеме всичко това?

— Може би три седмици, ако мине по бързата процедура. Иначе, три години. В момента системата СКОТЪС е толкова претоварена, че няма голяма вероятност да стане по-скоро. Разбира се, ако Хауърт застане на наша страна, нямаме основания да искаме бърза процедура.

— Можете ли да контролирате положението?

— Можем да апелираме пред Върховния съд за преразглеждане. Това означава да поискаме да се намесят и лично да изслушат апелирането. Разбира се, другата страна също може да го направи и предполагам, че няма да се подвоумят, ако видят, че Хауърт не ги подкрепя. А като се има предвид какво е заложено, ако някоя от страните поиска преразглеждане, сигурно ще го получи.

— Искам въпросът да се уреди бързо. Можем ли да избегнем и процеса в областния съд?

— Господин президент, дори не бих си помислила да поема по този път, освен ако не съм абсолютно сигурна докъде ще стигна.

— А вие не сте.

— Само до известна степен.

Бреланд кимна.

— Добре. Искам да поговоря с ищците. С ръководството на НОА — с председателя, борда на директорите, изобщо с онзи, който движи нещата.

— Разбирам. — Дъглас се намръщи. — Господин президент, до какво според вас ще доведе такава среща? Нямам представа какво ще им кажете, за да ги накарате да оттеглят иска си — тъкмо обратното, тъй като сигурно ще разтълкуват поканата ви като знак, че се безпокоите за делото или за политическите последствия.

— Нямам намерение да ги уговарям да оттеглят иска си — отвърна Бреланд. — Можете ли да го уредите?

Тя отпи от кафето си, помисли и каза:

— Джон Самюъл Трент. Той командва парада. Ще накарам някой да го уреди. Ако неговите адвокати се съгласят, разбира се.

 

 

За повечето посетители, които за пръв път влизаха в Овалния кабинет, въвеждането в тази светая светих пораждаше смирението на грешник, влизащ във Ватикана, благоговение и щастлива гордост. Ала Джон Самюъл Трент изпитваше главно самоувереност.

Първата заместник-председателка на организацията, легендарна екшън звезда от епохата на телевизията, на няколко пъти се беше опитала да го убеди да не приема поканата на президента. „Той не може да ни даде нищо — бе казала тя дори тази сутрин. — Няма нищо престижно в това да те повикат в Белия дом като покорен слуга. Ако иска да разговаря с нас, нека дойде във Феърфакс и да почука на вратата ни.“

„Не, ти не разбираш. Може да ти допада идеята Бреланд да дойде при нас с шапка в ръка, но е много по-приятно да го видиш унизен в собствения му дом — беше отвърнал Трент. — От осемнайсет години чакам този момент — и през тези осемнайсет години се изредиха президенти, които бяха наши приятели, но ни приемаха за даденост, и такива, които ни презираха и се опитваха да ни отнемат правата. Сега един президент ни моли за милост и иска нашата помощ. За нищо на света няма да пропусна възможността да отида в ада и да съобщя нашия отговор на дявола.“

Но публиката на злорадството му бе много по-малка, отколкото се беше надявал по време на краткото пътуване до Вашингтон. Беше си представял Бреланд, заобиколен от министрите и висшите членове на екипа си, за да поддържат самочувствието му. Но в Овалния кабинет присъстваше само още един човек, сравнително млад и толкова нископоставен — някой от новите нинджи на Секретната служба, навярно — че президентът дори не си направи труда да го представи.

— Мислех, че тази стая е по-голяма — каза Трент, след като с небрежно ръкостискане се настани на един от столовете. — Сигурно е заради камерите — аз съм голям почитател на политическите филми. Особено на ония очарователни филми след Уотъргейт, в които президентът се оказва злодей. Гледали ли сте „Предаден“?

— Е, всички обичаме художествената измислица, която потвърждава предубежденията ни — отвърна Бреланд. — Моите вкусове в областта на класическото кино са по-скоро насочени към сюжети, в които добрите трябва да вземат сериозно решение, отколкото към такива, в които трябва да отправят точен изстрел. Например „Да убиеш присмехулник“ и „Казабланка“.

— Или „Господин Смит отива във Вашингтон“?

— Туш — каза Бреланд.

Трент се усмихна.

— Тогава на въпроса. Защо ме повикахте? Предполагам, за да се опитате да ни убедите да оттеглим иска си.

— Не, ни най-малко.

Трент чу отговора, но не му обърна внимание, убеден, че предстои по-заобиколна и не толкова унизителна молба.

— Приветствам предизвикателството ви — всъщност помолих министъра на правосъдието да направи каквото може, за да ускори делото в низшите инстанции. Искам всички неясноти да се решат колкото се може по-скоро.

— Тя не твърди, че можете да очаквате победа, нали? В противен случай я уволнете — очевидно е некадърна — пренебрежително махна с ръка Трент.

Бреланд неочаквано се усмихна.

— Ще й предам думите ви. Но всъщност съм добре запознат с аргументите, които тя ще представи в Балтимор във вторник, и не виждам как можете да победите.

Трент скръсти ръце на гърдите си.

— Мислите си, че ще захапя въдицата.

— Ни най-малко. Явно сте очаквали да се отнасям с вас като с враг. Но когато се касае за Втората поправка, ние с вас сме на една страна.

Гореща червенина заля лицето на Трент, той гневно стисна юмруци и скочи от креслото.

— Вие сте лъжец, господин президент — и сигурно ме смятате за глупак.

— Тъкмо обратното. Смятам ви за всеотдаен защитник на личната свобода и Втората поправка.

— Не ме обиждайте с празни ласкателства — с ледена ярост отвърна Трент.

— Но се боя, че вашият мироглед е остарял — продължи президентът. — Нищо във Втората поправка не гарантира, че оръжейната техника ще остане неизменна. През осемнайсети век не е имало автоматични оръжия и лазерни мерници. НОА не защитава правото да използва кремъклийки и черен барут — вие искате американците да имат всички блага на двеста и петдесет години усъвършенстване и изобретения. Прав ли съм?

— Да, докато вие искате да им отнемете тези блага. Искате да се разоръжим и да станем покорни…

— Не сте ме разбрали правилно, господин Трент. Разоръжаването на някого е насилствено действие…

— Точно така. И това е насилие срещу шейсет милиона притежатели на оръжие и два и половина века демокрация.

Бреланд посочи фотьойла зад председателя на НОА.

— Моля, изслушайте ме, господин Трент.

Трент прие това за тревожна молба и седна.

— Само защото съм любопитен да чуя как се заблуждавате, че ще победите.

— Защото спасителният щит или Спусъкът, както също е известен, е оръжие — тихо каза президентът. — А Втората поправка защитава правото на притежаване на Спусъци също толкова, колкото и на пушки и пистолети. Ние ще спечелим, защото не можете да използвате Втората поправка, за да поставите един вид оръжие над друг. Вие имате право на своите огнестрелни оръжия. Вашият съсед има право на спасителен щит. И не е работа на съда, ако оръжието на съседа ви е по-мощно от вашето.

Дързостта, арогантността на тактиката на Бреланд за миг накара Трент да онемее и да запримигва.

— Вие измествате въпроса. Нито един спасителен щит не е собственост на частно лице — запелтечи той. — Всички са в ръцете на фашистката полиция, в каквато превръщате нашите правоохранителни органи и въоръжени сили. Тук не става дума за лични права — а за това, че държавата потъпква личните права. Че сте убили съпруга на Лорета Уелч.

— Това е под достойнството ви, господин Трент — спокойно отвърна Бреланд. — Този инцидент е трагична поредица от грешки. И двамата знаем, че съдилищата никога не са използвали конституцията, за да ограничават федералните власти в избора им на снаряжение за армията — нито властите на каквото и да било равнище в избора им на снаряжение за полицията. Армията и полицията съществуват, за да налагат сила. Понякога тази власт не се използва както трябва. Смятам, че това е причината да наричате притежаването на оръжие „Първата свобода“.

— Точно така — предизвикателно потвърди Трент. — Човек, който не може да се защити, който не може да защити дома и семейството си, няма нищо — нито права, нито свобода, нито собственост.

— Тогава ни помогнете да дадем тази способност на хората — каза президентът. — Ние сме на границата между вчера и утре. Не можем да го променим — нито вие, нито аз. Затова ви поканих тук — за да се уверя дали разбирате, че положението вече не е в нашите ръце. Никой, дори да е президент, не може да обърне историята.

— Аз изобщо не виждам нещата така — възрази Трент. — За три дни рейтингът ви падна с двайсет процента — докато моята организация спечели половин милион членове. Вие защитавате убийството на невинни, аз защитавам конституцията. Вие смятате, че хората се страхуват от оръжията, аз знам, че те повече се страхуват от правителството. И ние сме анализирали статистиката на жертвите на огнестрелно оръжие — вашият план не може да предотврати повече от десет процента от тях. Вие дадохте прекалено големи обещания и ние ще се погрижим народът да го разбере.

Той се подсмихна — признак, че самоувереността му се е върнала.

— Колко фабрики произвеждат тези неща? Една? Две? Какво й е толкова неустоимото на историята, че тези фабрики да не могат да се затворят? Да не би устройствата да са толкова много, че да нямаме достатъчно оксижени, за да ги нарежем, или достатъчно леярни, за да ги стопим? Не, господин президент, ще е по-лесно да сложим край на тази глупост, отколкото си мислите.

— Вече закъсняхте — каза младият мъж.

Трент изненадано се обърна към него и попита:

— Какво?

— Казах, че вече сте закъснели. — Младежът направи крачка към тях. — В момента по света функционират най-малко единайсет производствени линии. Известни са ми още пет, които ще започнат работа до края на месеца — три от тях в Канада, собственост на моя работодател. И поне трийсет лаборатории разработват усъвършенствания — японците вече тестват модел, който е с една трета по-малък и има по-малко части. Америка не е светът, господин Трент. Може би Върховният съд ще се повлияе от слънчеви изригвания и ние последни ще се възползваме от Спусъка, вместо да сме първи — но все някога ще стане.

— Кой е този? — попита Трент президента.

Бреланд се изправи и даде знак на младежа да се приближи.

— Джон Трент, представям ви доктор Джефри Хортън, заместник-директор на лабораториите „Терабайт“ и главен създател на Спусъка.

— И бивш член на Националната оръжейна асоциация — прибави Хортън и хвърли членската си карта на масата пред Трент. — Като броите главите, смятайте ония половин милион минус един — нямам желание да членувам в анахронична организация. И вие ще се превърнете точно в това, ако продължите да си затваряте очите за действителността.

— Разбирам — каза Трент и стана. Ръцете му трепереха от едва сдържана ярост. — Надявам се, че се радвате на малката си измама, господин президент. И че вие се радвате на кървавите си пари, доктор Хортън. Сигурно ще спечелите много от това, че предавате родината си.

Джефри поклати глава.

— Вие изобщо не разбирате.

— Какво да разбирам?

— Че причината да обичате оръжията е абсолютно същата, поради която други ги мразят и се страхуват от тях.

— Какво искате да кажете?

— Това е властта — онази ужасна власт, съсредоточена в ръцете ви. Способността да убивате в миг на гняв, нетърпение или алчност. В оръжието живее дух, който ви служи — и тъй като той ви се подчинява, същото трябва да се отнася за другите.

— Философ — остро рече Трент. — Презирам философите. Доставя им удоволствие да правят простото — сложно.

— Не — отвърна Хортън. — Физик. Но ще приема това определение.

— Няма значение. Вие дори не виждате, че откритието ви нарушава гражданските права. Тези въпроси явно не ви засягат. Нямам повече работа тук.

— Още не сме свършили — рязко го спря Хортън и пристъпи напред, за да препречи пътя му към вратата. — Искам да ви поправя — аз не печеля нито грош от патента на Спусъка. Преди близо два месеца го дарих на народа — безплатен лиценз. Това отчасти е причината нещата да се развиват толкова бързо. Вярно е, че получавах добри пари, докато работех върху проекта, и някой ще печели, като продава устройствата, но ако си мислите, че тук става дума за пари или политика, много се лъжете.

Невярващ на ушите си, Трент погледна Хортън така, сякаш ученият се бе разкрил като въплъщение на самия дявол.

— Няма да се успокоите, докато не ни отнемете и последното оръжие, така ли?

Хортън пъхна ръце в джобовете си и се усмихна уморено.

— Все още не ви е ясно — не става въпрос за оръжията. Но сте прав, няма да се успокоя. Няма да се успокоя, докато Спусъците не станат с големината на дипломатическо куфарче и може да си ги позволи всеки собственик на магазин. Няма да се успокоя, докато не станат с големината на комуникатор и може да си ги позволи всеки човек. И по дяволите, няма да се успокоя, докато не станат по-евтини от пистолет и също толкова лесни за криене. Значи казвате, че няма да се чувствате в безопасност да носите глока си на улицата в такъв свят? Тогава е честно и обратното. Ние няма да се чувстваме в безопасност, ако го носите в този свят.

Трент дълбоко си пое дъх, призова цялото си презрение и насити с него всяка дума от отговора си.

— Вие сте двамата най-глупави хора, които някога са влизали в тази стая — каза той, като заобиколи Хортън и се запъти към изхода. — Вашата играчка няма да ви спаси от престъпник с нож, нито вашите дъщери — от банда изнасилвачи. Няма да отблъсне гангстерите, нито ще забави настъплението на китайците. Вие живеете в измислен свят, в който между хората има разбирателство. Аз живея в реалния, в който всеки ти завижда за всичко.

Трент стигна до вратата и хвана бравата.

— И или сте луди, или безнадеждно наивни, ако наистина смятате, че сто милиона американци безучастно ще стоят и ще ви оставят да им вземете оръжията и техните от Бога дадени права.

Моментът беше съвършен: най-блестящото напускане, което някога бе правил, или поне така се надяваше — самообладание, прощални думи, затръшване на вратата и всичко останало.

Жалко, че за да го сподели с някого, трябваше пак да се върне към кошмара на най-мрачното утро в целия си живот.

 

Делото срещу Спусъка обиждаше Джефри Хортън и на лично, и на философско равнище. Твърдението, че спусъчната техника е неконституционна, му се струваше като осъждането на Галилей от папата или забраната за преподаване на еволюционната теория в Тенеси. Това беше тесногръд, късоглед егоистичен абсурд и Хортън кипеше от желание да го заяви на всеослушание.

— Всичките им аргументи са само захаросан антиинтелектуализъм — бе изсумтял той на Грийн, след като прочете по мрежата иска на НОА. — Ако трябваше да е по тяхному, още щяха да са въоръжени с мускети и кремъклийки. Сега сме в двайсет и първи век, не в проклетия осемнайсети.

— Не го казвай на мен, кажи го на тях — отвърна Горди. — Не аз съм оня, който те е обидил, че Бебето ти е грозно.

Хортън взе тази идея присърце и се свърза с Белия дом, за да предложи помощта си в реакцията към делото. Това бе довело до дълъг разговор с президента и още по-дълъг полет на изток за сблъсъка с Джон Трент.

Не беше минало според очакванията му. Хортън искаше лично да види как действа умът на Трент. Президентът искаше Хортън да присъства като източник на информация, на който да може да разчита. Нито един от двамата не подозираше, че Джефри ще изиграе толкова голяма роля в срещата.

Ала когато се включи в разговора толкова импулсивно, Хортън вече кипеше от справедливо негодувание. Отприщването му го задоволи за момента, но също необратимо пресече границата, за която го бе предупредил Броуиър. Беше излязъл от сянката и бе застанал до президента.

В деня след сблъсъка му с Джон Трент един уебсайт, защитаващ правото на притежаване на оръжие, разкри доктор Джефри Хортън като изобретател на Спусъка. По-голямата част от статията беше полемична и очерняща и лесно можеше да се отхвърли. Но от биографичните данни го полазиха тръпки. Ако се съдеше по грешките и пропуските, те очевидно идваха направо от архива на Американската асоциация за развитие на науката и публикациите на „Терабайт“. Ала имаше и три негови снимки — едната направена в галерията по време на президентската реч — върху които бяха нарисувани кръгове като мишени.

Непосредствено под фотографиите следваше предишният му адрес в Кълъмбъс, придружен от карта на пътя до лабораториите „Терабайт“.

— Можем да унищожим тази страница — заяви директорът на ФБР Милс по време на спешно свиканото заседание, на която присъстваха президентът и директорът на Секретната служба. — Но те вече са постигнали целта си — не можем да предотвратим разпространяването на информацията. Основните новинарски канали сигурно ще я получат най-късно до довечера.

— И какво да правя? — попита Хортън и погледна президента.

— От вас зависи — отвърна Бреланд. — Можете да останете, можете и да изчезнете. Това няма да промени колко ще говорят за вас, но ще промени отношението им.

— Той все още има сигурно убежище в Невада — каза директорът на Секретната служба. — Засега никой не знае за Пристройката. Може би е най-добре просто да се върне там.

— Вече получих три директни запитвания за самоличността на хора, които тази седмица са били под нашето крило, а има и други, които душат наоколо — каза шефката на пресцентъра Рочет. — Предлагам да отговорим на въпросите, да им позволим да видят доктор Хортън, може би дори да организираме пресконференция — и чак после да го пратим в Невада.

— Жив ще го изядат — възрази Милс. — Нищо лично, доктор Хортън, но вие нямате опит с онова, което тук минава за журналистика. Не виждам сериозно основание да ви излагаме на още по-голяма опасност и съм убеден, че агент Бърк ще се съгласи с мен.

Директорът на Секретната служба кимна.

— Винаги съм смятала, че независимо дали туземците се готвят да те почетат, или да те изпекат — разгорещено заяви Рочет, — е по-добре да им помогнеш, отколкото да оставиш всичко в техни ръце. Ако доктор Хортън се съгласи, мисля, че мога да уредя нещата. Той е млад човек с приятна външност, умен, възпитан, без политически багаж и екстремистки цели — защо да им позволим да го демонизират, когато истината е на наша страна? Пасивното ни поведение около случая със семейство Моргенстърн не променя мнението на хората, а само дава на опозицията нещо, около което да се обедини. И ние можем да дадем на нашия народ нещо, около което да се обедини — един скромен герой. Какво ще кажете, докторе?

Хортън въпросително погледна присъстващите, помисли и каза:

— Не искам останалите от екипа да си помислят, че се опитвам да си присвоя всички лаври.

— Ами тогава поговорете с тях и им обяснете положението.

Джефри кимна.

— Но също не искам да оставя без отговор и обвиненията.

— Абсолютно вярно — каза Рочет. — Не бива да им давате последната дума. Всичко е въпрос на възприятия.

— Мислех, че става дума за истината — рече Хортън.

— Много често не е така — отвърна тя. — Но винаги се опитваме да започнем с нея.

— Значи решихте, така ли, Хортън? — попита президентът.

— Да.

— Добре — Рочет се изправи. — Тогава елате в кабинета ми и да се хващаме на работа.

 

 

Като Пикасо, рисуващ фигури във въздуха, Ейми Рочет беше художничка, която твореше в преходното и нематериалното — впечатления, възприятия и — когато се налагаше — илюзии.

За една нощ тя подготви сценарий не за обикновен политически дебют, а за коронясване на герой. Когато министерството на търговията отказа за такъв кратък срок да даде на Хортън национален медал за техника, тя претърси архивите на Белия дом и откри документ за по-стара награда — президентски медал за научни постижения. После събра ентусиазирана публика от средните етажи на външно министерство. Двамата живи американски лауреати на Нобелова награда за мир бързо бяха докарани в града, за да седят на първия ред и публично да стиснат ръката на Хортън.

Обичайните речи бяха написани от щатните служители, но Рочет лично накара Джефри да прочете своята и я преработи на основата на забележките му, за да я опрости и да я направи по-близка до неговия стил. И лично избра представителите на медиите, които да бъдат поканени на награждаването, и даде тричасово изключително интервю на един особено доброжелателен кореспондент от „Бъртълсман Уърлдуид“.

Единственото, което не можеше да направи, мрачно си мислеше тя, докато гледаше гората вдигнати ръце, беше да отговори на въпросите вместо Хортън. Той имаше същите недостатъци като Бреланд — бе прекалено истински, за да запомни някой излъскан отговор, прекалено честен, за да избягва политическите капани. За разлика от президента обаче Хортън беше аматьор. Тя можеше само да се надява, че няма да си причини прекалено сериозни щети.

Рочет посочи с ръка най-големия според нея противник и каза:

— Да, Ричард, първият въпрос е твой.

— Доктор Хортън, сенатор Уилман твърди, че спасителният щит е отговорът на пацифистките молитви. Обсъждали ли сте това или със сенатор Уилман, или с Бога, и смятате ли, че глобалното разоръжаване е реалистична цел?

„Хайде, давай: няма нужда да отговаряш на всичко…“

— Не познавам сенатор Уилман — отвърна Хортън. — Но съм абсолютно сигурен, че Бог е на страната на мира. Не мога да кажа дали глобалното разоръжаване е реалистично. Мога обаче да кажа, че екипът на спасителния щит ще е щастлив, ако нашето откритие насочи света натам.

„Не е зле. Сега следващият…“

— Доктор Хортън, Алфред Нобел е направил състояние, като е продавал динамит и на двете страни в няколко войни през деветнайсети век. Ще приемете ли Нобелова награда за това, че сте открили противодействие на динамита, или това според вас ще са кървави пари?

— Нобел е казал на своята приятелка графиня Берта фон Сутнер, че му се иска да може да създаде машина или материал, който да направи войната невъзможна. Изглежда, е мислил за възпирането — взаимно гарантираното унищожение, — но аз смятам, че всеки, който е почетен от неговата фондация, има всички основания за съмнение.

„Чудесно. А сега е ред на третия…“

— Доктор Хортън, какво предпочитате да спечелите — Нобелова награда за мир или за физика?

— Не мисля за това — отвърна Джефри. — Моята работа е науката, а не наградите.

Следваше представител на университетската преса.

— Кои са вашите идоли, доктор Хортън?

— Мисля, че хората в моята професионална област не могат да си позволят да имат идоли. Но съм задължен на всичките си учители и на всеки новатор, който е разгадал част от загадката и е предал тази информация на нас.

— Смятате ли се за гений?

— Не. Просто работя упорито.

— Доктор Хортън, какво ви е известно за разпространяван по мрежата документ, отнасящ се за нещо, наречено „Спусък първи модел“? Документът претендира да е пълен списък от инструкции за построяване на нещо много подобно на спасителния щит. Можете ли да ни кажете дали е автентичен? Имате ли нещо общо с това?

Хортън се притесни и Рочет спокойно се намеси:

— Ще ви напомня, че доктор Хортън не може да говори върху спецификата на проучванията си, докато не бъдат вдигнати ограниченията, свързани с националната сигурност. Това се отнася и за потвърждаването или отхвърлянето на слухове от мрежата.

— Доктор Хортън, какво бихте искали да кажете на Лорета Уелч и децата на семейство Моргенстърн?

— Доктор Хортън се присъединява към президента и изразява съболезнованията си… — почна Рочет.

— Не, няма нищо, Ейми, аз ще отговоря — прекъсна я Хортън. — Съжалявам. Иска ми се да не се беше случвало. Това беше лош ден за нашата лаборатория. Надявам се, че хората, които работят със спасителния щит, са си взели поука. Но когато навремето един мой приятел загина в самолетна катастрофа, аз не обвиних братя Райт. Когато загинаха астронавтите от „Челинджър“, струва ми се, никой не е стоварил вината върху Робърт Годард. Всяка нова техника носи със себе си и риск, и полза. Според мен не можем да искаме гаранции.

„Стига си приказвал, стига вече. Трябва ми фин завършек.“

— Последен въпрос. Таня.

— Доктор Хортън, разговаряли ли сте със сестра си? Научих, че тя е олимпийска медалистка по спортна стрелба.

— Така е — потвърди той. — Много се гордея с нея. Не, не съм имал възможност да се чуя с Памела.

— Смятате ли, че тя ще одобри работата ви?

Хортън се изненада.

— Ние винаги сме се подкрепяли. Не виждам защо това ще се промени.

„Добре.“ Рочет бързо го отведе в Белия дом, каза му, че се е справил блестящо, предаде го на един от персонала и изтича в пресцентъра, за да се опита да поочука острите ръбове. Когато се върна, вече знаеше достатъчно, за да го насочи към някои от най-добрите смесени, но предимно благосклонни канали. Скоро Хортън стана, потръпна и заяви:

— Не мога да си понасям гласа.

Рочет се усмихна.

— До утре няма да имаш глас — просто ще си видеоклип под нечий коментар.

Той се засмя.

— Знаеш ли, наистина се справи добре — каза тя и го прегърна. Беше виждала достатъчно провалени пресконференции и не само при начинаещите. — Всъщност, ако останеш още няколко дни, можеш много да ни помогнеш.

Хортън веднага се съгласи и смело изтърпя една шеметна седмица на грижливо подготвени публични прояви. Затова Рочет се изненада, когато девет дни след завръщането си в Невада доктор Джефри Хортън си написа разрешение за безсрочен неплатен отпуск, замина със служебен автомобил на „Терабайт“ и изчезна.

 

 

Предупреден от охраната на портала, че сенатор Гроувър Уилман е на територията на завода, Джулс Мърчант посрещна стария си приятел във фоайето на административния център на „Алайд Дженеръл“.

Войната ги бе събрала преди три десетилетия и ги свързваха общите спомени за бясно препускане в пустинната нощ с шестдесеттонен танк „Ейбрамс“. Но след войната пътищата им се бяха разделили и политиката ги държа разделени повече от десет години. Председателят на най-големия производител на оръжие в света и основен военен доставчик в страната не можеше да поддържа лични връзки с най-независимия представител в Сената и най-известния привърженик на разоръжаването на света.

Но бойното приятелство трае вечно и усмивката на Мърчант беше топла и искрена.

— Здрасти, Гроувър — разпери ръце той. — Само, моля те, не ми казвай колко отдавна не сме се виждали.

— Радвам се да те видя, Джулс — отвърна Уилман. — Мисля, че си първият човек от двайсет минути, който не ме зяпа или не ми се зъби.

Мърчант весело се засмя.

— А, чудили са се какво правиш тук. И мен ме гледат така, откакто казах на хората си, че ще дойдеш. Но всичко се променя, ако чакаш достатъчно дълго, нали? Ела да ти покажа нещо.

Отпред ги очакваше ниска и широка петместна кола, която въпреки неутралния си кафяв цвят имаше „бойни“ белези — резервни туби с гориво, дисплей на глобална система за ориентиране на таблото, очевидни стрелкови позиции, защитени с ъглова броня в двата задни края, и стоманен лост с двуосна стойка за монтиране на лека картечница.

— Това ли замества старите джипове? — попита Уилман, като прехвърли крак през високата врата и се настани на втората седалка.

— Да. Този вариант се казва „Разузнавателна пехотна машина“. Също е за петчленен екипаж — шофьор, картечар, втори картечар и двама стрелци. Започнахме да ги доставяме миналия май — сегашният ни договор е за хиляда и триста броя от всички варианти. На равно вдига сто километра, изкачва се под ъгъл петдесет градуса, минава през плитки водни препятствия. Но всичко това ти е известно, предполагам — нали ти води борбата за съкращаване на бройката от хиляда и петстотин на хиляда и триста.

— Не беше лично, Джулс — отвърна Уилман. — И никога не съм твърдял, че качеството на „Алайд Дженеръл“ не отговаря на цената.

— Знам — каза Мърчант, натисна педала и насочи колата към пътя, който изчезваше в гората на запад от паркинга.

— Просто за пръв път лично виждам такава машина.

— Аз обаче исках да ти покажа нещо друго. Заравял ли си се достатъчно дълбоко в секретните документи, за да прочетеш за нещо, наречено „василиск“?

— Не. Бях зает с други неща.

Мърчант кимна.

— Е, ти си стара пушка и мислех, че може да искаш да хвърлиш едно око на прототипа. Нямаше да мога да ти го покажа, ако не беше в комисията за секретния бюджет, нали разбираш. — Той намали скоростта и влезе през двойния портал в по-строго охранявания полигон. — Някога гледал ли си ония безумни състезания, в които целта е да изкараш по-надалеч снегоход в открита вода?

— Естествено — отвърна Уилман. — Макар че човек се чуди кой го е измислил и защо му е харесало.

— Сигурно някой шестнайсетинагодишен хлапак, я пиян, я умиращ от скука. Или и двете. Така или иначе, това е василиск — по името на оня гущер, дето тича по вода. По същество е танк „Брадли“ на диета и стероиди — пълна синтетика, пластмасова броня, херметично затворено шаси.

— Искаш да кажеш нещо като лек танк, който може да плава, така ли?

— „Плава“ не е точната дума. А, стигнахме — седми участък. Можеш да го видиш сам.

Слязоха, Мърчант предаде волана на един шофьор изпитател, и последваха василиска до отдалечен район на полигона, където имаше хълмове, храсти, река и изкуствено езеро. Екипажът на бронираната машина проведе демонстрация, която изпълни смаяния Уилман с почти момчешка радост.

Василискът се изкачи по стръмни скали, повали малко дърво, профуча по неравен път и после прелетя над реката, без да забавя ход, като изхвърляше зад себе си струя вода. Накрая пресече най-широката част на езерото, зави и пое назад. По средата спря и потъна по-дълбоко, но въпреки това остана на повърхността. С движещи се в противоположни посоки гъсеници, той направи пълно завъртане по посока на часовниковата стрелка, после обратно. Куполът му се завъртя и двадесет и пет милиметровото оръдие стреля по мишена някъде на запад. Откатът почти не се забелязваше. Василискът потегли напред и изскочи от водата.

— Опитай същото с друг танк! — гордо каза Мърчант.

— Може ли да се изкачи по стръмен бряг?

— Разбира се. Стига да стигне до водата с купола нагоре, няма да потъне.

— Впечатлен съм. Невероятна машина — призна Уилман. — Нямаше да ни трябват в Ирак, но почти навсякъде другаде — имаш подвижността на машина на въздушна възглавница, без ефекта на хокейната шайба.

— Благодаря — отвърна Мърчант. — Реших, че трябва да го видиш преди да последва примера на В-49 — нарязан за вторични суровини или пратен в музея на историческите куриози.

— Какво?

Приятелят му посочи с глава надясно и двамата бавно закрачиха по бетонния бряг на изкуственото езеро.

— Василискът трябваше да замени двата варианта на „Брадли“. Но в понеделник ми съобщиха, че поръчката за следващите шест прототипа е спряна и цялата продукция е под въпрос — Пентагонът преоценявал всички военни платформи. Всички договори, които го позволявали, били замразени.

— Нищо чудно, нали?

— Не. Но изглежда, че много от проектите никога няма да бъдат подновени, включително този. А ако нямаме вътрешно производство, никога няма да получим лиценз за износ, даже за продажба на приятелски страни — което значи край на една инвестиция от четиристотин милиона долара и производствена линия, която можеше да ни донесе двайсет милиарда долара и да осигури работа на шейсет хиляди опитни работници. Няма да има какво да им предложим.

— Да не би да искаш да ме накараш да изпитам угризения? Или ме молиш за нещо? И в такъв случай сигурен ли си, че мога да ти го дам?

— Моля те за приятелски съвет — нищо повече — отвърна Мърчант. — Гроувър, прекарах почти цяла седмица във Вейл, където водих частни разговори с някои познати с подобни проблеми. Накрая не успяхме да решим как да реагираме. Разотидохме се, да речем, дълбоко разделени, и изключително загрижени.

— Ако тези познати се казват Бъртън, Лайтнър и Съливан, напълно ги разбирам — рече Уилман. Това бяха другите три американски военни конгломерата. — Вие носите огромна отговорност и оказвате изключително голямо въздействие върху живота на хората.

— Гроувър, знаеш, че политиката не ме интересува — еднакво съм готов да строя карибски туристически подводници и ваканционни кораби за Марс. „Алайд Дженеръл“ създава най-модерни машини за всякаква среда — суша, море, въздух, космос. И само заради клиентите си произвеждаме тези машини с оръжие.

— „Ако желанията бяха космически кораби…“ Знам, че го вярваш, Джулс. И заради старото приятелство няма да споря с теб, поне не сега.

— Благодаря. Най-ужасното е, че при мен работят сто седемдесет и пет хиляди души, които зависят от теорията за въоръженото възпиране, за да си плащат сметките и таксите за обучението на децата си. Затова трябва да попитам — късно ли е да изкараме от релсите влака, на който сме се качили?

Вече се бяха отдалечили на двеста метра от машините и техните екипажи. Уилман хвърли поглед натам, после отвърна:

— Късно е, Джулс.

Това бе отговорът, който очакваше Мърчант, отговорът, който потвърждаваше позицията му във Вейл.

— Тогава имаш ли някакви идеи какво да правим? Става дума за прекратени държавни поръчки за седемдесет милиарда годишно и за двайсет и пет милиарда долара загуби от износ на оръжие!

— Ако търсиш съчувствие, Джулс, би трябвало да знаеш, че няма да съм ти подходяща публика — каза Уилман. — Вие сте четиримата конници от Апокалипсиса — „Алайд Дженеръл“, „Боинг“, „Локмар“, „Юнайтид Текстрон“. Досега печелехте добре за сметка на чуждото страдание. И ако сега ще страдате вие — е, честно казано, трудно ми е да изпитам състрадание.

— Няма да пострадаме ние, Гроувър. Можем да съкратим работници, да затворим заводи, да прекратим проекти, с една дума да се свием до размера, който бизнесът ни може да поддържа. На мен ще ми е по-тежко, отколкото на другите трима — повече от половината от нашия бизнес е военен. Но дори ние можем да оцелеем в някаква форма.

— Тогава какъв е проблемът, Джулс — стойността на акциите ви ли? Каква е причината за безпокойството ти?

Мърчант поклати глава.

— Изненадан съм, че ми задаваш този въпрос. „Четиримата конници“ имат шейсет и три завода в трийсет и два щата. Това ще е икономически равносилно на лосанджелиско земетресение, наводнение по долното течение на Мисисипи и вулкан във Флорида за една и съща седмица. Само първата вълна на уволненията ще остави сто хиляди души без работа — повечето опитни служители с високи заплати.

— И в миналото сме преживявали подобни периоди — свиване на промишлеността, преориентиране на търговията, технологични промени — каза Уилман. — Това е временно. След година-две икономиката ще погълне обратно талантливите.

— И ще изгуби специалните качества, техническите и интелектуални способности, които получаваш при концентрирането на таланти на едно място. Гроувър, ще ми се да се опитам да задържа на работа колкото може повече от тези хора. Ще ми се да запазя екипите.

Уилман презрително сбърчи чело.

— Говориш за изкуствена заетост, за фирмено благосъстояние. „Хайде да купуваме по още няколко бомбардировача годишно, за да запазим отворен завода в Палмдейл, хайде да произведем още един излишен самолетоносач, за да не закрием «Нюпорт Нюз».“ Но го правим, когато смятаме, че тези способности ще ни трябват по-късно. Само че този път не знам дали това „по-късно“ ще е същото.

— Точно за това искам да поговорим — отвърна Мърчант. — За какво ще ни трябват способностите. За това дали сме сигурни, че никога повече няма да имаме нужда от хора, които знаят как се произвеждат скоростни бойни подводници или бомбардировачи стелт. И за това какво да правим, докато чакаме. Но не за благосъстояние, Гроувър — не за производство на излишни неща. Просто искам да седна с президента и да поговоря за възможностите. — Мърчант се поколеба, после реши да изиграе коза си. — Искам възможност да поговоря с него за полет до Европа — за извеждане на космически кораб в орбита, за ледоход, за океанска подводница. Смяташ ли, че ще се съгласи да ме изслуша?

Удивеният поглед на Уилман показваше, че най-после е чул нещо неочаквано — и обещаващо. Мърчант не знаеше дали го е смаяла самата идея или перспективата един от четиримата конници да избере съзиданието пред хаоса. Ала думите на Уилман отвориха вратата достатъчно широко, за да му дадат надежда.

— Не знам дали президентът ще се съгласи да те изслуша — бавно каза той. — Но аз ще те изслушам. Дали някъде наоколо са ти оставили достатъчно място за два стола и закачалка за шапки?

Мърчант се засмя.

— Да, Гроувър. И колкото количество кафе мога да изпия, плюс ключ за мъжката тоалетна.

— Ако приемеш първото, ще имаш нужда от второто — особено на нашата възраст. — Уилман го потупа по рамото и го побутна натам, откъдето бяха дошли. — Е, картечар, да вървим да поговорим какво ще правим след войната.

 

 

„Вече не е в нашите ръце.“

Когато преди четири месеца беше казал тези думи на Джон Трент, Марк Бреланд ги бе разбирал само теоретично. Сега имаше всички нужни доказателства. Вече нямаше „нормални“ дни — постоянно се случваше нещо напълно неочаквано и в същото време съвсем разбираемо.

— В добрите дни — обясни той на Степак — да си президент беше все едно да се опитваш да шофираш разбрицан минибус надолу по непознат планински път с висока скорост, докато трите ти лели и тъща ти едновременно ти дават съвети за карането.

— А сега?

— Сега по-скоро е като да се учиш да караш сърф — отвърна Бреланд. — А това не е нещо много разпространено в Пенсилвания.

Но за Бреланд тази метафора беше повече от шега. Властта му бе слаба, силите — могъщи и турбулентни, и като че ли постоянно се отклоняваше от курса, връщаше се обратно или едва пазеше равновесие.

Понякога събитията просто се редуваха едно след друго, завършени и далечни, и той можеше само да изрази удивление или отвращение, радост или съжаление. Други изискваха приоритетно място в дневното разписание на президента и от време на време оставаха там, постоянно настоявайки за внимание. Бреланд отнасяше двата опита за убийство — единият вътрешен, другият от чужбина — към първата категория. Едва неуспелият опит за импийчмънт спадаше към втората.

Президентът беше преживял и трите атаки, но имаше други рани и те не заздравяваха. Порасналите очаквания бяха довели до спадане на рейтинга му. От двата края на политическия спектър му се зъбеше една невероятна коалиция от борци за граждански права и привърженици на доктрината за свободната воля, аристократи индустриалци и упорити патриоти.

Въпреки че до изборите оставаха повече от две години, вторият мандат изглеждаше изгубена кауза и по заповед на Нолби в присъствието на президента за това просто не се говореше. По думите на вицепрезидента Тони Франклин, вниманието на правителството беше насочено към „закаляване на основите“.

„Когато си отидем, ние няма да можем да контролираме живота — обясняваше тя в една докладна записка, станала известна като «Хвалебственото слово». — Не можем да сме сигурни, че ще завършим започнатото. През времето, което ни остава, ние можем само максимално да използваме присъствието си. Ако оставим след себе си единствено планове, те лесно могат да се пренебрегнат. Ако оставим след себе си единствено дупка в земята, тя лесно може да се запълни. Стига да са събрали работници и запаси, те лесно могат да се отклонят за други задачи.

Но ако се ангажираме с тази цел и никоя друга, ако си осигурим колкото може повече помощ, аз съм убедена, че имаме достатъчно време да положим здрави основи за мирно разоръжаване с пилоти, които стигат чак до социалния материк. И ако усърдно се грижим за основите, докато бетонът заякне и стане готов да понесе цялата тежест, която сме му определили, нашите приемници нито ще могат да го унищожат, нито да го пренебрегнат. Тези основи завинаги ще останат на политическия пейзаж и ще напомнят за новите възможности. Онова, което нашите потомци решат да построят върху тях, ще зависи от нашите усилия да подготвим терена.

Възможно е все още да не е време за тази реалност. Ала ние можем завинаги да променим природата на спора и да дадем на онези, които споделят нашето виждане, символ и пример, около които да се обединят. Може би не е по силите ни да ускорим бъдещето — тази страна все още е млада и понякога упорито късогледа. Но въпреки това можем да сме гласът на пророчеството, акушери, ако не майки на една нова епоха. Нашата всеотдайност и пример ще гарантират, че това бъдеще ще има реални прилики с идеалите ни за по-сигурно, по-цивилизовано общество.

Ето какво изисква от нас времето. Ето с какво можем да помогнем на президента. Нека всеки наш ден има значение.“

Напечатано на фина хартия, вместо разпространено по електронен път, лично подписано от бившата представителка на Алабама в Сената и оставено на ръка от нея на близо тристате бюра в президентството, Хвалебственото слово оказа много по-голямо въздействие върху персонала, отколкото предполагаше Бреланд. Имаше няколко предателства и оставки, но останалите се сплотиха около президента и се опитаха да го защитят от бурята, която бушуваше навън.

По ирония на съдбата едно от убежищата, които откриха за него, бе Западна Европа. Бреланд беше по-популярен в Кьолн, отколкото в Чикаго, по-уважаван в Бон, отколкото в Бостън. Всички държави от Европейския съюз отдавна се бяха отказали от споровете си за частното притежаване на оръжие — и бяха отсъдили в полза на обществената безопасност. За типичния гражданин на Англия, Германия или Франция бе трудно да разбере, че американският президент може да има проблеми, тъй като е предложил отдавна закъсняло решение на един грозен порок на Америка.

Ала в популярността му имаше нещо повече от обикновено съчувствие към един несправедливо оклеветен човек. Повечето от същите тези държави от Европейския съюз десетилетия наред се бяха борили с градския тероризъм и подарения им от Бреланд Спусък беше осигурил на полицията мощно ново оръжие срещу автомобилите бомби и експлодиращите писма. И за разлика от Америка, тук никой не протестираше срещу творческото и агресивното използване на Спусъка.

Наследници на Модел I бяха заровени под десетки кръстовища в Париж и още три френски града и образуваха мрежа, която изключително затрудняваше пренасянето на бомби. По железопътните линии и в магистралните тунели в швейцарските Алпи имаше контролни пунктове с мощни излъчватели. Големи райони от Лондон, Белфаст, Женева, Амстердам, Рим, Варшава и Берлин бяха евакуирани и проверени за неексплодирали боеприпаси, след което бяха поставени под постоянната защита на Спусъци.

Създаването на тези „безопасни зони“ представляваше пресметнат риск и имаше известен брой жертви, въпреки проверките с детектори за метал и скенери за магнитна аномалия — една черква от тринадесети век в Болоня, „Сан Франческо“, и един десетгодишен административен център в Бон частично пропаднаха в кратерите, оставени от дълбоко заровени бомби, а пожарът, подпален от бойна глава У-1, избухнала под мазето, нанесе сериозни щети на жилищен блок близо до Парламента. Но обозначените със синьо-белия символ с гълъба на Бреланд безопасни зони бяха толкова популярни сред туристите и местните жители, че тези загуби не попречиха на програмата.

В същото време полетата и горите из целия европейски континент бяха прочистени от бомбите и снарядите, останали от почти два века войни. Оказа се, че в земята все още лежи смайващо количество експлозиви и работата се превърна в зрелищно събитие, редовно осигуряващо богат материал за мрежата.

Извън Европейския съюз подобни „контратерористични операции“ и „забранени зони“ започнаха да се появяват край Нил, където новото демократично правителство на Египет искаше да върне западняците при пирамидите и храмовете, в Сараево, чиито жители бяха решени да възстановят своя красив космополитен град отпреди първата гражданска война, и в Сингапур, който се бе обградил с „крепостен ров“ от спусъчно поле и се беше обявил за „островен град на мира“.

Правителствата на повече от дванадесет островни държави в Далечния изток — от Соломоновите острови до Филипините — разчитаха на Съединените щати и Япония да се върнат и да разчистят не само бойните полета, но и териториалните води, в които се бяха сражавали, и флотът на САЩ бе започнал да изпитва спусъчен трал в Гуадалканал. Премиерът на повторно обединения Виетнам се обърна със същата молба към правителствата на Франция и Съединените щати.

Гледана от окръг Юрика, Принстън или от имението на Голдстийн в Мериленд, цялата тази дейност приличаше на пълно реабилитиране, гаранция, че няма връщане назад.

Ала от офисите на сенатор Уилман и „Разум срещу безумието“, генерал Мадисън и другите началник-щабове, Ансън Трип и Националния съвет за сигурност, Ричард Кареро и геополитическите аналитици от външното министерство се разкриваше друга гледка. Те не бяха загрижени за разчистването след последната война, а за предотвратяването — или ако се наложеше, спечелването — на следващата. И все още не беше ясно дали Спусъкът може да им помогне в това.

Никой в тези кръгове не вярваше, че Спусъкът ще сложи край на агресията само с мирни демонстрации. Масово се смяташе, че някой някъде ще трябва да вдигне въоръжените сили на крак. „Ще е нужна още една Хирошима“ — гласеше вледеняващият израз, който бе получил печална известност.

И те чакаха, готови за „истинското“ изпитание на Спусъка, знаейки, че ако реагират прекалено бавно или колебливо, ще трябва да го правят пак. Чакаха грохота на агресията на място, което са в състояние да достигнат навреме и със смазваща сила, грохот, достатъчно мощен, за да бъде чут от всички.

Чакаха, замръзнали в неуверена готовност и с неясен противник. Чакаха и междувременно продължаваха обучението, подготвяха невъоръжени пилоти, моряци и войници да посрещнат вражеска армия, чуждестранен флот. Ако Спусъкът не сработеше, щяха да бъдат дадени много жертви от спецчастите за тактическа намеса.

Чакането най-после свърши на 6 юни, когато пожизненият президент Хасан Хюсеин поиска Сирия, Саудитска Арабия и Кувейт да спрат строежа на поредица от петдесетметрови кули, разположени точно на границите им с Ирак.

„Ние знаем истинската цел на тези кули — заяви Хюсеин в самохвално обръщение към нацията. — Ние знаем, че твърденията за отбранителен щит са лъжа. Тези кули се строят, за да могат нашите врагове да ни шпионират, за да могат неверниците да наблюдават нашите села, градове, улици, домове и джамии. Тези кули се строят, за да могат нашите врагове да вливат пагубни енергии в телата ни, докато спим, енергии, които предизвикват рак и изпиват живота от неродените ни деца.

Ние няма да им го позволим. Ние няма да приемем това коварно нахлуване в нашата независима земя и нашите свещени места. Кулите трябва да бъдат разрушени. Ако враговете ни не променят политиката си и не унищожат тези зли оръжия, аз ще пратя нашите смели пилоти и войници да ги разбият и да пръснат противниците ни из пясъците.“

За да покаже, че ултиматумът му не е голословен, Хасан Хюсеин прати две бронирани дивизии, подкрепени с артилерия и зенитни батареи, на юг и ги разположи на четири часа път с кола от кръстопътя Рафа на саудитската граница, където бяха завършени осем километра кули. Ала още преди танковите колони да наближат мястото, от другия край на света пристигна смесена ескадрила от Р-22 „Раптор“ и Р-117В „Найтхоук“ и кацна в Ал-Хаяния, само на четиридесет минути от границата.

Поостарелите „Найтхоук“ носеха военния вариант на Модел I, а Р-22 — далекообхватния Модел II. Но дори техните екипажи се питаха какво могат да направят осем самолета без ракети под крилете и с камери вместо картечници отпред срещу повече от сто и двадесет танка. Те изслушаха публичното предупреждение на Бреланд към Хюсеин, без да се надяват, че иракският президент ще го послуша.

На другата сутрин иракските сили се придвижиха на разстояние един час от границата и Хасан Хюсеин издаде нов ултиматум, този път включващ Съединените щати в списъка със злодеи. „Ние няма да чакаме да станем ваши жертви, нито излишно да рискуваме живота на нашите бойци. Не ще можете да отвлечете вниманието ни с безкрайни преговори, нито да ни забавите с празни обещания. Кулите трябва да бъдат разрушени.“

До залез-слънце и последните строителни групи, които бяха работили по саудитската граница, събраха багажа си и се изтеглиха.

В четиринадесет часа вашингтонско време Степак и Трип прекъснаха поредната среща на президента Бреланд, за да му съобщят новината за иракското нападение.

— Имаме нова сателитна информация — каза министърът на отбраната, докато бързаха по коридорите към командната зала. — Иракските части край Рафа се придвижват на изток с висока скорост и по пътя от Ал-Басра към Кувейт се насочват още шест дивизии.

— Значи в края на краищата целта е Кувейт — като разглеждаше картата, рече Бреланд. — Рафа е била маневра.

— Така изглежда — потвърди Трип.

— Кога ще стигнат до границата?

— Според нас западните сили ще навлязат в Кувейт по Уади ал-Батин, където кулите все още се строят. Ако продължат със сегашната си скорост, могат да стигнат преди изгрев-слънце местно време. Източните сили ще стигнат до Сафуан един час по-рано. Там мрежата вече функционира.

— Ракетите и артилерията?

В този момент стигнаха до командната зала и министърът на отбраната отиде направо при картата на бойните действия.

— Разположени са за обстрел на Ал-Кувейт — тук, тук и тук. И ако очакванията ни се потвърдят, те ще бъдат използвани, господин президент.

Степак се поколеба, после се обърна и погледна Бреланд.

— Знам, че имахте намерение да изчакате, докато танковете пресекат границата, за да няма съмнение, че агресорът е Ирак. Но ако ракетите им са с химически бойни глави, в столицата могат да загинат десет хиляди души. Ако са с биологически, цифрата нараства до трийсет хиляди. Да чакаме ли, докато иракчаните включат артилерията в играта, или да им нанесем превантивен удар?

— Колко бързо можем да реагираме, ако започнат те? Можем ли да си позволим да изчакаме да гръмне първото им оръдие?

На този въпрос отговори генерал Хоули.

— Капацитетът на нашите „Найтхоук“ е малък. Този на Р-22 е по-голям, но честно казано, нямаме достатъчно самолети, за да покрием цялата територия — или да компенсираме вероятните загуби.

— Можем ли да пратим други самолети?

— На самолетоносача „Труман“ в Средиземно море има шест снабдени със Спусъци изтребителя — отвърна адмирал Джейкъбс. — Но са прекалено далеч. Други шест са в готовност на самолетоносача „Рейгън“, в западния Индийски океан. Със зареждане във въздуха могат да стигнат до иракско-кувейтската граница точно до изгрев-слънце, но пак ще има проблем с времето — трябва да издадем заповедта в рамките на половин час и те няма да могат да се бавят много там.

Бреланд седна на стола си до кръглата заседателна маса и каза:

— Трябва ми вашето мнение.

— Добре, господин президент — рече Степак. — Нашият съвет е да пресечем границата и да действаме превантивно. Генерал Мадисън предлага да прати по едно ято Р-22 и Г-117В след артилерията, като насочи атаката трийсет минути преди бронираните дивизии да достигнат Кувейт. Другите четири самолета в Ал-Хаяния ще покрият бронираната колона от Аш-Шабака и ще я пресрещнат на границата. Ще пратим четири изтребителя от „Рейгън“ да пресрещнат източната колона от Сафуан.

— Предвиждани загуби?

— Двайсет процента. Три самолета.

— Могат ли да свършат работата?

— Щеше да е за предпочитане самолетите да бяха два пъти повече — отвърна Мадисън. — Но ще направим всичко възможно да успеем с наличните сили.

— Може ли да сме сигурни, че това не е поредната маневра?

— Ако стреляме първи, не.

— Искам да пратим още едно предупреждение.

— Тогава предвижданите загуби ще се удвоят и не мога да гарантирам за резултатите. Препоръчвам ви да не го правите. Вече им казахте, че сме там, и им обяснихте защо. Ако им дадете да разберат, че сме наясно с маневрите им, ще изгубим преимущества, от които сигурно ще имаме нужда.

Трип се приближи отдясно на Бреланд.

— Освен това, господин президент, помислете за… — тихо каза той. — Ами ако пак ги предупредим и те наистина спрат? Това ще ни даде ли каквото искаме?

За Бреланд намекът му беше също толкова неприятен, колкото и перспективата от вражески действия на иракска територия. Той стана, отиде до картата и започна да я разглежда със скръстени на гърдите ръце. Но тя представляваше само цветни пиксели, странна шахматна дъска с екзотични пионки. Трябваше да се насили да види хората — американските пилоти, иракските танкисти, кувейтските войници и граждани, артилеристите, очакващи да са на петдесет километра от сраженията.

„В крайна сметка наистина ни трябва Хирошима. Проклети да са, че не повярваха — горчиво си помисли президентът. — Проклети да са, че са готови да вдигнат тоягата — и ме принуждават да я избия от ръцете им. А това изключва половинчатите мерки — трябва да се направи решително, така че никога повече да не посмеят да го повторят. Проклети да са…“

— Съгласен съм с плана, очертан от министъра на отбраната — без да се обръща към другите, каза той. — Пратете самолетите в Ирак.

 

 

Четирите самолета се носеха в почти пълния мрак преди разсъмване на двеста метра над пустинята. Нито един радар не ги засече, нито един часови не ги забеляза — ъглести черни силуети, разсичащи небето, изпреварващи звука от собствените си двигатели — не и преди да стане късно, и адските огнени стълбове отбелязаха местата, на които се бяха намирали камионите с боеприпаси, приготвени за огромните стоманени цилиндри на далекобойната артилерия.

Всяка експлозия сякаш се понасяше нагоре и се опитваше да сграбчи деликатните повърхности на самолета, да улучи с шрапнели въртящите се турбини и телата на пилотите. Ала скоростта ги отнесе надалеч от опасността, като че ли бяха яхнали самия хаос.

Самолетите се разделиха на двойки и прелетяха още четири пъти над огневите позиции и съседния лагер, сега осветени от ужасяващи пожари. Накрая нямаше повече взривове, защото на земята не остана нищо, което да заплашва самолетите.

Други четири призрака настигнаха плячката си по пътя Аз-Зубейр — дълъг конвой подкрепления, следващи трикилометровата колона танкове, произведени в Русия и Индия. Първият „Найтхоук“ прелетя вдясно, а вторият вляво от пътя и това бе достатъчно, за да унищожат конвоя. Двата Р-22 „Раптор“ се движеха отзад и не откриха нищо, към което да насочат своите Модели II.

Когато настигнаха бронираната колона, я завариха пръсната из пясъците. Нямаше значение. След по-малко от две минути всички танкове се превърнаха в пламтящи ковчези. Символичният картечен огън, насочен срещу самолетите през първите секунди, не нанесе щети и въпреки предаденото по радиостанцията предупреждение от конвоя, нито едно от зенитните оръдия не успя да изстреля дори само една ракета по нисколетящите изтребители.

Третият елемент от американските сили, контингентът от „Рейгън“, закъсня, задържан от няколко дребни недоразумения и проблема с презареждането във въздуха. Вече се беше разсъмнало, когато самолетите най-после забелязаха целите си.

Но за удивление на пилотите иракската колона — наброяваща над двеста и двадесет танка и други машини — нито навлизаше в Кувейт, нито бягаше по обратния път. Иракските сили неподвижно стояха на километър от Сафуан — неправилна двойна линия пред кувейтската граница. А от отсрещната страна на пътя, пръснати из пустошта, но на голямо разстояние от танковете, се виждаха стотици, може би хиляди пеши иракски войници.

През следващите минути трябваше да бъдат проведени няколко разговора по радиостанцията, за да разгадаят тази загадка. Накрая обаче кръжащите във въздуха пилоти получиха потвърждение от кувейтските сили на границата, че невероятната гледка пред тях е действителност — войниците бяха танковите екипажи, напуснали своите машини, за да не бъдат взривени в тях.

— Явно са ги предупредили какво ги очаква. Да не ги разочароваме — каза командирът на ятото и поведе колегите си.

Това най-после беше краят на началото. За по-малко от час дванадесет невъоръжени самолета се бяха справили с модерна бронирана сила, методично унищожавайки техниката и по-важно, пречупвайки волята й. Ала именно историята на тази несъстояла се битка — събитията при Сафуан, невероятните кадри, записани от бойните видеокамери на земята — потвърди и за вярващите, и за скептиците, че е започнала нова епоха и няма връщане назад.