Артър Кларк
Спусъкът (26)

24.
От диваци към учени

„Войната не е нормалното състояние на човешкото семейство в по-висшата фаза от неговото развитие, а само особеност на варварството, продължаваща по време на прехода на расата от диваци към учени.“

Елизабет Кейди Стантън^[1]

Свалиха лепенката от глезените и коленете му, но не и от китките и устата му, и го поведоха през горския лагер на Народната армия за справедливост. По пътя полковник Уилкинс мълчеше, но позволи на Хортън да види достатъчно, за да повдигне равнището на вече и без това сериозните му опасения до истинска паника.

Под маскировъчна мрежа в края на гората бяха скрити пикапи, един джип и два буса. Поне три от колите бяха със стойки за автоматични оръжия. Други имаха метални брони върху двигателите си.

Изстрелите се чуваха от стрелбището за снайперисти, което имаше шест коридора от едната страна на полегатото открито пространство и пръстен насип от другата. Сред дърветата Хортън зърна стрелбище за стрелба с подвижни мишени, представляващи човешки силуети.

Всички наоколо бяха въоръжени, повечето с пушка и пистолет. Пушките бяха главно колт АК-15 и други военни полуавтоматични оръжия, имаше и автомати. Неколцина от по-възрастните носеха ловни пушки, а едно късокрако топчесто джудже беше с карабина уинчестър.

Хортън видя двадесетина въоръжени мъже и десетина също въоръжени жени. Чу детски гласове, но най-младият човек, когото видя, бе дванадесетинагодишно момче и тъй като то също носеше оръжие, Джефри го отнесе към мъжете.

Имаше две продълговати сгради, които взе за спални помещения, готварска палатка, заобиколена с пейки от разцепени на две дънери, и няколко тоалетни, боядисани в масленозелено. Сградите бяха стари и напомняха за занемарен летен лагер. „Летен лагер за мъже, които си играят на войници…“

На известно разстояние се виждаха две нови ламаринени бараки, пред които пазеха часови. Всички постройки бяха скрити под дърветата и не можеха да се видят от въздуха.

Около лагера имаше тесни траншеи, а във вътрешността му бяха изкопани окопи и бяха издигнати пет-шест бункера с метални врати. Отведоха го при един от тях.

Уилкинс отвори вратата и се обърна към него.

— Вътре може да ти е тясно и не искам да се задушиш от собствения си бълвоч — каза той. После със светкавично движение дръпна широката лепенка от устата му.

Заедно с нея се откъснаха косми от брадата му и кожа и Хортън ахна от внезапната болка. Блъснаха го вътре и той падна по очи в зловонната кал. Вратата се затвори.

 

 

Дойдоха посред нощ. Студеният въздух, който нахлуваше през отворения капак, донасяше до ноздрите му собствената му неприятна миризма — не бе издържал и се беше изпуснал в панталона си.

— Изкарайте го — каза някой отгоре. Към него се протегнаха ръце, хванаха го и грубо го извлякоха през отвора.

— Осрал се е, полковник. Направо ми е жал за следващия, който ще трябва да използва шести бункер.

— Почистете го и го заведете в мъжката тоалетна — продължи гласът със студено безразличие. — И после изгорете дрехите му.

Държаха го прекалено много яки ръце, за да се съпротивлява. Съблякоха го, завързаха го за едно дърво и започнаха да го поливат с кофи леденостудена вода. Накрая гол, мокър и неудържимо треперещ, Хортън беше отведен в една от продълговатите сгради.

На светлината на три крушки, които висяха от гредите на покрива, видя дълга стена с нарове на три етажа, бюро с комуникатор, празна пирамида за оръжие и полукръг от мъже, които мълчаливо го чакаха. В средата с непроницаемо изражение стоеше Уилкинс.

— Винсънт, донеси на доктор Хортън хавлия — тихо каза той.

Един оплешивяващ мъж донесе на Хортън правоъгълно парче плат, голямо колкото кухненски пешкир. Все още треперещ, Джефри си избърса косата и раменете, като неуспешно се опитваше да забрави за голотата си. Като че ли прочел мислите му със студения си поглед, Уилкинс вдигна ръка и даде знак на някой, който стоеше зад него.

— Дрехи за доктор Хортън.

Дадоха му яркооранжев гащеризон, но Джефри бе благодарен и на него. Освен това беше озадачен от проявената грижа. Досегашното отношение към него по-скоро предполагаше, че ще го оставят да мръзне гол — както може би препоръчваше справочникът по психологическа война, от който Уилкинс бе усвоил занаята си.

— На всички тук е известно, че с доктор Хортън имаме общ познат, нали? — попита Уилкинс. — Вие знаете за кого става дума ли, доктор Хортън?

— Светът е малък — сви рамене Джефри, като отказа да се поддаде на изкушението и да попита кого има предвид Уилкинс.

— Сега се казва Памела Бонавентуре — но това е името й по мъж, нали, Джефри? Когато спечели олимпийския медал по стрелба, всички я знаеха като Памела Хортън.

Чул името на сестра си от устата на Уилкинс, Джефри изпита силно безпокойство.

— Откъде я познаваш?

— Ами, за разлика от тебе, Джефри, тя не се крие. Пътищата ни се пресякоха на националния шампионат по спортна стрелба с пистолети. Тя наистина стреляше много добре.

— Какво, да не си я шпионирал?

— Не, нищо подобно. След състезанието обядвахме заедно, нищо повече.

— Тя с теб?

— Защо не? И после отидохме на стрелбището и си разменихме пистолетите за двайсетина изстрела. — Той се засмя. — Тя обаче имаше огромно предимство — мишените, с които се упражнявам аз, са колкото човешка глава.

— Ако се опитваш да ми кажеш, че можеш да се добереш до семейството ми…

— Да се добера до семейството ти ли? О, не, доктор Хортън, не си ме разбрал. Просто искам да знаеш, че знаем всичко за теб. Знаем, че ти и семейството ти сте стрелци. Знаем за Памела. Знаем, че ти и баща ти сте членове на НОА.

Хортън не си направи труда да го поправи.

— И какво значи всичко това за теб? Какво общо има с пленяването ми?

— Значи, че сме готови да ти повярваме, че си бил неволен участник в измяната на Бреланд — отвърна мъжът, който стоеше отляво на Уилкинс — мъж с клюнест нос, значка с американското знаме на ревера на мръсната си жълта риза и нервно помръдваща дясна ръка. — Значи, че ако ни кажеш, че не си знаел какво възнамеряват да правят с проучванията ти, може и да ти повярваме.

— И ще мога да си тръгна?

— И ще можеш да се присъединиш към нас — каза Уилкинс. — Ще можеш да ни помогнеш да поправим нещата.

— Как?

— Ще ни кажеш тайните на Спусъка и неутрализатора. Ние ще се погрижим за останалото.

— Тайните на Спусъка — бавно повтори Хортън.

— Да — рече вторият мъж. — Как да защитим оръжията си и как да отклоним неутрализиращото поле.

— И кои видове експлозиви не се поддават на неутрализиращото поле — каза трети човек и след него се включиха други.

— Истинския максимален обсег.

— Кои от новите сателити носят големите неутрализатори.

— Какво ще използват войските на ООН вместо барут…

— Няма никакви тайни — прекъсна ги Хортън.

— Моля? — попита Уилкинс.

— Няма никакви тайни. Аз разпространих цялата информация. Не скрих нищо. Всичко е в пакета, който публикувахме в мрежата.

— Ами неутрализатора?

— Аз не съм работил върху неутрализатора — каза Хортън и се намръщи. — Но пак е същото — той е просто усъвършенстван Спусък. Действа върху същите нитрати. Електрониката трябва да е уязвима за електромагнитен импулс, също като Спусъка, собствените ви комуникатори и почти всичко друго, което използва цивилизацията — нямате ядрени бомби, нали? Е, предполагам, че нямате.

— Не ни казваш нищо, което да не можем да прочетем в някое научнопопулярно списание — свъси вежди мъжът с клюнестия нос.

— Не разбирате ли? Точно това е въпросът — отвърна Хортън. — Няма нищо друго освен нещата в научнопопулярните списания. Дадох цялата информация на всички, които се интересуват от нея. Нямах намерение да позволя да изчезне, нямах намерение да я оставя в ръцете на хората, които харесваха статуквото. Ако това значи, че пак се връщам в списъка ви с предатели…

Той нехайно сви рамене, макар че съвсем не изпитваше безразличие. Ако животът му зависеше от това дали е полезен за тях, нямаше много голяма надежда.

— Ако не се опитваш да помогнеш на съпротивата срещу едно тиранично правителство, което разоръжава и поробва народа, значи наистина си предател — презрително процеди през зъби мъжът с клюнестия нос.

— Първо аз разоръжих тях. Това не е ли достатъчно?

— Не, по дяволите! — викна някой. — Нашите оръжия ни дават шанс срещу тях. Те могат да заменят своите. Могат да ги компенсират дори само с жива сила. Те контролират медиите, разпределението на финансите и един народ, който е стадо овце. Ние трябва да имаме своите оръжия, докторе, за да разчупим техните окови. Трябва да можем да разчитаме на оръжията си, за да се освободим от властта им.

— Няма начин да защитите арсенала си. Така и не успяхме да разберем как да засичаме дистанционно спусъчно поле. Затова, ако сте очаквали от мен само това, явно сте допуснали грешка, като сте ме довели тук.

— Ако сме допуснали грешка, ще я поправим — каза Уилкинс. — Но абсолютно ли си сигурен, че не можеш да ни помогнеш с нищо?

В гласа му ясно се долавяха зловещи нотки и Хортън отчаяно се опита да замаже положението.

— Мога да ви кажа, че няма нужда да се безпокоите за сателитите. Обсегът е равен на мощността на куб, точно както пише в ръководството — затова е толкова лесно конструирането на малки устройства и почти невъзможно да създадеш нещо, което да работи от орбита.

— Даже ако се захранва от ядрена електростанция ли?

— От земна ядрена електростанция, може би. Но не от станциите, които сме в състояние да изведем в орбита.

— Значи с достатъчно енергия все пак е възможно? — попита някой.

Джефри се обърна натам и каза:

— Но достатъчно енергия просто няма — това е важното.

На лицето на мъжа се изписа отвращение и презрение и той погледна Уилкинс.

— Как можем да му вярваме? Или не е достатъчно вътрешен човек, за да знае за проект „Барабан“, или просто ни лъже.

Хортън също се обърна към полковника.

— За какво говори той?

— Управлението за съвременни военни проучвания от двайсет години има действаща ядрена микроелектроцентрала — бавно отвърна Уилкинс.

— Това са глупости! Интернетски измислици.

— Едва ли. Създадена е за шпионските сателити стелт „Шарк“ и „Фолкън“. Проект „Барабан“. Но сега са навсякъде — ключови държавни инсталации, радиостанции, всичко, което ще им е необходимо, за да започнат тотално неутрализиране. Микроелектроцентралата може да се засече с обикновено старо радио — смущенията започват на хиляда двеста и четирийсет мегахерца от разстояние три-четири километра.

— Какво тотално неутрализиране?

— Това е част от федералната миротворческа стратегия в случай на гражданско неподчинение.

Що се отнасяше до Хортън, разговорът рязко се бе отклонил и навлизаше в дълбоките води на нереалното.

— Това от новините ли го знаете, или от детските си комикси? — забравил за опасността, презрително попита той.

Но Уилкинс не прояви признаци, че се е обидил.

— Даже човек с твоя интелект и постижения може да се поддаде на тяхната пропаганда — нашите врагове са много опитни в промиването на мозъци. Ние ще вдигнем мъглата от очите ти, Хортън — и когато погледът ти се проясни, не се съмнявам, че ще предоставиш себе си и таланта си за благото на общата ни кауза.

— Последно, военнопленник ли съм, или новопокръстен?

— Ти какво предпочиташ? — попита полковникът и се изправи, за да даде знак за край на разговора. — Ние ще ти дадем фактите — чистата истина. Ти ще направиш избора.

Докато го извеждаха от сградата, Джефри забеляза часа на комуникаторния дисплей. С тази информация трябваше само за няколко секунди да види откритото небе, за да прецени на какво разстояние и в каква посока се намира — въртенето на небесния свод говореше много на онези, които можеха да четат знаците.

Попречи му страхът на НАС от шпионски сателити. Гъстите дървета, под които беше разположен лагерът, разкриваха съвсем малко късче от нощното небе.

Хортън помоли да го пуснат до тоалетната преди отново да го заключат в бункера, но и оттам не видя нищо — видя само лицето си в едно метално огледало. Бе измършавяло, измъчено и необяснимо старо.

— И доктор Броуиър ли е ваш пленник? — попита той, докато го водеха към тесния му затвор. — И той ли е в някой от тия дупки?

— Даже да знаех, нямаше да имам право да ти кажа — отвърна един от стражите, докато отваряше вратата на бункера.

Този път оставиха ръцете му свободни. Освен това в ямата бяха изсипали нов пласт дървени стърготини.

Джефри заспа под звука на далечни гласове, които пееха химни във възхвала на Бог.

 

 

Моника Франсес не можеше да повярва на очите си. Седмичният доклад за наблюдението на доктор Джефри Хортън имаше нормален приоритет, въпреки че съдържаше експлозивен потенциал. След като взе съответните мерки за сигурност, тя се затича по коридора на сектор 7 в търсене на автора на доклада Бенхолд Тъстин — трябваше да блъвне огън в лицето му.

Откри го в „пещерата“, офиси без прозорци, в които се помещаваше Техническата служба и нейната свръхсекретна апаратура за събиране на информация. Тъстин бе в една от звукоизолираните кабини заедно с друг архивист от службата и изражението му, когато я видя, й показа, че е съзнавал сериозността на проблема и се е надявал да го реши преди да стигне до нейното внимание.

— Какво се е случило? — попита Франсес. — Трябваше да поддържате връзка с него. Такава беше директната и категорична заповед на президента.

— Не знам какво се е случило. Просто не получаваме никакъв сигнал. Нито една от комуникационните му сметки не е отваряна. Кредитната му карта е използвана преди няколко часа в Евънстън.

— Чикаго! Откакто го следим, той не се е приближавал до град, по-голям от Фергъс Фолс.

— Знам — мрачно отвърна Тъстин.

— Дали не е открил проследяващите ни устройства?

— Не би трябвало да може.

— Оставил ли е някакви други следи?

— Само транспондерните данни на глобалната навигационна система. Комуникаторът му за последен път е използван преди ден и половина на север от О’Клеър. Следите на караваната изчезнаха преди около шестнайсет часа край Айрън Ривър в северен Мичиган. Възможно е да става въпрос за две точки от един и същ маршрут.

— Значи бусът е заминал за Мичиган, а дебитната карта за Илинойс, така ли?

— Може да е продал буса…

— Защото изведнъж му се е дояла чикагска пица, а не е имал пари? Защо не ми съобщихте веднага?

— Не знаем дали изобщо има проблем…

Франсес се обърна към архивиста.

— Проверете операцията в Евънстън — вижте дали е потвърдена с отпечатък от палец.

След няколко минути архивистът разполагаше с отговора.

— Безконтактно разплащане — бензин и миене на кола на автоматична бензиностанция.

— Според мен имаме проблем, Тъстин. Откога?

Той си погледна часовника.

— От около четирийсет и осем часа.

Моника Франсес поклати глава.

— Най-добре да отидем при директора.

 

 

Джейкъб Хилгър, директор на Военното разузнавателно управление, разглеждаше картата, която му беше донесла Моника Франсес.

— Това е рутинно следене от първия ден, нали така?

— Да — потвърди Тъстин. — Никога не е имало особен интерес от Белия дом. Никога не сме получавали искане за нещо повече. Даже не знам дали докладите ни се четат от някой друг освен от госпожа Франсес.

— Така ли е? — попита Хилгър ръководителя на проекта.

— Той е прав. Когато открихме и започнахме да следим доктор Хортън, доктор Броуиър вече имаше действащ Неутрализатор и в екипа се беше включил доктор Бенингтън-Хастингс. За всеки случай продължихме да наблюдаваме доктор Хортън.

— Как?

— С транспондери на глобалната навигационна система в караваната и комуникатора му. Комуникаторът му на определен интервали ни пращаше информация за местоположението му. Освен това във всеки момент можехме да локализираме транспондерите му.

— Стига системите да не са изключени — прибави Тъстин.

— Досега случвало ли се е нещо подобно?

— Само веднъж. Продължи около седем часа. Но същия ден доктор Хортън се беше обаждал на пътна помощ и имаше сметка за сменен алтернатор.

Хилгър поклати глава.

— Този път не е същото.

— Да, господин директор — съгласи се Франсес. — Мисля, че са го отвлекли.

— И аз смятам така. Пратихте ли вече хора?

— Три групи — едната е в Чикаго, втората пътува за северен Мичиган, а третата се насочва към последното известно местонахождение на доктор Хортън в северен Уисконсин. — Франсес си погледна часовника. — Би трябвало вече да пристигат.

— Няма да открият Хортън — тихо каза Хилгър.

— Навярно, господин директор. Но може би ще намерят нещо, което да ни отведе, в правилната посока.

— Караваната ще е добро начало. Кой координира операцията на място?

— Капитан Уейлън с групата от Чекамегън Форест.

— Ами по вода?

— Моля?

Хилгър проследи с пръст брега на Горното езеро в северен Уисконсин.

— Вижте къде е бил. Това е порталът към Атлантика — няма нито един контролен пункт до Европа, Африка и Южна Америка. Доктор Хортън може да е качен на кораб, който да е отплавал от всяко пристанище през последните два дни. И оттогава може да е бил прехвърлен на всеки друг кораб.

— Или на хидроплан — прибави Тъстин.

— Пепел ти на езика. Ще ни е достатъчно трудно даже ако още е по вода. Най-добре поискайте помощ от Бреговата охрана, помолете ги бързо да пратят хора на шлюзовете Суу и да се опитат да задържат бутилката запушена. Междувременно се свържете с Националната разузнавателна служба и вижте какво могат да ни кажат за трафика по езерото. — Хилгър въздъхна. — Лято на Големите езера. Може да се наложи да мобилизираме целия сектор.

— Ще уведомите ли Белия дом? — попита Франсес.

Директорът се намръщи.

— Нека преди това да видим дали ще успеем да открием какво се е случило. Ще изчакаме първите оперативни доклади.

 

 

Първите доклади се получиха в полунощ и съдържанието им отведе навъсения Джейкъб Хилгър пред портала на Белия дом. Той прокара картата си през скенера и охраната го упъти към спортния салон в Източното крило — бивше канцеларско помещение, преоборудвано от Бреланд.

Преди да стигне дотам, директорът на Военното разузнавателно управление мина през още два контролни пункта на Секретната служба и към него се присъедини шефът на кабинета Чарлз Пот.

— Оставил си Аманда сама да се грижи за бебето, а, Джейкъб? — бодро попита Пот. — Как е Гавин?

— Расте не с дни, а с часове — отвърна Хилгър. — Изобщо някога прибираш ли се вкъщи, Чарли?

— Защо? Под стълбището имам дрехи, спален чувал и фенерче — освен това знам къде държат остатъците от официалните вечери. А, стигнахме.

Завариха президента да седи на една пейка и да попива потта си с малка хавлия. Сивият му анцуг с емблемата на „Филаделфия Филис“ бе подгизнал почти до кръста.

— Някой от вас, господа, забелязал ли е, че щом минем четирийсетте, започваме да се уморяваме от два пъти по-малко физическо натоварване? — попита Бреланд. — Не знам как Райън и Спан са играли толкова дълго.

— Аз пък не знам кои са Райън и Спан — отвърна Пот.

— Господи! — изпъшка президентът. — Какво ми носиш, Джейкъб?

— Джефри Хортън е изчезнал. Изглежда, че е бил отвлечен.

Бреланд пусна хавлията на пода.

— Мамка му! Какво се е случило?

— Ще ви кажа каквото мога, а то е по-малко, отколкото ни се иска да знаем — рече Хилгър. — Преди два дни доктор Хортън е водил секретен разговор с някой, който е имитирал сметката на министерството на отбраната. Не ни е известно кой, нито за какво са приказвали, но изглежда, че малко по-късно доктор Хортън е заминал за общинското летище в Хейуърд. И там се е случило нещо.

— Откъде знаете?

— От този момент нататък следите на комуникатора и караваната на доктор Хортън се разделят.

— Две коли.

— Вероятно — и нямаме представа дали самият Хортън е бил в някоя от тях. Следата на комуникатора изчезва около Чипиуа Фолс. Следата на караваната продължава на изток за Уоусоу, после пак на север в Мичиган.

— Уоусоу ли? Това е доста близо до Тайгъртън, нали? — каза Пот.

— Да, забелязахме.

— Какво има в Тайгъртън? — попита Бреланд.

— Бившият щаб на Posse Comitatus^[2] — поясни Хилгър. — Ако още съществуваха, определено щяха да са в списъка на обичайните заподозрени.

— А сигурни ли сме, че не съществуват?

— Съвместната контратерористична спецчаст би трябвало да е по-добре осведомена — неловко отвърна директорът на ВРУ. — Със сигурност обаче ни е известно, че караваната е била изоставена на един черен път в покрайнините на Националния горски парк на Отава. Била е разглобена и някой се е опитал да изгори останките с възпламенителна бомба — димът привлякъл Горската служба и затова толкова бързо открихме колата.

— Бомба ли? Значи не са хвърлили просто клечка кибрит в резервоара?

— Не. Използвали са военна сигнална ракета, сигурно с брояч или детонатор, така че отдавна да ги няма, когато избухне. Идентифицирахме буса по серийния номер на задния вал.

— Господи! — изпъшка Бреланд.

— Искам да знам докъде да продължаваме с това — каза Хилгър. — Нямаме нито опит, нито право да водим криминално следствие — макар че сме готови да помогнем с всички разузнавателни средства, с които разполагаме. Само че официално трябва да го поеме някой друг.

Президентът погледна Пот.

— Какви възможности имаме? ФБР?

— Ако караме по правилата, с това би трябвало да се заеме Бюрото — съгласи се шефът на кабинета. — Но техните правилници са прекалено подробни, което значи, че не могат да действат толкова бързо. Какво е заложено — животът на Хортън или националната сигурност? С каква цел може да са го отвлекли? Какво знае той?

— Не много — отвърна Хилгър. — По свое собствено решение доктор Хортън от известно време не участва в екипа. Освен това повечето свързана със Спусъка информация вече е разсекретена, благодарение на ония хора от „Терабайт“, които публикуваха архива. Според мен рискът за националната сигурност не е голям.

— Но похитителите със сигурност го знаят, нали? — попита Бреланд.

— Възможно е. Знаели са достатъчно, за да намерят адреса и приоритетните кодове на Хортън и да имитират секретна връзка на министерството на отбраната. Ето го истинския проблем с националната сигурност — похитителите са получили помощ от комуникационната мрежа на Пентагона. Това е достатъчно основание за безпокойство.

— Заплахата за живота на доктор Хортън е достатъчно основание за безпокойство — остро каза президентът. — Може да не са го отвлекли за информация. Не са малко хората, които искат да му отмъстят.

— Ако искаха отмъщение, щяха да го убият и да оставят трупа така, че да го намерят — възрази Пот.

— Искаш да кажеш, че този случай не е такъв? Какви са другите възможности?

— Военното разузнаване може да поеме следствието на основание на проникването в системата на министерството на отбраната. Същото се отнася за ЦРУ, ако се престорим, че смятаме врага за външен.

— Ако се отнасяше за брат ви или за сина ви и първата ви мисъл беше да го откриете и да го спасите…

Пот и Хилгър се спогледаха.

— Първо ще запазя всичко в тайна, за да не подплаша похитителите — каза директорът на ВРУ. — Никаква публичност, пълна поверителност в рамките на разузнаването и правоохранителните органи. Предлагам спецчаст тринайсет — контратерористичната група на обединеното командване на спецчастите. Свързваме ги с военното разузнаване, ЦРУ, Националната разузнавателна служба, НУС и им даваме водещата роля. Има голяма вероятност вече да разполагат със списък на заподозрените.

— Как трябва да се организира тази операция?

— Може да я координира генерал Степак — предложи Пот. — Освен ЦРУ всички, които искаме да участват, и без това са му подчинени.

— Добре. Ако трябва да подпиша нещо, давайте.

— За това ще се погрижим по-късно — отвърна шефът на кабинета.

— Имам един въпрос… — започна Хилгър.

— Да?

— Доктор Броуиър. Да го уведомим ли? Да замесваме ли хората от „Терабайт“?

— Къде е сега доктор Броуиър? — попита Бреланд.

— В Мериленд при Арън Голдстийн. Работи в неговото имение. Като се има предвид състоянието му, изобщо не трябва да се напряга — би трябвало да е в болница. Но не дава и дума да се изрече. — Хилгър се усмихна криво. — Затова господин Голдстийн превърна две стаи в единия край на имението си в полева болница с денонощен пълен персонал на спешно отделение — включително кардиолог. Според последната ми информация доктор Броуиър още не знаел за това, нито пък, че в леглото му са инсталирани всевъзможни биомонитори.

— Мисля, че е редно да знае за Хортън — каза президентът.

— Какъв смисъл има? — попита Пот. — Можем да му кажем след като всичко свърши — и да му спестим напрежението.

Бреланд, изглежда, не бе доволен от това решение, но не възрази.

— Май ще е най-добре да събудим генерал Степак.

 

 

Изгревът даде възможност на Джефри Хортън за пръв път да види килията си. Вече я бе проучил с ръце, но само очите му можеха да я направят действителна.

Меката слънчева светлина разкри три амбразури, които изпълняваха и ролята на отдушници, и голям колкото юмрук отвор на тавана.

Стените под стоманения конус на покрива бяха от пръст, от която стърчаха отсечени с лопати корени. Бункер 6 беше толкова дълбок, че през амбразурите можеше да стреля изправен човек и широчината му позволяваше на пода да се свие четири-пет членно семейство.

Присъствието на бункерите в жилищната площ на лагера говореше много на Хортън за възгледите на обитателите му. Уилкинс и неговата армия бяха съвсем наясно, че ако ги открият, ще ги нападнат със смъртоносна сила. Джефри се съмняваше, че виждат алтернатива. И ако ги атакуваха, не можеше да става и дума да се предадат — бяха готови да пратят семействата си в бункерите и да се съпротивляват до последен дъх.

Такива бяха правилата на борбата, за която се бяха приготвили. Те вече воюваха — срещу света, от който се бяха отказали.

Хортън разбираше, че има само две възможности — или да се присъедини към революцията, или да се върне в света. И ако сбъркаше в избора си, щеше да плати ужасна цена.

Дойдоха да го вземат рано и му позволиха да използва не само тоалетната, но и душа преди да го заведат да закуси с последната порция бъркани яйца с кайма, остъргана от дъното на огромен тиган. Това беше първата храна, която слагаше в уста от два дни — или бяха три? Той й се нахвърли, без изобщо да усеща какво поглъща, като промиваше хапките с бутилирана вода, докато накрая почувства свития си стомах неприятно пълен.

Жените и децата, които довършваха закуската си наблизо, тихо разговаряха и това го накара остро да почувства положението си на външен човек.

Едва когато полковник Уилкинс се появи и седна на пейката от дясната му страна, Хортън усети, че ледът започва да се топи.

— По-добре ли се чувстваш на сит стомах?

— Почти бял човек — отвърна Джефри, поколеба се и прибави: — Благодаря.

— А, трябва да благодариш на Джан — отвърна Уилкинс и посочи една жена с широк ханш, която мълчаливо пиеше кафе. — Менюто ни не е като в някой шикозен ресторант, обаче Джан знае как да направи простото вкусно, въпреки че не й позволяваме нищо повече от една тенджера и един тиган.

Похвалата я накара да се изчерви, но лицето й отново се вледени, когато Хортън се опита да срещне погледа й и да й благодари.

— Първо трябва да благодариш на Създателя, не на мен.

Уилкинс се засмя.

— Прескочил си молитвата, а, Джефри? Ще откриеш, че на масата на Джан това не се прави с лека ръка.

— Когато ме е страх, забравям за добрите навици.

— Можем да ти помогнем — рече полковникът. — Свърши ли тук?

— Да.

— Тогава да се поразходим.

Уилкинс освободи двамата мъже, които бяха охранявали Хортън, и бавно го поведе на изток по гористия хребет.

— Научих, че си питал за Карл Броуиър.

— Искам да знам дали е при вас. Искам да знам дали е добре.

— На първия ти въпрос мога да отговоря с по-голяма доза сигурност, отколкото на втория. Не, доктор Броуиър не е при нас. Неговата възраст, социалистическите му политически възгледи и непоправимият му атеизъм го правят неподходящ.

— Тогава ми обясни откъде знаеше, че лъжата за болестта му няма да ви провали. Ако се бях свързал с Карл, вместо да получа онова съобщение…

— Твоите разговори се отклоняваха към сателит. Трябваше само да пуснем вирус в адреса. Ти нямаше никакъв шанс да се свържеш с никой друг, освен със словесните файлове, които бяхме оставили ние.

— Значи Карл е добре, така ли?

— Не знам — отвърна Уилкинс. — Истината е, че той изчезна от поглед преди около два месеца. Ако ни кажеш къде е, може би ще успеем да проверим как е.

— Не знам къде е.

— Разбирам — рече полковникът. — Интересуваш ли се от история, докторе?

— Не повече, отколкото се налагаше, за да покрия изискванията на курса по обществени науки.

Уилкинс замислено кимна.

— Това значи, че попадаш точно в групата на средния американец — блажено несведущ. Феминистите и черните расисти изхвърлиха от училищата задълбоченото преподаване на история, защото нямало какво да научим от живота на мъртви бели хора. Сигурно са те подложили на „Съвременни световни проучвания“ или някой друг вид неясен популистки интеркултурализъм.

— „Съвременни проблеми в международните отношения“.

— Където „съвременни“ значи „не по-стари от самите студенти“. Виждаш ли, те наистина не искат обществото да разбира. Те не предлагат образование — а програмиране. Могат да ти продадат какъвто си щат гнил плод, ако не ти позволят да си спомниш какъв е истинският му вкус.

— И какъв е липсващият контекст?

— Че всеки геноцид през двайсети век е бил предшестван от контрол на оръжието. Че всеки тоталитарен режим на двайсети век се е стремил към монопол над оръжието. Че историята разкрива естествената склонност на правителствата към тирания и показва, че единствената надежда за успешна съпротива се крие в естественото право на свободния човек да носи оръжие.

— Това е единствената причина, поради която съществува Втората поправка на конституцията — продължи той. — Тя не е измислена, за да могат ловците да продължават да се занимават с хобито си, нито богатите да пазят собствеността си. Дори не е, за да могат жените да се защитават от изнасилвачи и мъжете да бранят семействата си от хищници — и хора, и зверове. Не, ние имаме нужда от оръжие, защото искаме правителствата да се страхуват от нас. А ако те забравят да се страхуват, ако забравят на какво са способни триста милиона оръжия в ръцете на седемдесет милиона патриоти, ако забравят какво могат да направят те с полиция, която не закриля, със съдии, които не наказват, със законодатели, които гласуват закони единствено за себе си, и с войници, които се подчиняват на противоконституционни заповеди, тогава ние сме морално задължени да им го припомним.

— „Дървото на свободата…“

— „… трябва от време на време да се освежава с кръвта на патриоти и тирани“^[3]. — Уилкинс замълча, нави десния си ръкав и показа татуировка на дърво с червени корени точно под рамото си. — Доктор Хортън, тези думи би трябвало да са вписани в конституцията — в самата Втора поправка. Отците основатели са пропуснали възможността да направят абсолютно ясен смисъла на думите си. Но хората, които учат история, знаят, че Втората поправка е била предвидена като бутон за самоунищожение на централното правителство. И се боя, че тъкмо ти си прерязал проводниците му.

— Не е честно — възрази Хортън. — Спусъкът беше открит случайно — научен късмет. Ние не работехме по въпроса за разоръжаването. Не работехме за правителството. Откритията стават, когато си искат. Ако не бяхме ние, щеше да е някой друг, при това съвсем скоро.

— Не те упреквам като учен, докторе. Но трябва да оспоря поведението ти като гражданин. Само си представи какво могъщо оръжие за демокрацията щеше да е Спусъкът в ръцете на патриотичните опълчения. Следващия път, когато правителството посмееше да прати потисническите си армии, ние щяхме да можем да ги отблъснем назад разоръжени, победени и обезсърчени — и нямаше да имат представа какво се е случило. — Уилкинс меланхолично се усмихна. — О, какво не бих дал…

После поклати глава.

— Но да го предадеш на Вашингтон — не, това е било ужасна грешка. И ако не се опиташ да я поправиш, ти също ще си виновен за тиранията, която със сигурност ще последва. Те вече няма от какво да се страхуват.

— Аз дадох Спусъка на всички — настоя Хортън. — Карл направи същото с неутрализатора. Така и трябва да е. Никакъв монопол. Никакво нарушение на равновесието на силите. Никакви тайни оръжия.

— Сигурен съм, че си смятал така. Но все още не си осъзнал дълбочината на тяхната измама. Те са успели да те излъжат.

— Какво искаш да кажеш?

— Федералните не са се отказали от нито един вид оръжие. Всеки кашик продължава да се упражнява със своята M-16, както винаги. Военният завод за боеприпаси в Лейк Сити, Мисури, изобщо не е намалил производството си. Всички основни полицейски сили в страната все още имат фашистки части, въоръжени с пушки АК-15. — Уилкинс замълча за миг и се обърна към Хортън. — И защо са всички тия разходи, ако десетките хиляди спусъци и неутрализатори в мазетата, килерите, багажниците и куфарчетата са направили оръжията ненужни?

— Инерция. Професионална предпазливост. Шок от бъдещето. Политическо влияние на производителите…

— Прескачаш очевидното обяснение.

— А именно?

— Правителството накара обществото да приеме Спусъка в живота си като някакво любимо кутре, което ще порасне, ще стане другар на децата им и нощем ще пази дома им. Единственият проблем е, че правителството вече го е дресирало да ляга по команда — така че не представлява заплаха за него.

Хортън погледна полковника с присвити очи.

— Извинявай, не те разбирам.

— Те запазиха оръжието си, защото знаят, че все още ще могат да го използват. Позволиха ни да имаме Хортънови устройства, защото знаят, че по всяко време могат да ги изключат — и ще го направят веднага, щом се разоръжим. И никога няма да ни позволят ние да ги разоръжим, доктор Хортън. Дори и след милион години.

— Мислиш, че в цивилните спусъци има някаква верига с дистанционно управление, така ли? Нещо като таен бутон за изключване?

— Това е единственото възможно обяснение. Но във всички, не само в цивилния модел — по време на война оръжието може да се насочи на другата страна.

— Не вярвам.

— О, така е. И ти можеш да го докажеш, докторе — ако вече не го знаеш.

Уилкинс продължи напред, без да проявява признаци, че е забелязал или изобщо, че го интересува дали Хортън го следва. Физикът бързо се озърна, за да види дали някой ги наблюдава. Не забеляза никого и за миг се замисли дали да не побегне в гората. Ала беше прекалено рано. Нямаше ясна представа къде се намира и следователно нямаше реален шанс да успее — особено с този яркооранжев гащеризон. Джефри закрачи след Уилкинс.

— Виж, полковник, това просто не е възможно. Тези системи се произвеждат от „Оуръм Индъстрис“. Не мога да повярвам, че Арън Голдстийн има някакво участие в такъв невероятен заговор.

— Защо не? Богатият елит винаги е поддържал контрола над оръжието. Ако притежаваш фабрики и банки, ти караш армията и полицията да ги пази — и имаш всички основания да искаш бедните и работещите за мизерни надници да са разоръжени. Всъщност богатите са правителството, докторе — презрително изсумтя той. — Освен това — евреин, който продава някаква стока? Какво повече ти трябва да чуеш?

— Той е хуманист, за Бога — вярва, че оръжията са инструменти за потискане, а не за освобождаване. При това основателно.

— Доказателството за това в какво наистина вярва е вградено в контролните вериги на всеки спусък и неутрализатор, който продава.

— Сигурен съм, че грешиш за неговия характер. — Хортън почервеня от гняв. — Имате ли такова устройство в лагера?

— Спусък ли? Да, разбира се. Познай врага си, казва Светото писание. Аха, ела насам. Ето какво исках да ти покажа.

Джефри ядосано въздъхна и последва Уилкинс през почти плътната стена от храсталаци. В края на невидимата пътека земята внезапно изчезваше под краката им и стръмно се спускаше към скалиста долина, през която течеше плитък поток. Отвъд нея имаше още хълмове, някои гъсто обрасли с дървета, други голи като склона, на който стояха те. Уилкинс стоеше между един дънер и голям объл камък.

— Можеше просто да ми пратиш този изглед на пощенска картичка — каза Хортън. — Нямам представа какво е това.

— Знам — отвърна полковникът, махна с ръка и посочи цялата панорама. — Ето как е изглеждала земята преди да се появят хората. Нито следа от нашата намеса. Известно ли ти е колко рядко е станало това?

— Значи си консервационист, така ли? Изобщо нямаше да ми хрумне, че мотивите ти може да са такива.

— Пред теб се разкрива една велика поука, ако си позволиш да я видиш…

— „Гледай къде стъпваш“ е първата, която ми идва наум.

— Свободата е същността на природата. В нея няма правилници, устави и договори, няма формуляри, списъци и данъци. В своето естествено състояние човек също е свободен. Ето какви са нашите естествени права, Джефри — Божията гаранция, че имаме място в Неговото творение, и необходимите средства, за да изпълним своята роля от плана Му. Ето какво е трябвало да защитава конституцията — правото на свободните християни да следват своята вяра и съвест. Никакви други закони, освен Неговия завет. Никаква власт, по-висша от Неговата вяра. Ние обаче сме се отклонили от тази цел и нашият народ, нашата държава са били хвърлени в мрак. Но ние открихме верния път и ще поведем другите. Ние живеем в Светлината, Джефри — Светлината на Неговата любов. Трябва да избереш дали искаш да живееш в Светлината, или да се завърнеш в мрака. Трябва да решиш по кой път да поемеш.

Дали това бе заплаха, или само пламенна реторика на един истински вярващ? Хортън не знаеше, ала това нямаше значение. Вече беше взел решение.

— Ти каза, че в лагера имате Спусък, нали?

— Спусък и неутрализатор. Дезактивирани, разбира се.

— Ще им хвърля едно око — отвърна Джефри. — Ще видя дали ще успея да открия дистанционно управление. Но искам да разбереш, че очаквам да докажа грешката ти.

Уилкинс търпеливо се усмихна.

— А ако случайно установиш, че съм прав, ще си позволиш ли да го приемеш?

— Мога да ти обещая, че умът ми е поне толкова открит, колкото е твоят, полковник.

— Нима? — рече Уилкинс. — Да видим.

 

 

Марк Бреланд беше инструктирал генерал Степак да му докладва три пъти дневно — в осем сутринта, два следобед и осем вечерта. Но му бе трудно толкова дълго да стои настрани от командната зала на долния етаж, от която министърът на отбраната ръководеше търсенето на Джефри Хортън.

Останалите задължения на президента не бяха толкова важни, за да го разсейват — предварителна лична среща с ръководителите на парламентарните групи в Конгреса по въпросите на бюджета, седмично телезаседание с партийните водачи за есенната кампания, церемония в Розовата градина за връчване на президентските награди за наука, частен обяд с Ейми Рочет, софтболен мач на Южната морава с уволняващите се агенти от президентската охрана.

Но само обядът можеше да се отмени без усложнения и Бреланд го направи — с целувка, извинение и обещание. Възползва се от освободения по този начин един час и отиде в командната зала, която вече беше изгубила обичайната си тържественост. Пред комуникационните пултове седяха десетина експерти от разузнаването, неколцина цивилни и униформени надзъртаха над раменете им, надвесваха се над дисплейните маси и се съветваха със Степак.

— Нещо ново, господин генерал? — попита президентът. Министърът на отбраната стоеше пред картата заедно с агента от вътрешното разузнаване на ЦРУ.

Степак изненадано се обърна.

— Добър ден, господин президент. Извинете, не ви видях да влизате.

— Аз съм виновен. Не искам постоянно да съобщават за идването ми. — Бреланд погледна слабия агент с будни очи. — Господин Торн, нали?

— Да, господин президент. Току-що обяснявах на генерал Степак за средствата, които използваме в операцията.

— Продължете, моля.

Торн кимна.

— Имаме осем дистанционно пилотирани „Глобъл Хоук“ над Уисконсин, Илинойс, Минесота, Индиана, Мичиган и южна Канада. Сателитът Кийхол-петнайсет също е разположен така, че да ни дава по-добра картина от основния район на издирване. Съсредоточаваме вниманието си върху известните антиправителствени групи, които действат в петте щата, като използваме информация, предоставена ни от Съвместната контратерористична спецчаст. Но действаме и в малко по-широки мащаби, защото може да се касае за друга организация.

— Нещо конкретно досега?

— Не. Но един експерт от НУС изрови две снимки от архивите — караваната на Хортън, първо на летището в Хейуърд и после на петдесет и трето шосе заедно с един бус около час и половина по-късно. Изчезват под струпване на купести облаци, които покриват всичко от О’Клеър на запад до Суу Фолс. Но имаме добър инфрачервен профил на буса — ако го видим пак, ще го разпознаем.

— Ами издирването по Горното езеро?

— С това се занимава Бреговата охрана, макар че не им достигат хора и се наложи да пратим всички групи за подводно унищожение и четвърти и пети взвод на тюлените с четириместни лодки. Взехме назаем от канадците три хеликоптера, които могат да кацат във вода. Засега обаче няма нищо. Инстинктът ми подсказва, че похитителите са американци и че заедно с Хортън все още са някъде в района. Проблемът е, че с всеки изтекъл час районът се разширява.

Бреланд се огледа и спря очи върху Моника Франсес.

— Как се е случило, Роланд? Военното разузнавателно управление трябваше да поддържа връзка с Джефри. Лично дадох заповедта на Хилгър.

— Трудно е да поддържаш връзка с някой, който прави всичко възможно, за да те затрудни — отвърна Торн вместо генерала. — Налага се да разчиташ на технически средства, а не на хора, и докато разбереш, че има проблем, вече си изгубил обекта.

Президентът въздъхна.

— Може би е време да измислим някакво проследяващо устройство, което да се имплантира направо в тялото.

— Разполагаме с такова, господин президент. Но използването му обикновено изисква съгласието на проследявания човек — без колебание каза агентът. — Единият вариант се приема през устата и се разтваря за няколко часа. Другият трябва периодично да се инжектира.

— Явно съм изостанал от развитието на шпионската техника.

— Възможно е да се направи всичко, което сте в състояние да си представите — приветливо рече Торн. — Трябва ви само причина.

 

 

От два дни Джефри Хортън се смяташе приет на изпитателен срок в Народната армия за справедливост.

Въпреки че все още трябваше да носи привличащия вниманието яркооранжев гащеризон, той получи легло в мъжката спалня, право да се храни с мъжете и свобода да ходи до тоалетната и банята без охрана. Джефри заслужи тези облекчения като прекара по-голямата част от двата дни в тясна метална барака без прозорци, анализирайки командната и контролната система на последен модел спусък от „Сиърс“ и стар модел неутрализатор от Ей Ди Ти.

Главният техник на НАС Франк Шрайър беше заменил излъчвателите на двете устройства с обикновени лампички. Освен това висеше до Хортън през цялото време, докато Джефри работеше в бараката. Комбинацията от превантивната модификация на техника и постоянното му присъствие изпари надеждите на Хортън да използва устройствата срещу похитителите си.

Това му оставяше още по-невероятната надежда да излезе от импровизираната лаборатория с неоспоримо доказателство, за да промени мнението на Уилкинс — или собственото си.

Поне му бяха дали чудесни инструменти. Логическата сонда бе „Пи Ем Текнолоджис“, с каквито бяха снабдени най-добрите инженерни лаборатории по света. Диагностичният анализатор беше „Зофтуъркц Мастърмайнд“, предпочитан модел от дизайнерите и крадците на кодове, работещи от двете страни на закона. А и ръководството му бе познато — публикуваният от самия него технически справочник на Спусъка.

Въпреки това Горди или Лий щяха да се справят с тази работа по-добре. И двамата бяха по-подробно запознати не само с оригиналните проекти, но и с процеса на разчитане на чуждия софтуер — в този случай в търсене на странен код. Хортън се опита да използва неопитността си, за да ограничи очакванията, но Шрайър го предупреди, че Уилкинс няма да търпи мотаене.

— Полковникът винаги има график и не те съветвам да го забавяш.

— Анализирал ли си тези системи? Знаеш ли дали това, което търся, изобщо е тук?

— Ако бяха толкова немарливи, че да е нещо, което мога да открия аз, нямаше да имаме нужда от теб, нали?

Хортън започна да забелязва признаците на Уилкинсовото нетърпение в края на втория ден. След като дотогава ги беше оставил сами, сега той се отби в бараката на три пъти, за да провери докъде са стигнали. На третия път устните му бяха присвити и разговаряше само с Шрайър. Полковникът изобщо не се зарадва да научи, че едва следобед са започнали да работят по второто устройство, неутрализатора на Ей Ди Ти.

— Още колко ви остава? — попита Уилкинс.

— С това темпо, полковник, може да минат още три дни. Спусъкът в общи линии е доста елементарен. Неутрализаторът има логически капани и изглежда пълен с всякакви джунджурии.

Уилкинс измери Хортън със студен поглед.

— Службата е след двайсет минути. Очаквам да видя и двама ви. После ще се върнете на работа и може би ще бъдете благословени с напътствието, което ви е нужно, за да стигнете до по-бърз завършек.

Джефри бе чувал хоровото пеене всяка вечер, откакто го бяха довели в лагера, макар че проповедите и молитвите не бяха стигали до дълбините на Бункер 6. Ала в първия си „свободен“ ден той достатъчно се беше наслушал, въпреки че бе упражнил свободата си и бе останал в спалнята. Това беше една от причините по-късно вечерта да се измъкне навън и да навлезе в гората.

Другата, по-важна причина бе да види дали лагерната охрана е по-разредена по време на служба. Ако не се беше натъкнал на някой от хората на Уилкинс, може би просто щеше да продължи да върви напред. За нещастие едва не го застреля двучленен патрул.

— Нощем, доктор Хортън, не бива да напускате границите на лагера — каза му иззад изпъкналите си очила за нощно виждане единият от бойците. — Още десет крачки и щяхте да сте в зоната, в която стреляме без предупреждение.

— Изгубих се — неубедително отвърна Джефри.

— На ваше място не бих повторил тази грешка, докторе. Ще ви придружим до лагера.

Полковникът не каза нищо за неговата „разходка“, но суровият му поглед и многозначителната покана бяха достатъчно красноречиви. На следващата вечер физикът беше един от първите, когато женската спалня започна да се пълни след призива за молитва.

Хортън не бе влизал в черква, откакто на четиринадесетгодишна възраст се беше отказал от лютеранското изповедание на родителите си, но се изненада колко много мелодии са му познати — някои, защото идваха от немските романтици и английските фолклорни песни, които знаеше по-добре; други събудиха неочаквани спомени от неделните сутрини през детството му.

Думите обаче бяха съвсем друго нещо. Никога не беше чувал някой да пее „Напред, Христови воини“ със стих за „мъчениците от Уейко“, „героите от Тайгъртън Делс“ или „Баладата за Гордън Кал“ с мелодията на „Това е моят бащин свят“^[4]. Почти също толкова го порази това, че някои от непроменените текстове от издадената през 1933 година книга с химни, която някой тикна в ръката му, щом видя, че не пее, звучат изключително войнствено:

„Станете, о, Христови воини, и бронята си облечете.

Не оставяйте непокрито място, не оставяйте душевна слабост.

Повалете силите на мрака и спечелете извоювания ден…“

Някога Джефри бе възприемал тези думи като метафори. Ала заобиколен от членовете на Народната армия за справедливост, виждайки не само пламенната и категорична всеотдайност на лицата им, но и оръжията в ръцете им, той знаеше, че при тях не е така. И само движеше устните си, тъй като не искаше да изрече стиховете на глас.

Службата продължи почти два часа. Пет-шест души ставаха, за да водят молитвите на групата. Хортън се чудеше дали всичко това е заради присъствието му, или по-точно заради отсъствието му предишната вечер. Сякаш го изпитваха, очаквайки силата на собствената им вяра да доведе до публичното му приобщаване, сякаш се надяваха да видят как внезапно го изпълва Светият дух и той изповядва научните си грехове. И макар че не се чувстваше в центъра на вниманието, не можеше да се отърси от усещането, че всички в помещението мислят за него — особено когато полковник Уилкинс се изправи и поведе последното четене.

— Господ е моята сила — като гледаше право в Хортън, започна той.

Цялата група отговори с гръмовен глас:

— Господ е силата на живота ми — от кого да се боя?

— Когато ми се нахвърлят, за да изядат плътта ми, моите врагове и противници се спъват и падат.

— Господ е силата на нашето семейство — от кого да се боим?

— Макар че срещу мен ще се води война, сърцето ми не ще се уплаши.

— Господ е силата на нашата църква — от кого да се боим?

— Главата ми ще се издигне над моите врагове.

— Господ е силата на нашия народ — от кого да се боим?

— Земните царе се вдигат срещу Господ и срещу помазаните от него.

— Господ е силата на нашата нация — от кого да се боим?

— Ние ще ги пречупим с прът от желязо и ще ги разбием на късчета като пръстен съд.

— Блажени са онези, които служат на Господ със страх.

— Блажени са онези, които вярват в Него, от Когото нищо не крият, и чиито повели са верни и справедливи — каза Уилкинс. — Амин.

— Амин и слава на Господ — отекна викът.

Хортън неволно потръпна и настръхна, въпреки че беше топло. Докато се изправяше и тръгваше към вратата, почти не чуваше приятелските думи, които му отправяха. Навън потърси Шрайър, хвана го за ръка и го дръпна настрани от жената, с която разговаряше.

— Хрумна ми нещо — каза Джефри. — Кодът трябва да е един и същ в двете устройства. Може ли просто да направим сравнение с неутрализатора, като използваме аномалиите, които открихме в спусъка? Така няма да се налага да проверяваме базовия код на неутрализатора.

— Но командата може да е част от базовия код.

— Не е — твърдо отвърна Хортън. — Базовият код е кодът на моята лаборатория. Ако изобщо го има, това нещо е било прибавено по-късно.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — каза Джефри. — Хайде, остават два часа, докато изключат осветлението.

 

 

Откакто Роланд Степак бе заменил пилотската кабина с бюро, бяха минали повече от двадесет години, но генералът не беше изгубил едно основно умение на бойния пилот — „бързия сън“, способността дълбоко да се унасяш винаги и за толкова време, за колкото имаш възможност. Четиричасовата му дрямка в една от малките стаички до командната зала бе достатъчна, за да го освежи, а горещият душ му помогна да се избави от умората в крайниците.

Докато спеше, беше предал контрола на операцията на един подполковник от военното разузнаване, затова се изненада, когато завари на мястото му Мортън Денби от ЦРУ.

— Постигнахме известен успех, господин генерал — открихме вашия предател в комуникационния център на министерството на отбраната — каза Денби и стана, за да му отстъпи стола.

— Там ли отиде подполковник Бригс?

Денби кимна и седна на съседния стол.

— Предателят е от техните хора — волнонаемен техник към свързочния корпус. Дейвид Люк Уикстръм, трийсет и четири годишен. Изглежда, е успял да проникне в секретните адреси на няколко души от ръководството на „Терабайт“ и е качил пренасочващ филтър в сателитната мрежа.

— Трябваше да ме събудите — каза Степак. — Къде е сега този Уикстръм?

— Това е въпросът — нямаше смисъл да ви будим. Уикстръм е офейкал. Може да се е уплашил, когато са засекли вируса и са започнали да изключват сателитите, за да го унищожат. Вчера си е взел отпуска по болест и снощи блокът му е изгорял в пожар, предизвикан от неговия апартамент.

— Мога и сам да се досетя — военна сигнална ракета с брояч.

— Така изглежда — потвърди Денби. — Хората от военното разузнаване са там и ровят сред останките. Момчетата от ФБР проверяват миналото му и се опитват да компенсират това, че са му дали разрешение да постъпи на работа в армията. — Той се подсмихна и поклати глава. — Хладнокръвна работа, господин генерал — в пожара са загинали три деца, шест семейства остават без покрив.

— Някакви следи от Уикстръм?

— Нищо. Лично аз смятам, че няма да отиде там, където крият Хортън.

— Прав сте — съгласи се Степак и намръщено се отпусна на стола си. — Но ще поддържа връзка с тях — и вече ги е предупредил, че ги търсим. А това не е добре за Джефри Хортън.