Джоузеф Хелър
Нещо се случи (2)

Учреждението, в което работя

В учреждението, където работя, има пет души, от които се страхувам. Всеки от споменатите петима се страхува от четирима (като изключваме от сметката всеки последователно), което прави двадесет души; а всеки от тези двадесет души се страхува от шест души, което прави всичко сто и двадесет души, от които се страхува поне един човек. Всеки от тези сто и двадесет души се страхува от другите сто и деветнадесет, а общо всичките сто четиридесет и пет души се страхуват от дванадесетте мъже на върха, които са помогнали да се основе и изгради компанията, а сега я притежават и управляват.

Дванадесетте мъже са вече възрастни, изсушени от времето и от успеха на енергичността и амбициите си. Много от тях са прекарали целия си живот тук. Когато ги срещам по коридорите, те изглеждат доброжелателни, мудни и доволни (изглеждат мъртви), а когато се возят с други хора в обществените асансьори, винаги са внимателни и безгласни. Вече не работят усърдно. Провеждат събрания, предлагат повишения и позволяват имената им да бъдат използувани в съобщения, които се подготвят и обявяват от някой друг. Никой вече не знае със сигурност кой в същност движи нещата в компанията (не го знаят и хората, които имат честта да я управляват), но те наистина се движат. Понякога тези дванадесет души на върха работят известно време за правителството. Те вече не изглеждат заинтересовани да правят нещо повече. Двама от тях знаят с какво се занимавам и ме различават, защото съм им помагал в миналото и те са били достатъчно любезни да ме запомнят, макар да съм сигурен, че са забравили името ми. Неизменно се усмихват, когато ме видят, и казват: „Как сте?“ (Аз неизменно кимвам и отвръщам: „Добре“.) Тъй като нямам голям контакт с тези дванадесет мъже на върха и ги виждам рядко, не се страхувам истински от тях. Но повечето хора в компанията, от които се страхувам, се страхуват от тях.

Почти всеки в тази компания се страхува от някого и аз понякога си мисля, че все още съм онова свито момче от компанията за застраховане срещу автомобилни злополуки, в която работех преди много време — там подреждах и описвах докладите за автомобилни катастрофи — след като госпожа Йъргър беше сложена да отговаря за архива и ежедневно ни заплашваше с уволнение. Тя беше безцеремонна едра жена, надменна, самоуверена и противно фамилиарна, която никога не се съмняваше в мъдростта на своите предубеждения. В същата кантора под голям стенен часовник, каквито има по гарите, седеше едно остроумно, по-възрастно от мене момиче на име Върджиния, което ми пробутваше мръсни смешки. (Името ми е Върджиния, за по-кратко — Върджин^[1], но не за дълго, ха-ха.) Тя беше закачлива и пряма, винаги се смееше и се занасяше (поне с мене), а аз тогава бях прекалено млад и неопитен, за да разбера, че влага нещо повече в шегите. (Боже господи — та тя обикновено ме подканяше да намеря някъде стая за двама ни, а аз дори не знаех как! Сега вече мисля, че тя беше изключително хубава — макар да не съм сигурен, че тогава мислех така, но аз наистина я харесвах и тя ме възбуждаше. Нейният баща се бе самоубил преди няколко години.) В тази компания ставаха също така много неща, за които не знаех. (Самата Върджиния ми беше казала, че един от женените инспектори я бил извел на разходка с колата си една вечер, станал настойчив и я заплашвал, че ще я изнасили или ще я накара да слезе близо до едно гробище, докато тя не се престорила, че плаче.) Спомням си, че и в тази компания ме беше страх да отварям врати, дори когато някой от адвокатите или отговорниците изпратеше за мене — за да му занеса някоя важна папка или сандвич. Никога не знаех дали да почукам, или направо да вляза, дали да потропам почтително, или да хлопам толкова силно, че веднага да ме чуят и да заповядат да бъда допуснат вътре. Каквото и да направех, често ме посрещаха неприязнени или нетърпеливи лица (или така ми се струваше. Пристигах или много рано, или много късно.)

Госпожа Йъргър ни тормозеше наред. За кратко време почти всички чиновници от архива напуснаха: някои от по-старите — за да отидат в армията или флота, останалите от нас — за по-добри служби. Аз напуснах заради една служба, която излезе по-лоша. Изискваше се хладнокръвие да заявиш, че напускаш — и винаги се е изисквало. (Дни наред репетирах речта си за подаване на оставката, трупах смелост да я представя и обмислях сериозни, обосновани отговори на обвинителните въпроси за причините за напускането ми, които нито госпожа Йъргър, нито някой друг си направи труда да ми зададе.) Винаги съм имал този проблем с началниците — да отида направо при тях, да ги гледам право в очите, да им говоря направо — смело и предизвикателно, дори когато знам, че съм в правото си и нищо не ме заплашва. (Никога не мога да си внуша да повярвам, че нищо не ме заплашва.) Просто нямам вяра в тях.

Това беше първата ми служба след завършване на гимназията (или след като бях свършен от нея). Тогава бях на седемнадесет години — онова „по-възрастно“, остроумно, склонно към флиртове момиче под големия стенен часовник — Върджиния — беше само на двадесет и една години (твърде младо дори за мене от сегашна гледна точка); и на всяка служба, на която съм бил оттогава, винаги съм се страхувал, че съм пред уволнение. В действителност никога не съм бил уволняван — напротив, получавам щедри парични награди и бързи повишения, защото обикновено съм нащрек (в началото) и лесно схващам нещата. Но това предчувствие за предстоящ провал, това потискащо усещане за неизбежна катастрофа и публично опозоряване упорито ме съпровожда дори тука, където върша системно добра работа и се мъча да не си създавам врагове. Просто на мене ми се струва невъзможно да знам точно какво става зад затворените врати на всички кабинети по всички етажи, където са всичките хора на тази и всички други компании по света, които могат да кажат или да направят — преднамерено или случайно — нещо, което да ме довърши. Отвреме-навреме дори се измъчвам от зловещото предположение, че ЦРУ, ФБР или Държавната данъчна инспекция ме разследват тайно от години, канят се да ме притиснат и да ме арестуват — по никаква друга причина, освен че имам някои скрити либерални разбирания и обикновено гласувам за демократите.

Имам чувството, че някой край мене скоро ще изрови нещо и това ще бъде край на всичко, въпреки че не мога да си представя какво може да е това „нещо“.

* * *

В обичайното протичане на работния ден аз се страхувам от Грийн и Грийн се страхува от мене. Страхувам се от Джек Грийн, защото моят отдел е част от неговия отдел и той ми е началник; Грийн се страхува от мене, защото повечето работа в моя отдел се върши за отдел „Продажби“, който е по-важен от неговия отдел, а аз съм много по-близък с Анди Кейгъл и с другите хора от отдел „Продажби“, отколкото е той.

Грийн ми се доверява на периоди. Отвреме-навреме ми дава да разбера, че желае да преглежда всичко, което излиза от моя отдел, преди да бъде показано на другите отдели. Зная, че той в същност не държи на това: прекалено е зает със собствената си работа, за да обръща чак такова внимание на моята и аз често го прескачам за повечето наши документи, вместо да му губя времето и да забавям изпращането им на тези, които имат (или мислят, че имат) неотложна нужда от тях. Повечето работа, която вършим в моя отдел, е в крайна сметка маловажна. Но Грийн винаги се обезпокоява, ако някой от друг отдел хвали нещо, което е излязло от моя отдел. Той почервенява от гняв и смущение, ако не го е видял или не е чул за това. (Не по-малко се разярява, ако го е виждал, но не може да си го спомни.)

Хората от отдел „Продажби“ ме харесват (или се преструват, че ме харесват). Те не харесват Грийн. Той знае това. Те ми се оплакват от него и правят нелюбезни забележки, а той знае и за това. Но се прави, че не знае. Преструва се на безразличен, тъй като наистина не харесва хората от отдел „Продажби“. Аз също в действителност не ги харесвам (но се правя, че ги харесвам). Общо взето, Грийн не полага никакви усилия да се сработи с хората от отдел „Продажби“ и преднамерено се държи отчуждено и пренебрежително. Но въпреки това се тревожи за враждебността, която създава тук. Грийн изпитва мъчителна тревога, че не след дълго управата на корпорацията ще му отнеме моя отдел и ще го прехвърли към отдел „Продажби“. Грийн се тревожи за това от осемнадесет години насам.

* * *

В моя отдел има шест души, които се страхуват от мене, и една малка секретарка, която се страхува от всички ни. Има и един човек, който работи под мое ръководство и не се страхува от никого, дори и от мене, и аз бих го уволнил незабавно, но ме е страх от него.

* * *

Често ми идва на ум мисълта, че има вероятно кореспонденти, момчета и момичета от кантората, закупчици и куриери и всякакви хора на различна възраст, които се страхуват от всекиго в компанията; а в отдела има една машинописка, която бавно полудява и ни кара да се страхуваме от нея. Казва се Марта. Най-много се страхуваме, че ще полудее някой работен ден между девет и пет часа. Надяваме се да полудее в почивните дни, когато не сме заедно. Би трябвало да я освободим от работа в компанията сега, докато още не е късно. Но не го правим. Някой трябва да я уволни, но никой не го прави. Дори Грийн, който в крайна сметка изпитва удоволствие да уволнява, се пази от отговорността да извърши действие, което може да допринесе за нейния окончателен крах, въпреки че не може да я търпи, гнуси се от външния й вид и изпада в бяс винаги когато някой му напомни, че тя все още съществува в неговия отдел. (Именно той я е назначил след повърхностен разговор с нея, по настойчивата препоръка на жената от отдел „Кадри“, която се занимава с търсенето на машинописки и изпращането им в отдела.) Както всички ни, той се опитва да не забелязва присъствието й.

Ние я наблюдаваме и чакаме, вървим на пръсти край нея и всеки от нас се чуди колко ли още време ще трябва да мине, преди тя да достигне до неизбежната последна, решителна секунда, в която най-накрая ще полудее — с пищене или вцепенена, дращейки диво или притихнала; проумяла, че вече е луда и затова трябва да я отведат, или пък застинала — ужасена, неразбираща и объркана.

Странно — тя е много по-щастлива в службата, отколкото останалите от нас. Мислите й витаят от работата към по-приятни места и тя се усмихва и си шепне доволно, като втренчва поглед над валяка на пишещата машина в празната стена, която е само на един-два фута от лицето й — забравила коя е, къде е и каква страница има да преписва.

Ако е възможно, ние се отдръпваме или обръщаме гръб и се опитваме да не забелязваме това. Всякога щом тя се почувствува така, всеки от нас се надява, че някой от останалите ще направи или ще каже нещо, което да я накара да спре да се усмихва и да си говори. Когато независимо от благоприличието не можем повече да отлагаме собствената си намеса, ние я връщаме към кантората и работата й с кротки намеци, в които няма дори загатване за критика или укор. Чувствуваме, че тя би се изненадала и смутила, ако узнае какво е правила и разбере, че вероятно полудява. Друг път тя е непоносимо нервна, непоносимо е да я гледаш и да бъдеш наблизо. Всички са много внимателни и мили с нея. Грийн често се оплаква на шефа на отдел „Кадри“, който също не иска да я уволни и се е свързал със семейството й в Айова. Майка й се е омъжила повторно и не я иска у дома. Марта има много лоша кожа. Всички я ненавиждат и желаят тя да се махне.

* * *

Компанията е доброжелателна. Повечето от хората са добри и обикновено атмосферата е приятелска. Тапетите в канторите — особено в приемните и вестибюлите — са ярки и разноцветни. Преобладава оранжевото и морскозеленото. Всички ние получаваме полагаемите се отпуски и вземаме платени почивни дни винаги когато имаме нужда. Често имаме и удължена седмична почивка, която трае по три-четири дни. (Вече не мога да приемам спокойно тези дълги почивки и не зная как ги изтърпявам. Може би ще ми се наложи да започна да карам ски.)

На всеки две седмици ни плащат с машинно обработени чекове, напечатани върху твърда хартия (не е достатъчно плътна, за да я наречеш картон), която е украсена изкусно с кокетни правоъгълни дупки и с думи, написани със ситни черни главни букви — формално официално предупреждение, че чековете не бива да се прегъват, късат, зацапват, подшиват или повреждат по какъвто и да е друг начин. (Могат само да бъдат осребрявани.) Ако не бяха тези думи, никога не би ми хрумнало да направя нещо друго с чека си, освен да го осребря. Сега обаче отвреме-навреме се чувствувам заинтригуван. Какво би се случило, размишлявам аз мрачно на всеки две седмици, когато отварям ненадписания жълто-кафяв плик от заплатата и тъпо се втренчвам в дупките, цифрите и думите върху перфокартата на чека, сякаш разочарован в надеждата да открия някаква голяма, непоправима грешка в моя полза — какво би се случило, ако наистина го прегъна, смачкам, скъсам, изцапам, подшия или повредя? (Това е мой чек, нали? Или не?) Какво би се случило, ако съзнателно, спокойно, с преднамерена злоба и предумишлено не се подчиня на предупреждението?

Зная какво би се случило: нищо. Нищо не би се случило. И съзнанието за това ме потиска. Някое момиче от долните етажи, което никога преди това не съм виждал (вероятно също с лоша кожа), просто ще натисне няколко клавиша на някакво перфориращо устройство, ще върне всичко в предишния му вид и ще стане така, сякаш винаги съм се подчинявал. Моята проява на неподчинение ще бъде погълната както дъждът в океана и няма да остави никаква следа. Няма да причини дори леко набръчкване на водната повърхност.

Предполагам, че е станало почти невъзможно за човек като мене да се бунтува и да постига с това какъвто и да е траен резултат. Изгубил съм силата, която имах като дете — да преобръщам всичко наопаки; вече не мога да променям обстановката или дори да нарушавам сериозно равновесието й. Веднага след като се опитам да направя това, те просто ще ме уволнят и ще забравят за мене. Но независимо от това ще вляза в архива им. Точно това ще се случи на Марта, когато най-после се побърка. Ще бъде уволнена и забравена. Ще бъде една приключена папка. Ще й бъдат дадени парична помощ, болнични, платен отпуск, обезщетение за напускане. Ще й бъдат дадени пари от пенсионния фонд и от фонд поощрения, а след това всички следи, оставени от нея, ще бъдат скрити на сигурно място далече от погледите, в някакъв стар зелен шкаф за излезли от употреба документи, в друга стая на друг етаж или пък някъде в някое прашно хранилище, в което никой не влиза повече от един-два пъти в годината и за чието съществуване малко хора в компанията знаят; шкафът положително не е много различен от старите зелени шкафове за излезли от употреба документи във всички тези случайни картотеки от склада на етажа под главните кабинети на компанията за застраховане срещу автомобилни злополуки, в която работех, когато бях почти дете. Когато тя се побърка, нейното дело ще бъде приключено.

Никога не си бях представял толкова много стари документи, колкото видях в този склад (а в хранилището, където трябваше да ходя един-два пъти в годината, когато се повдигаше въпрос за документ, изхвърлен от употреба действително от дълго време, имаше стотици хиляди още по-стари документи). Помня ги съвсем ясно, помня колко крещящи изглеждаха данните, написани с нелепо синьо мастило на външната страна на всяка папка: номер, име, адрес, дата и съкратено описание дали катастрофата включва повреда само на собствеността (ПС), или повреда на хора (ТП), означаващо телесна повреда. Често си носех сандвичи от къщи (кървавица, варено кълцано месо с много лютеница, риба тон, или консервирана сьомга и домат) и ги ядях в склада на долния етаж в обедната си почивка, а когато ядях сам, обикновено четях нюйоркския „Мирър“ (вестник, вече също излязъл от употреба), а после се опитвах да се развличам, като преглеждах някои стари папки, които вземах безразборно от архивните шкафове. Търсех съдебни дела, трагедии, силния драматизъм на следователската работа и напрежението на съда, но беше безполезно. Те бяха излезли от употреба. Нито едно от имената, преценките, медицинските заключения, разследванията или изказванията на очевидци не можеха да съживят случилото се. („Мирър“ беше по-сполучлив — дори неговите истински, до детайл подробни истории за семейни и национални беди се четяха като комикси.) Най-силно впечатление ми правеше обемът на всички тези излезли от употреба папки, множеството струпани мръсни, стари, изкривени шкафове за картонени папки, извисяващи се подобно на опрени една в друга неунищожими кули от пода почти до тавана; грамадната безкрайна поредица от несвързани една с друга катастрофи, които се бяха случвали с хора и коли много преди аз да започна работа там, случваха се по мое време и продължават да се случват и сега.

И в тази компания имаше момиче, което се побърка, докато бях там. То се превърна в приключена папка. А в компанията, в която работех преди това, имаше един мъж — дребен администратор от средна ръка, — който се побърка, скочи от прозореца на един хотел и се преби; беше оставил бележка, в която казваше, че съжалява, дето скача от прозореца на хотела и се пребива, че би се застрелял, но не знаел как да се снабди с револвер и как да го използува. Полицията (по всяка вероятност) бе отнесла тялото и той стана приключена папка.

Мисля, че може би днес във всяка компания винаги има поне един човек, който бавно се побърква.

* * *

Компанията сега е отново в година на големи печалби. Тя продължава да се разраства и в много отношения ние сме водещи в бранша. Според последния ни годишен отчет компанията тази година е по-голяма и по-преуспяваща, отколкото миналата.

Сега имаме двадесет и девет кантори — дванадесет в страната, две в Канада, четири в Латинска Америка и единадесет отвъд океана. Имахме и една в Куба, но я загубихме. Годишно ни се падат по три самоубийства: двама мъже, най-вече администратори от средна ръка, се самоубиват всеки дванадесет месеца почти винаги с огнестрелно оръжие, а едно момиче, обикновено неомъжено, разделено или разведено, най-често прави тази работа с хапчета против безсъние. Заплатите са високи, отпуските — дълги.

Хората в компанията обичат да живеят хубаво и обикновено са податливи на нервни разстройства. Те имат добър вкус и се радват на висок жизнен стандарт. Ние сме добре образовани и доста над средното равнище що се отнася до способности и интелигентност. Всеки харчи. Никой не пести. Нервните разстройства се проследяват много по-трудно от самоубийствата, защото по-трудно се разпознават и по-лесно се прикриват. (Самоубийството в крайна сметка си е самоубийство: в него има нещо окончателно. Това е последното нещо, което прави човек. Но кой може да каже със сигурност кога нервите на някого започват да не издържат?) Но нервните разстройства наистина се появяват редовно във всички възрасти и занятия, сред всякакви хора: слаби и дебели, високи и ниски, добри и лоши. За тези няколко години, през които отговарям за моя отдел, един мъж и едно момиче отсъствуваха продължително време, защото имаха нервно разстройство. Оправиха ги и двамата и сега те отново работят при мене, а твърде малко хора извън моя отдел знаят защо ги нямаше. Мисля, че единият от тях — мъжът — не е съвсем оправен и вероятно скоро отново ще получи нервно разстройство. Той вече започва да се превръща в проблем за мене и за всеки друг, с когото разговаря. (Говори прекалено много.)

Четирима души от компанията, които познавам, ще умрат през тази година от естествена смърт и около двама и половина още (двама мъже тази година, трима — следващата) ще излязат в отпуска по болест с оплаквания, които обикновено се оказват причинени от рак. Точно двама души загиват при злополука всяка година — единият в автомобилна катастрофа, другият при пожар или от удавяне. Още никой от компанията не е загивал при самолетна катастрофа, което ми изглежда доста загадъчно, защото пътуваме много по въздуха, за да инспектираме други кантори или да посещаваме купувачи, предполагаеми клиенти и доставчици в други градове и страни. Когато са наистина болни, щатните служители винаги излизат в болнични и обикновено им дават пълна заплата, докато продължава болестта (въпреки че това може да продължи цял живот. Ха-ха), защото компанията превъзхожда всички други компании по отношение на облагите за служещите. Всички са разведени (но не и аз). Всички пият и отделят за обяд два и повече от два часа. Всички мъже флиртуват. Всички жени откликват, освен няколко, които са много религиозни, много скучни или твърде млади, сега навлизат в живота и не могат още да разберат как стоят нещата.

Повечето от нас харесват работата си — въпреки че се страхуваме, ние не мечтаем да напуснем, за да работим в други компании. Правим пари и се забавляваме. Четем книги и гледаме спектакли. И времето някак минава.

* * *

През този фискален период флиртувам с Джейн. Джейн е отскоро в отдел „Изкуство“ и не е съвсем сигурна дали правя това сериозно, или не. Завършила е колеж само преди няколко години, където е специализирала изящни изкуства, и все още намира нещата в града авантюристични, изтънчени и интелектуални. Доста често ходи на кино. Мисля, че все още не е спала с женен мъж.

Джейн е помощник-началник в отдел „Изкуство“ към отдела на Грийн. В отдел „Изкуство“ има само трима души. Както всички нас, тя има много време, през което да потъва в мисли, да фантазира, да провежда частни телефонни разговори и да се закача с всеки от компанията, който (аз) иска да се закача с нея. Тя има висока, тънка, доста хубава фигура и поради запушване на слъзен канал от едното й око се стичат сълзи. Облича се в широки пуловери от мериносова вълна, които обгръщат красиво удължените връхчета на малките й гърди. (Често краищата на пръстите ми искат с любов да обгърнат и да притиснат също така красиво въпросните удължени връхчета на малките й гърди, но от практика зная, че моето желание няма да остане за дълго при гърдите й. Те са просто удобна отправна точка.) Нейната хубава фигура, изпъкващите зърна на гърдите и запушеният слъзен канал ми дават лесен повод за недвусмислени остроумни забележки, които са на същата тема, на която разменях мисли с онова по-възрастно момиче Върджиния под големия стенен часовник в компанията за застраховане срещу автомобилни злополуки (след всички тези години компанията продължава да съществува на същото място и вероятно стенният часовник все още е там и работи — въпреки че сградата е включена в списъка за събаряне), само дето сега аз съм по-старият, по-опитният (и по-преситеният) и мога доста успешно да контролирам и направлявам нещата така, както реша. Имам чувството, че мога да правя с Джейн каквото си поискам, особено в дните, когато е изпила две мартини с водка на обяд, вместо едно (аз лично мразя мартини с водка и не вярвам на ревностните му почитатели), или е пила три уиски с лимон, вместо две. Ако искам, мога да я поканя на три мартини с водка някой ден след работа, а след това да я заведа в близкия апартамент на Ред Паркър и се хващам на бас, че останалото ще бъде от просто по-просто (и вероятно не по-вълнуващо). Мога да накарам Джейн да се смее, когато поискам — зная, че това оправя половината от играта, ако някога реша, че играя сериозно, но не съм сигурен дали имам такова намерение, или не.

Вероятно трябва да се срамувам от себе си, тъй като тя в крайна сметка е само едно почтено двадесет и четири годишно момиче. Може би трябва да се гордея със себе си, тъй като тя в крайна сметка е едно почтено и твърде привлекателно младо момиче само на двадесет и четири години, което мога да сваля когато си поискам. (Тя стои малко неопределено в графика ми някъде в близкото бъдеще, вероятно в седмиците преди конференцията, когато ще имам доста работа с всички от отдел „Изкуство“.) Наистина не зная как би трябвало да се чувствувам. Зная със сигурност, че момичетата, наскоро навършили двадесет години, са леснодостъпни и сладки. (Момичетата, наближаващи тридесетте, са още по-достъпни, но тъжни и затова — не така сладки.) Мисля си, че те са леснодостъпни, защото са сладки, а са сладки, мисля си, защото са глупавички.

В дните, когато съм изпил две мартини на обяд, гърдите и краката на Джейн почти ме подлудяват, когато тя гарира грациозното си задниче до стената в един от тесните коридори край отдалечените кабинети близо до отдел „Изкуство“, докато стоя и се закачам с нея. Джейн се усмихва често и е много неопитна (тя например мисли, че аз съм много добър човек) — въпреки че, разбира се, не е без известен сексуален опит, с който се хвали през смях, когато й се подигравам, че е девствена, и се оправдава през смях, когато й се подигравам, че е курва. Казвам й доста машинално някакви заядливи пубертетни смешки (казвал съм ги преди това на други момичета или дами в различни варианти) за окото й, за пуловера й, за добрия или лошия живот, който смятам, че води; навеждам се едва ли не лигаво към предницата на полата й (не зная как тя може да ме понася в тези отвратителни моменти, но е явно, че може) и се втренчвам похотливо в дългите бедра, изпънали дрехата — макар вече да съм сигурен, че когато я видя съблечена, краката й ще се окажат малко слаби за моя вкус, и вероятно, ако след време изобщо говоря за нея с някого, ще я описвам като малко мършава.

Мисля, че Джейн наистина доста ми харесва. Тя е весела, откровена, доверчива, ентусиазирана — а аз вече не срещам такива. За сега съм решил да не правя нищо с нея, освен да продължавам похотливите подмятания, които дразнят, забавляват и окуражават и двама ни. Може би нейното лице и фигурата й са прекалено хубави. Едно време ми харесваха високи, налети и малко груби момичета — и може би все още ми харесват, но, изглежда, вече спя предимно с момичета, които са слаби, хубавички и главно — млади. Жена ми е висока и слаба и беше много хубава като млада.

* * *

Хората в компанията, които най-много се страхуват, и то от най-много хора, са търговските посредници. Те живеят и работят под невероятен натиск. (Не бих могъл да го издържа.) Когато работата върви лошо, за търговските посредници е съвсем зле; когато работата върви добре, не им е много по-леко.

Те винаги са подложени на изпитание, винаги са на ръба на провала — като цяло и всеки поотделно. Напрягат се — дори и най-стабилните и самонадеяните от тях, — за да се покажат в добра светлина върху хартията на формулярите; а има достатъчно хартия, върху която да се представят добре. Например всяка седмица се води текущ отчет за резултатите от продажбите през изминалата седмица — за всяка кантора и за отдел „Продажби“ като цяло, — който се изготвя за всички клонове на компанията и се сравнява с резултатите от продажбите през съответствуващата седмица на изминалата година; правят фотокопия на данните с най-съвременни фотокопирни машини и ги разпращат из компанията до всички хора и отдели, чиято работа има отношение към продаването. Освен това отчетите за продажбите на всяка кантора за всяко тримесечие на всяка година за всеки клон на компанията и за компанията като цяло се подреждат в таблици и се сравняват с отчетите за продажбите от съответните тримесечия на предишната година; същевременно се изчислява тримесечното натрупване на сумите от продажбите и данните от всички тези тримесечни общи суми се размножават и също се разпращат. Освен това тримесечните и натрупаните суми се сравняват с тримесечните и натрупани суми (приблизително преценени) на други компании от нашия бранш и тези данни също се преснемат и разпращат. Цифрите се подреждат в таблици вертикално и хоризонтално, в успоредни редове и колонки, за да може всеки, който хвърли поглед, да направи моментално сравнение. Резултатът от това преснемане и разпращане е, че всички в компанията непрекъснато обстойно оглеждат и обсъждат колко добре или колко лошо вървят работите на търговските посредници от всяка кантора във всеки клон на компанията в който и да е момент.

Когато работите на търговските посредници вървят добре, подлагат ги на натиск, за да вървят още по-добре — от страх да не би да тръгнат зле. Когато работите вървят лошо, за тях е ужасно. Когато търговският посредник осигури голяма поръчка или важна нова инвестиция, неговото въодушевление е кратко, тъй като има опасност при следващото му посещение да се окаже, че голямата поръчка или важната нова инвестиция са вече отстъпени на търговски посредник от някоя конкурентна компания (или от конкурентен клон на същата компания, което показва колко сложна е станала организацията на компанията). Поръчката може да бъде отложена още преди сключването на договора и в такъв случай никой не е сигурен дали нещо е било спечелено, или загубено. Така че за тях дори триумфът крие сътресение и безпокойство.

Независимо от това търговските посредници обичат своята работа и не биха избрали друга. Когато не страдат от болки в корема или не са потънали в тъжен размисъл за бъдещето си, те са една жизнерадостна тълпа, обичаща забавленията; от друга страна, често внезапно и без предупреждение стават раздразнителни, оплакват се и много се заяждат. Някои се намусват, други се държат грубиянски; някои се държат грубиянски, а след това се намусват. Те всички се впиянчват, докато не получат хепатит или сърдечен удар или докато не ги предупредят, че трябва да оставят пиенето по някаква друга причина — и всички те рано или късно започват да усещат, че са били нарочвани и обвинявани несправедливо. Всеки от тях може да назове най-малко един шеф от компанията, за когото чувствува, че му има зъб и си е поставил за цел да провали кариерата му.

Търговските посредници работят усилено и си докарват големи заплати, с огромни суми за служебни разходи, които те щедро пилеят за други хора вътре в компанията и извън нея, включително и за мене. Притежават добри къщи в добри квартали и играят добре голф на добрите частни игрища за голф. Компанията одобрява това. Компанията фактически плаща за членството им в техните клубове и за всички разноски, които имат там, стига клубът, в който са влезли, да е добър. Компанията издирва и награждава търговски посредници, които са направили добро впечатление в голфа.

Неженените мъже са нежелани в отдел „Продажби“, нежелани са дори и вдовците, защото компанията знае от опит, че е трудно и опасно за неженените търговски посредници да се движат в обществото на именити администратори и техните съпруги или да участвуват заедно с тях в обществени дейности. (Прекалено много от съпругите на тези именити и твърде преуспяващи мъже са толкова неудовлетворени от брачното си положение, колкото и съпрузите им.) Ако съпругата на търговски посредник умре и той няма намерение да се жени повторно, обикновено след неколкомесечен траур го преместват на чиновническо място. Никога не наемат ергени за службите в отдел „Продажби“, а търговските посредници, които се разведат или чиито съпруги умрат, знаят, че е най-добре или да се оженят повторно, или да започнат търсенето на друга работа за в бъдеще.

(Ред Паркър е вдовец от твърде дълго време и вече си докарва беля поради това и поради прекомерното пиене. Прекалено добре си прекарва времето.)

Колкото и да е странно, тези търговски посредници, които са нападателни, егоистични и индивидуалисти по природа, реагират много добре на постоянния натиск и на строгия надзор. Действията им се определят и мотивират от насоките, които им дават — за послушание и развитие. Те процъфтяват, когато ги ръководят уверено към ясни цели. (Може би това е една от причините, поради които ги привлича голфът.) С малки изключения, когато не са раздразнителни, разтревожени или потиснати, те са весели, самоуверени и дружелюбни. Трябва да има нещо в направата на човека, което да му дава възможност не само да бъде, но и да иска да бъде търговски посредник. Нашите хора изпитват удоволствие да продават, въпреки че, изглежда, между тях има много, които страдат от колит, херния, хемороиди и хронична диария (аз имам един хемороид, който се появява и изчезва по собствено желание и изобщо не ме притеснява, особено откакто бях на лекар и се уверих, че не е рак), да не говорим за честите нервни разстройства — поради напрежението и претоварването с работа, каквито има в отдел „Продажби“, както и в другите отдели; или пък за ненадейните самоубийства, които изникват сред търговските посредници горе-долу веднъж на всеки две години.

Търговските посредници се гордеят с поста си, радват се на важното положение, което заемат в компанията, защото дейността на моя отдел и на повечето други отдели цели да улеснява търговските посредници в продажбите. Компанията съществува, за да продава. По тази причина ни наемат и по тази причина ни плащат.

* * *

Няколко души от нашия малък отдел за проучване на пазара са хората, които най-малко се страхуват; те не вярват в нищо и се занимават със събиране, групиране, анализиране и прегрупиране на статистическата информация за състоянието на потребителите, пазара, страната и света. Една от причините е, че заплатите им са ниски и те знаят, че ако си изгубят работата тука, няма да им представлява голяма трудност да си намерят също толкова ниско платена работа и в други компании. И бюджетът им е малък, защото вече не им разрешават да правят големи разработки.

По-голямата част от информацията, която използуваме сега, се получава безплатно от търговските асоциации, от Статистическото бюро, от Министерството, от Търговската камара, от Националната асоциация на производителите и от Пентагона — така че вече няма никакъв начин да знаем дали информацията, която служи за основа на информацията, разпространявана от нас, е достоверна, или фиктивна. Но изглежда, че това няма значение; от значение е само дали информацията се получава от източник с добро име. Хората в отдела за проучване на пазара никога не попадат под обвинения за откритите от тях неблагоприятни условия вън от компанията, които ни поставят в неизгодно конкурентно положение. Нещата са такива, каквито са — и никой не очаква от хората в този отдел да променят действителността — трябва само да я опишат, ако могат, и да предложат изобретателни начини за разкрасяването й. До голяма степен такъв е характерът и на моята работа; и всички ние, които служим при Грийн, работим в тясна връзка с отдел „Продажби“ и с отдела за проучване на общественото мнение, за да превръщаме полуистините в истини и истините — в полуистини.

Аз се справям много добре с механизма на заблуждаването, въпреки че вече не винаги съм способен да заблуждавам себе си (а ако бях способен на това, нямаше да го съзнавам, нали? Ха-ха). Фактически аз непрекъснато се учудвам на хора от компанията, които наистина стават жертва на своята собствена (на нашата собствена) пропаганда. Твърде много от тях вече действително вярват, че работата, която вършим, е наистина значителна. Това се случва не само на търговските посредници, които повтарят толкова често на висок глас различните си върхови постижения в продажбите, че те придобиват логиката и безпрекословния авторитет на вярата в африкански идоли, но и на ловките способни администратори от висшата управа, които имат достъп до всички данни и би трябвало да знаят по-добре как стоят нещата. Случва се и на хора от моя ранг, и на по-нисшестоящи. Случва се почти на всеки в компанията, който е завършил с награда някое добро търговско училище: това неизменно са най-компетентните и най-добросъвестните хора в компанията, а същевременно — най-доверчивите и най-наивните. Всеки път, когато се хвърлим в нова рекламна кампания, хората от компанията например са първите, които й се поддават. Всеки път, когато представяме нов продукт или представяме като нов някой стар продукт с друга опаковка, цвят или название, хората от компанията са първите, които се втурват да го купуват — дори ако нищо не струва.

Когато търговските посредници и рекламните агенти на компанията започнат да вярват в собствените си доводи, резултатът не винаги е лош, защото те изграждат в себе си един мироглед на лоялност, усърдие и вътрешна увереност, който сам по себе си е убедителен. Така се създава чувството за призвание и фанатизмът, от които е изграден добрият гражданин и добрият служител. И все пак, когато това се случи на човек от моя отдел, резултатът може да бъде пагубен, защото служителят започва прекалено много да се осланя на това, което вече смята за истина, и изгубва таланта си за скалъпване на удачни лъжи. Той престава да бъде убедителен. Точно така стана с Холоуей — човека от моя отдел, който получи нервно разстройство (и вероятно скоро отново ще получи нервно разстройство).

„Но това е вярно, не разбираш ли?“ — спори той кротко с търговските посредници, със секретарките и дори с мене, а усмивката му е всезнаеща и снизходителна, сякаш казаното от него трябва да е очевидно за всички. „Ние сме най-добрите!“ (Същественото, което той изпуска, е, че няма значение дали това е вярно, или не; от значение е хората да мислят, че е вярно.)

Той започва да се усмихва и да спори по същия начин и прекарва в говорене повече време, отколкото ние искаме да прекараме в слушане. Моето лично желание, когато той ме хване на приказки или когато проглушава ушите на някой друг от отдела, е да побърза и да получи най-после нервното си разстройство, щом така или иначе е на път за там, и заедно с разстройството си — да се изпарява. Той е единственият, който разговаря с Марта — машинописката, която полудява, и тя е единствената, която го слуша без всякакво безпокойство и раздразнение. Слуша го доста съсредоточено, тъй като изобщо не му обръща внимание.

Никой не може да го понася. А той вече е изгубил веднъж способността да разбира (и сега отново я изгубва) защо търговските посредници, които идват при него за стабилни доказателства в подкрепа на своите преувеличени или погрешни данни, стават недоверчиви, започват да го избягват, отказват да разчитат повече на него и дори не го канят на обяд. Той наистина е очаквал, че на тях им стига да знаят „истината“.

Мисля си, че е мъдър този, който знае, че е тъп, и е честен този, който знае, че е лъжец.

Казвам си (мъдро) в заключение, че е тъп този, който е убеден, че е мъдър — като нас, мъдрите възрастни хора в компанията, които по цял ден влизаме и излизаме крадешком, плашим останалите по бюрата, стаичките и тоалетните и се опитваме да избягваме хората, които ни плашат. Идваме на работа, обядваме и си отиваме в къщи. Пристъпваме тържествено насам-натам, сменяме партньорите си и се мотаем навсякъде, гледаме да ни забележат и да ни погладят по главата, и правим разходки до дома, докато един ден не се строполим мъртви. Питам се отвреме-навреме (в зависимост от това дали съм добре, или зле с Грийн в службата, или в къщи с жена си, или с умствено недоразвития си син, или с другия си син, или с дъщеря си, или с цветнокожата слугиня, или с болногледачката на умствено недоразвития си син) — наистина ли това е всичко, което ми е предопределено да правя? Наистина ли това е най-многото, което мога да получа през няколкото години, останали от единствения мой живот?

И, разбира се, отговорът, който получавам, е винаги да!

Защото аз имам своята работа, печеля парите си, имам забавленията си и, изглежда, почти винаги когато поискам, съм способен да намеря едно или друго момиче, за да легне с мене; защото на мен гледат със завист и уважение съседите и колегите, които имат по-малки заплати, по-неизявена индивидуалност и размъкнати жени; и защото изглежда, че аз наистина имам всичко, което искам — въпреки че често ми се ще да работех за някой друг, а не за Грийн, който ме харесва и харесва работата ми, но не ми разреши да произнеса реч миналата година на конференцията на компанията в Пуерто Рико, както и на конференцията на компанията във Флорида по-миналата година — и който знае, че го мразя поради това и че никога няма да му простя, нито ще забравя.

(Явяват ми се сънища, неприятни сънища, които имат отношение, мисля си, към моето желание да говоря на конференцията на компанията, и те винаги са сънища, в които има горчиво безсилие, унижение и непреодолими трудности при отиването ми от едно място на друго.)

* * *

Сега Грийн мисли, че аз заговорнича, за да му подлея вода. Той греши. От една страна, липсва ми инициативност; от друга — нямам кураж; и още нещо — струва ми се, че Грийн наистина ми харесва и аз му се възхищавам в много отношения (въпреки че също в много отношения го мразя и се възмущавам от него) и зная, че е много по-безопасно да работя за него, отколкото за някой друг — дори за Анди Кейгъл от отдел „Продажби“, в случай че наистина решат да ме преместят заедно с хората ми от отдела на Грийн в отдела на Кейгъл.

В много отношения и при много случаи Грийн и аз сме приятели и съюзници, понякога си помагаме и си услужваме.

Аз често го предпазвам и защищавам, когато закъснява или е разсеян в собствената си работа, и многократно от името на отдела си му приписвам неоснователни заслуги за добра работа. Но никога не му казвам, че съм направил това; и никога не му давам да разбере, че съм чул нещо благоприятно за него. Доставя ми удоволствие да виждам Грийн, изпълнен с безпокойство. Радвам се, че не ми се доверява (това невероятно много ме издига в собствените ми очи) и не правя нищо повече от необходимото, за да му вдъхвам увереност.

И аз съм най-добрият приятел, който той има тук.

* * *

Така че аз плаша Грийн, Грийн плаши Уайт, Уайт плаши Блак, Блак плаши Браун^[2] и Грийн, а Браун плаши мене, Грийн и Анди Кейгъл и всичко това е абсолютно вярно, защото Хорас Уайт наистина се страхува да разговаря с Джек Грийн, а Джони Браун с широките плещи, практичния ум и грубия език, който тъпче всички наоколо, се страхува от Лестър Блак, който го защищава.

Зная, че това е вярно, защото в един скучен влажен следобед превърнах тази въртележка от цветове в схема на организацията, с което се занимавам винаги когато съм отегчен от работа. Аз съм постоянно зает (тъй като това е един от личните ми проекти) с опитите си да обособя една независима общност сред хората в компанията, чиито имена означават занятия, инструменти или природни богатства, защото имаме много служители на име Милър, Бейкър, Тейлър, Карпентър, Фийлд, Фармър, Хамър^[3], Никъл^[4] (в моята утопия са разрешени игрите на думи — как ще преживяваме иначе?) и Бучър^[5], записани във ведомствения телефонен указател; може би щяхме да бъдем една много по-добра организация, ако всеки вършеше работа според името си, въпреки че не съм сигурен дали и при това положение щях да мога да се включа успешно, защото не ми е известно името ми да означава нещо и не зная произхода му.

Да изкопавам ценна информация, която е без значение, ме разсейва и забавлява. В компанията има единадесет души на име Грийн, осем на име Уайт, четирима на име Браун и четирима на име Блак. Има само един Слоукъм… това съм аз. Известно време бяхме двама — имаше една Мари Слоукъм в чикагската кантора — ниско, сексапилно парче, току-що завършило училището за секретарки; тя си въртеше задника и имаше хубав голям бюст, но напусна, за да се омъжи, скоро забременя и изчезна. Тук-таме в компанията започват да се появяват цветнокожи — негри в безупречно бели или сини ризи и с добре стегнати възли на вратовръзките; никой от тях още не се е издигнал и никой не знае със сигурност защо са дошли тук и какво в действителност искат. Всички ние (почти всички) сме подчертано любезни с тях и се преструваме, че не ги намираме различни от нас. Но насаме търговските посредници си разправят вицове за тях.

(„— Знаеш ли какво са казали за първия негър-космонавт?

— Какво?

— Ваксата полетя.“)

Много често се отегчавам от работата си. Прехвърлям на някой друг всичко познато, което постъпва. Това още повече засилва отегчението ми. Истински проблем, който има нужда от разрешаване, е дали е по-отегчително да правя нещо отегчително, или да прехвърлям на някой друг всичко отегчително, което постъпва, и след това изобщо да няма какво да правя.

В действителност изпитвам удоволствие от работата си, когато задачите са огромни, спешни, малко страшни и ще бъдат доведени до знанието на много хора. Уплашвам се и не мога да спя нощем, но обикновено при подобен стимулиращ натиск се представям в най-добра светлина и изпитвам най-голямо удоволствие от работата си. Заемам се с такива важни проекти лично и похвалите, които получавам, когато ги направя добре (а аз винаги ги правя добре), ме изпълват с неимоверна гордост и славолюбие. Но между подобни върхови моменти на предизвикателство и възвисяване има монотонност и безнадеждност. (Намирам също така, че ако веднъж съм успял да направя добро впечатление на някого, не се вълнувам много дали ще направя отново добро впечатление на същия човек; след като премине поредното кризисно състояние, се появява огромно емоционално разочарование — някаква празнота, чувство за трагична измама; и това, което миналата година е било заплаха, възможност или вдъхновение, се превръща тази година в неизбежна досада. Често чувствувам, че ме използуват — просто защото ме карат да върша работата, за която ми плащат.)

В дните, когато съм особено мрачен, обичайното ми озлобление ме подтиква да правя схеми на организацията, като разделям, преразделям и класифицирам хората в компанията въз основа на завист, надежди, страх, амбиции, безпокойство, омраза и разочарование. Нарекъл съм ги Схеми на щастието. Тези упражнения по злоба винаги укрепват духа ми — но само за кратко време. В подобни анализи на компанията аз се нареждам доста високо, защото не съм завистлив или разочарован и нямам надежди. На самия връх, разбира се, са тези хора — главно млади и без семейни задължения, за които компанията още не е станала институция със свещени достойнства (или институция, която специално заслужава да бъде запазена), а е просто място за работа; и които намират сегашните си връзки с нея за нещо временно. Според тях другите просто имат служба — и то горе-долу една и съща служба — независимо дали си портиер или президент на компанията. Поставям тези хора на върха, защото ако попитате който и да е от тях дали би избрал да прекара останалата част от живота си, като работи за компанията, отговорът му ще бъде звънливо „Не!“ — независимо какви предимства му изтъквате. Ако днес зададете този въпрос на мене, моят отговор също ще бъде звънливо „Не!“, но ще добавя: „По-скоро бих предпочел да умра.“

Но аз не правя планове за напускане.

Вече имам чувството, че не е останало място, където да отида.

* * *

Близо до основата на моята Схема на щастието поставям тези хора, които усърдно се стремят да стигнат до върха. Аз съм по-добре от тях (мисля, че съм по-добре) — първо, защото нямам врагове или съперници (поне не ми е известно да имам) и съм почти убеден, че мога да запазя службата си тук колкото дълго искам; второ — защото в компанията няма друга служба, която да искам да заема и за която мога реално да се надявам, че ще заема. Не бих поискал службата на Грийн — няма да мога да се справя с нея и ще се страхувам да приема, ако ми я предложат. Има прекалено много работа за вършене. Радвам се, че това няма да стане (сигурен съм, че това няма да стане). Следователно аз съм един от всички онези хора, повечето много по-възрастни от мене, които вече нямат амбиции и нямат надежди — въпреки че в действителност искам все така всяка година да получавам увеличение на заплатата и добра парична награда в брой по Коледа, и наистина твърде много искам да ми позволят да заема своето място на трибуната по време на следващата конференция на компанията в Пуерто Рико (ако и тази година бъде в Пуерто Рико) — заедно с останалите ръководители от отдела на Грийн, за да изнеса пред компанията своя триминутен доклад за работата, която сме извършили в моя отдел, и за проектите, които сме запланували за следващата година.

Беше направо унизително да бъда единственият пренебрегнат ръководител от отдела на Грийн. Пропуснаха ме явно, отказано ми бе нарочно пред присъствуващите и през останалите четири дни, докато другите чудесно се забавляваха — играеха голф и пиеха, аз бях обект на съжаление и на престорено, привидно съчувствие от страна на много хора, които мразя и които исках да ударя или да нахокам. Единствено завистта и нескритата дребнава злоба бяха накарали Грийн безцеремонно да ме изключи от програмата, след като вече бяхме пристигнали в Пуерто Рико и конференцията бе започнала толкова обещаващо; и след като бях работил толкова дълго и притеснено (дори репетирах в къщи почти всяка нощ — за учудване и ужас на семейството ми) върху речта включена в триминутния отрязък от програмата, предназначен за мене, и след като се бях досетил да подготвя много добре показването на осемнадесет цветни диапозитива.

— Престани да се цупиш — изкомандува Грийн рязко, с усмивката на лъжлива и самодоволна невинност, която поставя на лицето си, когато знае, че реже живо месо. — И без това от тебе не става оратор и вероятно ще изпиташ по-голямо удоволствие да работиш с диапроекторите и с киномашините и да внимаваш да не се объркат диапозитивите на другите.

— Искам да го направя, Джек — казах му аз, като се опитах да запазя гласа си плътен и устойчив. (Това, което наистина исках да направя, беше да избухна в сълзи и се страхувах, че ще го направя.) — Никога не съм произнасял реч на конференция.

— И сега няма да произнесеш.

— Хубава работа съм приготвил.

— Тъпа е, прекалено самоуверена и не представлява интерес за другите.

— Подготвил съм много хубави диапозитиви.

— Няма да ти се удаде възможност да ги използуваш — каза ми той.

— Ти постъпи с мен по същия начин миналата година във Флорида.

— Може и догодина да постъпя с тебе така.

— Не е честно.

— Сигурно не е.

Аз почаках. Той не добави нищо. Много повече го бива от мене да вади душата на някого. Беше мой ред да говоря, но той бе казал вече всичко.

— Ами… — започнах аз, свил рамене и загледан встрани.

— Не ме е грижа дали е честно, или не — продължи тогава той. — Това е важна конференция, а не репетиция за откриване на учебна година. Трябва да използувам колкото се може по-пълноценно малкото време, което ни дават по програма.

— Имам да говоря само три минути — примолих се аз.

— Мога да използувам тези три минути по-добре от тебе.

Той внезапно се засмя най-приятелски и безобидно, сякаш току-що не се беше случило нищо значително, като по този надменен, безцеремонен и груб начин ми даде да разбера, че спорът е приключен.

— Ти трябва да разбереш, Боб — заядливо каза той (докато аз си мислех, че може и да ме прегърне през рамо. Но той никога не ме докосва.), — че тази твоя амбиция да произнесеш кратка реч не е нищо друго, освен повърхностна еснафска суетност. Аз също съм повърхностен като тебе и съм еснаф — и то от най-добрите. Поради това ще ти взема трите минути и ще се спра на тебе и на отдела ти в собствената си реч.

Копеле с копеле, мислех си аз.

— Ти си шефът — казах.

— Точно така — отвърна студено той. — Аз съм шефът. А тука ти вече получи повече внимание, отколкото се полага на мой служител. Искам да бъда сигурен, че никой в компанията няма да добие представа, че работиш за Анди Кейгъл, а не за мене. Или пък — че вършиш по-добра работа от своето положение, отколкото аз от моето. Ясно ли ти е какво имам пред вид?

Без съмнение ми беше ясно. Грийн публично доказваше, че съм негова собственост, като демонстрираше правото си да се отнася презрително към мене. И в своята дълга (доста самоуверена и педантична) реч той се „спря“ на мене и на отдела ми в едно-единствено отклонение:

„Боб Слоукъм и хората му също ще помогнат — когато чувствувате, че наистина имате нужда от тях, в случай че исканията ви са разумни.“

Това беше всичко — въпреки че двата проекта за следващата година, които бях подготвил, бяха в центъра на вниманието по време на цялата конференция. Всички бяха във възторг от тях, дори администратори от други клонове на компанията, които присъствуваха като гости и наблюдатели: няколко от тях поискаха да се срещнат с мене и изразиха желанието си за работа от подобен вид и качество в техните собствени ресори на компанията. Можех да прекарам славно и тържествуващо края на тази седмица, ако Грийн не ме беше изритал от програмата. Търговските посредници, които щяха да използуват тези проекти във връзка със собствената си работа, непрекъснато ме поздравяваха и изобщо не спираха да ме тупат по рамото, докато пиеха уиски вечер и водка с доматен сок сутрин на закуска (въпреки че някои от тях вече намекваха, че биха искали да обсъдят с мене някои необходими за тях изменения, когато конференцията свърши и се завърнем в Ню Йорк). Дори Артър Барън, който е шеф на всички ни в този клон, се приближи до мене на хотелската тераса по време на един от коктейлите в сумрачната привечер, за да ми каже, че и двата ми проекта са възможно най-добрите, които е виждал, и че вероятно ще свършат много работа.

Артър Барън, който е тактичен и любезен, отправи коментарите си към Грийн, а той стоеше до мене на терасата, тъй като не обича да го виждат да стои сам. (В момента аз бях убежището на Грийн, докато той се ориентираше в обстановката — знаех, че ще отиде при по-важна личност, щом като съзре такава възможност. Когато имаме големи обществени или служебни събирания, Грийн никога не се разделя с един човек, преди да намери друг, за когото да се залепи.) Грийн се засмя припряно и каза, че заслугата за работата е изцяло моя; след това незабавно омаловажи значението й, като заяви, че до този следобед не бил я виждал изобщо (което не беше вярно, тъй като неговите критични забележки и предложения през изминалите десет седмици ми бяха помогнали много — нищо не беше включено, без да го види и одобри). Грийн продължи и отбеляза, като отново се усмихна любезно, че отличните отзиви за нещо, подготвено от мене без негово знание и без помощта му, само доказват, че той е превъзходен ръководител. (Всичко, което успях да кажа на Артър Барън, беше смотолевеното: „Благодаря. Радвам се.“)

— Едничката сериозна цел на всеки ръководител — продължи приветливо Грийн, като се усмихваше право в лицето на Артър Барън и ме изключваше изцяло от вниманието си — е да стане излишен колкото се може по-скоро и след това да няма собствена работа, докато не го издигнат на поста вицепрезидент или не се пенсионира. Не сте ли съгласен?

Артър Барън се поусмихна кротко в отговор и не каза нищо. Той отмести погледа си от Грийн към мене, стисна рамото ми и отмина. Грийн го проследи, сияещ от радост, после се опечали и започна да се безпокои (отгатнах това), че намекът му пред Артър Барън за вицепрезидентството е бил прекомерно явен. Вече съжаляваше за това. Грийн знае, че често е прекалено пробивен — знае го още в мига, когато се държи прекалено пробивно, — но просто не може да се спре. (Не може да контролира себе си.)

(Но мен може.) Аз завися от Грийн. Именно Грийн ме нае и ме издигна, Грийн ме предлага за щедрите повишения на заплатата и за солидните парични награди, които получавам всяка година.

„Ти беше третостепенен помощник, когато дойде да работиш за мене — обича да се шегува Грийн, ако сме в приятелски отношения, — а аз те превърнах в третостепенен ръководител.“

Благодарен съм на Грийн за повишенията, независимо от това, че често ме прави за смях и наранява чувствата ми.

* * *

Грийн е умен тактик с много опит в областта на административната политика. Той е талантлив, красноречив, интелигентен мъж на петдесет и шест години и е в компанията повече от тридесет години. Бил е млад, когато е дошъл тука; скоро ще бъде вече стар. От самото начало е мечтал да стане вицепрезидент и сега вече знае, че никога няма да успее.

Но продължава да копнее за това, продължава да са стреми и да крои планове — понякога коварно, друг път — отчаяно, подло, неумело, защото не може за по-дълъг период от време нито да приеме, нито да отрече, че се е провалил. Грийн по принуда се подмазва и с много труд се опитва да извлече изгода от всеки контакт, който има с някого от главната управа или с някого близо до главната управа. Той съзнава, че върши това и след време се срамува; има угризения на съвестта, че напразно се е унижавал — има желание да се унижи, но да не е напразно. Често след време става опърничав и преднамерено обижда някой важен човек, за да възстанови чувството си за човешко достойнство и самоуважението си, които усеща, че е изгубил. Държи се като дете.

Грийн добре се оправя в учрежденската политика, но неговата главна грешка винаги е, че надценява учрежденската политика в плановете си за своето напредване. Той отказва да признае, че издигането на висок пост в компанията неизменно се дължи на известни способности и постижения. Изобщо не можа да проумее как толкова много хора с по-ниска интелигентност, с по-лош вкус, с по-малко знания и въображение са отишли много по-далече от него и вече са станали вицепрезиденти. Той не вижда, че те непрекъснато работят усърдно и вярват в компанията, че изпълняват задълженията си добре и педантично и вършат всичко, което искат от тях и нищо друго, а именно това е нужно на компанията. Грийн не признава, че тези хора имат подходяща квалификация и блестящи данни за местата, на които са издигнати.

Най-малкото, те изглеждат с подходяща квалификация за новите си места по времето, когато ги повишават. Понякога стават грешки: прогнози не се потвърждават, хора се провалят; човек се изморява, волята му отслабва, съсипва го новата отговорност в работата или новите проблеми в къщи, престава да действува според очакванията и тогава се появява леко нарушаване на функциите на кадровия състав. Отново някой получава нервно разстройство, а друг (на когото завиждат съперници и подчинени) подава оставката си (негласно опозорен), за да намери работа в нова компания; отива в глуха линия, за да даде възможност на следващия да пробие; пенсионира се без време или си пръсва черепа с куршум. Бих казал, че периодично имаме единични прояви на различните фази: човек получава нервно разстройство, отива в глуха линия, подава си оставката или се пенсионира и след това си тегли куршума — въпреки че не мога веднага да посоча за пример някой, който е успял да премине през всички стадии на поражението. Компанията надживява всички неуспехи.

Докато останалите хора с високи постове се товарят с работа и вярват в компанията, Грийн се товари с притеснения и все още се опитва да вярва в себе си. Отвреме-навреме той е страстно увлечен по Милдред — младо разведено момиче от неговия отдел, което помага в координирането на производството — и често я изненадва в кабинета или по пейките в асансьорите, като я целува внезапно и шумно по устата, правейки винаги някаква пренебрежителна забележка на висок глас, за да подчертае безразличието си — предполагам, само ако има кой да види, че го върши. Друг път той преминава край нея, без да й обърне внимание, или й прави кратка критика за работата, или за бъркотията по бюрото й, като я унижава и наранява жестоко, без да му е дала повод. А тя, разбира се, в отговор на това го обожава и се смразява от страх. Мисля си, че Грийн иска всички хора да го възприемат по същия начин, — да го обожават и да се смразяват от страх.

Мисля, че той е не по-малък страхливец от мене; и въпреки това е единственият човек в компанията, който има достатъчно смелост да се държи непочтително. Завиждам му за това: аз съм сърдечен и любезен с много хора, които ненавиждам (мисля, че съм сърдечен и любезен почти с всички, освен с бивши любовници и с членовете на моето семейство); приятелски пробутвам смешки на няколко търговски посредници, които адски ме вбесяват и ме карат да губя много от времето си с техните нелепи, противоречиви искания; напивам се с други, които ме отегчават и дразнят, ходя на техните оргии със секретарки, келнерки, продавачки, домакини, медицински сестри, манекени от Оклахома и стюардеси от Пенсилвания и Тексас; има двама мъже и едно момиче в моя отдел, които искам да уволня, и има дни, в които истински желая да се отърва от тях; но се опитвам да не показвам чувствата си и вероятно никога няма да направя нещо против когото и да е от тях, само ще продължавам унило да се надявам да изчезнат по собствено желание; радвам се, че Марта, нашата побъркана машинописка, не е в моя отдел, докато се побърква — иначе нямаше да имам нито нерви, нито представа какво да правя с нея, преди окончателно да се разнебити; има един колега — ръководител от търговския отдел, с когото обядвам един-два пъти в месеца и на когото искрено желая да пукне. (Веднъж годишно го каним на вечеря, но винаги заедно с много други хора, и всяка пролет той ни дава обяд на проклетата си яхта.) Познавам толкова много хора, с които искам да се държа лошо — но просто съм безхарактерен.

От друга страна, Грийн е известен с прямотата и нелюбезността си (подозирам, че е прям точно за да бъде нелюбезен). Той предпочита да направи лошо впечатление, вместо — никакво. Усилено се старае да пренебрегва хора от своя ранг и по-низши. Създава напрежение, ужас и неловкост в една организация, която цени хармонията; опасява се от неразбирателствата, крие провалите и замазва конфликтите и личната неприязън. Напада и се брани. Атакува другите и изпитва жал към себе си.

Хората в компанията например се стараят да намаляват търканията (окуражават ни да се въртим около колегите си осем часа на ден като самосмазващи се сачмени лагери, внимаващи да не се сблъскат и одраскат) и да избягват откритите разправии. Смята се за много по-добър тон да водим битки подло, зад гърба, вместо да стигаме до пряко сблъскване, при което да се дава външен повод за оплакване. (Можеш да отречеш скритите нападки, да излъжеш за съществуването им, да омаловажиш значението им, но откритият спор е пред свидетели и трябва да бъде разрешаван от някой, който намира положението за плачевно.) Всички ние се обръщаме приятелски един към друг, на равнището на първото име, особено към хората, които ненавиждаме (колкото повече ги ненавиждаме, толкова по-приятелски гледаме да се държим); за жените и децата ни също разпитват фамилиарно, по име — дори хора, които никога не са ги виждали или са ги виждали само веднъж. Правото на тази поза на удобна интимност не се разпростира надолу до секретарките, машинописките или куриерите, нито повече от две равнища нагоре в управителната йерархия. Мога да наричам Джек Грийн — Джек, Анди Кейгъл — Анди и дори Артър Барън — Арт, но не бих се обърнал към по-висшестоящ от Артър Барън по друг начин, освен с „господин“. Това би било не само опасно, но и грубо, а аз винаги се чувствувам несигурен, когато съм груб (с всички, освен с членовете на семейството си) — дори когато това не представлява опасност. Дори Джейн от отдел „Изкуство“ все още почтително ме нарича „господин Слоукъм“, като се срещаме (понякога след уговорка по телефона, ако съм настроен особено лекомислено) и се занасяме в някой от задните коридори; а Джейн и аз сме стигнали вече доста далече в разговорите си. Имах навика да окуражавам момичетата, които свалях, да ме наричат по име, но от опит научих, че винаги е по-добре, по-сигурно и по-ефикасно да запазваш разстоянието между началника и подчинения, между работодателя и работника — дори в леглото. (Особено в леглото.)

Почти никога не уволняват хора от компанията; ако те преждевременно станат неподходящи или ненужни, насърчават ги да се пенсионират рано или грижливо ги преместват на фиктивни, маловажни, новосъздадени постове с недействителни функции и без власт, където те стоят покорно и се чувствуват нещастни; почти винаги им дават по-малки и по-неудобни кабинети, понякога делят кабинет с друг човек; или пък ако все още са твърде млади, просто ги насърчават открито (същевременно учтиво) да си потърсят по-добри служби в други компании и след това — да си подадат оставката. Дори добре ориентираният млад управител на клон с бляскаво бъдеще, който се напи един следобед, прилоша му и повърна в плувния басейн на хотела по време на конференцията на компанията във Флорида преди две години, не бе уволнен, въпреки че всеки знаеше, че няма да му разрешат да остане. Той също го знаеше. Вероятно никой не му го беше казал. Но той си знаеше. И четири седмици след свършването на конференцията си намери по-добра служба в друга компания и подаде оставка.

От друга страна, Грийн наистина уволнява хора — най-малко двама-трима души годишно — и не го пази в тайна; в действителност той си поставя за цел незабавно да разгласи навсякъде, че е уволнил някого. Често уволнява без каквато и да е причина, само за да се заговори за него или да ни постресне за известно време. Почти всички ние, които никога няма да постигнем нещо наистина значително тук, включително и Грийн, сме склонни да изпадаме в летаргия и да се прилепваме лениво към ентусиазма и новите идеи, с които безопасно сме изкретали миналата година. Това е една от причините, поради които ние никога няма да постигнем нищо значително. Повечето мъже, които наистина стигат до върха, са настойчиви усърдни работници, дори ако нямат никакви други качества (и често те нямат никакви други качества. Ха-ха.).

Понякога хората, които Грийн уволнява, са хора, които той лично харесва, чиято работа е достатъчно добра (може би точно това е причината, поради която фактически ги уволнява — че не намира причина). След това започва да изпитва състрадание и да става сериозно загрижен за тежкото им положение (сякаш не той е човекът, който го е създал). Тогава полага големи усилия да им търси друга работа на друго място в компанията. Обикновено не успява, защото стремежът му към хитра изгода бързо заменя първоначалната му (и нетипична) доброжелателност и подходът му става злобен и противен на намеренията му.

„Той е идеален за тебе — това е един от методите, който Грийн използува да препоръча някого от своя отдел на шефа на друг отдел. — Просто не го бива за мене.“

След като веднъж изтъкне това на достатъчно много места, забравя за хората, които е уволнил, и те си отиват.

Той е очарователен (Ха-ха!). На важните пленарни заседания на компанията, които се провеждат на всеки три месеца извън града в луксозен хотел на някой курорт или в някой тапициран с плюш провинциален клуб, прочут с хубавите си игрища за голф, обикновено шефовете на клонове и отдели (така поне казват) не спорят, не се оплакват и не изразяват на висок глас недоволството си от съвместната работа или от различните си гледни точки. Но Грийн прави това: Грийн критикува, подиграва се и нетърпеливо очерня другите, като винаги горещо протестира срещу каквото и да било намаляване на бюджета му или срещу нови ограничения в дейността му. После съжалява за това. Грийн клати лодката силно, а след това го е страх, че ще потъне. Той е по-начетен от повечето хора в компанията и си дава вид на високомерен изтънчен интелектуалец, което притеснява малко дори Артър Барън и кара Анди Кейгъл и всички от отдел „Продажби“ да се чувствуват прости и загубени. (Аз съм много по-образован от Грийн и мисля, че съм и по-интелигентен, но той говори гладко и е нахален, а аз не съм.) Новините за находчивостта и безочливото поведение на Грийн по време на тези заседания (Грийн изобщо не играе голф) обикновено стигат и до нас (главно чрез самия Грийн) и често ние изпитваме гордост, че работим за него; но аз зная, че той се измъчва всеки път от страх да не би най-после да е прекалил. Грийн се безпокои, че никой от важните хора в компанията не го харесва истински, и той е прав; но не е прав, когато прави предположение, че това е само поради завист. (Наистина е трудно да го заобича човек.) Освен това има много други тревоги, които обземат Грийн, защото компанията е голяма и в нея работят главно протестанти.

Грийн например се страхува от Филип Рийвс — плах, недостатъчно добре платен млад служител от отдела на Грийн — и това страшно ме забавлява, защото зная, че Филип Рийвс, който е протестант, англичанин и е завършил университета в Йейл, се страхува от Грийн и двамата ми се оплакват един от друг. Рийвс споделя с мене, защото мисли, че съм способен, честен и непретенциозен; той знае, че пия, лъжа и доста ходя по курви, затова чувствува, че може да ми се довери.

„Всеки път, когато трябва да отида в кабинета му, изпадам в ужас — оплаква ми се Рийвс от Грийн. — Той прави някаква саркастична забележка още в мига, когато влизам, и аз не съм способен да измисля нищо разумно в отговор. Замръзвам. Сякаш се парализирам от ужас. Единственото, което правя, е да кимна, да поклатя отрицателно глава или да измънкам нещо в отговор на въпросите му — стоя почти онемял, с идиотска усмивка на лицето, докато той продължава да сипе хапливи забележки. Не мога да кажа, че го виня. Но след това се мразя, че съм се държал като глупак с вързан език.“

„Всеки път, когато трябва да говоря с него в кабинета си, изпадам в ужас — оплаква се Грийн от Филип Рийвс. — Предполагам, че е поради прекалено добрите му обноски и еснафското му добро възпитание. Мога да се справям с прекалено добри обноски, мога да се справям и с добро възпитание, но не мога да се справям с добри обноски и добро възпитание едновременно. Това ме изкарва от релси и сякаш слушам да плямпа някой напълно видиотен чужд човек, като се чувам какво говоря и разбирам какво върша. Обикновено щом влезе, му подхвърлям безобидна смешка, която да предразположи и двама ни, а той само се спира и ме гледа втренчено с ледена, високомерна усмивка на лицето. Не мога да измъкна отговор от него. Толкова се раздрънквам, че в стремежа си да се държа приятелски, започвам да правя глупави забележки една след друга, но той стои неподвижно, горделив и пренебрежителен, и чака да свърша. Вероятно вече ме презира, но не го виня. Бог знае, че той не прави нищо, с което да ме предразположи, кълна ти се. Но след това се мразя, че съм се държал като глупак и съм проявил слабост. Чудя се защо не го уволнявам. Та това би означавало да приема, че съм се провалил — ето защо; въпреки че работата му е наистина безобразна.“

Не казвам на никого от тях за другия (въпреки че се опитвам да окуражавам Рийвс.) Не биха ми повярвали и няма да има никакъв смисъл. Просто всеки от тях вече си има едно на ум — поне това е ясно — и нищо не е в състояние да промени едното на ум, което се появява между двама души и обикновено остава за цял живот.

Грийн си има едно на ум и за мене.

„Мисля, че са решили да ме уволнят — внезапно изплюва камъчето той. — Кейгъл е човекът, от когото трябва да се отърват, но мисля, че той и Хорас Уайт са ги разубедили. Той ти е приятел. Чуваш разни работи. Иди при Кейгъл, Браун или някой друг и разбери какво става. Или ще те уволня.“

Не мисля, че Грийн сериозно възнамерява да ме уволни (но не оставам сигурен в това прекалено дълго време. Съвсем не съм сигурен в това през дните, когато знам, че е в лошо настроение и виждам вратата на кабинета му да стои дълго затворена). Знам, че Грийн ме харесва, макар да не сме близки и споделя с мен; знам, че харесва работата ми и начина, по който ръководя отдела си в негов интерес. Знам и това, че Грийн се страхува от Анди Кейгъл, който ме харесва и може да се помъчи да ме защити, страхува се и от Артър Барън, който също ме харесва (струва ми се, че ме харесва, Артър Барън се държи с всеки така, сякаш го харесва — дори с хора, които знам, че не харесва — така че как мога да бъда сигурен?) и може да попречи на Грийн да ме уволни. В същност Кейгъл се закле, че ще ме защити, ако някога Грийн реши да се отърве от мене, че веднага ще ме вземе в своя отдел с много по-висока заплата — просто напук на Грийн, така че се чувствувам в безопасност, докато обаче не отида при Кейгъл да разуча каквото мога за Грийн и не го чуя да казва в момента, когато влизам в кабинета му:

„Мисля, че вече са решили да ме уволнят.“

И къде ще се дяна, ако това се случи?

* * *

Като шеф на нашия отдел „Продажби“ Анди Кейгъл има много силна позиция в компанията и сега се страхува, че може да я изгуби.

Навярно е прав. Дори името му е някак сбъркано. (Наполовина сбъркано. Андрю е горе-долу добре, но Кейгъл?) И дрехите му са такива. Няма вкус нито за цветове, нито за модели, нито за материя — костюмите, палтата и ризите не му стоят достатъчно добре. Започва да носи ярки памучни материи и леки вълнени платове месеци след като другите са се прехвърлили на лен и кеневир или са се върнали към камгарни платове и тънки летни материи. Носи ужасни кафяви обувки на дупки, изрязани във формата на fleur-de-lis. Носи къси чорапи (и ми се иска да крещя или да го ритна, когато му видя глезените). Кейгъл е набит мъж, малко по-нисък от среден ръст, и тазобедрената става на единия му крак е изкълчена по рождение (това също не го разкрасява); той леко накуцва.

Кейгъл е способен и опитен, но това вече е без значение. От значение е, че няма лустро. Обноските му не са добри. Липсва му остроумие (шегите, които прави както и смешките, които разказва, са тъпи), не е завършил колеж и не може да общува достатъчно гладко с хора, които са завършили колеж. Знае, че е непохватен. Той е екстровертен тип, но не от контактните, а от нервните екстровертни типове, и то от най-долна проба (особено за други нервни екстровертни типове) и по тези причини може би е обречен.

Кейгъл е един от онези жалки хорица, които започват от калта, а после се издигат нагоре — и му личи. Той се е издигнал сам и не може да прикрие това. Знае, че не тежи на мястото си, но не знае кога или защо, нито знае как да се промени, за да тежи на мястото си така добре, както трябва. Просто е недодялан и знае, че е недодялан (въпреки че е толкова недодялан, че не знае точното значение на тази дума; но Грийн знае значението й и аз също го зная.) Оценяват високо работата му като шеф на отдел „Продажби“, но това едва ли има значение. (Вече нищо не може да ни навреди непоправимо.) Той мисли, че оценката има значение. Изглежда, наистина мисли, че това, което прави, е по-важно от това, което представлява самият той, но аз зная, че греши и че на красивата графиня Консуело Креспи (ако изобщо съществува) винаги ще бъде отдавано по-голямо значение, отколкото на Алберт Айнщайн, на мадам Кюри, на Томас Алва Едисон, на Анди Кейгъл и на мене.

Кейгъл изповядва лютеранство и е ревностен противник на католицизма, което ми доверява с лицемерен, престорено плачевен глас, когато сме насаме. Той открива малките събрания, на които присъствуват търговските посредници — католици, като се мъчи да внушава „другарско“ чувство — с шеговити подмятания за папата. Шегите са нескопосни и никой не се смее. Посъветвах го да ги прекрати. Каза, че ще го направи. Но продължава. Изглежда, че не може да се удържи.

Кейгъл се чувствува неудобно с хора, които са от неговия ранг или стоят по-високо. Челото и горната му устна обикновено се изпотяват, а в ъгълчетата на устата му се събират мехурчета слюнка. Той чувствува, че не е от тях. Не се държи много непринудено и с хората, които работят за него. Опитва се да им внуши, че е като тях. Това е груба (и недодялана) грешка, защото търговските му посредници и управителите на клонове не желаят той да се идентифицира с тях. За тях той представлява управата; и те знаят, че почти изцяло зависят от благоволението му, с изключение на няколко търговски посредника — с по-нисък от неговия ранг, но с по-висок произход, тъй като са от много добри семейства — те общуват достатъчно гладко с висшата управа на компанията, от чието благоволение пък зависи той и това го кара да се чувствува притиснат и хванат в клопка.

Кейгъл разчита на Джони Браун, от когото се страхува и на когото не се доверява, да строява търговските посредници (да играе вместо него ролята на плашило). Браун се справя с тази задача успешно и с голямо удоволствие. (Браун е роднина на Блак, понеже е женен за племенницата му.) Успехът на Браун в сплашването на търговските посредници само увеличава несигурността на Кейгъл и отслабва чувството му за контрол над тях. Кейгъл е убеден, че Браун гледа да заеме мястото му, но му липсва смелост да се изправи лице с лице срещу Браун, да го премести или да го уволни. Кейгъл (благоразумно) избягва открит конфликт с Браун, който се държи грубо и войнствено почти с всички — особено следобед, ако си е пийнал по обяд. Кейгъл предпочита да направи ненужно служебно пътуване извън града вместо да има открит конфликт с някого за каквото и да било и обикновено си скалъпва извинения, за да замине — винаги когато проблемите му тук или в къщи с жената и децата се превръщат в криза, която той иска други да оправят. Надява се, че докато се върне, работата ще бъде свършена — и обикновено така и става.

С изключение на Браун (когото Кейгъл мрази, не му се доверява и от когото се страхува, без да може да му направи нещо), Кейгъл се мъчи да харесва всеки, който работи за него и да накара всеки да го харесва. Не му се иска да наказва търговските си посредници или да ги порицава, дори когато ги хване той (или Браун), че обсебват от парите за служебни разходи или че го лъжат за служебните си телефонни разговори и пътувания. (Самият Кейгъл лъже за служебните си пътувания и като всички нас вероятно обсебва поне мъничко от парите за служебни разходи.) Той няма желание да се отърве от хората — дори от тези, които се оказват пияници — като Ред Паркър, или стават неподходящи по някаква друга причина. Често се чува да го критикуват за това. (И то точно тези хора, от които други хора искат той да се освободи.) Той например няма да пенсионира Ед Фелпс, който иска още да виси тука. („Ще изхвърля половината от тези нагли кучи синове право вън по гол задник — обича да се хвали на висок глас Браун пред мене и Кейгъл, сякаш предизвиква Кейгъл да направи същото. — А другата половина от тези мързеливи копелета ще държа под око.“)

Кейгъл отчаяно иска да бъде популярен сред тези „нагли кучи синове“ и „мързеливи копелета“, които работят за него — дори сред чиновниците, секретарките и машинописките, затова прави всичко възможно да провежда разговори с тях — в резултат на това те го презират. Колкото повече го презират, толкова повече се мъчи да бъде добър към тях; колкото по-добър е към тях, толкова повече го презират. Има дни, в които отчаянието му е така голямо, че той става почти неспособен да мръдне навън от кабинета си или да позволи на когото и да е (освен на мене) да го види.

Държи вратата си затворена за дълги периоди от време, изобщо пропуска обяда, вместо поне да позволи на секретарката да го донесе, и гледа да свърши каквото може по телефона.

Кейгъл се държи непринудено с мене (дори в лошите си дни) и аз се държа непринудено с него. Понякога той изпраща да ме повикат, само за да потвърдя или опровергая някои слухове, които е чул (или пуснал), само за да му помогна да се освободи от притесненията си и от срама си. Не го подлагам на изпитание, нито го заплашвам; не го затруднявам — напротив, той знае, че му помагам (или се опитвам да му помагам) да се отърве от затруднения, създадени от други. Кейгъл ми се доверява и знае, че е в безопасност, щом е с мене. Вече не ме е страх от него. В същност чувствувам, че мога да го изплаша, когато си поискам, защото в сравнение с мене той е слаб, а в сравнение с него аз съм силен и отвреме-навреме, когато ми се доверява, изпитвам някакво мръсно желание да го шокирам внезапно и да го накарам вечно да се гърчи от някоя брутална, неочаквана обида, или пък да ритна куция му крак. Това е странна смесица от дива ярост и жестока ненавист, която се надига в мене и трябва да бъде потискана — и аз не знам откъде се появява и колко дълго ще мога да я овладявам.) Кейгъл е загубил вяра в себе си; това може да му бъде в ущърб, защото хората тук, както хората навсякъде са способни да проявят малко жалост и никакво състрадание към падналия.

Жал ми е за Кейгъл (сякаш вече съм го обидил или съм ритнал злобно сакатия му крак — зная, че рано или късно това ще се случи, защото желанието ми понякога е много силно), както ми е жал за самия мене. Жал ми е за него, защото, общо взето, той е почтен човек — нищо че не е особено блестящ и обожаван. Наистина се безпокоя за него често и му съчувствувам, защото се държи добре с мене от деня, в който дойдох да работя тук за Грийн, и още продължава да се държи добре. Той облекчава работата ми. Разчита на преценката ми, вярва на думата ми и ме поддържа в споровете с търговските му посредници. Много от търговските посредници, особено новите, изпитват страхопочитание пред мене, защото усещат, че действувам под негова закрила. (Сигурен съм, че част от старите, чиито работи не вървят, ме обвиняват, че съм му помогнал да ги съсипе.) В тези разногласия с неговите търговски посредници неизменно аз съм прав, а те са криви. Аз съм търпеливият, практичният, разумният, докато те са невъздържаните и нахалните. Лесно ми е да бъда практичен и разумен в подобни случаи, тъй като служебните проблеми, които ги заплашват, не представляват ни най-малка опасност за мене.

Кейгъл често подхвърля шеговито пред Артър Барън и други важни хора — понякога дори в мое присъствие, — че ще бъда много по-добър от Грийн, ако заема мястото му; ако го казва пред мене, той сякаш се радва, че върши шмекерия, защото съм го помолил да не прави това. Не съм сигурен дали Кейгъл наистина вярва, че ще бъда по-добър от Грийн, или просто прави приятелски жест, който според него е чест за мене, а ако мълвата стигне до Грийн, ще го ядоса и притесни. Аз също презирам малко Анди Кейгъл, защото е добър с мене и вече не ме плаши.

* * *

Правя всичко възможно, за да прикрия това (въпреки че често с учудване откривам в саркастичните си и поучителни забележки по-голяма злоба, отколкото съм влагал. Вътре в мене, изглежда, има нещо като ужасен шанкър, който заплашва да избликне навън и да плъзне по Кейгъл — както си живее куц и несъвършен). Правя всичко възможно да му помагам и да го защищавам почти при всеки удобен случай. Аз съм човекът, който често дори предлага да предава на Джони Браун неговите забележки и указания, които той не смее да каже лично — въпреки че ако мога, никога не рискувам да имам вземане-даване с Браун, след като е обядвал. Както всички, които познават Браун, гледам да не му се мяркам пред очите след обяд (освен ако не ми трябва, за да го привлека на моя страна в спора си с някой друг), когато очите му са кървясали, станал е раздразнителен и капризен от пиенето и е изпаднал във войнствено настроение. Щом на Браун му докривее и уискито вътре в него заработи, той прави впечатление на човек, готов да предизвика юмручен бой. Няма съмнение, че ще се справи при широкия си гръден кош и големите яки ръце. Няма съмнение също така, че Браун обикновено е прав.

Повтарящата се (периодично повтарящата се) вражда между Кейгъл и Браун е заради отчетите от проучването на пазара. Търговските посредници с неохота попълват едни малки печатни розови, сини и бели формуляри (розови за предполагаеми клиенти, сини за текущи спогодби, и бели за стари спогодби — за такива, които са приключили, но отново са перспективни, макар и не с предишното значение) — в тях описват подробно и с известни надежди търговските проучвания, които са направили (или представят за направени). Търговските посредници с неохота се залавят с документация, по-сложна от писането на ордери; те особено мразят да подготвят отчети за служебни разходи и закъсняват със седмици, а понякога и с месеци. Търговските посредници предварително знаят, че повечето данни, които ще впишат в отчетите си за пазара, ще бъдат неверни. Браун е на мнение, че тези отчети са губене на време за всички и няма желание да принуждава търговските посредници да ги попълват. Кейгъл се страхува от Браун и няма желание да принуждава Браун да принуди търговските посредници да ги попълват.

Обаче Артър Барън иска отчетите. Артър Барън няма друг начин, по който да се запознава с това, което търговските посредници се канят (или казват, че се канят) да правят и няма друг по-достоверен източник, на който да гради собствените си решения и отчети, дори ако долавя, че източникът на информацията, върху която гради решенията си и подготвя отчетите си, е изтъкан от лъжи.

Опитвам се да се държа настрана от това, правя се на наивен и с разбиране съчувствувам на засегнатите. Предпочитам да седя в кабинета си и да пиша, да дращя, да флиртувам по телефона с Джейн или да говоря с едно добро момиче на име Пени, което отдавна познавам; или да класифицирам хората от компанията и да чертая Схемите на щастието, вместо да се забърквам в това. Не ме е грижа и няма защо да ме е грижа за отчетите от проучванията. Работата е дребна; и все пак, изглежда, е от тези дребни работи, които могат да съсипят един-двама души и аз не виждам как при това положение бих могъл да спечеля благоволението на някого, без да загубя благоволението на друг. Затова благоразумно се стремя да се държа колкото се може по-настрана, въпреки че съумявам сегиз-тогиз да спомена на някой търговски посредник, с когото се случи да бъда, че Кейгъл, Браун или Артър Барън са питали за неговите отчети и че е особено спешно да ги представи колкото се може по-скоро за проучване и преценка. (Не съумявам да спомена — и никога няма да съумея, — че те мислят това за губене на време за всички, освен за мене.)

Така че между другото правя каквото мога за Кейгъл (и за Браун) (и за Артър Барън). Съветвам го, нося му от други места на компанията клюки, новини и поличби, които намирам ценни или важни за него.

— Какво се чува? — иска да знае той.

— За какво?

— Знаеш за какво.

— Какво искаш да кажеш?

— Господи! — оплаква се той. — Някога беше искрен с мене. Сега и на теб не мога да разчитам.

— Какви ги приказваш?

— Чух, че ще ме изхвърлят и ще вземат на мое място Браун. Подшушнаха ми го в Денвър.

— Лайно с лайно.

— Харесва ми твоята честност.

— И на мене ми харесва твоята честност.

Кейгъл прави машинално горчива гримаса и прекосява, леко накуцвайки, килима в кабинета си, за да затвори вратата. Усмихвам му се в отговор и се разполагам удобно в голямото му кожено кресло. Винаги се чувствувам много сигурен и недосегаем, когато седя вътре в нечий кабинет при затворена врата, а Кейгъл, Грийн или Браун стоят отвън и се притесняват какво става вътре. Кейгъл не подхожда на своя пищен кабинет, който е ъглова стая. Като се връща и сяда на бюрото, изглежда нервен и се опитва да се усмихне.

— Не, сериозно, ти чуваш всякакви работи — казва ми той. — Нищо ли не си чул?

— За какво?

— За мене.

— Не съм.

— Едно пиленце ми каза, че с мен е свършено. Ще послушат Грийн и Хорас Уайт и ще се отърват от мене. Браун взема мястото ми.

— Кой ти каза това?

— Не мога да споменавам имена. Подшушнаха ми го едни хора в Денвър, които искат да се запази в дълбока тайна. Вярно е. Давам честната си дума.

— Пак ти казвам, че си лайно.

— Не съм.

— Никой от кантората в Денвър няма как да научи подобно нещо, нито пък ще ти го подшушне, ако знае.

— Е, добре, не беше в Денвър. Останалото е вярно.

— Страшно лъжеш — казвам му аз. — Ти си най-безочливият лъжец в компанията. Не мога да си представя как си се оправял като търговски посредник.

Кейгъл се ухилва, за да покаже, че оценява хумора ми, след това отново се начумерва.

— Браун ти казва някои неща — заявява той. — Не е ли правил намеци?

— Не — поклащам отрицателно глава. (Всеки си мисли, че аз знам всичко.)

— Ти знаеш всичко — каза ми Браун. — Какво става?

— Не знаех дори, че става нещо — отговорих аз.

(Джейн ме попита:

— Какво става? Вярно ли, че щели да премахват целия отдел „Изкуство“?

— Няма да им позволя да те махнат, гълъбче — отговорих аз. — Дори ако се наложи да ти плащам заплата от джоба си.)

Отново поклащам отрицателно глава:

— Сигурно това не е вярно. Никога няма да сложат Браун на твоето място. Той се кара с всички.

— Значи, си чул нещо! — възкликва Кейгъл.

— Не, не съм.

— Кого ще сложат?

— Никого. Анди, защо не оставиш фъшкиите и не се запретнеш да работиш, щом наистина толкова се притесняваш? Щом наистина толкова се притесняваш, защо не почнеш да вършиш това, което трябва да вършиш?

— Какво трябва да върша?

— Това, което трябва да вършиш. Престани да бъдеш доброто момче за всички, които работят при тебе. Не те бива за това и никой не иска това от тебе. Сега си член на управата. Работната сила в отдела ти е твой враг; те не са ти приятелчета и от тебе се иска да ги гониш като роби. Браун е прав.

— Не ми харесва Браун.

— Той си знае работата. Накарай Ед Фелпс да се пенсионира.

— Няма.

— Хорас Уайт иска да направиш това.

— Фелпс е вече стар човек. Той не иска да напуска.

— Точно за това трябва да го изхвърлиш.

— Синът му се разведе миналата година. Снахата наскоро отведе внучката му в Сиатъл. Може би никога вече няма да види момиченцето.

— Всичко това е много тъжно.

— Колко й струва на компанията да го държи още, дори ако не върши нищо?

— Дреболия.

— Тогава защо да го карам да се пенсионира?

(Кейгъл има право и безкрайно много ми допада с това, че позволява на Фелпс да остане. Фелпс е стар и бездруго скоро ще умре или ще бъде твърде болен, за да идва.)

— Защото е надхвърлил официалната възраст за пенсиониране. И защото Хорас Уайт иска това.

— Не ми харесва Хорас Уайт — отбелязва кротко и не на място Кейгъл. — И той не ме харесва.

— Той също си знае работата — подчертавам аз.

— Как мога да кажа такова нещо на Ед Фелпс? — иска да знае Кейгъл. — Какво бих могъл да му кажа? Ти би ли направил това вместо мене? Не е много лесно, нали?

— Накарай Браун да го направи — предлагам аз.

— Не.

— Това си е твоя работа, а не моя.

— Обаче не е много лесно, нали?

— Затова ти плащат толкова много.

— Не получавам чак толкова много — отплесва се той почти машинално от темата. — Като се имат предвид данъците и другите работи.

— Получаваш, получаваш. И престани непрекъснато да пътуваш. На никого не харесва това. Какво, по дяволите, си правил в Денвър цяла седмица, като там не е ставало нищо особено, а ти трябваше да бъдеш тук, за да организираш подготовката на следващата конференция и да работиш по проектите за продажби?

— Наредих на Ед Фелпс да работи за конференцията.

— Много работа ще свърши.

— А моите проекти за продажби са винаги объркани.

— Няма значение. Поне ги представяй.

— Нещо друго?

— Играй повече голф. Разговаряй с Ред Паркър и си купи син блейзер. Купувай си по-хубави костюми. Когато си в кабинета, не си сваляй сакото и си връзвай здраво вратовръзката около врата — там й е мястото. Господи, поне се погледни. Предполага се, че заемаш висок пост.

— Не споменавай божието име напразно — шегува се той.

— И ти недей.

— Отчетът ми за продажбите е добър — спори с мене Кейгъл.

— Нямаш ли някое хубаво спортно сако? — питам го сериозно аз.

— Боже господи, какво значение има хубавото спортно сако?

— Има по-голямо значение от добрия отчет. Никой не ходи в службата си облечен в сако с кожени кръпки на лактите, освен в почивен ден. Намери си черни обувки към сините и сивите костюми. И престани да се возиш из града в тази огромна таратайка.

— Добре — съгласява се той с мрачна, смирена усмивка, изпухтява с престорено учудване и се предава. — Ти победи.

Надига се бавно и отива към закачалката в ъгъла на кабинета, за да си вземе сакото.

— Обещавам. Ще си намеря син блейзер.

Ще му бъде много голям, отсега зная — провиснал на раменете, широк и раздърпан на гърдите; сигурно ще си намери син камгарен блейзер горе-долу когато всички останали се прехвърлят на мохер, шантунг или се върнат към ярките памучни платове, шотландското каре и тънките вълнени платове. Подозирам, че за него вече е твърде късно; подозирам, че не е по силите му (ако изобщо някога е било по силите му) да се променя, за да бъдат доволни другите. За момента обаче (докато съм все още с него) проявява старание: закопчава горните копчета на ризата си, стяга плътно възела на разхлабената си вратовръзка и си облича сакото. То е ужасно — от имитация на туид, с кръгли велурени кръпки на лактите.

— По-добре ли е? — иска да знае той.

— Не особено.

— Ще изхвърля тези кафяви обувки.

— Струва си да ги изхвърлиш.

— Как се държи Грийн с тебе напоследък? — пита между другото той.

— Доста добре — отговарям. — Защо?

— Ако беше в моя отдел — подхвърля той с предпазлив и вече по-уверен тон, като започва да се усмихва дяволито, — щях да ти разреша на следващата конференция да произнесеш колкото си искаш речи. Търговските посредници винаги се интересуват много от мнението ти и от работата, която вършиш за тях.

— Всичко хубаво! — отговарям аз. — Пак ще се видим.

И двамата се смеем, защото всеки от нас знае какво иска другият, какви страхове има и къде му е болното място. Кейгъл знае, че искам да запазя службата си и да ми бъде позволено да произнеса реч на следващата конференция на компанията. (По дяволите — това е въпрос на чест и акт на признание, дори ако трае само три минути; аз съм си го заслужил и си го искам — нищо повече!) А аз зная, че Кейгъл има нужда от помощта ми, за да се защищава от Грийн (и от Браун), (и от Блак), (и от Уайт), (а също така и от Артър Барън).

— Нали ще ми кажеш, ако чуеш нещо? — пита той, когато вървим към вратата.

— Разбира се, че ще ти кажа — уверявам го аз.

— Но не разпитвай — предупреждава ме той с невесело, мрачно подхилване. — Може да подушат нещо.

Смеем се.

* * *

Все още хихикаме, когато Кейгъл отваря вратата на кабинета си и виждаме моята секретарка да говори с неговата секретарка.

— Ах, господин Слоукъм — пропява тя весело, защото има този навик и аз искам да се отърва от нея. — Господин Барън ви вика веднага.

Кейгъл ме дръпва настрани.

— Какво иска от тебе? — пита той уплашено.

— Откъде да знам?

— Върви да видиш.

— Какво мислиш, че се канех да правя?

— И се върни да ми кажеш дали е казал, че се кани да се отърве от мене.

— На всяка цена.

— Нали ще се върнеш?

— Разбира се, че ще се върна. За бога, Анди, не ми ли вярваш?

— Къде отиваш? — иска да знае Грийн, когато минавам край него по коридора на път за кабинета на Артър Барън.

— Артър Барън ме вика.

Грийн забавя ход, спира и ме поглежда ужасено; единственото, което мога да направя, е да се удържа да не му се изсмея в лицето.

— Какво иска пък от тебе? — интересува се Грийн.

— Нямам представа.

— Най-добре върви да видиш.

— Точно това мисля да направя.

— Остави проклетата си ирония — озъбва се сърдито Грийн и аз навеждам очи, засрамен и унизен от неговата ярост. — Дори не съм сигурен, че ти имам доверие.

— Извинявай, Джек — измънквам аз. — Не исках да бъда груб.

— Ще дойдеш при мене веднага щом свършиш разговора си с него — заповядва той. — Искам да знам какво ти е казал. Искам да знам дали ще ме уволнят, или не.

— За какво ти говори Кейгъл? — пита ме Браун, когато се сблъсквам с него.

— Искаше да знае какво си правил, докато е бил в Денвър.

— Поправях му грешките и пазех проклетото му място, това съм правил — злобно отговаря Браун.

— Точно това му казах и аз.

— Лъжец — заявява доволно Браун.

— Джони, точно за това ми плащат.

— Но всички знаят това…

— Е, и?

— … така че предполагам, то е без значение.

— Дипломат съм, Джони, а не лъжец.

— Аха, дипломат. — Браун се съгласява, като се смее рязко и грубо. — Мръсен кучи син.

— Тъкмо идвах да ви видя — казва ми Джейн. — Искам да ви покажа този модел.

Вглеждам се похотливо в зърната на гърдите й.

— Виждам модела ти.

Тя започва да се хили и възхитително почервенява, но аз ставам сериозен.

— Не сега, Джейн. Трябва да се видя с Артър Барън.

— Здравейте, господин Слоукъм — казва ми секретарката на Артър Барън. — Как сте?

— Днес изглеждате особено хубава.

Вратата към кабинета на Артър Барън е затворена и аз не зная как да се справя с това — дали да завъртя топката на бравата и направо да вляза, или да почукам стеснително и да почакам да ме пуснат вътре. Но двадесет и осем годишната секретарка на Артър Барън, която е привързана към мене и има неприятности с мъжа си, ми кима окуражително и ми прави знак да вляза направо. Завъртам топката внимателно и отварям вратата. Артър Барън е сам; седи зад бюрото и ме поздравява с усмивка. Става и идва бавно към мене, за да се ръкува. Той винаги е много сърдечен с мене (и с всеки) винаги е внимателен и любезен. Въпреки това винаги се страхувам от него. Мисля, че си има едно на ум за мен (както всеки, с когото съм работил през живота си, си има едно на ум за мен) и че винаги ще си го има.

— Здрасти, Боб — казва той.

— Здрасти, Арт.

— Влизай — той безшумно затваря вратата.

— Ето ме.

— Как си, Боб?

— Добре, Арт. А ти?

— Искам да започнеш да се подготвяш — казва ми той — да смениш Анди Кейгъл.

* * *

— Кейгъл ли? — питам аз.

— Да.

— А не Грийн?

— Не.

Артър Барън се усмихва окуражително, с разбиране:

— В същност смятаме, че още не си готов за мястото на Грийн.

В това има учтива ирония, тъй като и двамата знаем, че постът на Кейгъл е по-висок и по-важен, отколкото на Грийн и че Грийн щеше да бъде подчинен на Кейгъл, ако Кейгъл имаше по-силен характер. Предложението ме зашеметява и няколко секунди съм така слисан, че изобщо не ми идва на ум какво да кажа или да направя; какъв израз да придам на лицето си. Артър Барън ме наблюдава с втренчен поглед и чака.

— Никога не съм се занимавал истински с продажби — казвам най-после, съвсем смирено.

— Не искам от тебе това — отговаря той. — Искаме да управляваш отдела. Ти си лоялен, интелигентен, имаш хубав характер и добри трудови навици. Изглежда, добре разбираш тактиката и стратегията на компанията, добре се сработваш с всякакви хора. Ти си дипломат. Схватлив си, усещаш нещата и, изглежда, си добър администратор. Това не ти ли стига?

— Кейгъл е добър човек, Арт — казвам аз.

— Той е добър търговски посредник, Боб — отговаря Артър Барън, като набляга на разграничението, което прави. — Сигурно ще ти позволим да го задържиш като търговски посредник, ако решим да направим промяната и ако ти решиш, че го искаш.

— Зная, че ще го искам.

— Може би ще ти разрешим да го задържиш дори като помощник или като консултант за някои специални поръчки от хора, с които той може да се разбере. Но той не беше добър ръководител и ние не мислим, че има възможност да се оправи. Кейгъл не се разбира с повечето от нас, а това е много важно за работата му. Той много лъже; Хорас Уайт иска да го махна само защото лъже всички ни. Продължава да пътува прекалено често, въпреки че му казах да стои повече време тука. Облича се ужасно. Още ходи с кафяви обувки. Зная, че това не би трябвало да бъде от значение, но и то има значение, и той досега трябваше да го разбере. Не ми изпраща отчетите от проучванията на пазара.

— Повечето данни в отчетите са неверни.

— Зная това. Но те ми трябват при всяко положение за собствената ми работа.

— Браун отговаря за тях — налага ми се да изтъкна.

— Той не упражнява контрол над Браун.

— Това не е лесно.

— Кейгъл се страхува от Браун.

— И аз се страхувам от него — признавам.

— И аз — признава той. — Но ако той работеше при мене, или щях да го контролирам, или да го махна. Ти не би ли направил така?

— Браун е женен за племенницата на Блак.

— Не бих обръщал внимание на това. Няма да позволим на Блак да се намеси, ако се наложи да направим нещо с Браун.

— Ще ми позволиш ли да го уволня?

— Ако наистина решиш, че ти е необходимо, иначе бихме предпочели да го преместим. Кейгъл можеше да го уволни на времето, но сега Браун вече е схванал спецификата на работата по-добре от самия него. Кейгъл никога не уволнява никого — дори онези, които са впиянчени, лъжат или са негодни по други причини. Не уволнява Паркър, не пенсионира Фелпс, не се сработва с Грийн. И все още държи на личните си предпочитания, когато наема хора, въпреки че и за това сме го предупреждавали.

— Много работа има — казвам аз.

— Смятаме, че можеш да се справиш с нея.

— А ако не се справя?

— Нека не говорим за това сега.

— Аз искам да знам — казвам с гримаса.

— Ще ти намерим някоя хубава работа на друго място в компанията, ако решиш да останеш при нас, освен ако не направиш нещо скандално или безчестно — но аз съм сигурен, че това не може да се случи. Не искаме да решиш в момента. Това просто беше мое хрумване, което съвсем не е окончателно, затова те моля да го пазиш в тайна. Но ние се опитваме да предвиждаме развитието и искаме да уточним до конференцията какви промени ще правим. Така че помисли си сериозно, разбираш ли, и после ми кажи дали ще приемеш ако решим да махнем Кейгъл и да сложим тебе. Няма да те насилваме да приемеш, ако не искаш — обещавам ти, и няма да те накажем, ако не се съгласиш.

Той отново се усмихва, става и продължава шеговито:

— Пак ще получиш повишение на заплатата тази година, както и добра парична награда. Но ние смятаме, че трябва да приемеш. Затова нищо не ти пречи да започнеш да се подготвяш, докато вземаш решение.

— Какво трябва да правя?

— Навъртай се около Кейгъл и търговските посредници и се опитай да научиш колкото се може повече за работата им. Реши какви реални цели ще поставиш и какви промени ще трябва да направиш, за да ги постигнеш, ако те сложим шеф там.

— Анди Кейгъл ми харесва.

— И на мене.

— Той е много добър към мен.

— Вината не е твоя. Така или иначе щяхме да го местим. Той сигурно ще бъде по-щастлив, когато работи по специални поръчки за тебе. Ще си помислиш ли?

— Разбира се.

— Добре. Не разправяй за това, чу ли?

— Дадено.

— Благодаря ти, Боб.

— Благодаря ти, Арт.

* * *

— Какво искаше Артър Барън? — настоятелно ме пита Грийн в мига, когато излизам в коридора.

— Нищо — отговарям аз.

— Каза ли ти нещо?

— Не.

— Нещо за мене, искам да кажа.

— Не.

— Добре де, какво ти каза? Ясно, че те е викал за нещо.

— Искаше да му кажа някакви смешки за речта, която синът му ще държи в училище.

— Само за това? — Грийн изсумтява презрително и доволно. — И аз можех да свърша тази работа — подхвърля той. — По-добре от тебе.

„Късно е, миличък“, мисля си в отговор, понеже зная, че мога да го размажа и да го накарам да пълзи по земята като гъсеница, ако някога взема мястото на Кейгъл. Но той наистина ми е повярвал.

— Какво искаше Артър Барън? — пита Джони Браун.

— Искаше да му кажа някакви смешки за речта, която синът му ще държи в училище.

— Продължаваш да бъдеш лъжец.

— Дипломат, Джони, а не лъжец.

— Обаче аз ще разбера за какво те е викал.

— Да почвам ли да си търся работа? — пита Джейн.

— Имам една работа за тебе, съвсем под ръка ми е.

— Ужасен сте, господин Слоукъм.

Тя се смее и цветът на лицето й се променя от притеснение и удоволствие. Цялата сияе предизвикателно:

— По-лош сте от младо момче.

— По-добър съм от младо момче. Ела сега в кабинета ми и ще ти покажа. Кое от момчетата, с които ходиш, има кабинет с канапе като моето и хапчета против забременяване в шкафа за папки?

— Бих искала да дойда — казва тя (и за миг аз се ужасявам, че наистина ще дойде). — Но господин Кейгъл ви чака там.

— Какво искаше Артър Барън? — пита Кейгъл в момента, когато прекрачвам прага на кабинета си и го съзирам да се спотайва с безпокойство в един от ъглите.

Затварям вратата, преди да се обърна и да го погледна. Пак изглежда размъкнат, а това ме притеснява и ядосва. Горното копче на ризата му е разкопчано, възелът на връзката му е една педя по-долу. (За момент аз съм обзет от желание да сграбча с двете си ръце предницата на ризата му и да го разтърсвам, докато не му дойде умът в главата; едновременно с това ме обзема и желанието да ритна колкото се може по-силно кокалчето или глезена на сакатия му крак.) Челото му е мокро от капчици пот, слюнката в устата му вече е почнала да се събира, а по устните му има сух бял прашец — вероятно от хапче против киселини в стомаха.

— Нищо — казвам му аз.

— Нищо ли не каза?

— Не. Нищо особено.

— А за мене?

— Нито дума.

— Сигурен си в това?

— Кълна ти се.

— Дявол да го вземе! — учудено възкликва зарадваният Кейгъл. — А за какво говорихте? Кажи. Явно, че е искал да те види за нещо.

— Искаше да му кажа някакви смешки за речта, която синът му ще държи в училище.

— Наистина ли?

— Аха.

— И не каза нищо за мене, абсолютно нищо?

— Не.

— Нито за отчетите от проучванията или за пътуването до Денвър?

— Не.

— Виж ти! В такъв случай мога да бъда спокоен. Може дори да стана вицепрезидент тази година. За какво още говорихте?

— Само за сина му. И за речта. И за смешките.

— Тогава сигурно така ми се е сторило! — ликуващо възкликва той. — Знаеш ли какво, може да използувам някоя от тези смешки, ако някой ден помолят някое от децата ми да държи реч в училище.

Той помръква, внезапно лицето му потъмнява от скрита тревога:

— И двете ми деца не ги бива — припомня си унесено на глас. — Особено момчето.

Освен всичко друго, Кейгъл споделя с мене. А аз не съм сигурен дали ми се иска това.

— Анди — казвам внезапно. — Защо не играеш играта по-предпазливо? Защо не се държиш както трябва? Защо не започнеш да правиш това, което другите очакват от тебе?

— Защо? — вика той. — Какво става?

— За да запазиш службата си, ето защо, ако вече не е твърде късно. Защо не се опиташ да работиш? Престани да лъжеш Хорас Уайт. Не пътувай прекалено често. Прехвърли Паркър в друга кантора, щом не можеш да го накараш да спре да пие, и пенсионирай Ед Фелпс.

— Каза ли ти някой нещо?

— Не.

— Тогава откъде знаеш всичко това? Кой ти го е казал?

— Ти — сопвам се аз, вбесен и възмутен. — В продължение на месеци ти непрекъснато ми говориш за това. Така че защо не започнеш да правиш нещо, вместо безкрайно да се притесняваш и да разчиташ на късмета си? Налегни си парцалите, чуваш ли? Наглеждай Браун и се сработвай с Грийн. И защо не вземеш на работа някой негър или евреин?

Кейгъл тъжно се мръщи и няколко секунди размишлява в мрачно мълчание. Аз чакам и се чудя колко от това, което казах, е запомнил.

— Какво ще правя с някаква си маймуна? — пита най-накрая той, сякаш мисли на глас, а погледът му блуждае.

— Не зная.

— Бих могъл да използувам евреин.

— Не бъди толкова сигурен.

— Търгуваме с евреи.

— Може да не им хареса тук.

— Обаче какво ще правя с някаква си маймуна?

— Ще започнеш с това — съветвам го аз — да намериш друго обръщение.

— Например?

— Черен. Ще го наричаш черния.

— Но това е смешно.

— Аха.

— Винаги съм им викал маймуни — казва Кейгъл. — От дете викам на негрите маймуни. От малък им викам така.

— Време ти е да пораснеш, Анди — казвам му аз сериозно и се мъча чистосърдечно да му помогна. — Ти си човек на средна възраст, с две деца и с голяма служба в доста голяма компания. От тебе очакват много. Време е да узрееш. Време е да се замислиш и да започнеш да правиш всички неща, които трябва да правиш. Знаеш ги кои са. Непрекъснато ми говориш за тях.

Кейгъл кимва унесено. Смръщва вежди, като обмисля съвета ми без следа от пренебрежение. Започва да схваща. Наблюдавам го напрегнато и чакам да ми отговори. „Кейгъл, копеле такова! — иска ми се да изкрещя отчаяно, докато той важно размишлява. — Аз се опитвам да ти помогна! Кажи нещо мъдро! Поне един път в объркания си живот направи разумен извод!“ Той сякаш ме чува, защото най-после взема решение и лицето му светва. Поусмихва се, втренчва поглед в мене и след това, докато аз с надежда треперя над думите му, казва:

— Хайде да идем да се чукаме.

* * *

Компанията си има собствена политика за чукането. Смята се в реда на нещата.

И изглежда, всички знаят това (въпреки че не е описано в нито един правилник за служителите). Да приказваш за чукане е дори по-редно, отколкото да го вършиш; но да го вършиш също е в реда на нещата — въпреки че да разказваш как се чукаш с жена си не се смята за редно. (Представете си: „Мой човек, жена ми снощи така ме изцеди!“ Това най-малкото не звучи добре пред джентълмени, с които си свързан в работата и които може би я познават.) Но да се чукаш с жената на някой друг е съвсем в реда на нещата, при условие че съпругът не работи в компанията или не е някой известен човек, когото всички харесват. Компанията одобрява чукането, ако се прави с възторг и устрем, с чувство за хумор, просташки и сръчно, без емоции; с момичета, които са млади и хубавички, или с жени, които са по-зрели и необикновени или имат някакъв друг чар; без много шум и поне с някакъв малък формален белег за дискретност; без клюки, без даване на гласност или каквито и да е други сериозни усложнения, съпровождащи любовното приключение. Да се влюбиш или да ходиш с някого не е винаги в реда на нещата, но да сключиш брак веднага след развода си е в реда на нещата, особено ако си мъж.

Чукането (или обсъждането на чукането) е важна съставна част на всяка конференция на компанията и има решаващо значение при избора на място за провеждането й; и търговските посредници, които първи успеят да чукнат нещо там, стават обикновено знаменитости на конференцията, въпреки че не им завиждат. (Завистта зависи от общественото положение на жената, която са намерили да чукат.) Чукането по време на конференция обикновено се прави на групи от трима или четирима (двама решават да изчезнат и вземат със себе си още един-двама души). Почти всеки в компанията се чука (или дава вид) или най-малкото говори така, сякаш го върши (или го е вършил). В същност това вече е станало comme il faut на конгресите на компанията — дори най-висшите и най-старите, импотентни мъже в компанията — в същност най-вече те — перчейки се, игриво загатват за собствените си и чуждите сексуални отклонения, когато произнасят речи на откриването, дават преценки, представят някого или отправят неофициалните встъпителни думи към речи на по-сериозна тема. На всички равнища в компанията въпросът за чукането е предмет на шеги, дори сред хора като Грийн и Хорас Уайт. Но за Анди Кейгъл в момента това не може да бъде предмет на шега.

— Анди, аз говоря сериозно.

— И аз — казва той.

* * *

Затварям вратата на кабинета си, когато Кейгъл си тръгва, сякаш се запечатвам с пломба и така всички други остават отвън; опитвам се да реша какво да правя след разговора с Артър Барън. Отлагам уговорката за обяд и вдигам краката си на бюрото.

Имам дюстабан. Имам челюстна кост, която се руши, и скоро, не след дълго, ще се наложи да ми извадят всичките зъби. Ще ме боли. Имам да издържам жена, която е нещастна, и две нещастни деца, за които да се грижа. (Имам и още едно дете, онова с неизличимото мозъчно увреждане, което не е нито щастливо, нито нещастно и аз не знам какво ще стане с него, когато умрем.) Имам да ръководя осем нещастни служители със собствени проблеми и със собствени нещастни роднини, които те трябва да издържат. Чувствувам се напрегнат и потиснат; прикривам истерията си. Имам да мисля за политиката, за расовите вълнения през лятото, за наркотиците, за насилието, за ранните сексуални връзки. Пълно е с полово извратени и побъркани типове, които могат да покварят или да удушат всяко едно от децата ми. Имам да мисля за престъпността по моите улици. Имам да се готвя за среща със старостта. Моето момче, което е само на девет години, се притеснява, защото не знае какво иска да стане, когато порасне. Моята дъщеря лъже. Имам да нося на бедния си гръб залеза на американската цивилизация и вината и некадърността на цялото правителство на Съединените щати.

А откривам, че ме готвят за по-висока длъжност.

А откривам, че — бог да ми е на помощ — аз я искам.