Джоузеф Хелър
Нещо се случи (1)

Краката ми се подкосяват

Краката ми се подкосяват, когато видя затворени врати. Дори в службата, където вече съм толкова добре поставен, видът на затворена врата понякога ме кара да изпитвам страха, че зад нея се случва нещо ужасно — нещо, което ще ме засегне неблагоприятно; а когато съм уморен и унил след някоя нощ на лъжи, секс или просто на нерви и безсъние, почти усещам с обонянието си как нещастието невидимо расте и започва да се изсипва върху ми през матираните стъкла. Тогава ръцете ми се изпотяват, а гласът ми зазвучава странно. Чудно ми е, защо?

Сигурно някога ми се е случило нещо.

Може би денят, когато неочаквано се прибрах у дома с температура и болно гърло и заварих баща ми в леглото с майка ми, е оставил у мене този страх от врати — страха да отварям врати и подозрението към затворени врати. Може би фактът, че сме бедни — проумях го към края на детството си — ме е направил такъв, какъвто съм. Или денят, когато баща ми почина и остави у мене чувство на вина и срам — защото реших, че в целия свят аз съм единственото момче, което няма баща. Или може би съзнанието, което отрано ме споходи — че никога няма да бъда широкоплещест, с огромни бицепси, нито достатъчно добър, достатъчно силен или достатъчно храбър, за да стана футболист в националния отбор или боксьор-шампион; това тъжно и обезкуражаващо съзнание, че каквото и да се опитам да направя в живота, винаги наоколо ще се намери някой, който ще успее да го направи много по-добре. Или може би това е станало в деня, когато се случи да отворя една врата и да видя голямата си сестра — стоеше гола, стъпила на белите плочки в банята, и се бършеше. Тя се развика, макар да знаеше, че е оставила отключено и че случайно съм отворил. Уплаших се.

Спомням си също — и вече ми изглежда забавно, защото стана толкова отдавна — горещия летен ден, когато се размотавах и влязох в старата барака за въглища зад нашия блок, облицован с червени тухли, и заварих големия си брат легнал на пода с кльощавата сестра на Били Фостър; тя беше почти дете, не по-голяма от мене, и при това моя съученичка. Бях тръгнал за бараката, за да изчукам колелата и осите от счупена детска количка (която бях намерил изхвърлена на боклука), за да ги използувам за фургона, който исках да си направя от щайга за пъпеши и дълга дъска. Още щом пристъпих в тъмнината, дочух приглушено и припряно шумолене, сякаш бях настъпил нещо живо. Стреснах се, замириса ми на прах. Усмихнах се облекчено, когато видях, че това е не друго, а големият ми брат, легнал на пода с някого в тъмните сенки, изпълнили отдалечения ъгъл. Почувствувах се отново в безопасност. Казах:

— Здрасти, Еди! Ти ли си, Еди? Какво правиш, Еди?

А той ми изкрещя:

— По дяволите, измъквай се оттука, копеленце!

И ме замери с буца въглища.

Наведох се, за да избягна удара, и тихо проплаках. Очите ми се напълниха със сълзи и аз хукнах колкото сила имах. Заковах се на място сред извиращата ярка слънчева светлина пред къщи и безпомощно запристъпвах напред-назад по тротоара в неведение какво толкова съм направил, та дотам да разсърдя големия си брат, че да ме наругае и замери с тежка буца въглища. Не можех да реша дали да бягам, или да почакам — чувствувах се прекалено гузен, за да се измъкна, и донякъде твърде уплашен, за да остана и да си получа наказанието — заслужавах го, макар да не знаех защо. Безсилен да взема решение, аз се въртях разтреперан на тротоара пред къщата, докато грамадната дървена врата на старата барака най-после изскърца, отвори се и двамата бавно излязоха от зеещата зад гърбовете им тъмнина. Брат ми вървеше зад момичето със самодоволен вид. Когато ме видя, се усмихна и аз се почувствувах по-добре. Едва след като ми се усмихна, забелязах, че момичето пред него е високата и кльощава сестричка на Били Фостър, която беше много добра по краснопис, но никога не можеше да изкара повече от 70 на контролните по правопис, география или аритметика, макар че винаги се опитваше да послъже. Изненадах се, че ги виждам заедно — не ми беше хрумвало, че брат ми я познава. Тя вървеше със сведен поглед и се правеше, че не ме забелязва. Приближаваха се бавно. Всичко ставаше едва-едва. Тя бе ядосана и мълчеше. И аз не казах нищо. Моят брат ми намигна иззад нея и престорено подръпна колана на панталоните си. Не бях го виждал дотогава да върви и да се поклаща така и веднага реших, че това не ми харесва. Беше ми неловко, че изглежда толкова променен. Но изпитвах такава благодарност за намигването, че започнах щастливо и развълнувано да пристъпвам на място и да се кикотя, без да мога да се овладея. Бях замаян от чувството на облекчение и започнах да бърборя. Казах:

— Здрасти, Еди! Какво се случи вътре, Еди? Случи ли се нещо?

А той се разсмя и отвърна:

— Ами да, ясно, че се случи нещо. Нали се случи нещо, Джералдин?

И глупаво ухилен, игриво я блъсна по рамото с лакът.

Джералдин се отдръпна и като се поусмихна сърдито, мина край двама ни, без да вдигне поглед. Когато си отиде, брат ми рече:

— Да не кажеш на мама!

Знаеше, че няма да кажа, ако ме помоли.

По-късно, когато започнах да си припомням картината и да размишлявам (аз все още истински фантазирам и размишлявам върху тази случка, като се връщам назад, а сега се връщам назад все по-често и по-често) върху множеството непозволени, откъслечни, напрегнати и интимни неща, които вероятно се бяха случили на пода на бараката за въглища в този ден, аз се изумих и едва не изказах гласно възхищението си при мисълта, че големият ми брат е правил любов с кльощавата сестричка на Били Фостър, която дори беше с няколко месеца по-малка от мене, имаше големи зъби и съвсем не бе хубава.

Имаше още толкова много неща, които ми се искаше да разбера за двамата там, на пода на тази барака, но никога не се осмелих да разпитвам, макар че брат ми обикновено бе кротък и услужлив човек, който се държеше много добре с мене, докато беше жив.

* * *

Днес има толкова много неща, които не искам да разбера и които предпочитам да не зная (макар че жена ми и аз се чувствуваме задължени да ги проучваме) — например точно какви игри организират на младежките купони, посещавани от дъщеря ми, или какви цигари пушат там, или какви на цвят хапчета или капсули миришат и гълтат. Когато се събират полицейски коли, не искам да зная каква е причината, макар да се радвам, че са пристигнали, и да се надявам, че са пристигнали навреме, за да свършат това, за което са ги извикали. Когато се появи линейка, предпочитам да не зная за кого е дошла. А когато се удавят, задушат или загинат при автомобилна или железопътна катастрофа деца, не искам да зная чии са, защото винаги се страхувам, че може да излязат моите деца.

Изпитвам подобно отвращение към болниците, също така имам лоши предчувствия и противно усещане по отношение на познати, които се разболяват. Никога не правя посещения в болници, ако има начин да ги избегна, защото винаги съществува рискът да отворя вратата на някоя стая в частната или получастна клиника и пред очите ми да се покаже ужасна гледка, за която да не съм подготвен. (Никога няма да забравя шока, който изпитах в една болнична стая, когато за пръв път видях гумена тръбичка, все още изцапана с кръв, пъхната в тялото на човека през носа. Тръбичката беше светлокафява и полупрозрачна.) Сега, когато приятели, роднини и колеги от работата получават сърдечни удари, никога не отивам в болницата, за да разбера как са, защото винаги съществува опасността да науча, че са умрели. Гледам да не разговарям със съпругите и децата им, докато първо не проверя чрез някой, който вече е разговарял с тях и може да ми вдъхне увереността, от която имам нужда: че нещата не са по-зле отпреди. Това понякога изостря взаимоотношенията (дори с жена ми, която вечно пита всеки как е и тича по болниците с подаръци, за да посети намиращи се там хора), но не ме е грижа. Просто не желая да разговарям с хора, чиито съпрузи, бащи или съпруги, майки или деца може би умират, дори ако умиращият е човек, към когото съм дълбоко привързан. Изобщо не искам да научавам, че някой мой познат е умрял.

Въпреки че веднъж (ха-ха!), след като умря един човек, когото познавах, аз се стегнах, насилих храбростта си и като се преструвах на неосведомен, позвъних в болницата в същия ден, за да попитам за състоянието му. Изпитвах любопитство: исках да видя какво ще бъде да чуя, да ми кажат от болницата, че е умрял човек, когото познавам. Интересно ми беше как го правят — бях погълнат и дори приятно възбуден от въпроса за техническите особености. Дали щяха да предпочетат израза „умрял“, или „починал“, „отишъл си“, „свършил“ или дори „издъхнал“? (Като абонамент за списание или изписан библиотечен картон?)

Жената на телефона в болницата ме изненада. Тя каза:

— Господин X вече не е наш пациент.

Провеждането на подобен разговор изискваше смелост, изискваше всичката ми смелост. Когато затворих, треперех като лист. Без съмнение сърцето ми биеше много радостно и възбудено, че съм се отървал на косъм, защото си представях, че щом си отворя устата — още с набирането на първата цифра, — жената от болницата ще разбере какво точно съм замислил; че ме вижда като на длан поради телефонната връзка, че може да прочете мислите ми и да ме уличи. Но тя не го направи. Отговори така, както й бяха поръчали, и ми позволи да се измъкна безнаказано. (Дали пък гласът й не бе записан на лента?) Никога няма да забравя тактичната процедура: „Господин X вече не е наш пациент.“

Господин X беше мъртъв. Вече не беше между живите. Господин X вече не се числеше сред пациентите и три дни по-късно трябваше да отида на погребението му.

Мразя погребенията — мразя силно погребенията, защото в тях винаги има нещо болезнено; правя всичко възможно да не ходя (така ще бъде и на моето собствено погребение, ха-ха!). На погребенията, на които ми се наложи да отида, гледам да не разговарям с никого; само се ръкувам и се правя на сломен. Понякога измънквам нещо под нос и винаги свеждам очи — както съм виждал да правят хората във филмите. Нямам вяра в себе си за нещо повече. Тъй като не зная какво да кажа, когато някой умре, боя се, че каквото и да кажа, ще бъде не на място. В същност аз вече нямам вяра в себе си при каквото и да е затруднено положение, чийто изход нито зависи от мене, нито мога да предвидя. Чувствувам се нещастен дори когато сменям бушони или електрическа крушка.

Някога някъде наистина ми се е случило нещо, което е откраднало моята увереност и решителност, а ми е оставило страх от откритията и промените и несъмнена боязън от всичко непознато, което може да стане. Не обичам нищо неочаквано. Ако разместят мебелите съвсем леко (дори в службата ми), без да зная за това предварително, сякаш ми удрят плесница или ми забиват нож в гърба. Не обичам нищо внезапно. Ядосвам се и страдам от всякакъв вид изненади — дори изненадите, създадени, за да ми донесат радост, винаги завършват с метален вкус в устата — вкус на скръб и самосъжаление; с чувството, че са замислили нещо против мене, че са ме използували за чуждо удоволствие, че не са ми доверили тайна, че са успели в заговор, от който съм бил изключен. (Не съм човек, с когото се живее много лесно.) Отвращавам се от сблъсъците (с всекиго, освен с членовете на семейството си). Съществуват множество дребни, всекидневни сблъсъци, с които вече не съм в състояние да се справям, без да изпитвам страдание и унижение: когато се скарам с майстора, който си гледа през пръсти работата или иска да ми вземе малко повече; когато започна препирня с някого от онези проклети изплъзващи се хора, които работят в учрежденията на телефонните компании. (По-скоро предпочитам да ме мамят.) Да речем по времето, когато в апартамента се завъдиха мишки — преди да стана дребен администратор и да спечеля достатъчно пари, за да се преместим извън града в собствена къща (която мразя) в Кънектикът.

Не знаех какво да правя с тези мишки. Изобщо не ги бях виждал. Видяла ги беше една от чистачките — или поне така твърдеше, а друг път майката на жена ми каза, че е почти сигурна, че ги е видяла. След време мишките просто изчезнаха. Отидоха си. Престанаха да се показват. Дори не съм сигурен, че наистина ги е имало. Спряхме да говорим за тях и те сякаш изчезнаха, като че ли никога не се бяха появявали. Бяха мишлета (според всички достоверни данни) и сигурно си бяха пробили път през малките квадратчета на решетката, покриваща радиатора. Мишките не ме вълнуваха особено, при положение че не ми се налагаше да ги виждам и чувам, макар често да се улавях, че се ослушвам и понякога да вярвах, че наистина ги чувам. Но жена ми я полазваха тръпки, мишките я държаха в непрекъснато състояние на страх. И тя искаше да направя нещо.

Поради това всяка вечер слагах капани. И всяка сутрин, докато жена ми и децата уплашено гледаха през рамото ми, аз трябваше да отварям вратите на килерите и шкафовете, да надничам зад канапетата, леглата и поставените в ъглите кресла, за да видя каква нова и грозна изненада ме дебне — изненада, която да постави началото на този ден от всички дни. Дори липсата на изненада представляваше изненадващ шок. Притеснявах се, че семейството ме е наобиколило, че са зяпнали в мене така прехласнато и напрегнато — преди всичко защото две от децата ми са нервни и неуверени — и вече бяха достатъчно изплашени. Другото ми момче е с увреден мозък и нищо не разбира. При това дори тогава не бях съвсем сигурен дали харесвам достатъчно семейството си като цяло, за да ми допада да се скупчват толкова близко до мене при подобно напрегнато и засягащо само мене положение.

Никога не знаех какво ще открия, когато отварям вратите, за да проверявам капаните си или надничам зад мебелите, печката и хладилника. Страхувах се, че съм уловил мишките, че ще ги намеря умрели в капаните и ще ми се наложи да ги изхвърлям. Страхувах се, че не съм уловил мишките и че ще трябва отново да изживявам мъчителния ритуал да поставям и проверявам капаните нощ след нощ и сутрин след сутрин, един господ знае още колко време. Обаче най-много от всичко се боях, че ще отворя някоя вратичка в кухнята и ще открия жива мишка, сгушена в тъмен ъгъл, която ще се поколебае само миг, докато я мерна, а после ще профучи край мене под дебелото навито списание, което винаги стисках като оръжие в изпотената си длан. О, боже, ако това се случеше… Ако това се случеше, знаех, че ще бъда принуден да я ударя колкото се може по-силно. Знаех, че ще бъда принуден да замахна с все сила и да се опитам да убия клетото животинче на място с един тежък удар, при това знаех, че няма да успея и само ще го осакатя. После, когато то щеше да лежи пред очите ми и да се опитва да се изправи на премазаните си и счупени крачка, знаех, че макар да не ми се иска, ще ми се наложи да замахна с тежкото списание и да го ударя отново, втори и дори трети път, докато го пребия до смърт.

Вероятността да намеря жива мишка зад всяка врата която отварях всяка сутрин, ме изпълваше с отвращение и ме караше да треперя. Не че се боях от самата мишка (не съм чак такъв глупак), но ако се случеше да намеря мишка, знаех, че ще ми се наложи да направя нещо с нея.