Джоузеф Хелър
Нещо се случи (8)

Момчето ми престана да разговаря с мене

Момчето ми престана да разговаря с мене и ми се струва, че едва ли ще понеса това. (То, изглежда, не ме обича.) Вече не ми се доверява.

Има моменти, когато така ме отблъсква, че ми се доплаква. Не мога да забравя как ме е отблъснало и сърцето ме заболява. Защо трябва вече да не иска да си говори с мене? Искам да бъда най-добрият му приятел. Не знае ли то, че аз вероятно съм човекът, който го обича повече от всички други на света? Казвало ми е, че му са се явявали сънища, в които вратата на нашата стая била затворена и то не можело да влезе, за да ни види. Сега аз сънувам, че вратата на неговата стая е затворена, а аз не мога да вляза да го видя.

То си ляга, без дори да ми каже „лека нощ“, и затваря вратата си.

Вие ми се свят, а чувствата ми се изсипват в някакъв водовъртеж. То вече не идва да ме пита за разни неща толкова често, колкото преди, и вече няма начин да разбера какво си мисли, кои са приятелите му, какви игри му харесват най-много, колко неприятности има в училище и при подготвянето на уроците си. Крепя се на вестите за Форджионе. Момчето ми се сърди. Невъзможно е да изкопчиш от него повече, отколкото иска да ти каже, без да го обидиш, нито пък да научиш за него нещо, като потайно разпиташ някой друг. (Чудя се дали смята, че го шпионирам.)

— Днес се изкатерих по въжето в училище — съобщава то една вечер, когато закъснява и се прибира по тъмно. Очите му греят весело, а физическото усилие и възбудата са придали здрав, красив румен цвят на страните и устните му. — Стигнах почти до върха. По дяволите! Ловя се на бас, че можех да докосна тавана, стига да бях проявил смелост да се отпусна и да се опитам.

— Не си ли докосвал още тавана? — питам го аз.

— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос? — злобно изтърсва то и си влиза в стаята.

То се отдалечава от мене, а аз не искам да бъде така. Не ме допуска до себе си. Виждам затворените врати на неговата стая и на стаята на дъщеря ми, които ме карат да мисля за затворените врати в компанията и гадно ми напомнят всички ония затворени врати на шкафове и килери едно време в апартамента ни в центъра, които всяка сутрин и вечер трябваше да отварям, за да се покажат зад тях пружинените капани с примамка, с които се опитвахме да уловим или убием мишките. Това не беше „доброто старо време“.

— Спомняш ли си — връщам аз жена си в миналото — онези мишки в града? Дето се появиха в къщи?

— Не бяха мишки — казва жена ми. — Бяха хлебарки.

— Имаше и мишки.

— Никога не сме имали.

— Ами нали ме беше страх, че ще трябва да убия някоя със списание?

— Беше те страх да ги убиваш. Боеше се да не ги настъпиш. Неприятно ти беше да гледаш как се размазват. И аз трябваше да го правя почти непрекъснато с един от чехлите си. И на мене ми беше неприятно.

Може би тя греши.

Паметта ми напоследък наистина ми изневерява, смесва позабравеното и въображаемото и се налага да правя усилия, за да ги откъсвам едно от друго. Спомням си как се събудих като малък от сън, в който по леглото ми лазеха хлебарки и продължавах да ги виждам как щъкат и се крият по стаята доста време след като лампите бяха запалени и аз бях напълно буден. Брат ми беше дошъл да ме утеши (онзи, който веднъж ме замери с буца въглища) и седя до мене загрижено, докато престанах да треперя от страх. Сега вече нямам по-голям брат. Едно от децата ми — не помня кое — преди години сънува лош сън за хищни риби, които плуват в леглото му, и аз веднага се сетих, че също съм ги сънувал:

— В леглото ми имаше риби — хълцах и треперех аз. — Плуваха по одеялата.

— Вече ги няма — успокояваше ме търпеливо брат ми. — Погледни и ще се увериш.

— И преди това ги нямаше — възкликнах аз, все още хълцащ. — Но въпреки това ги виждах.

Виждам неща, които не съществуват. Някога лежах буден и се ослушвах дали няма да дойдат хора, които да ме откраднат. Страхувах се от тъмното. От различни части на апартамента долавях протяжни стенания и плач. Когато се измъквах дебнешком от стаята, те спираха. Когато се връщах обратно, те наново започваха и продължаваха през различни интервали от време, докато не ме събореше сънят. Момчето ми вече не се бои от тъмното, както преди. (Не съм убеден, че когато се боеше, не го обичах повече. Мисля, че се чувствувах по-щастлив с него, когато имаше по-голяма нужда от мене.) Сега то остава навън и след здрач, понякога дори започвам да се безпокоя, и не желае да ни казва къде или с кого е било, освен ако не го попитаме. Не искам да не ме допуска до себе си.

— По време на родителската среща тази година — започвам да нахвърлям планове с жена си аз — ще се опитам да се добера до Форджионе и директора, за да поговорим и да разбера какво става с него.

— Той не иска ти да ходиш тази година. А от мене иска да не стоя повече от час.

— А защо не ми е казал?

— Каза на мене.

Дъщеря ми пък открадна колата заедно с един от приятелите си, като казала на жена ми, че съм им разрешил да я вземат, а на мене за алиби представи, че жена ми не я е разбрала. Когато двамата я хванахме натясно, взе да плаче. Каза, че вечно се заяждаме с нея. Каза, че винаги се държа по-добре с момчето си, отколкото с нея. Каза, че с нетърпение очаква да завърши гимназия и да отиде в колеж просто за да се отърве от нас. Каза, че й е ясно, че не искаме да живее при нас.

— Ако ми купиш кола — заяви тя, както подсмърчаше, — няма да ми се налага да лъжа, за да вземам вашата.

Предполагам, че рано или късно ще й купя (повече заради себе си, отколкото заради нея). Тя ще ме съсипе. Радвам се, че цената на бензина се повишава и клетите работници няма да могат да карат коли, за да има предостатъчно бензин за хора като дъщеря ми и като мене.

— Поне престана да се среща с онова момче — казва жена ми. — И не взема наркотици.

— Мислиш, че й вярвам ли?

— Вози се в колите на приятелите си. Прибира се рано. Не излиза вече толкова много в събота и неделя. Не си ли забелязал? — тя навежда смутено глава, тъжна и несигурна. — Предпочитам да излиза. Няма какво да прави.

Чувствувам се така, сякаш съм се оплел в някаква безнадеждна борба. Предвижданията се потвърждават. Тези дни се чувствувам по-добре в службата. Изпитвам по-голяма сигурност, отколкото в къщи (в къщи се чувствувам несигурен. Чувствувам, че нещата неумолимо се изплъзват от ръцете ми. А в компанията не ми се изплъзват), стига да мога да съсредоточа цялото си внимание върху работата, където задачите са ясно очертани, а задълженията — решени и установени. Зная какво трябва да направя — за сега трябва да се отнасям приятелски и сърдечно с всички там, дори с тези, от които ще се освободя, но да бъда хладен и резервиран към всички по-нисшестоящи от мене в извънградските кантори. Никой не бива да се чувствува в безопасност. Всички трябва да бъдат държани в напрежение за това какви нови решения могат да се появят зад затворените врати на заседанията, в които вече съм участник. (Аз вдигам на престола и свалям от него.) Плановете за конференцията вървят успешно, защото никой от тези, на които е възложено изпълнението им, не се чувствува в безопасност. На мене гледат със завист, надежда, страх, амбиция, подозрение и разочарование. Моята дребна секретарка ме поздравява и се надява, че ще я взема със себе си. Няма да го направя. Казвам й, че е незаменима на сегашното си място. По-добре ще бъда защитен от момичето на Кейгъл, което може да лъже по-убедително и по-умело ще ме прикрива. В предишния си отдел имах умника Швол, слабака Холоуей, един нов буден младеж, който няма да се задържи, и един възрастен натегач, който ще се задържи, както и още трима дребни чиновници, достатъчно старателно изпълняващи нарежданията — оставям с удоволствие всички тях зад гърба си в деня на преместването. Новият ми временен кабинет е стая без прозорци срещу кабинета на Кейгъл. Артър Барън и Хорас Уайт са казали на Кейгъл, че ще му бъде разрешено да остане в просторния си началнически кабинет докато е още тук. (Не му е било казано колко кратко време ще му позволят да остане.) Грийн ще трябва да ме замени — чудя се кого ли ще вземе. Все още не съм решил какъв подход трябва да имам към Грийн. (Той все още не се страхува от мене толкова, колкото мисля, че би трябвало.)

— Имаш ли пред вид някого, когото да препоръчаш за мястото си? — пита ме той доста любезно в деня на преместването, но в гласа му се прокрадва нотка, която ме кара да бъда нащрек. — Искам да е по-способен от тебе — подмята той злобно в мига, когато кимвам.

— Ще трябва да му плащаш много повече — шегувам се аз.

— С удоволствие — връща ми го той. — И ще си го заслужава.

Грийн за сега изобщо не се страхува от мене и може би известно време ще трябва да го коткам.

— Какво ще кажеш за Кейгъл? — мило ме пита той. — Мислиш ли, че е достатъчно способен, за да заеме мястото ти?

— Няма да приеме. Боя се, че ще го сметне за голямо понижение.

— Не и в сравнение с мястото, където се каните да го пратите.

— Нещо специално ли имаш пред вид?

— За твоя отдел ли?

— Разбира се.

— След като поработи за тебе, ще приеме мястото като голямо повишение.

— Джек — умолително му казвам аз с отстъпчив тон, — предполага се, че сега би трябвало да се страхуваш от мене.

— Ти знаеше всичко, когато те заплашвах последния път. Нали?

— Не биваше да вдигам шум.

— И въпреки това те беше страх от мене.

— Не ме беше страх.

— Преценката ми може да бъде погрешна, но със зрението съм добре. Не може чак толкова да съм сбъркал.

— Тогава ме гледаше с лошо око.

— Толкова много се изпоти. И сега се страхуваш от мене. В този миг.

Ухилвам се покорно.

— Все още ми имаш зъб.

— И винаги ще се страхуваш.

— Не съм съвсем убеден. Няма да участвувам в съвещания само с тебе. Мога да те критикувам пред другите. Мога да провалям проектите ти и да не приемам изпълнението им.

— Ще го правиш ли?

— Предпочитам да не го правя. Предпочитам да ми помагаш. Само не се отнасяй с мене като с глупак.

— Ще ми бъде трудно да се въздържам с човек като тебе.

— Зная. И в момента се изкушаваш. Но по-добре плюй в лицето на някой друг, ако искаш да бъдеш смазан. Опитай с Лестър Блак. Той ще го направи бързо.

Грийн не успява да овладее гневната червенина, която пълзи по страните му.

— Ако го направя — разгорещено отвръща той, — вероятно ще се появиш между нас да избършеш лицето му.

За миг аз съм човекът, който е в силна позиция.

— Ето, вече започваш — кротко го укорявам.

— Трудно е да се въздържа.

— И продължаваш.

— Все по-трудно ми става. А към мене какво отношение ще имаш?

— Почтително. По-добро, отколкото имаше Кейгъл. Страхливо — не искам за сега да се боря с теб, поне тази година. Пред всички ще се държа много любезно, стига това да не ти служи за повод да ме превръщаш в посмешище.

— Ще бъдеш любезен ли? Та това е направо унизително за мене.

— Точно тази особеност ще ми достави удоволствие — съгласявам се приветливо с него. — Сега се усмихвам, защото зная, че това е истината. А не защото вече ми доставя удоволствие. Джек, настъпи голяма промяна. Вече не съм твой подчинен. Сега трябва да се страхуваш от мене — припомням му аз. — Това ти е известно.

— Боя се, че е невъзможно.

Да, Грийн все още ме гледа с лошо око! Мога да го стъпча с крака, да му плюя в лицето, да го извадя от релси, да го пратя, присвит о̀две, в болница с криза от спастичния му колит — аз съм по-млад, по-силен, по-едър и в по-добро здраве от него; да го ударя в челюстта би ми било не по-трудно, отколкото на Джони Браун да удари мене, а той все така ще ме гледа с лошо око. Все още се страхувам от него и отново обилно се изпотявам под мишниците. Нищо чудно, че все по-често и по-често ставам жертва на чудати видения и усещания. (Някои възбуждат любопитството ми. Други — не.)

Онзи ден влязох в една закусвалня, за да си взема от онези особени сандвичи с бифтек и хлебче с кимион и ми се стори, че бръснарят ми стои зад щанда.

— Защо работиш в закусвалня? — попитах го аз.

— Аз не съм твоят бръснар — отвърна ми той.

Уплаших се, че губя разсъдъка си.

Преди седмица надникнах от едно такси и видях на улицата Джек Грийн, облечен в дълго, мокро от дъжда палто и скъсани обуща, да проси. Човекът беше по-висок с една глава, по-слаб, по-блед и по-изпит. Не беше Грийн. Но аз видях Грийн.

Уплаших се, че се побърквам.

Вчера погледнах през прозореца на един автобус и ми се стори, че виждам Чарли Чаплин, който върви по авенюто и е мой познат. Не беше Чарли Чаплин и не го познавах.

Може би паметта вече ми изневерява. Вече трудно запомням имена и точното подреждане на цифрите на телефонни номера, които зная отдавна. Изместват ги групи цифри от други номера. След толкова много години аз не винаги съм сигурен дали телефонът на Пени започва със 77 и завършва с 87, или обратно. Всеки път се чудя дали телефонът на Ред Паркър е 2802, или 2082. Зная обаче, че Пени отново е бременна — не от мене. Дадох й пари да направи аборт. Тя ще настоява да ми ги върне, когато спести достатъчно от сумата, която всеки месец получава от родителите си в Уилмингтън. Едно време всяка сервитьорка на коктейли, с която се свързвах, беше разведена с две деца, живеещи извън града с майка й. Сега сервитьорките имат по два аборта. Студентките от колеж, младите манекенки, секретарките, стюардесите и студентките-актриси имат по един. Завършилите висше образование може да имат и по два — зависи какво са изучавали. Джейн напусна — заедно с целия отдел „Изкуство“. (Не носеха печалба.)

— Обади ми се — помолих я аз. — Още щом се уредиш. Или дори преди това.

И тя го направи. Когато ми позвъни, казах й, че съм зает и ще я потърся. Не го направих. Понякога, като заспя, се опитвам да се събудя и не мога. Сънят ме стиска в лапите си и целият ми живот е един сън.

* * *

Опитвам се да си подредя нещата. Направил съм си списък.

— Виж какво — казвам на жена си един ден с тих, но решителен глас. — Скоро ще трябва да седнем двамата и да помислим сериозно за Дерек. Знаеш, че не можем да го оставим завинаги с нас.

— Не искам да говорим за това.

И аз не искам.

Струва ми се, че ме е сполетяла страшна беда. Струва ми се, че съм извършил престъпление. Жертвите на престъпленията винаги са деца.

* * *

— Сърдиш ли ми се? — питам момчето си с престорена усмивка и глас, който гледам да бъде колкото се може по-ласкав.

— Не. Не ти се сърдя.

Някаква сянка преминава през лицето му. Въпросът ми го е смутил. Като че ли ме е страх да продължа.

— Вече не говориш много с мене.

— Говоря — казва то и свива рамене. — И в момента говоря. — И се върти неловко, а лицето му потъмнява от някакви мрачни мисли. Не иска да ме погледне в очите.

— Но преди говореше повече. Сега си седиш все в стаята.

То отново свива рамене.

— Там ми е приятно.

— Не обичаш да ти задавам въпроси, нали?

— Понякога.

— Какво правиш там?

— Чета. Гледам телевизия. Готвя си уроците. Мисля.

— Сам?

— Така ми е приятно.

— Някога не ти беше приятно.

— Сега ми е приятно.

— Винаги ли успяваш да си приготвиш домашните и без моя помощ?

— Не винаги.

— И какво правиш тогава?

— Не е от значение и да съм сбъркал.

— Обаче няма ли да бъде по-добре, ако никога не правиш грешки?

— На учителите им е все едно. Мога ли да си вървя вече?

— Къде?

То се усмихва виновно, усетило иронията в отговора си:

— В стаята си.

— Разбира се — съгласявам се добродушно аз със сърдечност, която е изкуствена. — Просто исках да се уверя, че не ми се сърдиш.

— И ти си стоиш много в стаята — подхвърля ми в своя защита през рамо то, като спира до стълбището. — И мама си стои в стаята. Нали не мислиш, че правя нещо нередно?

— Но аз винаги ти позволявам да влизаш при мене.

О, господи — ето го, стои пред мене: едно чувствително, прямо, готово бързо да реагира момченце, което сега не изглежда по-голямо, отколкото когато проходи; а аз се карам с него и едва не плача (на гърлото ми е заседнала буца), сякаш съм отхвърлен ухажор, сражавам се себелюбиво с него, сякаш имам насреща си жена си или дъщеря си.

Как ли ще умра? Нека изброя начините. (Не, няма.) Вече съм си позволявал тази младежка забава и няма защо да губя време. Никой начин не е добър. Не мога да излича от съзнанието си образа на онзи енергичен, преуспяващ, едър, красив мъж, който се строполи мъртъв във фоайето на моята служба преди няколко седмици, когато почти се бяхме изравнили. Видях го ясно как падна по очи. Дори когато колената му се огънаха, той продължаваше да изглежда като олицетворение на блестяща сила и неунищожимост, докато лицето му с глух звук не се удари о пода, а кръвта не шурна между стиснатите му зъби. Преминах край него, без да забавя крачка. Внушавах си, че нищо не съм видял. Когато се върнах от обяд, него го нямаше. Бяха го отнесли. Изпитах разочарование. Някой беше изкривил действителността за сметка на реда. (Сега на горния етаж съм подредил много внимателно нещата си.) Улавям се, че все още търся да го видя на мястото, където падна. Все още си спомням как падна. Тази сутрин на път за работа видях един несретник в безсъзнание върху стъпалата на катедралата „Свети Патрик“, а от него течеше нещо, което би могло да бъде урина или уиски. Полицията беше там и овладяваше положението. Не се нуждаеха от помощта ми.

И добре че не се нуждаеха.

Жалко, жалко и уви! А жена ми отново се чувствува нещастна. Стигнахме до разумно заключение: това не е по моя вина и няма какво толкова да сторя, за да оправя нещата (въпреки че все така не й казвам дали я обичам, а тя упорствува и не ме пита). Тя не представлява интерес за никого.

— Иска ми се да бях направила кариера в някаква изключителна област.

— Не е прекалено късно.

Тя вдига очи и ме изучава с немигащ поглед.

— Прекалено късно е.

— Естествено, че е прекалено късно.

Тя приема факта, че на Кейгъл му е било писано да си отиде независимо от направеното от мене и че ако аз не бях отишъл да го заместя, никога нямаше да ми позволят да заема друг пост.

— Ще намериш икономка, нали? — пита ме, унесена в мечти, тя. — И ще настаниш Дерек в болнично заведение. Или ще изпратиш децата в пансион и ще се преместим в центъра.

— Какво имаш пред вид?

— В случай че се самоубия, умра от рак, отида да живея сама или с друг мъж.

— Наистина ли си мислиш за подобни неща? — питам аз и съчувствено я успокоявам.

— И няма да те обвинявам в нищо. Вече не представлявам интерес за никого.

— Аз също — споделям доверително. — Освен за тебе и за децата. Не и за другите, както дори и за Дерек.

— Това ще ми бъде достатъчно. Не, няма нужда да ме лъжеш — добавя тя с достойнство и се усмихва с леко съжаление. — Не бих ти повярвала.

Жена ми изпитва чувството, че вече не представлява интерес за никого и вероятно е права.

Наоколо има прекалено много мъка дори за човек като нея. Аз трябва да държа реч. Без мене момчето ми може би ще загине (или аз — без него. Мисля, че вероятно винаги съм изпитвал такова чувство когато става въпрос за него). О, господи — изпитваме страдания много преди да осъзнаем какво е мъката. Те се стоварват отгоре ни още преди да сме прогледнали. Събираме толкова много страх в себе си. Казвали са ми, че съм се родил с ожулено лице и с червени и сини резки от форцепса по раменете и ръцете, но не съм бил в състояние да усещам никаква болка, защото още не съм имал нервна система, която да я възприеме. Но аз знаех какво е самота. Вече се страхувах от тъмното. Или от светлото. Ако съм знаел какво е студ и лапавица, щях да се страхувам и от тях. (Дали се страхуваме от това, което не виждаме, или от това, което ще видим, когато прогледнем?) Страхувах се, че ще отворя очи и ще бъде все така тъмно. (Така беше онази нощ в болницата, когато ми извадиха сливиците.) Страхувам се, че това ще ми се случи и сега. И никой няма да дойде. Страх. Губим обичта, губим обичани хора, губим обичта към обичаните хора. Раздяла. Не искаме да си тръгнем, не искаме да си тръгнат, с нетърпение очакваме да ни напуснат, изпитваме желание да се завърнат. Външно сякаш няма сблъсъци. Бил съм зависим от някаква гръд, която ме е кърмила, и от някакви ръце, които са ме поемали. Не съм знаел никакви имена. Обичал съм храната, която ме е поддържала — само това съм знаел, и ръцете, които са ме вдигали и галели, обръщали са ме и са ми давали да разбера — поне в този период, — че не съм сам и че някой друг знае, че аз съм там. Без това съм щял да бъда сам. Сега се страхувам от тъмнината. Сънувам кошмари и в чужди легла, и в своето. Под леглото ми има привидения, които чакат удобен миг да плъзнат из стаята. В шкафовете на спалнята ми се крият духове. Изпитвам безпокойство, сякаш съм четиригодишно дете. Страхувам се от светлото. Страхувам се, че някой ден ще отворя очи и ще бъде все така тъмно. И че никой няма да дойде. (През онази нощ в болницата се събуждах хиляди пъти без всичките си сливици и винаги беше тъмно, и си мислех, че никога вече няма да бъде светло. И никой не дойде.) Какви очаквания бих могъл да имам, ако някой ден настъпи утро, а не се развиделее? Какъв ли ще бъда, когато ме хване старческо слабоумие? Дали ще прелъстявам деца, ще пускам газове, ще ходя по нужда на пода във всекидневната, ще казвам „негър“, ще преследвам евреите? И сега отвреме-навреме казвам „негър“ — изтървавам се. Мога да преследвам Грийн. Мисля, че вече точно зная как да се справя с него.

— Джек — бих могъл да започна аз с весел и обезоръжаващ тон, — струва ми се, че бих искал да взема на работа евреин. Познаваш ли подходящ евреин? Искам умен евреин.

— Боя се, че това е невъзможно — би могъл да ми отговори той със същия престорено приятелски тон.

— Свършиха ли се умните евреи? — бих могъл да продължа да го дразня аз.

— О, не — ще отговори той. — Но никой умен евреин не би работил за тебе. А пък ако ще наемаш евреин от другия вид, по-добре се ориентирай към някой протестант. Протестантите ще донесат по-голяма представителност на отдела ти.

И аз отново ще установя, че все още не съм в състояние да се справям с него. Ловя се на бас, че съм един от малкото хора в целия свят, които знаят (не „който знае“) разликата между посинял и мъртвешки бледен. Сякаш това проникновение ми е от някаква полза. (Грийн може да е между останалите, които знаят това, и то му носи още по-малка полза.) Момчето ми отново има нездрав вид, очите му са придобили тъмносин цвят и са хлътнали. Иска ми се да можех да надникна през тях в душата му и да науча какво си мисли.

— Защо ме гледаш втренчено? — пита ме притеснено то.

— Не те гледам втренчено.

— Гледаше ме.

— Извинявай. Бях се замислил. — То не възнамерява да продължи разговора. — А ако ме попиташ за какво се бях замислил, знаеш ли какво ще ти отговоря?

— Какво? — пита то, за да ми достави удоволствие.

— Че се бях замислил кога ще ме попиташ защо те гледам втренчено.

То се усмихва — малък знак, че е разбрало и оценило казаното, но влиза в стаята си и затваря вратата.

Не искам да си отива. Паметта ми изневерява, пикочният ми мехур не държи, сводовете на стъпалата ми се слягат, сливиците ми са извадени, челюстта ми се руши, а сега и малкото ми момче иска да ме изостави и захвърли по причини, които не издава. Какво друго имам? Службата си ли? Когато стана на петдесет и пет години, единственото ми очакване ще бъде да получа мястото на Артър Барън и да достигна шестдесет и пет годишна възраст. Когато стана на шестдесет и пет години, единственото ми очакване ще бъде да доживея седемдесет и пет годишна възраст или да умра преди това. А когато стана седемдесет и пет годишен, единственото ми очакване ще бъде да умра преди осемдесет и пет годишна възраст или да попадна в старчески дом. Ще трябва да ми правят клизми. (Дали ще бъда облечен в подплатени с мушама долни гащи, специално измислени за напикаващи се джентълмени?) Ще се напикавам. Не искам да живея повече от осемдесет и пет години, но и не искам да умра преди сто осемдесет и шест годишна възраст.

О, татко — защо постъпи така с мене?

Искам да си върна бащата.

* * *

Искам да си върна и момчето.

Не искам да го изгубя.

Но го изгубвам.

— Нещо се случи! — развълнувано вика на приятеля си един хлапак и изтичва нататък, за да види.

В търговския център се е събрала тълпа. Една кола се е изплъзнала и се е качила на тротоара. Разбита е витрина от дебело стъкло. Момчето ми лежи на земята. (Главата му си е на място.) Крещи от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните по лицето и по главата му струи кръв, кръв се стича и през ръкава на ризата му. Изведнъж ме съзира и протяга към мене ръка. Обзето е от паника. Аз също.

— Татко!

Момчето ми умира. Невероятен ужас, бледност и изумление, каквито никога не съм си представял, са изписани на лицето му. Не мога да издържа това. И то не може. Притиска се към мене. Моли ме с поглед да му помогна. Писъците му са пронизителни. Не мога да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябва да направя нещо. Притискам лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщам го с двете си ръце. Стискам го здраво.

* * *

— Смъртта — казва лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.

Докато плача, медицинските сестри и полицаите се отнасят с разбиране. Чакат и почтително мълчат. Някой казва тихо:

— Може би искате да останете сам?

Страхувам се да остана сам. Предпочитам сега всички те да са при мене и да видят как плача от смазващата ме скръб и от срам. Дълго време сълзите ми не спират. Когато накрая усещам, че съм в състояние да говоря, повдигам бавно очи и ги моля:

— Не казвайте на жена ми.