Артър Кларк
Спусъкът (4)

2.
Загадка

Сан Хуан, Пуерто Рико. Във вторник през нощта девет експлозии разтърсиха Пуерто Рико, убиха един и раниха трима души. Бомбите унищожиха железопътен мост, разрушиха автогара и повредиха електростанцията, обслужваща Форт Бюканън, щаба на американските сухопътни сили. Борещите се за независимост мачетерос демонстрираха сила в годишнината от американската окупация на острова по време на испано-американската война.

Репортаж / Изявление на губернатора Харъд

Аварийното заключване приключи след два часа и позволи на Джефри Хортън да напусне центъра „Планк“. На вратата го посрещна остра миризма на нещо изгоряло или горящо и жълтият джип на Донован Кинг, шефа на охраната на „Терабайт“.

— Доктор Броуиър ви чака на служебния изход — каза Кинг. — Качете се да ви покажа щетите.

Хортън се вмъкна на задната седалка.

— Какво се е случило?

— Проклет да съм, ако знам — напрегнато отвърна Кинг, докато джипът потегляше.

— Бомба ли беше?

— Проклет да съм, ако знам.

Отговорът на шефа на охраната подейства на Хортън отрезвяващо. Кинг бе строен загорял ветеран. Десет години бе служил в спецчастите на ВВС на САЩ и шестнадесет — в частна охранителна фирма. През това време се беше сблъсквал с различни опасности, от побъркани самоубийци и контрабандисти на оръжие за Третия свят до измамени съпрузи и хакери. Хладнокръвната му компетентност беше просто даденост — което правеше очевидното му безпокойство причина за тревога.

— Има ли ранени? — попита Хортън.

— Доктор Хортън, разбирам нетърпението ви, но предпочитам да изчакаме доктор Броуиър, за да ви осведомя едновременно.

Хортън не възрази. Вниманието му привлече тънка струя сив дим, която се издигаше на северозапад. Едно хълмче му пречеше да види източника и да прецени разстоянието, но миризмата показваше, че е наблизо.

Стигнаха служебния изход и качиха Броуиър. Директорът изглеждаше необичайно неофициален, без вратовръзка и сако. Над лявото му ухо стърчеше непокорен кичур. Но все пак поздрави Хортън с облекчена усмивка.

— Радвам се, че ти и екипът ти сте добре, Джефри. Как е господин Флийт, господин Кинг?

— При първа възможност пратих Чарли в болницата да види как е Ерик — отвърна шефът на охраната. — Но още не се е обадил.

— Добре — рече Броуиър и тромаво се намести на предната дясна седалка. — Сега ни покажете какво се е случило тук.

Първо спряха при все още димящите останки от градинарската барака. Малката постройка беше в развалини, покритият й с пръст бетонен покрив липсваше, всичко вътре представляваше овъглен хаос, разкривената й врата лежеше на тридесет метра от нея. Наблизо стоеше на пост човек от поддръжката с пожарна кола.

— Какво е правил тук Ерик? — попита Хортън, докато се взираше в останките от трактора. — Когато дойдох, беше на портала.

— И по време на експлозията все още е бил там — отвърна Кинг. — Изобщо не е идвал тук.

— Не разбирам.

— Аз също. Почакайте да ви покажа всичко.

После ги закара при предния портал.

— Ерик е бил в кабинката — каза Кинг. — Няма никакви следи, освен малко сажди на пода. Има изгаряния от хълбока до коляното. Кракът му е като изгорен с горелка. Остатъците от оръжието му са в кабинета ми. Явно най-сериозните изгаряния се дължат на капките стопен найлон от кобура.

— Господи! — възкликна Броуиър. — И това е било причинено от експлозията, така ли?

— Кабинката е непокътната, доктор Броуиър. Няма дупки на покрива, няма строшени стъкла…

— Какво тогава? Да не се е самозапалил? Може да е палил цигара, когато е избухнала бомбата…

— Ерик не пуши — прекъсна го Хортън.

— Наистина ли?

— Наистина — потвърди Кинг.

— Тогава какво?

— Като влезем, ще ви покажа видеозаписа. Навярно вие ще можете да ми кажете.

Но първо ги закара при изгорялата кола на външния паркинг, три реда на юг от портала.

— Когато избухна бомбата, не ни достигаха хора. Най-важни бяха Ерик и градинската барака. Когато момчетата стигнаха тук, колата беше изгоряла.

— Значи това е причината за изгарянията на Ерик — каза Броуиър. — Сигурно са избухнали две бомби — едната тук отпред, другата отзад. Той сигурно е проверявал тази кола…

— Не — рече Кинг. — Почакайте да видите всичко.

— Още ли има?

Продължиха към западната страна на центъра „Едисон“, голямата административна сграда, и влязоха в малкия служебен гараж на охраната, където обикновено стоеше колата за бързо реагиране. Там Кинг им показа почернелия сейф между предните седалки на един жълт джип, паркиран в задния ъгъл и ограден с червена найлонова лента. Вътрешността му бе покрита с песъчлив бял прах — вероятно изсъхнала пяна от химически пожарогасител, помисли Хортън.

— Успяхме да запазим това — каза шефът на охраната. — Сутринта Джак патрулираше с трети номер. След експлозията на задния паркинг се опита да извади пистолета си, който беше в този сейф. И си изгори ръката. Наясно съм какво ще открием, когато го отключим — той е херметично затворен.

— Какво общо има това? — намръщено попита Броуиър.

— Разчитах вие да ми кажете — отвърна Кинг.

— Вашите хора са въоръжени с глок седемнайсет, нали? — попита Хортън.

Кинг кимна.

— Нещо специално в боеприпасите?

— Не.

— И все пак не е зле да погледнем в сейфа…

— Не е зле, но няма да стане. Ако дойдете с мен в офиса, ще ви покажа защо.

След минута стояха в оръжейната на охранителния офис и смаяно зяпаха огънатата врата на оръжейния сейф. Нито водата от пожарогасителите на тавана, нито вентилаторите бяха успели да премахнат мириса на барут.

— Значи пожарът е започнал в самия сейф, така ли? — попита Броуиър.

— Така изглежда.

Директорът поклати глава.

— Трябва да пийна кафе. Господин Кинг, бихте ли дошли в кабинета ми след половин час? Донесете пистолета на Флийт и всичко друго, което откриете. И повикайте някой да отвори сейфа — мисля, че трябва да видим какво има вътре.

— Вече повиках специалист криминолог. Предпочитам да не го пипаме, докато не дойде.

Броуиър неохотно кимна.

— Тогава ще се видим след половин час.

— Още нещо, господин директоре — каза Кинг. — Инспекторката от пожарната чака да й се обадя. Какво да кажа на властите?

— Зависи. С престъпление ли си имаме работа, или с нещастен случай?

— Не мога да ви отговоря.

— Тогава за известно време не разпространявайте никаква информация. Аз ще се занимавам с това.

— Не възразявам — каза Кинг.

 

 

Едно от качествата на Карл Броуиър, на които Хортън най-много се възхищаваше и удивяваше, беше хладнокръвната му ефикасност по време на кризи. Макар че не стигна до кафето преди срещата с Донован Кинг, директорът успя да разговаря по телефона с осем души — инспекторката от пожарната, двама членове на градския съвет, редактора на „Кълъмбъс Диспач“, началника на отдел „Личен състав“ на „Терабайт“, застрахователното дружество на лабораториите, главния лекар на медицинския център „Олънтанги“ и местния информационен канал, който излъчваше на живо от димящата дупка в задния двор на лабораторията с помощта на робокамера.

Нещо повече, той, изглежда, получи от всеки точно каквото искаше — а именно, време да си поеме дъх.

— Нещо ново за състоянието на Флийт? — попита Броуиър шефа на охраната, когато седнаха.

— Все още очаквам информация от някой, който лично го е видял в спешното отделение — отвърна Кинг. — Засега бил добре. Може обаче да се наложи да му присаждат кожа, което хич не е приятно. Дайте да видим записите от камерите на портала.

Броуиър и Хортън мълчаливо наблюдаваха кадрите, които течаха едновременно в няколко прозореца. На портала нямаше кола, нито следа от външни хора. Флийт седеше в кабинката и пиеше кафе и в следващия момент кобурът на десния му хълбок с мощен трясък избухна в жълти пламъци. Като викаше и отчаяно размахваше ръце, Ерик силно се блъсна в металното бюро, после в страничната стена, изхвърча през вратата и падна на паважа.

— Боже Господи! — ахна Броуиър.

Хортън клатеше глава.

— Невероятно. Никога не съм виждал такова нещо.

— Абсолютно невероятно — потвърди Кинг. — Като че ли едновременно са избухнали и седемнайсетте патрона, целият пълнител плюс заредения патрон. От пистолета не е останало почти нищо. Ръкохватката е изгоряла почти изцяло. Изглежда, че повечето куршуми още са там — само че полустопени.

— Защо? — присви очи Броуиър. — Логично е да се пръснат във всички посоки.

— Месингът не е достатъчно здрав, за да издържи налягането на газа, предизвикано от горящия барут — поясни Хортън. — Гилзата се пръска преди куршумът да получи ускорение.

— Тогава какво се е случило — случаен взрив ли? — попита директорът.

— Не — отвърна Кинг. — Не е взрив. Няколко секунди в самото оръжие е горял огън — това вече не е било пистолет, а огнепръскачка.

— Откъде знаете? — попита Хортън.

Кинг посочи горния ляв ъгъл на прозореца, показващ записа от кабинката.

— Ерик държи резервния си пълнител в бюрото — не обича да му тежи на колана…

— И двата са изгорели, така ли? — попита Хортън, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ще ви пусна записа още веднъж. Ще видите пламъка. Бюрото се разтърсва и отвътре излиза дим.

— Това е абсурд! — Хортън поклати глава.

— Ами бомбата в колата? — попита Броуиър.

— Видяхте ли какво е останало от нея?

— Да, на идване — отвърна директорът.

— Само я мярнах — каза Хортън.

— Ще ви покажа запис и оттам.

Камерата бавно се въртеше и показваше почти празния паркинг. Внезапно една бяла кола като че ли подскочи, прозорците й избухнаха навън и отвътре блъвна облак сиво-черен дим, който увисна в неподвижния въздух. После се появиха първите огнени езици, облизаха таблото и след секунди обгърнаха целия автомобил и димът стана плътно черен.

Кинг изключи видеото.

— След около три минути избухва резервоарът. Резултатът ви е известен. За щастие никой не се е опитал да угаси пожара — всички бяхме при Ерик.

— Кое е станало първо? — попита Броуиър. — Запалването на патроните или пожарът в колата?

— Няма първо — отвърна шефът на охраната. — Според записите са едновременни. На записа от паркинга се чува пистолетът на Ерик. А на записа от портала се вижда блясъкът от експлозията в колата.

— Няма начин да са свързани — заяви Хортън.

— Не знам какво да мисля — рече Кинг. — Цялата тая работа е адски странна.

— Чия е колата? — попита Хортън.

— На вашия заместник доктор Гордън Грийн. Трябва да го попитаме — може би той ще хвърли някаква светлина.

— Непременно — кимна Броуиър. — Повикайте го.

— Може би е по-добре да пратя някого да го доведе. За всеки случай.

— Какво искате да кажете с това „за всеки случай“? — попита Хортън.

— В случай, че се опита да избяга — безизразно отвърна Кинг.

— Чакайте… това е абсурдно. В какво го подозирате?

— Не знам. Но един мой приятел е в спешното отделение, защото с пистолета му се е случило нещо адски странно. А Грийн все пак е вашият инженер, нали? На тия момчета от Калифорнийския технически институт им се носи славата на големи майтапчии…

— Той е моят инженер експериментатор — разпалено го прекъсна Хортън. — Но ако смятате, че нарочно е застрашил…

— Успокой се, Джеф — намеси се Броуиър. — Просто търсим някои отговори. Господин Кинг, моля ви, повикайте доктор Грийн. Да видим дали знае нещо повече от нас.

 

 

— Здрасти, шефе — каза Грийн. — Здравейте, доктор Броуиър. Какво става?

— Имаме записи на инцидента — каза Кинг. — Искаме да ги видите и да ни кажете каквото можете.

Грийн сви рамене и седна пред монитора.

— Това не е ли паркинг „Б“? Нали взривът е бил на портала?

— Паркинг „Б“ е — потвърди шефът на охраната и включи замразения кадър.

— Да, ето я колата ми. Бялата.

— Наблюдавай я — тихо го предупреди Хортън.

— Какво искаш да кажеш? Аз… о… о, не! — Той се ококори при първия блясък и появилия се облак дим, после се навъси. — По дяволите, шефе! Остават ми още две години да изплащам…

Никой не му отговори. Стиснал юмруци, Грийн мълчаливо догледа остатъка от записа, после опря чело върху ръцете си.

— Имате ли представа какво се е случило? — попита Кинг.

Грийн вдигна глава и дълбоко си пое дъх.

— Да. Тенеси.

— Какво?

— По Коледа минах през Тенеси да видя брат си Брандън и новороденото му момиченце — с въздишка поясни Грийн. — Нали знаете, там на всеки изход по магистралата има магазини за фойерверки и всеки твърди, че неговите били по-големи, по-ярки и по-евтини. Та на връщане си купих. — Той поклати глава. — В жабката имаше пиратки за двайсет долара, а под предната дясна седалка — ракети за петдесет.

Кинг вдигна вежди.

— По Коледа значи? И защо още са били в колата?

— Защото не бях решил за какво да ги използвам. Ако не знаете, тук в Охайо тези фойерверки са забранени. Уф, по дяволите — забранени фойерверки! — изпъшка той. — Застрахователната компания сигурно ще го използва като оправдание да не изплати…

— Имате ли представа защо са избухнали?

Грийн мълчаливо поклати глава.

— Как бяха опаковани?

— Още бяха в найлоновите си обвивки. Не ги бях отварял. — И извинително прибави: — Къщата на съседите ми е прекалено близо, а те не обичат силен шум. Пазех ги за Деня на незнайния воин, когато с Джилиън щяхме да ходим в хижата на родителите й на Блак Лейк. — Грийн погледна шефа на охраната. — Моите фойерверки ли са ранили вашия човек?

Кинг стисна устни и поклати глава.

— Не. Явно не.

— Може ли да го кажа на застрахователната компания? — попита Грийн и се изправи.

— Доктор Грийн — обади се Броуиър, — ще съм ви благодарен, ако засега почакате малко с това. Няма нужда други да ни задават въпроси, когато не можем да отговорим и на своите.

— Местната полиция не разследва ли вече случая? — попита Хортън. — Мислех, че болниците са длъжни да уведомяват за всички инциденти с огнестрелно оръжие.

— Така е — потвърди Броуиър. — За щастие доктор Джова от „Олънтанги“ ми е приятел и прие уверението ми, че пистолетът не е пряко свързан със случая. Засега няма да има полицейско следствие.

Кинг одобрително кимна и каза:

— Чудесно.

— Е, щом всички го правят, мога и аз — рече Грийн. — Да почакам, искам да кажа. Поне за кратко.

— Благодаря ви, доктор Грийн. Ако обичате, утре се обадете на господин Кинг — каза Броуиър. — На тръгване се отбийте в служебния офис — техническият директор ще ви даде ключовете на някоя от служебните коли за временно ползване.

Грийн се изненада, после каза:

— Благодаря. — И заотстъпва към вратата. — Шефе, утре ще повторим ли експеримента?

— Не знам — отвърна Хортън.

— Аз знам — рече Броуиър. — Никой няма да работи, докато не разберем какво се е случило.

— Шефе?

Хортън кимна.

— Да.

— Добре, тогава ще си взема кутията с обяда и ще си тръгвам.

Грийн излезе, а Кинг и Броуиър се спогледаха.

— Два пистолета, градинска барака, оръжеен сейф и фойерверки — каза директорът. — Можем ли да направим някаква връзка, господин Кинг? Можете ли да свържете някой човек или група от хора с петте инцидента?

— Не. Не ми се ще да го призная, но други освен моите хора нямат достъп до оръжието и сейфа. — Кинг се изправи. — Може би ще е най-добре лично да приказвам с Ерик и Чарли.

— Съобщете ми, ако се появи нещо. — После, когато шефът на охраната излезе, Броуиър се обърна към Хортън. — Е, какво мислиш?

— Нямам абсолютно никаква представа какво се е случило.

Директорът се усмихна.

— Освободи всичките си хора, Джеф. И си иди и ти. До утре сутрин затварям лабораторията, за да може Донован да си свърши работата. Тримата ще се срещнем в седем сутринта, за да решим какво да правим.

— Добре. Но ми е малко странно да се прибера вкъщи по светло в работен ден. Ще се чудя какво да правя.

— Не вярвам — каза Броуиър. — А, още нещо, Джеф.

— Да?

— По време на инцидента не се провеждаше друг експеримент освен твоя. Помисли за това преди да си отспиш.

 

 

В делничен ден на стометровото открито стрелбище в спортния клуб „Бъкай“ цареше необичайна тишина. Бяха заети само три от коридорите — два от жени, които се упражняваха с деветмилиметрови автоматични пистолети, и един от сивокос господин с класическа пушка „Уинчестър“.

Джеф Хортън зае най-далечния коридор, остави черното си куфарче на плота и започна да приготвя спортния си пистолет. Екзотичният наглед „Хамерли-Валтер — Олимпия“ привличаше вниманието, но Хортън нямаше друго оръжие. А навярно нямаше и да си купи и него.

Преди двадесет години, забелязал ентусиазма на децата си на стрелбището на панаира в Минесота, баща му беше решил да го използва, за да сплоти семейството и с тази цел купи карабина „Марлин“ втора ръка, евтин автоматичен пистолет „Браунинг“ и карта за оръжейния клуб — и членовете на семейство Хортън се превърнаха в любители на спортната стрелба.

Участваха всички — даже майка му, която предпочиташе пушката и далечните разстояния, и по-малкият му брат Том, който още преди да навърши десет стана изненадващо добър на скоростна стрелба. Но по-голямата му сестра Памела прояви най-голям талант и усърдие. Стабилна, невъзмутима и с остро око, на седемнадесет години тя спечели юношеския шампионат и си осигури място в последните два олимпийски отбора на САЩ по спортна стрелба. Памела беше надраснала спортния „Хамерли-Валтер“ и преди четири години го подари на Джеф.

Хортън не бе много добър стрелец и го знаеше. Ала ритуалите на стрелбата бяха успокояващо, дори носталгично познати, а концентрацията, необходима за измамно простата задача, оказваше съсредоточаващо въздействие върху неспокойния му ум. Това беше неговият начин за медитиране и понякога — отдушник за нервността му. Този следобед Хортън дойде на стрелбището поради две причини и остана по-дълго от обикновено. Едва когато изстреля и шестдесетте патрона, които побираше кутията на пистолета му, си позволи да се замисли за сутрешните събития.

„Какво искахте да кажете, доктор Броуиър? Как може да сме били ние?“

На тръгване се отби в клубния магазин и намери един от управителите.

— Можеш ли да ми отделиш една минутка, Боби?

— А, доктор Хортън. Виждам, че още носите тая играчка. Знаете ли, някой ден с удоволствие бих ви помогнал да си купите истинско оръжие.

— Някой ден — любезно се съгласи Хортън. — Ще ти задам един малко странен въпрос. Да речем, че искаш целият пълнител на автоматичен пистолет, може би глок, да избухне едновременно. Възможно ли е?

Въпросът предизвика въпросителен поглед.

— Защо да го правите?

— Нямам такова намерение. Но на един купон споменаха, че се било случило с някого, и не мога да разбера как е станало.

— Нямам представа — отвърна управителят. — Освен ако не използвате глока като гръмоотвод. Макар че е по-добре да опитате с колт, в него има повече метал. Сигурен ли сте, че не сте се заблудили?

— Абсолютно — отвърна Хортън. — Не може ли да се направи нещо с пълнителя, да се монтира някакъв малък ударник или шплент…

Управителят намръщено заклати глава.

— Няма място. Освен това ще стане по-тежък. Няма да заблуди човек, който си познава оръжието. Някой на оня купон е разправял врели-некипели.

— Е, все пак благодаря — каза Хортън разсеяно и понечи да си тръгне.

— Няма защо. Няма ли да попълните запасите си?

— Моля?

— Днес оставихте доста месинг на стрелбището — каза управителят. — Мислех, че ще искате да купите патрони.

— Не — отвърна Хортън. — Всъщност… да. Имаш ли двайсет и втори калибър?

Боби го погледна изненадано.

— Естествено. Патрони за начинаещи. Обаче не са за вашия валтер. Само ще изцапат цевта.

— Знам — каза Хортън. — Дай ми една кутия.

 

На моравата пред триетажната къща на Карл Броуиър в „шефския квартал“, разположен на Клермонт Хилс, можеше да се проведе турнир по крокет, а дърветата отзад бяха достатъчно, за да скрият цяло стадо елени. Но когато имаше гости, директорът обикновено изглеждаше повече засрамен, отколкото горд. Хортън неведнъж го беше чувал да обяснява, че имотът на родителите му във Върмонт — ферма, гора и хиляда метра езерен бряг, бил продаден за такава невероятна сума, че просто нямал друг избор. Или трябвало да си купи „бедняшко имение“ в Кълъмбъс, или да даде половината от стойността му на държавата за стабилизиране на социалното осигуряване — новият данък, който измъкваше парите от имота на получателя.

— Баща ми беше старомоден консерватор от Нова Англия и за нищо на света нямаше да се съгласи на това — бе пояснил Броуиър. — Никога нямаше да ми прости, че съм разделил наследството му с нашите приятели във Вашингтон.

Тази вечер директорът посрещна своя неочакван гостенин по маратонки, избелели жълти къси панталони и широка тениска с рисунка на „Д-р Кварк“ на Сидни Харис. Не се изненада от появата на Хортън.

— Хайде да се поразходим — каза Броуиър и посочи моравата. — Моят лекар казва, че съм бил напълнял с четири килограма, и настоява четири пъти седмично да проливам пот.

— Вашият лекар е тиранин — отвърна Хортън и закрачи до него. — Познавам хора с трийсет години по-млади от вас, които си мечтаят да са в такава форма.

— И моят лекар е с трийсет години по-млад — засмя се Броуиър.

— Това не е ли малко обезпокояващо?

— Всеки лекар на моята възраст, който не се е оттеглил със страхотна пенсия в Ню Мексико, най-вероятно просто не е много кадърен — отвърна директорът. — Освен това ти искаш ли за теб да се грижи човек, завършил образованието си през двайсети век?

Беше ред на Хортън да се засмее.

— От такава гледна точка…

— Точно така — прекъсна го Броуиър. — Рецептата за дълъг и щастлив живот — съветвай се със стари философи и млади лекари, общувай със стари приятели и млади жени. И тъй като аз не съм от последната категория, какво те води при мен тази вечер?

— Сутрешният инцидент — рече Хортън. — Какво друго? Доктор Броуиър, щяхте ли да ме помислите за побъркан, ако ви кажех, че според мен причината за инцидента е моят експеримент?

— Имаш ли теоретични основания за такова предположение?

— Абсолютно никакви — призна Хортън. — Само съвпаденията в лабораториите.

— Кои съвпадения?

— Фойерверките на Горди и пистолетът на Ерик са избухнали в един и същ момент. Не ме интересува какво смята Кинг — едното не е предизвикало другото. Два резултата, което значи, че търсим трети фактор, причина за тях. И единственото необичайно нещо сутринта беше нашият експеримент. Тъкмо бяхме стигнали до четирийсет процента, за пръв път постигаме такова равнище… Защо мълчите?

Леко задъхан, Броуиър спря и се обърна към него.

— И без мен се справяш чудесно.

— Луд ли съм, или тук има нещо, което си струва да разнищим?

— Не бива да пренебрегваме една аномалия — каза Броуиър. — Чувал ли си за Огюст дьо Токар?

Хортън намръщено поклати глава.

— Сигурно съм пропуснал тази лекция.

— Френски учен от края на деветнайсети век. Създавал и експериментирал високоволтови тръби. Един ден забелязал, че неекспонираните фотографски плаки са унищожени, тъй като се намирали близо до тръбите. Затова ги преместил по-надалеч и се върнал към експериментите си.

— И пропуснал да открие рентгеновите лъчи — с удивена усмивка каза Хортън.

— Което щяло да революционизира науката по онова време — прибави Броуиър. — Не знам какво става тук, Джефри — а ако се съди по думите ти, ти също. Въпросът, на който трябва да отговорим, е какво ще правим.

Хортън кимна.

— Теоретичната работа е задънена улица — липсват прекалено много елементи. Не съм сигурен, но липсва и контекстът. Искам да отворите лабораторията. Искам да повикам хората си и да видя дали пак ще успеем да го направим.

— Добре. Трябва да се уверим в това преди всичко друго — рече Броуиър. — Но мислиш ли, че ще можем да го направим сами, без екипа ти? Тази вечер?

— Защо?

— Защото се боя, че очакванията ни са прекалено големи и ще се посрамим. Затова предпочитам да го запазим в тайна. А ако си прав… е, пак може да решим да го запазим в тайна, поне за известно време.

 

 

На Хортън му трябваха само двадесет минути, за да подготви материала за втория тест. Сензорът беше започнал съществуването си като греда, останала от строежа на верандата му, и стигна до лабораторията, щръкнал от предния десен прозорец на колата му като куче с развяващи се от вятъра уши.

След като Броуиър се погрижи за вратите и контролните постове, Хортън занесе гредата в лабораторията на рамо. Двамата домъкнаха една тежка маса в радиуса на излъчвателя и закрепиха гредата за нея с метални скоби. После Хортън постави по един двадесет и два калибров патрон в дупките, които беше пробил на интервали от двадесет и пет сантиметра по дължината на гредата. Повечето влязоха докрай, така че навън се виждаха само гилзите. Последният трябваше да натисне със сила, но въпреки това влезе само до половината.

— Носиш ли бронирана жилетка и за мен? — попита Броуиър. — „Носител на Нобелова награда, открит със забит в сърцето дървен кол…“

Хортън се намръщи.

— Може би трябва да изнеса това нещо навън.

— Може би. А в това време аз ще занеса кутията с останалите патрони на охраната и ще им обясня, че искам през следващия половин час да чакат в началото на отбивката. Ще свършим ли дотогава?

— Би трябвало. За този експеримент няма нужда да правим всички досадни калибрации. Трябва ни едносричен отговор — да или не.

Когато Броуиър се върна, дисплеите на двата пулта бяха включени и трансформаторната платформа на апарата бръмчеше. Хортън правеше последни настройки на дигиталната камера, която беше поставил на тринога в единия ъгъл.

— Аха — каза директорът. — Отегчителното търсене на доказателство. Или мислиш да документираш нашата смърт?

— Мисля, че ако се случи каквото очаквам, ще трябва да гледам записа няколко пъти, преди да повярвам — отвърна Хортън, изправи се и отстъпи назад. — Смятам, че сме готови.

— Почти — рече Броуиър и му подаде защитни очила и опаковка дунапренови запушалки за уши. — А аз смятам, че трябва да застана ей там, зад пулта на Лий.

Хортън неловко се подсмихна, после седна на стола си, насочи към камерата малко дистанционно управление и над обектива замига червена лампичка.

— Деветнайсети май, два и деветнайсет след полунощ, лаборатория „Дейвисън“, център „Планк“, корпорация „Терабайт“, Кълъмбъс, Охайо. Присъстват доктор Карл Броуиър, директор, и доктор Джефри Хортън, заместник-директор. Тества се хипотеза, свързана с инцидентите от осемнайсети май…

— Хайде стига си дрънкал — прекъсна го Броуиър. — Нито ти си от Си Ен Ен, нито аз съм безсмъртен. Започвай — натисни бутона, по дяволите.

Леко изчервен, Хортън се обърна към пулта.

— Начало — десет процента, ниска честота…

Последвалата канонада го накара да подскочи. С разтуптяно сърце и пищящи уши, той се завъртя на стола си и видя струи бял дим, които се издигаха от четирите дупки. Две месингови гилзи все още подскачаха по пода — трак-трак-трак. Третата се бе забила в плочката на тавана.

— По дяволите — измърмори Броуиър. — Какво е това, по дяволите?

Разтреперан, Хортън протегна ръка, взе опаковката запушалки за уши от плота и я разпечата. После с трескаво нетърпение ги напъха в ушите си. Чувстваше гърлото си пресъхнало и сякаш му бяха откъснали езика.

— Уве… — Той преглътна и опита отново. — Увеличаване на енергията с една десета процент в секунда. — Въведе промените и се обърна към платформата преди да натисне бутона.

Този път го видя — жълто-червения блясък, светлата месингова гилза, полетяла към тавана, малкия сиво-бял гъбовиден облак изхвърлени газове, падащата обратно гилза. Бум! Трак-трак…

Смаяни и ликуващи, Броуиър и Хортън за миг се спогледаха в търсене на потвърждение. „Възможно ли е?“ — питаха очите на Хортън. Тези на Броуиър бяха изпълнени с благоговение, като че ли отдавна се беше отказал да се надява, че вселената може да го изненада.

Бум! Трак-трак…

Бум! Трак-трак…

И така, докато не изхвърча и последната гилза. Мониторите показваха, че излъчвателят е на по-малко от петнадесет процента енергия.

— Спокойно може да стигне до портала и паркинга — каза Хортън, след като направи изчислението на персоналния си електронен бележник. — Даже ефектът да е обратнопропорционален…

— Сякаш ги ударихме с чук — удивено каза Броуиър, попи челото си с кърпичката си и продължи с треперещ глас: — Доктор Хортън, когато видите Горди, предайте му, че фирмата ще му изплати колата.