Джоузеф Хелър
Нещо се случи (7)

От това няма измъкване

Трябва да се отърва от него. А от това няма измъкване. (Толкова е сладък. Като го видят, хората непременно ни казват колко е сладък. Толкова са сладки, като казват това.)

Трябва да се отърва от него, а не зная как. И няма кого да попитам. Няма и на кого въобще да кажа, че ми се иска подобно нещо — дори и на жена си, която също иска да се отърве от него (но не се осмелява да ми го каже). Най-малко мога да го кажа на нея. Когато не се обвиняваме като цяло за него, обвиняваме се един друг; това е още нещо, което досега не сме могли да си кажем.

— Вината е твоя, а не моя.

Налага ни се да се преструваме, че вината е ничия, че по случайно стечение на обстоятелствата той е грешка на природата. Всички искаме да се отървем от него, но само дъщеря ми е достатъчно искрена да го признае (и някой от нас непременно се нахвърля върху нея, сякаш е прокажена).

— Вечно ли ще трябва да живее с нас?! — оплаква се тя ядосано.

— А тебе какво те е грижа? — заяждам се в отговор, сякаш го е казала само за да ме наскърби. — Нали тогава ще бъдеш в колеж?

(Тя може и да си остане в къщи — само за да ме измъчва. Понякога ми се струва, че ако не беше Дерек, никога нямаше да се караме помежду си. Зная, че това е лъжа.)

Той сякаш не е мой. Може би е само на жена ми. Доколкото зная, в рода ми (както и в нейния) няма идиоти. Жена ми ме помоли да не употребявам тази дума (и затова може би я употребявам. При всяко споменаване тя примигва).

— А как би желала да го опиша? — питам я аз с надменен тон, изразяващ неизчерпаемо търпение. — Мислиш ли, че ще му бъде много от полза, ако го наричам гений?

— Но това е безсърдечно. — Тя потреперва, пребледняла и е готова да се разплаче. — Жестоко е. Така се плаша, като те виждам толкова безразличен.

Безбожно е, че съм способен да забравям за него в продължение на много време, дори когато е наблизо. (Изключвам го от съзнанието си и се мъча да го държа навън.) Мисля за себе си като за човек само с две деца. Едното ми казва:

— Какво би направил, ако си доведа в къщи приятел-негър? И поискам да се омъжа за него?

А другото пита:

— Какво щеше да правиш с мене, ако не можех да говоря?

— Но ти можеш — отговарям винаги аз.

— Ами ако някой ден, когато се опитвам да се катеря по въжетата в гимнастическия салон, си ударя главата, и господин Форджионе ме донесе у дома, а аз не мога вече да говоря?

— И аз се страхувах от катеренето по въже и от падането — опитвам се да му обясня окуражително. — Страхувах се и като гимназист да плувам гол в басейна.

— Не съм казвал нищо за плуване гол в басейн — протестира то решително (сякаш този страх все още не се е загнездил в него, а аз току-що съм посял семето му). — Не е ли така? — иска да знае то.

Изпитвам смущение.

— Да предположим, че си извадя дубликат от ключовете за колата, след като си взема изпита — казва дъщеря ми — и я използувам, когато ви няма. Не би могъл да ме спреш, нали? Какво ще направиш, ще поискаш да ме арестуват ли?

Третото изобщо не говори с мене.

Провеждам разговори, които сякаш са водени от друг.

Все едно че ме носи вода (че съм безкрак). Безкрак, аз вървя насам-натам, измъчван от главоболия, които сякаш не са мои (а краката ми са мои. Сводовете ме болят и сякаш се слягат, на едната си пета имам шип, средните ми пръсти са сплескани, останалите са закривени и често имат нужда от пластири и мазолек, нежните месести възглавнички се охлузват и възпаляват, ако не си сменям чорапите и обувките, в студено време петите се изсушават и ме сърбят, кожата под извитите нокти се нацепва и лющи и трябва да я пудря с талк. Няма предел за страданията, които мога да опиша). Не винаги се чувствувам устойчиво прикачен към краката си или към миналото си. Кабелът на последователността не е цялостен; не е дебел и здрав; той се изкривява и губи, на места е изтънял и се е накъсал на тесни ленти, прекъснат е. Много от това, което си спомням за себе си, сякаш не е мое. Грамадни отрязъци от житейската ми история като че ли са изчезнали. Зеят пропасти, в които може да са паднали големи късове от моето „аз“. Не винаги зная къде съм в момента. Седя в службата и мисля, че съм у дома. Седя в кабинета си и мисля, че съм в службата, че уволнявам Джони Браун и пенсионирам Ед Фелпс, че смъквам бельото на Пени или на друго момиче, че съм в някоя банка, във фоайе на хотел или в полицейски участък и преобръщам джобовете си, за да намеря и покажа някакво доказателство или удостоверение за самоличност. Възможно е вече да си говоря на глас, без да усещам. Какво падение. Никой не ми го е казвал, но не мисля, че го правя, когато съм с човек, който би ми казал. Мисля, че го правя само когато мисля, че съм сам. Може би вече страдам от старческо слабоумие, а хората са прекалено любезни, за да ми го кажат. Но хората не са любезни и биха ми казали. (Може би те са ми го казвали, а аз съм прекалено слабоумен, за да си го спомня. Ха-ха.)

— Какво? Каза ли нещо? — случвало се е да се сепне внезапно някой член на семейството ми, когато, потънал в мисли в кабинета си или в друга стая, съм смятал, че съм сам и не ме наблюдават.

— А? Нищо — отговарям аз, стреснат и засрамен. — Мислех си нещо.

Или:

— Четях вестника.

(Може би съм бил потънал в мисли и съм си представял как аранжирам ритмични и многосрични отговори на заяжданията на Грийн, без да се спъвам в нито един гласен или съгласен звук.)

— Нощес пак се смя насън — казва жена ми.

А аз така и не зная дали се шегува с мене, или не. Подобна лъжа бих й подхвърлил аз, ако се сетя пръв. Когато ми каже, че съм се смял насън, никога не мога да си спомня за какво съм се смял. А ми се иска да можех. Истинският смях би ми помогнал в дните, когато страдам от главоболията, които сякаш не са мои.

Когато не съм зает, краката ми често се подкосяват, обикновено не спя добре (макар жена ми да твърди обратното); изпитвам тъга — вчера, днес и сега: тя сама решава кога да ме напусне (или си говоря на глас, или си мисля, че го правя); изпадам в депресия, без да зная защо; жал ми е за нещо — неизвестно какво; (безкрак) вървя насам-натам с тревогите си, главоболието си, а вътре в мене скръбта, която не е моя, се издува и се гърчи. Дали това е шизофрения, или е просто нормално, естествено, типично, благотворно, логично и всеобщо шизоидно усещане? (Мога да поискам да ме освидетелствуват за временно умопомрачение. Те ще го нарекат убийство от милосърдие. Ще бъдат дадени показания под клетва, че съм го извършил, за да прекратя страданията му. Но той не страда.)

Провеждам разни напълно сдържани разговори с Артър Барън за Анди Кейгъл и с Анди Кейгъл за Артър Барън, но дори докато траят, усещам, че се чудя какво, по дяволите, е моето участие в тях. (Дали човекът, който говори и слуша, съм аз?) Отдръпвам се мислено на няколко ярда от тях, за да наблюдавам и да подслушвам, и изпитвам чувството, че гледам пред себе си порнографски театър, с герои — парцалени кукли, и че разпознавам някакво подобие на себе си в чертите на някой от изпълнителите, но това не ми обяснява защо самият аз вземам участие — дори ако съм само зрител, както и не ми обяснява странните пристъпи на меланхолия, на тревога и безутешност, които ме обземат по свое желание, когато не съм зает.

— Нямам какво да правя — хленча и аз, когато не съм зает.

Прекалено малко съм зает. Същото нещо се случва често и по отношение на секса. Обичам да правя опит да се измъквам от телата ни и да се наблюдавам. Губя разсъдъка си. Позволявам си да бъда заличен и възкръсвам толкова бавно, че ми е нужно известно време да си спомня за кого се смятам и да продължа да играя успешно ролята си. (Толкова глупаво изглежда отстрани, че не може да съм аз.) Някога можех да се наблюдавам от началото до края. При това не беше лошо. Дали вече не съм умопобъркан — в този миг, когато искрено мисля, че съм в разцвета на силите си? Или пък може и да съм оня, другия, който Бен Зак заявява, че съм.

Не съм на себе си.

— Не си на себе си — казва жена ми, като внимателно се мъчи да ме предразположи към разговор.

— Не, не съм.

— Смешна работа.

— Ти си смешна.

— На лицето ти е изписан странен израз, който никога не мога да си обясня.

— А защо не се смееш?

— Изглеждаш ми потиснат.

— Не съм.

— Случило ли се е нещо?

— Не.

— Много ми се иска да зная за какво в същност си мислиш — осмелява се да каже тя полунамръщена, полуусмихната.

Не, ти не би искала.

(Мисля си за смъртта и за развода.)

Днес по обяд във фоайето на службата ми един човек се строполи мъртъв, както вървеше към мене. Беше едър, представителен възрастен мъж с къдрава бяла коса, облечен в сив костюм на райета, с тънък черен чадър в едната ръка и кафява чанта в другата. Имаше великолепна, привлекателна фигура — изглеждаше достатъчно величествен, за да бъде председател на „Дженеръл Мотърс“, докато лицето му не се удари в пода. Беше прекалено стар, за да бъда аз.

Не мисля, че сега се чувствувам по-различно отпреди. Тя е тази, която сякаш се променя: суети се много по-явно, когато мълча, и смята, че съм сърдит или недоволен. (Дали не мълча по-често? Тя се страхува от мене.) Безпокои се, когато се чувствува прекалено добре. (Мисли си, че крия тайни. Истина е, крия.) Радвам се, че сега мога да се заема с голфа. Искам да улуча някой ден от първия опит, за да мога винаги да говоря за това. Не искам да ходя на кино и на театър, поради което жена ми заключава, че вече не я обичам. Вече не ми се ходи и на гости. Все едни и същи хора срещаме. Иска ми се да имах някой интересен приятел. И жена ми се отегчава. Жена ми обича разнообразието и движението и би предпочела да редува нещата, които я отегчават. Аз съм доволен и от собственото си отегчение. (Ако убия жена си, кой ще се грижи за децата? Ако убия децата си, жена ми ще са погрижи за себе си. Един благоразумен семеен мъж трябва да предвижда подобни възможности, за да обезпечи близките си.) Почти ми се иска жена ми да се реши и да извърши най-после прелюбодеяние, за да мога да получа развод.

(Не съм убеден, че мога да го направя без нея.)

Жена ми сега е в такъв стадий, че вероятно ще трябва да извърши прелюбодеяние — и би го извършила, ако не беше толкова безволева. Не е изключено да й подействува благотворно. Спомням си първия път, когато извърших прелюбодеяние. (Не беше особено приятно.)

„Сега извършвам прелюбодеяние“ — мислех си аз.

Не бе много по-различно от първия път, когато спах с жена си, след като се оженихме. Мислех си. „Сега спя с жена си.“

За нея това ще бъде от много по-голямо значение (така смятам), защото аз встъпих в брак убеден, че ще извърша прелюбодеяние при пръв удобен случай (това бе цел; всъщност извършването на прелюбодеяние беше една от причините да се оженя), за разлика от нея (може би тя все още изобщо не е мислила за това. Може би аз мисля вместо нея по този въпрос). Няколко месеца след сватбата аз дори не спрях да се срещам с другото момиче, с което спях доста редовно. През първите две години преспах с още четири-пет други момичета поне по веднъж — само за да се уверя, че наистина мога да го правя.

Мисля обаче, че може да изпитам желание да убия жена си, ако го направи с някой познат от компанията. Когато си съблича дрехите, жена ми има червени резки около кръста и гърдите, и увиснали меса около ханша, и не бих искал някой, с когото имам вземане-даване в компанията, да разбере това. (Бих искал всички те да я виждат в най-добра светлина. Без тези червени резки.)

Жена ми не е толкова развратна и покварена, колкото са повечето млади момичета, с които обикновено се събираме в наши дни (и не бих искал никой от мъжете, с които работя, да разбере и това. Не искам никой познат от компанията да получи възможност да дрънка на друг мой познат, че жена ми има червени резки по тялото си, а задникът й е не най-стегнатият на света) и точно това в нея ми харесва — не искам да бъде друга; и затова й се отблагодарявам за добродетелите и въздържаността й с чести изблици на любов и уважение и с чести прояви на загриженост. (Ще я заведа на черква.)

Когато е трезва, жена ми е истинска дама (и аз се гордея с нея). Особено ако имаме гости. Тя ги забавлява прекрасно. (Веднъж миналата година бяхме поканили семейството на Артър Барън на вечеря и жена ми бе великолепна. Прекарахме чудесно.) Вече не каним често гости — заради Дерек. (Той ни притеснява. Налага ни се да се преструваме, че е обратното.) Когато все още го смятах за нормален, той ми харесваше. Обичах го и му се радвах. Правех му смешки. Наричах го зайко и бебчо, пъхчо, мушморок и юначе. Докато не открих кой е в същност. Сега се обръщам официално: Дерек. (Какъв негодник!)

(И защо не ни оставиш на мира?)

Жена ми се чувствува най-щастлива, когато аз просто съм спокоен и приветлив, и откликва на проявите ми на внимание с искрена благодарност и радостно изумление. Толкова е лесно да я правим щастлива, че е направо престъпление, дето не го вършим по-често. (Когато е в настроение, тя дори се разхубавява, а лицето й светва. Не крие как се чувствува). Опитвам се. Когато мога. (Не винаги е лесно да ми се иска.) Ще накарам децата да дойдат с нас на черква, когато се съглася, и положително ще прекараме весело. (Не винаги е лесно да искам да бъда мил и да я правя щастлива, след като си мисля за смърт, за убийство, прелюбодеяние и развод.)

Чувствувам се напрегнат, окаян, безрадостен, апатичен, потиснат (а тя нарича това „смешно“). Съсипан съм и смазан от вътрешни конфликти — те безжалостно пилят, режат и цепят на парчета моята същност, сякаш са инструменти от кост, камък, стъкло или ръждясало тъпо желязо, които кълцат собствената си неподатлива мускулна маса; и с нея е така (макар да не си го признава) навсякъде, където ходим напоследък, освен в черквата — и може това да е причината така да настоява да ходим. (Светът просто не е наред. Той е представа, чието време е отминало.)

Сега жена ми е жизнерадостна конгрегационалистка — освен ако не се напие и не се държи грубо на събиранията, или ако не ме натиска на пода, на тежката дървена маса в кухнята или нощем по градинските пейки във вътрешния двор. Сега жена ми е ревностна и жизнерадостна конгрегационалистка, защото тяхната църква е по-просторна, а хората са по-дружелюбни от методистите, баптистите, презвитерианците и последователите на англиканската църква, с които тя се е запознала, след като се преместихме от центъра в Кънектикът.

— Последователи на англиканската църква — каза ми тя — са тези, които викат „шът!“ в киносалоните.

А аз се засмях.

(Жена ми често може да ме накара да се смея.) Прави кексове за благотворителни разпродажби. Понякога дори спира да пие през деня, ако предстоят църковни мероприятия, и става по-въздържана в леглото. (Почти винаги мога да отгатна по намаляването на сексуалното й желание кога се очаква тържествено църковно събитие.)

Пиша се републиканец (който винаги тайно гласува за демократите) и вярвам, че съм по-близо до бога от нея.

„Господ е моят пастир и това ми стига“, казва новият пастор, който е с нас вече почти от година и, изглежда, досегашните социални контакти и начините за влияние върху паството далече не му стигат. (Прави ми впечатление на човек, който си е наумил да получи по-добра служба в едно разрастващо се начинание.)

Никой, който се пише републиканец, не би отишъл толкова далече. С готовност ще оставим господ да бъде нашият пастир, но има куп други неща, които не ни достигат, независимо какво притежаваме вече. Ако беше иначе, и господ щяхме да уволним, пенсионираме или пратим в глуха линия.

В някои неделни дни, когато се чувствувам особено благ и великодушен, оставям жена си да ни откара до черквата (по време на службата децата си разменят загадъчни, презрителни знаци, но го правят незабележимо, защото не искат да засрамят жена ми), а често след това ми иде да й извия врата, че ме е принудила да отида и е провалила целия ми ден. (Бих могъл да си отспя и да звъня на познатите, за да получа покана за голф. В крайна сметка колко ли години с истински недели са ми останали? Тридесет? Или две?)

— От този твой нов пастор — понякога на път за в къщи заявявам високопарно аз, като се поспирам, за да се уверя, че двете деца отзад в откритата кола са спечелени за съмишленици — направо ме заболява задникът.

Децата доволни протягат напред шии.

Жена ми се цупи, усмихва се накриво и се преструва, че си подсвирква. През такава хубава слънчева утрин ще бъде нужно нещо повече от обичайното заяждане, за да я извади от състоянието й на еуфория, достигнато, защото се е показала в черквата със съпруга си и децата. В такива моменти изведнъж ставаме много близки. (Но не за дълго.) Неотдавна жена ми дори лелееше надеждата, че един ден, без да се срамува, ще влезе в черквата с Дерек. Бързо сложих край на това.

— Какво каза, татко? — пита дъщеря ми, за да ускори нещата, когато вижда, че жена ми възнамерява да си мълчи.

— Наистина мисля — укорява ме приятелски жена ми, като подхваща играта против нас спокойно и обмислено, — че не бива да говориш подобни работи пред децата.

— Като какво например? — правя се на невинен аз.

— Знаеш какво.

— Че казах „пастор“ ли?

— Не.

— А какво тогава?

— Знаеш какво.

— Нямам представа.

— Какво каза? — иска да знае момчето ми, което неспокойно се върти в очакване тримата да я хванем натясно.

— Нищо не каза — заявява победоносно жена ми, като леко се измъква от капана.

— Лъжеш. Каза нещо.

— Зная, миличък.

— Каза „задник“ — обажда се дъщеря ми.

— Зная, миличка. Смятам, че той е безнравствен.

— Склонен съм да се съглася с тебе — подкрепям я аз незабавно. — И говори на ужасен английски. При това не мисля, че е здравословно да водим децата на черква, за да слушат някакъв безнравствен проповедник.

— Нямах пред вид него!

— Речникът му е претенциозен, а синтаксисът му — ужасен.

— Имах пред вид тебе. И не говоря за неговия английски. А за твоя.

— Обаче за него съм прав.

— А аз за тебе?

— Добре — отстъпвам аз с жест на великодушно примирение. — Ще сменя темата. Какво ти е по принцип мнението за ректума?

— Това е ужасно!

— Не разбрах?

— Не разбра ли?!

— Сега вече разбрах. Доста лайняно, а?

— Мисля, че се бяхме споразумели — казва жена ми престорено учтиво, с което понякога ме вбесява — да се опитаме вече да не влизаме в пререкания пред децата.

— Амин! — саркастично възкликва дъщеря ми и пляска с ръце.

— Точно такава забележка — отвръщам аз добродушно, защото в същност не искам да я разстройвам — може да доведе до пререкания. Все пак предавам се. Съгласен съм с тебе. От този твой нов пастор изобщо не ме заболява задникът.

Децата избухват в смях.

— Покажи ми поне един лекар — казва жена ми, когато успява да надвие шума, — който да твърди, че е здравословно да използуваш такъв език пред собствените си деца.

— Кажи ми името поне на един познат лекар, който да е съгласен с тебе.

— Струва ми се, че се бяхте разбрали — намесва се цинично дъщеря ми — да не се карате вече пред нас.

— Ние не се караме — машинално отвръща жена ми.

— Зная — подигравателно изрича дъщеря ми. — Вие спорите.

— Емфатично — добавя синът ми приятелски и присмехулно.

Всички, освен жена ми, се усмихваме, а тя хапе устни замислено и мрачно. Много й е чоглаво.

— Какво има? — кротко я питам аз.

За миг тя мълчи, сякаш знае нещо, което толкова я обременява, че не може да го изрази. И тъпо изтърсва:

— Той ще идва у дома.

— Кой?

— Той.

— Кога?

Всички ние от противниковата страна сме получили солиден шок.

— Днес.

— Днес ли?

— Поканих го на обяд.

— Ти си луда!

— Аз няма да седя в къщи.

— Аз пък не искам да го виждам.

— А пък аз — обявява жена ми, като тръби с глас, изпълнен със самодоволно тържествуване и се обръща преднамерено, за да ни изгледа злорадо един по един — си го измислих! Да не си въобразявате — продължава тя, обзета от рядък пристъп на ликуване, — че бих представила такъв уважаван свещенослужител на тълпа идиоти като вас?

— О, мамо! — Дъщеря ми прегръща изотзад врата на жена ми и се притиска към нея. — Мамо, миличка мамо! Толкова я обичам, когато започне да се шегува така. А ти?

— И аз.

Но това не продължава дълго — поне не в събота, неделя или в празник (освен ако не сме си го наумили предварително), защото у дома ни чака Дерек.

Той все още е там. И расте с всеки изминат ден.

— Не може ли тя да го заведе някъде? — протестира дъщеря ми. — Той е винаги у дома.

И той, както и неговата дърдореща, грозна, дебела болногледачка с леко оцветената си бяла коса и неприятната миризма на сапун, която бях наредил на жена си да изгони веднъж завинаги, дори ако се наложи известно време сами да се грижим за него. (Може и да ни бъде от полза.) Все ми е едно, дори и прислужницата да си отиде. (Чувствувам се неловко, когато тя върви на пръсти насам-натам.)

— За бога, намери немкиня — крещя аз на жена си. — Или поръчай датчанка.

— Как да ги намеря?

— Откъде, по дяволите, да зная? Другите хора намират.

— Притеснявам се, като идват приятелите ми.

(И ние се притесняваме.)

— Няма защо да се притесняваш — нежно убеждавам аз дъщеря си.

— Знаех си, че ще кажеш така — мръщи се недоволно тя. — Знаех си, че няма да ме разбереш.

— Би трябвало да се засрамиш от думите си — укорява я жена ми.

— Остави я на мира.

— Би трябвало да се радва, че не е на неговото място.

— Тя се радва.

— Винаги вземаш нейната страна — обвинява ме жена ми. — Лекарят каза, че не бива да го правиш.

— Тя мисли, че вземам твоята.

— Защо винаги трябва да го води тук? — протестира дъщеря ми. — Не може ли да го държи в стаята му, когато имам гости?

(Ние искаме да го държи далече от очите ни, когато имаме приятели на гости, и сме й го казвали. Въпреки това тя тържествено го довежда, бръщолеви му на висок глас и сочи към гостите, за да го покаже или за да ни накара да се покаем.)

— Не бива да обръщаш особено внимание на това — съветвам я аз.

— И ти обръщаш.

— Той не изглежда толкова зле.

— Чувствуваме се неловко.

(И аз се чувствувам неловко.)

— Няма защо — казвам й аз. — Никой от нас не е виновен за това. Може да се случи във всяко семейство.

Но се случи в моето.

— Имаме и друго дете — налагало ми се е да доверявам отново и отново при обикновени светски разговори с хора, които почти не познавам, — което е с някакво мозъчно увреждане. По рождение — добавям аз. — Умствено изостанало е.

— И ние имаме дете, което или е умствено изостанало, или има сериозно психическо заболяване — специално са ме търсили, за да ми го доверят, двойки, които са чули за нас (сякаш има нещо, което бих искал да споделя с тях).

Това е клуб, на който не желая да стана член и подобно сродяване между родителите ме отвращава. (Намеците им за интимност ме карат да настръхвам и да искам да се отърся от тях, както кучето — от бълхите. Ненавиждам всяка привързаност към дадена общност. Свивам се като при клаустрофобия. Чувствувам се изолиран. Не обичам да изпитвам чувство, че съм затворен.)

Разбрах какво се случва с Дерек много преди другите (и се свих в себе си), но не казах на никого. (По-късно, когато другите започнаха да забелязват разни неща и да правят колебливи, плахи заключения, аз ги опровергавах категорично. Не исках това да излезе вярно. Виждах кошмарни поличби. Усещах как бъдещето се разчленява пред мене на точно определени периоди. И все още го усещам. Имах чувството, че ако никой не говори за това, то няма да бъде истина. И грешах.) Той закъсня със сядането, закъсня с изправянето, закъсня с прохождането, закъсня с тичането. Дори очите на любещия баща забелязваха, че е зле с координацията на движенията. Смятахме, че е тромав и когато се олюляваше, спъваше и падаше, му се радвахме като на новородено пале или жребче. Сега на движенията му липсва хармония. Не прави усилие да отваря широко челюстите си, когато се опитва да говори — явно не свързва устата с речта. Опитите му да говори приличат на титаничен гърч. (Жилите му се изопват и издуват, иска ми се да престане да го прави.) Може обаче да отваря устата си достатъчно широко, когато яде, когато се смее или просто ако иска да вдигне шум. Макар че не зная каква причина има да се смее, освен когато си играя с него — протягам му нещо и си дръпвам ръката, но после е не по-малко готов да заплаче.

(Вече с него не могат да се играят дори обичайните детски игри. Когато се опитвам да го занимавам, чувствувам се безпомощен и той започва да плаче. Измъквам се с отвращение. Яд ме е и на него, и на себе си. Струва ми се, че поне би могъл да си направи труда да се смее, когато се опитвам да поиграя с него.)

— Дали това, че Дерек ми е брат — иска да знае дъщеря ми с полунастоятелен, полуунизителен тон, — ще ми попречи при намирането на съпруг?

— Не, разбира се, че не — лъжем я ние.

— Откъде накъде? — войнствено я напада жена ми. Тя е шокирана и вбесена от зададения без заобикалки въпрос. (И сега аз съм този, който трябва да закриля момиченцето ми от нея.)

— Остави я на мира — моля я кротко аз.

Дъщеря ми се обръща към мене, за да разбере истината:

— Ще ми попречи ли?

— Да не си решила да се омъжваш? — питам я аз весело и шеговито.

— Виждаш ли как избягва да ми отговаря?

— Би трябвало да се срамуваш — казва й жена ми, — че това изобщо ти е дошло на ум.

— Остави я на мира — повтарям аз.

— Дали хората ще си мислят, че и моите деца ще станат такива? — настоява да разбере дъщеря ми.

Жена ми зяпва от учудване.

— Как можа да го изречеш! — рязко я сгълчава тя. — Та той е твой брат!

— Точно затова се тревожа. Не мога ли поне да попитам?

— За бога, остави я на мира! — крещя аз и се обръщам към жена си с гневен поглед. — И аз се тревожа за същото.

— Би трябвало именно тя да се засрами.

— И ти се тревожиш за това. За бога, престани да я виниш заради него!

— Ти престани да ме виниш. Винаги заставаш на нейна страна. Лекарите казаха, че не бива да го правиш.

— Не го правя.

— Той не е нещо, от което да се срамуваме.

— Щом като не е нещо, от което да се срамуваме, защо, по дяволите, винаги се срамуваме от него?

— Не е вярно.

— Вярно е.

— Винаги ме изкарваш виновна за него.

— Не те изкарвам. Празни приказки.

— Не ми викай — неочаквано казва жена ми с възмутен, но спокоен тон и изисканост, която направо те обърква.

Обръщам й с отвращение гръб.

— О, боже — промърморвам. — Караш ме да се смея.

— И недей да сквернословиш — машинално реагира тя. — Не за пръв път ти го казвам. Особено пред децата. Мисля си, че сигурно ти доставя удоволствие да ме унизяваш. Наистина си го мисля.

Не вярвам на ушите си. И отново се улавям, че се чудя какво, по дяволите, ме кара да бъда съпруг на подобна жена. Дори ако нямах друга причина да поискам развод, това дете-идиотче, което тя ми роди, би било достатъчно.

* * *

Искам да се разведа.

Имам нужда да се разведа. Жадувам за това. Мечтая за развод. Моля се за развод.

Разводите изглеждат невъзможни. Толкова усилия изискват. Трудно е да повярва човек, че броят им е толкова голям. Това стига, за да прониже със завист сърцето и очите да се навлажнят от копнеж и вълнение. Много по-неопитни от мене хора успяват да преминат стремително през разводите си, без да объркват крачките си, а аз дори не мога да престъпя прага.

И аз искам да се разведа.

Винаги съм го искал. Бленувам за развод. Цял живот съм искал развод. Дори преди да се оженя исках развод. Струва ми се, че през всичките години на брака ми не е имало и шест месеца — и шест седмици, — които да не съм искал да завършат с развод. Изобщо не бях сигурен, че искам да се оженя. Но винаги съм знаел, че искам да се разведа.

— Ако нещата не вървят — непрекъснато се окуражавах аз до самия ден на събитието, — винаги мога да получа развод.

Не винаги мога да получа развод.

Не ми е ясно как се прави това.

Може би придавам прекалено голямо значение на ризите си.

Ще трябва да пращам гащите си на пералня. Дали тя ще ми позволи да се върна да си ги взема? Или ще ги изгори, или ще ги скрие? Дали няма да ми казва, че момчето ми е притеснено и когато не е? И че тя не може да живее без мене, а в същност ще може? Зная, че ще ми каже, че мисли да се самоубие. Тези пречки изглеждат непреодолими. През лятото зимните ми дрехи са в нафталин; през зимата летните ми костюми са закачени другаде, а кецовете ми са прибрани. Как бих могъл да ги събера отново? Ще ми бъдат нужни седмици. Нямам време да се развеждам. Толкова много багаж ще се натрупа (а тя няма да ми помогне), през толкова много разговори ще се премине. (Как изобщо хората успяват да ги приключат?) Ще има караници, спорове, нови караници. (Няма ли край това?) Сметките от банката вече ще се получават по пощата. Всеки ден ще следва писмо; един раиран костюм, който харесвам, е бил изпратен на химическо чистене. Ще трябва да опаковам и книги — в гофрирани кашони за стоки от супермаркета: колкото по-малки, толкова по-леки; колкото по-леки, толкова по-добре. Нищо чудно, че непрекъснато си намирам причини да отлагам тази стъпка: благополучието на децата (страхотна полза имат всички те, дето ние двамата толкова дълго време сме все заедно), парите, службата, здравето на жена ми, някоя покана за вечеря следващата седмица или уговорка за театър с друго семейство, които ще трябва да отказвам. Никой от двама ни няма да поиска да се обади по телефона; ще предпочетем да останем женени. Толкова по-лесно е да оставя нещата сами да се оправят, докато настроението ми се промени и взема да се залъгвам, че в същност никога няма да поискам да я напусна.

Просто не зная как се прави това.

Поплювковците го правят. Дали тя ще ми препраща писмата? Или ще трябва да й телефонирам и да разговарям с нея и за това, и за други неща. Предполагам, че е по-лесно, ако жена ти се влюби в друг и първа поиска развод. Но на моята й липсва всякаква подобна инициатива и може никога де не стигне дотам. И пак ще трябва сам да събирам багажа си. От годините си в колежа имам цели лавици с книги, по чиито полета има изписани забележки. Вероятно никога няма и да ги погледна. Но ще ми се иска да си ги взема. Ще трябва да си намеря апартамент, да си приготвям сам вечерята през повечето дни или да се храня навън, да си намеря няколко приятелки, които мога да търпя и рано или късно да се оженя за една от тях, за да мога отново да започна да очаквам с нетърпение да се разведа.

Ще ми се да можех да наема някого и да му заплащам на час, за да премине вместо мен през цялата изнурителна процедура отначало докрай, дори да изпитва задължителните гузни угризения, загриженост и разкаяние, без които една съвест никога не може отново да се почувствува антисептично чиста.

Спомням си, че се заклех и си обещах, когато Дерек навърши пет години, да си отида. Каква ирония! (Не съм направил нищо повече от това да спя с нея веднъж и той се стовари отгоре ми.) Вината не е негова. Дори да го нямаше, пак не бих могъл да си отида; дори да беше нормален, пак бих искал да си отида. Винаги ще го искам.

Мечтая за развод.

Сънувам развода си. Искам да напусна дома си, но не мога. Дори когато те ми позволят. (Те винаги ми позволяват. Но аз не си отивам. Не искам да ми го позволяват.) Не мога да отида никъде. Искам да говоря, а не мога. Хората ми оставят бележки, а аз не мога да се свържа с тях. Налага ми се да държа изпит и съм неподготвен. През целия семестър не съм успял да намеря пътя към нужната ми аудитория. Заниманията са вървели без мене. Семестърът свършва. С труд намирам пътя към нужната ми екзаминационна зала. Влизам все в други сгради. Времето тече. Ще ме скъсат.

Няма да зная как да започна дори ако в началото бъда хладнокръвен. Не мисля, че съм в състояние да направя всичките задължителни, надути изявления, без да се сдържа да не се усмихна. Мисля, че не е изключено да избухна в смях. Мисля, че за да го направи, човек като мене трябва наистина да излезе от релсите, да се вбеси до крайност, да се побърка, съвсем да откачи за час-два и изобщо да избие от главата си мисълта за кореспонденция, деца, книги, бельо и раирани костюми. Един мъж може да живее и без раиран костюм, ако му се наложи. Необходимо е само да бъде достатъчно разгневен, за да събере едно куфарче с вещи, с чековата си книжка, паспорта и документите. Но дори и тогава няма да съществува гаранция.

Поне за мене.

Да предположим, че някое от децата, дори Дерек (може би особено Дерек) дойде на прага и ме наблюдава как си стягам багажа. Бих ли могъл да продължа?

Или, да речем, че жена ми, която познавам вече от толкова много години, просто влезе в стаята, когато почти съм свършил, и каже: „Моля те, не си отивай.“

* * *

Не мисля, че бих могъл да го направя (тя вероятно ще ми липсва). Тя иска да й казвам, че я обичам. Не й казвам. Една от причините за това е усещането, че тя го иска. Това е преимущество, с което я държа в ръцете си и на което все още мога да разчитам.

Някога ме принуждаваше да й го казвам. Вижда ми се много глупаво и нелепо едно мъдро човешко същество да трябва да го изрича — особено ако е вярно. Може да има някакъв смисъл в случай, че е лъжа. Сега тя вече не е в състояние да ме принуди да й го кажа и това е моето отмъщение. Вече не ме моли за това. А между двама ни не спира тази непрестанна скрита битка за нещо дребно и неизяснено, което не се появява на повърхността и продължава почти толкова дълго, колкото се познаваме.

„Обичам те.“

Такива думи са винаги смешни за изричане. (Стават по-поносими, ако успееш да добавиш още малко преди и след тях, за да ги поукрасиш с шега или сарказъм, които изопачават значението. Например с нещо такова: „О, пиленце, наистина те обичам много, когато…“ Довършете горното изречение с около петнадесет думи.)

За последен път казах на жена си, че я обичам скоро след като Артър Барън за пръв път ми предложи мястото на Анди Кейгъл — казах й го през нощта в леглото и значението беше сексуално (а тя няма пред вид това. Жена ми още не знае, че става въпрос за мястото на Анди Кейгъл). Самочувствието на жена ми страда, гордостта и себелюбието й се накърняват, ако не й казвам: „Обичам те.“

Това ми доставя удоволствие. Пипнал съм я здраво. Няма нищо общо с любовта. Има нещо по-общо с омразата. Ние се запасяваме с възглавници. Някои са големи, пухести и меки и когато заспя, тя ми ги краде. При това тя има по-добър сън от мене, което ме кара да изпадам в такъв гняв, че съвсем губя съня си, а после тя твърди, че прекарала будна цялата нощ, защото имала киселини, главоболие или загрижено размишлявала върху чуждите нещастия. (А аз съм този, който е стоял буден. Тя не се задържа в своята част от къщата — така както вече предпочитат да правят синът ми и дъщеря ми. Не вдига телефона, въпреки че повечето пъти търсят нея. А когато е за мене, изчаква, докато съм говорил половин минута, и после тихичко вдига слушалката на втория телефон и изкрещява: „Ало!“ И оставаме без електрически крушки за подмяна.) Човек трябва да запазва достойнството си в такива напрегнати войни — и аз искам да си го запазя. Това е едничката победа, която тя не може да изскубне от ръцете ми. Аз съм в по-добра позиция, защото не ме е грижа дори ако никога не ми каже тези думи (макар че може да започне да ме е грижа, ако усетя, че не ми ги казва).

Тя иска да й го казвам точно по този начин:

„Обичам те.“

Аз предпочитам да навлизам в темата със собствени методи.

— О, мамо! — възкликна дъщеря ми в колата, като я прегърна и се притисна до нея. — Колко я обичам, когато се шегува така!

— Аз също — побързах да се намеся.

Ето че го казах. Но това не стига. Не върши работа.

(И когато го изрекох, не лъжех.)

Казвал съм й го също и по начина, по който тя иска и ще поиска и в бъдеще, но отказвам да го изрека, когато ме кара насила. Запъвам се. Трябва да защищавам своята мъжественост и достойнството си от такива непочтени атаки. Противопоставям се.

Наречете го злоба. Наречете го дребна злоба. Но го наречете също и в най-висша степен чувствена, удовлетворяваща злоба.

— Щях ли да бъда тук с тебе, ако не те обичах? — отговарял съм й аз.

— Тогава защо никога не ми го казваш?

— Обичам те. Виждаш ли, казах ти го.

— Никога не го казваш.

— Току-що го чу.

— Но трябваше да те помоля. Не, не се усмихвай, мълчи, не обръщай и това на шега — оплаква се тя (тъкмо когато се готвя да го обърна на шега). — Сигурно не бива да очаквам толкова много.

Жена ми не само иска да й кажа: „Обичам те.“

Тя иска да искам да й го кажа.

— Обичам те.

— Обичаш ли ме?

— Нали току-що ти го казах?

— Но трябваше да те помоля. Винаги трябва да те карам да ми го казваш.

И аз бих могъл да се съглася и да й позволя да измъкне от мене тези думи поради присъщата ми сърдечна доброта, ако не съзнавах съществуващото помежду ни съперничество, в което аз искам да изляза отгоре. Може пък и да достигна до споразумение с нея, ако ми даде възглавниците, които искам, и престане да хърка или да диша безразлично и доволно, потънала в сън, докато аз все още лежа буден и се мъча да заспя.

— За бога, купи още възглавници. Имаме повече коли и телевизори, отколкото възглавници.

Имаме четири възглавници за огромното ни легло (то е сякаш плод на нелепа шега. Можем да се движим из него години наред и при желание пътищата ни изобщо да не се пресекат. Не спим плътно прегърнати). Искам да купи поне още четири или дори пет. Тя все забравя. Искам да има достатъчно възглавници за мене, което значи поне една-две повече, отколкото за нея. (Когато се сетим да купим крушки, все ги слагаме на някое място, за което не можем да се сетим при нужда. И тоалетната хартия свършва. И дамските превръзки. И добрите прислужници, сръчните перачки, обущари и шивачи са на свършване в този свят. Колелата на тази автоматична играчка непрекъснато падат. Тя не издържа проверката на времето. Нито една от наетите прислужници не се сеща да сложи чисти кърпи в баните, след като е прибрала мръсните. Не мога да накарам жена си да слага вечерята навреме, освен ако нямаме гости.) За мене е много важно къде спя в сравнение с нея. Искам да слагам под главата си повече възглавници, отколкото си слага тя, за да бъда на по-високо от нея. Спя почти облегнат на горната табла, за да бъде тя под мене. Много е важно жена ми да изглежда по-дребна. Но не е така. Почти еднакво високи сме, освен ако не си събуе обувките. Това ми създаваше затруднения, когато танцувахме; все още ми създава, когато се целуваме (удряме си челата и носовете) и аз все още не мога да вървя, прегърнал я през раменете, без да ми се разтеглят сухожилията. Жена ми просто не ми подхожда. Искам лицето й да е на височината на рамото ми или по-ниско — когато спим, правим любов, вървим или се храним; не искам да ми се противопоставя на едно равнище с моето. (Обаче когато сме между хора, аз изпитвам радост, че тя е висока и красива. Фигурата й изглежда добре, когато се е облякла с вкус, и прави зашеметяващо впечатление в моя полза, ако не е пияна и противна.) Започна пак да мляска дъвка, когато седи до мене в колата или на кино. Когато се опитва да спре да пие, купува дъвка. Излизам от кожата си и направо се побърквам от скрита ярост, когато нощем я виждам и чувам да спи като невинно дете, докато аз лежа съвсем буден и водя безплодни битки с тревогата, обидата, скръбта и пренапрежението. (Някои нощи след много пиене или усилен размисъл за работи в службата часове наред не мога да изключа съзнанието си или дори да забавя до поносимо темпо леещия се поток от несвързани една с друга представи от всякакъв характер, които бързо преминават през главата ми. Никога не измислям нищо добро. Понякога измислям нещо добро.) Иде ми да я забъхтя с юмруци. Ще ми се да чуя съсъка на сярна киселина. Там, в мрака на съня, когато никой не гледа — дори и ние, — на повърхността изплуват скритите зачатъчни отношения. Като сгърчени безоки зародиши, ние водим убийствена война върху части от завивка и ъгълчета от възглавница; блъскането с коляно и хълбок е оръжието, което използуваме, приглушеното сумтене и стоновете са нашите проклятия и бойни викове. (Ние сме бебета, макар че вероятно като бебета не сме се чувствували така.) Вбесявам се защо тя дори не знае, че аз съм буден. Чувствувам се като пренебрегнат мъченик. (Някои нощи аз заспивам, а тя не може; усещам как често става от леглото, обзета от безпокойство, но задрямвам още по-блажено точно защото съм разбрал какво й е.) Измъчва ме трагично безсъние, а тя лежи на няколко инча от мене в сладкото вцепенение на успокоението и забравата. Как се осмелява тя да бъде така безразлична към моята злочестина и моята печал, след като вината за това вероятно е нейна? И ми се приисква да я разтърся грубо.

— Ей, ти, по дяволите, ставай! Откъде накъде спиш, след като аз не мога? Ти си виновна за всичко!

Тя няма да разбере за какво говоря и ще помисли, че съм полудял. Би могла да ме попита: „Обичаш ли ме?“

Но вече не ми задава този въпрос. И тя знае, че водим битка, а е прекалено горда, за да развее бялото знаме на безславното поражение. (Радвам се, че не го прави. Иначе ще трябва да се съглася на отстъпки. Иска ми се с всичко да се свърши.)

Мисля, че зная кога ще свърши това, зная къде ще се откопчим от тази задънена улица, за да разрешим конфликта по начин, благодатен и за двама ни: на смъртния й одър. Тогава бих могъл да й кажа:

— Не умирай. Обичам те.

Така ще запазя честта си. А тя ще бъде удовлетворена. Ще бъда на сто и осем години. Тя ще бъде малко по-млада. Ще трябва да започна да пазарувам сам в супермаркетите и гастрономите, за да бъда сигурен, че в къщата има кафе и сокове за мене. Ще трябва да продам къщата и да се преместя в апартамент. (И тогава ще усетя липсата й.)

Не ми е задавала този въпрос от години. Струва ми се, че възрастта и чувството за собствено достойнство я карат да задържа въпроса всеки път, когато й се иска да попита:

— Все още ли ме обичаш?

Но си го казва на ум. Това ми напомня скулптура от думи. Тя извърта, прави намеци. Аз отказвам да се поддам. Или пък може би е започнала да вярва, че вече не я обичам и се бои, че ако ме попита: „Обичаш ли ме?“, аз ще й отговоря: „Не.“

И тогава ще ни се наложи да направим нещо. (И няма да знаем какво.)

Радвам се, че тя не ме пита, макар често да усещам въпроса на върха на езика й. Унизително ще бъде да й отвръщам. Не искам да се караме за това. Не зная как бих отговорил сега, ако тя ме попита:

— Обичаш ли ме?

Неохотно, повърхностно, бегло. Не бих искал да лъжа и не бих искал да кажа истината (както и да се чувствувам). Ако ме бе попитала, докато двамата бурно правехме любов, отговорът щеше да бъде лесен:

— Обърни се и ще ти покажа.

Но не това иска тя — и на двамата ще ни бъде ясно. Толкова съм доволен, че не ми задава този въпрос, чувствувам се толкова благодарен и на моменти така дълбоко задължен, че ми се иска да разперя ръце с облекчение и да обявя:

— Обичам те!

* * *

И след като направя тази грешка, може никога да не успея да получа развод. (Струва ми се, че сега вече разбирам защо когато поискам, толкова добре се разбирам с жените и срещам толкова много трудности с децата си. Към приятелките си се отнасям като към деца, а очаквам децата ми да се държат като възрастни.) Артър Барън не би одобрил това.

— Е? — попита ме той. Усмивката му бе едва забележимо по-широка, отколкото дотогава, а изразът на лицето му — по-сърдечен.

— В същност нямам избор — подчинявам се аз с усмивка, — нали?

— Имаш.

— Не съвсем. Искам да заема мястото на Кейгъл.

— Прекрасно, Боб. Моите поздравления.

— Благодаря ти, Арт.

— Ще му кажем в началото на следващата седмица. Ти го познаваш доста добре. Как смяташ, че ще приеме това?

— Зле. Но ще направи всичко възможно, за да не го покаже. Може да помоли той лично да ме уведоми.

— Ще се съгласим.

— Ще иска да си припише заслугата. Може дори да пожелае да му разрешат той да направи съобщението.

— Това ще улесни нещата. Има много работи, които ще трябва да оправяш.

— Направил съм си списък.

— Вероятно ще поискам да го разширя, Боб.

— Нямам нищо против, Арт — казвам аз с лек смях (преди да изрека едно малко остроумие) и се покланям раболепно. — Не съм от тези чиновници, които презират съветите на началниците си.

— Ха-ха. И аз така си мисля, Боб. Ти ще ръководиш конференцията.

— Вече започнах да съставям планове. Смятам, че насоката ми е ясна.

— Боб, открихме още нещо за Кейгъл — казва ми Артър Барън. — Следобед той ходи по проститутки.

— Ходил съм с него.

— Обаче трябва да спреш. Нали така?

— Вече спрях.

— Прекрасно, Боб. Сигурен бях в това. Между другото — добавя той, като ме стиска за лакътя, съзаклятнически намигва и се изхилва, — повече ги бива вечер.

— Ха-ха!

Почти незабележимо, отношенията ми с Артър Барън вече са се променили към по-голяма близост при разговорите ни. Хитро, дискретно и дипломатично аз не се издавам, че съм установил този прогрес. Досега съм проявявал талант — таланта на лакея — да успявам да различа какво очакват да направя Артър Барън и по-видните хора (Грийн е по-високопоставен, не по-виден. Кейгъл не е нито едното, нито другото); проявявам и вродено артистично умение да им позволявам да забележат, че постигат това. (Изпитвам и лакейския страх, че ще изгубя тази способност, и че ще ме изгонят от работа, тъй като твърде усърдно угоднича, като че ли съм спаниел. Напоследък Холоуей от моя отдел отново се държи така: спира хората, върви им по петите, умилква се настоятелно, изнудва ги да му обръщат внимание, настоява за похвала или доброжелателни съвети. Не след дълго ще получи нервен срив. Това винаги се случва. Не ми е ясно защо изобщо такива служители се опитват да се върнат на работа. На Холоуей не могат да бъдат възлагани отговорни задачи в бизнеса — липсва му изтънчената дарба да бъде сервилен, която ми е присъща.) Зная, че Артър Барън не иска отново да му връщаме поканата. Жена ми не знае.

— Сигурна съм, че тя брои — повтаря разтревожено жена ми. — Откакто ги поканихме на гости, два пъти бяхме у тях. Три пъти, ако броим коктейла, който дадоха в чест на Хорас Уайт. Изобщо не предполагах, че ще ни поканят на него.

— Той не иска.

— Толкова ще се смутя, ако случайно се срещнем.

— Положително.

— Много се радвам. Искаше ми се скоро отново да поканя гости за вечеря. Радвам се, че няма да ми се наложи.

Артър Барън живее наблизо в много по-хубава къща, в много по-богат от нашия квартал, макар че нашият район далече не е лош. Притежава повече земя. (Аз имам един акър, той — четири.) Повечето от хората наоколо, изглежда, имат по-големи доходи от мене. Сегашното ни място е напълно подходящо, а когато получа повишение и се преместя, отново ще бъда сред хора, които печелят повече. Това е известно като движение нагоре — важна сила в съвременния американски градски живот, съпроводена с движение надолу — друга важна сила в съвременния американски градски живот. Тези сили поддържат динамиката. Ако изобщо се откъснем от земята, издигаме се и падаме като подхвърляните при игра на фризби чинии или като бейзболна топка, само че се издигаме по-бавно и тупваме по-бързо. Аз съм по пътя нагоре, Кейгъл е по пътя надолу. Той се движи по-бързо. Само в Америка е възможно двете неща да стават едновременно. Ето, погледнете ме извисявам се като кондор и същевременно се пръсвам на парчета. Може същото да се случва и в Русия, не зная, аз живея тук, а не там. Всяка река на света без изключение тече от север на юг и се влива в морето. Има и изключения, а според законите за запазване на енергията и материята те нито могат (sic) да бъдат създавани, нито (sic) да бъдат унищожавани.

Сякаш много ми пука от всичко това. Повече болка ми причинява зъболекарят, когато човърка някой зъб в челюстта ми, отколкото ще ми причини ракът на жена ми, ако тя се разболее. Независимо какви обувки нося, получавам мазоли на едно и също място на кутрето на десния си крак.

През последните две и половина години Артър Барън ни е канил у дома си на вечеря половин дузина пъти (и никога не поднасят достатъчно храна. Когато се приберем, сме гладни). А е идвал у дома на гости веднъж. Прекарваме добре. Обикновено там присъствува само още един човек от компанията, когото може и да съм, и да не съм срещал дотогава, както и три други приятни двойки с професии, несвързани с нашата. На масата в трапезарията му има място само за дванадесет души. Вечерите са тихи и приключват преди полунощ. В неговата къща никога не е бил повдиган въпросът за Дерек и ние сме склонни да смятаме, че ако бъде повдигнат, можем привидно да го отминем без неудобство. Никога не се случва нищо неприятно, никога не споменават за несполуките на когото и да е. Фактът, че не поднасят достатъчно за ядене, е трудна за преглъщане особеност, защото Артър Барън и жена му ни харесват и обичаме да ги посещаваме, макар да ни е неловко. Жена му не е надменна и с нея почти не се притесняваме.

Артър Барън и жена му ни бяха на гости за вечеря преди около година (времето наистина лети). Поднесохме прекалено много за ядене. Хората в нашата къща обикновено ядат повече, отколкото имат нужда. Обичаме да предлагаме на гостите различни видове меса и десерти. Обичаме също да показваме, че добре се храним и можем да бъдем щедри. Жена ми известно време се безпокоеше да не би да приемат това като критика.

— Направи го както ти искаш, пиленце — окуражих я аз. — А не както би го направил някой друг.

Вечерта мина чудесно. Интуицията ми подсказа, че времето е подходящо да го поканя. (Веднъж поканихме Грийн. Той ми отговори, че не иска да идва у дома на вечеря и ние изпитвахме облекчение. Грийн обижда с откровеността си, но впоследствие това ободрява.) Постъпих мъдро, като не организирах вечерта в чест на Артър Барън. (Вечерята и без това щеше да се състои.)

— Да, Боб?

— Здрасти, Арт. Ще каним гости на вечеря в събота след две или три седмици. Ще се радваме, ако вие с Лусил можете да дойдете.

— С удоволствие, Боб. Стига да не сме заети.

— Прекрасно, Арт.

Още преди обяд на същия ден жена му ми позвъни да каже, че са свободни и през двете съботи и че се радват на поканата ни.

Застояха се до късно и пиха повече, отколкото предполагахме. (Все още си мисля с учудване за малкото количество храна, което поднасят, когато имат гости. Положително за времето, докато се приберем, те също огладняват.) Направих силни коктейли с мартини, което всички пиха, и настроението бе ведро от самото начало. Докато разбърквах питието и го наливах, намирах, че съм много изискан. Долавях отражението си в огледалото — наистина бях напълно изискан. Усмивката ми беше изискана. (Суетен съм като паун.) Нямаше други от компанията. Бях поканил адвокат — специалист по авторско право, телевизионен сценарист, доцент по икономика, експерт по ЕИМ, собственик на малка рекламна фирма и чаровен специалист по арбитражните дела, притежател на известна посредническа кантора, чиято работа не бе достатъчно позната на никого от нас, затова проявихме любопитство (за известно време). Съпругите бяха хубавички и весели. Разговорът беше оживен. Избухваше смях. Жена ми съобщаваше рецепти, когато я молеха. Барънови си отидоха едва ли не последни.

— Благодаря ти, Боб. Извънредно приятно ни беше.

— Благодаря ти, Арт. Радвам се, че успяхте да дойдете.

Двамата с жена ми се чувствувахме в подем, замаяни от успеха си, и се любихме. Вечерта наистина премина чудесно, но из въздуха наоколо вече витаеше — а шестото ми чувство подсказва, че не спира да витае — усещането, че няма да го поканим за дълго време напред, макар да беше повече от подходящо, че го направихме тогава. Жена ми — ревностната конгрегационалистка, не разбира това; по въпросите на дълга и гостоприемството тя получава указания от божи служител. Като републиканец аз обаче зная повече за етикета.

— Защо не? — иска тя да й отговоря, а в гласа й се долавя настойчивост и леко нетърпение. — Не си ли в добри отношения с него?

— В много добри отношения съм.

— Мислиш ли, че няма да искат да дойдат?

— Не му е времето сега.

— Не разбирам за какво говориш.

— Витае из въздуха. Ако искаш да поканиш гости за вечеря, не ги предвиждай.

Жена ми е неуверена. Присъствието на Дерек вече утежнява и променя нещата в къщи. (Ентусиазмът бързо се стапя и се превръща в отегчение и мъртвородени желания. Дългосрочните планове за развлечения се оказват скучни, когато се заеме с изпълнението им. А после няма с какво да се занимава.) Освен това трябва и да се съобразяваме с дъщеря ми, ако не си е уредила среща за същата вечер и реши да остане у дома и да ни наблюдава. Тогава или общува с гостите по-фамилиарно, отколкото искаме, или преминава край нас мълчаливо с грубо изражение на неудоволствие, което се забелязва от всички, като отвръща с високомерно кимване на поздравленията на който и да е гост, когото познава (и преминава по същия начин час по-късно, после отново на всеки час, докато жена ми не измърмори: „Ако пак го направи, ще я убия!“ и не отиде да й каже да не идва). Може скоро да настъпи времето, когато ще трябва злобно да й заповядам изобщо да не се мярка пред очите ни, ако имаме гости — също като Дерек. (И аз не обичам, като ходя на гости, наоколо да се навъртат деца.) При това Дерек ни създава неприятни проблеми в отношенията с другите ни деца поради вниманието, което се налага да му отделяме, и големите разходи, които изисква. (Скоро ще трябва да слагам пари настрана, за да осигуря бъдещето му.)

— Как са децата? — чувствуват се задължени да попитат хората винаги когато дойдат у нас или ние отидем у тях.

Това е въпрос, от който се научих да се боя.

— Добре са, всичките са добре — чувствувам се задължен да отговоря прекалено усърдно аз (за да се отърва от тази тема колкото се може по-бързо). — А вашите?

Присъствието на Дерек утежнява нещата и извън къщи, защото жена ми и аз все още не сме се отървали от особения страх, че някоя вечер ще попаднем на някое весело гости и там ще срещнем един от двадесетината лекари и психолози, с които сме се консултирали на времето и които знаят всичко за него и за нас. Досега не ни се е случвало. Предпочитаме големи, шумни събирания, където е невъзможно да се води едновременно разговор с всички; нащрек сме, ако групата е по-малка и по-официална, защото тогава всеки миг дебатите могат да вземат непредвиден обрат и да се съсредоточат върху нас. Ще ни се наложи да реагираме незабавно, за да променим темата, или да се пожертвуваме за минута-две, за да поприказваме бегло за нещо, което по принцип избягваме да обсъждаме. (Трябва да си го признаем веднага. Признаването може би подхожда на други семейства. Но не и на нашето. Всички в стаята тутакси ще се почувствуват неловко.) Дори когато има много хора се е случвало някой, който ме чувствува по-близък, отколкото аз него, да ме дръпне настрани и да ме попита доверително, с приглушен глас:

— А най-малкото ви момче… Как е?

— Добре е, добре е — отвръщам аз. — Много по-добре, отколкото се надявахме.

Жена ми и аз вече се наситихме (стигна ни до гуша и направо ни се повръща) на психолози, психиатри, невролози, неврохирурзи, логопеди, здравни работници и всякакви други специалисти, които сме посещавали и които може да съм изпуснал да изброя, с тяхното безсилие и с надменното им и снизходително подхвърляне, че ние нямаме вина, че не бива да си позволяваме да страдаме за това и няма от какво да се срамуваме. Убеден съм, че всички млади лекари се стремят да се държат като слепци, а всички възрастни вече успяват да го правят.

„Негодници!“ — искало ми се е да им изкрещя като на животни. „Негодници! Негодници! Негодници! Негодници! Негодници! Негодници!“ — искало ми се е да пищя като улулица (няма значение що за птица е това; включително и за двамата, при които тайно ходих за себе си). Защо не могат тези наивни глупци да разберат, че ние искаме да се чувствуваме виновни, че трябва да се чувствуваме виновни, щом ще трябва да вършим нещата, които се налага да вършим?

Без да трепнат, те биха отвърнали спокойно, че моите викове са начин да се освободя от отговорност и ще нарекат повторението персеверация.

И ще бъдат прави.

И няма да бъдат прави.

Мога да разказвам истински легенди. Външният човек не би повярвал колко много несъвместими мнения изказваха лекарите и колко хапливи оценки даваха един за друг, но така беше. Вярвахме на всички — и на добрите, и на лошите. И също така не им вярвахме (нямахме избор) — нямахме друг избор, освен да търсим нови лекари, сякаш бяхме някакви лутащи се просители.

— Органично е.

— Функционално е.

— Предимно органично е, но вече има и функционални усложнения.

— Не е глух, но може да загуби слуха си.

— Поне е жив.

— Прогнозата е добра.

— За какво?

— Прогнозата е лоша.

— За сега не може да се даде прогноза.

Никой от тях не притежаваше достатъчно честност, храброст, здрав разум и силен дух, за да каже:

— Господи, просто не ми е ясно.

Започваха все с:

— Прекалено много се вживявате.

И стигаха до:

— Той никога няма да проговори.

— Вероятно ще достигне умственото развитие на петгодишно дете, най-много дотам. Координацията на движенията му и контролът на мускулите никога няма да бъдат добри. Ще ви бъде необходимо огромно търпение.

Мразим ги до един — и тези, които грешаха, и тези, които бяха прави. След време това се оказа без значение. Причината не беше важна. Прогнозата не подлежеше на промяна. Причината беше важна. Беше органична (като за глинен съд. С транзистори вътре). Просто функционирането ставаше на друг принцип. (Радиото не работи като телевизор.) Нямаше повреди. Действуваше съобразно начина, по който е конструирано (работеше безотказно от тяхна гледна точка). Изграждането е завършено. Свързващите вериги не могат да бъдат сменени. Няма нищо счупено; те не могат да намерят нищо за оправяне.

— Защо не могат да направят нищо с операция? — ме пита жена ми.

— Не знаят къде да режат и какво да шият. Той е подобие.

— Защо ни трябваше трето дете! — оплакваше се някога жена ми. — Толкова по-добре щеше да бъде за него изобщо да не се беше раждал!

— Дай да го убием — наперено се шегувах аз, когато си мислех, че Дерек е просто раздразнителен по характер (тогава носех в портфейла си цветни снимки на трите си деца. Сега изобщо не нося), преди да усетя, че се е случила страшна беда.

Вече не говоря така.

(Клето сакато кутре. Никой не взема твоята страна.)

Той е продукт на моето въображение. Заклевам се в бога, че съществува благодарение на въображението ми.

Наистина се чувствуваме отговорни. Наистина се смятаме за виновни. Съжаляваме, че сме го създали. Съжаляваме, че това е известно на хората. Чувствуваме, че имаме много неща, за които да се срамуваме. Имаме си Дерек.

В главата ми е бърканица.

Разумът ми е независима столица, която денонощно гъмжи от проблясъци, сенки и силуети; в която подвижни джуджета разиграват пиески. В дните ми има повече просветление. Никога не мисля, че Дерек е застрашен от опасност; мисля само за момчето си и за себе си.

Моите глупави фарсове и повтарящи се невероятни истории за изгубени дечица или други хора, които напразно се мъчат втори ден да се справят с положението си, са пълни с мелодрама. Участниците гледат втренчено. Прекалено тъжни са, за да се движат. Прекалено вцепенени са, за да плачат. Те представляват замъглени случки от вътрешните ми преживявания, които се нуждаят от обяснение и оправдание. Пълно е с болка, с толкова много разлята болка. Никога не се смалява. Трупа се. За разлика от топлината или енергията, болката не се разсейва. Винаги си остава там. Винаги е в достатъчно количество, близо до повърхността, за да подхранва някой пристъп на бяс или да насити някой спомен. Дребни, едва забележими неща — звук, миризма, вкус, смачкана обвивка от бонбон, могат загадъчно да задвижат барабанящи трептения дълбоко вътре. Тя е моя. Имам повече от необходимата болка, достатъчно много, за да мога да я споделя с всеки свой познат. Ще ми стигне за цял живот и не след дълго, когато стана на петдесет, шестдесет, седемдесет, осемдесет или деветдесет години, ще чуя някой да произнася думите рожден ден, брат, баща, майка, сестра, син, момченце, кученце, кренвирш или сладолед, а очите ми ще плуват в сълзи и душата ми ще пулсира от напомнянето за древни, незавършени трагедии с мое участие, които ще бъдат разигравани отново в тъмнина зад спуснати завеси. Това ще се случи. Това вече ми се случва. Кренвирш. Обзема ме остра носталгия. Въртележка. Иде ми да заплача. Захарен памук. Сърцето ми се къса. Чувствувам, че не мога да продължа.

Искам да запазя сънищата си.

Летни кънки. Направо се разтапям.

Искам да запазя сънищата си, дори лошите, защото какво бих правил по цяла нощ, ако ги нямаше?

Казват ми, че съм усещал липсата на баща си. Като че ли не го знаех. (Сега усещам липсата и на момчето си. То се отдалечава от мене. Готви уроците си в своята стая без моя помощ и вече не си говори с мене за това, което му се случва в училище. Не зная дали е повече или по-малко нещастно отпреди.) Не ми казаха нищо, което не знаех. Не можеха да ми помогнат. Казаха, че съм напълно нормален — което е най-жалкото нещо, което са ми казвали някога! С времето и с настойчиво лекуване това положение може да бъде подобрено. Завидяха на сексуалния ми живот. (И аз си завиждам.) Постигнахме съгласие, че за жалост той не ми носи още по-голямо удоволствие.

(Компанията никак не одобрява, ако ръководните кадри се подлагат на психотерапия — тя е доказателство, че сме нещастни, а нещастието е унизително венерическо заболяване, което не може да бъде извинено или простено. Ракът, злокачествената анемия и диабетът са допустими, дори хора със склероза десимината и паркинсонизъм могат да продължават да се издигат в компанията, докато им бъде посочено докъде могат да го правят. Но нещастието е нещо фатално. Ако дъщеря ми или синът ми се самоубият, никой не би обърнал внимание, защото децата вършат такива работи — това се очаква от хлапетата. Но ако жена ми се хвърли от прозореца, без да е имало дотогава симптоми за психични смущения, ако тя го направи само защото се чувствува нещастна, ще бъде приключено с шансовете ми за по-нататъшна кариера. Ще бъда съсипан.)

Казаха ми, че съм прекалено язвителен (което също е нормално. В мене има повече болка, отколкото язвителност. Разумът ми е склад за болка — едно голямо и невидимо хранилище за мъка, дълбока колкото годините ми, — която непрестанно очаква да бъде отприщена от паметта. Мога да оставя настрани язвителността. Мога да изпитвам единствено болка).

Има мигове, когато съм нападнат отвътре от такава язвителна враждебност към харесвани от мен хора, които са преживели сериозни лични трагедии или провали в работата, че ако нещо (или някой друг) вътре в мене даде гласност на ругателните думи, които ми идват на ум, ще ме приберат и затворят без възможност някога да бъда оправдан или извинен. (Трагедиите на хора, които не са ми близки, или ме вълнуват малко, или изобщо не ме вълнуват.)

— Заслужавате си го! Така ви се пада! — иска ми се да им се изсмея аз.

(Иска ми се да се изплюя.)

Страх ме е, че някой път ще го направя. (Седял съм на маса с мъже, които познавам отдавна, и ми се е искало да докосна ръцете им.)

Не аз искам да ритна Кейгъл по крака. В главата ми винаги се излюпват нови хора — независимо дали е по мое желание, или не — и се заселват там завинаги в мига, когато ги забележа. Често имаме различни цели. Те разполагат с време. Те разполагат с време да работят непрекъснато върху нещото, което са дошли да правят, и потъват бавно и страшно величествено в някакъв мрак, в който не съм в състояние да проникна. Промъкват се на тълпи напред-назад през лабиринт, чиито ходове не съм виждал никога. Там си имам и малко гробище, диагонално разположено, с редове от еднакви надгробни плочи — образ, може би останал от някоя снимка, или умалено копие на видяно много отдавна истинско гробище. Там може да има погребани хора. Сегиз-тогиз през ума ми прелитат подплашени триизмерни мисли, хрумвания или възобновени поредици от стари спомени, подобно на ята врабци, които изчезват в тъмни подземни дупки. Мога да ги извикам обратно, когато си поискам, ако не забравя да направя това усилие, но само един по един. Мъжът, който иска да ме накара да ритна крака на Кейгъл, е опитен, спокоен човек с черни копринени къси чорапи и сив раиран костюм. Горе-долу на моята възраст е, с добре подстригана коса. Естествено на ръст е дребен — нали трябва да се побира вътре. (Дори онези жестоки и зли великани, които цял живот ме заплашват в кошмарите ми, са малки; просто самият аз не съм достатъчно едър.) Той, изглежда, е запознат с пътя по каменните ходове на мозъка ми много по-добре от мене, защото се появява в различна обстановка, често без да бърза чете вестник, опрял за по-удобно глезена на единия си крак върху коляното на другия. Той мисли, че има повече време от мене. (А няма.) Струва ми се, че там има и сауна, защото мнозинството по-заможни и по-издигнати обитатели на мислите ми, изглежда, са от типа хора, които обичат лениво да се парят, след като са играли скуош. Подозирам, че някъде на потайно място е разположено и свърталище на хомосексуалисти. Навсякъде се срещат магазинчета, в които се върши долна контрабанда от опитни в тази дейност мърляви небръснати мъже. Мърляви небръснати мъже се събличат голи пред мене и пред деца от двата пола и си отиват ненаказани. Всички престъпления остават ненаказани.

Отрепки са тези зли, низки, миниатюрни човешки същества, които населяват моя мозък — като живи пръсти с лица и души. Някои имат шапки. Хората страдат. Аз страдам. Децата се лутат. Жените плачат. Майките лежат на смъртен одър. Боя се — и винаги съм се боял, че всеки миг в ушите ми ще прозвучат писъци, вой или плач, ще бъдат подети от други мъченически гласове вътре в главата ми и никога няма да спрат. Няма да съм сигурен дали си го измислям. И не би било от значение. Ще го чуя. Усещам как се движат дребосъци, как минават мръсни сквернословещи старци с остри патерици и кози бради, а безжалостните им и нагли очи многозначително проблясват. Те ми причиняват болка. Уголино яде глава (моята глава яде, кучият му син).

Никой няма да ми помогне. (Само сестрата на жена ми доближава достатъчно близо до границата с този чувствителен нерв на истината, който не искаме да бъде оголен, но мутрата й е груба, мотивите — безсърдечни и ми иде да я цапардосам.)

— Пратете детето някъде — направо ни заповядва тя презрително, с наслада, по характерния за нея рязък и тъп начин, като напада и изтъква преимуществото си, а ние трябва да се обединим, за да й се противопоставим и да я оборим.

„Заслужавате си го! Така ви се пада!“, чувам как просъсква жлъчно тя с моя собствен глас, с моите думи. „Радвам се, че това ви се случи. Ха-ха. Радвам се, че това се случи на вас, понеже ви познавам, вместо да се случи на непознати, които живеят далече.“

Иде ми да я цапардосам, защото усещам, че ме вижда като на длан, че краде мислите ми и ме принуждава да се отричам от тях.

Искаме да се отървем от него. Искаме да го пратим някъде. И за това ни е необходимо да ни убедят уважавани хора с положение и авторитет. Нямаме смелост да го направим сами. Какво ще си помислят за нас познатите ни?

Че сме безсърдечни.

И безчовечни.

Искаме да го пратим някъде, а ни е страх.

(Чуваме, че разни хора в Кънектикът, Ню Йорк, Лонг Айлънд и Ню Джърси възнамеряват да си оставят децата. Защо?)

— Недейте — предупреждава ни сестрата на жена ми още от деня, когато вече нямаше съмнения (а то стана прекалено бързо). — Направете го незабавно. Не бъдете лицемери. Колкото по-дълго чакате, толкова по-лошо ще бъде за всички.

Това предложение звучеше чудовищно. (Лицемерието беше по-лесно постижимо.)

— Престани да говориш така — избухна жена ми последния път, когато я чу. — Не искам вече да чувам от тебе и дума по въпроса, или ще ти забраня да идваш тук. Не се шегувам.

— До гуша ми дойде — крещях аз на жена си след това. — Не искам да я чуя да го споменава повече. Него или някое от другите деца. Иначе ще я изхвърля навън. Кажи й го, или ще й го кажа аз.

— Казах й. Нали ме чу? Да не мислиш, че ми беше лесно?

„Реагираш по този начин само защото знаеш, че съм права“ — беше отговорила сестра й самодоволно.

— Тя просто се опитва да ни помогне — продължава умолително жена ми. — Сега ми е жал, че й викнах.

— Не е вярно. Мислиш, че се опитва да ни помогне ли?! Ох, защо не се премести в Аризона при майка ти!

— Магазинът й е тук.

Тя сякаш е смачкана мръсна подплата, пришита към характера на жена ми, и жена ми никога не е могла да я понася, без тутакси да изпита угризения. Тя сякаш е една проява на опакото на моята личност (което аз често демонстрирам у дома пред семейството си и разкривам пред себе си, когато сънувам наяве и изпитвам злорадство), каквото е и Дерек, когато се случи да изпитам желание да бъда отново безгласен и безсилен, отново да бъда зависим от родители и от по-големи братя и сестри. (Само че не бих искал да ме пратят в старчески дом.) Вече всички наоколо ми напомнят за самия мен. Дори Кейгъл ми напомня. (Но не и Грийн. Възхищавам се от Грийн. И Артър Барън не ми напомня; откривам, че не се идентифицирам с готовност с по-висшестоящите или с хора, които имат по-привлекателни качества от мене. Правя го само с хора, които са по-зле.) Артър Барън никога не ми споменава Дерек. Но не е така с Анди Кейгъл, за което го мразя. (Можех да го убия, когато се появи у дома в неделя без покана, за да ми каже — екзалтирано и превзето, — че такава била божията воля. Идеше ми и него да цапардосам.) Изпитвам страстна омраза, когато някой ми говори за Дерек (иде ми направо да го убия), макар в същност да се надявам, че всички хора по света ще се обединят в един и същ миг, за да ми кажат:

— Пратете детето някъде.

Но това няма да стане.

Не е нужно да се допитвам до членовете на семейството си, за да науча мнението им. Дори моето светлокосо, обично, добро, сърдечно и чувствително момче, което се отвращава от наличието на други алтернативи, в същност не е искрено, когато ме моли:

— Недей!

В същност то иска да каже:

— Моля те. Моля те, направи така, че да изчезне бързо — преди да го видят очите, преди разумът да регистрира и запомни това.

Кейгъл се обади от бензиностанцията в града и излъга, че просто минава с колата оттук и би искал да поздрави семейството ми. Изглеждаше изнурен. Под очите му имаше сенки от безсъние и колкото и да се мъчеше, успя само да се усмихне нервно.

— Носят се разни слухове — доверително ми казва той. — Този път наистина се безпокоя. Казвал ли ти е някой нещо за мене?

— Чух, че отново си ходил в Толедо.

— Не разговарят с мене дори и за конференцията. До това време обикновено поне ми посочваха тема.

— Може да нямат нищо пред вид.

— Трябва да се срещна с Хорас Уайт. С него и с Артър Барън. Никога не съм имал вземане-даване с Хорас Уайт.

— Може той да има нещо на ум.

— Групов секс например — изкисква се и ми намига Кейгъл, а жена ми отново излиза от стаята.

— С чернички ли?

Той не долавя иронията ми.

— Не е за мене. Поне не в Толедо. Там имам добри връзки. Трябва да се довлечеш някой път. Добре ще се погрижа за тебе.

— Да го поканя ли на вечеря? — пита жена ми.

— Недей.

— Изглежда толкова нещастен.

— Иска да се поразходи с колата.

— Не ми пука — казва Кейгъл и прокарва опакото на ръката си по устата, за да се обърше. — И без това се уморих да върша все едно и също. Къде са децата? Искам да ги поздравя, преди да си тръгна.

— Играят навън.

— А мъничкия? Дето има мозъчно увреждане?

— Почива си. Нужно му е.

— Знаеш ли, не бива да се виниш за момчето си — казва ми Кейгъл, като се намъква в колата си. — Аз не се виня за крака си. Такава е била божията воля.

— Разбира се, Анди — отговарям му аз със зла усмивка и стискам зъби. — И ти не се безпокой за службата си. Ако я загубиш, то ще е по божия воля.

— Аха — небрежно се съгласява той.

— Аха!

— Защо не го покани да остане? — пита жена ми.

— Не исках.

* * *

Такава е божията воля.

* * *

Получих мястото на Кейгъл.

— Днес си бил с Анди Кейгъл — казва жена ми.

— Откъде знаеш?

— Като вървиш, накуцваш. По-зле ли е кракът му?

— Не, защо?

— Куца повече от всякога, щом ти направо залиташ.

Изправям се, изоставям позата, характерна за Кейгъл, и се облягам с характерната за мене прегърбена поза върху опорната колона на стълбите към втория етаж.

— Не. Куца си както винаги.

Тя ме поглежда подозрително. Отново е пила вино, докато е помагала на прислужницата да приготви вечерята. Подпухналите й очи имат напрегнат и унесен израз. (Не мога да срещна погледа й.) Тя усеща нещо и се придвижва към мене полузаинтригувана.

— Тогава си прекарал с него дълго време.

— Дадоха ми мястото му.

— Така ли?

— Днес получих повишение.

— Какво?

— Мястото на Кейгъл.

— На Кейгъл ли?

— Най-после се осъществи.

— За тази служба ли ставаше дума?

— Можеш да ме поздравиш.

— Знаеше ли, че става въпрос за неговото място?

— Не.

— Знаел си.

— Имах предчувствие.

— А с него какво стана?

— Нищо.

— А какво ще стане? Нали видях как изглеждаше?!

— Беше уволнен.

— Боже господи!

— Днес го уволних. Това още не му е известно. Но мисля, че се досеща.

— Ти си го уволнил?!

— По дяволите, нямаше как. Няма да бъде уволнен. Ще бъде преместен някъде другаде, докато напусне или се пенсионира. Не мога да го оставя при мене. Не бих могъл да го използувам, след като веднъж е бил началник. Ще ме притеснява. При това е муден. Ще ми проваля работата.

— Но има две деца.

— Аз също.

— Ти имаш три.

— И какво от това?

— Пак забравяш Дерек.

— И какво от това?

— Винаги забравяш Дерек.

— И какво от това?

— И от това — онова.

Тя е пияна и се държи предизвикателно.

— Какво друго, за бога, бих могъл да направя?

— Аз съм по-добра от тебе — казва ми тя.

— Нали искаш нова къща? Харесваше ти идеята, че ще получа нова служба, нали?

— Едно време си мислех, че не съм по-добра — продължава тя. — Обаче е така. Харесва ти да си мислиш, че ти си по-добър от мене. Обаче не си. Аз съм по-добрата от двамата.

— Нима? И ще станеш още по-добра, ако спреш да си попийваш вино следобед.

— Майка ти беше права.

— Не намесвай майка ми.

— Просто не те бива за нищо.

— Казах ти да не намесваш майка ми.

— Едва сега го разбрах.

— Винаги искаш пари от мене, нали?

— Не е вярно.

— Ами, не било вярно.

— И те не ти искат. Не те притесняваме чак толкова за пари.

— И се чудиш защо не ти казвам, че те обичам, нали?

— Винаги съм си мислила, че не ме бива за нищо. — В гласа й се долавя нескрита подигравка и равно, преднамерено презрение, които забелязвам за пръв път. — И ти не си от голяма полза тук.

— Кейгъл не ми се сърди, та ти ли?

— Не ти ли се сърди?

— Не. В същност той е човекът, който ме е препоръчал да го заместя.

— Не, не е възможно — хили се глупаво тя, криви устни и унизително клати глава. — Ти си го знаел отпреди месеци. Той току-що го е научил.

— Започнала си бързо да се ориентираш.

— Ти ме научи.

— Поне си се сдобила с нещо.

— Но сега вече зная, че съм по-добра от тебе, не сме ли така?

— Не е ли така. Конструкцията „не сме ли така“ не съществува.

— Котенце.

— Какво каза?

— Котенце.

— Откъде научи пък това?

— От тебе. Казваш го насън.

— Качвам се горе. Писна ми.

— Котенце. Ами вечерята?

— Без мене. Ще празнувам горе сам. Трябва да започна да работя върху речта си.

— Каква реч?

— Голямата реч, която ще трябва да подготвя, за да открия конференцията. Сега съм началник на отдел. Може у дома това да не е от голямо значение, но в службата значи страхотно много. Отговарям за цялото представление. Мога да правя каквото си искам.

— Можеш ли да върнеш Анди Кейгъл на мястото му?

— Майната ти — казвам й аз.

— Просто не те бива за нищо, а?

— Казах ти. Предупредих те. Не искам повече да чувам такива думи от тебе.

— Ще казвам каквото си искам — яростно ми крещи тя в отговор. — Не ме е страх от тебе.

— Да, често ми го казваш — напомням й аз. — А после изтрезняваш и откриваш, че се страхуваш.

Тя се олюлява.

— Копеле с копеле. — Очите й мигновено се напълват със сълзи, които потичат по лицето й. — В още един спор излезе победител, а?

* * *

Нямам чувството, че съм излязъл победител. Докато уморено изкачвам стълбите, имам чувството, че съм загубил. Денят в службата беше мъчителен. Заседанията свършиха в пет, за да има време слуховете да се разчуят и разнесат из компанията до сутринта. Кейгъл се задържа по-късно от останалите, за да потвърди станалото и да изкаже одобрението си:

— Искам да знаеш, че имах голям пръст в тази работа — заявява ми той. — Борих се за тебе срещу Артър Барън, когато той ме помоли да препоръчам човек, който според мене наистина ще може да се справи. Те имаха пред вид някой като Джони Браун или някой от отговорниците на клонове. Казах им, че знаеш по въпроса повече от всички тях. Сега вече ще бъда свободен да си върша глупостите, които ми харесват. Не се бой от нищо. Ще се навъртам и ще ти помагам.

Не, няма да се навърта.

— Благодаря ти, Анди. Какво държиш?

— Хорас Уайт ми даде едно вечно двигателче. Ловя се на бас, че никога не би отгатнал как работи, понеже не знаеш къде е скрита батерията.

(Батериите се изтощават. Ще му останат десетина дни след конференцията, а после ще трябва да си вземе отпуска за няколко седмици и да се премести. Или да се пенсионира. Аз съм съставил план.)

— А аз какво да кажа? — настойчиво питам Джони Браун, който ми препречва пътя със скептичен вид и скрита враждебност, а мускулите на челюстите му са войнствено свити (и аз се чудя дали той няма да ме облекчи още от началото, като ми удари един в зъбите). — Когато научих, направо се вцепених от изненада.

— Чух хубава вест от едни пиленца — хихика тихичко Ед Фелпс, като по този начин ми изказва поздравленията си.

Изплъзвам се от Грийн. Не срещам Ред. Във влака към дома се чувствувам напрегнат и изтощен. Няма да е зле да взема някое от успокоителните лекарства на жена си. Още преди да вляза в къщи, изпитвам жал към себе си, без да зная защо. Отивам в нашата баня да си взема успокоително, после влизам в кабинета си и затварям вратата.

— Какво му е на татко? — надявам се, че ще си шепнат загрижено децата на долния етаж, заедно с болногледачката на Дерек, а и самият Дерек по някакъв начин ще схване, че съм горе в кабинета и съм затворил вратата.

— Не се чувствува добре — надявам се, че ще отговори, силно разкаяна, жена ми.

Искам да си мисля, че затворената врата на кабинета ми предизвиква все същото злокобно чувство на изолираност у другите, каквото все още предизвикват у мене затворените врати на разни хора. (Все още ме обижда това, че дъщеря ми винаги държи вратата на стаята си затворена, когато е вътре. Сега и момчето ми вече го прави.)

Съжалявам, че изобщо казах на жена си какви според мене бяха предсмъртните думи на майка ми. (Съжалявам също, че съм казал насън „котенце“. Сега ще използува срещу мене и това.) Не ми е ясно какво изобщо ме е накарало да смятам, че мога да й се доверявам. (Мъжът трябва твърдо да реши никога да не доверява нищо лично на жена си). Не бях дори сигурен, че майка ми го е казала. Не бях сигурен, че ме е познала за повече от миг последните няколко пъти, когато отидох да я посетя в частната клиника, че е разбрала, че седналият до леглото й човек, който мълчи в продължение на дванадесет, или на десет минути, съм аз. Вече не й носех месни деликатеси, риба и сладкиши с мед — тя не можеше да се храни. Не й разказвах клюки. Тя не чуваше. Повечето пъти дори не бях сигурен, дали виждаше, че някой седи там, макар очите й да бяха приковани в мене.

— Не те бива за нищо — каза тя. Но без глас. По-скоро думите се оформиха върху устните й и въздухът леко просъска. Изненадах се и се наведох над дупката, представляваща устата й, където вече не можех да надничам, без да отместя поглед, и я помолих да повтори казаното.

— Не те бива за нищо.

Това бяха последните думи, които според мене я чух да ми казва. Дори да доживея до сто и деветдесет години, вече никога няма да чуя нищо от нея. Дори светът да съществува още три милиарда години, няма да има повече думи.

* * *

Бива си ги тия последни думи, които една умираща майка казва на чедото си, а? И то на възрастен човек с жена и три деца. Когато ги чух, изпитах по-голяма жал към себе си, отколкото към нея. Тя и бездруго умираше.

Но аз трябваше да продължа.

Не зная какво ме е накарало да сметна, че е безопасно да споделям с жена си. Доста време измина, преди да го направя. Толкова тъжен се чувствувах. Светът ми се виждаше като ръждясала консервна кутия. Някога се напъхвахме в стари захвърлени автомобилни гуми и се опитвахме да се спускаме по наклонени улици. Никога не успявахме. Правехме си тротинетки с колелцата от летните кънки. Но по-лесно беше пеша. Когато паднех, мама ме вдигаше и целуваше удареното място, за да мине.

Никога не трябваше да й го казвам на тая кучка. Кучките запомнят такива неща.

* * *

Обвивките на мозъка… (Обвивките на мозъка стоят и ме болят.) Обвивките на мозъка ми са три на брой и общото им наименование е менинги. Те го покриват от външната страна. Най-вътрешната се нарича pia mater. Тя представлява нежна, влакнеста и богата на кръвоносни съдове мембрана (предполагам, изпъстрена с вени и капиляри.) Чувствувам налягане от вътрешната й страна. Нещо се издува и се блъска в нея така, сякаш ще се пръсне. Понякога ми прилича на бъркани яйца с топено сирене. Слоят pia mater, поддържан от слоевете arachnoidea и dura mater, се противопоставя на нарастващото външно налягане с натиск в обратна посока. Понякога усещам болка. Наименованието pia mater води началото си от неточно преведените на латински арабски думи, които означават (ха-ха!) нежна майка.