Хорас Уолпоул
Замъкът Отранто (6)

Трета глава

Сърцето на Манфред трепна, когато видя, че перата на вълшебния шлем се клатят в такт със звуците на медната тръба.

— Отче — обърна се той към Джером, като веднага спря да се отнася към него като към граф Фалконара. — Какво означават тези знамения? Ако съм съгрешил… — Перата се заклатиха още по-силно. — Ах, аз злочест принц! — възкликна той. — Свети отче! Нима не ще се застъпите за мен в молитвите си!

— Ваша светлост — отвърна Джером. — Всевишният несъмнено е разгневен, задето се глумите над неговите слуги. Покорете се на църквата и престанете да преследвате нейните избраници. Освободете този невинен юноша и се научете да почитате светия сан, с който съм облечен. С господа шега не бива, сам виждате.

Отново се разнесоха звуците на тръбата.

— Признавам, че действах прибързано — рече Манфред. — Идете, отче, при портата и попитайте кой е.

— Подарявате ли ми живота на Теодор? — попита монахът.

— Да, да. Само попитайте кой е!

Джером се хвърли на врата на сина си и избухна в сълзи — тъй преизпълнена с чувства бе душата му.

— Обещахте да отидете при портата — напомни му Манфред.

— Помислих си — отвърна старецът, — че няма да ми се разсърдите, ако преди това ви благодаря с тези сълзи, бликнали от дъното на сърцето ми.

— Вървете, ваша милост — обади се Теодор. — Подчинете се на принца. Не заслужавам заради мен да забавите изпълнението на възложеното ви поръчение.

Джером отиде да попита кой е отвъд портата и получи отговор: вестоносец.

— Кой го праща? — осведоми се монахът.

— Рицарят на гигантския меч — отвърна вестоносецът. — Трябва да говоря с узурпатора на Отранто.

Джером се върна при принца и му предаде дума по дума казаното от вестоносеца. Отначало Манфред бе обхванат от ужас, ала като чу, че го наричат узурпатор, отново се разяри и цялата му храброст се възвърна.

— Аз — узурпатор? Дързък негодник! — извика той. — Кой смее да оспорва титлата ми? Вървете си, отче, това не е работа за монаси. Аз сам ще посрещна този самонадеян човек. Вървете в манастира и подгответе завръщането на принцесата. Синът ви ще остане като заложник за верността ви. Животът му ще зависи от вашето послушание.

— О, боже! — възкликна Джером. — Господарю, та вие току-що освободихте детето ми без всякакви условия! Нима тъй скоро забравихте предупреждението на небесните сили?

— Небето — отвърна Манфред — не изпраща вестоносци да оспорват титлите на законните владетели. Съмнявам се дори дали провъзгласява волята си е посредничеството на монаси… Ала това си е ваша работа, не е моя. Засега знаете какво ми е угодно и никакъв нагъл вестоносец няма да спаси сина ви, ако не се завърнете с принцесата.

Напразно се опитваше светият старец да възрази на принца. Манфред заповяда да го изпроводят от замъка през задната порта, а на някои от слугите си нареди да отведат Теодор на върха на черната кула и строго да го охраняват; при това едва позволи на бащата и сина да се прегърнат набързо на раздяла.

Сетне Манфред се върна в парадната зала на замъка, зае царствена поза и нареди да доведат вестоносеца.

— Е, дръзки човече, какво искаш от мен?

— Изпратен съм при теб, Манфред, узурпатор на княжество Отранто, от прославения и непобедим рицар — Рицарят на гигантския меч, който от името на своя господар, маркиз Фредерик Виченца, иска да върнеш принцеса Изабела, дъщеря на този принц, която ти с низки и предателски средства си взел под своя власт, подкупвайки в негово отсъствие вероломните й настойници. Той иска също така да се откажеш от княжество Отранто, което си узурпирал от споменатия маркиз Виченца — най-близкия кръвен роднина на последния законен владетел Алфонсо Добрия. Ако незабавно не изпълниш тези искания, той те предизвиква на смъртен двубой.

С тези думи вестоносецът хвърли в краката на Манфред своя жезъл.

— А къде е самохвалкото, който те изпраща? — попита Манфред.

— На една левга оттук. Тръгнал е насам, за да те накара да изпълниш исканията на неговия повелител, тъй като той е истински рицар, а ти — узурпатор и насилник.

Колкото и оскърбително да бе това предизвикателство, Манфред съобрази, че не е в негов интерес да гневи маркиза. Той знаеше колко основателни са претенциите на Фредерик, пък и не ги чуваше за пръв път. Прадедите на маркиза бяха приели титлата на принцовете Отранто след смъртта на Алфонсо Добрия, който не бе оставил наследници; ала Манфред, баща му и дядо му бяха прекалено силни, за да може родът Виченца да им отнеме властта. Фредерик — доблестен и влюбчив принц — се бе оженил по любов за млада дама, която беше умряла при раждането на Изабела. Смъртта й му бе подействала тъй тежко, че той взе кръста и се отправи към Светите земи; там го раниха в сражение с неверниците, попадна в плен и се разнесе слух, че е умрял. Когато това известие достигна до ушите на Манфред, той подкупи настойниците на принцеса Изабела и те му я повериха, за да я омъжи за сина си Конрад, тъй като се надяваше с този брак да удовлетвори претенциите и на двата рода. След смъртта на Конрад същото това съображение го тласна към внезапното решение сам да се ожени за нея, а сега намисли да опита да се сдобие със съгласието на Фредерик за този съюз. Подобни подбуди го подтикнаха да покани бранителя на интересите на Фредерик в замъка, та да не би той да научи за бягството на Изабела, за което най-строго забрани на слугите си да споменават дори дума пред хората на рицаря.

— Вестоносецо — рече Манфред, щом размисли над всички тези доводи, — върни се при своя господар и му предай, че преди да разрешим спора си с мечове, бих желал да поговоря с него. Кажи му, че го каня в замъка си, където — кълна се, тъй като съм истински рицар — ще му бъде оказан любезен прием и ще му бъде осигурена пълна безопасност — на него и на хората му. Ако не съумеем да разрешим спора си с мирни средства, давам честната си рицарска дума, че безпрепятствено ще напусне замъка и ще получи пълно удовлетворение според законите на оръжието — нека бог и светата троица бъдат с мен!

Вестоносецът се поклони три пъти и си тръгна.

Докато траеше този разговор, душата на Джером се мяташе между хиляди противоречиви чувства. Тъй като бе уплашен до смърт за живота на сина си, първата му мисъл бе, че ще трябва да убеди Изабела да се върне в замъка. И все пак мисълта за нейния брак с Манфред го плашеше не по-малко. Боеше се от безграничната покорност на Иполита спрямо волята на нейния господар и макар да не се съмняваше, че ако сполучи да поговори с нея, ще разколебае послушанието й, като я убеди в неблагочестието на този развод, все пак се опасяваше, че научи ли Манфред кой подклажда несъгласието на съпругата му, Теодор би бил сполетян от същата печална участ. Джером нямаше търпение да узнае откъде се бе появил този вестоносец, който тъй безцеремонно оспори титлата на Манфред, обаче съзнаваше, че мястото му сега е в манастира, за да не би Изабела да напусне пределите му и бягството й да бъде приписано на него. И така, той се върна безутешен в обителта, без да знае как да постъпи. Монахът, който го посрещна на входа и забеляза опечаления му вид, попита:

— Уви, братко, значи е вярно, че сме изгубили нашата прекрасна принцеса Иполита?

Светият старец се стресна и възкликна:

— Какво искаш да кажеш, братко? Аз идвам направо от замъка и я оставих в отлично здраве!

— Преди четвърт час Мартели мина покрай манастира на път от замъка и ни съобщи, че нейна светлост се е поминала. Всички братя се отправиха към параклиса да се молят за благополучното преселване на душата й в един по-добър свят, а мен оставиха да дочакам завръщането ти. Те знаят за светата ти привързаност към тази благочестива жена и се безпокоят за мъката, която това известие ще ти причини, макар всички да имаме основания да проливаме сълзи — тя бе като майка за нашата обител. Ала ние сме само странници в този живот и не бива да роптаем — всички ще я последваме. Дано кончината ни бъде подобна на нейната!

— Ти бълнуваш, добри ми братко! — каза Джером. — Казвам ти — идвам право от замъка и оставих принцесата в добро здраве. Къде е Изабела?

— Горката девойка! — отвърна монахът. — Съобщих й тъжната вест и й предложих духовна утеха; напомних й за преходността на нашия земен живот и я посъветвах да се покалугери, като й дадох за пример благочестивата принцеса Санча от Арагон.

— Усърдието ти е похвално — нетърпеливо го прекъсна Джером, — но засега е излишно: Иполита е в добро здраве, или поне искрено вярвам, че е така. Не съм чул нищо в обратния смисъл. Ала все пак ми се струва, че решимостта на принца… Е, братко, къде е принцеса Изабела?

— Не знам. Тя дълго плака, а сетне каза, че ще се оттегли в стаята си.

Джером незабавно остави събрата си и забърза към Изабела, ала не я намери в покоите й. Разпита манастирските слуги, но не научи нищо за нея. Напразно я търси из целия манастир и из църквата, изпрати хора да я дирят из околностите, да питат дали някой я е видял — ала всичко бе напразно. Не може да се опише с думи недоумението на добрия човечец. Той предположи, че Изабела е заподозряла Манфред в убийство на жена си, уплашила се е и се е укрила в някое по-тайно убежище. Това ново бягство, помисли си той, сигурно ще вбеси принца до крайност. Макар известието за смъртта на Иполита да му се стори неправдоподобно, то още повече усили страховете на добрия старец; и въпреки че бягството на Изабела бе красноречиво свидетелство за отвращението на девойката към брака с Манфред, Джером не можа да почерпи от това утеха, тъй като то представляваше заплаха за живота на сина му. Той реши да се върне в замъка и накара няколко от събратята си да го съпроводят, за да потвърдят пред Манфред неговата невинност и при нужда също да ходатайстват за живота на Теодор.

 

 

Междувременно принцът излезе на двора и заповяда да разтворят широко портите на замъка, за да приемат непознатия рицар и неговата свита.

Кортежът пристигна след няколко минути. Най-отпред яздеха двама предводители с жезли. Следваше ги вестоносец, съпровождан от двама пажове и двама тръбачи. Зад тях — сто пеши охранници, придружени от още толкова на коне. После — петдесет слуги, облечени в алено и черно: цветовете на рицаря. Сетне се появи знаменосец, чийто кон бе воден за юздите от двама вестители — знамето му бе разделено на четири части и изобразяваше гербовете на Виченца и Отранто: обстоятелство, което твърде много уязви принца, но той успя да сдържи раздразнението си. После още двама пажове. Изповедникът на рицаря, чаткащ с броеницата си. Отново петдесет прислужници, облечени като предишните. Двама рицари, в доспехи от главата до петите, със спуснати забрала — другари на главния рицар. Техните оръженосци, понесли знамената и гербовете на своите господари. Оръженосецът на главния рицар. Сто придворни, изнемогващи под тежестта на гигантския меч. Самият рицар, възседнал кафяв жребец, в пълни бойни доспехи, с копие на рамо, със скрито под забралото лице и огромен сноп алени и черни пера на шлема. Петдесет пеши охранници с барабани и тръби завършваха процесията, която се раздели на две, за да стори място на главния рицар.

Той спря веднага щом наближи портата, а вестоносецът пристъпи напред и отново прочете предизвикателството. Манфред не бе в състояние да откъсне очи от гигантския меч и като че ли не чуваше думите му, ала вниманието му скоро бе привлечено от мощния вятър, който задуха откъм гърба му. Той се обърна и видя, че перата на вълшебния шлем се развяваха по същия начин, както и преди. Нужна бе цялата неустрашимост на Манфред, за да не падне духом пред съвкупността от всички тези обстоятелства, които сякаш предвещаваха неговата гибел. Ала той сметна за недопустимо да прояви малодушие в присъствието на непознати и да изгуби славата си на храбър мъж, затова рече:

— Почтени рицарю, който и да си ти, приветствам те с добре дошъл. Ако си обикновен смъртен, твоята смелост ще срещне тук равна на себе си, а ако си истински рицар не ще прибегнеш до магии, за да постигнеш целта си. Дали небето или адът изпраща тези знамения, е без значение — Манфред вярва в правотата на своето дело и в подкрепата на свети Никола, който винаги е покровителствал дома му. Слез от коня си, почтени рицарю, и отдъхни — утре ще се срещнем в честен бой и дано всевишният подкрепи този, чиято страна е справедлива.

Рицарят слезе от коня си, без да отвърне, и Манфред го поведе към парадната зала на замъка. Когато прекосяваха двора, непознатият спря и впери поглед във вълшебния шлем; сетне коленичи и като че ли няколко минути се моли наум. След това стана и направи знак на принца, че е готов да го следва. Щом влязоха в залата, Манфред предложи на рицаря да свали доспехите си, ала той само поклати отрицателно глава.

— Почтени рицарю — каза Манфред, — това е неучтиво от твоя страна, ала кълна се в бога, че няма да ти противореча, а и ти не ще имаш основания да се оплачеш от принца на Отранто. Аз не замислям предателство и се надявам, че и ти ще ми отвърнеш със същото; ето, вземи този залог. — Манфред свали пръстена от ръката си. — Ти и твоите приятели ще бъдете закриляни от закона на гостоприемството. Остани тук, докато донесат храна и напитки — ще дам разпореждания да настанят удобно и теб, и свитата ти и пак ще се върна.

Рицарят и двамата му другари се поклониха, показвайки с това, че приемат любезната покана на Манфред. Принцът нареди да изпроводят свитата на непознатия до приюта в съседство, основан от принцеса Иполита за странстващи поклонници. Когато процесията обикаляше двора, за да се отправи наново към портите, гигантският меч изведнъж се изтръгна от ръцете на онези, които го носеха, падна на земята досами шлема и остана там, без да помръдне. Манфред, станал почти безчувствен към свръхестествените явления, устоя и на това ново чудо, върна се в залата, където междувременно бяха приготвили всичко за гощавката, и покани безмълвните си гости да заповядат на масата. Колкото и да му беше тежко на душата, той все пак се опитваше да развесели събралите се. Зададе им няколко въпроса, но му бе отговорено не с думи, а със знаци. Новодошлите повдигнаха забралата си само колкото да могат да се хранят, ала и ядоха твърде оскъдно.

— Господа — обърна се принцът към тях, — вие сте първите гости, приветствани между тези стени, които ми отказват благоволението да общуват с мен; струва ми се също така, че рядко се е случвало господари да излагат на опасност владенията и достойнството си, встъпвайки в единоборство с безмълвни непознати. Твърдите, че сте се явили тук от името на Фредерик да Виченца; чувал съм за него, че е доблестен и учтив рицар; осмелявам се да кажа, че той не би сметнал за недостойно да разговаря на маса с равен нему принц, прочут с бойните си подвизи. Въпреки това мълчите — е добре, както желаете! Според законите на гостоприемството и рицарството вие сте господари под този покрив и сте свободни да постъпвате както ви е угодно… И все пак налейте ми бокал с вино; надявам се, че няма да откажете да вдигнете наздравица за повелителките на сърцата си.

Главният от тримата рицари въздъхна, прекръсти се и стана с намерението да напусне масата.

— Почтени рицарю — рече му Манфред, — това, което казах, бе само шега — няма с нищо да ви притеснявам, постъпвайте както желаете. Щом не сте предразположен към веселие, нека всички бъдем тъжни. Може би сте настроени да пристъпим направо към деловите въпроси — в такъв случай да се оттеглим и чуйте какво имам да ви кажа, дано то ви допадне повече от напразните ми опити да ви развлека.

И Манфред поведе тримата рицари към вътрешните покои на замъка, затвори вратата, покани ги да седнат и заговори, като се обръщаше към най-главния:

— Вие дойдохте при мен, почтени рицарю, от името на маркиз Виченца, който, доколкото ми стана ясно, желае да върна дъщеря му Изабела, сгодена пред лицето на светата църква и със съгласието на законните й настойници за моя син; също така искате да се откажа от своите владения в полза на вашия господар, който претендира, че е най-близкият кръвен роднина на принц Алфонсо — мир на праха му! Най-напред ще отговоря на второто ви искане. Трябва да знаете, както това е известно на вашия господар, че наследих княжество Отранто от баща си, дон Мануел, който от своя страна го унаследи от дядо ми, дон Рикардо. Техният предшественик Алфонсо умря бездетен в Светата земя и завеща владенията си на дядо ми Рикардо като награда за вярната му служба.

Непознатият поклати отрицателно глава.

— Почтени рицарю! — разпали се Манфред. — Рикардо беше храбър и честен мъж; той бе и много благочестив, за което свидетелстват съседната църква и двата манастира, основани от щедрите му пожертвования. Особено го покровителстваше свети Никола… Дядо ми не бе способен да… Искам да кажа, господине, че дон Рикардо не бе способен… Извинете, прекъснахте ме и забравих мисълта си. Почитам паметта на дядо си… Е, господа, той запази това княжество благодарение на своя меч и на покровителството на свети Никола… Запази го и баща ми, а същото, господа, ще сторя и аз, пък да става, каквото ще става! Ала Фредерик, вашият господар, е най-близкият кръвен роднина… Аз се съгласих да поверя на оръжието съдбата на своята титла… щях ли да го сторя, ако тя бе незаконна? Бих могъл да попитам — къде е господарят ви Фредерик? До нас достигна вестта, че е умрял в плен. А вие твърдите, по-точно постъпките ви говорят за това, че бил жив… Няма да поставям действията ви под съмнение, а бих могъл, господа, бих могъл! Но не искам. Други на мое място биха предложили на Фредерик да отвоюва наследството си със сила, ако може, не биха се съгласили достойнството им да зависи от изхода на един двубой… не биха се покорили на решението на безмълвни непознати… Извинете, господа, твърде съм разпален, ала поставете се на мое място: нима вие самите, бидейки доблестни рицари, не бихте възнегодували, ако вашата чест и честта на прадедите ви се постави под съмнение? Но да се върнем на въпроса — искате да ви дам принцеса Изабела… Ала трябва да ви попитам, господа — упълномощени ли сте да я вземете от мен? — Рицарят кимна. — Тогава я вземете — продължи Манфред. — Вземете я, щом имате това право. Но трябва да ви попитам, благородни рицарю, пълномощията дадени ли са ви по всички правила? — Рицарят отново кимна. — Добре. Тогава чуйте какво ще ви предложа. Вие виждате пред себе си, господа, най-нещастния от всички мъже. — Той заплака. — Не ми отказвайте съчувствието си, заслужил съм го с пълно право. Знайте, че изгубих единствената си надежда, своята радост, опората на дома си — вчера сутринта умря Конрад. — Рицарите изразиха със знаци учудването си. — Да, господа, зла участ отне сина ми. Изабела е свободна.

— Значи я връщате! — възкликна главният рицар, като наруши мълчанието си.

— Моля ви за още малко търпение — продължи Манфред. — С удовлетворение разбирам от този израз на добра воля, че ще можем да разрешим спора си без кръвопролитие. Ала трябва да ви кажа още нещо, което съвсем не е продиктувано от личните ми интереси. Пред себе си виждате човек, отвратен от този свят: загубата на сина ми ме накара да се отвърна от земните грижи. Силата и могъществото вече нямат цена в моите очи. Исках с чест да предам на сина си жезъла, наследен от прадедите ми… ала уви, това е вече невъзможно! Самият живот ми е тъй безразличен, че с радост приех предизвикателството ви — за истинския рицар няма по-достоен край от този да умре, защищавайки призванието си; каквато и да я волята на всевишния, аз й се подчинявам, защото — уви, господа! — много са моите неволи. На Манфред не може да се завижда… ала, вие несъмнено знаете цялата ми история. — Рицарят показа със знаци, че тя не му е известна, и даде да се разбере, че му е любопитно и иска Манфред да продължи. — Възможно ли е, господа, да не сте запознати с историята ми? Нима не сте чули нищо за мен и принцеса Иполита? — Рицарите поклатиха глави. — Не? Тогава чуйте, господа. Вие мислите, че съм честолюбив, ала честолюбието, уви, е изтъкано от по-груба материя. Ако бях честолюбив, щях ли през всичките тези години да се измъчвам в ада на душевните страдания… ала аз злоупотребявам с търпението ви; ще бъда кратък. Знайте, че от дълго време съвестта ми е тревожна заради брака ми с принцеса Иполита. Ах, господа, ако само познавахте тази възхитителна жена! Аз я обожавам като възлюбена и високо я ценя като другар… ала — уви! — човек не е роден за пълно щастие! Тя споделя моите тревоги и с нейно съгласие представих това дело за разглеждане от църквата, тъй като сме свързани с родствени връзки, при които бракът е недопустим. Всеки миг очаквам да получа окончателното решение, което ще ни раздели завинаги… убеден съм, че ми съчувствате… виждам го в очите ви… простете сълзите ми! — Рицарите се споглеждаха и се чудеха накъде клони Манфред. — След внезапната смърт на сина ми — продължи той, — в момент, когато душата ми бе обхваната от тревогата, която споделих с вас, едничката ми мисъл бе да се откажа от княжеството и завинаги да се оттегля от хорските очи. Но силно се затруднявах да реша кого да оставя за наследник — човек, способен да се грижи за народа ми — и как да постъпя с младата принцеса Изабела, която ми е скъпа като родна дъщеря. Искаше ми се да възстановя династията на Алфонсо, пък било то и в лицето на някой много далечен неин представител, макар, моля да ме извините, да съм убеден, че именно по негова воля потомците на Рикардо заеха мястото на Алфонсовите родственици; и все пак къде трябваше да търся тези родственици? Не познавах никого, освен вашия господар Фредерик, а той бе в плен у неверниците или мъртъв; а дори и да беше жив, щеше ли да напусне процъфтяващата държава Виченца заради незначителното княжество Отранто? И ако не пожелаеше да дойде тук, можех ли да понеса мисълта, че ще виждам със собствените си очи как някой жесток и безчувствен наместник управлява нещастните ми верни поданици? Защото, господа, аз обичам народа си и, слава на всевишния, се радвам на неговата любов… Но ще попитате — каква е целта на тази дълга реч? Накратко казано, господа, работата е следната. Като ви доведе при мен, небето сякаш ми посочи изход от затрудненията и лек за злощастията. Принцеса Изабела е свободна, аз самият скоро ще бъда свободен. Заради благото на моя народ съм готов на всичко… Няма ли да е най-добрият, дори единственият начин да сложим край на разприте между нашите родове, като взема принцеса Изабела за жена… Изглеждате ми изумени… Ала макар че добродетелите на Иполита винаги ще ми бъдат скъпи, един принц не бива да мисли за себе си — той е роден, за да служи на своя народ.

Влезлият в този миг слуга уведоми Манфред, че Джером и няколко негови събратя искат незабавно да бъдат приети. Принцът се раздразни от тази намеса и тъй като се опасяваше да не би монахът да разкрие пред непознатите, че Изабела се е укрила в светилището, реши да не го допуска в залата. Тутакси обаче си помисли, че Джером вероятно е дошъл да съобщи за завръщането на девойката, и започна да се извинява пред рицарите, задето му се налага да ги остави за няколко минути, ала монасите нахълтаха, преди да успее да излезе. Принцът гневно ги наруга за това нахлуване и се опита да ги изблъска навън, обаче Джером бе твърде развълнуван, за да бъде изгонен тъй лесно. Той гръмогласно оповести бягството на Изабела и започна разгорещено да доказва своята невинност. Манфред, обезумял както от новината, така и от факта, че тя бе станала достояние на непознатите, беше способен да произнася само несвързани фрази — ту ругаеше монаха, ту успокояваше рицарите; изгаряше от нетърпение да разбере какво е станало е принцесата и също толкова се боеше да не би и гостите му да научат; едва се сдържаше да не се впусне да я преследва и същевременно се страхуваше да не би и новодошлите да се присъединят към него. Предложи да изпрати свои хора да я дирят, ала главният рицар наруши мълчанието си и гневно го порица за недостойната и лукава игра, след което пожела да узнае причината за първоначалното бягство на Изабела от замъка. Манфред хвърли суров поглед на Джером, с който му заповядваше да мълчи, и набързо стъкми някаква история — че след смъртта на Конрад я бил настанил в светилището, докато вземе решение как да постъпи с нея по-нататък. На Джером, който трепереше от ужас за живота на сина си, дори не му хрумна да го опровергае, обаче един от монасите, който не беше в плен на подобни страхове, разказа откровено, че Изабела избягала предишната нощ и се скрила в църквата. Напразно Манфред се опитваше да сложи край на тези разкрития, които го позоряха и изпълваха душата му със смут. Изумен от противоречивите съобщения и почти убеден, че Манфред, макар да бе изразил безпокойство при вестта за нейното бягство, е скрил някъде принцесата, главният рицар се втурна към вратата, възкликвайки:

— Предател! Изабела ще бъде намерена!

Манфред се опита да го спре, но другите двама помогнаха на другаря си да се изтръгне и той забърза към двора, където свика хората си. Когато разбра, че няма как да му попречи в издирването на Изабела, Манфред предложи да го съпроводи и извика слугите си, а на Джером и на монасите нареди да показват пътя; след това всички напуснаха замъка. Тайно обаче принцът нареди да охраняват строго свитата на рицаря, докато пред самия него се престори, че изпраща вестоносец да извика хората му на помощ.

 

 

Междувременно Матилда, която всячески търсеше начини да спаси младия селянин, завладял изцяло мислите й, откакто чу в парадната зала смъртната му присъда, научи от прислужниците си, че веднага след излизането на отряда от замъка Манфред разпратил хората си в разни посоки да дирят Изабела. В бързината той бе дал нарежданията най-общо, без намерението да ги отнесе и до пазачите на Теодор. Слугите обаче, водени от усърдието да изпълнят дословно заповедите на своя строг господар и подтиквани от собственото си любопитство и жажда за развлечение, предоставено от възможността да участват в такава завладяваща гонитба, до един бяха напуснали замъка. Матилда се освободи от прислужниците си, промъкна се в тъмната кула, дръпна резето и се появи пред изумения юноша.

— Млади момко — рече тя, — макар синовният дълг и моминската скромност да осъждат предприетата от мен стъпка, светото милосърдие, което стои над всичко, оправдава действията ми. Бягай! Вратата на тъмницата е отворена! Баща ми и слугите му не са в замъка, но може скоро да се върнат. Върви си в мир и нека небесните ангели да те напътстват!

— Ти несъмнено си един от тези ангели! — възкликна възхитеният Теодор. — Само благословена от господа светица може да говори, да постъпва и да изглежда като теб! Мога ли да науча името на моята божествена покровителка? Стори ми се, че спомена баща си. Възможно ли е? Възможно ли е Манфредовата плът и кръв да изпитва свето състрадание? Прекрасна дево, ти мълчиш и не ми отговаряш… Но как самата ти се озова тук? Защо пренебрегваш своята безопасност и удостояваш с внимание клетник като мен? Да избягаме заедно! Животът, който ми даряваш, ще бъде посветен на твоята защита.

— Уви, грешиш — въздъхна Матилда. — Аз наистина съм дъщеря на Манфред, ала никакви опасности не ме грозят.

— Това е изумително! — възкликна Теодор. — Едва снощи благославях случая, който ме направи твой защитник, а ти, ръководена от великото си състрадание, вече ми се отплащаш.

— Отново грешиш — отвърна принцесата. — Но сега не е време за обяснения. Бягай, добродетелни младежо, докато все още съм в състояние да те спася; ако баща ми се завърне, и двамата ще има от какво да се боим.

— Как можеш да допуснеш, прелестна дево, че ще приема да получа в дар живота си от тебе срещу цената да ти навлека беда? По-добре да понеса хиляди пъти смъртта!

— Никаква заплаха не тегне над главата ми — отговори девойката, — ако ти не се бавиш. Бягай и никой не узнае, че съм ти помогнала.

— Закълни се във всички светци — настоя младежът, — че няма да те заподозрат. Иначе давам дума, че няма да помръдна оттук и ще чакам жребия, който ми е отредила съдбата.

— О, колко си благороден! Ала бъди спокоен — върху мен не ще падне и сянка от подозрение.

— Подай ми прекрасната си ръка като доказателство за своята искреност — продължи Теодор — и ми позволи да я окъпя в горещите сълзи на признателността.

— Опазил бог! Това не бива да стане.

— Уви! — рече момъкът. — До този час познавах само злочестието и може би никога вече не ще бъда дарен с такова щастие… Не отхвърляй чистия порив на безпределната ми признателност! Самата ми душа иска да запечата върху ръката ти чувствата, които я преизпълват!

— Замълчи и бягай — настоя Матилда. — Какво би казала Изабела, ако те видеше в краката ми?

— Коя е Изабела? — учуди се Теодор.

— Боже мой! — възкликна девойката. — Нима услужвам на един измамник! Вече си забравил с какво любопитство ме разпитваше тази сутрин!

— Твоят облик, твоите постъпки, цялото ти прекрасно същество излъчва божественост, ала думите ти са неясни и тайнствени — рече юношата. — Говори, благородна дево, но говори така, че речта ти да е понятна за твоя верен слуга.

— Много добре разбираш всичко! — възрази Матилда. — И аз още веднъж ти заповядвам да тръгваш! Ако губим време в празни спорове, то твоята кръв, която се опитвам да спася, ще тегне на моята съвест.

— Тръгвам, господарке моя, защото такава е волята ти и защото не искам да вкарам в гроба беловласия си баща, когото мъката ще погуби. Само ми кажи, възхитителна дево, че ми даряваш състраданието на нежната си душа.

— Постой — промълви Матилда. — Ще те проводя до подземния проход, през който избяга Изабела. Той ще те отведе в църквата „Свети Никола“, където можеш да се укриеш.

— Как! — възкликна Теодор. — Нима съм помогнал на друга в подземните сводове, а не на теб, прекрасна дево?

— Да, на друга. Но не ме разпитвай повече. Треперя, като виждам, че си още тук. Бягай по-бързо и търси убежище при олтара!

— При олтара — повтори момъкът. — Не, принцесо, такива убежища са за безпомощни девици или за престъпници. Никакъв грях не тегне на душата на Теодор и не бива да изглежда, че се чувствам виновен. Дай ми меч, господарке моя, и баща ти ще види, че презирам позорното бягство.

— Безразсъдни момко! — извика Матилда. — Нима ще посмееш в своята самонадеяност да вдигнеш ръка срещу принца на Отранто?

— Не, срещу твоя баща не ще посмея — призна Теодор. — Извини ме, господарке, бях забравил… Но нима мога да те гледам и да вярвам, че си рожба на тиранина Манфред? Ала той е твой родител и от този миг всичко лошо, което ми е причинил, ще потъне в забрава.

Глухо продължително стенание, което долетя някъде отгоре, стресна и двамата.

— Боже всемогъщи! — възкликна Матилда. — Някой ни е подслушвал!

Те напрегнаха слух, но повече нищо не достигна до ушите им и затова решиха, че шумът е бил причинен от поривите на вятъра; принцесата тръгна с леки стъпки пред Теодор и го отведе в оръжейната, където му даде пълни бойни доспехи и го изпрати до задната порта.

— Стой по-надалеч от градчето и всички места на запад от замъка — заръча му тя. — Навярно именно там Манфред и непознатите рицари търсят Изабела. Придържай се към другата страна. Зад онази гора на изток ще видиш скална верига, прорязана от цял лабиринт пещери, стигащи до брега. Там ще можеш да се укриеш, докато ти се представи случай да направиш знак на някой кораб да се приближи и да те качи. Върви и нека господ те закриля. А понякога в молитвите си споменавай Матилда.

Теодор се хвърли в нозете й, сграбчи бялата й като лилия ръка и след известна душевна борба тя му позволи да я целуне; той се закле при първа възможност да получи рицарско звание и пламенно я замоли да му разреши да стане неин рицар.

Ала преди принцесата да успее да отговори, оглушителен гръм разтърси внезапно стените на замъка. Теодор щеше да продължи молбите си въпреки бурята, ала изплашената девойка побърза да се върне обратно, като с безпрекословен тон му заповяда да си върви. Момъкът въздъхна и потегли, без да може да откъсне поглед от портата, докато Матилда не я затвори и не сложи край на срещата, възпламенила сърцата и на двамата със страст, каквато не бяха познали до този момент.

Потънал в размисли, Теодор се запъти към манастира, за да види баща си и да му съобщи за своето освобождение. Там му казаха, че Джером отсъства, а също така, че търсят принцеса Изабела, и юношата научи някои подробности за нейната история, които дотогава не беше чувал. Присъщата му рицарска доблест и великодушие незабавно разпалиха в сърцето му желание да й помогне, ала монасите не бяха в състояние да го упътят по дирите й. А и не беше склонен да я търси надалече, тъй като образът на Матилда се бе запечатал тъй дълбоко в сърцето му, че не можеше да понесе мисълта да се отдалечи твърде много от замъка, където тя живееше. Обичта, която Джером прояви към него, засили неохотата му и той дори убеди сам себе си, че синовната преданост е главната причина, задето се мае тъй между замъка и манастира. Най-сетне Теодор реши до завръщането на Джером да се укрива в споменатата от Матилда гора и така да изчака вечерта. Там той започна да търси най-сенчестите места, тъй като те твърде добре подхождаха на сладостната печал, завладяла душата му.

В плен на тези настроения, той незабелязано за себе си стигна до пещерите, служили в стари времена за приют на отшелници, а сега според жителите от околността се населяваха от зли духове. Като си спомни за тези поверия, Теодор — човек безстрашен и обичащ приключенията — даде воля на любопитството си и потъна в тайните извивки на лабиринта. Още не беше навлязъл дълбоко в недрата на пещерите, когато изведнъж му се стори, че чува отпреде си нечии отдалечаващи се стъпки. Макар да не се съмняваше в нищо, в което ни повелява да вярваме нашата свята религия, момъкът не бе в състояние да си представи, че един добър човек би могъл да бъде изоставен безпричинно на произвола на злите тъмни сили. Помисли си, че това място навярно е обитавано по-скоро от разбойници, отколкото от онези пратеници на преизподнята, които — както се говори — досаждат на странниците и ги заблуждават. Теодор отдавна изгаряше от нетърпение да изпита доблестта си и като оголи меч, тръгна спокойно напред, воден от едва доловимото шумолене. От своя страна подрънкването на неговите доспехи издаваше присъствието му на онзи, който го отбягваше. Вече убеден, че не греши, Теодор ускори крачка и полека-лека достигна беглеца, макар той също да бързаше. Преследваният се оказа жена, която в същия миг падна задъхана на земята. Момъкът побърза да я вдигне, ала тя бе обхваната от такъв ужас, че той се изплаши, да не би да изгуби съзнание в ръцете му. С най-топли думи Теодор се постара да разпръсне тревогата й, като я увери, че не само не ще й причини зло, а дори ще я защищава с цената на собствения си живот. Успокоена от галантното му държане, дамата вдигна поглед към лицето на покровителя си и рече:

— Но аз съм чувала вече този глас!

— Това едва ли е възможно — отвърна Теодор, — освен ако не сте принцеса Изабела.

— Боже милосърдни! — извика тя. — Нали не сте изпратен да ме търсите?

С тези думи тя падна пред него на колене и започна да му се моли да не я предава на Манфред.

— На Манфред! — възкликна младежът. — Не, благородна дево, аз ви избавих веднъж от тиранията му и ще положа всички усилия, каквото и да ми струва това, за да ви укрия от нови негови посегателства.

— Нима е възможно вие да сте онзи благороден непознат, когото срещнах снощи в подземията на замъка? Сигурно не сте простосмъртен, а моят ангел — пазител. Нека на колене ви благодаря…

— Недейте, любезна принцесо — рече Теодор. — Не се унижавайте пред един беден и самотен младеж. Ако всевишният ме е предопределил за ваш избавител, той ще доведе делото си докрай и ще укрепи десницата ми в името на справедливостта. Ала по-добре елате с мен, принцесо, тъй като сме твърде близо до входа на пещерата; нека потърсим недрата й — няма да съм спокоен, докато не се уверя, че сте в пълна безопасност.

— Уви, покровителю мой, какво имате предвид? — попита тя. — Макар постъпките ви да са благородни, макар изразените от вас чувства да свидетелстват за чистотата на вашата душа, нима ми подхожда да се отдалечавам насаме с вас в този заплетен лабиринт? Какво ще си помисли за моето поведение този строг съдник, светът, ако бъдем открити заедно?

— Уважавам вашата добродетелност — отвърна Теодор — и съм убеден, че не изпитвате подозрения, оскърбителни за моята чест. Намерението ми бе да ви отведа в най-потайната пещера сред тези скали и с цената на живота си да преградя пътя на всеки, който би дръзнал да нахлуе там. Освен това, благородна принцесо — продължи той с въздишка, — колкото и да сте прекрасна и съвършена и макар да не крия, че съм подвластен на земни чувства, знайте, че сърцето ми принадлежи на друга и въпреки…

Внезапен шум попречи на Теодор да продължи. Скоро двамата различиха възгласите: „Изабела! Ехей! Изабела!“ — и ужасът отново сграбчи в ноктите си разтрепераната принцеса. Момъкът се опита да я ободри, ала безуспешно. Той я увери, че по-скоро ще умре, отколкото да допусне тя отново да попадне във властта на Манфред, и като я помоли да се скрие, се върна назад, за да препречи пътя на човека, който я търсеше.

При входа на пещерата той зърна рицар в пълно бойно снаряжение да разговаря с един селянин, който го уверяваше, че видял как някаква дама се скрила сред скалите. Рицарят възнамеряваше да се втурне по дирите й, ала Теодор се изправи пред него с оголен меч и решително му нареди, ако му е мил животът, да не прави и крачка напред.

— Кой си ти, дръзнал да излезе насреща ми? — високомерно попита рицарят.

— Аз съм този, чиито думи не се разминават с делата му — отвърна Теодор.

— Търся принцеса Изабела — заяви рицарят — и научих, че се е укрила сред тези скали. Не ми пречи, защото ще се разкайваш, дето си преди викал гнева ми.

— Намерението ти е тъй гнусно, както е презрян гневът ти — рече Теодор. — Върни се там, откъдето си дошъл, или скоро ще разбереш чий гняв е по-страшен.

Непознатият, който бе главният рицар, явил се от името на маркиз Виченца, бе успял да се отскубне с галоп от Манфред, докато принцът разпитваше всеки срещнат за Изабела и издаваше различни заповеди, с цел да попречи на тримата рицари да я открият. Гостът и по-рано бе хранил подозрения, че Манфред сам е укрил девойката, а сега оскърблението, нанесено му от човек, поставен — според него — от принца да я охранява, потвърди тези подозрения и затова, без да каже и дума повече, той се нахвърли с меч в ръка срещу Теодор; скоро сигурно щеше да се освободи от всякакви препятствия, ако момъкът, който от своя страна го взе за един от военачалниците на Манфред, не бе готов да подкрепи на дело хвърленото предизвикателство и не посрещна удара с щита си. Дълго сдържаната в гърдите му храброст изригна с все сила и той се нахвърли устремно срещу рицаря, тласкан към не по-малко доблестна съпротива от бушуващите в душата му гордост и ярост. Двубоят бе ожесточен, ала краткотраен — Теодор нанесе на противника си три рани и успя да го обезоръжи, тъй като загубата на кръв бе обезсилила рицаря и той изгуби съзнание. Селянинът, избягал още при първата схватка, съобщи за случилото се на някои от слугите на Манфред, които, изпълнявайки заповедите на господаря си, се бяха разпръснали из гората и диреха Изабела. Те дотърчаха в мига, в който рицарят рухна на земята, и много скоро разпознаха в него пристигналия в замъка благороден непознат. Въпреки омразата си към Манфред Теодор не бе в състояние да се радва на удържаната победа, без да изпитва чувства на жал и състрадание; ала вълнението му нарасна още, когато разбра кой е неговият противник и му бе разяснено, че той не е човек на Манфред, а негов враг. Младежът помогна на слугите на принца да освободят рицаря от доспехите му и се опита да му окаже помощ и да спре струящата от раните кръв. Събрал сетни сили, раненият проговори със слаб, пресекващ глас:

— Великодушни противнико, и двамата с теб изпаднахме в заблуда. Аз те взех за оръдие на тиранина, а виждам, че и ти си извършил същата грешка… Късно е вече за извинения… Силите ми секват… Ако Изабела е наблизо… Повикай я… трябва… важни тайни…

— Той умира! — възкликна един от слугите. — Някой няма ли у себе си разпятие? Андреа, помоли се над него.

— Донесете вода — заповяда Теодор — и му дайте да пийне глътка, а аз ще изтичам да извикам принцесата.

С тези думи той се втурна при Изабела и накратко, като премълча за собствената си доблест, й разказа как за нещастие се заблудил и ранил един придворен на баща й, който желаел преди смъртта си да й съобщи нещо много важно. Изабела се бе зарадвала, като чу Теодор да я вика, и сега бе цяла във властта на изумлението, предизвикано от неговите думи. Ободрена от новото доказателство за храбростта на младия мъж, тя позволи да бъде отведена при простряния на земята окървавен рицар, останал без глас и стон, ала страховете й се възродиха, когато зърна слугите на Манфред. Девойката бе готова да побегне отново, ала Теодор й посочи, че слугите са невъоръжени, и ги заплаши с мигновена смърт, ако посмеят да докоснат принцесата. Непознатият отвори очи и като видя пред себе си жена, промълви:

— Ти… умолявам те, кажи ми истината… ти ли си Изабела да Виченца?

— Да, аз съм — отвърна Изабела. — Дано господ ви помогне да оздравеете.

— Тогава ти… тогава ти… — с мъка продължи рицарят — виждаш пред себе си… своя баща… Целуни ме…

— О, чудо! О, ужас! Какво чувам! Какво виждам! — извика девойката. — Баща ми! Вие сте баща ми! Но как се озовахте тук? За бога, говорете! О, тичайте за помощ, той ще издъхне!

— Това е самата истина — промълви със сетни сили раненият благородник. — Аз съм Фредерик, баща ти… Да, дойдох да те спася… Но не ми било отредено… Целуни ме за сбогом и вземи…

— Господине — обади се Теодор. — Пестете силите си. Позволете ни да ви отнесем в замъка.

— В замъка! — възкликна Изабела. — Нима не ще можем да получим помощ някъде по-наблизо? Нима ще изложите беззащитния ми баща на произвола на тирана? Ако се отправите натам, аз не ще посмея да го съпроводя… а не мога и да го оставя.

— Дете мое — прошепна Фредерик, — за мен е безразлично къде ще ме отнесат — след няколко минути ще бъда вън от всякаква опасност… Но не ме изоставяй, скъпа Изабела, докато очите ми все още могат да ти се радват! Този храбър рицар… не го познавам… ще защити твоята невинност… Господине, нали няма да изоставите детето ми на произвола на съдбата?

Като проливаше сълзи над жертвата си и тържествено се закле да закриля принцесата с цената на собствения си живот, Теодор убеди Фредерик да позволи да го отнесат в замъка. Качиха рицаря върху коня на един от слугите, като преди това превързаха, доколкото можаха раните му. Теодор тръгна с тях, а сразената от мъка Изабела, която не можеше да понесе мисълта за раздяла с баща си, ги последва съкрушена.