Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Castle of Otranto, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Художествено оформление: Иван Кьосев

Предговор: Георги Цанков

Редактори: Невяна Николова, Албена Стамболова

Художник: Асен Иванов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Лиляна Малякова

ДИ „Народна култура“

История

  1. — Добавяне

Предговор към първото издание

Настоящото съчинение бе открито в библиотеката на стар католически род от Северна Англия. Било е отпечатано с готически шрифт в Неапол през 1529 година. Не става ясно колко време преди тази дата е било написано. Главните събития в него отразяват суеверията през най-мрачните векове на християнската ера, но нито речта, нито поведението на действащите лица носят отпечатъка на варварството. Съчинението е написано на чист италиански език. Ако историята е била създадена по времето, когато се предполага, че се развива действието, то може да се допусне, че периодът е между 1095 и 1243 година — датите на първия и последния кръстоносен поход, или малко по-късно. В творбата не се срещат други обстоятелства, които да ни подскажат към кой период се отнася действието. Имената на действащите лица са явно измислени, вероятно умишлено променени; ала все пак испанските имена на прислугата ни навеждат на мисълта, че съчинението не би могло да е създадено преди възцаряването на Арагонската династия в Неапол, когато тези имена са се разпространили из страната. Изящният слог на автора и неговият плам (сдържан впрочем от удивително чувство за мярка) ме карат да предположа, че произведението е било съчинено малко преди отпечатването му. По онова време литературата в Италия достига най-големия си разцвет и много допринася за разсейването на суеверията, с които упорито воюват реформаторите. Напълно е вероятно някой съобразителен свещеник да се е опитал да нападне провъзгласителите на нови истини с техните собствени оръжия и да се е възползувал от дарованието си на съчинител, за да укрепи в съзнанието на простолюдието неговите стари заблуди и суеверия. Ако намеренията му са били именно такива, то той е действал с изумително умение. Произведение като публикуваното от нас е в състояние да пороби стотици непросветени умове, и то много по-изкусно от половината полемични книги, написани от времето на Лутер до наши дни.

Това тълкуване на авторовите подбуди представлява обаче само една догадка. Каквито и да са били намеренията му и постигнатите резултати, днес неговото съчинение може да бъде предложено на обществото само като забавно четиво. Но дори и в това си качество то се нуждае от някои оправдания. Чудесата, призраците, черната магия, знаменателните сънища и прочие свръхестествени явления са изчезнали днес дори от рицарските романи. Нещата са били съвсем различни по времето, когато е писал нашият автор, да не говорим за епохата, към която уж се отнасят пресъздадените събития. Вярата във всичко необичайно е била тъй силна в онези мрачни векове, че всеки съчинител би изневерил на нравите на своята епоха, ако пропусне да го спомене. Не било необходимо той самият да вярва в чудеса, ала бил длъжен да изобрази героите си като изпълнени с такава вяра.

Ако читателят извини тези мними чудеса, то той няма да намери тук нищо друго, недостойно за неговия интерес. Допуснете само вероятността на представените обстоятелства и ще видите, че всички действащи лица се държат както подобава на хора, изпаднали в тяхното положение. В произведението липсва надутият стил, няма пресилени сравнения, декоративни изрази, отклонения и излишни описания. Всеки епизод тласка повествованието към развръзката. Вниманието на читателя непрестанно се поддържа в напрежение. Цялото действие е подчинено на законите на драмата. Героите са добре обрисувани и — което е по-важно — характерите им са издържани докрай. Главното оръдие на автора — ужасът — ни за миг не позволява на повествованието да забави ход, при това на ужаса тъй често е противопоставено състраданието, че читателят непрестанно се озовава в плен на най-различни чувства.

На някои може да се стори, че образите на слугите не са достатъчно сериозни за естеството на разказа; ала освен че представляват контраст с главните герои, авторът твърде умело ги използва в хода на повествованието. Благодарение на своя наивитет и простодушие те откриват много съществени за сюжета обстоятелства, които по никакъв друг начин не биха били вмъкнати в него: така например женските страхове и слабости на Бианка в последната глава играят съществена роля за приближаването на развръзката.

За преводача е естествено да бъде предубеден в полза на осиновеното от него произведение. По-безпристрастните от мен читатели вероятно няма да бъдат така поразени от красотата на това съчинение. И все пак аз не съм сляп за недостатъците на писателя. Иска ми се да бе основал разказа си на по-добра поука от следната: греховете на бащите се изплащат от техните деца до трето и четвърто коляно. Съмнявам се, че по негово време нещата са били по-различни, отколкото днес, и користолюбците са потискали жаждата си за власт от страх пред такова смътно наказание. Ала и тази поука е отслабена от друга, внушена на читателя, макар и косвено: че дори такива проклятия могат да бъдат избягнати, като почитаме свети Никола. Явно в случая пристрастията на монаха са надделели над замисъла на писателя. Въпреки изброените недостатъци обаче не се съмнявам, че английският читател ще изпита удоволствие от това произведение. Благочестивостта, която блика от всяка страница, уроците по добродетелност, внушавани тъй неотстъпно, строгата чистота на чувствата спасяват съчинението от порицанието, което често заслужават рицарските романи. Ако творбата пожъне успеха, на който се надявам, може да бъда насърчен да публикувам италианския оригинал, макар че това ще обезцени донякъде собствения ми труд. Нашият език е лишен от обаянието, присъщо на италианския, и му отстъпва по разнообразие и хармония. Италианският език е особено подходящ за простото повествование. Трудно е да разказваш на английски, без да принизиш или да възвисиш излишно; отдавам този недостатък на слабата загриженост за чистотата на езика в обикновен разговор. Всеки италианец или французин, каквото и да е общественото му положение, смята за свой дълг да говори правилно, да подбира изразите си. Не мога да се похваля, че в това отношение съм отдал дължимото на автора: стилът му е не по-малко изящен от умението му да описва човешките страсти. Жалко, че не е изпробвал таланта си в онази област, която очевидно му е подхождала повече — в театъра.

Няма да задържам повече читателя и ще си позволя само още една дребна забележка. Макар сюжетът да е плод на въображението, а имената на героите — измислени, все не мога да се отърся от мисълта, че в основата на произведението лежи истинска случка. Събитията несъмнено се разиграват в някакъв действително съществувал замък. Често, без да иска, авторът описва отделните му части. „Стаята вдясно“, казва той, или „вратата отляво“, „разстоянието от параклиса до покоите на Конрад“. Тези и други места в съчинението ни карат да предполагаме, че пред взора на писателя е стояла някаква определена постройка. Любознателните, които разполагат със свободно време за подобни разследвания, може да открият в други италиански писания основата, послужила на нашия автор. Ако се окаже, че настоящият труд е бил породен от истинска катастрофа, която макар и слабо да напомня описаната, то това ще допринесе за интереса на читателите и ще направи „Замъкът Отранто“ още по-вълнуващо произведение.