Джоузеф Хелър
Нещо се случи (5)

Моето момче среща трудности

Тази година моето момче среща трудности в училище — по гимнастика, по математика, в часовете по красноречие. Както, изглежда, и навсякъде другаде. (У дома с мене. С жена ми. С дъщеря ми. Сега вече всяка година, със започването на новия срок, момчето ми има трудности, и всяка година е все по-зле. Боя се, че той е започнал да ме предава.)

Момчето ми мрази гимнастиката и красноречието. А някога обичаше гимнастиката. (Никога не е обичал часовете по красноречие.) Сега обаче се бои от гимнастиката с нейния безкраен арсенал от упражнения, които не може да изпълнява добре: повдигане на успоредка, опори, катерене по въже и кълбо. Той ненавижда катеренето по въже, повдигането на успоредка и опорите и направо загубва дар слово (човек почти вижда издута, тежка буца, заседнала на гърлото му), направо отказва да говори за тях (сякаш със самото споменаване на своята омраза към тези нелепи гимнастически изяви ще наруши някакво свято табу, което ги заобикаля, и ще бъде наказан да ги изпълни тромаво и несигурно още веднъж пред очите на всички). Момчето ми мрази Форджионе — тантурестия, с гръд като варел маймуноподобен учител по гимнастика (обрасъл с цели гори от черни остри косми, които се къдрят навсякъде по него и се показват дори през тъканта на бялата му фланелка; няма ги само по главата му), който може да ме прекърши на две с голи ръце, стига да поиска, и който се опитва да бъде от помощ и да окуражава моето изплашено момче по свой тъп, деспотичен и примитивен начин, — и успява единствено да го уплаши още повече.

— Той няма добър състезателен дух — твърди, като ми се оплаква, Форджионе. — Липсва му истинска воля за победа.

— И на мене ми липсва, господин Форджионе — отговарям му аз кротко, като се мъча да го спечеля. — Може би го е наследил от мен.

— Не може да бъде, господин Слоукъм — казва Форджионе. — Всеки има състезателен дух.

— Тогава защо той да няма?

— Точно това имах пред вид — казва Форджионе.

Има сутрини, когато момчето ми направо се сковава и лицето му придобива мукозно зелен цвят от вълнение, като се сети, че по-късно този ден ще има гимнастика или ще трябва да изнесе някакъв устен доклад в някой от часовете; тогава то ни доверява, че не се чувствува добре и вероятно ще започне да повръща. Казва, че усеща празнота в гърдите, а понякога, че усеща ръцете и краката си съвсем безжизнени (ако съм разбрал правилно това, което се опитва да каже. Момчето ми смята, че ако се опита да се изправи, ще падне, просто ще се отпусне, ще се прегъне одве и ще се смъкне на пода като спукана надуваема играчка, като човек без скелет). То не обича да изнася устни доклади в час.

(„Това е добра школа за него“ — казват в училище. Зная от собствения си малък опит в изнасянето на речи, че това не е никаква школа.)

Момчето ми е загатвало, че нарочно не си прави достатъчно добре писмените доклади, за да се отърве и да не бъде викан пред класа да чете написаното като пример за отлична работа. (Липсва му истинска воля за победа.) Обича да го вдигат по време на час само ако е сигурно, че знае верния отговор. (Учителите ни казват, че почти никога не вдига ръка, за да отговори по собствено желание.) То е надарен, трудолюбив ученик, но има задръжки; усвоява знания бързо, притежава интуиция. Страхува се да греши. Винаги излиза, че знае много повече, отколкото иска да покаже. (Много мисли. Не винаги го разбирам.) Размишлява скрито, а ведрото му лице придобива сериозен и унесен израз. Притеснява се. (Или поне така изглежда. Понякога, ако го попитам за какво се притеснява толкова, то вдига към мен очи, в които проблясва изумление, и отговаря, че не се притеснява. Не зная дали ме лъже, или не. Много се притеснявам, че то може би се притеснява.)

Вече ни е невъзможно да преценим дали училището му харесва, или не (някога училището му харесваше. Или поне така ни се струваше), макар че обикновено е в състояние да се приспособява към различните хора и формалностите на всяка нова учебна година и после започва да се чувствува прекрасно. Това отнема известно време, през което момчето ми се съсредоточава и полага усилия. Държи се отчуждено с хора, които не му харесват, бързо се сближава със съученици, които му допадат. (То, изглежда, е достатъчно лукаво по природа, за да си създава отношения на приятелство и уважение с побойници и грубияни.) Сприятелява се с много хора. (Започна да не споделя всичко и това не ми харесва. Задавам му въпроси. Опитвам се да изкопча някоя подробност. А то ги държи за себе си. Не искам да прави така. Искам да ми се доверява.)

Успее ли да си намери приятели в училището и да се приспособи умело към тези нови системи на ръководство и норми на поведение, които в момента преобладават, всичко рано или късно тръгва (или поне досега е тръгвало, да чукам на дърво. Ха-ха) на добре: той се справя, оцелява и празнува чудото на оцеляването си старателно с буйни и жизнерадостни лудории, докато нещо, едно-единствено нещо, което да е от значение за него, рязко не тръгне на зле (за сега тази година това е гимнастиката и Форджионе с опорите, кълбата, повдигането на успоредка и катеренето по отвесно въже до високия таван на гимнастическия салон, с теоретичната опасност да ти се завие свят и да паднеш или да се вцепениш от страх на средата при изкачване или слизане, макар че не съм чувал това да е ставало с някого. Момчето ми казва, че някои хлапета на неговата възраст вече могат да се изкатерят почти до средата само на ръце. Като маймуни. А то, като мен, никога няма да го направи — може да се издигне на не повече от един мах с ръцете над долния възел на дебелото грапаво въже — но аз вече никога не бих искал да се катеря по въжета, а той иска. Така е и с изказванията. Тази година училището е решило да наблегне на часовете по красноречие в началните класове. А защо? Не дават обяснение. Свързани ли са двете — публичните изказвания и физическата подвижност? Това ми напомня онези тайнствени, миришещи на мухъл сънища, които ми се явяват — мисля, че се явяват на всеки човек, — в които съм неспособен да помръдна дори един мускул, неспособен съм да говоря, да изкрещя или да произнеса единствената дума, която ми идва на ум: „Помощ!“, неспособен съм да издам какъвто и да е звук, освен тези звуци, които си пробиват път през гърлото ми, събуждат жена ми и ме изпълват с прекрасното усещане за доволство, когато осъзная, че тя ме вика по име и разтърсва рамото ми, за да ме събуди. Мисля си, че понякога наистина я мразя. Често за няколко мига се преструвам, че все още спя, — след като усетя, че съм се събудил — и тогава продължавам да стена унесено, за да продължава тя да се опитва да ме разбуди. Харесва ми загрижеността в гласа й. Жена ми се чувствува отговорна за неприятните ми сънища; доволен съм, че е така; не правя усилие да я освободя от тази грижа и чувствувам, че именно тя е виновна за сънищата ми. Използувам ги, за да я наказвам. Позволявам си да се отклонявам към себе си. Позволявам си да се отклонявам от себе си. Ще ми се жена ми да имаше по-големи гърди. Ще ми се гърдите на жена ми да бяха по-малки. Обаче мисля, че наистина обичам малкото си момче — така както обича един баща. Поне чувствувам, че е така) и тогава то е склонно едва ли не да се съсипе, да се строполи, сякаш се е превърнало в куп безформени, неодушевени дрехи на малко момченце, или да се разсипе из стаята като скъсано пакетче, пълно с пържени картофи, чипове за покер или дървени пулове; то изпада в пристъп на меланхолични терзания, които едновременно вцепеняват и разтърсват (и нас, както и него. Двамата с жена ми изстиваме от ужас при най-незначителното предположение, че нещо лошо може да стане с някое от децата ни. И все заради Дерек. Жена ми не иска, когато моето момче порасне, да стане хомосексуалист и тайно се безпокои, че това ще се случи. Зная, че е така, защото аз самия често се тревожа за същото — но не толкова често, колкото нея. Не искам момчето ми да стане хомосексуалист. Още нямам основание да си мисля, че ще стане. Но просто не ми се иска да става).

Момчето ми е само на девет години и все още не е способно да се справя като възрастен с разни затруднения (а ние все още не знаем какви са всички тия затруднения; струва ни се, че често то просто се предава изцяло; да отбягва подобни неща му се вижда такова безполезно и изтощително усилие и вероятно понякога му изглежда безсмислено; по-скоро е склонно да вдигне ръце и да спре да се бори; често жалният му вид, изразяващ уморено отчуждение, показва, че би било много по-лесно и по-разумно просто да престане да се стреми, да се поддаде и да позволи най-лошото от всички неща, които предвижда, да го превземе и унищожи — да отстъпи и веднъж завинаги да свърши с това. Някога се боеше, че изпод кревата му ще се покажат някакви страшни неща. Може би сега изпитва чувството, че е по-добре всички тези неща да се покажат, вместо да очаква непрекъснато да се случи това — и бездруго то ще стане, независимо какви предпазни мерки се вземат, тъй като рано или късно то неизбежно ще се случи, а момчето ми никога няма да се чувствува достатъчно дълго в безопасност, за да спре да се ослушва за смъртоносното и неотклонно приближаване на бедата. Тя идва със стъпки, които почти могат да бъдат чути. Мисля, че то вероятно изпитва подобно чувство, защото аз изпитвам същото чувство за двама ни).

(Зная какво е, когато ти се случи да изпитваш подобно чувство.)

(Не е добре.)

Зная какво е да започнеш да размишляваш с тежки предчувствия цели седмици преди края на всяко лято и преди началото на новата учебна година за безбройните изпитания, които се струпват в бъдещето. (Зная какво е да те уведомят за служебно събрание, което вече е насрочено, а да нямаш представа за какво ще бъде то. Зная, че вече изпитвам мрачно безпокойство дали изобщо ще ми позволят да произнеса моята триминутна реч тази година на конференцията на компанията в Пуерто Рико, да не говорим пък за това какво би станало с мене, ако дотогава получа мястото на Кейгъл и ми се наложи да бъда отговорен за цялата тази работа. Ще успея ли? Ще успея ли така, както зная, че щях да успея с триминутната си реч миналата година, ако Грийн ми беше разрешил да я произнеса? Мисля, че мразя и това копеле Грийн, но предпочитам да не го споделям с жена ми. Откъде накъде ще изпитвам желание да споделям с когото и да е, че мразя и се боя от човека, за когото работя, а продължавам да работя за него? Защо си позволявам да се гърча от болка заради нещо, което в най-добрия случай е само една приятна триминутна реч? Небето се сгромолясва, срутва се върху главите на всички нас, а аз седя и лея сълзи поради някаква незаздравяваща драскотина върху моята твърде нежна суетност. Проблемите на момчето ми поне са истински. Те заемат място в пространството. Те се поклащат от тавана в гимнастическия салон и го гледат намръщено от мрачното и зло лице на учителя по физическо възпитание.) Толкова безсмислено изглежда за младия му и практичен разум, че се налага да преминава през цяла учебна година, като се приспособява по твърде сложен начин към разни хора — млади, стари, добри, безразлични и лоши, единствено за да бъдат тези отношения преустановени, когато свърши пролетта и започне лятото (за него, а сега вече и за мен, годината започва през септември и свършва през юни. Лятото е белегът на времето. Лятото е време за инвентаризация, за правене на счетоводни баланси, за сексуални истории насам-натам); а после да трябва да повтори същия мъчителен процес през есента, като се приспособява към нови отношения, за които от самото начало знае, че ще се разпаднат през идната пролет (методично и постепенно, както смяната на сезоните и като тях — неблагодатно. Сезоните не се сменят, защото ние го искаме) и то отново ще се окаже изолирано, извън тази спасителна обстановка (излиза, че домът не играе съществена роля), в която да може да се ориентира сигурно и с известна увереност, тази обстановка да се задържи поне малко време и ще съхрани такъв смисъл и насоки, които да не се разсеят и променят внезапно и необяснимо. (Къде е онзи кръг от права и задължения, който се простира поне до хоризонта — поне на тези осемнадесет мили?) Момчето ми се озадачава от подобни неща.

(— На какво разстояние е хоризонтът?

— На осемнадесет мили — измерено според морското равнище — отговарям бързо аз. — Или само на четиринадесет мили. Забравил съм.

— Защо според морското равнище?

— Не зная. Може би защото ако човек е на по-високо място, вижда по-далече.)

Момчето ми се озадачава от подобни неща доста преди да стане нужда за това (макар че не употребява тези думи, те са мои.

То е само на девет години и не притежава моя начин на изразяване. А докъде бях стигнал аз на девет години? Изолиран бях по същия начин сред приятелите си от основното училище, където беше задължително да посещавам зъболекар два пъти годишно, за да ми поправят зъбите, и където един-два пъти годишно медицинската сестра преглеждаше главата ми за гниди направо в класната стая — както и главите на всички останали деца: бели, черни, евреи, италианци, а никой не ни беше казал какво представляват гнидите, макар по намеците да разбирахме, че са нещо лошо. Това беше проверка, която винаги издържах. Не зная как щях да преживея провал, ако ми се случеше. Веднъж едно момиче се напика на чина си по време на контролно по география и всички разбраха. Чудя се как ли го преживя. Не мисля, че бих го преживял — това да се напикая на чина по време на контролно по география).

Когато моето момче се озадачава от подобни неща, преди да стане нужда, то обикновено се озадачава именно от неща, които го объркват или измъчват. (То почти никога не вижда нищо добро, което да го очаква. Има желания, но никога не ги вижда осъществени, макар да знае, че аз съм дал дума и че му купувам почти всичко, което поиска, както и всичко друго, което според мене то иска или трябва да има. Ако понякога си помисли за нещо приятно, което предстои да му се случи, бляновете му изчезват — започва да страда, че това няма да стане. По този начин губи още преди да притежава. Прилича на нашите търговски посредници и на мен: изтощава се от периода на очакването и жадува за най-лошото — поне да се свърши с всичко това.) Тези неща отравят летата му. (Първата част на всяко лято е провалена за него, докато се справя с необходимостта да се аклиматизира към обстановката на плажната или селска къща, която сме решили да наемем тази година. Не иска да ходи на лагер, и дъщеря ми вече не иска да ходи, макар и на двамата да не им е приятно с нас. Никога не знаем какво да правим с Дерек. Толкова е притеснително да го крием; не по-малко притеснително е и да го показваме. А втората част от лятото е загубена за него поради приближаването на есента. Понякога, за мое огорчение, както и за негово, грижите от ранното и от късното лято се сливат, така че когато едните за миг понамалеят, другите вече се появяват и нарушават спокойствието на духа му. Понякога момчето ми повлича и мене и аз също започвам да се притеснявам за всичко, включително и за чувството на враждебност към него, което зрее в мен. Боя се, че започвам да го намразвам.)

Зная (и се дразня от това), че цели седмици преди края на лятото момчето ми започва да се тормози безнадеждно заради всичките изпитания, които то знае, че го очакват: учебните занимания, това, което е задължително да постигне по гимнастика (той приветствува бягането и игрите, изискващи хитрост, в които е бърз, подвижен и находчив), новите учители, старите учители, директора, заместник-директора, учителите по трудово и естествознание (той винаги изпитва подозрение към учителите по трудово и естествознание — може би защото са мъже), учителката по музика (дали и тази ще го накара да се изправи на свой ред и да изпее самостоятелно няколко такта, за да определи към коя част на хора да го причисли за случаите, когато изнасят концерти на седмичните училищни събрания?), учениците-наставници от по-горните класове (по-големи и по-силни момчета от него, които имат право да му дават нареждания, или по-възрастни и по-високи от него момичета със значки и ленти — белег на власт — на ръкавите, със зачатъци на гърди, които са започнали да се издуват тайнствено и заплашително към него. Помня как беше, когато аз бях малък), познатите му от предишната учебна година момчета и момичета, които няма да бъдат вече в неговия клас. Той страда, ако вече не е заедно с познати деца — момчета и момичета, дори с такива, които не му харесват, — ако те се преместят в друг квартал или родителите им ги прехвърлят в частни училища (изглежда, все повече и повече от нас прехвърлят децата си в частни училища, които са скъпи и не особено добри, а после отново ги прехвърлят в други частни училища, които също не са по-добри. Не ни харесват директорите на тези частни училища. Изглежда, все повече и повече неща стигат до състояние на разпадане и скоро няма да остане нищо. Няма да има вестници, списания, универсални магазини. Няма да има киносалони. Само магазини с преоценени стоки и наркотици. Мисля, че все повече и повече от нас — не само аз — наистина не се безпокоят какво ще се случи с децата им, стига само да не им се случи твърде скоро); от това, че едно-две деца са се удавили или са загинали при катастрофа през лятото (броят на произшествията с деца всяко лято съответствува със зловеща точност на броя на произшествията с възрастни — мои познати от компанията. Марта от нашия отдел полудява), и от останалите, които вследствие на неумолими и необозрими процеси, развиващи се в канцелариите на долния етаж (където някакви възрастни се трудят прилежно над досиета на живи деца, които вече са мъртви върху листове хартия и бланки в папки и шкафове), са вече отделени от него (както се отделят от нас сливиците или млечните зъби) и са пръснати из различни класни стаи. Момчето ми мрази да го преместват от учители, които са били добри към него.

(— Какво те притеснява? — питам го аз, когато вече не мога да понасям мълчаливо мисълта, че то се притеснява самичко.

— Нищо не ме притеснява — отговаря то.

Иска ми се някак да можех да му помогна повече. Иска ми се то да ми позволи да се опитам.)

— Какво те притеснява? — питам го отново.

— Нищо не ме притеснява — отговаря то и вдига към мен очи, в които проблясва учудване.

— А защо изглеждаш така начумерен?

— Бях се замислил.

— Кое те накара да се замислиш толкова — настоявам аз с усмивка, — и да изглеждаш толкова притеснен?

— Не зная. Вече забравих.

— Изглеждаше много начумерен.

— Не зная какво означава тази дума.

— Тъжен.

— Не съм тъжен.

— Уморен ли си?

— Може би ми се спи.

— Късно ли заспиваш?

— Понякога не заспивам веднага.

Понякога се чудя дали момчето ми наистина се притеснява толкова, колкото си мисля. Понякога си мисля, че се притеснява дори повече. То е едно плахо малко същество (или поне така изглежда. Зная, че се притеснявам за него и че също така очаквам да му се случи най-лошото. Така е и с жена ми. Някога се притеснявах и за дъщеря си — когато беше малка, но тя вече кара шестнадесетата си година и най-лошото не се е случило. А кое е най-лошото? Не зная със сигурност). Може би най-лошото вече се е случило и е отминало незабелязано, защото когато се огледам назад, виждам, че на момчето ми никога нищо не му е вървяло с лекота (а на дъщеря ми сега направо й върви отвратително — освен ако не се преструва. Няма ли да е смешно, ако излезе, че и двамата се преструват на по-нещастни само от злоба — за да ни разстройват? Ха-ха. Изобщо няма да ми се види смешно. Дори като бебе в кошарата си момчето ми винаги изглеждаше така, сякаш изсмуква всичко през големите си, загадъчни и умни очи и преди да вземе решение и да си позволи съответна реакция, преценява внимателно погълнатото — дори когато реагираше спонтанно, ако например внезапно се засмееше или загукаше, винаги изглеждаше така, сякаш имаше предварително обмислено забавяне, едно безкрайно мъничко проточване, но все пак — проточване, през времето на което е взел решение. Дори ако му предложат пари или фунийка сладолед, преди да ги приеме, за миг дълбоко обмисля това. Често губя търпение с него. Понякога му крещя и го засрамвам — после отричам, че съм крещял и се опитвам да го убедя, че просто съм искал „да наблегна“. Така не се гради увереност. Опитвам се да бъда щедър и приятелски настроен, за да компенсирам това.

— Отговори с „да“ или „не“ — настоявам аз, за да ме разбере. — Какво значение има, ако не си прав? Какво ще загубиш, ако допуснеш грешка?

Момчето ми се обърква.

Момчето ми се бои да прави грешки.

Затова ги прави по отношение на мен, като се колебае).

Зная, че то положително вече си задава въпроса защо животът му се е наредил така, че да изпитва непрекъснати затруднения (защо аз толкова често му крещя, или така изглеждам, защо без съмнение винаги повишавам глас), чуди се дали ще му се случи да преживее период на спокойствие и блаженство, когато няма да му предстои да се натъкне на засадата на неумолими демони, които непременно ще се обадят, щом мигът за среща наближи, ще се приготвят и ще се покажат. (Зная, че аз си задавам всички тези въпроси вместо него. Кога ли той ще бъде способен да се отпусне и да не преживява нещата, за да се отпусна и аз и също да не ги преживявам?)

— Кажи ми какъв искаш да станеш — питам го много пъти, защото усещам безпокойство, което не мога да потисна. — Какъв искаш да станеш?

— Искам един ден да се науча да карам кола.

— Всеки кара кола.

— Ако мога. Мислиш ли, че ще се науча?

Момчето ми обича миризмата на бензин и се бои от огън, от височини и скорост (но не и от самолет, ако пътува).

Колко ли изнурено (според мене) трябва да се чувствува то от всички предизвикателства и противоречия — съвсем като изхабен и съсипан от годините старец (хомункулус) или като някоя примирена и чезнеща беловласа старица, която с облекчение прегръща собствената си кончина. Често, когато го гложди нещо, определено мъчително, върху изящните му нежни черти се спуска сянка на мрачно вцепенение, появява се израз на покруса и сковано учудване, сякаш то самото силно се безпокои от факта, че изобщо изпитва безпокойство.

То почти никъде не се чувствува напълно непринудено, освен у дома, макар че винаги се весели много, ако е с хора, които познава. Разказва смешки. Има остър ум и талант за лудешки и изобретателни номера. Те са главно словесни, винаги — безобидни и обикновено успешни в един или друг смисъл. То търси убежище и прикритие в хумора. (Както и аз. Намирам го в секса, който винаги е и смешен.) И момчето ми старателно се мъчи да се обкръжи с някаква утробна атмосфера на състрадание и добри чувства и така да просъществува вечно (като моето истинско аз, което мисля, че съм — повит изкусно в пашкула си, скрит на сигурно място в лисича дупка, за която никой не знае), спотаява се там, като почти през цялото време наднича предпазливо (поне една част от мене наднича), за да си вдъхне увереността (да я вдъхне и на мене), че нашата външна обвивка все още си стои непокътната (и че ние сме вътре също непокътнати), а после бързо разгъва тяло (търси ужасено някоя незадънена уличка, за да си осигури измъкването, сигурен съм в това — търси я ужасено и напразно), докато ние забелязваме или смятаме, че забелязваме дори и най-дребния признак за спукване, спадане или раздробяване на обвивката. Баскетболът го смущава, защото не разбира тази игра. Винаги импулсивно се стреми да бъде мило — не желае да има врагове, ненавижда разногласията и не изпитва радост от съперничеството. Чувствува се най-малко застрашено, ако всички около него са щастливи и изпълнени с доволство (ако му позволим, прави се на напълно безразлично към Дерек и се опитва да се преструва, че е способно да не му обръща внимание); чувствува се най-много застрашено, ако е близо до някой навъсен или сърдит човек, особено ако този човек съм аз. (Струва ми се, че понякога то се бои от мен, както се бои и от всеки навъсен непознат, който го е зяпнал в някоя закусвалня, или както се бои от Форджионе или от помощника му, които изискват от него да се катери по въже, да се вдига на успоредка, да прави кълбо, да прави опори и да играе баскетбол — момчето ми намира, че е невъзможно да се справи с всичко това и се озадачава, че не е схватливо.) Момчето ми е единственият член на семейството, който се двоуми дали да влиза в кабинета ми и да ме смущава. (Прекалено се стеснява дори да влезе, за да ми пожелае само „лека нощ“, преди да си легне, макар че непрекъснато настоявам да го прави и го уверявам, че няма да ми попречи.

— Лека нощ — извиква ми то от коридора, като стои толкова надалече, че обикновено не мога да го видя, ако обърна глава и погледна натам, и ако не го повикам веднага, се оттегля много боязливо в стаята си.

— Лека нощ. Защо не влезеш за малко?)

Освен ако аз не го накарам. Накарам ли го веднъж да прекрачи прага на кабинета, за да си поговорим, излиза, че нямаме какво толкова да си кажем. То донася със себе си бариера. Или пък аз си имам собствена бариера. Но на мене наистина ми се иска да говоря с него. Обаче няма за какво. Налага ми се да измислям въпроси. То не отговаря. Принуждава ме да го разпитвам, а отвръща едносрично. Струва ми се, то знае, че аз в същност не се интересувам от отговорите на въпросите, които му задавам — изглежда толкова натъжено и затруднено от факта, че изобщо правя такъв опит.

Момчето ми се отнася недоверчиво към непознати мъже, които имат жестоко и зловещо изражение; както и към мъже и жени на улицата, които възбудено си говорят на висок глас, с безумен поглед. (То винаги е нащрек с подобни хора. Много от тях говорят такива мръсотии). Нервира се, ако забележи излизащо извън общоприетите рамки поведение (дори у мене, когато съм пиян или се шегувам по особен начин пред чужди хора или негови приятели. Предпочита да запазвам достойнството си в чуждо присъствие.) Ако се вбеся заради жена си или дъщеря си или ако едната от тях започне да ми крещи, момчето ми е склонно да продължи да се терзае от резките ни жестове и свирепите закани и обвинения дълго след като спорът е приключил и останалите са вече в добри отношения. Жена ми и аз в момента правим усилия да не се караме пред децата главно заради лошото въздействие, което тези пререкания оказват върху него (и заради благотворното въздействие, което обикновено оказват върху дъщеря ми. Те я развеселяват. Дъщеря ми се появява и алчно души винаги когато долавя признаци, че назрява семейна кавга и често услужливо и хитро ни подхвърля нужната забележка, за да избухнем, макар че понякога се отвръща и изчезва от погледа, ако изблиците, които така възторжено е бързала да не изпусне и в които се е надявала да вземе участие, се окажат по-яростни и нараняващи, отколкото е предвиждала. Случва се понякога в големи, шумни и претъпкани закусвални или ресторанти близо до спортни площадки, циркове или търговски центрове, или в хотелски фоайета, на железопътни гари или в други пещероподобни, покрити пространства, в които се озоваваме, заобиколени от непознати хора, момчето ми да почувствува, че някой е втренчил в него поглед, изпълнен с пламтяща ненавист или хладна враждебност и замисля да му навреди. То ми го е казвало, понякога описва отчетливо човека, но не смее да обърне глава и да го погледне отново. Ако се случи да стрелна с поглед въпросния човек, не винаги съм сигурен, че момчето ми греши. Но винаги му казвам, че си въобразява. Правя го, за да му възвърна увереността). Природата му е такава, че без да споделя, напразно се задълбочава в разни неща в продължение на дълги периоди от време, блъска си мозъка да търси ключове към тайни загадки и често ми е трудно да твърдя със сигурност дали наистина е затънало в безизходно положение — притеснено и смутено от нещо, или в същност си отпочива, а аз само си въобразявам, че се намира в затруднение. (Правя си от него енигма. Не искам момчето ми да се притеснява за неща, които не желае да обсъжда и с мен самия, дори ако аз заемам изтъкнато място сред нещата, които го притесняват. Бих искал да съм сигурен, че то ми се доверява. Бих искал да съм убеден, че то изпитва желание да отговаря на всичките ми въпроси дори ако отговорите му не са вълнуващи и не представляват особен интерес за двама ни. Откъде мога да зная дали нещо, за което си мисли, е отегчително, преди да зная какво е то? Бих искал да изпитва желание да споделя с мене всичко, за което си мисли, дори преди да ми хрумне да го попитам. Нали той в крайна сметка е единственият ми син и аз смятам, че трябва да разбира каква голяма нужда имам от него.)

Синът ми е хубаво момче, приятно и любознателно, и всички го обичат (или поне така изглежда. Никога не можеш да бъдеш сигурен за другите хора. Макар че той е сигурен. И аз съм сигурен). Косата му е мека, светлокестенява, притежава чувство за хумор, дяволитост и интелигентност, раменете и ръцете му са нежни и крехки. Не е силен. Хилав е. Но е с добро здраве. (Ние си го харесваме. Сега и дъщеря ми го харесва, макар че преди му завиждаше и се държеше лошо с него; ние с удоволствие говорим за него на други хора.) Понякога, за да го накараш да се оплаче, трябва да му вадиш думите с ченгел. (Свикнали сме да го смятаме за щастлив и да се отнасяме към извънредните случаи на неподчинение, съпротива или страдание като към признаци на умора, на болно гърло, температура или като към нещо обикновено — едно поносимо детско непослушание.) Синът ми е едно добро малко момче, винаги е бил. Той е, както жена ми и аз отбелязваме с гордост при всяка възможност, прекалено добър за този свят. (Не е! Нещо не е наред и мисля, че винаги съм го знаел, макар че никога не съм имал достатъчно смелост да го кажа или дори да призная пред себе си тази мисъл, без да побързам да я отхвърля. Жена ми се притеснява единствено да не би той да стане хомосексуалист, въпреки че няма никаква причина да го подозираме. Аз съвсем малко се притеснявам за това.

— Той се преструва на добър само за да ми прави напук — заявява дъщеря ми, без много да му мисли, в негово присъствие по време на някой от онези закачливи или бурни спорове, които единият от тях винаги предизвиква — понякога на шега, понякога от злоба. — Никой не може да бъде добър непрекъснато.

— Лесбийка — подхвърля победоносно той.

И ние всички сме принудени да се засмеем с одобрение, макар жена ми да не е убедена, че такъв език е подходящ за пред родители, че е полезно или уместно да бъде употребяван или дори известен на което и да е от децата ни.)

Но аз мисля, че нещо не е наред, макар че винаги съм пазил тези вледеняващи съмнения за себе си (сякаш ако не забелязвам появата на нещо неприятно, то ще изчезне. Има хора, които смятат, че по този начин се лекува рак. Например жена ми. Нещо лошо ще му се случи. Зная това. Нещо лошо ще се случи и на мен, защото ще се случи с него. Може би вече му се случва. Така си мисля. Започнало е отдавна) и съм произнасял на ум глупашката молитва (по-скоро за мое, отколкото за негово успокоение) всичко да премине постепенно от само себе си и да ми бъдат спестени тревогите и трудностите аз да се справям с това, или поне то да остане непроявено и незабелязано за другите, докато изживея предопределените ми седемдесет години в радост, благоденствие и пълно доволство (ха-ха. И умра от старост) и вече не мога да бъда засегнат от някоя трагедия, която го мъчи, жестоко го осакатява (не мога да издържам на болка) или го довършва. Настроен съм скептично към шансовете си, защото съм забелязал, че хората израстват горе-долу такива, каквито са били отначало; мисля, че някъде вътре във всеки груб или кротък мъж или жена, които познавам, е скрито напълно оформено, но незавършено момченце или момиченце, което е съществувало някога и ще остане винаги същото, затворено в самотата на собственото си минало, напразно очакващо с надежда да започне отново, мечтаещо страстно за компания, бленуващо с отчаяние да дойде времето, когато ще се чувствува в безопасност и сигурност и ще бъде в състояние да се втурне неудържимо навън — ще се протегне, ще напълни дробовете си с живителен въздух и най-подир, без страх, ще извика; „Здрасти! Ето ме. Не можеше ли да ме откриеш? А сега може ли да бъдем заедно?“

Зная, че някъде вътре в мене се крие (чувствувам, че е вътре в мене. Чувствувам го без всякакво съмнение) едно плахо момченце точно като моя син, което иска да бъде най-добрият му приятел, което желае да излезе навън и да си играе.

* * *

Между положителните неща е това, че синът ми надживява страха си от пчели, паяци, гъсеници, раци и медузи — както сам заявява — и много ми се иска да му вярвам.

— Наистина — повтаря той настойчиво. — Последния път, когато видях пчела, дори не се помръднах.

— Не те ли беше страх? — разпитвам го аз. — Долетя ли пчелата до тебе?

— Не бях сам — признава си той.

Чудесно се справя с математиката, успява и в естествените науки, но вече не се стреми да бъде на първо място в тях (за огорчение на учителите, които са разочаровани от него. Той е озадачен, че изказват неодобрение). В цялостното му объркване има, сигурен съм, един неразрешен едиповски конфликт със зашеметяващи размери и също така присъствуват отвратителните страхове от кастрация (моите страхове естествено), но все още е твърде млад — ха-ха, — за да обръща внимание на подобни работи отсега.

* * *

Той мисли (аз мисля), че е много по-дребен, отколкото е в същност. Мисля, че той мисли, че изглежда смешен и жалък и че ние искаме да се отървем от него, да го заведем някъде далече и да го оставим там. По каква причина искаме да направим това, той не знае; не казва. (Може би мисли, че искаме да го изоставим, защото смятаме, че е много дребен. Но той не е дребен. Той е среден на ръст и изглежда дребен само в сравнение със свои връстници, които са по-високи. Той е малко дребен и няма смисъл да го убеждаваме, че не е.)

Ставаше така, че когато го завеждахме на някое непознато за него място или дори на места, където беше вече ходил — в нечий дом, на обществено място, където няма никой или което е шумно и многолюдно (дали там е осветено, или тъмно, няма значение. Не му харесваха тълпите, не му харесваше и да няма хора. Нито да го водим по такива места. Или да го водим където и да е. Когато тръгвахме, той не беше сигурен, че отиваме където му бяхме казали, че ще отидем, докато не стигнехме там и на самото място той не се убедеше, че не възнамеряваме да го изоставим); промъкваше се ловко и облягаше рамото си или ръката си на жена ми или на мен, държеше да запази физически допир с единия от двама ни поне докато проучи обстановката, както и нас, за да изпита облекчение, че още не е дошло времето (че това все още не е съдбовният случай за него. Присъдата вече е издадена. Само моментът на екзекуцията е останал неуточнен). Той иска да се държи здраво за това, което знае, че му принадлежи (макар че далеч не е доволен от това, което знае, че му принадлежи). Не иска да ни изгуби. Не иска да бъде сам дори у дома и обикновено оставя вратата на стаята си отворена. Не прекарва много време вътре. (Обезпокоява се, когато стигне до други врати в къщи, които са затворени. Вратата на стаята на дъщеря ми е винаги затворена — почти като предизвикателен жест, от злоба. Нашата врата понякога е отворена, понякога — затворена. Вечерите и сутрините, когато жена ми и аз се любим, или единият от нас си мисли, че съществува такава възможност, вратата е затворена. Не смятаме, че някой трябва да ни гледа. Груповият секс никога няма да ни стане присъщ.) Той не иска да бъде с хора, в които няма доверие, а не изпитва доверие към хора, които познава отскоро. Не винаги има доверие и в нас. (Така че кои други му остават?) Улавяше ни за ръка и не желаеше да се пусне. Често това ни смущаваше. Карахме го да се пусне.

— Пусни — придумвахме го ние. — Пусни ми ръката. Моля те, вече я пусни.

Кръвта се оттегляше от страните и устните му (те посиняваха. Когато се напряга много, устните му придобиват синкав оттенък). Разтреперваше се, преглъщаше и отваряше уста — особено ако след като го бяхме принудили да се пусне, го принуждавахме също да отиде някъде сам и да си поиграе или му казвахме да стои на едно място, докато ние изчезвахме от погледа му. Когато му казвахме да отиде някъде и да играе, той винаги се помайваше известно време с отчаян и умолителен израз. Затова престанахме. (Той не желаеше никой да забележи мъчителните му опасения, дори когато ги разкриваше пред нас. Престанахме да го водим на места, където не иска да ходи. Остава му изборът да стои в къщи без нас. Дъщеря ми обикновено е прекалено заета, за да му отделя много внимание.) Той винаги се натъжава и разстройва, когато някоя от черните ни прислужници или от белите болногледачки напусна (дори ако не я е харесвал. Обикновено не ги харесва и не иска да си има с тях повече работа, отколкото му са налага). Изпитва чувството, че замисляме да се отървем от него по същия начин.

— Искате ли да се отървете от Дерек? — попита веднъж той.

— Не — излъгах аз.

— Искате ли да се отървете от мен?

— Не. Откъде накъде ще искаме подобно нещо?

— Искате ли изобщо да се отървете от някого?

— Не.

— А от хората, които работят за вас?

— Не. Само от прислужницата. Защо ще искаме да се отървем от теб? Ти си толкова добър.

— Ами ако не бях?

— Пак щеше да си много добър.

— Понякога нощем — признава си той жалостиво, с кротка (и може би хитра) усмивка — сънувам, че съм някъде съвсем сам и не зная къде да отида. И плача. Когато се събудя, очите ми са мокри. Понякога — продължава той смирено, след като е решил да каже всичко — дори не съм заспал, когато ми се явява този сън.

Като свършва, изглежда тъжен и чака безмълвно с изпитателен и проницателен поглед да му отговоря.

(Вече не зная дали ми разказва подобни неща защото са се случвали, или защото е забелязал колко силно впечатление ми правят. Чувствата ми към него започват да се замъгляват от недоверие и жлъч. Все по-често и по-често усещам подтик да се държа с него заядливо и съпернически, както с дъщеря си. Опитвам се да не го правя.

— Сърдиш ли се? — пита той.

— Не — лъжа го аз.)

Един ден пък, когато го облякохме с риза, плетена вратовръзка и сако, за да го заведем, както му казахме, на цирк (и наистина беше на цирк, макар че той явно не ни вярваше. А изглеждаше толкова прелестен, съвършен и спретнат с розовата карирана риза, която му бях купил от „Магазина за момчета“ на братя Брукс, и с мъничката синя жилетка, която също му бяхме купили от братя Брукс, и с блестящата си свилена коса — която си беше негова, а не от братя Брукс, ха-ха — чиста, още мокра, вчесана на път.

— Достатъчно ли съм чист? — попита той, като се извърна от голямото огледало, след като бе измит, избърсан и облечен.

— Чист си като сълза — уверих го аз.

— Блестиш от чистота — добави жена ми):

— Да не би да ме качите на някое такси и да ме оставите там?

— Не, разбира се, че не! — ядосано отвръщам аз, ужасен. — Защо, за бога, да правим такова нещо?

Той отговаря с небрежно свиване на раменете:

— Не зная.

Но, изглежда, знае.

— Да не си правиш шега с мен? — искам да разбера аз. — Или наистина мислиш така? Наистина ли смяташ, че ще те оставим в някое такси? Какво би казал шофьорът?

— Мога ли да те попитам? — обръща се към мен той примирено.

— Какво?

— Каквото искам да те попитам.

— Няма да се разсърдя.

— Ти вече се сърдиш.

— Няма да стана по-сърдит.

— Казвай — обажда се жена ми.

— Ако поискате да се отървете от мене, как ще го направите?

— С прегръдки и целувки — отговарям аз вбесен. — Проваляш ни целия ден. Бива ли да водим такъв отвратителен разговор с едно красиво момче, издокарано с карирана риза, вратовръзка и жилетка? При това ще те заведем и на обяд в хубав ресторант.

— Не искам да ходя.

— Ами, как да не искаш!

— Ще ти хареса.

— Дори и на цирк не искам да ходя.

— Ами, как да не искаш!

— Ще ти хареса.

Не обичам метрото. (Явяват ми се страшни и ужасяващи халюцинации, свързани с момчето ми — то се изгубва или му посочват друга линия в метрото; никога обаче не ми се явяват мисли или сънища, в които преднамерено го оставям някъде или най-малкото искам да го оставя. Вратата се затваря между нас, преди да сме се качили или слезли заедно, и ни разделя. Или пък — вървим заедно, аз извръщам глава за миг и когато поглеждам към него, то е изчезнало. Или пък забравям за него; просто излиза от ума ми и едва по-късно си спомням, когато вече го няма, когато е безследно заличено от съня ми, че в същност трябваше да бъде с мен. Не съм в състояние да отгатна къде е отишло. Останало е само празно пространство. Тогава изпитвам самота и не е възможно да знам със сигурност кой от двама ни се е изгубил. И аз се чувствувам изгубен.)

Синът ми не търпи неприятни миризми (може би си мисли за разлагане, отровен газ или задушаване. Не иска да лети до Луната, и аз не искам да летя) и се стряска от неочаквани силни шумове (или от тихи, тайнствени, прокрадващи се шумове. И с мен е така — ако е въпрос, така е и с антилопите. Той явно смята, че е единственият, който реагира на подобни неща, че е единственият, който се чувствува застрашен). Не може да разбере защо трябва да се справя с войни, убийства, пчели, математика, паяци, баскетбол, катерене по въже, виене на свят, свирепи, страховити мъже (истински или нарочени); с публични изказвания, които го причакват някъде в бъдещето — осезаеми, вонящи, неизбежни, непоклатими и неумолими (честно казано, и аз не разбирам защо да трябва да се справя, макар че сигурно нито аз, нито някой друг може да промени някак това. Така вървят нещата); не разбира защо трябва да се старае повече по математика, да научава много повече и да приеме, че тя е много по-значителна, само защото го бива по математика; не разбира защо учителите му (повечето — жени), които бяха толкова доволни от него, защото имаше преждевременно развит усет към цифрите, сега са разочаровани, защото е изгубил интерес към математиката като такава, а те му показват, че не са доволни от него (смятат, че е излъгал надеждите им. Измамил ги е); не разбира защо трябва да прави повече усилия, да се стреми да се отличи, да се мъчи да се справи по-добре от другите момчета по пушбол (бутане), кикбол (ритане), троубол (хвърляне), шавбол (мъкнене), доджбол (бягане от топка), по бейзбол и волейбол. (Твърде много е за млад човек като него да разнася толкова топките насам-натам, нали?) Той мрази особено много баскетбола. Не знае какво очакват да прави (и не ми позволява да му обясня. Задава някой специфичен въпрос, приема само отговора към него и толкова. Прекъсва ме рязко, ако се опитам да продължа. Срязва ме). Никога не е сигурен кога трябва да се прицели, а кога — да подаде, при това прекалено се смущава и срамува, за да признае затрудненото си положение и да зададе въпрос. Никога не е вкарвал топката в коша — бои се да опита; не стреля, освен ако хората от отбора не му изкрещят: „Стреляй! Стреляй!“ Тогава стреля — и не улучва. Никога не успява да блокира чужд играч и да му пречи, когато очакват това от него, както и да улови топката, да я подаде, да помогне на някого и да стреля. Доверява се на инстинктите си, а на инстинктите му не може да се разчита. В обърканата разпокъсаност на своите съждения той сякаш губи представа кои от децата са от неговия отбор и кои — от другия, когато раздвижването и тупкането с топката го връхлита и се плъзга около него (като готовите да се вкопчат, разгъващи се дълги крака на голям паяк — така си представям това движение. Но той никога не ми го е казвал.) Той подава топката на противника и прави други, не по-малко отявлени грешки, а накрая го блъскат и му викат (често без да знае защо. Не се поучава от тези грешки, защото не разбира какви са те. Опасността, че може да ги повтори, спъва мисленето му и увеличава шансовете да ги направи отново). Форджионе възмутено клати глава. Момчето ми преживява всичко това. (Аз си представям цялото положение и се топя от жал по него.) Момчето ми би искало да вкарва кош, да подава и да дриблира безпогрешно. (Не иска да стреля, защото знае, че няма да улучи.) Бои се да играе баскетбол; иска му се да не се налагаше да го прави.

В момента той изобщо не иска да ходи на училище в дните, когато имат гимнастика. (Или публични изказвания. Или пък ако знае, че трябва да изнесе устен или да прочете писмен доклад.) Той има гимнастика три пъти в седмицата, притеснява се за гимнастиката в три от другите четири дни. (Съботите са му свободни. Еднодневните училищни ваканции не позволяват прекъсване. Освен ако се случат в ден, когато има гимнастика. Тогава той изпада в захлас.) Вече се страхува от Форджионе; чувствува, че го презират; бои се и от помощник-учителя по гимнастика (чието име не знае; никой не го знае, както казва синът ми, и той не го описва, затова нямам представа на каква възраст е и колко едър изглежда), а това е още една противна опасност, която трябва да предотвратява. (А на вас как би се понравило, ако сте кротко, доста свито и отстъпчиво момченце на девет години, малко по-ниско и по-слабо от нормалното, което се озовава три пъти в седмицата — в понеделник, сряда и петък — така неотменно и неумолимо, както слънцето залязва и земното кълбо почернява, умира и става призрачно, без всякакво ласкаво обещание, че който и да е, където и да е изобщо ще се събуди вече — под мрачното, сурово попечителство на някой си Форджионе — по-възрастен, по-як и по-едър — един ужасяващ, мощен, широкоплещест мъж, обрасъл с косми; с яки мускули и подобен на варел гръден кош, облечен в снежнобяла или морскосиня силно опъната фланелка, която изглежда твърда и безжалостна като прилепналата към нея подобна на калъп фигура от плът и кръв, чиито кръвожадни, тъмни очи никога не сте имали достатъчно смелост да срещнете; нито да попитате за името на помощника му, или да го запомните, а той явно не ви харесва и одобрява? Той би могъл да направи с вас каквото си иска. Той би могъл да направи и с мене каквото си иска.)

— Той не се опитва да победи — твърди с укор Форджионе за момчето ми, след като аз вече не съм могъл без угризения на съвестта да отлагам повече отиването до училището, и сега си говорим насаме в името на момчето ми.

(Жена ми ме тормози да говоря с Форджионе или да се оплача от Форджионе на директора, но аз се колебая да го направя, защото ще бъде зад гърба му, вероятно няма да е необходимо и може дори да изиграе гибелна роля.

— Но това дете е ваше, нали?

Това дете е мое и ми се струва, че аз не мога без угризения на съвестта да го оставям да страда от такава отвратителна скръб три сутрини в седмицата, неотклонно като часовников механизъм, нали? Макар че няма да е чудно, ако се окаже, че не мога да направя нищо, което да облекчи положението му, без самият аз да се намеся грубо, а това не ми допада. Сигурно има нещо, което мога да направя. Изпитвам срам от чувството, че има нещо, което други бащи биха направили.)

— Сигурен съм, че той полага всички усилия.

— Той не иска да изпревари съседа си.

— Предполагам, че характерът му е такъв — промърморвам извинително.

— Не е такъв характерът му, господин Слоукъм — настоява Форджионе. — Не е такъв по рождение.

— Но сега характерът му е такъв.

— Липсва му истинският състезателен дух. Не полага всички усилия, за да спечели. Липсва му воля за победа.

— Няма да му я създадем, като се заяждаме с него, господин Форджионе — позволявам си да кажа несмело с най-невинния глас, на който съм способен.

— Аз не се заяждам с него, господин Слоукъм — протестира той горещо. — Опитвам се да бъда в помощ.

— Той се бои от вас, господин Форджионе. Някога обичаше часовете по гимнастика, радваше се да участвува в игрите. Когато беше малък, винаги обичаше да играе. Вече не обича. Вече изобщо не иска да ходи на гимнастика.

— Трябва да идва тук. Освен ако има медицинска бележка.

— Ще трябва да му намеря.

— Нали не смятате, че вината за това е моя? — протестира той, за да се оправдае.

— Не се опитвам да обвинявам никого.

Чувствувам, че сега предимството е на моя страна и продължавам по-уверено:

— Опитвам се да намеря начин, по който да направя положението тук по-лесно за него.

— А как е той в къщи?

— Добре. Когато не се притеснява, че ще идва тук.

— Не бива да правите нещата по-лесни за него.

— Нямам намерение да ги правя прекалено лесни.

— Той трябва да се научи да успява.

— В какво? В катеренето по въже ли?

— Тук се налага да го прави. Ще му се налага и на други места.

— Къде?

— В гимназията. Може би и в армията. Ако иска да напредне, ще трябва да прави доста неща, които не му харесват.

— Не искам да споря с вас.

— Аз също.

— Искам да се опитам да му помогна да намери изход.

— Аз му помагам — заявява Форджионе. — Опитвам се да го окуражавам, господин Слоукъм. Опитвам се да му създам чувството, че ще победи. Той няма воля. Когато е напред в някоя от щафетите, знаете ли какво прави? Започва да се смее. Наистина. После забавя скоростта си и изчаква някое от момчетата да го настигне. Можете ли да си представите? На другите момчета от отбора това не се харесва. Не така протичат надбягванията, господин Слоукъм. Нима бихте казали, че този е начинът да се проведе едно състезание?

— Не — аз поклащам глава и се опитвам да прикрия усмивката си. („Браво, дребосък“, иска ми се да извикам на висок глас. Но от това на момчето ми няма да стане по-леко.) — Предполагам, че не.

Не мога да не се усмихна (а Форджионе се усмихва широко и поклаща с доволство своята подстригана тъмнокоса глава с погрешното впечатление, че се хиля, защото споделям неговото недоверие), защото си представям как момчето ми, стигнало далече напред в някоя от щафетите, се смее с типичния си гръден, еклив, неудържим смях, в който понякога избухва; как се полюлява от радост, като се мъчи да продължи надбягването, и как великодушно прави знаци на другите хлапета да го настигнат, за да могат да се смеят всички заедно и да тичат редом, докато продължават играта (в крайна сметка това е само една игра). Изпитвам задоволство и вълнение от тази сцена с моето момче, но зная, че не бива да се издавам пред Форджионе (както и да демонстрирам пренебрежение или превъзходство), защото момчето ми наистина е изцяло във властта на Форджионе три пъти в седмицата и Форджионе може да ми го върне тъпкано, като му отправя всякакви заплахи и го наказва (докато аз съм на сигурно място, зад стените на твърде добрата си служба в компанията, където ме поглъща напредващото време, състарявам се и се задушавам в затъпяваща скука или се гърча непоносимо от сдържана истерия, или пък се занимавам егоистично с някаква празна или похотлива история. Може ли някой да си представи всичките проклети престъпления или зверски нещастни случаи, които могат да сполетят момчето ми, жена ми, дъщеря ми или Дерек, докато аз седя на бюрото и гриза ноктите си, пикая в писоара, избягвам срещи с Грийн или опипвам гърдите на Бети, Лора или Милдред в апартамента на Ред Паркър, или флиртувам с Джейн в тесния коридор пред отдел „Изкуство“? Аз мога. Мога да си представя всички тези нещастия и да си съчиня безброй много нови. Те се тълпят в съзнанието ми, неканени и непозовани, като самостоятелни участници в таласъмски керван, дошъл от ада или от някое друго гадно и неприятно място. Докато проучвам служебните доклади, виждам завити в разлагащи се чаршафи скелети, които не се усмихват. Подушвам странен прах. Потрепервам и изпитвам отвращение. Често се презирам, че така си представям тези катастрофи. Те са недостойни за мене и често, когато се уловя в това занимание, презрително се укорявам и веднага гледам да се заловя с работа, за да приглуша чувството на прималяване в гърдите си и тръпките, които усещам да се зараждат в тялото ми, приличащо на ракитова кошница, от която се измъкват на свобода гущери. Или на буреносен облак от безцветни мушици, размахващи крилца. Гледам да позвъня в къщи, за да се уверя, че всички са добре, доколкото този, когото хвана на телефона, знае. Обаче обикновено най-много да установя, че няма признаци за нищо лошо. Дори ако правя ежедневно невероятното усилие да звъня на всички членове от семейството си поотделно на различните места, където се намират, пак няма да бъда твърдо уверен, че докато свърша разговора с последния, някаква трагедия не е сполетяла първия, на когото съм звънил. Е, бих могъл да използувам три-четири телефона и да звъня едновременно. Така поне бих изпитал сигурност — до мига, когато затворя. Поне не се е случвало да позвъня у дома и слушалката да вдигне някой полицай или придружител на линейка — и на това съм благодарен. В такива случаи винаги казвам, че липсата на вест е добра вест. Докато дойде лошата вест. Ха-ха. Ловя се на бас, че за пръв път изказвам тази мисъл. Едва сега. Отново — ха-ха). И следователно аз не поемам риска да обидя Форджионе или да го предизвикам да ме намрази — заради момчето ми (ако не и в крайна сметка заради мен самия. Неговите грижи са мои грижи). Затова се държа кротко, смирено, с уважение.

— Нужно ли е той да се надбягва? — питам аз. Към Форджионе се отнасям с обезоръжаващо внимание. Потискам стремежа си да бъда саркастичен: наистина изпитвам превъзходство и се боя; зная, че съм нещо повече от Форджионе и че съм по-слаб от него. — Не може ли децата да правят нещо друго? Или поне той?

— Животът е суров, господин Слоукъм — философски обобщава Форджионе (а на мене ми иде да му кажа да си навре философията отзад). — Той трябва да се научи да надминава всеки друг. Това е един от уроците, които се опитваме да му преподадем днес, за да го подготвим за утре.

— Жал ми е за другия.

— Ха-ха!

— Кой е другият? Клетникът.

— Ха-ха!

— Може би той самият е в положението на другия.

— Точно затова се опитваме да го обучаваме сега. Не бихте искали той да изпадне в такова положение, нали? Не бихте искали да бъде другият, от когото всички са по-добри, нали?

— Не. За мене той е по-добрият. За него ме е грижа. Затова дойдох в училището да разговаряме.

— Може би го пришпорвам прекалено много. Но това е само за негово добро. По-добре е да бъде прекалено трудно, отколкото прекалено лесно. Поне понякога.

— Господин Форджионе, вие имате деца, нали? — противопоставям му се в отговор по един разсъдителен, мъничко по-нападателен начин (тъй като той все още не ме е размазал смъртоносно с чука с къса дръжка — с юмрука си — и се е оттеглил в защитна позиция). — Нали разбирате, не мога да извърна поглед и да позволя на детето си да идва тук, щом ще трябва да се разстройва или щом ще смята, че се заяждате с него. Вие как бихте постъпили?

— Аз не се заяждам с него, господин Слоукъм — бърза да протестира Форджионе, като преглъща нервно и шията му се издува от вълнение. — Той ли ви е казал, че се заяждам?

— Не. Но според мен той така го схваща.

— Опитвам се да му помогна. Не се заяждам с него. С него се заяждат приятелите му. Всичките. Обзема ги яд и започват да му крещят, когато се помайва, избухва в смях и не се старае да победи. Или в баскетбола, когато подаде топката умишлено — той го прави умишлено, господин Слоукъм. Кълна се. Сякаш си прави шега. Хвърля топката на някое хлапе от другия отбор само за да му даде възможност да направи няколко точки или за да изненада хлапетата от своя отбор. Прави си шега. Бива си я такава шега, нали? Ако някой се втурне към него, хвърля топката. Уплашва се. Не аз, а приятелите му се ядосват и започват да му крещят. Аз само се опитвам да го накарам да прави всичко, каквото трябва, за да не ги ядосва. Точно тогава те се вбесяват до крайност и го подхващат, а той се разкисва, има вид, сякаш всеки миг ще се разреве и казва, че не се чувствува добре, че го боли гърло, че иска да отиде при медицинската сестра и да си ходи у дома. Държи се като бебе. Пребледнява. Не ми е приятно, че трябва да ви го кажа, господин Слоукъм, но понякога той се държи като бебе.

(Можех да убия Форджионе за тези думи; можех да го убия още там, на място, защото говореше истината, а аз не искам никой да я забелязва.)

— Но той е просто дете, не е ли така? — отговарям аз и се преструвам, че се смея снизходително.

— Той е на девет години.

— Нима това е много?

— Това е времето, когато трябва да се научи какво е отговорност и дисциплина.

— Не бих искал да споря с вас.

— Аз също. Само това ще ви кажа, господин Слоукъм. Той трябва да се научи да гледа всичко в лицето.

— Той полага усилия. Полага много усилия.

— Освен това вече не го искат в отбора. Оплакват ми се — вече не го искат в отбора, щом не се опитва да прави усилия. Не е тайна за никого. Казват го направо пред него. Сега се оплакват, че не го искат в баскетболния отбор, защото не го бива. Това не е толкова весела шега за деца, които залагат всичко, за да спечелят. И какво се очаква от мене? Чия страна трябва да взема? Не може ли вие да направите нещо?

— Затова съм тук. За да се опитам.

— Не можете ли вие да говорите с него, господин Слоукъм? Да се опитате да му обясните защо трябва да се мъчи да прави всичко по правилата. Това ще бъде от полза за него, не за мен.

Иска ли питане. Без особени усилия мога да си представя момчето си — колко пребледняло и уплашено изглежда пред Форджионе, защото често съм го виждал да изглежда така и пред мен, когато сме на някое непознато място и то смята, че ще го изоставя там или че ще се опитам да го накарам да скочи от някой трамплин във водата. Как мога да обясня на Форджионе, че обичам момчето си такова, каквото е (обичам ли го? Не съм сигурен), че не ми пречи, ако му липсват състезателен дух, агресивност, изяви — макар че да си призная, има мигове, когато ми се иска да не беше точно такъв, какъвто е, когато съм недоволен, че не е друг и когато може би щях да се гордея с него повече. Предполагам, че това е известно и на него.

Момчето ми все още не знае, че съм дошъл при Форджионе, за да му осигуря специални привилегии и не искам да го научи. Мисля, че може да се огорчи прекалено много, да се почувствува дълбоко унизено и вече да изгуби сили изобщо да застане лице с лице срещу Форджионе. При това зная, че когато си тръгна, ще изпитвам яд към него, защото е станало причина да идвам (и защото е развалило сутринта ми почти изцяло, както и спокойствието на духа ми предната вечер, след като взех твърдо решение да посетя Форджионе и веднага започнах да съжалявам за това), че ще ми се прииска да ритна по задника всички тия ръмжащи и хапещи хлапета и да ударя една в друга смрадливите им, сополиви и войнствени муцуни заради това, че са се съюзили против него. (И че са ме принудили да предприемам нещо. По дяволите — случва се да си мисля, че ако бях сам, щях да бъда много щастлив, но зная, че нямаше да бъда.)

— Не може ли да го освободите за известно време, ако ви помоли?

— Това ли иска той?

— Да, така ми се струва. Но мисля, че няма да ви помоли. А и аз ще говоря с него. Но не му казвайте нищо.

— Ако той иска това, добре. Но аз не се заяждам с него, господин Слоукъм.

— Може би той ще си възвърне малко от увереността. Ако не играе поне няколко дни.

— Опитвам се да му помогна.

— Кажете му, че изглежда малко уморен — нещо такова.

— Накарайте го да дойде при мен с някакво извинение — да накуцва леко или да донесе бележка от вас, че му е лошо. За да не разберат другите деца и да не му се подиграват.

— Но това няма да бъде лъжа. В ден, когато има гимнастика, на него наистина му е лошо и му се повръща. Не закусва. Идва на училище изобщо без да е ял.

— Не знаех. А казва ли нещо за мен?

— Почти нищо. Нищо лошо. Само че се бои и не може да се справя. Не съм тук по негова молба.

— Аз просто се опитвам да му помогна, като го карам да се помъчи да направи нещо по-добре или да положи повече усилия. Просто се опитвам да го накарам да осъзнае максималните си сили, за да направи всичко възможно и да постигне повече. Трябва да му предадете, че съм казал това.

— Аз не искам той дори да узнае, че съм идвал. Оставете го да прави упражнения на успоредка и тям подобни за няколко дни и вижте как ще бъде, когато премахнем напрежението. Става ли?

— И на успоредка не го бива. Нито за опори, подскоци, катерене по въже или кълбо. В същност мисля, че не мога да сложа добра оценка на момчето ви по каквото и да е, господин Слоукъм. Освен по бягане. Доста е бърз. Но не винаги се старае. Заплесва се.

(Налага ми се да прикрия нова усмивка.)

— Може би това е наследствено? — казвам. — И аз не бях много добър по никоя дисциплина.

— О, не, господин Слоукъм — поправя ме със смях господин Форджионе. — Няма човек, който да не го бива за някое физическо упражнение, стига да работи усърдно, за да се развие.

— Надявам се — отстъпвам аз дипломатично. — Зная, че прекарвах доста време в гимнастическите салони — лъжа аз. — Но никога не постигнах много повече.

— Вие сте добре сложен. И отдалече си личи. Момчето ви, господин Слоукъм, може да бъде добър атлет, стига да вложи повече от себе си. Тича като невестулка и има бързи рефлекси. Да можехте да видите как се сепва, когато си мисли, че ще му закрещим — аз или някое от децата.

— Може би ще се побои да ви помоли. Дори ако му дам бележка.

— Аз зная какво да направя.

— Може да се смути прекалено много. И не му казвайте, че съм говорил с вас. Не бих искал да разбере.

— Ясно. Няма.

— И няма да си разчиствате сметките, нали? Да си го изкарвате на него само защото съм идвал да ви моля?

— Не, разбира се, че не — възмутено възкликва Форджионе. — Защо ще ми е да го правя? — (Според мен — защото си човек.) — Що за човек, мислите, че съм аз?

— Кроманьонец — отговарям отсечено.

(Но естествено си казвам това на ум. На глас тихичко се смея и се преструвам, че мисля като него. Чудя се дали ще дойде времето, когато — без да усещам, че го правя, и без да долавям промяната — ще започна да казвам на висок глас нещата, които за сега единствено си мисля и подреждам в думи само на ум; чудя се дали ще откача като някой от онези мъже — по-често това са жени, — които си говорят на глас по тротоарите и в автобусите. Ако това се случи, аз ще смеся вътрешния си с външния си свят и ще изгубя ориентация и в двата. Ще бъде покъртително. И сега се затруднявам, когато трябва да разгранича две неща и да реша кое е истинското. Изпитвам силно безпокойство всеки пък, когато изгубя контрол над себе си. Мисля, че това може би вече се случва — че си говоря на глас, — моите деца ме дразнят, като казват, че наистина съм си говорил на глас, докато съм репетирал речта, която не ми разрешиха да произнеса на миналогодишната конференция — когато съм пиян, или съм затънал в работа или в самонаблюдение. Понякога се улавям, че почти изричам думите, които възнамерявам да напиша, когато сядам на бюрото си в службата или в кабинета си у дома, или които се каня да кажа на някого, с когото се готвя да се срещна. Поне смятам, че винаги се улавям навреме. Но не мога да бъда сигурен. Може вече да има случаи, когато не се улавям. Зная, че понякога си движа ръцете или клатя глава, ако се подготвям за разговор, но това е неизбежно при всяка репетиция и аз го върша съзнателно. Толкова се боя някой ден да не започна да си говоря на глас, че вече изпитвам чувството, че го правя. Хората ще ми се подиграват. Или ще се извръщат и ще се преструват, че не са чули. Често страдам от болки в гърдите, защото много се боя, че някой ден ще страдам от болки в гърдите и ще умра от инфаркт. Брат ми умря от инфаркт, докато чакаше нещо в приемната на службата си, баща ми умря от нещо друго, когато бях още малко момче, а майка ми — не мога да забравя това — на стари години бе поразена от множество (някои прекалено скрити и дребни, за да се прецени индивидуалният им ефект) церебро-васкуларни увреждания — така ги наричат евфемистично; но те не приличаха на увреждания — от тях езикът в устата й се премяташе, ако се опитваше да говори; накрая те направиха от нея една безкръвна каша. Господи, колко противно взе да ми става, когато я виждах! Искаше ми се да плача от любов, състрадание и жал към себе си, но не си го позволих. Успях да се овладея. Проявих силен дух. Мога да проявявам силен дух и резервираност, когато се отнася до други хора. Мисля си, че може би се тревожа за говоренето на глас не по-малко, отколкото за заекването. Мисля си, че някои от сънищата ми сигурно са хомосексуални. Мисля, че се боя да не започна да заеквам непоправимо в мига, когато в ума ми се промъкне мисълта, че съм хомосексуалист. Не зная защо имам такова чувство за тези сънища. Също така чувствувам, че някои от другите ми сънища може би са хетеросексуални — не зная защо. В тези сънища тичам подир някое момиче, започвам да го настигам, почти го обладавам, почти стигам до края и толкова. Тези сънища винаги прекъсват преди края. Дали не сънувам майка си? Гола и готова да ми услужи? При това зная, че голяма част от живота ми наяве се състои от опити да се защитя от собственото си поведение, което не съзнавам и което много трудно бих оправдал. Защо толкова често ми се плаче и защо не си позволявам да плача… изобщо? Понякога впоследствие ми се струва, че е било по-добре да си поплача и съжалявам, че не съм го направил. Често ми се е искало да плача след караниците с дъщеря ми. Вече не се гордея, че мога да остана невъзмутим. Отчаяно се надявам, че момчето ми никога няма да открие, че съм хомосексуалист, ако аз наистина съм хомосексуалист, макар също да мисля, че донякъде бих изпитал долно удовлетворение, ако жена ми започне да се измъчва от мисълта за подобна вероятност. Надявам се никога да не изгубя контрол над себе си — за каквото и да е. Досега не ми се е случвало, дори ако съм с момиче. Иска ми се да имам обратното желание. Радвам се, че го нямам. Надявам се никога да не получа удар, от който да взема да заеквам или който да ми докара парализа или загуба на речта. Надявам се да не получа инфаркт. Надявам се никога да не стигна до старческо слабоумие, да не се напикавам в гащите и да не ми се прииска да прелъстявам деца. Чудя се какъв ли човек ще се получи, ако изведнъж премахна всичките си задръжки — какво ли същество е затворено вътре в мене? Ще ми се понрави ли то? Струва ми се — не. Може би в мене има повече от едно същество. В мене има повече от едно-единствено „аз“, зная това; бих могъл да съжителствувам с моето „аз“, ако успея да го видя от всички страни — да се сгуша уютно, да се разположа удобно с него и да си разменяме мръсни историйки. Дълбоко вътре в себе си може би съм велик. Дълбоко вътре в себе си сигурно не съм. Надявам се никога да не доживея мига, когато истинското ми „аз“ ще изскочи навън. То може да каже и извърши неща, които да ме притеснят, а и на него да му докарат сериозни неприятности — надявам се да съм вече в гроба, когато това се случи. Ха-ха.)

— Ха-ха, Форджионе! — е това, което в същност изричам, за да му покажа, че въпросът ми не бива да се схваща сериозно. — Съгласен съм, наистина съм съгласен, господин Форджионе.

— Какво?

— Високо ценя това. Радвам се, че проявявате разбиране. Всичко е наред, господин Слоукъм. Готов съм да направя същото, за да помогна на всяко дете.

— Благодаря ви, господин Форджионе. Сега се чувствувам много по-добре.

Протягам нетърпеливо ръка, за да се сбогуваме и когато си тръгвам, установявам, че се чувствувам много по-зле.

Отидох там, настроен за сражение, готов при нужда да поема всички удари. Постигнах целта си прекалено лесно и си отивам с чувството, че съм загубил. Потиснат съм. Милостиви боже! — усещам, че си повтарям това, докато вземам влака до службата си в центъра. Ами сега, какво ли, за бога, сторих на клетото си момче? Изпитвам ярост към жена си, задето ме подтикна да отида там. Ами ако Форджионе е склонен да си отмъщава? Не ми се иска да тръгна да търся частно училище, където да прехвърля момчето си — поне за сега, — но Форджионе може да ме принуди. Аз завися от него, а той от мен — не. Миналата година това беше учителката по приложни изкуства — мрачна и заядлива жена (неговата госпожа Йъргър, а следователно — и моята в дадения момент. Всяко време си има своята госпожа Йъргър — така излиза — винаги е било така; както си има и своя Форджионе), която без малко не ме накара да го преместя от държавното училище (той ми се молеше да го оставя) в едно скъпо частно училище, което може би щеше да се окаже не по-малко зло. Тази година това е якият и мургав Форджионе с проклетата си гимнастика и мускулестото си тяло. (Преместихме се в Кънектикът, за да се махнем от негрите. А сега трябва да се притеснявам заради този набит италиански щангист.) Дали Форджионе — вече съм напълно сигурен в това — не се възмущава от моето отиване в училището, за да му се оплаквам (дали съм направил много лошо впечатление на Форджионе?), да го критикувам и да се меся в работата му, свързана с детето ми? Дали той ще ми върне удара с върховно лично задоволство, като започне да тормози и унижава момчето ми повече отпреди? Гледай да се настроиш за следващия ден, когато ще узнаеш това. И на следващия ден аз неуверено се настройвам да узная това, като звъня у дома по обяд (уж да попитам дали не са се получили някакви важни писма, а в същност за да се уверя, че момчето ми е още живо, че от училището не са се обадили с вестта за неговата смърт) и звъня отново късно следобед.

— Знаеш ли какво стана? — весело възкликва момчето ми, като вдига слушалката (а аз изпитвам огромно облекчение и учудване).

Защото Форджионе, господ да благослови благородното му сърце, излиза свестен. (Сутринта на закуска съм много по-изнервен и от момчето си заради гимнастиката. Кафето ми има горчив привкус на жлъчка. Форджионе е замаскиран палач със зловещи, тайнствени намерения и цял ден в службата си аз размишлявам над това на какви ли престъпни жестокости е било подложено моето момче зад тухлените стени, затворените врати и огледалните прозорци на тази наказателна институция — училището. По-изнервен съм от момчето си, защото лесно мога да осъзнавам притесненията, от които то страда, без дори да знае това. Притежавам въображение, което е безкрайно по-изтънчено и по-сложно. Момчето ми не знае за лукавите, застаряващи, полиморфно извратени типове — умопобъркани маниаци, които без причина измъчват и убиват деца. И на мен, както и на него, ми се привиждат страховити картини с непознати, освирепели и намусени мъже, които го отвличат, нараняват и накъсват на парчета; има дни — или по-скоро имаше, — когато живеехме в центъра, и все още има — дори сега, когато се оттеглихме в предградието, — когато аз хвърлям заплашителен, укорен и войнствен поглед — преднамерено, разбира се — към всеки непознат мъж, когото видя наоколо — общи работници, доставчици, строители, застрахователни агенти, дори към свещениците, — като към потенциални похитители, садисти, главорези, дегенерати или побъркани убийци, които изтезават и осакатяват невярващите си жертви, преди и след като ги убият — макар да зная, че това е невъзможно. Но въпреки всичко си го представям. А сега между техните лица се мержелее и лицето на Форджионе — безжалостно, загадъчно, похотливо, чуждоземно. Аз съм луд — не е чудно, че момчето ми често изпитва страх. Дълго време, докато бяхме в града, се страхувах да го пускам до училище сам, макар че училището беше през няколко пресечки и децата на негова възраст ходеха сами; същевременно аз непрекъснато го убеждавах, че трябва да събере смелост за това, като му изтъквах, че е достатъчно голямо и интелигентно и че един ден ще му се наложи да го стори; уверявах го, че нищо няма да му се случи, стига винаги да чака, когато пресича улиците, да преминава на зелено и да се оглежда във всички посоки, преди да слезе на платното. Страхувах се да не се загуби. Страхувах се да не пострада при катастрофа. Страхувах се и от пияници, наркомани, нещастни работници, от експлозии; от по-големи ученици-грубияни и от избягали от час гимназисти — главно негри, пуерториканци или италианци, — които ходят да изнудват деца от началното училище — те щяха да вземат парите му за сладолед, да разбият носа му или да му откъснат ушите; страхувах се също и от падащи корнизи и си мисля, че и той се страхуваше. Обаждах се от службата два-три пъти на ден, за да попитам дали са пристигнали важни писма, или дали са донесли дрехите ми от химическо чистене, а в същност исках да се уверя, че всички в къщи са все още живи — доколкото тези, които бяха там, можеха да знаят; ако се беше случило да не вдигнат слушалката, когато очаквах това, щях да реша да се обадя на полицията, на портиера на сградата или на някого от съседите — за да установя дали момчето ми се е прибрало благополучно от училище или от обяд, което по дедукция означаваше да е стигнало благополучно до училище след закуска и отново — че е намерило успешно обратния път до къщи след училище, и отново — че същия ден е стигнало благополучно до училище след обяда.

— Искаш ли да говориш с него? — питаше ме жена ми.

— Само ако той има да ми каже нещо.

— Той няма. Имаш ли да кажеш нещо на татко си?

— Не.

— Искаш ли да го питаш нещо?

— Не.

— И той не иска. Виждаш ми се разочарован.

Наистина бях разочарован. Чувствувах, че той би трябвало да иска да разговаря с мен дори ако няма да ми каже или да ме пита нещо особено. Нима не се бях тревожил за него?

И аз се размислях и за това — за неговата неблагодарност. В крайна сметка нима не посвещавах такава голяма част от чувствата си на него?

По това време всяко негово излизане от къщи се превръщаше за мен в още едно рисковано начинание сред непознатите заплахи, които го дебнат. Предполагам, че изпитвах към него това, което бях изпитвал към жена си и дъщеря си; това, което една пасивна част от мене все още изпитва всеки път, когато вървя по стълбата към самолета при обичайните си служебни пътувания: не съм сигурен, че ще извървя и обратния път. Няма ли да е нелепо, ако загина при някое обикновено служебно пътуване? Всеки ден, в който той, аз и останалите сме живи, е поредно чудо. Не е ли прекрасно, че все още съществуваме, че все още не сме пострадали от някоя катастрофа или престъпление? Така си мисля. Нямам вяра в колите. Господ знае какви хора карат колите така, че едва не се сблъскват с нас. Нямам вяра и на жена си, когато шофира, особено сега, след като зная, че пие и през деня, и не се радвам при мисълта, че дъщеря ми пътува нощем с някаква кола, карана от пияно или затъпяло от наркотици хлапе. Не се тревожа в същност толкова, колкото преди за жена си и дъщеря си — вероятно защото и двете са останали живи през ранното си детство и сега изглеждат достатъчно възрастни, за да се грижат за себе си, или защото вероятно вече не ги обичам колкото преди — толкова, колкото — зная това — обичам момчето си и себе си. Аз наистина имам някои патологични схващания: не обичам затворени врати, болни приятели, лоши вести. А според нас момчето ми е все още малко и прекалено уязвимо, то също има подобни схващания и затова много се нуждае от любовта и закрилата ни. Зная, че наистина го обичам и се тревожа безкрайно на каква ли опасност съм го изложил чрез Форджионе, който — нека повторно бъде благословен! — излезе съвсем свестен.) В същност Форджионе се оказа изумително добър човек, а аз не смятах, че е способен да бъде така великодушен и внимателен към момчето ми.

— Вече не трябва да правя нищо по гимнастика — продължава момчето ми с въодушевление. — Дори в игрите мога да не участвувам. Докато сам не поискам.

И от този ден нататък момчето ми е един надут принц. (Но това естествено не трае дълго.) Отначало то се наслаждава на отсрочката (мисли, че се е изхитрило); радва се на безделието, отдава се на блаженство в училище и в къщи. Както момчетата с гипсирани пръсти, ръце или крака, с болни сърца или с други сериозни увреждания, то има разрешение да не участвува в игрите и надбягванията и да прекарва това време в гимнастическия салон, да гледа и да се надува, макар че е длъжно да се явява там и да стои през целия час. (В училището има един негов връстник, който е напълно сляп и е освободен от гимнастика. Държат го като ученик експериментално.) Моето момче прекарва времето си в салона, като се навърта покрай играещите и изпитва — както само каза — превъзходство. (Смята, че много лесно се е измъкнало и иска другите да забележат това.) Смята, че трябва да му завиждат. (Но не е така. Всяко чудо за три дни.) Не след дълго обаче, и при това изведнъж, настъпва промяна — увереността му се изпарява и то започва нерешително да се лута. Проумява, че не иска да бъде различно от другите (може би се е стреснало от заплахата, че наистина може да се окаже такова, на каквото се преструва, че е изправено пред риска да бъде извън тази дейност постоянно, като онези свои връстници със сърдечен шум от патологично естество, на които не позволяват да играят, или като онези, другите — сакати и уродливи, които виждаме да се возят в инвалидни колички или да куцат).

Момчето ми иска да бъде като здравите деца, да е част от групата на нормалните (преди да изостане и да открие, че вече не може да ги настигне), макар че няма високо мнение за групата и не изпитва радост от това, което правят в нея. Не му харесва да го причисляват към онези, които са слаби и осакатени (които дори не могат да се съберат в своя група, защото са увредени по различен начин), да бъде заточено и отлъчено. Затова спира да се преструва, че е уморено, че куца, че го боли гърло и отива при Форджионе, за да му обяви, че отново се чувствува добре.

И се хвърля доброволно в игри и надбягвания (и упражнения на успоредка, катерене по въже, както и кълбо, които продължава да мрази, но е готово да понася, защото не може да обяви, че го бива за игри и надбягвания, но не и за гимнастика). И сега то реве като лъв и се бори като тигър, тича като невестулка и покорно повтаря „хай-де-наш-те, хай-де-наш-те“, като един усърден млад скаут.

(„Господин Форджионе вече казва хубави неща за мен“ — издава се самодоволно то пред нас един ден.

„Днес вкарах четири точки — казва ни друг път. — В отбора съм на второ място.“)

И момчето ми научава, че не представлява особена трудност да бъде достатъчно добро във всички видове спорт, ако притежава истинска воля за победа (може би дори и в гимнастиката, ако положи усилия), както и не представлява никаква трудност да се справя с математиката (дори без да полага усилия). Не е на първо място по нищо, но е достатъчно способно (което му е приятно), а тези, които заемат първите места, го харесват и вече искат да бъде от техния отбор. (Те са по-яки, по-едри хлапета и сега момчето ми е заедно с тях.) То непрекъснато (и скрито) следи (на ум) всички победи и поражения — своите и на другите деца — по пушбол, кикбол, троубол, шавбол, апбол (подмятане на топка), по бейзбол; сигурно имат и гъзбол (вече всичките му топки са си на мястото, ха-ха) и винаги знае какво място заема сред другите. (Мястото си знаят и хората от търговския ни отдел.) В щафетите и баскетбола гледа да застане срещу някой дебеланко от другия отбор, когото знае, че превъзхожда. (Изпитва угризения заради дебеланкото и му е жал за него. Но все някой ще трябва да победи тоя дебеланко, защо да не го победи то?) Причината не е в това, че иска да прави добро впечатление, а по-скоро защото не иска да прави лошо впечатление. В същност вече не се притеснявам, че момчето ми не иска да бъде първенец.

— Може би искам — подхвърля то загадъчно.

— Тогава защо не се опиташ?

— Може би зная, че не мога — отговаря то и по лицето му пробягва тайнствена усмивка (и като се вглеждам в него, не е възможно да разбера дали наистина има пред вид това, за което намеква, или подло води някаква потайна, хитра и неприятна игра, която е измислило, за да ме обърка. Но дали е достатъчно умно за такова нещо?).

Поне вече знаем, че е доволно от себе си: в дните, когато наистина се е справило по гимнастика така, както се е надявало, когато никой не му се е присмивал, не го е критикувал и когато изобщо нищо не му се е случило там (или при публичните изказвания), то се завръща у дома уверено, тържествуващо, успокоено, перчи се почти надуто с една възвишена представа за себе си, така че това не е чак толкова зле. Обаче в дни, когато се случи нещо лошо, то е съсипано, изтерзано и заявява, че мрази всичко и всички, така че това не е и чак толкова добре. Седи, без да помръдва, после рязко се изправя и започва да обикаля насам-натам, обзето от ярост и срам, които едва се процеждат навън и много му се иска (виждаме това) да заплаче, но за нещастие се сдържа. Обзема те жал да го гледаш такъв (на жена ми и на мен също ни се доплаква) и те хваща яд (иска ми се да му закрещя сърдито, дори може би да го ударя, задето е толкова безутешно). То разговаря за неприятни неща само в определени граници. И продължава да се мъчи колкото може с успоредката, опорите и катеренето по въже. Напредва, но бавно (и може би вече гледа обезкуражено напред към гимназията и следващите успоредки, опори, катерене по въже и плуване — голо заедно с другите в хлорирания басейн. То сигурно няма да иска да плува голо. Спомням си, че аз не исках. Ако то прилича на повечето от нас, ще си мисли, че пишлето му е малко и ще се бои да не се смали още повече. Момчето ми не обича да се подстригва, дори ако сме му оставили прекалено дълга коса; страхува се от ваденето на зъби и от инжектирането на новокаин във венците. Ако трябваше да му оперираме сливиците сега, вероятно щеше да се противи и щяхме да го завлечем в болницата насила. Отрязахме му ги навреме. То не обича никакви инжекции — освен в бутовете, когато гърлото му наистина е болно и е прекалено унесено от температурата, за да си спомни колко го е страх). А Форджионе е доволен от неговото „хай-де-наш-те“, защото под опекунството на Форджионе моето момче сега се старае много, състезава се енергично и е развило в себе си (или поне показва пред Форджионе, пред помощника на Форджионе и пред другите в гимнастическия салон) истински състезателен дух.

— Ти не ми каза — с укор промърморва момчето ми, — че си бил при него.

— А ти откъде разбра?

— Разбрах.

— Кой ти каза?

— Разбрах. Ти ми каза. Току-що. Като ми отговори. Аз се досетих. Ти си ходил. Нали си ходил?

— И ти трябва да станеш адвокат.

— Аз си направих изводите.

— Нали искаше да направя нещо? Сигурен съм, че искаше.

— Но ти не ми каза — избухливо отвръща то. — За да зная.

— Какво друго можех да направя според тебе?

То свива рамене.

— Не си справедлив към мен сега. Щом не ми казваш какво друго съм можел да направя според тебе.

— Не зная.

— Но сега се радваш, че съм го направил. Нали?

И скоро, почти неусетно — тъй като нещата се бяха развивали толкова добре за него — момчето ми отново започва да се тревожи за ходенето на училище в дните, когато има гимнастика (и публични изказвания), тревожи се, че може да се представи лошо и отборът му да загуби заради него. Тъй като е показало добър състезателен дух и истинска воля за победа, сега се бои от загубата. Не иска да бъде обвиняван. Бои се, че прави пропуски в бейзбола, грешки в баскетбола, че ще се препъне или ще изпусне чувалчето с боб при щафетите, че ще се изкатери донякъде по въжето и няма да може никога да се смъкне, без да падне. Скоро по време на закуска в дните, когато има гимнастика, то отново изглежда потиснато, с нездрав вид, оплаква се, че му се повдига и че го боли гърло. Боли го и корем, не иска да яде и аз отново се озовавам там, откъдето тръгнах. (И на мене ми се повдига, като го виждам такова, и аз спирам да се храня.)

— Искаш ли отново да говоря с Форджионе?

— Не, ще го превъзмогна сам.

— Ще говоря, ако ти искаш.

— Не искам.

— Или с друг. Мога да ида при директора.

— Не, недей. Ще го превъзмогна.

— На голяма клечка се правиш — избухвам аз в смях, за да повдигна духа му. — Дори не знаеш какво значи „превъзмогвам“.

— Не. Въпреки това ще го превъзмогна.

— Добре.

И момчето ми успява да го превъзмогне. За сега.

(Докато аз гледам отстрани.)

(И чакам.)

* * *

И то чака.

(Какво? Не знае. И не трябва да го питам.)

Тъжното е, че (вместо да чака) то можеше да си живее спокойно, ако просто престане да чака, ако му се позволи да се развива и да прави каквото си иска. Но това никога не му е било позволявано (и на мене не ми позволяваха; не се сещам да е било позволявано на някого); и сега не му се позволява; и никога няма да му бъде позволено — нито от мен и жена ми, нито от него самия и от останалите. (Чудя се какви щяхме да бъдем, ако никога не се бяха разпореждали с нас. Щяхме да станем маймуни. Вместо деца.) „Останалите“ вече в същност са предостатъчно на брой, стига и един Форджионе: край семейното огнище има кой да го спъва, пречупва и потиска (и да направи него и нас, другите, още по-податливи на случайните, враждебно настроени „останали“ като Форджионе и Хорас Уайт, с когото аз в същност нямам много вземане-даване и от когото, зная, ще продължавам да се боя, дори да нямам причини за това. Той ми има зъб. От самото начало отношенията ни бяха поставени така — още преди да се бяхме видели. При това той е глупак. Хорас Уайт е глупак, но аз все пак бях готов да коленича пред него дори преди да зная за съществуването му. Какво се е случило с момчето ми и с мен, за да станем толкова раболепни?). Само дъщеря ми никога не се е опитвала да го усъвършенствува, да му вреди, да го обучава и насочва (само за да господствува над него и да го държи в подчинение) — най-вече след като тя успя да се измъкне от изтощителния и размирен период на изумление и горчиво негодувание, преминали като бушуващ пламък през нея заради това, че той изобщо се е появил в нейния дом и в семейството й (макар че месеци наред я подготвяхме, като й обещавахме, че ще получи ново-новеничко братче или сестриче, което ще бъде нашето бебе; то скоро ще се появи в къщата — нима това не е късмет и щастие за нея? Иронията е в това, че тя щеше да се чувствува еднакво пренебрегната и ако й бяхме позволили да остане единственото ни дете. Тя и Дерек не искаше и се обвинява за неговата беда — понякога, — понеже тихо го проклинаше, преди да се роди, и му желаеше злото). По едно време се опитваше да нарани момчето ми, когато беше още бебе в кошчето, или лежеше — все още без да може да ходи или да се изплъзне, за да се защити — по корем или по гръб върху леглото ни, върху одеяло на пода, в проходилката, на високия си стол или в кошарата. (Тя се опитваше да го прекатури, а той не схващаше какво става.) Когато прохождаше, тя гледаше да го бутне, ако не бяхме нащрек да й попречим. Опитваше се да бръкне с пръст в очите му. Сега вече престана. Сега двамата се разбират добре, обичат се (освен когато тя има гости и не го иска наоколо) и почти никога нямат сериозни разногласия. (То с готовност отстъпва.) Дъщеря ми не обича да му крещя — не може да понася, когато избухна и се разкрещя — тогава бърза да избяга с наведена глава или се нахвърля истерично върху мен със словоизлияния (а после побягва, преди да мога да отговоря и да се оправдая. Това е още един от тактическите й ходове, с които често ме изненадва и аз оставам да крещя обидни думи или обяснения в празното пространство, след като тя е профучала навън. Така ме ядосва още повече). Понякога, когато наистина избухвам срещу момчето си (обикновено усещам това едва впоследствие) и започна да лая унижаващи и заплашителни думи (наричал съм го „лигльо“ неведнъж под формата, че го предупреждавам с презрение да не се държи като лигльо, макар че никога, докато правя това, не го правя умишлено, а впоследствие се ненавиждам, че съм го направил и за очи търся начин да му се извиня. Обикновено му давам да разбере, че вече не му се сърдя и предлагам да му купя нещо скъпо, което според мен той иска да има), и крещя — вероятно (без да съзнавам, че го правя и отричам, ако ме обвинят в това) с изкривена уста, вероятно с оголени зъби, вероятно с почервеняло или обезкървено лице и страшен поглед, и тогава дъщеря ми се хвърля помежду ни, без да се замисля, за да го прикрие, не се помръдва оттам, за да го защити от мен, и направо започва да плаче.

— Защо се държиш така с него? — пита тя настойчиво, а сълзите набъбват и се търкулват от ъгълчетата на очите й. — Защо не го оставиш на мира?

Тя не се поддава така лесно на чувствата си, когато се карам с нея. Когато се карам с нея, тя се опитва (с твърдост, опърничавост и защитна злост) да не позволи да я разплаквам (за да не ми достави удоволствието да видя, че мога да я засегна и най-малко. Аз съм й „безразличен в най-висша степен“), сякаш такова е било намерението ми. (Често то е точно такова.) Веднага щом усетя, че мога, винаги се въздържам, потискам собствените си отмъстителни намерения и милостиво се оттеглям.

(Нищо не се потулва в нашето семейство.)

(В нашето семейство всичко се потулва.)

От друга страна, дъщеря ми може да бъде жестока към момчето ми, ако е с приятели и не изпитва нужда да се хвали с него — тя го изолира грубо и най-вече пречи на вялите и мънкащи момчета — нейни връстници — да се шегуват с него, да поиграят и те на топка или изобщо да му обръщат внимание. Не иска то да се върти наоколо, ако има гости. (Тя обича всичко да бъде само за нея.) Тя ги разделя и го пропъжда, като казва хапливо: „Не му обръщайте внимание. Не се занимавайте с него. Хайде, иди в стаята си.“

Момчето ми не схваща какво му се е случило, когато стане така. То и сега не схваща какво става с него. Погрешно смята, че искаме да бъде като други момчета и затова иска да прилича на тях. Смята, че сега не е такъв човек, какъвто всички искаме да бъде. Ние не искаме то да бъде като всички. Искаме да бъде такова, каквото ние го искаме (но не сме изяснили това дори на себе си. Тогава откъде да го знае то?) Искаме да е различно, да превъзхожда другите. (Но същевременно искаме да не е много по-различно. Честно казано, не зная какво искам да бъде то, освен да не закъса. То все още не знае какво очакваме да иска да стане, когато порасне, знае вече само, че не се очаква от него да иска да работи в бензиностанция. И аз не мога да го насоча. Да стане лекар? Той няма кумири. Адвокат? Не ми се иска. Не притежавам модели, които да му предложа. Например Джеймс Пиърпонт Морган II? Огъст Белмонт Младши III? Клара Боу? Аз поне имах хора като Джо ди Маджио, Бейб Рут, Джо Луис и можех да искам да бъда като тях, когато порасна, макар сега да се радвам, че не станах като никого от тях. Но аз все още не зная какъв искам да стана, когато порасна. Нито дори какъв би трябвало да искам да стана. Бих искал да бъда богат. Поне това зная: не искам да бъда президент на САЩ. Президентите имат лоша репутация и съсипват цели области.) Затова момчето ми мъжествено се бори (по детски) — упорито и замаяно — да се преобрази във всеки свой връстник. Желае да умее да се приспособява умело, без усилие и без размисъл. Деветгодишно, то иска да се облича като другите момчета на девет и десет години (дори ако не му харесва как се обличат те), иска да изпитва същите вълнения и притеснения. (Усещам, че вече не го е грижа за бейзбола и усещам също, че още не е усетило това. Някога, когато бях съвсем малък и изпитвах — сигурен съм — съмнения, че ще порасна на височина и на възраст — не може да не е имало време, мисля, че дори си го спомням, когато не ми беше възможно да повярвам, че някога мога да стана нещо различно от самотното, необщително момченце, което бях тогава, — исках да бъда жокей с шапка във вишневочервено и бяло и да яздя състезателни коне — макар че никога не бях яздил и се боях да приближа тромавите, унили коне, които разкарваха лед, мляко, пране или се строполяваха мъртви на улицата съвсем като хора — след като брат ми почина, не можех да се държа приятелски с жена му и вече не се виждаме; не зная със сигурност дали тя и двете й деца — племенницата и племенникът ми — живеят някъде в Ню Джърси или в Лонг Айлънд — и скоро към тях се устремяваха гъсти бръмчащи облаци от синьо-зелени тлъсти мухи. Смятах, че облечен като жокей с шапка в червено и бяло, яхнал едър, бърз, стремителен, чистокръвен жребец, можех да мина пред всички за дребен мъж, а не за момченце. Радвам се, че не станах жокей. Сега щях да съм твърде тежък, за да печеля често в надбягванията.) И това представлява нещастие в много отношения (не за мене, а за него), защото момчето ми е толкова богато с напълно негови си неща, които са дълбоко привлекателни (богато е също и с неща, които не му помагат и може би един ден ще успее да се отърси от всичко това, макар че вече започвам да се съмнявам, че ще успее да се отърси от нещо. Сега вече чувствувам, че всички ние си оставаме все същите. Само дето се сдобиваме с белязана от рани тъкан, мазоли и слин в душата — те я покриват и ние, когато това ни се удава, забравяме какво има под тях. Докато някой случай не ни напомни); а се боя, че ние (не дъщеря ми, а аз, жена ми, Форджионе, светът, дори и онези прашни и призрачни скали и кратери, каквито вече знаем, че има на Луната и които загатват за смутни времена и безплътни призраци) се обединяваме да унищожим доброто, с което е изпълнено момчето ми. (Дори Дерек, дори високите сгради имат пагубно влияние върху него. Ако ние бяхме не хора, а камъни, сигурно щяхме да му оказваме някакво влияние — по всяка вероятност същото. Всичко му влияе. Може би за него ние сме камъни. Не зная какво си мисли то за нас. Зная, че не винаги мисля за децата си като за деца. Зная, че сега вече си припомням баща си и други случайни възрастни мъже от ранното си детство, а дори и големия си брат, докато още беше жив, а аз бях малък, като скулптури от ням камък, които могат да извършват бързи и незабележими пътешествия от едно място на друго и които винаги излъчват тайнствени внушения, че предстоят ужасни и необясними неща.) То притежава живо въображение и вкус към комичното, не му липсва храброст, добросърдечно е; дори сегашната ни цветнокожа прислужница, която върви безшумно на пръсти в мое присъствие и рядко се осмелява да говори с нормален глас, а само неуверено мънка, се усмихва на нещо неочаквано смешно, което то каже или направи, и не може да не се изтърве: „Ох, момчето ви! Бива си го момчето ви. Голяма работа е то.“

И ние така смятаме (малко сме суетни и се хвалим с неговия не за годините зрял усет и с индивидуалните му особености, към които изпитваме собственическа радост) и (като неповратливи мощни машини, които не могат напълно да се контролират) автоматично се заемаме да го променим — да го заякчим, да го омекотим, да изострим ума му, да притъпим чувствата му — като лъжем него и себе си (както аз лъжех и знаех, че лъжа, когато „отписах“ майка си в оная отвратителна частна болница, която обрисувах на нея и на останалите с изкуствено въодушевление като красива, нова и удобна не по-малко от един модерен хотел), че това е за негово добро. (А не за наше.)

— Бъди добър — обсипваме го с тези думи. — Не се бой. Можеш да го направиш. Опитай се. Опитай се още. Можеш да станеш всичко, което си поискаш. Не прави това. Дразниш ме.

(Може би наистина е за негово добро.)

(А може и да не е.)

Дори сегашната болногледачка на Дерек, която не обръща внимание на никого от нас (тя не може да търпи главно дъщеря ми, която се държи предизвикателно и нелюбезно с нея и никога не угодничи) — предполагам, вече дори и пред Дерек, — периодично си набелязва момчето ми и на висок глас го ласкае, а това го смущава, както го смущават и неловките, собственически прегръдки, от които се чувствува нещастен, защото вижда как тя, като презрителен контраст с това, укорно се мръщи на останалите — макар че не одобрява и неговото отношение към Дерек. „Не е чудно, че той не иска да си играе с него — порицава тя нас останалите в негово присъствие, — след като вижда как вие, останалите, се държите с него. Никой от вас не иска да си играе с него.“

Момчето ми не обича болногледачката на Дерек, нито яркия прожекторен сноп на нейните похвали. (Мисля, че то усеща как тя го използува, за да си отмъсти на нас.) То в същност се бои от нея, както се бои и от повечето си учители и от училищната медицинска сестра и се стреми, без да изявява ни най-малко антипатията си (то винаги се бои да покаже враждебността си към някого), да избягва всякакви възможности за разговори с нея и да се спаси от пощипванията, докосванията и прегръдките й. (Според него тя е неприятна.)

— Изгони я — решавам аз внезапно и се сопвам на жена си.

Тя въздъхва:

— Не искам да започвам всичко отначало.

— Тя и с него не се държи добре. Не го поддържа чист.

— Къде да отида?

— Този път потърси някоя по-млада, разбираш ли?

— Къде?

— Иска ми се да намерим човек, който наистина да обича Дерек. Но е невъзможно. Зная. Те не искат дори да се грижат за него.

— Може би аз трябва да направя това. Може би трябва да посветя живота си на грижата за него.

— Блажени са верующите.

— Какво искаш да кажеш?

— Стани монахиня.

— Може би трябва да стана.

— Не и ако мислиш по такъв начин. Не това имаш пред вид. Сигурно ще се държиш по-лошо с него, отколкото коя да е от тях.

— О, я върви по дяволите!

— Вече ми харесва как ругаеш — шегувам се аз. — Казваш ругатните много по-добре отпреди.

— Въпрос на практика. Ти ме научи.

— Гордея се с това.

— Но само пред тебе. Такъв си, че ми е много лесно да те наругая.

— И се чукаш по-добре.

— Това оплакване ли е?

— В момента — не.

— Я върви по дяволите тогава.

И тя се изтъркулва по-далеч от мене. Двамата сме полуголи. Аз продължавам да се смея.

— Може би е време да се решим да го изпратим някъде.

— Може би трябва да спрем да разговаряме за него сега.

— Нека поговорим.

— Не.

— Някъде, където да му бъде по-добре.

— Не, казах.

— Рано или късно ще се принудим да го направим. Искам да кажа, да решим. Никога не се съгласяваш да помислим по този въпрос.

— Не искам да говорим за това.

— Сега вече ще имаме необходимите пари. Нали?

— Ти от дума не разбираш, така ли?

— Само те питам.

— Ако се съглася на новата служба. Но и бездруго имам пари за това. Не е въпрос за парите.

— Може би трябва да се съгласиш.

— Не искам да говорим за това сега.

— Имам пред вид службата.

— И за нея не искам да говорим. Не, не това имаш пред вид. Не говориш за службата. Много лъжеш, когато става дума за тебе.

— Все някога ще трябва да говорим за това. И ще ти се наложи да вземеш решение. Виж какво, изслушай ме. Не можеш вечно да отлагаш.

— Мога — докато умра.

— Не си прави шеги с това.

— И ще те оставя с Дерек.

— И с това не си прави шеги.

— И с нея. И с него. Ох, че заета ще бъдеш!

— Нищо смешно не виждам.

— Не искаш ли да умра?

— Знаеш, че не мога да търпя подобни разговори.

— Той все още е много малък. Не искам да разговаряме за него сега. Децата могат да ни чуят.

— Да заключа ли вратата?

— Непоправима си — напомням й както винаги аз. — Ако аз кажа „да“, ти казваш „не“. Когато аз кажа да го пратим някъде, ти казваш, че не можем.

— За негово добро е.

— Не, не е.

— Може би трябва да ги изпратим всичките някъде — подхвърля тя безнадеждно.

— Какво имаш пред вид?

— Не зная какво имам пред вид — оттегля си думите тя. — Той притеснява децата. Те се срамуват. А може би трябва да изпратим двамата някъде и да останем с него.

— Каква полза ще има да ги изпращаме някъде?

— Не, друго имах пред вид. Знаеш това. Просто ми е криво. Децата не обичат, когато приятелите им идват на гости и го виждат. И ние също.

— Говори само от свое име. Аз се чувствувам с него по-добре от тебе.

— Не, не е вярно. Просто се преструваш. Разиграваш театър. Никой не се чувствува добре с него. И всичките ни гости се преструват.

— Уволни тая дърта курветина.

— И каква полза?

— Има полза. Тя се държи грубо с всички ни.

— Не употребявай тази дума. Знаеш, че не я обичам.

— Точно затова я употребявам. Досега трябваше да свикнеш. Аз съм свикнал. В същност точно в момента чувствувам, че съвсем съм свикнал.

— Лесно ти е на теб.

— Естествено.

— Познавам те. Сигурна ще бъдеш извън града в деня, когато кажа на тая да напусне и дойде новата.

— Ловиш ли се на бас?

— На мене не ми е до смях. Ти дори не искаш да проведеш разговора с тях, преди да ги наемем.

— Не зная какво да ги питам.

— А после си разочарован. Никога не си доволен от тая, която избера аз.

— Просто се радвам, че изобщо си намерила някоя.

— Докато не свикнеш с тях. Докато не ти писне от тях и не ме накараш да ги уволня.

— Този път вземи млада, чуваш ли? Не можеш ли да наемеш някоя студентка по психология?

— Имаме нужда от целодневна болногледачка. Която да се грижи непрекъснато за него. Той не може да прави нищо. Ти никога не искаш да погледнеш открито нещо неприятно.

— А ти?

— Никога ли не изпитваш угризения, че правим това, докато говорим за децата, пък дори и за Дерек?

— Не. Защо?

— Дори в деня, когато почина баба ми, ти искаше да ме накараш да го правим.

— Исках от тебе да го направим и в деня, когато почина баща ти.

— Не говори така. Знаеш как се чувствувах.

— Каква връзка има едното с другото?

— Според мене има. Не го намирам за редно.

— Защо да изпитвам угризения?

— Не е редно така.

— Да се махна ли? Ще се махна, ако искаш.

— Ето, вече излиза лошо. Прилича на мръсотия. Не зная. Не се чувствувам добре.

— Не ти ли допадат мръсотиите?

— Не. На тебе ти допадат.

— Допадаш ми ти.

— Вулгарна ли съм? Държа ли се просташки понякога?

— Ето, сега и аз го мисля. Да, права си, вече изпитвам угризения. Ти ми ги докара. Много те бива за това. Не го правим толкова често, когато говорим за децата или за нещо сериозно.

— Чувствувам се мръсница.

— Тогава да се махна. Не ми доставя удоволствие. Искаш ли да се махна?

— … когато лежим тук и говорим как ще го пратим някъде.

— Ти го правеше. Не аз. Затова ли се чувствуваш мръсница? Или заради мене?

— Боже, колко си груб! — казва тя и точно така смята.

— А ти богохулствуваш — отговарям аз. — Ами ако те чуе новият ти свещеник? Ловя се на бас, че би искал да те види така. Не се ли радваш, че съм циничен?

— Никакви чувства не изпитвам.

— Хъм, чувства — повтарям аз. — Страшно много чувства имам. Почувствувай чувствата ми.

— Не, не се радвам.

— А какво искаш?

— Не зная.

— Ще заключа вратата.

— Ще започна да търся.

— Мисля, че той изглежда много по-добре, нали?

— Не.

— Не мислиш ли?

— Не изглежда. Винаги говориш така.

— Ако не го кажа аз, казваш го ти.

— Зная — признава си тя.

— Мисля, че повече се заслушва. Повече разбира. Пази се по-чист.

Тя твърдо поклаща глава.

— Смятам, че тя изобщо не му помага с нищо.

— Не забелязваш ли такова нещо?

— Не. Казаха, че няма да се оправи. Никога. Така казаха.

— Тогава да уволним тая проклета дърта курветина. Никой от нас не я обича. И тя не ни обича. Прилича ми на старата госпожа Йъргър, която се разкапва.

— Коя е госпожа Йъргър?

— Една жена, която ми беше началничка. Когато бях хлапе.

— Спал ли си с нея?

— Боже господи, та тя изглеждаше по-зле от майка ми.

— Казах ти, готова съм. Защо продължаваш да правиш това?

— Защото ми харесва. Предполага се, че и на тебе ти харесва. Имаше гръд, но нямаше гърди.

— Като мене, така ли?

— Не като тебе.

— Моите гърди са малки. Непрекъснато ми го казваш.

— Достатъчно големи са. Обичам малките гърди.

— Други опитвал ли си?

— Никога.

— Заключи ли вратата?

— Аха. Защо толкова се притесняваш?

— Заключи ли я?

— Отпусни се.

Понякога, когато се любя с жена си, притварям очи и за по-пикантно се опитвам да си мисля за някоя, по-хубава от госпожа Йъргър или от дъртата вещица — болногледачката на Дерек. Опитвам се да мисля за румената, пращяща от здраве Върджиния и не мога: в началото тя все още присъствува — като коприна, като екзотичен аромат, но въображението ме напуска и тя бързо се превръща в представите ми за това, което щеше да бъде днес, ако не се беше самоубила с газ в разцвета на силите си (макар че се съмнявам тя да е смятала това за своя разцвет, ха-ха) — в ниска, тантуреста лелка (точно като всички останали. Ще ми се тия жени, борещи се за еманципация, да побързат да се еманципират и да се превърнат в по-добри партньорки за сексуалните мъже като мене. И една за друга), в досадна бъбривка, почти десет години по-възрастна от жена ми (О, по дяволите, защо само камъните се запазват винаги такива, каквито са били?) и много по-непривлекателна на външен вид — с разширени пори, писклив, настойчив глас, рокли с големи деколтета и надиплена кожа, с невъздържан смях и прекалено силен грим. В много по-добро положение съм с жена си, зная — затова отварям очи и я поглеждам. (Нямаше да е зле, ако наистина си имах някое страхотно сексуално парче, което да използувам за еротичните си блянове у дома. Но си нямам; почти всички момичета, които успея да сваля и да позадържа, са в един или друг смисъл тъжни и малко безинтересни. Затова се принуждавам да използувам собствената си жена за сексуалните си фантазии — дори в мига, когато я чукам. Ето какъв примерен съпруг съм аз. Понякога, когато съм в леглото с някое момиче в града или в провинцията и открия, че вече съжалявам за започнатото, затварям очи и си представям, че съм с жена си. Това се казва вярност. За жена ми би било чест да научи, че се явява в мислите ми при случаи, когато сме разделени, но не смятам да й го съобщавам. Може да не й допадне колкото на мен.)

Зная, че момчето ми не обича вратата на спалнята ни да е заключена (и обикновено ни го казваше — преди да се усети, че вътре тайно се занимаваме със секс. Струва ми се, че веднъж дъщеря ми му каза: „Вътре те се чукат“).

Така е и когато болногледачката на Дерек протегне подутите си ръце с криви нокти, за да го сграбчи и да го притисне силно към своя вмирисан изпомачкан корсаж (и на мене не би ми харесало. Както и госпожа Йъргър, и тя има масивна, отпусната и издута фасада, без намек зад нея да има нещо освен запарено и надиплено пространство) — не веднъж моят син унизително се е оплаквал и с нещастен вид е укорявал жена ми:

— Ти си виновна. Защо й позволяваш да се държи така с мене? Трябва да престане да ме пипа, да ме побутва и мачка. Поне да ми беше приятно. Не можеш ли да я накараш да не ме закача?

— Моля те, опитай се да не го закачаш — казва безброй пъти учтиво и неловко жена ми на болногледачката. Но без последствия. — Той се притеснява. Не обича да му обръщат прекалено много внимание. Не му прави услуги. Той предпочита да си върши всичко сам. И ако можеш, гледай да не го докосваш и да не го прегръщаш толкова. Той е особен. Не обича ласки и целувки. От когото и да е.

— От мене му харесват — изкряква обраслата с брадавици вещица. — Разбирам се с децата. Той ме обича. Личи си. Обича да го гушкам, обича миризмата ми. Винаги гледам да съм много чиста, защото децата са доста чувствителни към миризми.

Той не обича никой да го прегръща, целува или пипа — независимо дали е член на семейството, или не, макар че има навика леко да се блъсне в мен с рамо, когато ме чувствува близък, или да се облегне за миг на жена ми (обича да лудува и да се боричка единствено с дъщеря ми, а и тя с радост се закача с него, ако разполага с време. Когато беше по-малък — на две, три, четири или пет години, пишлето му редовно щръкваше, когато жена ми го къпеше, пудреше или обличаше. Тогава той го посочваше, описваше станалото и питаше — радостно и с открито любопитство — и двама ни за обяснение. Казваше ни, че усеща приятен гъдел. А ние му давахме умен и честен отговор, защото не искахме да го объркваме. Не се притеснявахме за това — по-скоро изпитвахме гордост. Днес той вече не ни показва победоносно пишлето си и не си говори за това с нас. Не мога да си спомня дали ми се е случвало такова нещо на девет години. Мисля, че си спомням, че много по-рано усещах някакво леко и плахо потръпване, ако седях или се въртях близо до майка си в спалнята й, когато я наблюдавах да се облича или да сваля дрехите, с които е била навън, за да навлече някой от пеньоарите си, които винаги висяха безформено и изглеждаха избелели. Помня розовите й или безцветни корсети с провесените закопчалки на жартиерите, кокалените или целулоидни банели, които винаги се вмъкваха или измъкваха, макар да мисля, че тогава не съм знаел за какво служи корсетът. Зная, спомням си, че седях онемял и гузен, просто за да гледам. По каква друга причина е било това, освен от сексуално желание? Спомням си също, че по-късно точно това се повтаряше в сънищата ми: майка ми е по корсет и комбинезон, а аз се мотая из нейната спалня и се правя, че се занимавам с нещо. Момчето ми дава пари на други деца. Зная, че не бива да обръщам внимание), но болногледачката на Дерек му е особено неприятна (към всички болногледачки на Дерек е такъв, аз също. И към всичките ни прислужници. Когато влезе в кухнята, за да хапне нещо, предпочита сам да си го приготви — аз също. Никоя от болногледачките не е млада и всички сякаш се отличават с нещо грозно: хлътнали страни, липсващ зъб, белег на веждата или рагади на устната. Дори ако не е това, пак се отличават), защото синът ми усеща, че и него засяга спотайването на съдбата: някаква осакатяваща опасност се крие във факта, че тя се нарича „болногледачка“ и че е дошла да живее у нас само защото Дерек е с увреден мозък, и че е дошла у нас от някой друг с увреден мозък, и че когато помоли за почивен ден, след който не се завърне, или когато жена ми я уволни, тя ще се премести от нас у другиго с увреден мозък. (Ловя се на бас, че той — както и аз — никога не си е представял, че има толкова много хора с увредени мозъци.) Тя е един зловещ предсказател, който вещае нещастие; трептяща стрелка, носител на гибелни вести (мисля, че той бърка „причина“ и „следствие“; затова смята нейното присъствие виновно за състоянието на Дерек, а не състоянието на Дерек виновно за присъствието й в дома ни) и той не иска да бъде следващият, избран от нея. Но и не иска да бъде забравен.

— Когато ходи в Пуерто Рико преди три години, беше ли много тъжен? — пита ме той.

Въпросът му е неочакван.

— Ходих преди две години — поправям го аз.

— Преди три.

— Май си прав.

— Преди две години конференцията ви беше във Флорида.

— Прав си. Не, не бях тъжен. А ти?

— Мислех си, че няма да се върнеш.

— Така ли? Но аз се върнах, нали? Не си ми казвал нищо за това.

— Аз бях много тъжен. И ти бях сърдит.

— По какви причини?

— Не зная.

— За какво?

Той свива рамене и казва, че не знае.

— Още ли ми се сърдиш?

— Сърдя ти се всеки път, когато заминаваш.

— Сега сърдиш ли ми се?

— Ще заминаваш ли пак?

— А ти ще се разсърдиш ли пак?

— А ти ще заминеш ли?

— Да.

— Струва ми се, че няма да се разсърдя. Може би няма.

— Липсваш ми, когато замина.

— Добре ли прекарваш? — пита той.

Спирам за миг, за да помисля.

— Добре — отговарям му честно. — Като цяло добре. Много работя. В началото. И много се притеснявам. Но после се отпускам и прекарвам хубаво.

— Не ни се обаждаш по телефона от конференциите.

— Трудно е.

— Затова и не съм сигурен, че ще се върнеш. Преди да заминеш за конференция ставаш много лош към всички тук.

— Не е вярно.

— Вярно е. Не ни слушаш, когато ти говорим, и много крещиш.

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Наистина ли?

— Да. Заключваш се в стаята си или в мазето и си говориш на глас.

— Аз не си говоря на глас — отговарям раздразнено и после се усмихвам. — Репетирам. Упражнявам се за показването на диапозитиви и за речта, която ще държа на конференцията.

— Значи си говориш на глас. Не е ли така?

— Искам да се убедя, че правя всичко както трябва и че няма да забравя нищо, когато започна да говоря.

— Когато трябва да говоря пред класа, аз се страхувам.

— И аз също. Зная, че се страхуваш.

— Страхуваш ли се от катеренето по въже?

— Да. И никога вече няма да се катеря по въже, при това не ми се и налага.

— А харесва ли ти?

— Катеренето по въже ли?

— Не, да държиш речи.

— Мисля, че да. Най-малкото ми харесва, когато ме помолят за това. Но същевременно се изнервям. Обаче ми доставя удоволствие. Особено след това.

— Аз винаги се страхувам, че ще забравя това, което трябва да кажа. Или че ще ми прилошее и ще повърна, докато говоря. Знаеш ли защо ме е страх от плуването? Мисля, че ако се случи да започна да се давя, ще ме е срам да повикам спасителя.

— Ще го повикаш.

— Или че някой от класа или учителят няма да го хареса — това, което кажа.

— Точно затова полагам толкова усилия и се упражнявам много. Затова малко се ядосвам, ако някой от вас ме прекъсне. Мъча се да запомня речта.

— Винаги ли си я спомняш?

— На конференцията, не. Никога не съм успявал да държа реч. Шефът винаги ме спира.

— Грийн — познава той без колебание.

— Да.

— И на мене Грийн не ми харесва — доверява ми той, като свежда очи. — Защото те е страх от него.

— Не ме е страх.

— Не го обичаш.

— Нямам нищо против него.

— Длъжен си да му се подчиняваш.

— Това донякъде е лошо. Когато хората работят при началници, те не винаги се разбират с тези, които им заповядват. Но това не означава, че имам нещо против него. Или че ме е страх.

— Харесва ти значи?

— Не. Но ми харесва повече от куп други хора.

— А защо трябва да работиш на място, където толкова много хора не ти харесват?

— Защото там ми харесва. И ми се налага.

— А знаеш ли аз от какво се страхувам? — пита той и ме поглежда с любопитство.

— От много неща.

— А знаеш ли от какво още се страхувам?

— От още повече неща.

— Сериозно те питам.

— От какво?

— Че няма да се върнеш.

— Странно. Никога не съм си мислил, че си мислиш така.

— Наистина.

— Непрекъснато ли? Или само по време на конференциите?

— Непрекъснато. Но главно заради конференциите. Защото те няма много дълго време.

— Понякога се обаждам. Когато пристигна.

— И друг път те няма задълго. Нямам нищо против, ако е само за ден. Но тогава започвам да чувствувам, че няма да се върнеш.

— Винаги съм се връщал. И сега съм тук, нали? Но някой ден ще трябва да умра.

— Не искам да умираш.

— Ще се опитам да не умра.

— Понякога искам.

— Какво? — аз съм повече шокиран, отколкото обиден.

— Иска ми се да умреш.

— Да умра?

— Но не винаги. Когато съм ядосан. Или сънувам.

— Ти никога не се ядосваш.

— Ядосвам се, когато заминеш — повтаря той нарочно. — Не. Не искам да умираш. Никога. Не искам и аз да умирам. Сърдиш ли се?

— Не. А ти?

— Не. Мисля, че нямаше да се страхувам толкова, ако бях с тебе и мама, а не тук. Не обичам да оставам самичък.

— Няма да останеш самичък. Ще бъдеш с мама. Човек не може да се страхува непрекъснато от всички лоши неща, които могат да му се случат.

— Аз мога — печално се усмихва той.

Усмихвам му се в отговор.

— Не, не можеш. Дори ти не можеш. Ловя се на бас, че ще успея да изброя множество неща, от които се страхуваш и за които дори нямаш време да се страхуваш през цялото време.

— Недей! — възкликва той с престорена уплаха.

— Няма — обещавам му съчувствено. — Появява се нещо, което ни отвлича вниманието. Не е ли по-добре да говорим за неща, които те карат да се смееш? Да се забавляваш? Да лудуваш?

— Добре — отговаря той и мигновено се усмихва.

— Ти започни.

— Може ли човешката кръв да стане на вода?

— А?

— Някой ми каза, че може.

— И това те кара да се смееш?

— Не. Постоянно се притеснявам за това.

— Кога ти го казаха?

— Преди няколко месеца.

— Защо не ме попита по-рано?

— Исках да го премисля. Каза, че го е чел във вестника.

— Смятам, че не може.

— Едно от децата в училище ми каза. Че човешката кръв става на вода и човек умира.

— Може би е говорил за левкемията.

— Какво е това? — рязко пита той.

— Знаех си, че ще сбъркам, като ти го кажа — отговарям аз и съжалително цъкам. — Още в момента като го казвах. Това е заболяване на кръвта. Нещо става с белите кръвни телца.

— Стават ли на вода?

— Не. Мисля, че не. Не на вода. Макар че става нещо подобно.

— Умират ли хората от тази болест?

— Понякога.

— Разболяват ли се и деца като мене?

— Не мисля — лъжа го аз.

— Във вестника е пишело за дете. Казаха ми, че е умряло дете.

— Значи може да се разболяват. Струва ми се, че отвреме-навреме…

— Не ми казвай — прекъсва ме той и вдига нагоре двете си ръце в нова комична поза, изразяваща внезапен страх, който едновременно е и театрален, и истински.

— Свърших вече.

— Не ми казвай нищо повече.

— Ти винаги правиш така — укорявам го аз ласкаво. — Задаваш ми въпроси за всичките ужаси, за които можеш да се сетиш, и когато вече съм ти отговорил, казваш: „Не ми говори за това.“

— Сърдиш ли се?

— Така ли ти изглеждам? Не, как да ти се сърдя.

— Понякога не ми е ясно.

— Ами, ясно ти е. Непрекъснато ми повтаряш, че не спирам да крещя. Не, не ти се сърдя. Искам да ми говориш за нещата, за които си мислиш, особено за тези, които не можеш да си обясниш.

— Наистина ли? Добре.

— Наистина. Питай ме каквото искаш.

— Чукаш ли мама? — пита ме той. — Нали каза, че мога да те питам всичко? — бърза да се оправдае, като вижда как зяпвам от изненада.

— Можеш, разбира се — отговарям аз. — Понякога.

— А защо?

— Защото е хубаво. Приятно е. Знаеш ли какво значи това?

Той клати несигурно глава.

— Позволяваш ли ми да те попитам?

— Няма нищо лошо в това да ме питаш. Но мисля, че е по-добре да попиташ някого другиго какво значи. И ще бъде малко по-добре да използуваш друга дума.

— Не знам друга дума. Или — шибам?

— Това е почти същото. Можеш да използуваш каквато дума искаш. Но е малко странно да я използуваш в разговор с мене. Е, използувай я. Предполагам, че и тя става.

— Сърдиш ли ми се?

— Не. Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос? Не ти ли е ясно кога съм сърдит и кога — не?

— Понякога — не.

— Нали уж много съм крещял.

— Понякога не. Понякога изобщо не говориш. Или си говориш на глас.

— Не си говоря на глас.

— Гризеш си ноктите и не чуваш какво ти говорим.

— Така ли? А защо си мислиш, че в такъв случай съм ядосан?

— Тогава се страхуваме от тебе.

— Това не значи, че съм сърдит. Понякога се чувствувам нещастен. Или се съсредоточавам. Не мога ли и аз да бъда нещастен?

— А мама ще се ядоса ли, ако я попитам?

— Какво?

— Дали я чукаш.

— Ще се ядоса заради думата. А може би не. Не го прави пред други хора.

— По-добре да не я питам.

— Ти вече пита мене. И аз ти казах. Ако попиташ и нея, няма да е, за да получиш отговор, нали? Ще бъде, за да разбереш дали ще се ядоса, или не.

— Нали няма нищо? Че те питах.

— Вече ми зададе този въпрос три пъти. Не ти се сърдя. Искаш да ти се сърдя ли?

— Мислех, че ще се разсърдиш. Сигурен съм, че бащите на други деца биха се разсърдили.

— Може би и аз трябва да се разсърдя. По-добър съм от бащите на другите деца. Затова ли непрекъснато ме питаш? Да не би да искаш да ме ядосаш?

Той клати отрицателно глава.

— Не. Не обичам да си ядосан. Но познавам. Сега започваш да се ядосваш, нали?

— И аз не обичам. И не започвам.

— Само „наблягаш“? — припомня си той.

— Само „наблягам“ — потвърждавам аз.

— Не обичам Дерек — продължава той, без да изчака. Изглежда загрижен и наранен.

— Не се говори така — поучавам го кротко. — И не може да не го обичаш.

— А ти обичаш ли го?

— Не се задават такива въпроси.

— Току-що ми каза, че мога да те питам всичко. Това е друго нещо, за което винаги си мисля.

— Да. Можеш. Няма нищо лошо в това да ме попиташ, както направи. Няма и нищо лошо да ти отговоря така, както ти отговорих. И за двама ни. Разбираш ли сега? Надявам се, че не е твърде непонятно за тебе. Не се опитвам да избягна въпроса.

— Но бива ли да го казвам или не? Не зная.

— Не зная — признавам аз безропотно. — И аз не съм сигурен, че обичам Дерек, положението му, искам да кажа, такъв какъвто е, може би и самия него. Но ние често живеем с неща, които не обичаме. Например работата ми. И аз така живея. Още не зная какво да правя с него. И никой не може да ми помогне.

— Неприятно ми е в негово присъствие.

— И на мене ми е неприятно.

— Срам ме е да си каня приятели. Мисля си, че може да ми се подиграват.

— И нас ни е срам. Но се опитваме да преодолеем това. Няма защо да се срамуваме. И ти недей. Не е наша вина, наистина не е, затова се преструваме, че не се… срамуваме. Друго има ли?

— Парите.

— Какво парите?

— Нали искаш да ти кажа за какво си мисля?

— И ти ли за пари?

— Имаме ли пари?

— Какво искаш да си купиш?

— Не питам за това.

— А за какво?

— Ти ми купуваш всичко.

— За сега да.

— Много пари ли имаме?

— За какво? Не сме милионери.

— Имаме ли достатъчно пари?

— За какво?

— Гледаш да ме объркаш — обвинява ме той. — Взе да се шегуваш, а аз не се шегувам.

— За да ги раздаваш ли? — отново насмешливо се шегувам аз.

— Ти раздаваш пари — връща ми го той, като се защищава.

— За борба с рака и тям подобни. Но не на чужди хора. Не на разни деца. Не тикам парите си, като че ли са ми подпалили джоба, в ръцете на деца, които едва познавам.

— А за левкемията?

— Знаех си, че ще попиташ. Да давам ли?

Той свива рамене почти безразлично.

— Мисля, че предпочитам да даваш. Но не като спреш да даваш за рака.

— В мига, когато ти казах за левкемията, знаех, че ще започнеш да се тревожиш. Съжалявам, че ти казах.

— Не се тревожа. Още дори не зная какво е това левкемия.

— Никога ли не се тревожиш за неща, които не знаеш?

— За какво например?

— Защо да ти казвам, след като не са ти известни?

— Сега ще се тревожа за тях. Сега ще се тревожа за неща, за които се тревожат — добавя той и отново се смее мрачно.

— Много хора се тревожат точно за такива неща.

— Ти не одобряваш, че раздавам пари — отбелязва той. — Това те ядосва, нали?

— Затова ли го правиш?

— Няма да ти кажа.

— Няма да го правиш повече.

— Тъй ли?

— Ще те ритна отзад — предупреждавам го закачливо.

Щастлив съм, че разговаряме толкова свободно. (Наслаждавам се на миговете, когато той явно се радва да бъде с мене.)

Имаше навик да раздава пари (и може би още върши това или ще го върши отново, когато времето се оправи и той се озове навън сред много други деца) — дребни монети (пари, които ние му давахме, за да си има, или които той вземаше от нас, макар да мисля, че още не е започнал да задига пари или да си играе с кибрит. Това ще се появи заедно с онанирането. Така беше с мене. Задигах монети от всички членове на семейството и тайно подпалвах всичко, което намирах в аптечката и което даваше пламък при горенето. Чоплех пъпките по лицето си и си играех със запалки, които дават огромен пламък. После внезапно спря. Ние не одобрявахме това. С професионална тежест се опитвах да му разяснявам защо не е редно да дава на другите подаръци, които сме подарили на него, и че парите, които му даваме, са подарък за него. Все едно че говорех на стена. Той по задължение ме изслушваше всеки път, но не схващаше какво имам пред вид. Гледаше с безучастен, търпелив и снизходителен израз на лицето. И аз не схващах какво имам пред вид, нито защо се опитвам да го спра. И продължавах да се опитвам. Раздаваше само дребни пари, но въпреки това аз го нападах със същата ожесточена целенасоченост, с която се нахвърлях върху пъпките около носа си и изстисквах от кожата си дребни жълти червейчета — това сигурно беше гной. Мисля, че го смятах за неблагодарен). Мисля, че все още раздава пари, защото съм забелязал, че той и приятелите му — както и дъщеря ми, която не е щедра по принцип, и някои от най-близките й приятели, често си разменят пари и вещи, без да си водят сметка и да си ги искат обратно. Надявам се, че и той го прави (макар да съм му казал, че не бива), защото смятам, че е по-добре да не е себичен. Тогава защо го мъмря? Бих искал синът ми да стане един от тези млади хора — толкова от тях виждам днес, — които, изглежда, искат да бъдат много добри един към друг. Те дори си заемат коли. Ние никога не си заемахме коли. Иска ми се и аз да съм един от тях, иска ми се да имам още една възможност да бъда млад и да бъда като тях. Иска ми се да се уверя, че те са толкова щастливи и доволни, колкото си мислят. (Дъщеря ми не е щастлива, също и синът ми, но може би тя ще бъде щастлива, синът ми — също. Може би те все още имат тази възможност.) Отвреме-навреме съглеждам някое младо момче и младо момиче (не е задължително тя да бъде дори хубава), които вървят или седят някъде на публично място — те са се прегърнали толкова доверчиво и приятелски, че едва не падам от болката на пронизващата ме завист и страст. Не, не от страст. От завист. От силно желание. Отвреме-навреме аз се озовавам в някакво подобно положение с младо момиче, но си мисля, че тя си мисли, че аз съм старомоден, дори ако известно време й харесвам (и спи с мене). И аз мисля, че тя е права: старомоден съм. Дори съм спънат. Чувствувам се спънат, когато се хвърля да свалям някое момиче с обичайното си нахакано (и лесно да се отгатне) (и изтъркано) остроумие и това ме кара да имам лошо мнение за себе си затова, че съм такъв — дори в мига, когато съм такъв и виждам, че постигам своето, но в същност прелюбодеянието не ми носи радост. Не съм сигурен дори дали чукането ми носи радост. Понякога е хубаво. Друг път е чист секс. Предполага ли се, че има нещо повече? Някога имаше. Някога бяхме много по-разпалени. Всеки път, когато научехме чрез хитри и настойчиви разпитвания, че отново е раздавал пари, жена ми и аз жестоко го укорявахме. Понякога го правеше за дете, което дори не харесва особено, нито познава добре — за някое, с което се е запознал същото лято и което се е случило заедно с него на тротоара или на улицата и му се е видяло в по-голяма нужда от него самия. Понякога това беше единственото обяснение, което ни даваше. Раздаваше също сладки и бонбони и позволяваше на децата да играят с играчките му — дори с новите. Кой знае защо, все още ме хваща яд (жена ми също реагира така; обхваща ме ревност, че съм отблъснат), когато видя той да разрешава на някое хлапе да си играе с новия подарък, който току-що сме му поднесли. (Изпитваме чувството, че подаръкът е все още по-скоро наш, отколкото негов.)

Опитвах се да го наблюдавам отблизо, за да установя дали има закономерност, дали има някакви категории — според личността или жизнения опит, — обхващащи различните деца, на които той дава дребни пари — не съм сигурен, че някога е давал големи суми. Но не открих нищо. Той знаеше, че го следим и обсъждаме поведението му. Аз му казвах, че си въобразява. Понякога, когато му казвах това, той наистина си въобразяваше, друг път — не. Все още го следя. (Ако на момчето ми някога му се стори, че е било шпионирано и обсъждано, когато е било малко, няма да греши изцяло. Това няма да е изцяло заблуждение.) Чувствувам се толкова глупав и засрамен от начина, по който съм се държал (и сигурно отново ще се държа така). Вече не ставаше дума за някакви си дребни пари. Но каква олелия вдигахме ние, възрастните — жена ми и аз; колко сърдити и възмутени бяхме, че това пет, шест или седем годишно наше дете взема от нас дребни пари и не ги задържа за себе си, а ги дава на други. Не му крещяхме. Правехме нещо по-лошо: държахме се отвисоко, унизявахме го. В същност никога не сме му се сърдили много, никога не сме били преднамерено лоши. Но се преструвахме на такива (което трябва да го е обърквало още повече), повишавахме глас (не защото крещяхме, а за да наблягаме), пулехме се срещу него подигравателно и насмешливо и не искахме да му повярваме. Хилехме се лицемерно и подмятахме добродушно или кисело остроумни забележки, когато се нахвърляхме върху него с безсърдечни и снизходителни аргументи (докато дъщеря ми, жадна за по-голямото внимание, което според нея получаваше той, ни наблюдаваше укорно от някой ъгъл, където бе избрала да се скрие — самата тя все още твърде малка и твърде сдържана, за да ни се противопостави с хули — както често прави сега) за това, че той не бива, не следва, не трябва да си раздава парите.

— Защо не?

(И наистина, защо не? Кой би могъл да знае? Ние не знаехме. Макар да приемахме от само себе си, че знаем.) Винаги се държахме добронамерено и весело и си правехме труда да му изтъкваме (давахме му да разбере, че това е нашата отговорност като родители) нееднократно, че въпреки това продължаваме все така да го обичаме, че като го укоряваме, не значи, че го наказваме и че в същност не му се сърдим — но на практика го порицавахме усърдно с ведри и търпеливи гласове (нахвърляхме се върху него двама души едновременно) и се опитвахме да го научим — големи усилия полагахме, — настойчиво, решително и натрапливо се опитвахме да му разкрием търпеливо, че не е умно, нито правилно да постъпва така.

Проблемът беше, че не можехме да му обясним. (Не разполагахме с обяснение, което да се вижда смислено дори на нас. Трудно е да бъдеш убедителен, ако единственият ти отговор на неговото „Защо не?“ е недостатъчното и догматично „Така!“ Сега чувствувам, че сме се държали с него несравнимо по-лошо, отколкото един Форджионе — били сме по-жестоки, а вредата от нас — по-голяма, отколкото от който и да е учител. Обземат ме угризения. И въпреки това инстинктивно съзнавам, че ако той отново го направи и го усетя, и аз отново ще го направя — или поне ще изпитам такова желание. Надявам се да се овладея. Зная, че според мене той постъпва неправилно. Не зная защо е неправилно. Не зная защо го смятам за неправилно.) Зная, че не успяхме да му представим нито една истинска и убедителна причина защо не бива да раздава джобните си пари на децата, когато му се иска. Ние просто го уведомихме — не за да го накажем, а само за да му дадем урок, — че се готвим да го накажем, за да му бъде за урок. Спирахме да му даваме пари за определено време — следващия път, когато поискаше, не му давахме, или вместо да му дадем пари за сладолед, газирана вода или бонбони, направо му давахме сладоледа, газираната вода или бонбоните, защото смятахме, че ще пропилее парите; или пък му казвахме твърде заповеднически, че щеше да си има пари за това, ако не беше ходил да ги раздава и че го бяхме предупредили да не прави така. „Виждаш ли? Нали ти казахме!“

Хрумвала ми е също така прищявката да го карам да изяжда всичко пред очите ни (за да не съществува рискът да позволи на някого да си отхапе от неговия сладолед на клечка или от захарната пръчка), но не съм стигал чак дотам. (Аз съм добра душица, ха-ха.)

Той много се притесняваше при тези инквизиторски разговори (не знаеше какво да прави, как и накъде да гледа; колкото и да се шегувахме и да хихикахме, за да го предразположим, той оставаше притеснен. Неуверената му усмивка винаги беше пресилена и колеблива, когато се опитваше приятелски да ни отвърне с шега, когато задаваше въпроси или ни отговаряше с едно огромно и безполезно усилие да проумее какво, за бога, беше това, което така настойчиво се опитвахме да му внушим и защо) — предполагам, че му се е искало да се откаже от тях и да заплаче; когато обърна поглед назад и си припомня как бърчеше нежното си лице, как услужливо снижаваше глас, ясно разбирам (сега), че е бил на косъм да се разплаче, но е сдържал сълзите (защото ние не му позволявахме) — преструвал се е умело (но вече го познавам по-добре); вместо това неуверено се усмихваше и гледаше ту жена ми, ту мен, докато ние приветливо, но безпощадно го поучавахме, а той, сбърчил вежди, нерешително се мъчеше да налучка и схване това, което ние смятахме, че обясняваме толкова обширно.

— Ами ако по-късно днес или утре ти потрябват пари? — изтъквам му аз добронамерено за по-нагледно.

— Ще си взема — отговаря той.

— Откъде?

— Оттук.

— От кого?

— От тебе.

— Няма да ти дам.

Той примигва и пита озадачено:

— Как така?

— Така, няма — приключвам аз злорадо.

— Как така?

Свивам рамене.

— Тогава ще взема от мама.

— Така ли?

— И аз няма да ти дам пари.

— Как така? — той се дръпва леко назад и вперва поглед в жена ми.

— Нали току-що си ги дал другиму? Виждаш ли колко маловажни са за теб парите!

Той забелязва, че го наблюдаваме мълчаливо в очакване на следващия му опит.

— Ще си ги взема от момчето, на което ги дадох — казва той. — От него ще си ги взема.

— Няма да са у него.

— И няма да ти ги даде.

— Вече ги е похарчил. Затова са му трябвали.

— Мислиш ли, че всички са щедри като тебе?

— Или просто няма да ти ги даде. Не всички са щедри като тебе.

— Или толкова богати.

— Или толкова заможни. Не сме богати.

— Нали разбираш? А?

— Няма да ти дадем пари, когато поискаш.

— Утре ще бъдеш без пари.

Момчето ми се обърква и зяпва неразбиращо, като все още се насилва да се усмихне и се мъчи да проумее какво става; притеснено се върти (и подръпва бързо и нервно пишлето си), докато чака да долови някакъв знак, с надежда търси някакъв лъч, който да осветли положението и да се разбере, че всичко е една добронамерена, грубовата шега.

(„Махни си ръката от там!“ — изпитвам изкушението да го смъмря, но не го правя.)

— Да не ти се ходи в тоалетната? — пита с властен глас жена ми. Той изненадано поклаща глава и се чуди защо го пита.

Не може да си обясни какво му се е случило току-що. Както изглежда вцепенен, той мести поглед от единия от нас на другия и като разбира, че и двамата сме го изоставили, несигурността преминава като тръпка през тялото му.

— Как така? — жалостиво пита той и в гласа му се прокрадва тъга и пълна безнадеждност. (Готов е, ако стане нужда, да се откаже от всичко.)

Аз обобщавам заключението с няколко думи и ги изричам надуто и с нагло доволство:

— За да си вземеш урок.

Ама че мерзавец съм бил.

Ама че себичен, дребен, тъп и безчувствен мерзавец съм бил. Изпитвам мрачен срам и разкаяние, когато си припомня как самодоволно и тиранично сме подлагали на гонения момчето ми (и впоследствие пак ще ми се повдига от срам и разкаяние — когато отново го подложа на гонения. Има ли начин да се спра?) Що се отнася до мен (признавам се за виновен, почитаеми съдии, но нека дам обяснение, господа), аз искрено вярвам, че съм се ръководил главно от покровителственото и страстно желание да го защитя от други деца, които го използуват. (Дори от дъщеря си. Не можех да понасям някой да го използува. Сякаш аз самият бивах подложен на съсипващото унижение да ме надхитрят, да ме сметнат за мухльо. Подобни случаи дълбоко нараняваха моята гордост — моето „аз“. Точно тогава най-много ме вбесяваше — исках да го смачкам, да го унищожа, — в случаите, когато чувствувах при яростното избухване на почти неовладяна горчивина, че той се оставя другите деца да го мъчат и да издевателствуват. Ето защо взех аз да го мъча и да издевателствувам). Обичам го и страдам за него почти от деня на раждането му — от мига, когато за пръв път забелязах с каква печал и сиротност са пълни очите му, с които гледа замислено от люлката или кошарата (дъщеря ми не беше такава, не беше такъв и Дерек, който в началото изглеждаше кротък и нормален). Обичах го и за наивната му откровеност, за това, че чувството на враждебност му е неприсъщо и го съжалявах (и намусено го отчитах като негова грешка) за импулсивната нежност и за множеството безименни и сковаващи го предчувствия; той ми изглеждаше объркан, нереален и пасивен, така както, струва ми се, бях самият аз и все още съм такъв, когато защитният ми механизъм се развали или силите ми намалеят; винаги ми се е искало момчето ми да устоява на обидите и пораженията. Затова взех да го обиждам и да му нанасям поражения със своите миропомазани проповеди, като се намесвах не на място вместо него, с натяквания, с безкрайни предупреждения и разговори. Не можех да понасям да го виждам нещастен (и ми бе трудно да му намеря оправдание в такъв момент); затова го правех още по-нещастен (като се очиствах от някои свои собствени тревоги по този начин), но непосредствено след това винаги се чувствувах омърсен. (Никога не мога да извлека удоволствие, когато го унизявам, както обикновено става, ако унизявам дъщеря си, и както винаги става, ако победя в караниците с жена си. По отношение на жена си смятам, че вече е без особено значение и за двама ни дали аз я правя щастлива, или не; разликата не е толкова голяма, нито последствията — продължителни; смятам, че вече сме се научили как да преминем заедно през останалата част от живота си и вече и двамата сме прехвърлили повече от половината път. Преди много — много години кой би повярвал, че ще живея толкова дълго? Но момчето ми е все още в самото начало.) Наистина какъв тъп, нищожен, властен и лицемерен негодник съм бил! То просто не е разбирало, а ние просто не сме можели да му обясним. И дори докато всички тези спорове продължаваха (обикновено това ставаше през лятото из страната или по крайбрежието, където наемам къща за цялото семейство почти всяка година и където никой не се чувствува щастлив. Никой, освен Дерек. Той е способен да възприема простите радости, които му носят удоволствие навсякъде, дори у дома. Като Марта от нашата служба, която бавно полудява и чува гласове — от тях лицето й светва от удоволствие и тя си представя, че в момента се забавлява на някакъв излет далече от службата, докато е вперила поглед над пишещата си машина в голата зелена стена пред себе си. Чудя се по какъв ли начин ще се срути окончателно накрая, кой начин ще избере да го направи и кой в същност е отговорен за машинописката Марта — Грийн ли, който я назначи, или отдел „Кадри“, който я проучи и препоръча… Аз не съм. През лятото, когато семейството ми го няма, поне мога да оставам повече в града и никой не ми пречи да си създавам толкова забавления, колкото си осигуря), ние с жена ми изключително много се възхищаваме от неговото извънредно благородство (точно благородство беше) и от примамливо доброто му сърце (усмихвахме се един на друг с одобрение — мило и самодоволно, и си казвахме очаровани:

— Той е изключителен, нали?

— И още как. Просто е чудесен).

Ние се прехласвахме, че той е лишен от присъщата на хората себичност; говорехме с жар за него на други хора и чувствувахме, че сме сполучили и ги превъзхождаме, защото той ни принадлежи и ни дава възможност да правим това. Искаше ни се да чуем как завистливо го хвалят други родители — подтиквахме ги към такива похвали, трупахме ги, разнищвахме ги и обхванати от огромно задоволство, щедро надувахме добрите думи, казани за него. (Виж ти какъв суетен, суетно-ликуващ, притворен и егоистичен негодник!) И дори тогава (а сега — без всякакво съмнение), ако ни бяха накарали да избираме между дете, което безразборно раздава джобните си пари, защото не иска да ги има или не му трябват, и дете, което непрекъснато си ги трупа, за да си ги използува само за себе си, щяхме да изберем детето, което имахме. Харесвахме това, което имахме.

(Защо тогава съм се опитвал да го променям?)

Защо го обвинявахме, заплашвахме, разпитвахме? (Защо се чувствувахме толкова засегнати?) Защо не водехме и с него разговори, в които да ликуваме и да се радваме (както се хвалехме пред приятели), че раздава тези дребни пари, а вместо това само го укорявахме и поучавахме, принуждавахме го неохотно да прави признания и насила да дава обещания? (Ако аз бях на негово място, зная, че той… зная, че аз сега бих се мразил. Защо не го оставя на мира? Защо не спра да се занимавам с всичко това дори сега?)

И, разбира се, най-отвратителното беше, че още на следващия път, когато поискаше дребни пари, ние му давахме (той неизменно излизаше прав, а ние неизменно грешахме); давахме му долар или долар и половина за кино, макар че обикновено не можехме да се удържим и придружавахме парите с нещо като проповед. („Който прахосва, живее в нужда.“ Той обезпокоително точно предугаждаше нашия катехизис и често декламираше думите едновременно с нас, особено ако присъствуваше и дъщеря ми, която можеше да се присъедини към него. Започвам да проумявам как се повтарям едва когато осъзная, че твърде често дъщеря ми и момчето ми успяват да уга̀дят и улучат моите забележки, при това дословно точно. Наистина ли, без да усетя, съм се превърнал за тях в толкова познат досадник? Когато ме имитират успешно, аз тайно се засягам и не им прощавам лесно. По-скоро забравям, отколкото прощавам. Не обичам децата да ми се надсмиват.) И ние знаехме, че ще му дадем парите следващия път, когато ги поиска, макар да му заявявахме обратното. Тогава защо го притеснявахме, защо го изтезавахме (изстисквахме го като лимон), карахме го да стои пред нас и да понася всичко? Защо му създавахме чувството (може би неволно), че той вероятно е особен, различен от другите; че е чудак?

(За някакви си дребни монети.)

Правехме го — както си казвахме, — за да си вземе поука.

(Що за поука беше това?)

(Така и не разбрахме. Дори не се опитахме да разберем.)

— Взе ли си поука? — продължавах катехизиса аз и следващия път, когато идваше за пари.

— Да.

— Каква е поуката? — исках да ми я повтори.

— Че не бива да раздавам пари.

— Ще раздаваш ли?

— Не.

— Обещаваш ли?

— Искам дъвка, татко.

— Обещай.

— Обещавам…

— Какво обещаваш?

— Да не раздавам пари.

— А какво ще ги правиш?

— Ще ги дам.

— На кого?

— За дъвка.

— Какво?

— Ще ги похарча за себе си. Искам дъвка, татко. Не разбираш ли? Просто в момента искам дъвка.

— Ако ти дам повече от един цент, какво ще правиш?

— Ще си купя няколко дъвки.

— А ако не ти дам никакви пари, какво ще правиш?

— Няма да си купя дъвка.

— Но вчера имаше пари, нали? Ако не ги беше раздал, нямаше да ти се налага да ме молиш за пари и днес, нали?

— Ами ако ги бях похарчил вчера? И тогава ли нямаше да трябва да те моля за пари и днес?

— Имаш право, да. Но сега ясно ли ти е защо не бива да раздаваш пари?

— Да.

— Ясно ли ти е?

— Да.

— Защо? Защо не е редно да раздаваш пари?

— Защото… — започва то и очите му внезапно проблясват от усещането, че е невъзможно да устои на изкушението да даде дяволития отговор, който му хрумва — … защото тогава… — повтаря то, като се захласва от игрив смях и решава да се впусне в шегата — … вие с мама ми се сърдите.

* * *

Какво добро дете.

Толкова съм доволен. Остава ми само да се смея заедно с него, за да му покажа, че си е струвало да рискува и че няма да го накарам да плаща за това.

Почти за всичко двамата с него провеждаме къси, сократовски диалози (репликите се подхвърлят ритмично в отривисти въпроси и отговори), които ни доставят удоволствие. (С дъщеря ми водим спорове и съсипващи дискусии, които обикновено натежават от лични обвинения и оправдания, дори когато тя започне обективно и безпристрастно да обсъжда различните вкусове и значението на вкуса, както и нейните или моите приятели. Тя много обсъжда нашите познати, сякаш това изобщо я засяга.) Аз съм Сократ, синът ми е ученикът. (Поне така ми изглежда, докато насаме не се върна към някои от разговорите и тогава обикновено ми се струва, че той е Сократ. Зная, че го обичам. И той ме обича. Той е добър. А аз не съм. „Ти си добър, татко!“ — често възкликва той. И силно ме прегръща. „Знаеш ли, татко, ти наистина си добър понякога!“ — подхвърля и дъщеря ми сегиз-тогиз.

Така че аз вероятно не съм толкова лош, колкото си мисля. Обичам да получавам похвали — от когото и да е, дори от членовете на семейството ми. Усещам се важен; чувствувам се окрилен. Никой не е непрекъснато добър. Всеки е добър понякога.) И не може да се предвиди в каква посока ще полетят думите ни, защото няма как предварително да се каже кои от неговите потайно скрити наблюдения може внезапно да му дойдат на ум и неудържимо да се изплъзнат от устата му, нито какви хрумвания — преднамерено, след напрегнати, безкрайно дълги периоди на съсредоточено внимание и размисъл — ще избере, за да ги изкара на бял свят без увъртания. (А реши ли веднъж, нищо не може да го спре.

— Трябвало ли е да чукаш мама, за да се родя? — попита ме той.

— Не е затова — отговорих му аз.

— Не е затова какво?

— Не затова го правихме, нито затова се роди ти.

— Обаче така става, нали? — тази мисъл, изглежда, не му допада.)

Той не рискува, ако не му се налага. (И аз също. Освен с момичетата, но и тогава гледам да се подсигуря.) Доколкото знам, никога не е участвувал в юмручен бой. (Не бих участвувал сега в юмручен бой, освен ако категорично не е въпрос на живот и смърт. Крушата не е паднала по-далече от корена си.) Не му допада да бие или дразни по-малки или по-слаби деца. Полага всички усилия да избягва контакти с хора, от които се бои, дори ако заради това трябва да се откаже от неща, които обича да прави, или да се откаже от компанията на други деца, които му харесват. Не знае какво да прави, когато някое по-едро или по-грубо дете — дори ако е по-малко на възраст — го блъска, крещи му или когато някоя скитаща банда му вземе колелото или бухалката за бейзбол (както му се беше случило в парка в два последователни дни първия път, когато бях заминал на конференцията на компанията в Пуерто Рико; може би това е причината, поради която той все така не обича да заминавам където и да е със самолет, макар че бездруго нямаше да бъда там следобеда, за да защитя него, колелото му и бейзболната бухалка, единия ден от бандата пуерториканчета, а следващия — от бандата негърчета; значи може би не това е причината. Други родители — майки — са били там и не са успели да го защитят. Всичко е много по-объркващо, отколкото трябва да бъде. От друга страна, той е способен на постъпки, изискващи голяма храброст и емоционална сила, което ни сащисва двамата с жена ми. (Ние се поздравяваме и за тези постъпки.) Той стои неподвижно и мирно, ако лекарят или зъболекарят му каже, че ще му причини болка и се подчинява, без да мигне (макар че става бял като платно или прежълтява, а крайчетата на пръстите му треперят), на всичко, което трябва да му бъде направено. На мене ми прилошава и се принуждавам да погледна настрани, защото изпитвам ужас и ми се повдига, когато енергичният доктор оголи ръката му, за да му направи инжекция или да вземе кръв. В лекарския или зъболекарския кабинет виждам върху лицето му същото болезнено пребледняване, което сега ми е познато от сутрините, когато той по-късно ще трябва да се срещне с Форджионе в училището или да направи устен доклад в някой от часовете (като цяло в такива случаи той ми прилича на лига. Същността му като цяло се състои от лиги. Но той без съмнение не е лигав, ха-ха). Не се противи, когато се подчинява, но зная, че и на него му се повдига: стомахът му се е присвил, крайниците му се огъват като маркучи и изпитва страх, че може да се разкрещи и да притесни всички ни (а аз съм толкова потресен, когато го виждам такъв, че мога да изпищя от ужас вместо него. Едва издържах, когато му оперираха сливиците и видях мъничката сърповидна корица съсирена кръв, запушила дупката на лявата или дясната му ноздра — не си спомням на коя. Мислите ми не са вече точни за такива подробности, но няма значение. Когато го докараха на количката обратно в стаята, в главата ми звънтеше и жена ми трябваше бързо да скочи, да ме хване подръка и да ме заведе до стола — мисля, че иначе щях да падна). Надявам се да не му се наложи да си вади зъб, докато не порасне и не заякне достатъчно, за да го понесе без моята подкрепа — да го понесе много по-храбро, отколкото аз бих могъл да понеса изваждането на някой зъб сега. Много съм доволен, че той вече, изглежда, не се бои от мене толкова, колкото преди — дори от това, че крещя и от злъчния ми сарказъм, когато се чувствувам нещастен или страдам от главоболие. (Спомням си някои от нещата, за които му се надсмивах и го тормозех — че раздава пари или че се бои да опита да се гмурка, да плава с лодка, да кара ски или кънки; наскърбявам се за минута-две и се срамувам; струва ми се изумително, че той успява да ми прости и да забрави, ако наистина ми е простил, но може би той също помни. Мисля, че той всичко помни. Може би дори си спомня в коя от ноздрите му имаше засъхнала кървава корица, когато го докараха при нас в болничната стая, но не искам да го питам, защото не искам да му припомням за тази дълбока и разтърсваща травма, която ми бе нанесена, когато му изскубнаха и изрязаха сливиците — включително и третата сливица — нещо, от което не съм сигурен дали някога някой от нас двамата ще се възстанови напълно. И той страдаше и не искаше да стои в стаята си, когато го доведохме от болницата — гърлото му бе така разранено, че не можеше да говори и да се усмихва, без да изпита болка. Когато забравяше, подхвърляше бавно някоя шега с пресипнал глас и започваше да се усмихва, но веднага се стъписваше, защото усещаше остра болка. Карахме го да се връща в стаята си. Тя беше хубава, с литографии по стените, а от средата на тавана висеше полюшваща се скулптурна фигурка. Той беше жаден, когато се събуди в болницата, но не биваше да му даваме вода, докато не се разнесат всички изпарения на етера. Иначе щеше да повърне — така ни казаха. Затова не му дадохме вода. Клепачите му бяха сини.)

Благодаря на бога, че синът ми явно вече не ме слага сред гъстите рояци от демонски, измамни, лукави, безсърдечни, влачещи се, катерещи се, пълзящи, брутални, проливащи кръв, свръхужасни мошеници, похитители на деца, привидения и убийци, които изпълват сънищата му (и моите сънища) и към които, както сега разбирам, почти през целия си кратък живот той е изпитвал дълбок и изтощителен ужас. (Когато го доведохме от болницата в къщи с оперирано гърло, той каза, че не виждал, а по-скоро усещал присъствието на тези жестоки фантоми или злодеи, като едновременно с това ги чувал. Когато лежи буден и се ослушва за шумове, той, като всички нас, долавя проскърцвания и стъпки, но си представя, че това са човешки същества, които идват да го вземат, като ронят камък по камък външната стена на нашия блок, пробиват дупка през покрива към спалнята му и се спускат от отвор в небето към перваза и крехкото стъкло на прозореца. Лицата им са покрити с качулка или очертани от сенките, които са ги увили като шалове.

— Защо не ни повика? — питах го аз. — Защо вместо да се опитваш да влизаш при нас, не ни каза това? Мислехме си, че просто не ти се стои сам. Защо не ме извика, вместо да лежиш там и да се страхуваш? Щях да поседя с тебе. Или мама щеше да поседи.

— Щеше да ми кажеш, че си измислям.

— Измисляш си.

— Чувам и животни. Затова не те повиках.)

Имаше и един невероятен период, през който той започна да смята, че аз в същност не съм вече аз!

(Но не беше в състояние да каже кой друг бих могъл да бъда аз.)

Започна да подозира, че аз в същност не съм вече аз, че някой престъпник се преструва на мене — вмъкнал се е в къщата, преоблечен като мене, за да го подлъже и да го отвлече от мене. (Дали е искал да ме ядоса? Беше твърде малък.) Не беше възможно да го опровергаеш — всяко отричане, всяко споменаване на разума и на действителността се превръщаше в част от измамата. Разбира се, ако аз бях подменен, щях да казвам точно каквото казвах. Така само го уверявах в това. Не можех да докажа, че аз съм си аз.

— Защо ще правя такова нещо? — питах аз. — И на кого би му притрябвало това?

— Не зная.

— Защо ще ти казвам, че аз съм аз, ако не съм?

— За да ме подлъжеш.

— Защо ще правя такова нещо?

— За да ме отвлечеш.

— Къде?

— И с мама е същото. За да ме вземете.

— Защо ще искаме да те вземаме, след като сега и без това си при нас, не е ли така?

— Не зная.

— Да не мислиш, че вече сме те взели, отвлекли сме те и сме те донесли тук?

— Не зная.

— Струва ми се, че и без това вече сме го направили, не е ли така?

— Не зная.

Сега той поне знае, че аз съм си аз и не се безпокои толкова за това. (Или пък разбира, че това е без значение — ако аз не съм аз, той трябва да се приспособи към другия, който съм аз. Сграбчил съм го здраво в лапите си — каквото и да е положението — и той трябва да стои, никой няма да го спаси, докато не порасне достатъчно — ако оцелее дотогава, — за да се махне. Когато ми извадиха сливиците, аз се събудих от болка през нощта, сам в една затъмнена болнична стая, без родители и без медицински сестри. Всичко бе потънало в мрак. В това странно място имаше само тъмнина. Различавах отделни силуети. Нищо не се помръдваше. И бях жаден. Господи, колко бях жаден! Полудявах от жажда. Чувствувах, че ще умра, ако някой не ми даде вода. Никой не ми даде вода. В стаята нямаше хора, виждаха се само странните очертания на другите легла, които може би бяха празни. Никой не дойде до сутринта. Нощта беше безкрайно дълга. Разбирах, че никога няма да свърши.

— Дайте му вода — изкрещя сутринта на сестрите един лекар с посивели кестеняви мустаци. — Дайте му вода!

Това е последното, което си спомням. Бяха забравили да ми дадат вода.)

Мисля, че синът ми вече е по-склонен да ми вярва, отколкото преди, че се чувствува малко по-спокоен с нас, мисля, че повече ми се доверява. (Поне вече знае, че аз съм си аз, макар че нито той, нито аз сме сигурни кое от тези превъплъщения, за което знаем, че съм аз, съм в същност аз.) Наистина мисля, че ми се доверява повече, защото вече не е толкова покорен и зависим, колкото беше, и понякога е достатъчно уверен (В мене? Или в себе си?), за да ми отговори „не“, да не се съгласи да извърши или да каже нещо, което го карам, макар че все още е извънредно предпазлив да не би да предизвика нечий гняв. Не винаги ми отвръща на въпросите, които му задавам. Никога не е показвал, че го е яд на мене или на жена ми и почти никога — на дъщеря ми. Възможно ли е да не е изпитвал подобно чувство? Не. Какво тогава прави, ако изпитва яд? Освобождава се от него в сънищата си. Ловя се на бас, че също така си е събирал голяма част от яда — както други деца трупат смешни книги или картинки от дъвки. Ловя се на бас, че понякога ме мрази. (Мисля, че бих го мразил.) Зная, че понякога ме предизвиква, но обикновено на шега — когато изпитваме добри чувства един към друг.

— Ще ти дам нещо — казва той на някое хлапе в мое присъствие, като поглежда косо към мене, — а ти няма защо да ми даваш нищо, в замяна. Става ли?

(Потискам ядното си и изпълнено с възхищение изсумтяване. Не мога да повярвам, че малкият ми нагъл обесник наистина ще направи това, което предчувствувам.)

— Какво? — другото момче не е сигурно, че го е разбрало.

— Ще ти дам нещо — повтаря момчето ми и гледа да се увери, че му обръщам внимание, — а ти няма защо да ми даваш нищо в замяна. Става ли? Ще ти дам нещо, което ти се иска.

— Какво е то?

— Съгласен ли си?

Момчето колебливо кимва.

И за негово учудване, момчето ми тиква в ръката му монетата, която току-що е измъкнало от мене, за да си купи сладолед.

Не мога да повярвам на очите си.

— Виж какво, татко — започва то още в мига, когато оставаме сами, сложило юмруци на хълбоците и възмутено наклонило глава на една страна — подражава ми до съвършенство — после ми се заканва с пръст — отново пресилено ме имитира — и се впуска да говори толкова бързо, че не мога да го прекъсна, — искам да се държиш прилично и да чуеш какво ти говоря затова не се обаждай нито прави нещо с което можеш да ме засрамиш защото ти не разбираш тук аз съм началникът и ти го забранявам и ще те накажа ако не правиш това което аз искам да правиш затова по-добре недей инак може и да те напердаша и да те лиша от телевизия цяла седмица понеже аз ти го казвам чуваш ли ме ясно ли ти е? Ти се смееш! — възкликва то високо и се усмихва. — Виждам, че се смееш, татко; не искам да се преструваш, че не ти е смешно и да се правиш, че си сърдит заради това, което казах, а после да забравиш, че си се правил и наистина да се разсърдиш. Знаеш ли, че понякога постъпваш точно така, татко? Нали?

— Свърши ли? — питам аз, все още с ръце на хълбоците. — Виж ти каква дълга реч си можел да държиш, малък посерко, а обикновено и дума не казваш.

— Вкисна ли се? — с безпокойство пита то.

— Не, развеселих се. Но не си мисли, че само защото успя да ме разсмееш, ще ти позволя да се измъкнеш от това, което направи.

— Парите бяха мои.

— Парите бяха мои, преди да ти ги дам.

— Станаха мои, след като ми ги даде. Не ме засрамвай пред хора.

— Отново ли ми подражаваш? Не смятай, че вечно ще можеш да се отърваваш.

— Сега сме пред хора, нали? Не искам да правиш нищо, което да накара хората да спират и да се заслушват.

— Нищо не правя — само слушам какво говориш.

— Стоиш.

— И ти.

— С ръце на хълбоците, точно като телевизионен актьор. Да вървим. Да вървим, казах.

— Сега ти си като телевизионен актьор, защото ми се заканваш с пръст.

— Не ме засрамвай! — избухва то.

— Нищо такова не правя.

— Но ще ме засрамиш — предсказва то, — нали?

— Защо ще те засрамвам?

— Ще започнеш ли да ми крещиш?

— Крещя ли ти сега?

— Ще се разсърдиш ли?

— Сърдит ли съм сега?

— Ти вече ме засрамваш — победоносно ме обвинява то. — Говориш саркастично.

— Всезнайко! — саркастично казвам аз. — Дори не знаеш какво означава думата „засрамвам“.

— Зная. И зная какво означава „саркастичен“. Саркастичен си, когато правиш нещо, което не искам да правиш.

— Не правя нищо, което не искаш да правя. Не правя абсолютно нищо — само си стоя тук, как бих могъл тогава да те засрамвам?

— Но ми задаваш въпроси, нали? Защо непрекъснато ми задаваш въпроси?

— Защо не отговаряш на въпросите?

— Ще кажа на мама — заплашва ме то. — Ще кажа на мама, че си пил уиски.

— Няма да ти повярва. Ще разбере, че лъжеш.

— Как така?

— Носът ти ще се удължи.

— Как така?

— Когато човек лъже, носът му се удължава.

— Значи твоят нос се удължава — парира то. — Защото това е лъжа.

— Защо носът ми да се удължава, щом като това е лъжа?

— Ще ти цапна един, татко — нервно изпищява то, понеже усеща, че го надхитрявам.

— Защо се въртиш така? Стой на едно място.

— Сигурно съм нервен — казва наслуки то.

— Да не ти се пикае? Защо тогава се пипаш?

— Това не ми харесва.

(Спира да се пипа. Съжалявам, че му го казах.)

— Тя ще усети дъха ми — продължавам аз, за да сменя последната тема. — Няма да й мириша на уиски и така ще разбере, че лъжеш.

— Ще те ритна — казва то. — Струва ми се, че ще те ритна по пищялите.

— Защо? — питам изумено аз.

— Така — отговаря то. — Защото винаги, когато те ритна по пищялите или ти цапна един, ти започваш да се бориш с мене и много се смееш. Затова ще го направя — за да се смееш много.

— Ще те ритна по задника.

— Ща кажа на мама, че говориш мръсни думи.

— И какво от това? И на нея й говоря мръсни думи.

— Тя не обича това. И ще се кара с тебе.

— Ние не се караме.

— Карате се, много. Тя ще те напердаши.

— Тя не ме пердаши.

— Тя плаче.

— Не, не плаче.

— Понякога плаче.

— Много приказваш. И си много наблюдателен. Понякога объркваш всичко.

— Ще ми се да познавах човек, който да те набие — дразни ме то.

— Защо?

— Ще повикам някое ченге.

— Защо?

— За да те напердаши.

— Няма право.

— Ти ме пердашиш.

— Аз имам право. И не те пердаша.

— Пердашил си ме.

— Не съм. През целия си живот не съм те пердашил нито веднъж.

— Веднъж ме напердаши. Когато бях малък. Спомням си.

— Ако не бъркаш. Извинявай. Но не мисля, че съм го правил. Сега не те пердаша. Нали?

— Ще ме напердашиш. Няма ли?

— За какво?

— Знаеш за какво.

— Няма.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Наистина ли обещаваш, че няма да ме напердашиш?

— Обещавам. Няма да те напердаша. Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти — казва то.

И — бам! — ритва ме по пищяла.

Подскачам високо нагоре и вия от изненада — при това зная, че сигурно му изглеждам невероятно смешен, както в яростта си обикалям, подскачайки, разтривам и размахвам изтръпналия от болката крак. Момчето ми не се разсмива веднага — вместо това се намръщва и, предполагам, се чуди дали не е отишло твърде далече и не го ли заплашва нещо; но след малко вижда и чува, че аз се кикотя и разбира, че вече не ме боли и не съм недоволен. Тогава лицето му лъчезарно светва от изблик на облекчение и то се прехласва от смях. Преувеличавам всичките си смешни жестове, за да не престава да се смее и да мога да го хвана натясно с хитро нападение. То се превива о̀две от бурното веселие, уловило се е за корема, не може да си поеме въздух, безпомощно отваря уста и изведнъж аз се хвърлям отгоре му — стоварвам се върху него, както се превива от смях, падаме на земята и започваме да се боричкаме. Състезанието не е кой знае какво. Отначало го мушкам в ребрата, за да продължава да се смее и да не може да си поеме дъх, за да се защити. Известно време стоим, вкопчени един в друг, докато се поизтощя, после се отпускам, за да му позволя да ме прикове към земята. Не ми стига въздух и момчето ми може да излезе победител, ако иска. Но това не го задоволява. Перчи се и става невнимателно — иска да вкуси с наслада победата, — вместо да ме прикове към земята, решава да се опита да ме изтезава, като ми прилага някакви ненужни хватки с ръцете и краката. Успявам да си поема дъх и решавам да му дам хубав урок (още един урок. Поуката от този урок, предполагам, е, че желязото се кове, докато е горещо. Най-отвратителното на всички тия изтъркани поуки „как да се справяме с нещо“ е, че рано или късно те се оказват верни). Затова докато момчето ми необезпокоявано си играе с пръстите на ръцете и краката ми и със стъпалото ми, без да знае със сигурност как да постъпи, аз го издебвам, напрягам мускули, поемам дълбоко въздух за предстоящото усилие и с един кратък и мощен напън го отблъсквам нагоре, преобръщам го и го тръшвам върху пясъка. Промяната на поведението ми го кара да нададе уплашени и възторжени викове; то рита и се извърта, лудо ме блъска от радост с лакти — едно гъвкаво, весело, здраво младо животно, което енергично се опитва да се бори и да се отскубне, докато аз го притискам надолу. (Вече не мога да го оставя да победи; ако го направя, то ще разбере, че е победило само защото аз съм му позволил и после ще разбере, че е победено). Това вече не е турнир — след като аз съм си поел дъх и се борим сериозно. Притискам го с внушителната си маса (голяма част от нея са внушително увиснали меса, ха-ха), за да го задържа неподвижно. Сравнително лесно ми е да сграбча и двете му китки с една ръка и да притисна краката му с тежкото си тяло, за да спре да рита. Още няколко секунди и всичко свършва, то се предава. Приковал съм го към земята, както е според правилата. Гледаме се в очите и се усмихваме — лицата ни са на няколко инча едно от друго.

— Аз победих — шегува се то.

— Тогава ме пусни — връщам му с шега аз.

— Само ако се признаеш за победен — казва то.

— Признавам се — отговарям аз.

— Тогава ще те пусна — казва то.

Пускам го и бавно се изправяме; дишаме тежко и се чувствуваме много близки.

— Знаеш ли, татко — веднага започва то съсредоточено и сериозно, като се опитва да ме развлече — придобива мъдро и заядливо изражение, като че е суров съдия, — в същност победих аз, защото ти ми хвърляше пясък в лицето и ме гъделичкаше, а това е забранено.

— Не е вярно — отвръщам аз рязко.

— Не си ме гъделичкал ли? Лъжец.

— Това е позволено. Може да се гъделичка.

— Ама ти не се смееш.

— Защото ти не знаеш как да гъделичкаш.

— Точно затова не е честно.

— Честно е. При това — продължавам аз, — не съм ти хвърлял пясък в очите.

— А пък аз ти казвам, че ми хвърляше.

— А между другото известно ли ти е, че днес е прекрасен ден, защото грее слънце, морето в залива е спокойно и синьо и има девет или седем планети…

— Девет!

— … от които Меркурий е най-близко до слънцето, а…

— Плутон!

— … Плутон е най-далече?

— Знаеш ли онова за космонавтите-хомосексуалисти? — пита ме то.

— Да. Отишли на Уран. И, както казват, ако всяка седмица има седем дни, а всяка година — петдесет и две седмици, защо една година има триста шестдесет и пет дни, а не триста шестдесет и четири?

То поспира, за да пресметне.

— Как така? — пита то. — За пръв път ми идва на ум.

— Не зная. И на мене не ми е идвало на ум.

— За това ли искаш да говорим сега? — пита ме то тъжно.

— Не. Обаче ако искаш да извърташ, и аз ще извъртам. Не можеш ме измами.

— Ще кажа на мама — отново ме заплашва то. — Ще кажа на мама, че ми хвърляше пясък в очите.

— Аз ще й кажа — включвам се в играта.

— Така ли? — видът му става съвсем сериозен.

— Какво?

— Значи ще й кажеш.

— Какво?

— Знаеш какво.

— Какво?

— Каквото съм направил…

— Какво си направил? — подхвърлям уж с интерес.

— Знаеш какво.

— Не си спомням.

— Че му ги дадох.

— Давал ли си нещо?

— Татко, знаеш, че дадох една монета от пет цента.

— Кога? Раздаваш много монети от по пет цента.

— Току-що. Ти беше тук.

— Защо?

— Няма да ти кажа.

— Кажи защо. Не можеш да знаеш предварително…

— Ще се ядосаш, ще започнеш да ми крещиш, да ме дразниш и да ми се присмиваш.

— Няма. Обещавам ти.

— Защото ми се искаше — простичко заявява то.

— Това не е отговор.

— Знаех си, че така ще кажеш.

— И аз си знаех, че така ще кажеш.

— Казвах ти, че няма да разбереш.

— Но детето не ти я поиска — споря с него аз. — Не вярваше на очите си, когато му я даде. Струва ми се, че не се познавате от дълго. Ловя се на бас, че дори не ти харесва много. Така ли е?

— Започваш да се ядосваш — цупи се то. — Знаех си.

— Не започвам.

— И си готов да се разкрещиш, нали?

— Просто говоря по-високо.

— Виждаш ли?

— Не се преструвай — нападам го аз и го мушвам в ребрата, за да го погъделичкам. — Знаеш, че се преструваш, затова престани да се преструваш, че можеш да ме надхитриш. Отговори ми.

То глупаво се ухилва — доволно, че съм го пипнал.

— Не зная. Не зная дали ми харесва, или не. Запознахме се едва вчера.

— Видя ли? Пипнах те. Тогава… Знаеш какво имам пред вид. Защо му даде парите си?

— Ще кажеш, че съм луд.

— Може и да си луд.

— Тогава няма да ти кажа.

— Знам, че няма.

— Трябва ли да ти кажа?

— Да. Не. Само ако искаш. Виждам, че искаш. Значи трябва. Хайде.

— Исках да му дам нещо — обяснява кротко синът ми. — А нямах друго.

— Защо искаше да му дадеш нещо?

— Не зная.

Думите му звучат толкова просто, искрено и наивно, сякаш това е най-близката до ума и очевидна причина, която може да си представи човек. И ми става ясно. Откровеността му е затрогваща и аз изпитвам желание да протегна ръце и да го прегърна още там и за награда да му дам няколко еднодоларови банкноти. Искам да го целуна (но мисля, че ще се засрами, ако го направя, защото ще бъде пред хора). Искам лекичко да разроша косата му. (И го правя.) Казвам му нежно:

— Това все пак не е отговор.

— Как така? — любопитствува той.

— Не обяснява причината.

— Това е причината.

— Не обяснява защо си искал да му дадеш нещо. Защо искаше да му дадеш нещо?

— Мисля, че зная защо. Обаче ти ме гониш до дупка, а?

— Защо искаше да му дадеш нещо?

— Трябва ли да ти кажа?

— Не. Освен ако не искаш.

— Бях щастлив — заявява той, като свива рамене и примижава на слънцето; изглежда леко притеснен и смутен.

— Тъй ли?

— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?

— Никак. — (Отново изпитвам желание да го целуна.)

— Значи си съгласен? — той не може да повярва, че е имал късмет.

— Радвам се, че си бил щастлив. Защо беше щастлив?

— Сега става малко като при лудите.

— Карай. Не си луд.

— Защото знаех, че ще му дам парите. — Момчето ми спира за малко и се смее нервно. — За да те подразня — признава си то. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам. Значи си съгласен?

— Караш ме да се смея.

— Да не се сърдиш?

— Не виждаш ли, че ме караш да се смея? Защо да се сърдя?

— Тогава ще ти кажа още нещо — той направо цвърти от изблик на радост. — Понякога ми се иска да се смея без причина. После ми се иска да се смея просто защото зная, че ми се иска да се смея. Ти се усмихваш! — извиква внезапно синът ми, сочи с пръст лицето ми и започва да се залива от смях. — Защо се усмихваш?

— Защото си смешен! — викам му в отговор. — Защото ми е смешно. Защото ти си смешен.

— Ще кажеш ли на мама, че съм си дал парите?

— А ти? Ако аз не й кажа, ти също не можеш да й кажеш. Защото ще ме злепоставиш.

— Може ти да й кажеш — решава той.

— Тогава може и ти да й кажеш.

— Лошо ли е това?

— Никак — успокоявам го аз. — Няма нищо лошо. В същност дори е много добре. Хубаво е от твоя страна. Радвам се, че си поговорихме. Не винаги искаш да си говорим.

Тръгваме към дъсчената пътека, поставена върху пясъка, и аз леко слагам длан на тила му. Необичайно е ръката ми да бъде там — сякаш някакво мускулче, свързващо рамото и лакътя ми, е изтръпнало. Премествам длан на рамото му, но и в тази поза усещам напрежение. (Откривам, че не съм свикнал да прегръщам момчето си. Не съм свикнал да прегръщам и дъщеря си.)

— Но представи си… — искам с тези думи да го подготвя и предпазя от всичко на този свят, което би могло да го нарани, и не мога да се спра. Синът ми се отдръпва от мене, рязко измъква рамото си и смръщва вежди.

— Татко, знаех си, че ще ми кажеш това!

— И аз си знаех, че ще ми кажеш това! — смея се в отговор, но радостта ми е изкуствена. — И какво още ще ти кажа?

— „Че по-късно днес или утре парите може да ти потрябват“. „Тогава ще си ги взема обратно.“ „Но я си представи, че…“

— Какво?

— „… че те не са в него или че не иска да ти ги даде?“

— Няма да ти ги даде.

— „Тогава отново ще си поискам пари.“ „От кого?“

— Няма да ти дам.

— „От тебе.“ „Няма да ти дам.“

— Няма да ти дам. Предупреждавам те.

— Ще ми дадеш — отвръща ми той направо, като свършва с подражанието на разговора ни. — Винаги казваш така. Че няма да ми дадеш. И после винаги ми даваш. Тогава защо ми говориш това? Нали ще ми дадеш?

— Да — отстъпвам аз, напълно сразен, и с удоволствие се подчинявам на детския му чар и на разсъдливостта му. — Ще ти дам. Дори ще ти ги дам още сега, преди да са ти потрябвали.

Мъдрото му и иронично изражение сякаш ми казва: „За какво тогава излишно вдигна такава олелия?“

— Знаех, че ще ми дадеш — победоносно заключава той. Върви редом с мене и стъпките му са по-леки и по-уверени.

— Винаги ще ти давам. Искам да знаеш това. Разбра ли? — Наблюдавам го как кимва, виждам как леко смръщва вежди, защото се обърква, като си припомня досегашни случаи. — Сега вече сме добри приятели, нали? Нали сме приятели?

— Беше ме страх от тебе.

— Надявам се, че вече не те е страх.

— По-малко ме е страх.

— Няма защо да те е страх. Никога няма да ти причиня болка. Винаги ще ти давам всичко, от което имаш нужда. Едва сега ли го разбираш? Само дето доста крещя.

След миг-два на дълбоки размишления той се оставя лекичко да се блъсне в мене с рамо, както често съм го виждал да прави с други момчета, които му харесват. (Това е най-приятелският отговор, който може да ми даде.) Блъсвам се съответно в него. Той се усмихва замислено.

— Татко, обичам те! — развълнувано възкликва момчето ми и гуши лице в хълбока ми, за да ме целуне и прегърне. — Искам никога да не умираш.

(И аз искам.) Премятам ръка през рамото му и го прегръщам в отговор. Много бързо, преди да успее да се засрами и да ме спре, го целувам по главата, докосвам с устни свилената му светлокестенява коса. (Открадвам си една целувка.) И аз го обичам и се надявам, че никога няма да умре.

Периодично изпитвам страх, че то ще умре преди мене. Не мога да позволя да се случи това. Прекалено ми е скъпо. Сега вече го познавам, сега зная, че то ми е по-скъпо от министъра на финансите, от министъра на отбраната, от водача на парламентарното мнозинство или на опозицията. По-скъпо ми е от президента на Съединените американски щати. (Ценя повече живота на момчето си, отколкото неговия.) Кълна се във вярност на него. (Естествено на никого не споменавам за тази ерес.) Никога няма да им позволя да му сторят зло.

Но какво бих могъл да направя, за да го опазя? Сега вече зная какво: нищо.

— Не се безпокой — обещах му най-сериозно аз. — Никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо.

То се бои от правителството, от армията, от Пентагона, от полицията. (И аз се боя.)

— Никога няма да им позволя да ти сторят зло или да те вземат от мене.

Но какво наистина бих могъл да направя? Нищо.

Затова и не правя нищо.

Мога да си затварям очите (това удължава времето), както си затварям очите в службата, в компанията (затварям си очите, за да оцелея, да се запазя читав до пет часа следобед) и толкова. А времето много скоро може да изтече.

* * *

Кой съм аз? Мисля, че започвам да откривам това. Аз съм съчка: аз съм отчупен подгизнал клон, носен от водата сред купчината себеподобни на нашата единна (неразделима за съжаление) нация, под господството на бога, със свобода и справедливост за всички, които са достатъчно бързи да пипнат първи свободата и справедливостта и алчно да ги сграбчат само за себе си. Бива си го тоя тигел! Ако всички ние в тази обширна, приказна наша страна можехме да се съберем и да отделим време, за да си разменим по някоя приказка със съседите и съгражданите си, думите щяха да бъдат: Кучи син! Жабар! Мръсен негър! Бяло копеле! Долен евреин! Тъп метис! Не обичам управниците. Не обичам Хорас Уайт, който трудно може да бъде възприеман сериозно (а аз трябва да го възприемам така).

— Ако някога напишеш книга — каза ми той, и не се шегуваше, защото подобни неща са от значение за него, — бих желал да сложиш името ми в нея.

Хорас Уайт е бледен и скучен човек, с множество дребни достойнства. Обича да вижда името си във вестниците. Той е почетен депутат в някаква организация на град Ню Йорк (макар че по принцип живее в Кънектикът) и като знак за тази своя значимост притежава незначителна бронзова значка, прикрепена към бронята на колата му. Буквите на номера на колата образуват съкращение на трите му имена (ХОУ), а цифрите нарастват всяка година и съответствуват на възрастта му. (Ние смятаме, че крие годините си.) Никой не е успял да обясни подробно с какво се занимава Уайт в компанията, освен че той си е той, че има пари и собствени акции и че е свързан по два непреки пътя с един или няколко от основателите на компанията и директорите. А аз трябва да му се мазня. И го правя.

Ако бях беден, мисля, че можеше да искам да сваля насилствено правителството. Много се радвам обаче, че не всеки бедняк се опитва да свали правителството, тъй като не съм беден. Не зная защо не всяка чернокожа прислужница краде от белия си работодател (но се радвам, че нашата чернокожа прислужница не краде или поне внимава да не я пипнем). Ако бях черен и беден, не мисля, че щях да се подчинявам на някой закон, освен на риска да бъда пипнат. Но при сегашното си положение се радвам, че цветнокожите се подчиняват на законите (повечето поне го правят), защото ме е страх от негрите и затова си смених местожителството. Страх ме е от ченгета. Но се радвам, че има ченгета и ми се иска да са повече на брой.

(Не обичам ченгетата.)

(Освен когато са наблизо, за да ме защитят.)

Не говоря за тези работи дори с жена си, която, както става все по-самотна, остарява и се разочарова, се превръща като сестра си в озлобена консерваторка, която се противопоставя на щастието. (Тази година тя ще гласува за реакцията. Не говоря с нея по политически въпроси. Не ми пука за кого ще гласува.) Съобразявам се само със себе си и водата безмълвно ме носи сред купчината ми. Плавам на повърхността. Плавам като морско водорасло сред струпана мръснозелена пяна, а през това време двамата с жена ми стареем, дъщеря ми също старее и продължава да бъде все по-недоволна от себе си и от мене (виждам нейни връстнички, които се чувствуват прекрасно. Между тях има по-хубави от нея. Други се държат по-самоуверено. Те поне правят някои от нещата, които тя твърди, че иска да прави, включително да се чука — но тя не се и опитва. И получават по-добри бележки. Но какво ми пука дали бележките й са добри? Пука ми. И трябва да се преструвам, че много ми пука, иначе ще помисли, че изобщо не се интересувам от нея), синът ми расте измъчен и озадачен, несигурен какъв трябва да бъде, освен самия себе си (или какъв — ако мисли като мене — вече е. Иди го разбери. Иди ме разбери. Някъде дълбоко в неговото телце вече се е скрило по-малкото момче, което той беше — неговата първоначална същност. Дали го е имало? Ако не е така, ако не съществува безвъзвратно изчезналото мое и негово малко аз, така безкрайно различно от това, на което всеки от нас е бил принуден да се превърне, ако не съществува лутащото се, отчаяно малко създание, към което се стремя и от което водя началото си толкова отдавна в собствения си живот, създание, което внезапно и безвъзвратно потъна в някаква недостъпна черна дълбина в мига, когато аз сигурно съм гледал в обратната посока, защото не съм в състояние да уточня този миг; и ме е оставило объркан, сам-самичък да продължавам напред от немай-къде — тогава как, по дяволите, съм стигнал дотука? Някой ме е блъснал. Някой ме е запратил в тази посока и по различно време много други ръце са се скупчвали една до друга върху контролните бутони, иначе нямаше да поема този път в живота. Изгубено дете, възраст — неизвестна, отговаря на моето име. Не мога да се удържа да не го търся с поглед назад, да не го питам с надежда къде е било и защо го е нямало. То ще бъде все още твърде малко, за да разбира за какво му говоря — беше съвсем хлапе, когато ме напусна, по-малко е от собственото ми дете, — и едва ли би могло да ме подкрепи с мъдрите знания и опита, които търся от него. За какво ще говоря на това множество сбръчкани, груби лица с кървясали и подпухнали очи, ако Грийн в същност ми разреши да произнеса триминутната си реч в Пуерто Рико тази година? Ще ми трябват вицове, кратки вицове — ха-ха-ха — няколко в началото, а един много добър — за края, ха-ха — и всичко това трябва да вместя само в три минути. Можем да си плаваме като морски водорасли сред струпаната мръснозелена пяна дотогава, докато приливите и отливите ни подмятат, а когато спрат да ни носят… какво ще стане?), или кои от множеството опасности, които той си представя, са истински, а кои — просто страшни и необикновени видения посред бял ден. (Удавянето е нещо реално. Да те измъкнат с кука от леглото, през отвор в небето, докато си безпомощен в съня си, не е.) Това е нещо повече от видения посред бял ден, то нахлува в съзнанието му нощем в тъмното, когато смятаме, че е заспал. Без значение е дали оставяме да свети лампа. Никога не успяваме да разберем със сигурност дали е заспал, или е буден. Ако надникнем да проверим, той често се преструва на заспал, за да избегне неизменните ни забележки, че още е буден. Без да имам причина да мисля така, изпитвам чувството, че той винаги чува мене и жена ми, когато правим любов, или най-малкото знае кога сме правили. Дъщеря ми поне прави всичко възможно да я чуем, когато е будна. Мие се шумно, пуска плочи или влетява при нас, без да чука, за да разреши някой въпрос веднъж завинаги. Но не и той. Той е потаен. Едно време ми се искаше да разроша косата и на дъщеря си, да я погаля нежно по главата, да докосна или целуна страните й или да я прегърна през рамото, но когато порасна, тя започна да се дърпа — струва ми се, отначало на шега, затова винаги се преструвах, че ми е мъчно. Но после дойде време, когато взех да разбирам, че тя вече не се шегува, затова и аз вече не се преструвах, че наистина ми е мъчно. Наистина ми беше мъчно — но сега се преструвам, че не ми е мъчно. Чувствувах, че стана нещо, което я накара да изпитва отвращение към мене, което предизвика неодобрението й, което й внуши да използува всяка възможност да ми го показва. Имало е случаи, когато ми е изглеждало, че тя на всяка цена гледа да си отмъсти. Не зная какво съм направил — или не съм направил — и все още не зная какво трябва да направя и дали има нещо, с което трябва да опитам. Скоро ще отиде в колеж. Когато ми се наложи да я докосна, се чувствувам неловко. Тя се отдръпва от мене, сякаш и най-малкият физически контакт й е отвратителен; потръпва, сякаш ще й причиня болка. Никога не я удрям! Най-многото, което съм правил и което правя сега, е, ако стане нужда, да я блъсна грубо по рамото. Най-многото, което прави жена ми, когато двете се карат, е да започне да й удря плесници, но го прави достатъчно бавно, за да позволи на дъщеря ми да парира или отбегне удара; дъщеря ми може да вбеси страшно жена ми, когато си поиска, а после да я накара да избухне неудържимо в истеричен плач. Винаги за миг изпадам в смут, когато дъщеря ми неочаквано покаже своята боязън. Това — тя инстинктивно да смята, че възнамерявам да я ударя или поне така да реагира — ме изпълва с разкаяние и с чувство на огромна вина. Нима очаква напрегнато — нима е очаквала напрегнато през всички тези години — да получи някакъв страхотен удар от наша страна? Нима когато протегна рязко ръка, за да махна паднала върху лицето й мигла или някоя трошица, тя наистина мисли, че възнамерявам да я плесна? Или пък, както често ми хрумва сега (може би неоснователно), тя просто се преструва, съзнателно и лукаво симулира такъв страх, защото разбира колко дълбоко ме шокира и наскърбява това? Струва ми се, че е достатъчно коварна за подобно нещо. По наследство: метнала се е на мене — нима аз вече понякога не оставям жена си да стене и да се задушава от кошмарите си, като не правя усилие да я измъкна от тях? Нима не се опиянявам от удобното си положение да гледам и да слушам? Нима не преувеличавам често терзанията, причинени от собствените ми ужасни сънища и не се преструвам, че съм потънал по-дълбоко в тях, отколкото е в същност, само за да я накарам да се мъчи по-дълго, по-усилено и с повече състрадание да ме събуди? Вече не разбирам дъщеря си, не мога да се справям успешно с нея, нито да й създавам условия да се справя с мене. Затова не се и опитвам да опитвам. Изчаквам и оставям нещата да вървят по пътя си. Не разбирам и сина си. Прекалено малък е, за да бъде толкова великодушен. И сладки раздаваше. Същото това лято се опита да даде сладки на едно хлапе и то в отговор едва не му разби носа.

— Заповядай, вземи си една сладка — каза той на момченцето, което се бе отбило да си поиграе с него, докато ние още закусвахме, в наетата от нас лятна къща.

Момчето я глътна в миг. После втренчи гладен поглед в останалата кръгла шоколадова сладка, която синът ми търкаляше замислено по покривката, докато висеше над чашата си с мляко. Изненадано трепна, като усети гладния поглед на момчето.

— Можеш да вземеш и тази сладка — предложи му той. — Заповядай.

Момчето се сепна, сякаш го бяха обидили, дръпна се назад и загледа враждебно. Самият аз много се изненадах, като видях, че е ядосано, объркано и с негодувание клати отрицателно глава:

— Какво искаш да кажеш? — сърдито попита то.

— Защо? Не я ли искаш? — И синът ми я побутна по масата към него.

— Ти си я лапал.

— Не. Не съм.

— Падала е на пода.

— Не е.

Синът ми бе заварен неподготвен и гласът му звучеше така, сякаш се оправдава и извинява. (Изглеждаше така, като че ли лъже.)

— Мръсна е — обвини го момчето.

— Не е. Истина ти казвам. Но не я вземай, щом не искаш.

— А ти защо не я искаш?

— Защото ти я искаш. Нали я искаш? Аз ядох.

Другото момче се вбеси, вече бе прекалено смутено, за да се осланя на думите, които би изрекло, и лицето му пламна. Седеше, изпълнено с омраза, и продължаваше непреклонно да клати глава. Моето момче пребледня. Другото момче вдигна стиснати юмруци, готово да се бие; но аз бях там — седях със заплашителен вид (усещах, че също съм готов да се бия. Ако това момче се опиташе да удари сина ми, струва ми се, че щях да сграбча ръката му и да я счупя). Като ломотеше несвързано — гневът бе вързал езика му и запушил устата му, — момчето грубо блъсна втората сладка обратно така, че тя падна от масата, и тичешком изскочи от къщата, с разкривено лице и сведени очи, които почти преливаха от рукналите сълзи на яд и безсилие. По някакви причини то си мислеше, че сме му се подиграли. Синът ми изглеждаше смутен и смаян, лицето му приличаше на кръстословица — не можеше да разбере какво е направил току-що: само бе предложил сладки, а с това изгуби един приятел и си спечели един малък нов враг, който искаше да му навреди. Озърна се объркано и умолително, с помръкнал поглед, и се опита да се усмихне.

— Когато даваш нещо, не бива да бъдеш толкова щедър — обясних му аз съчувствено и леко се усмихнах.

— Защо? — попита ме той.

Свих рамене.

— Не зная. Хората стават подозрителни.

— Не обичам буболечки — оплака се той. — Не ми харесва тук. Няма ли как да не прекарваме цялото лято тук?

— Няма как. И на мене не ми харесва.

— Но ти ходиш в града.

— Налага ми се. Радвам се, че не те пратихме на лагер. Радвам се, че те оставям тук, когато излизам.

— А аз — не.

През същото лято момчето ми имаше проблеми (момчето ми, изглежда, винаги има проблеми, а жена ми и аз намираме това за все по-отегчително) в детската група, където го записахме, за да сме сигурни, че се забавлява и играе с други хлапета през деня. В началото беше много щастливо и отиваше с желание. Беше изумено и изпита голяма радост, като се видя сред толкова много момчета на своята възраст, които смяташе за приятели. Наперено и гордо ни ги посочваше, когато ги срещахме по крайбрежния булевард вечер, на плажа или някъде из града.

— Този ми е приятел — възторжено обявяваше синът ми. — Този ми е приятел. Познавам го. Познавам го от детската група. И онзи ми е приятел.

Понякога махаше с ръка, втурваха се един към друг, за да се поздравят, или се блъсваха с рамо в безгласно приветствие, когато се разминаваха. Всеки път момчето ми казваше: „Този ми е приятел от детската група. И този също. Той е по-голям.“

Безкрайно се радваше, че са близки, сякаш никога дотогава не беше смятало, че е възможно да се сприятели с толкова много хора. Когато идваха в къщата да го търсят, лицето му грейваше; довеждаше ги вътре, за да ни ги покаже.

(И казваше: „Той е мой приятел. Те са мои приятели.“

И дъщеря ми се държеше така като малка — и все още се държи така с момчетата, но много по-проницателно и умело урежда нещата, когато иска да ни представи или да ни накара да разберем, че някое момче се интересува от нея. Чудя се какво, за бога, сме направили ние с жена ми на децата си, за да ги накараме да смятат, че според нас никога няма да имат приятели. Вече не съм убеден, че сме направили нещо, че всичко това е само наша вина.) Сякаш не можеше да задържи кротко в себе си цялото бурно щастие, което изпитваше.

Това не продължи дълго. Свърши рано за него. Скоро в тази детска група започнаха да се случват неща, които го тревожат, не мина много време и то с неохота започна да отива там, както сега отива на гимнастика при Форджионе. Приветствуваше надбягванията, игрите с гатанки и сценки вътре в стаите в дъждовно време; и там обаче имаше катерене по въже (не само за по-големите момчета, както разбрахме) и се виждаше акробатична мрежа, към която то се отнасяше с подозрение (както и аз. И жена ми. Не зная какво си е мислило момчето ми, защото не го попитах, за да не му внуша опасенията си, но зная какво си мислех аз: боях се, че може да отскочи нагоре, чак до повърхността на луната, да си чукне там главата и да падне обратно върху мрежата на глава със счупен гръбнак и с безжизнени ръце и крака — просто не исках изобщо да се опитва.) и предварително, отдалече се тормозеше за плуването на дълбоко — изпит, на който му бяха казали, че ще бъдат подложени всички момчета на негова възраст преди края на лятото и щяха да им дават уроци за това. (То дори не искаше да ходи на уроците. При това непрекъснато говореха, че във водата има медузи, морски въшки и бодливи раци.) Говореха също за боксови турнири и състезания по борба — беше зърнало в един навес закачени на кука боксови ръкавици и си мислеше, че ще трябва да се бие (макар че никога не се занимаваха с бокс или борба. Изобщо там нямаше нищо опасно за децата. Мисля, че това беше един хубав дневен лагер — доколкото може да има хубави дневни лагери, но скоро установих, че го мразя, защото започна да създава проблеми на момчето ми). Бързо въвеждаха нови игри, които момчето ми не разбираше, а другите момчета ги знаеха от предишни години, при това никой — нито възпитателите, нито някой от приятелите му в групата отделяше достатъчно време да му обясни, нито проявяваше търпение и разбиране към грешките му. Синът ми беше прекалено свит, за да задава въпроси повторно — дори ако полученият отговор е непонятен или непълен, и непрекъснато постъпваше погрешно. Възпитателите бяха заети с флиртове. (И там буйно цъфтеше познатото цвете на разврата. Момичетата бяха облечени в плетени фланелки, много от тях ходеха без сутиени и дори ако имаха малки гърди, изглеждаха добре. Колко по-сладко е, когато си млад, колко по-вълнуващо, колко по-забавно. Иска ми се сега отново да изпитвам лудешка страст вместо тази ленива, обработена похот, на която се подлагам и която често изисква от мен мъчителни усилия, за да ми достави удоволствие.) Не ги упреквах; непрекъснато ги упреквах, и още как, когато небрежното им отношение засягаше момчето ми. (Спомням си собствените си пламенни, неудържими пориви и пристъпи през двете лета в гората, когато работех като възпитател, недалече от лагер с възпитателки, отвъд езерото. Двата лагера имаха много съвместна дейност. В същност не давах пукната пара за благополучието или развитието на което и да е от децата — стига те да не се удавеха, да не се разболееха от скарлатина, полиомиелит или да не се пребиеха с въжета или камъни. Всичко, върху което се съсредоточавах с цялата си душа през по-голямата част от тези лета, бе да се докопам до някое дръзко, нагло, отворено парче, до някое опитно момиче от града или от другия лагер, което да ме чака по спортните площадки в гората. Синът ми усети, че все повече изпада в немилост. Все по-малко и по-малко проумяваше какво да прави. В детската група се преструваше, че куца, за да не го включват в занимания, които не бе напълно сигурен, че разбира; сутрин на закуска у дома започна да се оплаква, че му прилошава и го боли гърло. (Така както е сега преди училище. Изглежда, че не е имало начало и може да няма край.) Една сутрин му се гадеше и повърна и малкото, което беше погълнал, защото не искаше да ходи там. Измерихме му температурата — беше нормална. Накарахме го да отиде. (Сбъркахме, че го накарахме да отиде. Сега съм убеден, че е така — а и всеки, на когото споменем за това, казва, че сме сбъркали. Но никой не може да ми каже как е било правилно да постъпим.)

Същия ден тайно се разходих нататък, за да видя как е, и сърцето ми подскочи от радост. Бяха направили щафета и то — моето щастливо момче — беше на десет ярда пред другите (толкова бях горд, че го забелязах), понесло в ръце тежка медицинска топка, която трябваше да предаде на следващия бегач от отбора си. Смееше се — гласът му ясно звънтеше над всичко; така силно се смееше, докато тичаше, че объркваше крачките си, колената му трепереха и замяташе крака; тресеше се от все по-силни и по-силни пристъпи на смях, скоро взе да се влачи и оставаше малко да падне; прегънато надве от дълбоките, задушаващи спазми на обзелото го неудържимо веселие, то подскачаше, препъваше се, препускаше тромаво по пясъка, като твърдо забавяше ход — явно преднамерено — и приятелски махаше на дебелото, задъхано, злочесто момченце от другия отбор, с което се надбягваше, да побърза и да го настигне, за да се посмеят заедно и да тичат през останалото време рамо до рамо — сякаш имаше да му каже нещо весело, преди да стигнат до края.

Синът ми продължаваше да се смее (лицето, зъбите и устните му грееха), когато предаде медицинската топка на следващото момче от отбора си, а то, вместо да се затича, я хвърли обратно в краката му и изведнъж една враждебна тълпа, в която имаше и от високите, почернели възпитатели по фланелки, се спусна отгоре му като кръвожаден звяр; всички крещяха и го ругаеха. (Някои не след дълго взеха да крещят един на друг и да се блъскат. Сърцето ми замря и аз спрях, безсилен да помръдна. Не можех да повярвам на очите си.) Виждах картина на саморазправа. Момчето ми бе ужасено. Не знаеше какъв грях е извършило. Не знаеше какво да направи. Както стоеше втрещено и учудено се въртеше, едно по-голямо, широкоплещесто чернокосо момче с изкривено от яд лице се втурна към него от разбушувалата се тълпа като пощурял бик и ожесточено го забъхти с длани по гърдите. Момчето ми отстъпи няколко крачки (отново замяташе крака) и пребледня като платно (господи, помислих си аз, сега ще повърне или ще припадне. Ще се разплаче. И ще ме накара да се срамувам), и отпуснато зачака. Нищо не направи. Просто си стоеше. Нито заговори, нито протестира, нито се озърна. Дори не вдигна ръце, за да се защити или да удари в отговор, когато другото момче се приготви отново да се втурне; но при все това не изглеждаше, че се кани да побегне или да моли за помощ. (Побиха ме тръпки и си помислих, че аз може да повърна.) Другото момче отново се хвърли напред и заблъска с длани сина ми в гърдите, след това се изправи дръзко с вдигнат юмрук, като приканваше сина ми да се бие. Момчето ми отново отстъпи малко назад под този натиск, олюля се, възвърна си равновесието и зачака. Не искаше да отвръща на ударите; нямаше да се защити, но нямаше и да побегне, нито щеше да моли за помощ или съчувствие. Поне това беше ясно — във вцепенението му имаше предизвикателство. За кратък миг бях възхитен от достойнството и храбростта, които демонстрира просто като не отстъпи и като зачака следващата разрушителна атака. Не искаше да помръдне, за да се спаси. (И аз не помръдвам, за да се спася.) За минутка дори успях да изпитам гордост. Но това не бе достатъчно. Искаше ми се да бъде по-смело. (Ще ми се и аз да бях по-смел.) Усетих, че го насърчавам да отвърне на удара. „Хайде, глупако! — молех аз на ум. — Защо не помръдваш, глупако!“

А после бях потресен, това ме скова и срази, а главата ми се завъртя: видях зачервените му и подути, пълни със сълзи очи и обезкървените му пепелявосиви потрепващи устни. И тогава разбрах защо не се помръдваше: просто не можеше да се помръдне. Беше като парализирано. Лишено от всякаква сила да действува или да мисли. Не можеше дори да изпадне в паника. Не се помръдваше, защото не бе в състояние да се помръдне. Не говореше, защото не бе в състояние да говори. Не удряше в отговор, защото не бе в състояние да нанесе удар. Не викаше и не се озърташе за помощ, защото не можеше да го направи: не му минаваше през ума подобна мисъл. Беше изгубило гласа си. Сякаш виждах свой лош сън наяве. Отново към него се спускаха смърт и унижение, въплътени в безсмислената и глупава постъпка на едно малко по-яко момченце (което в даденото положение се извисяваше като великан), на което моят син наскоро се беше опитал да даде две шоколадови сладки (момчето беше същото. Или не беше?), а сега той не можеше да се помръдне (аз също), за да избегне нападението или да изрече думите, необходими да привлекат вниманието и да го освободят от този мой безкраен и ужасяващ кошмар. (Стоя така и някой може да ме нападне; вече съм мъртъв, защото не мога да пристъпя или да викна за помощ; изгубил съм и гласа си, макар че чувствувам нужда да извикам.) Стоеше като хипнотизиран. Замръзнал на мястото си (а аз — на своето). Превърнал се бе във вкаменелост: неподвижна, крехка и лесно унищожима. Поискаше ли някой да го убие, щеше да установи, че вече е мъртъв. Един от възпитателите (сякаш гледах кадри със забавено движение) точно тогава се намеси, за да го спаси (в същност бяха двама възпитатели — момче и набито русо момиче с големи гърди. В наши дни гърдите на малките момичета растат все по-големи и по-пищни. Сякаш са пораснали повече и на по-големите момичета, както и на жените на средна възраст. През лятото плажовете са окичени с гърди. Обичам женските гърди, стига да не виждам толкова често толкова много от тях. Някога ги обичах повече) и да възстанови реда и тогава разбрах, че през цялото време не съм си поемал дъх и че всичките ми мускули са били напрегнати за отпор (и вцепенени поради желанието да ги използувам). Осъзнах, че ако другото момченце, което вече мразех, бе нападнало сина ми още веднъж, нямаше да мога да се овладея и щях да се спусна като вихър към детската площадка и напълно обезумял, щях да го смажа до смърт на място. (Или пък като реакция, противоположна на този импулс, щях да убия момчето си.) Ако се окажеше обаче, че съм в състояние да се помръдна. (Никога няма да науча дали и аз не съм бил вцепенен.)

Тръгнах си, когато всички подновиха играта.

Държах се много внимателно с момчето си до края на деня. (Бях толкова внимателен и предпазлив, че дори не казах на него или на жена си какво бях видял: то се страхуваше да се бие.)

На следващия ден — както повече или по-малко предполагах, то не искаше да отиде в детската група. Не го каза направо; просто заяви, че не се чувствува добре, но че ще се оправи дори ако го накараме да отиде. Изглеждаше злочесто и отпуснато, сърцето ме заболя за него, защото знаех (мислех си, че зная) какво изпитва. Отиде. Казахме му, че наистина трябва да отиде и го заведохме. Като тръгвахме този ден за детската група (това лято дъщеря ми беше на лагер, където също имаше проблеми — ако можеше да се вярва на думите й), то изглеждаше нещастно и паднало духом — както в онова необичайно дъжделиво утро, когато го закарахме в болницата да му извадят сливиците (все забравям, че извадиха и третата сливица. Дори не зная какво е трета сливица — тя просто се намира там и виси някъде в носната кухина. Може би никой не знае точно какво е трета сливица. Веднъж се почувствувах много остроумен, като казах на едно младо момиче от Ан Арбър, че третата сливица представлява тестикули, които не са се спуснали) — в тази тъмна и мрачна утрин ние самите бяхме вцепенени от тревога, но се мъчихме да водим обикновен разговор с него в таксито, а на мене ми се искаше колата да увеличи скоростта си и да успее да пристигне в болницата, докато никой от нас още не е примрял или умрял не от друго, а просто от напрежение поради предстоящото събитие; такива весели и привидно празни разговори се опитвах да водя с майка си в частната клиника винаги, когато й правех онези досадни и тягостни посещения, които не след дълго станаха съвсем безцелни. Като нищо можех да й пращам там малките колетчета с храна по пощата или да ги давам на някоя от болногледачките и веднага да си тръгвам (и да си спестя наблюдаването на отвратителния ритуал, при който деформираните й треперещи пръсти ровичкаха из парченцата риба, месо, сладкиши или кейк и пъхаха мазните, ронещи се късчета в устата й. Не ми позволяваше да я храня). Но аз бях неин син, бях неин предан син (ха-ха, и желаех да страдам мъченически заедно с нея през част от празничните дни — отначало всяка седмица, после на две седмици, после — всяка трета или четвърта седмица, докато тя не започна бързо да отпада — тогава, поради някаква лицемерна причина — за да бъда чист пред съвестта си — отново ходех всяка седмица по за десет-петнадесет минути), обаче не й бях особено благодарен. Никой от двама ни не беше благодарен на другия. Не й бях благодарен, че е моя майка (тогава това вече се бе превърнало в несправедливо бреме. Защо не можеше да умре незабелязано, както бе направил баща ми — без да ми създава каквито и да е неудобства?); а и тя не ми беше благодарна за посещенията, за вестите или за храната, която й носех. И кратките разговори, които водехме, бяха насила. Изпълнена с гняв тишина би била по-добра от тях. Липсваше й майка й. „Майчице!“ — непрекъснато стенеше тя, унесена или се мяташе безпаметно, когато наближаваше краят, а в изцъклените й зачервени очи, препълнени със сълзи, се луташе ужасът; това бе почти всичкото, което имаше да каже — освен онова, което си мисля, че трябваше да ми каже накрая.

Сега я обичам повече, отколкото когато беше жива.

Когато почина, майка ми беше почти на осемдесет години и почти бе изгубила паметта си, но умря, плачейки за своята майка, както предполагам, че ще умра и аз — плачейки за майка си (ако господ с безкрайната си милост ми позволи да живея достатъчно дълго. Ха-ха). Толкова голяма част от нещастията зависят от момента. Този ден отидохме да го вземем късно и го видяхме на половин квартал от детската площадка — застанал бос на тротоара, той ревеше безпомощно на висок глас, защото мислеше, че няма да отидем да го вземем. (Ядосах се, като го видях. Просто бяхме закъснели. Нищо повече не се беше случило. Други хора — деца и възрастни — минаваха и с любопитство поглеждаха момчето ми, което стоеше и плачеше — без някой да му предложи помощ или да го запита защо плаче. Милостиви боже, дори аз бих помогнал на малко дете, което е в беда, та макар да съм единственият.) Когато ни видя, синът ми не направи нищо — само запищя още по-пронизително, зарева още по-неистово със страдалческа молба да го спасим от тази странна магия, която го бе приковала ужасен на това място. (За миг толкова силно му се ядосах, че без малко да се поддам на изкушението да спра с презрителна усмивка и да не отида при него веднага.) Мъката, причинена от мисълта, че сме го захвърлили, го бе превила о̀две — само защото малко закъсняхме — смяташе, че сме го оставили нарочно, тъй като сме недоволни и отвратени от него, и че никога няма да ни види отново и никой вече няма да се грижи за него.

Бях вбесен. Той знаеше как да стигне в къщи. Беше наблизо. Не беше трудно да се оправи. Много пъти го оставяхме да ни води сутрин от дома до крайбрежния булевард и детската площадка — само за да види, че може спокойно да стигне и сам; после го оставяхме да ни води на връщане, за да докаже — на себе си и на нас, — че знае обратния път. Селото бе малко, почти нямаше коли, нямаше начин да се изгуби — ако се изгубеше, винаги можеше да тръгне по крайбрежния булевард или да помоли някого да го упъти. И това му беше известно. (Винаги настоявахме, когато не е сигурен, да моли хората да го упътват, но той се боеше от непознати — дори от свои връстници — и не желаеше да ги заговаря. Ако му се случеше, мънкаше едва чуто с наведени очи и когото и да питаше, той винаги троснато го караше да повтори току-що казаното.

„Знаеш ли как да стигнеш дотам? — питахме го ние с жена ми. — Така, знаеш. А сигурен ли си, че няма да се изгубиш? Накъде трябва да завиеш тук? Нали виждаш, че не можеш да се изгубиш? Дори ако завиеш тук, а не там, или пък на следващата пресечка, пак ще излезеш по обиколен път на крайбрежния булевард или на главната улица. Можеш просто да вървиш накъдето вървят всички или да попиташ някого за пътя, ако се изгубиш. Ще се изгубиш ли?“)

При все това той се беше отдалечил само малко извън границите на детската площадка, където няколко възпитатели се бяха задържали и я подреждаха едва-едва — не бе успял да отиде по-далече. Когато ни позна и видя, че се приближаваме, не се помръдна, сякаш да се отмести на косъм от това мъчително място, където стоеше, означаваше да рискува да му призлее над някаква невидима бездна, където щеше да престане да съществува. Остана неподвижен на тротоара на това самотно място, стъпил с босите си крачета така, сякаш нямаше кост в глезените му, която да не е вече смазана (мисля, че тогава забелязах за пръв път, че стъпалата му са плоски, сводът е съвсем слегнат, а глезенните му кости са едри, ъгловати и стигат ниско до земята) и дори да стои на едно място за него е мъчително и непоносимо. Нито можеше да помръдне, нито да остане там, където е. (Не се втурна към нас.) Виеше. Ние олицетворявахме спасението, господ-бог, единствената му надежда да оцелее, но трябваше да извървим целия път до него, за да го спасим, докато широко отворените му блестящи очи обезумяло се впиваха в нас. Той не искаше (не можеше) да направи дори крачка към нас, за да помогне за собственото си избавление и да съкрати страданието си. (Беше тъжно, жално, сърцераздирателно; потиснах силните пристъпи на гняв, погнуса и чувството, че ще престана да се владея и ще го сгълча още начаса. Изпитах желание да го ударя. Смятах, че го заслужава, смятах, че това бих направил, ако беше по-голям и по-едър.) Жена ми ускори крачки, избърза пред мене и аз я дръпнах за лакътя, за да я задържа.

„Не тичай! — изсъсках. — Ще го изплашиш.“

Но той чакаше мене, нуждаеше се от моето присъствие, от моята защита, и не тръгна, преди да потърси ръката ми и да я сграбчи здраво. (Тогава ми се стори — както ми се струва и сега, — че ако се бяхме отвърнали от него и бяхме тръгнали обратно или ако по някаква неизбежна причина изобщо не се бяхме появили да го вземем този ден, той щеше да си остане неизменно прикован към същото място, където невидими сили го бяха спрели — едно петънце върху повърхността на земята, не по-голямо по размери от следите на собствените му боси крака — докато загинеше или се строполеше от слънчев удар, глад, жажда, страх или изтощение, или докато някоя необичайно загрижена и любопитна дама, или някой господин не отидеше да потърси полицай, за да го уведоми, че едно момченце стои неподвижно на крайбрежния булевард, плакало е цял ден и цяла нощ и има опасност да умре от глад, уплаха или самота. Тогава имах чувството — имам го понякога и сега, — че няма да успее да оцелее без жена ми и без мене, че никога няма да просъществува, ако ние двамата не го подкрепяме, а може и той да има такова чувство. Какво ли ще прави, когато умрем? А какво ще прави Дерек?)

— Ако плуваш — неотдавна ме попита той — и ти се струва, че се давиш, ще започнеш ли да викаш спасителя, та всички на плажа да могат да видят как те спасяват? Или ще предпочетеш да се удавиш?

Не зная кое от двете бих направил. Обаче зная, че вече не плувам във вода, която надвишава боя ми.

Бих се смутил да викам спасител.

Не бих се смутил да викам лекар нощем, ако си мисля, че имам сърдечна криза, но не съм съвсем сигурен.

— Няма защо да се страхуваш — казах му аз.

Той се притискаше към ръката ми и боязливо вървеше до мене с наведена глава, като при всяка стъпка внимателно опипваше пътя с босите си крака. Задъхваше се, ребрата му и гръдната кост се повдигаха така, сякаш щяха да се откъснат и да пробият нежната му, прозрачна кожа.

— Не ми е добре — каза той. Сълзите му изсъхваха бавно, на вадички. — Повръщаше ми се.

— Ще ти премерим температурата. Сега повръща ли ти се?

— Беше ме страх, че няма да дойдете да ме вземете.

— Ако наистина ти е лошо, като се върнем в къщата, ще повикаме лекар и той ще те оправи, затова няма защо да се притесняваш.

— И тази сутрин не ми беше добре.

— Чудно ми е от какво си се изплашил толкова. Нямаше начин да се изгубиш по пътя до дома, дори да си искал.

— Знаех си, че ще си помислите, че ви разигравам.

На следващата сутрин не отиде в детската група. Не искаше да ходи и ние не го насилихме. (Беше изпълнен с възторг, че сме му позволили да остане в къщи.) После изобщо спря да ходи.

— Въобще ли не искаш да се върнеш там? — попитах го на закуска в неделя.

— Не искам.

Оставихме нещата така.

Но след това нямаше много-много какво да прави. Нямаше други деца, с които да си играе, нямаше повече приятели. Прекарваше по-голямата част от деня на плажа с нас, като пресяваше пясък. И съвсем малко говореше. Искаше да си седи в къщи повечето време. Четеше книжки с картинки, сглобяваше много модели на коли, самолети и самолетоносачи, но не му доставяше удоволствие да ги завършва, нито изпитваше радост да си ги събира. Нямаше интерес към нищо. Препрочиташе комикси и понякога гледаше втренчено и с безразличие телевизия. Предлагаше да помага на жена ми в домакинството. (Това я изнервяше.) Не обръщаше внимание на нищо; не можеше да се съсредоточи дълго време върху никоя от главоблъсканиците, които му купувахме. Сякаш лесно забравяше. Беше се залепил за нас и ни придружаваше почти навсякъде, не се пускаше от нас. Не му се ходеше в града, но и не искаше да остава сам.

(„И двамата ли трябва да отидете?“ — унило питаше той.)

Не искаше да стои сам и винаги гледаше да бъде с единия от нас или с двамата, освен когато си лягаше, защото отиваше в спалнята си в друга част на къщата (и дори тогава се будеше много рано всяка сутрин — понякога се събуждаше сред нощ — и се промъкваше до прага на нашата спалня само за да се увери, че все още сме там и дишаме. Задържаше се така и шумолеше тихо, докато единият от нас се сепнеше.

— Какво има? — питахме го — жена ми или аз — и ядосано пъшкахме. — Какво искаш?

— Да закуся — лъжеше той, ако вече беше светло.

Беше ужасно. Понякога имах чувството, че изобщо не спи, че само се преструва, а в същност стои буден в леглото си, наблюдава прозореца и брои миговете, докато вече не може да понася самотата си и иска да усети сигурност, като дойде при нас). От него винаги се излъчваше чувство на унизителна безпомощност — дори когато се мотаеше из кухнята и помагаше на жена ми, докато тя готвеше или миеше чинии. (Жена ми взе да се страхува, че ще започне да си слага престилките й, както и други части от облеклото й. Какво щяхме да правим, ако се превърнеше в хомосексуалист? И аз се страхувах. Преструвах се, че горя от желание да го науча да играе шах само за да го откъсна от жена ми и да убиваме времето, а той се преструваше, че гори от желание да се научи. Но никой от двама ни в същност нямаше интерес и скоро престанахме да играем, макар че не можехме да му измислим кой знае какво, с което да се занимава.) Беше безсмислено и жестоко да го караме да излиза навън и да играе. Нямаше с кого да си играе. Не искаше да бъде с някого, да говори с някого, да го виждат с някого; не искаше дори да погледне другите момчета и момичета от детската група — дори и онези, които някога приветствуваше възторжено и гордо посочваше като свои приятели. Винаги когато отиваше с нас някъде и се задаваше някое от тях, което кимваше, махаше с ръка, усмихваше се или го поздравяваше по име, той се вцепеняваше, поглеждаше сърдито и решително встрани и не благоволяваше да отговори. И скоро те престанаха да се обаждат. Престанаха да бъдат негови приятели. Това беше зловещо. Сякаш никога не беше срещал някое от тях. Всеки път, когато вървяхме и видеше някое дете, той все така се вцепеняваше — гневно се напрягаше, сякаш очакваше да му се случи нещо неприятно. А не му се случваше. Аз също се ядосвах и често ми идеше да го ударя по рамото с юмрук и да го блъсна грубо към тях, като му заповядам да започне отново да си играе и да се весели.

Беше мъчително за всички ни.

Това беше най-лошото лято в живота ми. Не знаехме какво да направим. Жена ми и аз бяхме всичко, което той имаше, а вече не бяхме толкова сигурни, че го обичаме, макар никога да не сме го казвали точно така. Дерек все още беше пеленаче. По това време не знаехме, че е такъв. А дъщеря ми за пръв път тази година беше на лагер, където също се чувствуваше самотна и нещастна — ако можеше да й се вярва, — тъй като всички други момичета бяха вече ходили на лагер и лесно си правеха групички, а тя оставаше извън тях, без приятели. Поне така ни заявяваше в писмата си. Не й вярвахме. Искаше да се върне у дома; понякога ни пишеше единствено за да ни каже, че иска да си дойде у дома. Не й вярвахме. Има деца, които рядко пишат; нашата дъщеря пишеше прекалено често — три, четири, пет пъти седмично — и всеки път, когато видехме писмо от нея, ни обземаше униние. Не знаехме дали да й вярваме, или не. Мислехме, че ни казва такива неща само за да ни наскърбява. Дори на тази крехка възраст не й липсваше лукавство да представя нещата в кризисно и отчайващо състояние само за да ни внуши нерешителност и чувство за вина. Знаеше как да причинява болка. От това, което успявахме да научим от родителите на други деца в същия лагер, тя прекарваше не по-зле от обичайното. Чудно ми е защо пишеше толкова често, след като нямаше какво друго да каже. Не исках да отида да я видя в деня за посещения. Тя не ми липсваше — не ми остана такава възможност с всички тия проклети писма. Кому бе нужно? Това означаваше дълъг път с кола в горещ ден и среща, изпълнена с обвинения и униние; още един пропаднал уикенд. Но когато стигнахме там, тя изглеждаше добре и сякаш истински се радваше, че сме дошли. Държеше се така, като че ли й бяхме липсвали — нещо, което не ми беше хрумвало и което, сигурен съм, тя нито веднъж не бе споменавала в писмата си. Под един бряст, където никой не можеше да ни чуе, аз я попитах без заобикалки дали иска да я взема, като си тръгваме. Дори предложих да измисля някакво обяснение за очи: че майка ми е сериозно болна, което си беше така. Дъщеря ми отказа, стори ми се, че имаше много весели приятели, с които пееше доста ентусиазирано лагерни песни. Тя изгуби тази битка. По-късно щеше да ме обвини, че съм я принудил да откаже, и когато потеглихме, за да не се видим повече до края на лятото, аз си представях, че виждам сълзите в очите й и усещам буцата на гърлото й, а тя стоеше край пътя и гледаше след нас със сериозно и застинало изражение, като упорито отказваше да ни махне за сбогом. При това потокът на същите упорити, изпълнени с хленч заповеднически писма, в които настояваше да си я вземем, не секна. Чудехме се — без да се вайкаме един пред друг точно с тези думи — защо тя не ни оставя на мира, защо няма добрината да не ни безпокои, след като бяхме направили толкова много и влязохме в значителни разходи, за да я махнем от очите си за осем седмици? Пращаше и писма до момчето ни с надпис „лично“, в които щедро му обещаваше разни неща, включително да се държи с него по-приятелски и великодушно — в бъдеще и завинаги; молеше му се да направи всичко възможно, за да ни накара да й позволим да се върне, защото се чувствувала много нещастна далече от нас; и това — по време, когато той самият беше така съсипан от мъка поради собствените си страдания, че едва ли можеше да събере смелост да ни говори за каквото и да е. Разговорите му с нас се свеждаха главно до едносрични отговори на въпроси, измънкани едва чуто. Човек би си казал, че тя изпитва радост да бъде заедно с нас, че е била доволна от нашето общество в миналото, но това не беше вярно. Всичките ни лета бяха лоши. И повечето недели. И все още е така. Само колко се боя от тия празници, продължаващи три-четири дни. Нямаше да е зле, ако двамата с жена ми играехме тенис, отивахме с лодки на разходка или за риба. Но не го правя и не обичам хора, които го правят. Вече нищо не обичам. Не знаех как да обяснявам на момчето ми какво, по дяволите, става с дъщеря ми всеки път, когато то отново получеше писмо, в което тя заявяваше, че е нещастна и го караше да ни помоли да й позволим да се върне у дома.

— Защо не й разрешиш? — питаше то извънредно сдържано.

— Не я спирам.

И аз не знаех какво става.

— Искаш ли да си дойдеш? — попитах я по телефона. — Стегни си багажа и тръгвай. Още сега ще дойда с колата да те взема.

— Не.

Знаех си, че просто ме тормози. Може и да й е било мъчно за дома, да се е чувствувала нещастна, но използуваше нещастието си с хладнокръвно безразличие и пресметливост, за да разстройва и потиска всички ни — и усещам, че преднамерено продължава да ме тормози и сега; ето, така си прекарвахме времето.

Времето някак минаваше; сигурно е минавало много бавно за него. (Тогава то обичаше да играе бейзбол — и се радваше, че го бива за това. Харесваше му да пресреща топката в движение, да попада в целта, да тича около мястото за началния удар. Но вече нямаше с кого да играе.) Времето някак винаги минава, да, минава, без каквато и да е помощ от наша страна и независимо от всичко, което става; така минава то за мене в компанията; така в крайна сметка мина и за по-малката ми тогава дъщеря в лагера; така незабележително минава сега и за жена ми у дома с помощта на откраднатата утешителна глътка от бутилката вино горе-долу на всеки половин час сутринта и следобеда и с енергичен напън от моя страна един-два пъти седмично, ако се прибера у дома с подобни желания; така мина за клетата ми стара майка, прикована към леглото от артрит, с мъчително схванати крайници и стави, лишена от говор поради мозъчните спазми и с едва ли не единственото, което й бе останало за последните й кратки дни — съзнанието да разбира отчаяно колко малко й е останало. Аз бях всичко, което й бе останало. Въпреки това тя се бе вкопчила здраво — с изкривени пръсти, изкривена цялата — дори в последните си мигове на кома; бе се вкопчила с упорство и решителност в миличкия живот, ха-ха, но бъбреците й предателски я изоставиха — една неочаквана подлост, скрита под повърхността — и накрая, ха-ха, тя умря, викайки името на майка си; стенейки: „Мамо! Майчице!“ с провлачен, но ясен и висок глас, макар лекарят да твърдеше, че не изпитвала болка и не разбираше защо става това. Откъде бе сигурен той? После можех да я погреба. Накрая вече можех да я погреба, макар да беше умряла още преди около шестнадесет месеца. Някога имах майка, която умря шестнадесет месеца преди да я погреба. Поне моето мнение е такова. Сестра ми живее далече, има диабет и разни семейни проблеми, затова не дойде на погребението. Предпочитах да не идва и казах, че не е необходимо. Щях да уредя всичко и да заплатя. Ние с нея не сме близки. Не бях близък и с майка си. Яд ме беше на нея.

— Виж какво, мамо — можех основателно да споря с нея по всяко време през тези шестнадесет месеца. — Ти вече си умряла, не разбираш ли? Ти умря в оня ден точно преди два, четири, шест, осем, десет, дванадесет месеца пред очите ми, а сега просто се разтакаваш. Тогава още не го знаех, но го почувствувах, затова със свито гърло отвърнах поглед от тебе и заплаках — или поне ми се искаше — и тайно скърбях за тебе повече от седмица, защото вътрешно съзнавах, че ти вече си умряла и не съществуваш. Ти беше умряла, но още съществуваше. Изгубих майка си неотдавна, но продължавам да си я припомням и да я изгубвам отново. Но ти не си моята майка. Ти просто се разтакаваш. Ти просто се разтакаваш, проваляш почивните ми дни, караш ме да се охарчвам, разваляш ми настроението и объркваш бъдещето ми. Оттогава насам все се разтакаваш. Потискаш всички. Какво чакаш да направя? За какво се разтакаваш?

Мили боже. Мили, мили, мили боже. Докато беше жива, никога не казах това — не го казах дори на себе си. Но мисля, че тези бяха чувствата, които изпитвах. Сега мога да го кажа. Никога не съм чакал по-дълго за нечие погребение, а тя чака заедно с мене почти толкова дълго. По божия воля, ще чакам още по-дълго собствената си смърт. Зная, че скоро ще започна да чакам. Зная как ще започна. Ще ми се появят оплаквания от пикочния мехур и простатата — това е в случай, че имам късмет и не получа преди това коронарно увреждане на сърцето или удар. Може би ще получа като подарък и някоя операция от херния или от хемороиди, просто за да отвлече вниманието ми от неприятностите с пикочния мехур и простатата, докато се разтакавам в очакване моята погребална служба да получи законно разрешение да започне. Зная обаче, че и аз сигурно ще искам да се разтакавам колкото се може по-дълго — независимо от болките, съжалението, отвращението от самия себе си и изобщо от всичко; ще се вкопчвам с отмаляващи пръсти в мъглявите миражи над чаршафите и вместо „Ха-ха-ха!“, ще мълвя: „Мамо! Мамо! Майчице!“ до самия край. Може би едва тогава, когато в мозъка ми ще има място само за един спомен, а в гърлото и устата ми — само за една дума, Грийн, Уайт, Блак, Браун, Кейгъл, Артър Барън, сестрата на жена ми, триминутните речи в Пуерто Рико и пияната, руменобуза млада курва в Детройт миналата седмица, която дори не желаех и която ми се подиграваше невъздържано в компанията, като отхвърляше закачките, които дори не й бях отправял — едва тогава подобни унизителни събития и унижаващи ме хора ще бъдат заличени от претъпкания ми с незначителни обиди и поражения инвентар — никога не съм бил в състояние да ги погълна и обезвредя; тогава те ще бъдат отписани заедно с мене, оставени в забрава, превърнати завинаги в приключени досиета. Това е начинът, по който ще сложа край на света. Няма да ми се иска да изчезна. С радост си мисля сега, че ще им се наложи да ме влачат натам, а аз ще се извивам и ще стена, ще се боря с разум, с очи и с уши да остана, но зная и че вероятно ще бъда съсипан от черния си дроб или от двата си бъбрека точно когато съсредоточавам до крайност всичките си сили и че ще изгубя битката, без дори да осъзная, че загивам. Ще предам богу дух дори без да усетя, че го правя. Морфинът ще помогне да замъгли съзнанието ми. Не искам никога да умирам. Надявам се да надживея всички — дори децата си, жена си, и Скалистите планини. Но не мисля, че ще успея. Има клапи в сърцето ми, има клапи в колата ми; ако Дженеръл Мотърс не са в състояние да произведат клапа, която не се износва за повече от година, какви шансове имат приумиците на природата? Не мога да не изпитвам жал към себе си. (Не мога да не изпитвам жал към него). Тогава изпитвах жал към него (и сега изпитвам жал към него); той вече бе започнал да се разтакава с празния и безцветен поглед на креещ старец, лишен от желания, като майка ми — инвалид в частна клиника, който знае, че е оставен там, за да умре. Почти не говореше. На нищо не се радваше, сякаш нямаше нищо, на което да се надява (господи, толкова рано да се предаде!) — освен да свърши това знойно душно лято и училището, от което се боеше, да започне и да го въвлече отново в своята шумна, бездънна драма от непредвидени сблъсъци и възнаграждения. Липсваше му живец, липсваше му дух. Беше безчувствен. Вечно се разтакаваше. Вместо да пресреща топката и да тича около мястото за началния удар с приятелите си, той се влачеше с нас до крайбрежния булевард или до плажа, без да се приобщава, почти без да говори.

— Кога ще се връщаме?

Не искаше да плува. Когато ни придружаваше, не се чувствуваше спокоен и му се искаше да бъде другаде, обикновено у дома — освен ако не бяхме на тъмно, в киносалон.

— И тази вечер ли трябва да излизате?

И с безразличие пресяваше пясък. (Не искахме да идва с нас.) Когато срещнех очите му, той отместваше поглед и свиваше глава между раменете, сякаш очакваше да се хвърля към него и да започна безжалостно да го бъхтя. Имаше вид на болен човек. (Често хората предпазливо питаха — за мое голямо неудобство — дали е добре. Понякога не можех да го понасям.) Направих всичко, което ми дойде на ум, за да му помогна.

— Какво ти се иска да правиш? — питах го с готовност аз.

— Къде би искал да отидеш?

— Какво би искал да се случи?

— Искаш ли да идеш на кино? Може да отидем заедно. Какъв филм ти се гледа?

— Ако имаше право на едно желание, какво щеше да бъде то? Кажи ми. Може би ще ти помогна да го осъществиш. Какво ти се иска сега повече от всичко друго на света?

— Нищо.

— Нищо.

— Нищо.

— Нищо.

— Моля те, престани.

Идеше ми да го удуша. Идеше ми да го пребия. (Мисля, че точно това ми се искаше.) Единственото, което получавах от него, беше „нищо“. Не полагаше никакви усилия да ни помогне да направим живота му по-лек. Беше ми тежко да го виждам все така безразличен и самотен. Винаги беше там. Сутрин, когато се събуждахме. Сякаш изобщо не спеше. Независимо колко късно през нощта се прибирахме с жена ми, той винаги лежеше буден на отворена врата, за да се увери, че сме се завърнали, че това сме ние, че в къщата не са влезли други хора. Не правеше усилия да говори с жената, която наехме да седи вечер при него и Дерек.

„Къде отивате? Какво ще правите?“ — разпитваше ни той подробно всеки път, когато му се струваше, че двамата с жена ми се приготвяме да излезем заедно.

Мъкнеше се подире ни почти навсякъде, където го вземахме с нас. Започна да ми ходи по нервите. (Налагаше ми се да го съжалявам прекалено често. Защо, за бога, той се случи на мене? Това лято започнах да изпитвам към него същите чувства, каквито имам сега към Дерек. Но поне мога да отбягвам и да се спасявам от Дерек през повечето време. (Нямаше спасение от него. Мъкнеше се подире ни навсякъде — един явен, изложен на показ симптом на отвратителна семейна болест, която бихме предпочели да запазим в тайна.)

„Нямам какво да правя“ — отговаряше ни той всеки път, когато му кажехме да ни остави и да се занимава с нещо.

Често изпитвахме чувството, че това е нелепо. Хората непрекъснато го виждаха с нас. Оплакваше се от буца в гърлото. Не желаеше да си говори с други самотни момченца, които му намирахме и с които се опитвахме да го запознаем.

— Я виж, тук е Дики Деър. Той е добро момче, горе-долу на твоите години. Защо, не отидеш да си поиграеш с него?

Не искаше.

— Но защо не искаш?

(Не искаше да се свързва с хлапе, което няма с кого другиго да си играе. Възхищаваше се от хлапето от детската група, което искаше да го набие, и мечтаеше това момче да го харесва достатъчно и отново да пожелае да стане негов приятел.)

Когато някои наши познати услужливо питаха дали той не би искал да се срещне с дете, с което да си поиграе, трябваше да им отговаряме отрицателно. Но никога не можехме да им кажем защо. Не можехме да им обясним, че той не желае да общува. (И на нашите гърла бе заседнала буца.)

— Не мога повече — оплакваше се жена ми, готова да се разплаче. — Заприличал е на призрак. Толкова е нещастен. Не мога повече да го гледам такъв. Сърцето ми се къса.

— И аз не мога — признавах си.

Единствените ми хубави дни това лято бяха дните, които прекарвах в службата си в града. И моето сърце се късаше. Не искаше да кара нито летните си кънки, нито колелото си. Започнах много лесно да ставам раздразнителен. (Бях ужасен.)

— Върви да играеш — заповядах му грубо един ден на плажа, когато вече не можех да се сдържа.

Той премигна.

— Боб! — предупредително извика жена ми.

— Да?

— Да не си глух?

— Не чух какво каза.

— Много добре чу. Върви да играеш.

— С кого?

— С хлапето, което седи до оная дебела дама.

— Татко… моля те!

— Изглежда на твоите години. Изглежда, като че иска да се запознае с някого, за да си играе.

— Но аз и тук си играя.

— С какво?

— С пясък.

— С пясък! — повторих подигравателно аз и посочих към брега. — Върви или ще те уловя за ръката, ще те завлека там и ще го помоля вместо тебе да си играете. — (След като отправих тази заплаха, трябваше да се придържам към нея. В едно списание за жени същия месец имаше статия, в която съветваха родителите да бъдат неотстъпчиви към трудните деца. В друго списание за жени имаше статия, която ни съветваше да проявяваме съчувствие и разбиране. И двете списания не ме интересуваха. Бях побеснял. Жена ми правеше знаци да се овладея. Не й обърнах внимание. Вече беше въпрос на чест между мене и клетото, озадачено момченце.) — Това ли искаш? — заплаших го аз.

Лицето му беше тебеширенобяло.

— Няма да мога да говоря.

— А сега как говориш?

— На гърлото ми има буца. Повръща ми се.

— Ще имаш буца и на главата — не можах да се въздържа от остроумна забележка. — Тръгвай. Можеш да повръщаш по-късно.

Той неохотно се надигна и с бавни, несигурни стъпки се отправи да извърши това, което го бях насилил да стори.

— Виждаш ли? — прошепнах със страх и угризения, защото ми се искаше незабавно да бъда оправдан. — Отива.

— Мисля, че това е ужасно.

— Но той го прави!

Той говореше с другото момче — бледо русокосо хлапе, което поклати отрицателно глава, без да вдигне очи, и му каза в отговор нещо мъчително дълго. Устата му се кривеше. Догади ми се. Дебелата жена погледна сърдито. Момчето ми се върна при нас — вървеше така, сякаш коленете му се прегъваха с труд и почти плачеше, когато изрече с едва чут пресеклив глас, че другото момче страшно заеква и отказва да си играят. „Е, направих каквото искаше!“ — подхвърли ми то горчиво, прониза ме с поглед и седна отново на пясъка доста далече от нас. Впери в мене очи, изпълнени с гняв.

Почувствувах се объркан и ядосан.

Нищо не ми вървеше, всичко се проваляше едно след друго — дори жена ми имаше възпаление… (По дяволите!)

(Много по-добре щях да бъда, ако бях останал в града. И си бях по-добре. Получавах всичко, което исках.) На плажа нямаше нищо, което да ми допада или да ме занимава; можех само да флиртувам с поглед с чуждите жени или да се закачам неприлично с твърде млади момичета. Затова продължавах да се нервирам заради него и да се опитвам да му помогна. (Винаги се нервирам, когато виждам, че се провалям. Бях изпълнен с толкова потискащи чувства на неуспех и безсилие, защото не съумявах да го развеселя, да облекча мъчещите го страдания и самотата му, да го накарам да се залови с нещо ново.) Продължавах сърдито да му заповядвам да се опитва да прави неща, които той не искаше да прави и вероятно бе физически негоден за тях, тъй като сковаващото го напрежение му вредеше на равновесието и на координацията на движенията, а при това имаше и буца на гърлото. Понеже усещах, че се бои от океана, карах го да гази из водата с мене и той едва не се удави, когато внезапно излезе голяма вълна, събори и двама ни, отскубна го от ръцете ми и го запокити обезсилен, като го премяташе и блъскаше, към брега в дълбокия, кипящ и бурен прибой. Когато накрая той се изправи на крака (докато аз се борех безуспешно с обратното течение и се опитвах да стигна до него и да го спася), не можеше да си поеме дъх и така плътно бе стиснал клепачи, че свитите скули на почервенялото му лице приличаха на стиснати червени юмруци. Отвори очи едва когато отново го хванах за ръка и го поведох към брега. Все още ми се привижда тази случка.

— Разбираш ли, татко — каза ми той, — боях се да отворя очи. Не знаех къде съм и се боях да отворя очи и да погледна. Боях се, че ако отворя очи, ще бъда някъде много далече и не исках да погледна.

Изненадах се, че ми говори, изненадах се, че все още има достатъчно доверие в мене, за да споделя. (Можеше да се удави, да бъде осакатен така, че да умре или да се парализира още там, на място. Можеше да бъде повлечен далече от мене в открито море, пометен от нахлулата вода за някакви си три-четири секунди. Веднъж помагах на спасителите, когато едно малко дете с надуваем пояс бе отнесено за миг на тридесет ярда далече от брега. Ако тогава беше загинал, никога нямаше да си го простя. Жена ми никога нямаше да ми позволи да си го простя. Щеше да се наложи да се разведа с нея, като я оставя с Дерек — както ни казват, осъден по рождение да бъде умствено недоразвит; и с дъщеря ми, която е малка помощ и утеха; но това може би не е чак толкова лошо нещо и бих могъл да го направя дори сега. Доста си мисля за развод и винаги съм си мислил. Дори преди да се оженя си мислех за развод. Мога да си представя следващата си съпруга: тя ще бъде по-млада, по-хубава, глупава и раболепна. Ще бъде руса, ниска, закръглена и весела, и много ще се старае да ми угажда в кухнята и в спалнята. Много скоро ще открия, че не ми е възможно да бъда с нея повече от час-два и ще трябва отново да се разведа. Радвам се, че той оцеля. Моя беше идеята да се оженим. Доставя ми удоволствие да чукам жена си. Позволява ми да го правя както си искам. За нея не съществува еманципацията. Прекалено много мъжкарани са се навъдили. Не можехме да се любим на спокойствие, защото той винаги се мотаеше из къщата през деня и обикновено не заспиваше нощем. Често се опитвах да го прогоня от нас само по тази причина. Ако заключехме и той останеше извън спалнята, не знаехме дали в отчаянието си не е легнал пред вратата, откъдето може да ни чува. През повечето време бях намусен и се сопвах на всички.)

Колко чудовищно се държах с него. Това ми се виждаше необходимо за момента. Не знаех какво друго да направя. Не можех да се отърва от него, а той знаеше, че искам това. Наистина, един ден излезе с колелото си, но се блъсна в някакъв стобор и така лошо си нарани коляното, че цяла седмица накуцваше, а в ръката му се беше забила дълга черна треска, която трябваше да изчовъркам и да извадя с игла (и когато го правех, се почувствувах като олицетворение на злото. Мрачно разсъждавах на ум да си взема ли или да не си взема двуседмичната лятна отпуска, на която идваше времето. Жена ми ме принуди; каза, че няма да бъде в състояние да понася повече почивката на море без мене и ще се върне в града. Затова си я взех. Имаше дни от отпуската ми, когато бях готов да платя на компанията двойно, колкото получавах, само и само да ми позволят да ходя да работя). Вече не можех дори да се напия. Не можех да си фирна мартини привечер, понеже той винаги се навърташе наоколо, слушаше и гледаше. (Вместо пиене получавах досадни болки в слепоочията.) Не можехме да си разправяме мръсни вицове, не можех да говоря цинизми дори ако имахме гости. Не можех да флиртувам. Той беше там и щеше да ме види. (Дъщеря ми поне — господ да благослови доброто й сърце — прояви достатъчно разум, събра всичките си тревоги в старата си туристическа чанта и в едно куфарче и замина за лагера, където да бъде нещастна далече от нас и цяло лято да ни тормози отдалече.) Не мърдаше оттам. Никога не мърдаше. (Не можех да кажа или да направя нищо, на което не исках той да бъде свидетел. Толкова много бяха начините, по които можех да го разстроя.) Понякога, когато се обръщах, той беше точно зад мен и го настъпвах, и двамата се чувствувахме ужасно и мънкахме неловки и нечленоразделни извинения. (Идеше ми да го напсувам. Идеше ми да закрещя. Идеше ми да закрещя „Махай се оттук!“) Не знаех какво да говоря. Не знаех как да се справя с положението. Накрая измислих. Казах му:

— Махай се оттука.

За да го накарам да проумее, че може да се движи и без нас и че ще се ориентира и няма да се загуби, аз го накарах да отиде сам на разходка; естествено той се загуби.

— Махай се оттука! — повторих му аз по-грубо, когато видях, че не ме разбира.

— Какво?

Миг преди това той бе измънкал: „Нямам какво да правя.“

— Иди някъде.

— Къде?

— Където и да е. На разходка.

— С кого?

— Със себе си. Мама и аз искаме да останем за малко сами на плажа.

— Не зная как.

— Знаеш, ще видиш.

— Няма да се върна.

— Ами, ще се върнеш.

— Сега ли?

— Ами кога?

Жена ми гледаше безизразно не в него, а някъде далече, и го посъветва без съчувствие:

— Най-добре тръгвай.

— Тръгни покрай брега към увеселителния пристан. После се върни по обратния път.

— Искам да стоя тук.

— Искам да отидеш.

— Ще се загубя.

— Нямаш толкова ум, че да измислиш как да се загубиш.

Бях непреклонен. Той се изправи, като бавно чистеше дланите си от пясъка, и тръгна покорно, безгласно и унило, без да се обръща. Скоро се скри от погледа ни зад главите и телата на хората в тъпканицата по плажа. Увеселителният пристан ни се виждаше по-далече от всякога, плажът — по-многолюден. Уплаших се, че ще се изгуби. (Уплаших се, че аз бих се изгубил, ако трябваше да сторя това, за което го бях изпратил.)

— Защо направи това? — с неодобрение ме попита жена ми, която вече се разкайваше, че с пасивността си ми е помогнала.

— Нали и ти искаше да го направя?

Продължавах да протягам шия, докато все още го виждах да се мярка тук-таме, и в мига, когато изчезна, започнах да се тревожа и също да съжалявам.

— Прав си — призна жена ми. И кимна разсеяно: — Не можех вече да понасям да се мотае тук.

— Аз също.

— Той винаги е тук. Сърцето ми се къса.

— И моето.

— Изглежда толкова нещастен.

— Това е едно от нещата, които ме вбесяват.

— Мислиш ли, че ще се загуби?

— Не може да се загуби. Всичко е заради тази детска група, да ги вземат мътните. Щеше да бъде съвсем друго, ако си бяха гледали работата. Искам той да разбере, че може сам да отива от място на място и че не е задължително да му се случва нещо лошо.

— Плажът е претъпкан.

— Няма да се загуби.

Той се загуби.

(Поне така си мислехме ние.)

Когато минаха двадесет минути и той не се завърна, изпаднахме в паника и хукнахме да го търсим — жена ми тичаше покрай брега, а аз газех из дълбокия пясък в средата на плажа по посока на увеселителния пристан. (Мислех си за извратени хомосексуалисти или че са го зърнали деца от групата, че му се подиграват и се готвят да го нападнат.

„Небето се сгромолясва!“ — искаше ми се да викна ужасено към скупчените възрастни, край които минавах бързешком с разтуптяно сърце. „Да сте виждали едно дете? Изгубило се е. Изглежда притеснено.“)

Намерихме го да стои сам край брега на около двеста ярда, тъпчеше на място, сякаш се бе загубил; не бе сигурен дали вече не ни е отминал и следователно не знаеше в коя посока да продължи. Страните му бяха побледнели, погледът — отнесен, а челюстите — здраво стиснати. Жилите на врата му бяха изпънати, на гърлото му — заседнала буца. Ориентирите по крайбрежния булевард — така добре познатите конструкции — не значеха нищо за него.

Първата ми мисъл беше да го убия.

— Загуби ли се? — викнах му аз.

— Не зная — сви рамене той.

Искаше ми се да го убия. Безсилието и неумението му ме вбесяваха и отвращаваха (как можеше да стои така онзи ден на тротоара в града, сякаш всички кости на глезените му са счупени! Срамувах се, исках да се отрека от него. Съжалявах, че е мое дете), но след малко ми се прииска да го притисна с любов до себе си, да го закрилям и да проливам над него тъжни и дълбоко съчувствени сълзи (защото ми идеше да го убия. Представете си такъв баща, който иска да ви убие. Това е тази част от Едиповата история, която винаги избягват. Клетият Едип е бил много оклеветяван. Той не е искал да убие баща си. Неговият баща е искал да го убие). Не зная какво изпитах, когато го видях да стои така — безкрайна благодарност, че е здрав и читав; силно, потискащо разочарование от всичко останало или ужасен прилив на неуправляеми, противоречиви чувства, при които ориентирите бяха без значение и за мене. (Не зная какво изпитвам и сега.)

(Иска ми се да бях шимпанзе.)

На следващия ден жена ми и аз се карахме страхотно в къщата — за пари и секс, за неща, които нямаха връзка с него (макар че той нямаше как да го знае). Ръмжахме, джафкахме и се дразнехме като разлаяли се чакали. Тя ми крещеше, аз й крещях в отговор (наричахме се копеле и кучка и се псувахме на майка), а когато се втурнах в кухнята, за да хвърля малко лед в чашата си с уиски, която едва не се счупи на парчета в ръцете ми — толкова здраво я бях сграбчил, чух, че момчето ми плахо минава през всекидневната и кротко казва на жена ми:

— Да ида ли пак на разходка? До увеселителния пристан?

Усетих, че въздишам. Плачеше ми се.

— Татко е ядосан, защото не отивам, така ли?

Усетих, че изпитвам ужасно отвращение към себе си.

Жена ми тихо влезе в кухнята.

— Чу ли го? — промълви тя, а гневът й към мене бе изчезнал. (Нищо не отговорих.) — Иска да знае дали отново да отиде на разходка. Мисли, че затова си се ядосал сега.

— Не е вярно — противопоставих се накрая вяло аз.

— Не може да не си го чул. Иди го попитай.

— Лъжеш.

— Когато те прихване, не си на себе си — взе да се оплаква жена ми. — Не мога да говоря с тебе. Никой от нас не може. Не виждаш и не чуваш. Иди го попитай. Иди виж как изглежда, щом не ми вярваш.

Знаех какво ще видя (и не исках). Заобиколих жена си, без да я погледна или да я докосна, и влязох във всекидневната. Той стоеше с кротък и разкаян вид (сякаш имаше някаква вина) до вратата, която водеше към покритата тераса, и чакаше да му дам указания. Кожата му имаше синкав оттенък. (Готов бе да направи всичко, което го накарам. Не искаше да бъда ядосан или нещастен заради него. Гледаше ме сериозно с широко отворени очи. През целия си живот — преди или след това — никога не съм се чувствувал така безкрайно жесток, така проклет, покварен и безчовечен. Той бе готов да принесе в жертва всичко, което му наредя. Не исках да бъда такъв.) Погледът му беше изпълнен с очакване, невесел и безнадежден. Един миг стоях, без да проговоря. (Не можех да говоря.) На гърлото ми бе заседнала буца.

— Отсега нататък — нежно му казах аз, — поне до края на лятото, няма да правиш нищо, което не ти се прави. И ще ти бъде позволявано да правиш всичко, което искаш. Става ли?

Тонът ми беше внимателен, извинителен.

Той ме гледаше невярващо.

— Да не се шегуваш?

— Обещавам ти.

— Обичам те, татко! — каза той и облегна глава на корема ми, за да се погали кротко. — Ти си най-добрият татко в целия свят.

Аз съм най-лошият татко в целия свят.

* * *

Вчера помогнах на един сляп човек да прекоси улицата и се учудих, че не изпитах отвращение, когато го улових за ръка. (По-скоро той ме улови за ръка. Опитах се аз да го хвана, но той каза:

— Не, нека аз да се държа за вас.)

Мисля, че вече ще правя такива неща по-често (след като видях, че мога).

* * *

Много пъти не сдържах обещанието си към него.

Въпреки това той продължаваше да ме обича.

* * *

На средна възраст смених позата на зародиш с позата на труп. Когато заспивам, вече не лягам настрани с добре присвити към корема колена и с палец близо до устата. Лежа на гръб с ръце, благопристойно скръстени на гърдите като мъртвец, и лицето ми е насочено право към тавана. Чувам се и чувствувам как захърквам през нощите, когато имам късмет — някаква отпусната мембрана мъчително вибрира назад в гърлото ми и усещам дълбоко и приятно гъделичкане. Успокоявам се и с това, че съществува прекрасната възможност хъркането ми да дразни жена ми и да й пречи да спи. Не мога да търпя, ако страдам от безсъние, а жена ми спи; понякога ми иде да я заудрям с юмруци. Обичам аз да мога да заспя, а тя да не може. Разбрах, че остарявам, когато започнах да сънувам, че се напикавам. Събуждам се с пълен мехур и за миг изпитвам срамния ужас, че вече съм се напикал в леглото. И че скоро всички ще научат за това.

Най-после разбрах какъв искам да бъда, когато порасна.

Когато порасна, искам да бъда малко момче.

* * *

Бих искал да имам още една възможност. И после още една. (А след това още няколко. Толкова много момичета можех да чукам, когато бях млад, а не го правех, защото не знаех, че ме бива и че мога. Не знаех колко е лесно. Тогава изобщо не ми хрумна, че и на тях може да им се иска. Дори нямах влечение. Вместо това се влюбвах. Искам да опитам още веднъж. Ха-ха. Мисля, че ще имам влечение. Когато порасна, искам да бъда достоен, изискан и важен човек, който върши всичко, защото наистина иска да го върши и е доволен от работата си. Бих искал да бъда Уилям Шекспир.) Може би това е причината да се тревожа толкова много за момчето си (отъждествявам се прекалено много с него) и всеки път, когато го видя в заплетено положение, да се вбесявам и ожесточавам; всеки път, когато го видя да не успява в нещо или дори да отказва да се опита. (Дали съм разочарован от него?) Дъщеря ми твърди, че сме разочаровани от нея. Зная, че търсех нещо по-различно за всички нас. Изобщо не станах това, което исках да бъда, макар че получих всички неща, които някога съм искал, включително две коли и два цветни телевизора. Ние сме семейство с две коли и живеем в първокласен квартал в щата Кънектикът. Американци за реклама. Бюрото за преброяване на населението изготвя статистика, която ни включва в категорията човешки същества, радващи се на твърде богат живот. Исках той да бъде безгрижен, уверен в себе си, дързък, способен, преуспяващ и зависим — затова може би съм разочарован от него за всичко, освен за последното. Може би затова се страхува, че искам да го заведа на някое непознато и опасно място и да го оставя там. Може и аз затова да се боя. Изпитвам същия страх, че с него може да се случи нещо подобно; представям си го изгубен някъде и няма надежда, че някога ще се намери отново. Зная, че се боя за живота му повече, отколкото за собствения си живот, и това ме учудва.

Когато той се страхува, и аз се страхувам, макар да не се страхувам от това, от което се страхува той. Имам хрема, когато той е настинал! Носът ми тече, гърлото ми се възпалява. Когато той покачи температура, слепоочията ми пламват и туптят, а ставите и мускулите ми се схващат и ме болят. (Колко съм добричък, а?)

Моето момче е горе-долу същото. И то се отъждествява прекалено много с хора, изпаднали в беда. Мисля, че затова раздава сладкиши и дребни пари на хора, за които смята, че ги искат — то знае какво е да жадуваш за нещо. (И жадува заедно с тях.) Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му: без да знае какво им се е случило, то се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни. (Не можех да го убедя категорично, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.) Сега забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. (Отмества поглед, ядосано за миг — така както правя и аз. Не е прието да ги гледаш, не е прието и да не ги гледаш.) Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчат.

(— Погледни!

И то ми показваше свития на топка мускул или конвулсивните спазми на пръстите на ръцете или краката, смайваше се от това необяснимо явление с толкова голямо любопитство, колкото голямо бе неудобството му, когато видеше недъгав с деформирани ръце или крака; питаше ме защо става така.

— И на мене ми се случва.)

Неотдавна сподели с мене:

— Мога да ти кажа нещо смешно. Ако гъделичкам някого, мене ме е гъдел.

— Как така? — възкликнах аз. Казаното от него ми се видя смешно и миг по-късно избухнах в смях.

— Не зная — изписка той в отговор и също се засмя. — Защо се смееш?

— Защото ми се вижда смешно! А ти защо се смееш?

— Защото ти се смееш! — весело викна то и се засмя още по-силно, цялото засияло от радост, обгърнало с ръце гръдния си кош, сякаш бе изпаднало в такъв захлас, че едва го удържаше в тялото си.

Момчето ми обича да се смее и непрекъснато би се смяло и шегувало весело, ако сред заобикалящите го не бяхме толкова много на брой ние, които го възпираме и подтискаме. Изпитвам непрекъснато страх, че нещо ще се случи с него. (То е детето, убито с нож в парка, или станало жертва на болестта на Хочкин, или на очната бластома. Боя се всеки път, когато отиде да плува. Всеки път, когато е извън къщи. Всеки път, когато дъщеря ми се вози в кола с други хлапета, очаквам да ми позвънят по телефона или да дойде полицай, да ми съобщят за ужасна катастрофа, в която тя току-що е загинала. Има моменти, когато ми се иска и двамата да побързат и да приключат с този въпрос веднъж завинаги, за да се отпусна и да престана да го премислям с толкова непрестанно напрежение. Има моменти, когато ми се иска всички хора, които познавам, да умрат и да ме освободят от това болезнено изопване на нервите, на което съм подложен поради благосклонната си загриженост за всички тях. Не изпитвам същите огромни притеснения за жена си, макар да зная, че през деня често кара колата, след като е пила. Почти не мисля за смъртта й. Мисля само за развод. Не обичам колите. Нито плувните басейни и океана.) Мисля си за смъртта.

Непрекъснато си мисля за смъртта. Мисля си с подробности. Боя се от нея. Смъртта в същност не ми харесва. Изглежда, тя е характерна за моето семейство. Хората умират от нея, а аз я сънувам и безкрай иронично плета сложните фигури на фантазиите си. (И откривам — господ да ми е на помощ, — че все още искам да държа триминутната реч. И че истински желая да ме издигнат на поста на Кейгъл. Снощи в леглото спрях за миг да размишлявам за смъртта и започнах да съставям планове за всяка от двете речи, които може да ме помолят да държа. Може да не ме помолят за нито една, но си измислих интересни изрази за всяка от тях.) Снощи в леглото, след като подредих интересните изрази — дали пък не беше рано тази сутрин, докато се завръщах цял-целеничък от пътешествието си сред сънищата?, — сънувах, че прислужницата ни ми се обажда по телефона в службата, докато жена ми пие някъде извън къщи (или се чука някъде — понякога напоследък имам и такива сънища, които изобщо не ми харесват) и ми казва, с провлачения си южняшки говор и с гърлен глас като у цветнокожите:

— Господин… вашето момче лежи на пода във всекидневната и от петнадесет секунди не диша.

Точно по този начин думите достигнаха до мен в съня ми или в замъглените мигове на пробуждането:

— Господин… вашето момче лежи на пода във всекидневната и от петнадесет секунди не диша.

(Без име. С пауза ли, със зловещ пропуск ли, с празна многозначителност ли — не зная как.)

— Какво?! — изпъшках аз и мигновено изстинах, а кожата ми настръхна. (Чувствувах се вцепенен и безсилен при появата на тази очаквана трагедия, която най-после щеше да се случи.)

— Господин… вашето момче лежи на пода във всекидневната и от петнадесет секунди не диша.

Нямах име, но знаех кой съм аз.

Чувах ясно гласа й по телефона, но ми беше трудно да разбера казаното и да й повярвам — виждах лицето на жената: мургаво, закръглено и безизразно, и непрекъснато я карах да повтаря, като възкликвах: „Какво?!“, и не можех да измисля какво друго да направя, освен отчаяно да печеля време, като крещя: „Какво?!“, а съобщението на прислужницата бе винаги едно и също:

— Господин… вашето момче лежи на пода във всекидневната и от петнадесет секунди не диша.

(Времето напредваше, а секундите бяха все така петнадесет.)

— Господин… вашето момче лежи на пода във всекидневната и от петнадесет секунди не диша.

(Сигурен съм, че сънувах това.) Какво ще правя, ако нещо подобно наистина се случи, ако си седя в службата в града един обикновен ден — ден като днешния, не по-различен от останалите, и ми се обадят по телефона от къщи със съобщението, че момчето ми е припаднало на пода във всекидневната и, изглежда, умира. Зная какво ще правя. Ще се обадя по телефона на кънектикътската полиция и ще оставя това на тях.

(„Момчето ми лежи на пода във всекидневната и от петнадесет секунди не диша“ — може би ще ми се наложи да им кажа точно това и ще бъде съвсем като в съня ми.)

След това ще въздъхна умислено и ще изпитам жал към себе си. Ще трябва да отлагам срещи, да променям планове и да се прибера у дома веднага с много бавен влак. По-бързо ще бъде с такси, но вероятно ще се сетя за това едва когато стигна на гарата и чакам влакът да потегли. Ще бъда нервен, не на себе си. Но въпреки това ще зная, че в същност вече не бързам толкова, а само се преструвам; че всичко вече е приключило, че предпочитам да пристигна след критичния момент, с който са се занимавали други хора, когато изходът е вече предопределен — какъвто и да е той, — защото и бездруго ще закъснея толкова, че няма да бъда от полза. Няма да ми се иска да казвам на колегите и на подчинените си от службата защо си тръгвам рано този ден, тъй като няма да ми е приятно да ме засипват с погледи и възклицания, изразяващи съчувствие и безразлична грижа. Няма да искам да отговарям на въпросите им, когато отново ги видя. Мисля, че повече от всичко друго ще се чувствувам неловко. (Винаги се чувствувам неловко, когато плановете ми се променят.)

Почувствувах се неловко вчера, когато един човек на моята възраст загина на близка спирка на метрото, стана причина за задръстване и поради това закъснях за коктейл с търговските пътници, където трябваше да отида по-рано — ръката му била затисната от затварящите се врати; опитал се да се пъхне вътре, но въпреки всичко влакът тръгнал, докато все още бил отвън — така пишеше днес във вестниците, — макар че това уж не се случва — бил повлечен по платформата, докато се размазал в стълбовете и металните стени на тунела, в който профучал влакът на метрото. Съпругата му била вътре във вагона и безпомощно наблюдавала всичко (ловя се на бас, че тя дори е уловила ръката му и глупаво я е дърпала, като напразно и безсмислено се е мъчила да го спаси. Ловя се на бас, че е било като насън. Ловя се на бас, че в този миг тя казва: „Беше като насън“).

Друг човек на моята възраст беше застрелян вчера в парка по неизвестни причини. (Хората на моята възраст вече започват да умират от рак, от удар и от сърдечни кризи.) Миналата седмица друг човек бе застрелян в парка по неизвестни причини. Всяка седмица застрелват по някого в парка. По неизвестни причини. Едно момче бе намушкано с нож в метрото. Аз не ходя в парка. (В Джаксън, щата Мисисипи, горе-долу всяка година полицията застрелва хладнокръвно трима цветнокожи студенти и причината е известна на всички, затова ние, останалите, не се страхуваме.) Аз дори все още се боя от врати. Боя се от затворени врати и от това, което мога да доловя или което може да влезе през отворени врати. Зная, че едва не умрях от страх онзи ден в болницата, когато го оперираха от сливици и санитарите го докараха на носилка в стаята — не беше излязъл от упойка, все още блед и неподвижен, той издишваше етерни пари, от които ми се повдигаше, и ясно виждах корица почти черна съсирена кръв, която отвратително се подаваше през една от безжизнените му ноздри. (По чудо оцелях.) Стомахът ми се сви. Главата ми се замая. Стаята заплува пред очите ми.

— Какво има? — изпищя уплашено жена ми, като ме погледна. — Какво е станало?

(Не зная какво си мислеше тя, че съм видял или знам за него, което да й е неизвестно, или какво си помисли, че ми става, та изпадна в такава паника.)

Не можех да говоря. Имах чувството, че ще повърна (но изпитвах прекалено голяма слабост). В слепоочията ми туптеше, мозъкът ме болеше, подът бе нереално вълнообразен и наистина ми се струва, че щях да припадна тутакси (като някоя жена), ако жена ми не беше скочила от леглото на момчето ми, не бе ме уловила за лакътя и ако не се бях сепнал, убоден от дългите й нокти и от пронизителните й високи писъци. Държеше ме здраво, впила в мене като запалени лампи големите си очи. Подкрепи ме, за да не падна, и ме отведе — сякаш бях безпомощен инвалид — до стола. (Жена ми е по-силна от мене и е по-добра, но никога не бива да й позволявам да узнае това.) Наля ми чаша студена вода от каната, поставена за момчето ми на маса до леглото. Тъкмо отпивах, когато влезе лекарят и попита всичко ли е наред. Аз кимнах, като се престорих:

— Нали всичко е наред? Кажете й. Той е добре, нали?

— По-добре не може и да бъде — отговори лекарят с усмивка. — Ще се оправи. Ето ги сливиците. Негови си бяха — може да иска да си ги запази.

Изхвърлихме ги още преди синът ми да излезе от упойката и да ги види.

Никога няма да забравя тази тонзилектомия. (Никога няма да забравя и собствената си операция.) Все още усещам сладката, задушлива миризма на етера, който той издишва, спомням си бледото му лице и изсъхналото петно кръв, с което бе изцапана едната му ноздра, спомням си — с болка, от която не мога да се освободя — как вече у дома, когато се съвзе, той инстинктивно бе обхванат от натрапливото желание да пълзи (за кратко време приличаше на малко човекоподобно същество, обзето от натрапливи страхове) през спусналата се застояла тъмнина към нашата спалня — правеше го непрекъснато, като всеки път изчакваше, докато решеше, че вече сме заспали; невъзможно му бе да понася да остава сам нощем в своята стая. (Тогава не разбирахме, че наистина му е невъзможно. Мислехме, че просто хитрува. Струва ми се, че и на мене ми беше невъзможно да оставам сам в стаята си, след като ме оперираха. Струва ми се, помня, че веднъж получих разрешение да спя в леглото при майка си и баща си — а не мога да си представя да са ми го позволили, освен ако не съм бил болен и уплашен.) Ние го пропъждахме. Всяка вечер, когато му казвахме, че е време за лягане, той отказваше дори да си влезе в спалнята. А ние го принуждавахме. (Мисля, че той се страхуваше, че сме си наумили да го оставим вътре завинаги веднага щом го подлъжем да влезе и ни позволи да затворим вратата. Не ни позволяваше да затваряме вратата. Винаги трябваше да я оставяме леко открехната.) Не го заключвахме вътре. Заключвахме го навън. Заключвахме се в спалнята си, защото ни беше омръзнало да пълзи по цяла нощ към нас, винаги помъкнал със себе си шареното си юрганче (и го намирахме, сгушен на пода, досами вратата в тесния, студен коридор. Сутрин, когато отваряхме вратата и се спъвахме в него, едва се сдържахме да не изпищим — отначало забравяхме, че може да е там. По-късно ни струваше усилия да отваряме вратата на спалнята, защото чувствувахме, че е там. Понякога го нямаше — липсваше — и това бе не по-малко неприятно, докато откриехме къде е). Това беше период, който ни притесняваше и късаше нервите на всички ни (предполагам, главно на него, макар да се правехме, че не го забелязваме. Спях извън къщи колкото може по-често. За една седмица той превъзмогна това. Аз имах нужда от повече време). Подложени бяхме на истинско мъчение (от него). Беше влудяващо и нетърпимо всяка вечер да лягаме и да се опитваме да заспим в непрекъснато очакване на звука от натискането на дръжката или от търкането на тялото му по дебелия мъхнат килим, докато той като червей се опитва отново да се промъкне в стаята ни, за да ни стресне и изплаши, и отново да протестираме вяло и болезнено, или да се събудим на сутринта в лошо настроение и да го открием, проснал се с юрганчето си на пода досами леглото ни или в някой ъгъл на стаята, до краката на някой шкаф или стол, с най-подир склопени от умора залепнали тежки клепачи; с отпуснати, подути и подпухнали от плач обезформени устни, с неподвижен палец до устата, който сякаш току-що е спрял да смуче. (Преживях ужасно време. По-лошо отколкото когато оперираха самия мене. Може никога да не се възстановя напълно от това.)

* * *

— Стой си в стаята — сурово му нареждах аз.

— Трябва да се върнеш в стаята си — опитвах се да го придумвам кротко в тъмнината на спалнята ни, когато ме обземаше нов, неочакван прилив на доброта и жал (а в същност го умолявах да ни остави на мира). — Ако искаш, можеш да не гасиш лампите. Няма от какво да се боиш.

— Не се боя.

— Единият от нас ще поседи при тебе.

— Но после ще си отидеш.

— Не мога да остана в стаята ти цяла нощ.

— А защо тогава аз да мога?

— Защото стаята е твоя.

— Искам във вашата стая. Искам да бъда при тебе и мама.

— Лекарят каза, че не бива. Каза, че не е добре за тебе.

— Кой лекар?

— С когото се видяхме.

— Не му вярвам.

— Искаш ли да те заведем при него?

Той се страхуваше от лекари и оттогава насам продължава да се страхува от лекари, сестри и зъболекари. (Никак не иска да му пломбират или вадят зъб.) Мисля, че и той няма да се възстанови напълно от тази операция. Боя се, че той и дъщеря ми може никога да не ми простят, задето съм допуснал сливиците им така жестоко да се инфектират, че е трябвало да бъдат заведени в болница и да им ги извадят (или отрежат — точно това правят. Както и третата му сливица. Той не ми се сърди за третата сливица, защото макар да му я махнаха, все още не знае какво е това — както не знае никой. Третата сливица явно е високоспециализиран орган, който се намира в гърлото на човека и естествената му функция е да бъде изваждан) и той продължава да свързва някои хора, в които няма доверие (но не и мене, макар не винаги да ми има доверие) с анестезиолога от операцията, когото си спомням смътно.

— Той ми направи клизма — заявява момчето ми с непрестанно отвращение и смущение по време на едно от случайните обсъждания на всичко, което се върти в главата му.

— Не — отново го поправям аз. — Даде ти упойка. Направихме ти клизма у дома предната вечер.

— Приличаше на Форджионе.

— Беше японец. Тогава ти изобщо не познаваше Форджионе.

— Форджионе е италианец — разсеяно се съгласява той. — Форджионе не ме обича.

— Обича те.

— Не.

— Вече те обича.

— Не обичам Форджионе.

— Не е и нужно. Просто се преструвай.

— Госпожица Оуенс не ме обича.

— Обича те. Пише ти високи бележки.

— Винаги ми крещи.

— Никога не го прави.

— Страх ме е, че ще ми закрещи, ако не се справя.

— Справяй се.

— Той казва, че не мога да се катеря по въже.

— А ти можеш ли?

— Мразя Форджионе.

— Няма защо.

— Как така?

— Той те обича.

— Пак ли си ходил при него?

— Искаш ли да отида?

— Страх ме е от Форджионе.

— Няма защо.

— Ти откъде знаеш?

— Той казва, че си добре сложен и можеш да тичаш като невестулка. Ти просто не се стараеш. Когато се катериш по въже, трябва да си служиш и с краката. Не с краката, а със стъпалата на краката.

— Какво е невестулка?

— Четириного животно, което тича като тебе.

— Ще ми поникнат ли мъдреци?

— Разбира се. Когато пораснеш.

— Ще трябва ли да ги вадят?

— И затова ли ще почнеш да се притесняваш?

— Мислиш ли, че нещо зависи от мене?

— Само ако са развалени.

— Ти не ме обичаш.

— Обичам те.

— Заминаваш.

— За къде?

— За Пуерто Рико.

— Няма как.

— За Пуерто Рико ли?

— Кога?

— Миналата година… тогава замина за Пуерто Рико.

— Нямаше как.

— Ще заминеш ли отново?

— Няма как.

— Скоро ли?

— През юни.

— За Пуерто Рико ли?

— Член съм на комитета. Ние избираме мястото.

— Това ли ти е новата служба?

— Още не съм я получил.

— За да държиш реч ли?

— Надявам се.

— Когато те нямаше, ми откраднаха колелото.

— Нали ти купих ново?

— Мислех, че ще ме бият.

— Щяха да ти го откраднат дори ако не бях заминал. Щях да съм в службата.

— Не заминавай.

— Няма как.

— Винаги когато заминеш, аз се страхувам, че няма да се върнеш.

— Зная.

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза.

— Понякога плача.

— Ще се върна.

— Не искам да бъда сам.

— Няма да бъдеш сам, а с мама.

— Мама не ме обича.

— Обича те.

— Тя ми крещи.

— Аз ти крещя.

— Ти не ме обичаш.

— Глупости приказваш. После винаги съжалявам. Няма защо да се безпокоиш. Ще се върна. Никога няма да те оставя.

— А когато умреш?

Въпросът ме заварва неподготвен.

— Кое те накара да си помислиш това?

— Не искам да умираш — сериозно заявява той. — Сигурно затова си го помислих.

— Никога ли?

— Никога.

— Тогава ще се опитам да не умирам — смея се аз. (Смехът ми звучи пресилено и глухо.) — Заради тебе. И аз не искам да умирам.

— Но ще ти се наложи — размишлява той. — Нали?

— Да, предполагам. Някой прекрасен ден… Но дотогава няма защо да се тревожиш.

Той ме стрелва с очи.

— Как така?

— Дотогава, ако имаш късмет, вече ще си голям и няма да ти бъда необходим. Ще можеш да се грижиш за себе си и само ще ти преча. Може даже да се радваш, като умра. Тогава ще спра да ти крещя.

— Ей, мърло, я ела тука — вика той възбудено на дъщеря ми и се усмихва учудено и невярващо. Очите му блестят. — Знаеш ли какво каза татко току-що? — А очите му блестят. — Каза, че когато умре, вече може и да ни е все едно, защото ще сме пораснали и ще можем сами да се грижим за себе си. Може дори да се радваме, като умре.

Дъщеря ми е намусена и не отговаря (и аз вече изпитвам чувството, че тя скоро ще прибегне към притъпяващи усещанията наркотици, ако вече не ги употребява).

— Ами Дерек? — иска да знае тя с внезапно бликнала злоба, а очите й стават ясни и студени. Смръщвам вежди. (Тя е горда от нанесения удар.)

— Не говорех за него.

— Забрави за Дерек.

Забравих за Дерек. Ще ми се да можех да забравям за него по-често. Трудно е човек да го забрави за дълго (след като е все още в къщи при нас, макар че правя такива опити. Когато не го виждам, обикновено не се сещам за него. Трябва да го изпратим някъде, да го махнем от дома и от ума си завинаги. Какво облекчение ще изпитаме! Няма да е лесно. Дъщеря ми настоява, синът ми не е съгласен. Вече няма смисъл да се консултираме с лекари). И аз като момчето ми се страхувам от лекари, сестри и зъболекари (макар че не давам вид) и ми се струва, че винаги съм се страхувал. Страхувам се, че те може да имат право. (В армията, когато ме ваксинираха, не отмествах очи от иглата — само защото изпитвах силно желание да погледна настрани. Вече не съм кръводарител: вече не подпомагам кръвния резерв на компанията, когато веднъж годишно отдел „Кадри“ и медицинската служба организират пункт и вземат кръв от по-здравите служители-доброволци, на които в замяна дават рядък портокалов сок. Не служа за добър пример на подчинените си.) Вече започвам да преживявам заради мъдреците на сина си. Той ги споменава за пръв път (иначе вече щях да съм преживявал заради тях. Надявам се да не пробиват накриво. Как ще успея да го заведа на зъболекар, след като ще знае, че трябва да бъдат извадени? Може би дотогава синът ми ще се промени. А може би няма. Не очаквам с нетърпение мига, когато ще извадят собствените ми зъби. Вече рядко ми се явява нов кариес, но старите пломби падат и се налага зъбите да бъдат почиствани, а не ми харесва, когато тежките и остри зъболекарски инструменти пробождат меките ми венци, докато ги разранят напълно и ги облеят с кръв. Не обичам гъделичкането по небцето, когато лъскат задната част на горните ми зъби. Страх ме е, че трябва да посещавам зъболекаря си два пъти годишно. Всяка седмица трябва да ходя, за да ми лекуват венците). Страх ме е и от Форджионе (не бих искал да ме кара да се катеря по въже. И той понякога се промъква в сънищата ми, заедно с негри или други заплашващи ме непознати — прокрадва се някъде далече в мрака и се изплъзва, преди да разбера какво върши там), макар че не го свързвам с анестезиолога от операцията (който с нищо не ме заплашваше, въпреки че с лека ръка даде на сина ми течна упойка през розова гумена тръбичка, докато ние гледахме. Дали това бе клизма? Може момчето ми да е право). Не, добре зная, че никога няма да забравя неговата тонзилектомия — или моята, или на дъщеря ми, — нито ще забравя поредицата от повтарящи се медицински указания, които докторите изричаха тихо, докато ми казаха право в очите, че майка ми вероятно е получила нов, неголям мозъчен спазъм или удар и същевременно се влошава поради ревматоидния си артрит, и че в такива случаи понякога е трудно да се даде прогноза (да, всички тези преживявания бяха ужасни и отвратителни и аз не съм в състояние да потисна спомена за тях); зная също, че няма да забравя и все така ще мразя младия, преуспяващ лекар с костюм на тънички райета и преднамерено добра стойка (той беше по-млад от мене и сигурно печели повече пари), когато излезе на двора (никога няма да го забравя), след като беше прегледал Дерек в онзи бляскав пролетен ден (никога няма да му простя), а плъзгащата се врата хлопна зад гърба му, и ни каза — с някаква крива неволна усмивка върху иначе сериозното и безизразно лице (мисля, че винаги ще помня тази усмивка):

— Той никога няма да проговори.

Кучият му син!

* * *

Изглежда, че през целия си живот съм бил плътно заобиколен от хора, които не могат да говорят. Преди края си майка ми не можеше да говори. Най-малкото ми дете — Дерек — не можеше да говори от самото начало. Сестра ми и аз почти никога не разговаряме. (Разменяме си поздравителни картички.) Не говоря с братовчедите си. (Може изобщо да спра да говоря. Често насън се затруднявам с говора. Усещам езика си безжизнен, сух и така надебелен, че запушва гърлото ми. Отгоре има грапав налеп. Не се движи, когато поискам, и изпадам в ужасна паника, защото не мога да проговоря или да извикам.) Иска ми се да не напускам семейството си и да не заминавах за Пуерто Рико. (Тревожа се, когато ми се налага да пътувам. Тревожа се за всички нас. Тревожа се какво ли ще се случи с тях, ако не се завърна.)

* * *

През повечето време Дерек е приятно дете (колкото може да бъде такова дете, което не говори) и вече не се напикава. Почти никога не ни създава затруднения, когато го извеждаме сред хора, и се държи нормално. Но той ще спре умственото си развитие на петгодишна възраст — пък и това ще постигне бавно, а през пубертета и половата зрелост се очакват бурни емоционални промени. (Ако доживее дотогава. Чувал съм, че някои бавноразвиващи се — това е новият израз, с който го наричаме сега — имат по-малка продължителност на живота от обикновено и се улавям, че това е още едно нещо, на което разчитам.) Понякога погледът му е замечтан, вторачен и неразбиращ, поради което има вид на погълнат от мисли унесен човек, но като оставим това настрани, лицето му почти не го издава. (Той не ни смущава, освен ако не се опита да говори. Ние го спираме. „Шт!“ — казваме шепнешком.)

— Ще проговори ли някога? — пита момчето ми.

— Не.

— Ще го махнете ли от къщи?

— Ще направим най-доброто.

— Щяхте ли да ме махнете от къщи, ако не можех да говоря?

— Ти можеш да говориш.

— Ами ако не можех?

— Можеш.

— Но ако не можех… Ако ми се беше случило нещо?

— Щяхме да направим най-доброто.

— Най-доброто за кого? — подигравателно пита дъщеря ми.

— За всички нас. Не го изпращаме другаде само защото не може да говори.

— Моля те, не го изпращайте — казва момчето ми, което дори не може да погледне Дерек, без да се стресне.

— Тогава защо не ни помагате? — заповеднически питам аз. — Никога не искате да си играете с него. И двамата.

— Както и вие — подигравателно казва дъщеря ми.

Не отговарям.

Момчето ми мълчи.

* * *

В семейството, в което живея, има четирима души, от които се страхувам. Трима от тези четирима души се страхуват от мене, а всеки от тези трима се страхува от другите двама. Само един член от семейството не се страхува от останалите и този член е идиот.