Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Castle of Otranto, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Художествено оформление: Иван Кьосев

Предговор: Георги Цанков

Редактори: Невяна Николова, Албена Стамболова

Художник: Асен Иванов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Лиляна Малякова

ДИ „Народна култура“

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Матилда, която по заповед на Иполита се бе прибрала в стаята си, не можеше да заспи. Тя бе потресена от ужасната гибел на брат си. Изненадваше я и отсъствието на Изабела, а странните думи, отронили се от устните на баща й, неговите смътни заплахи, отправени срещу принцеса Иполита и придружени от необяснимия му гняв, изпълваха нежната душа на девойката със страх и тревога. Тя очакваше с нетърпение завръщането на Бианка — младото момиче, което й прислужваше, — изпратена да разбере/какво се бе случило с Изабела. Бианка скоро се появи и съобщи на господарката си, че доколкото бе успяла да разузнае от слугите, Изабела била изчезнала. Тя й предаде случката с младия селянин, открит в подземието, като додаде ред наивни измислици, украсили несвързаните описания на прислугата. Най-дълго разправя за гигантския крак, видян в стаята до галерията. Това последно обстоятелство изпълваше Бианка с такъв ужас, че тя се зарадва, когато Матилда обеща да не си ляга, а да дочака будна ставането на майка си.

Младата принцеса се терзаеше с всевъзможни догадки относно бягството на Изабела и заплахите на Манфред, отправени срещу майка й.

— Каква неотложна работа може да има той със свещеника? — попита тя. — Да не би да възнамерява да погребе тайно брат ми в параклиса?

— Ах, господарке! — възкликна Бианка. — Досещам се. Тъй като станахте негова наследница, той изгаря от нетърпение да ви омъжи. Винаги е искал да има още синове и сега няма търпение да му се родят внуци. Името ми да не е Бианка, ако най-сетне не ви видя булка! Добра ми господарке, нали няма да изгоните вярната си Бианка, няма да поставите дона Розария над мен, щом като вече сте наследница на княжеството?

— Бедна моя Бианка — отвърна Матилда. — Колко далече те отнася въображението! Аз да стана наследница на княжеството? Нима си видяла нещо в държането на Манфред след смъртта на брат ми, което да говори за нарасналата му привързаност към мен? Но той е мой баща и не бива да се оплаквам. Не, ако небето е отсъдило сърцето на баща ми да остане завинаги затворено за мен, то поне ме възнаграждава двойно с нежната любов на моята майка. Милата ми майчица! Да, Бианка, най-много се опасявам от грубостта на Манфред, когато е насочена срещу нея. В състояние съм търпеливо да понасям суровия му нрав, ала когато се държи жестокосърдечно с нея, душата ми се облива в сълзи.

— Ах, господарке, всички мъже се държат така със съпругите си, когато те им омръзнат.

— И все пак ти току-що ми честити, когато предположи, че баща ми е решил да ме омъжва.

— Иска ми се да ви видя знатна дама — отвърна Бианка, — пък каквото ще да става. Никак не ми се ще да ви затворят в манастир, както щяха да сторят, ако се бяха вслушали в желанието ви или ако не ви беше възпряла моята господарка, майка ви, която знае, че е за предпочитане да имаш лош съпруг вместо никакъв… Господи помилуй, какъв е този шум? Прости ми, свети Никола! Аз само се шегувах!

— Това е вятърът — успокои я Матилда. — Той свири през пролуките в назъбените стени на кулата. Хиляди пъти съм го чувала.

— Аз нищо лошо не исках да кажа — рече Бианка. — Не е грях да се говори за женитби. Та както ви разправях, господарке, ако негова светлост Манфред ви предложи за съпруг някой красив млад рицар, вие какво — ще му се поклоните дълбоко и ще му кажете, че предпочитате монашеското покривало?

— Слава богу, не ме заплашва такава опасност — отвърна Матилда. — Ти сама знаеш колко кандидати за ръката ми е отхвърлил.

— И вие сте му благодарна за това като предана дъщеря, нали, господарке? Ала все пак си представете, че утре вашият баща ви повика в голямата съвещателна зала и там до него зърнете прекрасен млад принц с големи черни очи, гладко бяло чело и мъжествени гарванови къдри, с други думи, господарке, ако видите млад герой, досущ като портрета на Алфонсо в галерията, пред който прекарвате часове, без да откъсвате очи от него?

— Не говори така лекомислено за този портрет — прекъсна я с въздишка Матилда. — Знам, че възхищението, с което го наблюдавам, е необичайно, но аз не съм влюбена в парче изрисувано платно. Личността на този добродетелен принц, уважението към неговата памет, внушено ми от моята майка, молитвите, които не знам защо ми е заръчала да произнасям над гробницата му — всичко това ме е накарало да вярвам, че по някакъв начин моята съдба е свързана с него.

— Божичко, господарке, как е възможно това? Открай време съм слушала, че вашият род и родът на Алфонсо не са свързани помежду си; и да си призная, не мога да проумея как моята господарка, принцесата, ви изпраща сутрин и вечер, в студ и влага, да се молите над гробницата му — все пак той не е записан в календара като светец. Щом като трябва да се молите, защо майка ви не ви нареди да се обръщате към нашия прославен свети Никола? Убедена съм, че постъпвам правилно, като му се моля да ми изпрати съпруг.

— Може би това нямаше да ми прави такова дълбоко впечатление, ако мама ми обяснеше защо трябва да постъпвам така — каза Матилда. — Но именно тази тайнственост ми внушава… не знам как да го нарека. Тъй като постъпките й никога не са рожба на прищевки, аз съм убедена, че тук се крие някаква съдбоносна тайна… Впрочем в бездънната си болка, предизвикана от смъртта на брат ми, тя изтърва няколко дум, които намекнаха за това.

— Ах, скъпа ми господарке! — възкликна Бианка. — Какви бяха думите?

— Не — отвърна младата принцеса. — Ако майката неволно изтърве някоя дума, която не е искала да произнесе, не бива дъщерята да я повтаря.

— Как! Нима тя съжали за казаното? Бъдете спокойна, господарке, можете напълно да ми се доверите.

— Да, мога да ти доверя личните си тайни, но не и майчините. Дъщерята не бива да има нито уши, нито очи — тя трябва да бъде направлявана от майката.

— Ах, господарке, ясно ми е като бял ден, че сте родена светица — човек не може да избяга от призванието си. Рано или късно ще се озовете в манастир. Виж, господарката Изабела не е така потайна и ми позволява да разговарям с нея за млади мъже, а когато веднъж в замъка пристигна един красив и знатен рицар, тя сподели, че би искала брат ви Конрад да прилича на него.

— Бианка, забранявам ти да говориш непочтително за моята приятелка. Изабела е с жизнерадостен нрав, ала душата й е чиста като самата добродетел. Тя знае за твоята склонност към празни приказки и вероятно от време на време я е поощрявала, за да разсее тъгата и да оживи самотата, която ни налага моят баща.

— Пресвета Богородице, ето пак! — изплашено възкликна момичето. — Нима нищо не чувате, господарке? Този замък положително е населен с духове!

— Мълчи и слушай! Като че ли наистина чух нечий глас… Сигурно ми се е сторило. Несъмнено твоите страхове са се предали и на мен.

— Не, господарке, не ви се е сторило! — изхлипа Бианка, полужива от страх. — Сигурна съм, че чух глас!

— Някой нощува ли в стаята под нас? — попита принцесата.

— Никой не смее да спи там, откакто се удави ученият астролог, наставникът на вашия брат. Сигурно, господарке, неговият призрак и призракът на брат ви са се срещнали там долу… За бога, да бягаме в покоите на майка ви!

— Заповядвам ти да не мърдаш от мястото си! Ако това са страдащи души, ние можем да облекчим мъките им, като им зададем някои въпроси. Те няма да ни сторят нищо лошо, защото не сме им причинили зло, а ако решат да ни навредят, нима ще бъдем в по-голяма безопасност, ако се прехвърлим в друга стая? Подай ми броеницата — първо ще прочета една молитва, а след това ще поговорим с тях.

— Ах, скъпа господарке, за нищо на света няма да разговарям с призрак! — възкликна Бианка.

Тъкмо произнесе тези думи, и двете девойки чуха как прозорецът на стаичката, разположена точно под покоите на Матилда, се отвори. Те се ослушаха внимателно и след малко им се стори, че някой пее, но не успяха да различат думите.

— Не може да е зъл дух — прошепна младата принцеса. — Изглежда, е някой от живеещите в замъка. Отвори прозореца, за да познаем гласа.

— Не смея, господарке, честна дума, не смея!

— Ти наистина си много глупава — рече Матилда и сама полекичка отвори прозореца.

И все пак шумът достигна до слуха на оногова, който се намираше под тях, и песента му замлъкна; момичетата разбраха, че е чул отварянето на прозореца.

— Има ли някой там долу? — попита Матилда. — Ако е така, обадете се.

— Има — обади се нечий глас.

— Кой сте вие? — продължи принцесата.

— Непознат — откликна гласът.

— Какъв непознат? И как сте попаднали тук в този късен час, когато всички врати на замъка са залостени?

— Не съм тук по своя воля и моля да ми простите, благородна господарке, ако съм нарушил покоя, ви — не знаех, че ме чувате. Сънят избяга от очите ми, аз се надигнах от леглото, в което не намерих покой, и се опитвах да прекарам мъчителните часове с взор, отправен към наближаващото утро, понеже нямам търпение да напусна този замък.

— В думите и гласа ви прозира тъга — каза Матилда. — Ако сте нещастен, много ми е жал за вас. Ако причината за страданията ви е бедността, кажете ми — ще ходатайствам пред принцесата, чиято милостива душа е винаги отворена за неимущите. Тя ще ви помогне.

— Аз наистина съм нещастен и не познавам охолството. Ала не се оплаквам от съдбата си, защото съм млад и здрав, и не се срамувам, че дължа препитанието си единствено на своя труд. Ала не мислете, че съм горделив и не ценя великодушното ви предложение. Ще ви споменавам в молитвите си и ще моля господа да благослови вас и благородната господарка на този замък. Ако въздишам, господарке, то е, защото скърбя за други, не за себе си.

— Сега вече се сетих кой е, господарке — прошепна Бианка. — Това несъмнено е младият селянин и да пукна, ако не е влюбен! Ах, каква прелестна история! Хайде, господарке, нека го разпитаме! Той не знае коя сте и ви мисли за придворна на господарката Иполита.

— Как не те е срам, Бианка! — сгълча я Матилда. — Какво право имаме да изтръгваме тъй безцеремонно тайните от сърцето на един младеж? Струва ми се, че е добродетелен и прям — призна си, че е нещастен. Ала нима това е достатъчна причина да се разпореждаме с него както намерим за добре? На какво основание ще искаме да ни разкрие душата си?

— Божичко, господарке, колко малко знаете за любовта! — възрази Бианка. — Ами че за влюбените няма по-голямо удоволствие от това да споделят за своите любими!

— И ти искаш да стана довереница на някакъв си селянин!

— Тогава нека аз си поговоря с него — примоли се Бианка. — Макар да имам честта да съм от свитата на ваша милост, невинаги съм заемала такова високо положение в живота. Освен това любовта не само прави хората с различно звание равни един на друг, но и ги издига над останалите. Влюбеният младеж предизвиква у мен само уважение.

— Замълчи, глупаво момиче! Макар да си призна, че е нещастен, от това съвсем не следва, че е влюбен. Спомни си всички събития, станали през днешния ден, и ми кажи дали нямаше по-големи несрети от тези, които причинява любовта. Непознати момко — продължи Матилда, — ако нещастията ти не са плод на твоята вина и ако е по силите на принцеса Иполита да ти помогне, то аз ти обещавам, че тя ще бъде твоя покровителка. Щом те пуснат от замъка, иди незабавно при светия отец Джером в манастира до църквата „Свети Никола“ и му разкажи своята история, доколкото сметнеш за необходимо. Той непременно ще осведоми принцесата, която майчински се грижи за всички нуждаещи се. Сбогом! Не ми подобава да водя такъв дълъг разговор с мъж в тъй неподходящ час.

— Да ви пазят светиите, любезна господарке! — отвърна селянинът. — Но за бога, кажете, ще позволите ли на един беден и клет младеж да ви помоли за още миг внимание? Ще ме дарите ли с това щастие? Прозорецът не е затворен още… Може ли да ви попитам…

— Говори по-бързо — рече Матилда. — Вече съмва, а какво ще стане, ако орачите излязат на полето и ни зърнат? Какво искаше да ме попиташ?

— Не знам как… Не смея да… — започна нерешително момъкът. — Ала съчувствието, с което се отнесохте към мен, ми вдъхва смелост… Мога ли да ви се доверя, господарке?

— Боже всемогъщи! — възкликна младата принцеса. — Какво значат тези думи? Какво искаш да ми довериш? Говори смело, ако тайната ти може да бъде споделена с добродетелно сърце.

— Искам да ви попитам — посъвзе се селянинът, — дали е вярно онова, което дочух от слугите — че принцесата е изчезнала от замъка?

— Какво значение има това за теб? — предпазливо рече Матилда. — Отначало думите ти издаваха благоразумие и подобаваща сериозност. Да не си дошъл тук да разузнаеш тайните на Манфред? Сбогом! Излъгала съм се в теб!

И с тези думи тя побърза да затвори прозореца, без да даде възможност на младежа да отговори.

— Щях да постъпя по-умно — доста рязко се обърна принцесата към Бианка, — ако те бях оставила ти да поговориш с този селянин: неговото любопитство може напълно да съперничи с твоето.

— Не ми подобава да споря с ваша милост — отговори момичето, — ала може би въпросите, които щях да му задам, биха били по-уместни от онези, които ви бе угодно да му поставите.

— О, не се съмнявам — та ти си толкоз благоразумна. Мога ли да те попитам какви щяха да са въпросите?

— Онзи, който наблюдава играта отстрани, често вижда в нея повече от самите участници — рече Бианка. — Нима ваша милост допуска, че въпросът му относно принцеса Изабела беше плод на празно любопитство? Не, не, господарке, тук се крие нещо много повече, отколкото предполагате вие, знатните господа. Лопес ми каза, че по мнението на всички слуги този юноша е помогнал на господарката Изабела да избяга. А сега обърнете внимание на следното: ние с вас знаем, че тя никога не е изпитвала особено благоразположение към младия принц, вашия брат. Чуйте по-нататък: той е убит в решителния момент — аз, разбира се, никого не обвинявам. От небето пада шлем — поне така казва моят господар, баща ви. Ала Лопес и другите слуги говорят друго — че този любезен младеж е магьосник и го е задигнал от гробницата на Алфонсо.

— Прекрати веднага тези нагли празнословия! — заповяда Матилда.

— Както ви е угодно, господарке — възкликна девойката. — И все пак е много странно, че господарката Изабела изчезна в същия ден, а младият селянин бе намерен при капака на тайния вход. Никого не обвинявам, но ако смъртта на брат ви беше почтена…

— Не смей да хвърляш и сянка от съмнение върху чистотата на моята скъпа Изабела!

— Чистота или не, важното е, че тя изчезна, а се появи никому непознат младеж. Вие сама го разпитахте и той ви отговори, че е влюбен — или нещастен, което е едно и също, — при това си призна, че е нещастен заради друг. А нима някой страда за друг човек, ако не е влюбен в него? И забележете, веднага след това ви попита най-простосърдечно — горкичкият — дали е вярно, че господарката Изабела е изчезнала.

— Трябва да призная — отвърна Матилда, — че съображенията ти не са безоснователни… Бягството на Изабела ме смайва… Любопитството на непознатия е твърде странно… И все пак Изабела никога не е крила от мен мислите си.

— Така е твърдяла пред вас, за да изкопчи тайните ви. Откъде да знаем, господарке, дали този младеж не е някой преоблечен принц? Моля ви, разрешете ми да отворя прозореца и да му задам няколко въпроса.

— Не — възрази Матилда. — Аз сама ще го попитам и ако се окаже, че знае нещо за Изабела, значи е недостоен да продължи да разговаря с мен.

Тя тъкмо щеше да отвори прозореца, когато откъм страничната порта, вдясно от кулата, където се намираше стаята на Матилда, се чу камбанен звън. Това попречи на принцесата да възобнови разговора си с непознатия. След като помълча известно време, тя рече на Бианка:

— Убедена съм, че каквато и да е причината за бягството на Изабела, тя не може да е недостойна. Ако този неизвестен младеж има нещо общо с изчезването й, значи тя е уверена в неговата преданост и благонадеждност. Направи ми впечатление — а ти, Бианка, не забеляза ли? — че думите му бяха пропити от необичайно благочестие. Речта му не беше груба, а подобаваше на човек с благороден произход.

— Нали ви казах, господарке — сигурна съм, че е преоблечен принц.

— И все пак — продължи Матилда, — ако е улеснил бягството й, как ще обясниш факта, че не е избягал заедно с нея? Защо се е изложил съвсем излишно и безразсъдно на гнева на баща ми?

— Що се отнася до това, господарке, след като се е измъкнал изпод шлема, значи ще намери начин да избегне и яростта на вашия баща. Не се съмнявам, че има някакъв чародеец талисман.

— Ти на всяка крачка виждаш магии. Човек, който общува със силите на ада, не би посмял да си служи с внушителните и свещени думи, които той произнесе. Нима не чу с какъв плам се закле да ме споменава в молитвите си? Да, Изабела несъмнено е била убедена в неговото благочестие.

— Не ми говорете за благочестието на младеж и девойка, които са се наговорили да избягат заедно! — извика Бианка. — Не, не, господарке — принцеса Изабела е от съвсем друго тесто, не я гледайте, че е такава… Вярно, когато бяхте заедно, все въздишаше и вдигаше очи към небето, защото знаеше, че сте същинска светица, ала щом обърнехте гръб…

— Несправедливо я набеждаваш — прекъсна я Матилда. — Изабела не е лицемерка. Набожна е в необходимата мярка и никога не се е преструвала, че ще се посвети на бога. Напротив, винаги се е противопоставяла на влечението ми към манастира и макар да признавам, че съм озадачена от тайното й бягство, макар постъпката й да противоречи на дружбата, която ни свързваше, аз не ще забравя безкористната жар, с която се опитваше да ме отклони от намерението да се покалугеря. Искаше да ме види омъжена, макар че зестрата ми би накърнила интересите й и тези на моите племенници. Заради нея ще мисля само добро за този млад селянин.

— В такъв случай значи допускате, че двамата изпитват взаимна привързаност? — попита Бианка, ала докато произнасяше тези думи, в стаята се втурна един слуга и съобщи на принцесата, че господарката Изабела е била намерена.

— Къде? — попита Матилда.

— Укрила се в църквата „Свети Никола“ — отвърна слугата. — Отец Джером лично донесе това известие. Сега е долу с негова светлост.

— А майка ми къде е? — продължи да разпитва Матилда.

— Тя е в покоите си, господарке, и иска да ви види.

 

 

Щом се зазори, Манфред стана и се отправи към стаите на Иполита, за да разбере дали има някакви известия от Изабела. Докато я разпитваше, дойдоха да му доложат, че отец Джером желае да разговаря с него. Тъй като не подозираше истинската причина за появата на монаха и знаеше, че с негова помощ Иполита върши богоугодни дела, Манфред нареди да го пуснат в стаята с намерението да ги остави сами и да продължи да дири Изабела.

— При мен ли сте дошли или при принцесата? — попита той.

— И при двамата — отвърна божият слуга. — Принцеса Изабела…

— Какво знаете за нея? — нетърпеливо го прекъсна принцът.

— Тя е при олтара на свети Никола.

— Това не засяга Иполита — смути се принцът. — Да отидем в покоите ми, отче, и там ще ми разкажете как се е озовала в църквата.

— Не, господарю — отсече добрият човечец с такава властна решимост, че подчини на волята си дори своенравния Манфред, който, без да иска, почиташе този човек, надарен с добродетелите на светите праведници. — Натоварен съм с мисия, която се отнася и до двама ви, и затова, ако ми позволи ваша милост, ще я изложа в присъствието и на господарката Иполита. Ала преди това съм длъжен да попитам принцесата дали е запозната с причината, поради която господарката Изабела е напуснала замъка.

— Не, кълна се в безсмъртната си душа! — възкликна Иполита. — Нима Изабела твърди, че съм съучастница в бягството й?

— Отче — прекъсна я Манфред. — Изпитвам необходимото уважение към вашия сан, но тук аз съм господар и няма да допусна някакъв си безцеремонен свещеник да се бърка в домашните ми работи. Ако имате нещо да ми кажете, елате в покоите ми… Нямам навика да посвещавам съпругата си в своите тайни дела; те не са женско занимание.

— Ваша светлост — отвърна благочестивият монах. — Аз не се намесвам в семейни тайни. Мой дълг е да въдворявам мир, да разрешавам споровете, да проповядвам покаяние и да уча хората да обуздават неукротимите си страсти. Прощавам на ваша светлост обидните слова, насочени към мен. Знам дълга си и изпълнявам волята на много по-могъщ господар от Манфред. Вслушайте се в повелята на оногова, който говори чрез моите уста.

Манфред се разтрепери от ярост и срам. Лицето на Иполита изразяваше изумлението и нетърпеливото й желание да разбере как ще свърши всичко това; ала почитта й към Манфред бе по-силна от всичко и тя премълча.

— Господарката Изабела — продължи Джером — се покланя дълбоко на негова светлост принц Манфред и на нейна светлост принцеса Иполита. Тя благодари и на двама ви за любезното отношение по време на престоя й във вашия замък; дълбоко е опечалена от смъртта на сина ви и от това, че съдбата не й е отредила да стане дъщеря на такива мъдри и благородни господари, които винаги ще почита като свои родители; тя се моли на бога за крепкостта на вашия съюз и за съвместното ви благополучие (тук лицето на Манфред пламна), ала тъй като родствените й връзки с вас са вече невъзможни, моли за съгласието ви да остане в светилището, докато получи известие от баща си; или, ако се потвърди слухът за неговата смърт, докато се окаже свободна да разполага със себе си и може, с одобрението на своите настойници, да встъпи в подходящ за нея брак.

— Не давам съгласието си — заяви принцът — и настоявам за незабавното й завръщане в замъка; отговарям за нея пред настойниците й и няма да я поверя на ничии ръце, освен на моите.

— Ваша светлост би трябвало да размисли дали отсега нататък това би било уместно — възрази монахът.

— Нямам нужда от наставници — поаленя Манфред. — Поведението на Изабела навява подозрения от твърде странно естество… Пък и онзи млад негодник, който бе най-малкото съучастник в бягството й, ако не и причина за него…

— Причина ли? — прекъсна го Джером. — Нима млад мъж е станал причина за бягството на Изабела?

— Не, това вече е непоносимо! — изкрещя Манфред. — В моя собствен замък да ми противоречи някакъв си нагъл монах! Вече всичко ми е ясно — ти укриваш тайната им любовна връзка.

— Бих се молил на всевишния да ме пречисти от обидните ви предположения — рече Джером, — ако пред лицето на своята съвест вие сам не съзнавахте колко несправедливо ме обвинявате. Ала ще се моля на небето да ви прости за нанесеното оскърбление и умолявам ваша светлост да остави принцеса Изабела спокойно да пребивава на онова свято място, където никой няма да тревожи душата й с такива суетни и мирски развлечения като любовните излияния на който и да било.

— Недей да угодничиш пред мен — каза Манфред, — а иди там и доведи Изабела тук, където е нейният дълг.

— Мой дълг е да й попреча да се върне — възрази монахът. — Тя се намира там, където сирачетата и девиците са напълно защитени от клопките и съблазните на този свят; само родителската власт може да й повели да напусне светилището.

— Аз съм неин свекър — заяви Манфред — и настоявам да бъде върната!

— Тя искаше да й станете свекър, ала небето се възпротиви на този брак и завинаги разкъса всички връзки помежду ви. И аз заявявам пред ваша светлост…

— Спри, дръзки човече! — кресна Манфред. — Моят гняв ще те настигне!

— Свети отче — намеси се Иполита. — Вашето положение изисква да не се съобразявате със сана на оногова, с когото разговаряте, а само със своя дълг… ала мой дълг е да не слушам нищо, което не е угодно на моя господар. Последвайте принца в покоите му, а аз ще се оттегля в моя параклис и ще моля пресветата Дева да ви озарява с божествената си мъдрост и да възвърне на съпруга ми обичайното му спокойствие и добросърдечие.

— О, благородна душа! — възкликна монахът. — Господарю, готов съм да ви следвам.

Манфред, съпроводен от отец Джером, влезе в покоите си, затвори вратата и рече:

— Виждам, отче, че Изабела ви е запознала с намеренията ми. А сега чуйте моето решение и му се подчинете. Държавни съображения, твърде неотложни държавни съображения — безопасността на моята особа и на моя народ — изискват аз да имам син. Безнадеждно е да очаквам наследник от Иполита, затова се спрях на Изабела. Трябва не само да я върнете, но и нещо повече. Знам какво влияние имате върху съпругата ми — вие сте неин духовен наставник. Признавам, че е безупречна жена: душата й е устремена към небето и тя презира нищожното величие на този свят. Вие сте в състояние съвсем да я освободите от тегобите му. Убедете я да даде съгласието си за разтрогването на брачния ни съюз и да се оттегли в манастир; ако иска, може да стори богато дарение на някоя обител, а ще има и възможността да прави пожертвования за вашия орден каквито тя или вие пожелаете. По този начин ще предотвратите бедствията, надвиснали над главите ни, и на вас ще се падне заслугата да спасите княжество Отранто от гибел. Вие сте благоразумен човек и макар да се разгорещих и да употребих някои неподобаващи слова, аз почитам вашата добродетелност и ще се радвам да ви бъда задължен за спокойния си живот и за продължението на рода си.

— Да бъде волята божия! — отвърна монахът. — Ала аз съм само недостойно нейно оръдие. Чрез моята уста бог ви възвестява, принце, че вашите помисли са неправедни. Обидите, нанесени на добродетелната Иполита, достигнаха божия престол, откъдето струи милост и състрадание. Чрез мен сте порицан за прелюбодейския си замисъл да я отхвърлите, чрез мен сте предупреден да сложите край на кръвосмесителните си кроежи спрямо девойката, която почти ви стана снаха. Господ, който я спаси от вашето безумие в момент, когато възмездието, постигнало вашия дом, би трябвало да ви изпълни с други помисли, ще продължи и занапред да бди над нея. Дори аз, бедният и недостоен монах, съм в състояние да я защитя от вашето насилие. Колкото и да съм грешен и колкото и жестоко да бях унизен от вашето обвинение, че укривам някаква незнайна за мен любовна връзка, аз презирам съблазните, с които вие току-що се опитахте да изкусите моята честност. Предан съм на ордена си, почитам набожните души, уважавам благочестието на вашата съпруга и няма да измамя доверието, което тя питае към мен, нито ще служа на някого, пък било то и на църковното дело, чрез гнусни и греховни угодничества; виж ти, наистина — благополучието на държавата зависело от това дали ваша светлост ще има син! Небето се надсмива над късогледите човешки кроежи. До вчера сутринта чий род можеше да се сравнява по величие и благополучие с Манфредовия? А къде е сега младият Конрад? Господарю, уважавам сълзите ви, но нямам намерение да ги спирам — нека текат, те имат повече тежест пред господа и повече ще допринесат за благото на поданиците ви от един брак, основан на плътска страст или политическа сметка, който никога не би бил благополучен. Скиптърът, преминал от рода на Алфонсо във вашия, не може да бъде съхранен чрез съюз, който църквата никога не ще благослови. Ако волята на всевишния е името на Манфред да изчезне от лицето на земята, примирете се, господарю — тогава ще заслужите нетленен венец. Елате, господарю — вашата печал ме радва, — елате да се върнем при принцесата — тя не е осведомена за вашите жестоки намерения, пък и аз исках само да ви поставя нащрек. Сам видяхте с какво кротко търпение, с каква непоколебима обич към вас слушаше тя разговора ни и дори отказа да чуе продължението му, за да не се разкрие напълно вината ви. Знам, че изгаря от желание да ви притисне до гърдите си и да ви увери, че чувствата й към вас са неизменни.

— Отче — отвърна принцът. — Вие погрешно тълкувате горестта ми. Аз почитам добродетелите на Иполита — за мен тя е светица и бих искал за доброто на собствената ми душа връзката помежду ни да бъде още поздрава… Ала уви! Вие, отче, не знаете най-мъчителните терзания на моята душа. От известно време храня съмнения относно законността на нашия брак: Иполита е моя родственица от четвърто коляно! Вярно е, че получихме специално разрешение от църквата, но също така научих, че преди е била сгодена за друг. Ето какво тежи като камък на сърцето ми! Незаконността на нашия брак е според мен причината за постигналото ни божие наказание — смъртта на Конрад. Облекчете съвестта ми от това бреме, разтрогнете брака ни и доведете докрай богоугодното преображение на душата ми, което започна благодарение на благочестивите ви увещания.

Мъчителна болка прониза добрия човечец, когато проумя накъде клони коварният принц. Разтрепера се за Иполита, защото почувства, че съдбата й е решена. Изплаши се, че ако изгуби надежда да си възвърне Изабела, в нетърпението си да се сдобие със син, Манфред ще обърне взор към друга жена, която за разлика от Изабела може би не ще устои на съблазните, които предлагаше високият ранг на принца. Известно време светият отец бе погълнат от дълбоки размишления. Най-сетне, решил, че единствено забавянето на събитията крие някаква надежда, той сметна за най-разумно поведението, което не би допуснало Манфред да бъде обзет от отчаяние, че някога ще си възвърне Изабела. На нея монахът можеше да се осланя (той знаеше за привързаността й към. Иполита и отвращението й към задирянията на принца), че ще го подкрепя, докато църквата не стовари огъня и жупела на своето неодобрение върху замисления от принца развод. Взел това решение, Джером се престори на разтревожен от съмненията на Манфред и най-после проговори:

— Ваша светлост, размислих над току-що казаното от вас и ако причината за рязкото ви отчуждаване от вашата добродетелна съпруга е наистина неспокойната съвест, опазил ме бог от желанието да вкарам сърцето ви в грях. Църквата е любеща майка — изповядайте й мъките си; само тя може да влее утеха в душата ви, като успокои вашата съвест или като ви освободи след внимателно проучване от този брак и ви насърчи да продължите своя род по законен начин. Във втория случай, ако сполучим да вземем съгласието на принцеса Изабела…

Манфред, който реши, че или добрият старец е бил склонен от хитроумните му доводи, или с разгорещената си тирада просто е платил данък на благоприличието, се зарадва на този внезапен обрат и отново обсипа събеседника си с щедри обещания в случай, че собственият му замисъл успее чрез посредничеството на монаха. Добронамереният отец го остави да се самозаблуждава, въпреки че бе твърдо решен да попречи на намеренията му, а не да им съдейства.

— Тъй като постигнахме разбирателство — подхвана отново Манфред, — надявам се, отче, че ще отговорите на един мой въпрос: кой е юношата, когото открих в подземието? Сигурно е съучастник в бягството на Изабела. Кажете ми истината: неин любовник ли е той? Или посредник на трето лице, изгарящо от любов по нея? Винаги съм подозирал, че Изабела е равнодушна към сина ми, и хиляди обстоятелства, нахлули сега в паметта ми, потвърждават това мое впечатление. Тя самата така добре го съзнаваше, че по време на нашия разговор в галерията изпревари моите подозрения и се опита да отрече хладното си държане към Конрад.

Монахът знаеше за юношата само онова, което Изабела бе успяла да му разкаже, и нямаше представа какво е станало с него по-сетне; като не прецени достатъчно добре необуздания нрав на Манфред, той реши, че не би било зле да посее в душата му семената на ревността — впоследствие това можеше да се окаже от полза или като настрои Манфред срещу Изабела, в случай че той продължи да настоява на брак с нея, или като го насочи по лъжлива следа и тласне мислите му към мнима интрига, която би го отклонила от нови опити да осъществи намеренията си. Избрал това неподходящо средство, монахът отговори на Манфред в смисъл, че не изключва наличието на някаква връзка между Изабела и младежа.

Принцът, чиито страсти не се нуждаеха от много жар, за да се възпламенят, изпадна в ярост при мисълта, че предположението на Джером може да се окаже истина.

— Ще разнищя до дъно тази история! — ревна той и като нареди на монаха да го чака, се втурна вън от стаята право към парадната зала, където заповяда да доведат селянина.

— Ах ти, закоравял лъжец! — кресна той още щом зърна юношата. — И сега ли ще ми се хвалиш с твоето правдолюбие? Значи провидението и лунната светлина те били насочили към ключалката на тайния вход? Разказвай, дръзко момче, кой си и откога се познаваш с принцесата! И се погрижи отговорите да не бъдат уклончиви като снощи, защото иначе ще изтръгна истината с мъчения!

Младежът разбра, че участието му в бягството на девойката е разкрито, и като реши, че думите му вече не могат нито да й помогнат, нито да й навредят, отвърна:

— Не съм лъжец, господарю, и не съм заслужил да ме позорите с такива упреци. Снощи отвърнах на всички въпроси, които ваша светлост ми зададе, със същата правдивост, с която ще говоря и сега. И ще го направя не от страх пред мъченията, с които ме заплашихте, а защото всяка лъжа е чужда на душата ми. Благоволете да повторите въпросите си, господарю; готов съм да ви дам изчерпателни отговори, доколкото ми е възможно.

— Знаеш вече въпросите ми и само печелиш време, за да намериш вратичка, през която да се измъкнеш. Говори направо: кой си и откога познаваш принцесата?

— Ратай съм в съседното село и името ми е Теодор — отвърна селянинът. — Принцесата ме видя за пръв път снощи в подземието — никога преди това не ме е срещала.

— В моя власт е дали да ти повярвам, или не — рече Манфред, — но преди това искам да изслушам разказа ти докрай и да преценя доколко е правдив. Кажи ми, какви причини изтъкна пред теб принцесата за своето бягство? Животът ти зависи от отговора, който ще дадеш.

— Каза ми, че е на ръба на гибелта и ако не успее да избяга от замъка, след няколко минути горко ще оплаква съдбата си.

— И за теб бе достатъчно само това — думите на някакво глупаво момиче, — за да рискуваш да си навлечеш моя гняв?

— Не се боя от ничий гняв, когато изпаднала в беда жена моли за моята закрила.

По време на този разпит Матилда, придружена от Бианка, се бе отправила към покоите на Иполита. Пътят им минаваше през закрита галерия със зарешетени прозорци, разположена в дъното на залата, където седеше Манфред. Като чу гласа на баща си и зърна струпалите се около него слуги, младата принцеса спря да разбере какво става. Затворникът почти веднага привлече вниманието й. Достойният и сдържан тон, с който отговаряше, както и галантността, прозвучала в последните му думи — всъщност първите, достигнали до слуха й, — спечелиха нейното благоразположение. Дори при тези обстоятелства външността на момъка изглеждаше благородна, красива и представителна, ала чертите на лицето му скоро погълнаха цялото й внимание.

— Божичко, Бианка! — тихо промълви Матилда. — Да не би да сънувам? Не ти ли се струва, че този юноша си прилича като две капки вода с портрета на Алфонсо в галерията?

Повече нищо не можа да каже, защото гласът на баща й ставаше по-висок с всяка изречена дума:

— Тази наглост надминава всички безочливи отговори, които си ми давал досега! Ще изпиташ силата на моя гняв, към който се осмеляваш да се отнасяш с пренебрежение. Хванете го и го вържете! — обърна се той към слугите. — Първото, което ще чуе бегълката за своя защитник, ще бъде, че заради нея е изгубил главата си.

— Несправедливостта, с която се отнасяте към мен — рече Теодор, — ме убеждава, че съм извършил добро дело, като съм спасил принцесата от вашата тирания. Дано бъде щастлива, пък с мен да става каквото ще!

— Той е неин любовник! — яростно изкрещя Манфред. — Никой селянин не би бил вдъхновен от подобни чувства пред лицето на смъртта! Казвай, безразсъдно момче, казвай кой си, или дибата[45] ще те принуди да издадеш тайната си!

— Вие вече ме заплашихте със смърт — отговори младежът — заради истината, която ви казах. Ако това е наградата, която мога да очаквам за своята искреност, не виждам защо трябва да продължа да задоволявам празното ви любопитство.

— Значи няма да говориш? — настоя Манфред.

— Не, няма!

— Отведете го на двора! Още сега искам да видя как главата ще падне от раменете му.

При тези думи Матилда изгуби съзнание. Бианка изпищя и се развика:

— Помощ! Помощ! Принцесата умира!

Като чу тези викове, Манфред скочи от мястото си и попита какво става. Младият селянин, който също ги чу, окаменя от ужас и на свой ред зададе този въпрос. Ала Манфред нареди незабавно да го отведат на двора, за да бъде обезглавен веднага щом самият той се осведоми за причината на Бианкините писъци. Когато разбра каква е работата, принцът пренебрежително се отнесе към всичко като към женски страхове и заповяда да отнесат Матилда в покоите й, след което изтича на двора и извика при себе си един от стражите, а на Теодор нареди да коленичи и да се подготви за смъртоносния удар.

Безстрашният младеж посрещна жестоката присъда със смирение, което трогна сърцата на всички присъстващи, освен на Манфред. Теодор изгаряше от желание да разбере смисъла на думите „Принцесата умира!“, ала тъй като предположи, че става дума за бегълката, и се боеше да не й навлече още по-яростния гняв на Манфред, той се въздържа от въпроси. Единствената милост, която се осмели да поиска, бе да му позволят да се изповяда на някой свещеник и да поиска опрощение на греховете си. Манфред, който се надяваше чрез изповедника да научи тайната на младежа, охотно удовлетвори молбата му и бидейки уверен, че отец Джером е вече на негова страна, нареди да го повикат, за да изслуша осъдения. Монахът, който не бе предвидил пагубните последствия от необмислената си постъпка, падна на колене пред принца и взе да го моли в името на всичко свято да не пролива невинна кръв. Той жестоко се проклинаше за неразумните думи и с все сили се опитваше да оправдае юношата, като при това използува всички средства, за да усмири яростта на тирана.

Манфред не само не се смили, но дори още повече се ожесточи от застъпничеството на свещеника, като при това се усъмни, че и двамата го мамят, и нареди на Джером да изпълни дълга си, предупреждавайки го, че няма да даде на осъдения повече от няколко минути за изповед.

— На мен и не ми трябва много време, господарю — рече нещастният младеж. — Греховете ми, слава богу, са малобройни — не повече, отколкото може да се очаква за възрастта ми. Избърши сълзите си, скъпи отче, и да побързаме — този свят е изпълнен със зло и нямам причини, поради които да го напусна със съжаление.

— О, злочесто момче! — възкликна Джером. — Как можеш да ме гледаш спокойно! Та аз съм твоят убиец! Аз съм този, който те погуби!

— Прощавам ти от все сърце — отвърна Теодор. — Както се надявам да ми прости всевишният. Чуй изповедта ми, отче, и ме благослови.

— Но как да те подготвя към прехода в един друг свят? Душата ти няма да е спасена, ако не простиш на враговете си, а нима можеш да простиш на този нечестивец?

— Мога и му прощавам.

— Нима и това не те трогва, жестоки владетелю?

— Извиках те да го изповядаш — сухо изрече Манфред, — а не да се застъпваш за осъдения. Ти именно предизвика гнева ми срещу него. Нека сега кръвта му тежи на твоята съвест!

— Да! На моята! — изстена отчаяно добрият монах. — Нито ти, нито аз ще попаднем някога там, където отива сега този благословен от бога юноша.

— Побързай! — нареди Манфред. — Хленчът на свещениците не ме трогва повече от воплите на жените.

— Какво! — извика Теодор. — Нима съдбата ми бе причина за онова, което чух в залата! Да не би принцесата отново да е във ваша власт?

— Ти само разпалваш още повече гнева ми — каза Манфред. — Приготви се, защото това е последната минута от живота ти.

Негодуванието на юношата срещу Манфред непрекъснато нарастваше, като същевременно той бе дълбоко трогнат от мъката, обхванала не само монаха, но и всички присъстващи; ала Теодор потисна чувствата, си, свали жакета, разкопча яката си и коленичи да си каже молитвата. Когато се навеждаше, ризата му се свлече от рамото и разкри белег във формата на кървавочервена стрела.

— Боже всемогъщи! — извика поразеният монах. — Какво виждам! Та това е моят син! Моят Теодор!

Трябва да си представите всеобщия потрес, тъй като той не се поддава на описание. Сълзите секнаха от очите на присъстващите не толкова от радост, колкото от изумление. Всички впериха погледи в господаря си, сякаш го питаха какво трябва да почувстват. По лицето на Теодор преминаха изненада, съмнение, нежност и почит. Той прие скромно и сдържано бурните сълзи и прегръдки на стария монах, но тъй като не смееше да изпита надежда, а и подозираше не без основание, че Манфред по природа не е способен на жалост, той погледна към принца, сякаш го питаше: „Нима тази сцена не е в състояние да те трогне?“

Ала сърцето на Манфред все пак не беше от камък. Той бе забравил гнева си от учудване, но гордостта не му позволяваше да си признае, че е развълнуван. Дори се усъмни, че откритието на Джером е уловка, за да бъде спасен юношата, и попита:

— Какво означава всичко това? Как може той да ти бъде син? Нима подобава на твоя сан и светостта на поведението ти да признаваш, че това селско момче е плод на незаконна твоя връзка?

— О, господи! — възкликна добрият старец. — Нима се съмняваш, че е мое дете? Щях ли да изпитам тези мъки, ако не му бях роден баща? Пощади го, добри ми господарю, пощади го, а мен накажи както ти е угодно!

— Смилете се, смилете се! — развикаха се и слугите. — Смилете се заради този добър човечец!

— Мълчете! — сурово заповяда Манфред. — Трябва да науча нещо повече, преди да реша дали заслужава да го пощадя. Не е задължително копелето на светеца също да е светец.

— Несправедливи владетелю — обади се Теодор. — Не утежнявайте жестокостта си с оскърбления. Ако аз действително съм син на този почтен мъж, то знайте — макар да не съм принц, кръвта, която тече в жилите ми…

— Да! — прекъсна го монахът. — Кръвта му е благородна и той съвсем не е нищожното създание, за което го смятате. Теодор е мой законен син, а Сицилия не може да се похвали с много домове, по-древни от рода Фалконара… Ала уви, господарю, какво значение има кръвта и знатността? Ние всички сме нищожни, жалки, грешни твари. Само благочестието ни отличава от прахта, от която сме произлезли и в която трябва да се превърнем.

— Прекратете проповедта си — нареди Манфред. — Забравяте, че вече не сте брат Джером, а граф Фалконара. Разкажете ми цялата си история, а след това ще имате достатъчно време за нравоучителни излияния, ако не сполучите да издействате милост за този дързък престъпник.

— Пресвета Богородице! — възкликна монахът. — Нима е възможно негова светлост да отхвърли молбата на един баща, който моли за живота на своето единствено, отдавна изгубено чедо! Стъпчете ме, господарю, издевателствайте над мен, изтезавайте ме, вземете живота ми, ала пощадете моя син!

— Значи си в състояние да разбереш какво означава загубата на единствен син! А не е изминал и час, откак ми проповядваше смирение — родът ми трябвало да загине, щом такава била волята на съдбата. Но граф Фалконара…

— Уви, господарю, — въздъхна Джером. — Признавам, че сгреших. Но не утежнявайте страданията на един старец! Не го правя заради рода си и не суетни мисли ме вълнуват — заради самата природа, заради паметта на прекрасната жена, която го роди на бял свят, ви моля да се смилите над този юноша. Тя… Теодор, тя мъртва ли е?

— Да, отдавна вече е сред блажените — отвърна момчето.

— Как стана така? — извика Джером. — Разкажи ми… Не, недей… Тя сега е щастлива! Ти си ми едничката грижа! Жестоки господарю! Ще… ще пощадиш ли живота на нещастното ми момче?

— Върни се в манастира си — отвърна Манфред — и доведи принцесата. Подчини ми се и във всичко останало, за което говорихме, и аз ти обещавам в замяна живота на твоя син.

— О, господарю! — извика старецът. — Нима с честта си ще заплатя за живота на детето си?

— За мен? — възкликна Теодор. — Предпочитам да умра хиляда пъти, отколкото да омърся съвестта ти. Какво иска от теб този тиранин? Нима принцесата все още не е в негова власт? Тогава я защити, почтени старче, и нека цялата тежест на гнева му се стовари върху моята глава!

Джером се опита да укроти необуздаността на младежа, ала преди Манфред да успее да каже още нещо, се разнесе конски тропот и внезапно засвири медната тръба, окачена отвъд портата на замъка. В същия миг черните пера на вълшебния шлем, който все тъй се извисяваше в другия край на двора, бурно се заклатиха и три пъти се огънаха ниско, сякаш невидимият му носител се поклони на някого.

Бележки

[45] Средновековен уред за мъчения. — Б.пр.