Хорас Уолпоул
Замъкът Отранто (4)

Първа глава

Манфред, Отрантският принц, имаше син и дъщеря; щерката — изумително красива осемнадесетгодишна девица, се наричаше Матилда. Синът му Конрад, три години по-млад от нея, бе с нищо незабележителен болнав юноша, който не даваше големи надежди. Въпреки това баща му го беше обявил за свой любимец, докато към Матилда не проявяваше никакви признаци на благоволение. Манфред бе сключил договор за брак между сина си и Изабела, дъщерята на маркиз Да Виченца; тя вече бе предадена от опекуните си в ръцете му, за да отпразнуват венчавката веднага щом позволи слабото здраве на Конрад. Семейството на Манфред и съседите му бяха забелязали с какво нетърпение очаква той сватбения обред. Близките му обаче се бояха от неговия суров нрав и не смееха да изказват предположения относно причините за тази прибързаност. Съпругата му Иполита, добросърдечна жена, понякога дръзваше да изрази опасенията си по повод тъй ранния брак на единствения им син, твърде млад и обременен от болести, ала в отговор неизменно чуваше само упреци за собственото си безплодие, лишило принца от друг наследник. Васалите и поданиците на Манфред не бяха тъй предпазливи в разговорите, които водеха помежду си: те отдаваха прибързаната венчавка на страха, изпитван от принца, да не се сбъдне старинното пророчество, което според слуховете гласяло, че „замъкът и прилежащите на Отранто земи ще бъдат изгубени от настоящата династия, щом истинският владетел стане прекалено голям, за да ги обитава“. Трудно бе да се изтълкува смисълът на това предсказание; още по-неясна беше връзката му с въпросния брак. Но въпреки загадките и противоречията простолюдието упорито поддържаше мнението си.

Бракосъчетанието бе насрочено за рождения ден на младия Конрад. Участниците в церемонията се събраха в уречения час в параклиса на замъка, където всичко бе готово за венчалния обред; отсъстваше единствено самият Конрад. Манфред, който се дразнеше и от най-малкото забавяне, а и не бе забелязал кога синът му се е оттеглил в покоите си, изпрати един от подвластните си да доведе младия принц. Слугата, който не се бе забавил дори и толкова, че да прекоси двора и да стигне покоите на Конрад, дотърча обратно задъхан, сякаш обезумял, с изцъклени очи и пяна на уста. Без да произнесе и дума, той посочи с пръст двора. Присъстващите се смразиха от изумление и ужас. Без да знае какво се е случило, но обзета от уплаха за сина си, принцеса Иполита изгуби съзнание. Манфред, по-скоро вбесен от забавянето на венчавката и нелепото поведение на прислужника си, отколкото изплашен, попита гневно какво е станало. Човекът продължи безмълвно да сочи двора, ала когато за втори път му поискаха обяснение, възкликна:

— Ах! Шлемът! Шлемът!

Междувременно част от присъстващите бяха изтичали на двора, откъдето долиташе неясна врява от ужасени писъци и възгласи. Обезпокоен заради отсъствието на сина си, Манфред също излезе да провери от какво е предизвикан странният смут. Матилда остана да се суети загрижено около майка си; Изабела не излезе поради същите причини, а и не желаеше да се покаже раздразнена от поведението на жениха, към когото, да си кажем правичката, не бе успяла да се привърже.

Първото, което зърна Манфред, бяха слугите му, които вкупом се опитваха да вдигнат от земята нещо, наподобяващо огромна купчина черни пера. Той остана като вкаменен, без да вярва на очите си.

— Какво правите? — кресна гневно. — Къде е синът ми?

— Ах, господарю! — викнаха всички едновременно. — Принцът! Принцът! Шлемът! Шлемът!

Поразен от тези горестни възгласи, изплашен, без сам да знае от какво, Манфред пристъпи бързо напред и — о, каква гледка за бащиния взор! — видя отпреде си трупа на своето дете, смазан и почти погребан под огромен шлем, сто пъти по-голям от всяка каска, правена за човешка глава, и украсен със съответно количество черни пера.

Ужасната картина, пълното неведение на всички околни относно това как е станало нещастието и преди всичко исполинският шлем лишиха Манфред от дар слово. Ала едва ли мълчанието му щеше да продължи толкова дълго, ако бе предизвикано само от мъката. Той не откъсваше очи от онова, което напразно се надяваше да се окаже само видение, и като че ли не бе погълнат толкова от тежката загуба, колкото от поразителния предмет, станал причина за нея. Докосваше смъртоносната каска, разглеждаше я и дори кървящите обезобразени останки на младия принц не можеха да отклонят взора му от това знамение. Околните, които знаеха за пристрастната обич на Отрантския принц към Конрад, бяха поразени от безчувственото му отношение не по-малко, отколкото от чудния шлем. Пренесоха осакатения труп в замъка, без да получат никакви указания от Манфред. Той прояви същото безчувствие и към дамите, останали в параклиса; нещо повече, без да спомене и дума за нещастните принцеси — съпругата и дъщеря си, първите слова, които изрече, бяха:

— Погрижете се за господарката Изабела.

Слугите не обърнаха внимание на тази странна заповед и водени от обичта си към своята господарка, решиха, че принцът се е изразил така странно поради тежкото й душевно състояние; така че се притекоха да й помагат. Пренесоха я полужива в покоите й, безразлична към всички необичайни обстоятелства, за които й разказаха — към всичко, освен смъртта на сина си. Матилда, която бе предана до гроб на майка си, потъпка собствената си мъка и изумление, обзета единствено от мисълта как да помогне на съкрушената от скръб Иполита и да я утеши. Изабела, към която принцесата винаги се бе отнасяла като към собствена дъщеря — и която й се отплащаше с не по-малко гореща преданост и обич, също тъй усърдно се грижеше за нея; заедно с това тя се стараеше да сподели тежкото бреме на мъката, която Матилда явно полагаше усилия да потисне, защото изпитваше към щерката на Иполита топло сестринско съчувствие. И все пак собственото й положение не можеше да не намери място в нейните мисли. Смъртта на младия Конрад не събуждаше в гърдите й никакви чувства, освен жал и тя никак не бе опечалена, че се е отървала от един брак, който не й обещаваше никаква радост както от отредения й жених, така и от суровия нрав на Манфред. Въпреки голямото снизхождение, което проявяваше към годеницата на сина си, принцът я изпълваше с неизразим страх заради безпричинното си коравосърдечие спрямо такива кротки същества като Иполита и Матилда.

Докато дамите съпровождаха покрусената майка до ложето й, Манфред остана в двора да съзерцава зловещия шлем, без да обръща внимание на тълпата, която се насъбра около него, привлечена от необичайното произшествие. Почти нищо не говореше и само повтори въпроса си дали някой знае откъде се е появил този шлем. Никой обаче не можеше да му даде сведения. Но тъй като Манфред явно се интересуваше единствено от това, скоро и останалите зрители съсредоточиха вниманието си върху тази загадка и започнаха да изказват предположения, точно толкова нелепи и неправдоподобни, колкото бе невероятно и самото бедствие. В разгара на безсмислените догадки един млад селянин, привлечен в замъка от съседното село, където бяха успели да достигнат слуховете за събитието, забеляза, че чудният шлем си прилича като две капки вода с шлема на черната мраморна статуя на Алфонсо Добрия, един от предишните принцове, в църквата „Свети Никола“.

— Негоднико! Какво каза? — кресна разярено Манфред, излязъл внезапно от състоянието си на вцепенение, и сграбчи младия селянин за яката. — Как смееш да изричаш тези предателски слова! Ще заплатиш за тях с живота си!

Присъстващите все тъй недоумяваха за причината на неговия гняв, както и за всичко друго, на което бяха станали свидетели, и този нов обрат съвсем ги обърка. Младият селянин бе най-изумен от всички и не можеше да проумее с какво е оскърбил принца; ала успя да се съвземе и едновременно с достойнство и смирение се освободи от железните ръце на Манфред, след което с дълбок поклон, изразяващ желание да засвидетелства своята невинност, а не страх, попита какво е провинението му. Манфред, по-скоро вбесен от решимостта, макар и твърде почтителна, с която младият мъж го накара да разтвори пръсти, отколкото умилостивен от покорността му, заповяда на хората си да го сграбчат и ако не бяха приятелите, които бе поканил за сватбата, щеше на място да промуши селянина с кинжала си.

По време на тази свада няколко души от простолюдието изтичаха до голямата църква недалеч от замъка и се върнаха оттам със зинали от изумление уста и с новината, че шлемът бил изчезнал от главата на статуята на Алфонсо Добрия. Като чу това, Манфред изпадна в неистов бяс и — сякаш усетил нужда да излее гнева си върху някого — се нахвърли върху младия селянин с викове:

— Негодник! Дяволско изчадие! Магьосник! Това е твое дело! Ти си убил сина ми!

Тълпата, която търсеше достъпен отдушник, върху който да стовари бремето на своето душевно объркване, подхвана думите на господаря си и откликна:

— Да, да, той е! Той е! Той е откраднал шлема от гроба на Алфонсо Добрия и е смазал с него главата на сина ви!

При това никой не се замисли за огромната разлика между мраморния шлем в църквата и стоманения, изпречен пред очите на всички; на никой не му мина през ума, че е немислимо за един юноша, който едва ли имаше и двадесет години, да домъкне част от доспехи с такова невъобразимо тегло.

Явната нелепост на тези възгласи охлади разума на Манфред, ала дали защото бе раздразнен от това, че селянинът забеляза приликата между двата шлема и по този начин стана причина да се открие липсата на онзи в църквата, или защото желаеше да пресече всички слухове, които можеха да се породят от това дръзко предположение, той заяви тържествено, че младежът е очевидно магьосник и докато църквата се заеме с разследването на случая, изобличеният вълшебник ще бъде затворен под самия шлем; при това добави, че храна няма да му се дава, защото е в състояние сам да си я набави с помощта на сатанинското си изкуство.

Напразно го молеше юношата да отмени нелепата си присъда; напразно се опитваха и приятелите на Манфред да го убедят да се откаже от жестокото си и неоснователно решение. Мнозинството обаче бе във възторг от заповедта на своя господар, която според техните разбирания бе крайно справедлива, тъй като магьосникът щеше да бъде наказан от оръдието, с което бе извършил злото си дело; ничие сърце не трепна състрадателно при мисълта, че юношата може да умре от гладна смърт, защото всички бяха твърдо убедени, че с помощта на дяволските си магии лесно ще си набави препитание.

Така че заповедта на Манфред бе изпълнена с голяма готовност; след като постави пред шлема стража и строго се разпореди да не се дава никаква храна на затворника, той отпрати приятелите и слугите си, заключи портите на замъка, където разреши да останат само близките му, и се оттегли в собствените си покои.

Междувременно, благодарение на грижите и усърдието на младите девойки, принцеса Иполита дойде на себе си; тя отново се потопи в мъката си, но сред бурните пристъпи на отчаянието често питаше за своя съпруг и повелител, готова бе да изпрати слугите си да бдят над него и най-сетне убеди Матилда да я остави и да отиде да утеши баща си. Макар да трепереше от страх пред суровия нрав на Манфред, младата принцеса, вярна на синовния си дълг пред него, изпълни нареждането на майка си, като я остави на грижите на Изабела; осведоми се от слугите къде се намира баща й и разбра, че се е прибрал в покоите си и е заповядал никой да не влиза при него. Като предположи, че се е отдал на скръбта по мъртвия й брат, и се побоя да не би при вида на единственото му останало дете сълзите отново да бликнат от очите му, тя се поколеба дали да наруши печалното му уединение; ала собственото й безпокойство за него и нарежданията на нейната майка й дадоха кураж да престъпи заповедите на баща си — нещо, което никога преди не бе вършила. Кротката стеснителност, която й бе присъща, я накара да се подвоуми пред вратата му. Чу го как крачи напред-назад из стаята — ту по-бързо, ту по-бавно — и това подсили лошите й предчувствия. И тъкмо щеше да помоли за разрешение да влезе, когато Манфред внезапно разтвори вратата; тъй като се смрачаваше, а и в душата му цареше объркване, той не позна застаналата пред него девойка и попита сърдито кой е.

— Скъпи татко — отвърна разтрепераната Матилда. — Аз съм, вашата дъщеря.

— Махай се! Нямам нужда от дъщеря! — извика Манфред, като отстъпи бързо назад. После рязко се върна в стаята и тръшна вратата пред онемялото момиче.

Матилда твърде добре познаваше необуздания нрав на баща си, за да се осмели повторно да го обезпокои. Когато се посъвзе от силното смущение, предизвикано от недружелюбния прием, тя избърса сълзите си, за да спести на Иполита допълнителната болка, която би й причинило знанието за случилото се; когато майка й започна да я разпитва тревожно за здравословното състояние на Манфред и как той понася тежката загуба, Матилда я увери, че баща й е добре и се справя с нещастието с мъжествена твърдост.

— Но нима няма да ме пусне при себе си? — тъжно попита Иполита. — Нима няма да ми позволи да смеся сълзите си с неговите, нима майката не ще може да изплаче мъката си върху гърдите на своя повелител? Да не би да ме мамиш, Матилда? Знам каква любов изпитваше Манфред към сина си. Да не би ударът да се е оказал твърде безпощаден? Да не би да го е сразил? Уви, ти не ми отвръщаш! Боя се от най-лошото. Вдигнете ме — обърна се тя към прислужниците си. — Длъжна съм на всяка цена да видя съпруга си. Незабавно ме отведете при него. За мен той е по-скъп дори от собствените ми деца.

Матилда даде знак на Изабела да попречи на Иполита, която правеше усилия да стане, и двете прелестни девойки кротко, ала настойчиво се опитаха да задържат принцесата и да я успокоят. В този миг пристигна един слуга с поръчение от Манфред да съобщи на Изабела, че господарят му желае да разговаря с нея.

— С мен? — възкликна Изабела.

— Вървете — рече й Иполита, която изпита облекчение от това, че съпругът й е изпратил послание. — Манфред не е сега в състояние да вижда най-близките си. Той смята, че не сте съкрушена като нас, и се опасява от силата на моята мъка. Утешете го, скъпа Изабела, и му кажете, че по-скоро ще потисна собствената си горест, отколкото да засиля неговата.

Тъй като се бе спуснала вечер, слугата, който съпровождаше Изабела, вървеше отпреде й с факел в ръка. Когато се изправиха пред Манфред, който крачеше нетърпеливо из галерията, той се стресна и рече забързано на слугата:

— Изнеси светлината и се махни! — След това затръшна вратата подире му и се строполи върху скамейката до стената, като направи знак на Изабела да седне редом с него. Тя се подчини, разтреперана от страх. — Изпратих да ви повикат… — Той замълча, явно силно объркан.

— Господарю!

— Да, изпратих да ви повикат по един много важен повод — продължи Манфред. — Избършете сълзите си, Изабела. Изгубихте жениха си… Да, такава е жестоката съдба! А аз изгубих надеждата да продължа рода си. Ала Конрад бе недостоен за вашата красота.

— Как, господарю! — възкликна девойката. — Надявам се, не храните подозрения, че не изпитвам достатъчно скръб! Моят дълг и моята преданост винаги щяха да…

— Не мислете повече за него — прекъсна я Манфред. — Конрад беше болнаво, мекушаво дете; господ го прибра, защото може би не искаше да положа бъдещето на своя род върху толкоз нездрава основа. Потомството на Манфред се нуждае от многобройни опори. Моята неблагоразумна обич към това момче бе засенчила взора ми и ме бе лишила от далновидност; така че всяко зло за добро. Надявам се, че след няколко години ще имам основания да изпитвам радост от смъртта на Конрад.

Не може да се опише с думи изумлението на Изабела. Отначало й се стори, че скръбта е помътила разума на Манфред. Сетне й хрумна, че тези странни слова може би имат за цел да я подмамят в някакъв капан; изплаши се, че Манфред се е досетил за безразличието й към неговия син, и затова сметна за благоразумно да отвърне:

— Добри ми господарю, не се съмнявайте в моите чувства; отдавайки ръката си, аз щях да отдам и сърцето си. Щях да посветя всичките си грижи на Конрад. Както и да се разпореди с мен съдбата, винаги ще почитам паметта му, а на вас и на достойната ви съпруга Иполита ще гледам като на родни баща и майка.

— Проклета да е Иполита! — извика Манфред. — Забравете я от този миг нататък, така както я забравих аз. С други думи, Изабела, вие изгубихте жених, който бе недостоен за вашите прелести. Вместо хилаво хлапе ще получите за съпруг мъж в разцвета на силите си, който умее да цени красотата ви и ще може да очаква многобройно потомство.

— Уви, господарю! Умът ми е твърде погълнат от нещастието, постигнало вашето семейство, за да мога да мисля за нова женитба. Ако баща ми се завърне някога, ще се подчиня на волята му, каквато и да е тя, така както се съгласих да дам ръката си на вашия син; до неговото завръщане обаче ви моля да ми позволите да остана под гостоприемния ви покрив и да прекарам скръбните си дни в усилия да облекча мъката, завладяла вас, Иполита и прелестната Матилда.

— Помолих ви вече — гневно изрече Манфред — да не споменавате тази жена; от този час нататък тя трябва да стане за вас също тъй чужда, както и за мен. Накратко казано, Изабела, тъй като не мога да ви дам сина си, предлагам ви себе си за съпруг.

— О, боже! — извика Изабела, от чиито очи най-сетне падна пелената. — Какво чувам! Вие, господарю! Вие! Моят свекър! Бащата на Конрад! Съпругът на праведната и кротка Иполита!

— Казах ви — властно заяви Манфред, — че Иполита вече не ми е съпруга; от този час се развеждам с нея. Проклятието на нейното безплодие твърде дълго ме измъчва. Съдбата ми зависи от това дали ще имам синове и тази нощ, надявам се, ще постави началото на моите надежди.

Изрекъл тези думи, той сграбчи студената като лед ръка на Изабела, полумъртва от страх и ужас. Тя изпищя и се отскубна от него. Манфред скочи, за да я настигне, но в този миг луната, която бе вече изгряла и хвърляше снопове светлина през отсрещния прозорец, озари перата на съдбоносния шлем, извисен досами прозореца; те бурно се залюляха напред-назад и зашумяха глухо като дървесни клони. Това вдъхна смелост на Изабела, защото нищо не я ужасяваше толкова, колкото настойчивият стремеж на Манфред да осъществи намерението си.

— Вижте, господарю, вижте! — извика тя. — Дори небето се опълчва срещу нечестивите ви замисли!

— Нито небето, нито преизподнята ще ми попречат да изпълня решението си — отвърна принцът и се хвърли отново към девойката.

В този миг портретът на дядо му, закачен над скамейката, на която двамата седяха допреди малко, въздъхна дълбоко и гърдите му се надигнаха. Изабела, която стоеше с гръб към него и не видя нищо, не разбра откъде се раздават тези звуци, ала се разтрепери цялата.

— Чуйте, господарю! Какво беше това? — попита тя и се хвърли към вратата.

Манфред, раздвоен между бягащата Изабела, успяла вече да стигне стълбите, и размърдалия се портрет, от който не бе в състояние да откъсне взора си, направи няколко крачки подире й, извръщайки очи към оживялото изображение; внезапно видя как портретът напуска рамката си и с натъжен и скръбен вид слиза на пода.

— Нима сънувам! — възкликна Манфред и се върна назад. — Или може би самите дяволи са се съюзили срещу мен? Говори, адско видение! И ако наистина си моят праотец, защо и ти си встъпил в заговор срещу своя злощастен потомък, който твърде скъпо заплаща…

Ала преди да доизрече започнатото, призракът отново въздъхна и направи знак на Манфред да го последва.

— Води ме! — извика принцът. — Ще те следвам до самата преизподня!

Видението мрачно и невъзмутимо закрачи към дъното на галерията и свърна в една от стаите вдясно. Манфред го следваше на известно разстояние, изпълнен с ужас и тревога, ала непоколебим. Тъкмо да влезе и той в стаята, когато незрима ръка затвори със силен трясък вратата. Принцът се възползува от това забавяне, за да събере всичката си смелост, и се опита да отвори, като риташе вратата с крак, но се убеди, че тя не се поддава на усилията му.

— Щом като адът отказва да задоволи любопитството ми — промълви той, — аз ще използувам всички достъпни човешки средства, за да съхраня своя род. Изабела няма да ми избяга.

Девойката, чиято решимост се смени със страх в мига, в който се отскубна от Манфред, продължи да тича надолу по главното стълбище. Спря се в подножието му, тъй като не знаеше накъде да продължи, за да се спаси от необуздания принц. Портите на замъка бяха залостени, навсякъде из двора се разхождаха стражи. Дали да се вслуша в зова на сърцето си и да предупреди Иполита за жестоката съдба, която я очакваше? Тя не се съмняваше, че Манфред ще я потърси в покоите на своята съпруга и яростта му ще стане причина да нанесе на Иполита удар, още по-суров от намисления, а двете ще се окажат безсилни срещу неистовите му страсти. Каквото и да е забавяне можеше да му даде време да размисли над суровите мерки, които бе решил да предприеме, или да породи някакво благоприятно за нея обстоятелство; ала за това бе необходимо да осуети, поне през тази нощ, осъществяването на чудовищния му замисъл. Къде обаче да се скрие? Как да се спаси от преследването, което той неминуемо щеше да предприеме из целия замък? Докато тези мисли се мяркаха из главата й, тя си спомни за подземния проход, който водеше от избите на замъка към църквата „Свети Никола“. Ако успееше да стигне олтара, преди да я догонят, дори побеснелият Манфред не би се осмелил да оскверни това свещено място; и тя реши, ако не й се предостави друго спасение, завинаги да се укрие при светите деви, чийто манастир бе долепен до църквата. Като взе това решение, Изабела сграбчи светилника, горящ в подножието на стълбата, и се устреми към тайния проход.

Подземната част на замъка се състоеше от множество ниски сводести галерии, тъй заплетени и криволичещи, че развълнуваната до крайност Изабела трудно откри вратата, откъдето започваше проходът. Страховита тишина цареше из тези подземия и само от време на време течението разклащаше вратите, през които минаваше девойката, караше ръждивите им панти да скърцат и звукът отекваше из дългите мрачни лабиринти. При всяко шумолене нов пристъп на ужас изпълваше душата й, ала от всичко най-много се боеше да не чуе яростния глас на Манфред, подканящ слугите да я преследват. Тя пристъпяше предпазливо, доколкото й позволяваше нетърпението, но често спираше да се ослуша дали някой не иде подире й. В един такъв момент й се стори, че чува въздишка. Цялата се разтрепери и отстъпи няколко крачки назад. Миг по-късно до слуха й сякаш достигнаха нечии стъпки. Кръвта се смрази в жилите й — реши, че това е Манфред. Породени от нечовешкия ужас, в главата й нахлуха какви ли не предположения. Укори се за прибързаното бягство, което я правеше безпомощна пред неговата ярост, и то на място, където виковете й щяха да останат нечути и никой нямаше да й се притече на помощ. Ала звукът сякаш не идваше иззад гърба й; ако Манфред знаеше накъде бе тръгнала, той непременно я бе последвал; девойката все още се намираше в една от подземните галерии, а стъпките, които дочу, бяха твърде отчетливи, за да идват оттам, откъдето бе побягнала самата тя. Ободрена от тази мисъл и водена от надежда да намери приятел във всеки човек, освен принца, Изабела тъкмо реши да продължи напред, когато вратата, която стоеше открехната недалеч от нея вляво, леко се разтвори; ала преди още светилникът, който тя вдигна нависоко, да й позволи да разгледа човека, отворил вратата, той побърза да отстъпи назад в мрака.

Изабела, която вече се плашеше до смърт от всяка дреболия, се поколеба — тя не знаеше дали да продължи напред. Страхът й от Манфред обаче се оказа по-силен. Именно обстоятелството, че непознатият я избягваше, й вдъхна известна смелост. „Може да е само някой от слугите“ — помисли си тя. Благият характер на девойката не й бе създал врагове и съзнанието за нейната собствена невинност й вдъхна надежда, че слугите на принца, освен ако не са изпратени от него да я дирят, по-скоро биха улеснили бягството й, отколкото да му попречат. Като се поободри от тези размишления и предположи по някои признаци, че е при самия вход на подземната пещера, тя се приближи до току-що отворената врата; ала внезапен порив на вятъра я посрещна при отвора, изгаси светилника и тя остана в пълен мрак.

Никакви думи не са в състояние да опишат ужаса на положението, в което се оказа Изабела. Сама в това злокобно място, все още в плен на страшните впечатления от изминалия ден, изгубила надежда да се спаси, очакваща всеки миг появата на Манфред и съвсем не успокоена от факта, че наблизо се спотайва непознат човек, който има свои причини да се укрива наоколо — всички тези мисли нахлуха в смутеното й съзнание и за малко не я накараха да падне в несвяст от уплаха. Мислено се обърна към всички светии на небето с гореща молба за помощ. Обхваната от дълбоко отчаяние, дълго време не бе в състояние да помръдне. Най-сетне се опита колкото се може по-безшумно да открие пипнешком вратата, а като я намери, пристъпи разтреперана под сводовете, откъдето дочу въздишката и стъпките. За миг изпита нещо като радост при вида на немощния лъч лунна светлина, прокраднал се през тавана; част от него, изглежда, бе пропаднала и оттам висеше или парче земя, или отломък от стена — тя не можа да различи какво именно. С разтуптяно от надежда сърце Изабела забърза към пролома, ала изведнъж зърна облегната на стената човешка фигура.

Девойката изпищя, убедена, че това е призракът на нейния жених Конрад. Фигурата се приближи до нея и почтително произнесе:

— Успокойте се, господарке. Няма да ви причиня нищо лошо.

Поободрена от думите на непознатия и от тона, с който бяха изречени, и като съобрази, че това трябва да е човекът, отворил вратата, Изабела се съвзе достатъчно, за да каже:

— Господине, който и да сте, смилете се над злочестата принцеса, изправена, на ръба на гибелта! Помогнете ми да избягам от този злокобен замък, иначе след няколко минути ще трябва горко да оплаквам съдбата си.

— Уви! — въздъхна непознатият. — Как да ви помогна? Бих загинал, защищавайки вас, ала не познавам замъка и нямам…

— Ах! — възкликна Изабела и го прекъсна. — Помогнете ми само да намеря скритата в пода врата, която се намира някъде наблизо, и ще ми направите най-голямата услуга, тъй като нямам и минута за губене.

След тези думи тя започна да опипва каменния под и помоли непознатия и той да стори същото, за да открият малката медна пластинка, вградена в една от плочите на настилката.

— Това е ключалка, която се отваря с пружина — обясни девойката. — Знам тайната й. Ако я открием, може да успея да се спася; в противен случай, уви, любезни чужденецо, боя се, че ще въвлека и вас в нещастието си. Манфред ще заподозре, че сте съучастник в бягството ми, и ще паднете жертва на неговата ярост.

— Не ценя живота си — отвърна непознатият. — И за мен ще е все пак някакво утешение, ако го отдам, за да ви избавя от тиранията на Манфред.

— Благородни младежо — промълви Изабела, — ще мога ли някога да ви се отблагодаря…

Докато произнасяше тези думи, през отвора в тавана се прокрадна лунен лъч и блесна върху ключалката, която търсеха.

— О, радост! — възкликна девойката. — Ето я вратата!

И като извади ключ, натисна пружината, която се плъзна встрани и разкри желязна халка.

— Повдигнете капака — помоли Изабела. Непознатият се подчини; в краката им се появиха каменни стъпала, които се спускаха в тунел, погълнат от непрогледен мрак. — Трябва да слезем долу — продължи тя. — Следвайте ме; макар да е страшно и тъмно, няма да се изгубим — оттук се стига право в църквата „Свети Никола“. Ала може би — вежливо додаде принцесата — нямате основания да напускате замъка, а и аз вече мога да се оправя без вашата помощ; след няколко минути ще бъда недосегаема за гнева на Манфред. Само ми кажете — кому дължа толкова много?

— Никога няма да ви изоставя, докато не сте в пълна безопасност — живо възрази непознатият. — А и не ме мислете, принцесо, за по-самоотвержен, отколкото съм; макар сега да сте основната ми грижа…

Той млъкна, чул внезапна врява от гласове, които се приближаваха към тях; скоро бегълците различиха следните думи:

— Какво ми говорите за магьосници! Повтарям ви, тя трябва да е в замъка! Ще я намеря напук на всички вълшебства!

— О, небеса! — възкликна Изабела. — Това е гласът на Манфред! Побързайте, иначе сме погубени! И спуснете капака подире си!

С тези думи тя побърза да побегне надолу по стъпалата. Непознатият искаше да я последва, обаче изтърва капака и пружината щракна ключалката. Напразно се мъчеше да отвори — не бе забелязал как Изабела се справи с пружината, а и не му оставаше време да продължи опитите. Манфред дочу трясъка на падналия капак и се устреми по посока на звука, съпроводен от слугите си, понесли факли.

— Сигурно е Изабела! — извика той още преди да е влязъл в сводестата галерия. — Опитва се да избяга през тайния тунел, но едва ли е стигнала далече!

Ала какво беше изумлението на принца, когато на светлината на факлите зърна отпреде си не Изабела, а младия селянин, който — както си мислеше Манфред — бе затворен под смъртоносния шлем!

— Изменник! — възкликна Манфред. — Как попадна тук? Мислех, че си затворен на сигурно място горе, на двора!

— Не съм изменник — смело отговори младежът. — Нито пък мога да отговарям за вашите предположения.

— Нагъл злодей! — развика се Манфред. — Нарочно ли предизвикваш гнева ми? Говори — как се измъкна изпод шлема? Сигурно си подкупил стражите, но те ще отговарят за това с живота си.

— Моята бедност — спокойно отвърна селянинът — ще ги оневини. Макар и да са призовани да служат на капризите на своеволен тиранин, те са ви предани и са дори твърде ревностни изпълнители на несправедливата заповед, която им наложихте.

— Нима си толкоз дързък, та дори не се боиш от гнева ми? — попита принцът. — Е, нищо — мъченията, на които ще те подложа, ще изтръгнат истината от устата ти. Говори! Искам да знам кои са твоите съучастници!

— Ето го съучастника ми — с усмивка посочи младежът към тавана.

Манфред нареди да повдигнат високо факлите и видя, че единият край на омагьосания шлем бе пробил каменната настилка на двора, когато слугите бяха захлупили пленника, като по този начин се бе образувала пролука. Младият селянин бе съумял да се промъкне през нея няколко минути преди срещата си с Изабела.

— Оттам ли си се спуснал? — попита Манфред.

— Да.

— Какъв беше тогава шумът, които чух на влизане в тази зала? — продължи принцът.

— Някаква врата се затвори — отвърна селянинът. — Аз също чух.

— Каква врата? — бързо попита Манфред.

— Не познавам вашия замък — рече младежът. — За пръв път съм в него и това подземие е единственото помещение, в което съм влизал.

— Аз пък ти казвам — настоя Манфред (той искаше да разбере дали юношата е открил тайния вход), — че шумът, който чух, идваше от тази посока. Слугите ми също го чуха.

— Господарю — услужливо се намеси един от прислужниците. — Това бе със сигурност тайната врата, а той се е опитвал да избяга.

— Млъкни, глупако! — скара му се Манфред. — Ако се е опитвал да избяга, как се е озовал от тази страна? Искам да чуя от собствената му уста какъв беше шумът, който дочух. Кажи ми истината! Животът ти зависи от твоята честност.

— Честността ми е по-скъпа от живота, който не бих си купил с цената на лъжата — отвърна селянинът.

— Нима, млади философе! — презрително изрече Манфред. — Кажи ми тогава какъв беше този шум.

— Задавайте ми въпроси, на които знам отговора, а ако излъжа, наредете незабавно да ми отнемат живота.

Манфред, който, започна да се дразни от непоколебимото безстрашие и невъзмутимостта на юношата, възкликна:

— Добре тогава, правдолюбецо, отговаряй: беше ли породен шумът, който чух, от падането на капака?

— Да.

— Така си и знаех — произнесе принцът. — А как разбра, че тук има тайна врата?

— Лунната светлина освети медната пластинка — отвърна младият селянин.

— Ала кой ти каза, че това е ключалка? И как научи тайната на отварянето й?

— Провидението, освободило ме изпод шлема, ми помогна да открия пружината на ключалката.

— Провидението трябваше да отиде по-далеч и да те предпази от моя гняв — рече Манфред. — След като ти е показало как да отключиш тайната врата, то те е изоставило, защото си глупак, неспособен да се възползува от благодеянията му. Защо не се втурна по пътя, водещ към спасението ти? Защо спусна капака, преди да си слязъл по стълбите?

— Бих искал да ви попитам, господарю — рече селянинът, — откъде можех да зная аз, който за пръв път попадам в замъка ви, че тези стъпала водят към някакъв изход? Ала смятам за недостойно да се отклонявам от въпросите ви. Накъдето и да водеха стъпалата, вероятно щях да опитам щастието си и да се спусна по тях — едва ли щях да изпадна в положение, по-плачевно от това, в което вече се намирах. Истината обаче е тази, че изтървах капака, а вие се появихте миг след това. Вече бях вдигнал шум и привлякъл вниманието ви към себе си — имаше ли някакво значение дали ще бъда заловен минута по-рано или по-късно?

— Ти си храбър злодей за годините си — издума Манфред. — Но като размислям, започвам да подозирам, че хитруваш — още не си ми казал как успя да се справиш с ключалката.

— Сега ще ви покажа, господарю — отвърна юношата, взе в ръка един от камъните, срутили се от тавана, легна върху капака и заудря по него; намерението му беше да даде време на принцесата да избяга.

Самообладанието и младежката прямота на селянина направиха силно впечатление на Манфред. Той дори усети склонността му прости, защото не бе извършил никакво престъпление. Принцът не беше от онези свирепи тирани, които черпят наслада от жестокостта, и не й се отдаваше без повод. Обстоятелствата в живота му го бяха направили коравосърдечен, но по природа беше човеколюбив; доброто начало у него се проявяваше винаги, когато страстите не замъгляваха ума му.

Докато Манфред стоеше объркан и не знаеше как да постъпи, в далечината из подземните галерии отекна неясна глъч. Шумът се приближи и принцът разпозна гласовете на своите слуги, които бе пратил из целия замък да търсят Изабела.

— Къде е господарят? — викаха те с цяло гърло. — Къде е принцът?

— Тук съм — обади се Манфред, когато наближиха. — Намерихте ли принцесата?

— Ах, господарю! — възкликна първият от влезлите в залата. — Колко се радвам, че ви открихме!

— Открили сте ме! — изненада се принцът. — А открихте ли Изабела?

— Мислехме, че сме я настигнали, господарю — отвърна слугата, изплашен до смърт, — обаче…

— Обаче какво? — извика Манфред. — Да не е избягала?

— Ние с Жак, господарю…

— Да, ние с Диего… — прекъсна го вторият слуга, току-що влязъл в залата и още по-изплашен от първия.

— Говорете един по един! — нареди Манфред. — Питам ви: къде е принцесата?

— Не знаем — отвърнаха двамата в един глас. — Обаче от страх ни се взе умът!

— Това се вижда от само себе си, глупаци такива. Какво толкова ви наплаши?

— Ах, господарю — започна Жак. — Диего видя такова нещо… Не бихте повярвали на очите си…

— Какви нелепости дрънкате! — кресна Манфред. — Отговаряйте направо, без заобикалки, иначе небето да ви е на помощ…

— Ама, господарю, ако на ваша светлост му е угодно да ни изслуша — започна горкият човечец. — Ние с Диего…

— Да, ние с Жак… — възкликна другарят му.

— Нали ви забраних да говорите едновременно! Отговаряй ти, Жак! Другият глупак май съвсем си е изгубил ума. Какво е станало?

— Милостиви господарю — започна Жак, — благоволете да ме изслушате. Ние с Диего, както заповядахте, тръгнахме да търсим младата господарка. Но понеже се бояхме да не срещнем призрака на младия господар, вашия благороден син — господ да даде мир на душата му, — тъй като не бе погребан по християнски…

— Глупак! — разяри се Манфред. — Значи сте видели само някакъв си призрак!

— Ах, господарю, по-лошо, много по-лошо! — извика Диего. — По-добре да бях видял цели десет призрака!

— Господи, дари ме с търпение! Тези глупаци направо ще ме подлудят! Махни се от очите ми, Диего! А ти, Жак, ми кажи съвсем накратко: с ума си ли си? Да не би да бълнуваш? Друг път си проявявал известна разсъдливост. Или онзи глупак е предал уплахата си и на теб? Говори! Какви небивалици е видял?

— Сега ще ви кажа, господарю — разтреперан заговори Жак. — Тъкмо бях започнал да ви разправям, че откак нашият млад господар загина тъй жестоко — господи, упокой невинната му душа! — никой от нас, верните ви слуги, а ние сме си такива, господарю, макар и бедни люде… та значи никой от нас не се осмелява да ходи сам из замъка — все сме по двама. Така че ние с Диего, като предположихме, че младата господарка може да е в голямата галерия, качихме се там да я търсим и да й съобщим, че ваша светлост желае да разговаря с нея.

— О, безнадеждни глупаци! — възкликна Манфред. — А тя междувременно е избягала, защото сте се уплашили от таласъми! Как не се сети, негоднико, че тя именно там ме остави! Нали аз самият идвам от галерията!

— Ако питате мен, тя е още там — заяви Жак. — Само че по-скоро дяволите ще ме вземат, отколкото пак да отида да я търся на онова място… Горкият Диего! Той едва ли някога вече ще се съвземе, така си мисля…

— От какво да се съвземе? Аз, изглежда, така и няма да разбера какво е отнело разсъдъка на тези негодници. Само си губя времето. Следвай ме, нещастнико, сам ще проверя дали Изабела е в галерията.

— За бога, добри ми господарю! — извика Жак. — Не ходете в галерията! Мисля, че самият сатана е там, в съседната стая.

Манфред, който до този момент се отнасяше към страха на слугите си като към дребнаво малодушие, бе поразен от това ново обстоятелство. Той си спомни за оживелия портрет, както и за внезапно затворилата се врата в дъното на галерията и гласът му потрепери, когато попита смутено:

— Какво има в голямата стая?

— Господарю — отвърна слугата, — когато ние с Диего стигнахме галерията, той влезе пръв, защото каза, че е по-храбър от мен… Та като влязохме, вътре нямаше никой. Погледнахме под всяка пейка, под всеки стол, но никого не видяхме.

— Всички портрети ли бяха на местата си? — обади се Манфред.

— Да, господарю. Но не се сетихме да надникнем зад тях.

— Добре, продължавай.

— Когато наближихме вратата на голямата стая, тя се оказа затворена.

— И не можахте да я отворите, така ли? — отново го прекъсна принцът.

— А, не, господарю — отворихме я. Но по-добре небето да не бе допускало това! — възкликна Жак. — Не, не я отворих аз, а Диего — той стана безразсъдно дързък и реши да влезе вътре, макар че как не го разубеждавах… Да пукна, ако някога посегна отново към затворена врата!

— Не се отвличай — промълви Манфред и потрепери. — Кажи ми какво видя в голямата стая, когато отвори вратата.

— Аз ли, господарю? — учуди се Жак. — Ами че аз нищо не видях. Бях зад гърба на Диего, но чух шума.

— Жак, заклевам те в душите на моите прадеди тържествено издума Манфред. — Кажи ми: какво видя? Какво чу?

— Диего го видя, господарю, а не аз. Аз само чух шума. Щом отвори вратата, той изкрещя и побягна назад. Аз хукнах подире му и го попитах: „Призракът ли беше?“ — „Призракът ли? Не, не! — отвърна Диего и косата му настръхна. — Стори ми се, че беше великан, облечен в доспехи. Видях стъпалото му и част от крака и те бяха огромни, като шлема долу на двора.“ Едва изрече това господарю, и дочухме оглушителен шум, задрънчаха доспехи, сякаш великанът се надигаше — защото Диего после ми каза, че той бил легнал, така му се сторило, кракът му бил протегнат по цялата дължина на стаята! Още не бяхме стигнали дъното на галерията, и вратата на голямата стая се затръшна подире ни, ама ние не се осмелихме да погледнем назад, за да видим дали великанът ни гони… Макар че, като си помисля сега, ако ни беше подгонил, сигурно щяхме да го чуем. Но моля ви, господарю, извикайте свещеника и му наредете да прогони духовете от замъка, защото този замък е омагьосан, в това няма съмнение.

— Да, господарю, молим ви! — развикаха се в един глас всички слуги. — Сторете го незабавно!

— Спокойно, глупаци — нареди Манфред. — Вървете след мен. Сега ще разбера какво означава всичко това.

— Да ви следваме, господарю! — възкликнаха те в хор. — Не, не! Няма да стъпим в галерията, та ако ще ваша светлост да ни дава всичките си богатства!

Тогава се обади младият селянин, който до този миг бе мълчал:

— Ще ми позволите ли, господарю, аз да се впусна в това начинание? Животът ми не е ценен за никого, от злите духове не се боя, а на добрите не съм сторил нищо лошо…

— Държиш се по-достойно, отколкото очаквах — отбеляза Манфред, като го гледаше с почуда и възхищение. — По-късно ще те възнаградя за твоята храброст, ала сега — въздъхна той — не мога да се осланям на ничии очи, освен на своите — така ми повеляват обстоятелствата. Разрешавам ти обаче да ме придружиш.

Когато преди време Манфред напусна галерията, за да преследва Изабела, той се запъти право към покоите на съпругата си, като предположи, че девойката се е отправила натам. Иполита го позна по стъпките и развълнувано се изправи да го посрещне, тъй като не го бе виждала, откак бе загинал синът им. Готова беше да се хвърли на гърдите му в изблик на радост и мъка, ала той грубо я отблъсна и попита:

— Къде е Изабела?

— Изабела, господарю? — повтори изненаданата Иполита.

— Да, Изабела! — властно кресна принцът. — Трябва ми Изабела!

— Господарю — обади се Матилда, която забеляза колко поразена бе майка й от неговото държане. — Не е била при нас, откак изпратихте да я повикат.

— Кажи ми къде е сега — настоя Манфред. — Не ме интересува къде е била!

— Добри ми господарю — рече Иполита. — Дъщеря ви говори истината: Изабела ни остави по ваша заповед и оттогава не се е връщала. Съвземете се, господарю, идете да си починете. Този злощастен ден е смутил спокойствието на духа ви. Утре сутринта Изабела ще бъде на ваше разположение.

— Значи знаете къде е! — викна той. — Веднага ми кажете, защото нямам миг за губене! А ти — обърна се той към съпругата си — кажи на своя свещеник, че го викам незабавно при себе си.

— Предполагам, че Изабела се е оттеглила в покоите си — кротко изрече Иполита. — Не е свикнала да бодърства в такъв късен час. Добри ми господарю — продължи тя, — кажете ми от какво сте разтревожен. Нима Изабела ви е оскърбила?

— Не ми досаждай с въпроси, а ми кажи къде да я намеря.

— Матилда ще отиде да я повика — отвърна принцесата. — А вие седнете, господарю, и възстановете обичайното си присъствие на духа.

— Какво, нима ме ревнуваш от Изабела, та желаеш да присъстваш на срещата ни! — изрече Манфред.

— О, боже! — възкликна Иполита. — Какво искате да кажете, господарю?

— Скоро ще разбереш, потърпи само няколко минути — рече жестокият принц. — Изпрати свещеника си при мен, а после чакай тук да чуеш волята ми.

И с тези думи той се втурна вън от стаята да търси Изабела, като остави жена си и дъщеря си поразени от речите му и от безумното му поведение. Ала двете напразно се опитваха да отгатнат намеренията му.

Сега Манфред се връщаше от подземието, съпроводен от младия селянин и няколко слуги, на които заповяда да го придружат. Той изкачи стълбите на един дъх и пред вратата на галерията срещна Иполита заедно с нейния свещеник. Оказа се, че след като бе отпратил Диего, слугата незабавно се бе запътил към покоите на принцесата да й съобщи развълнувано какво е видял. Подобно на Манфред, благородната дама не се бе усъмнила в истинността на видението, ала се бе престорила, че го смята за налудничаво бълнуване. Но в желанието си да спести на своя господар още едно душевно сътресение и готова, поради вече изтърпените многобройни страдания, да приеме безтрепетно новите злочестия, тя реши първа да се принесе в жертва, в случай че съдбата бе предначертала да погуби семейството й именно в този час. Като отпрати Матилда да си почива, макар девойката напразно да молеше майка си за позволение да я съпроводи, придружена само от свещеника, Иполита бе обиколила галерията и съседната голяма стая; и сега, обладана от душевно спокойствие, каквото от много време не бе изпитвала, тя посрещна съпруга си и го увери, че гигантският крак бе чиста измислица, породена несъмнено от страха, замъглил разсъдъка на слугите в този късен и злокобен час. Двамата със свещеника били обходили стаята и в нея всичко си било както винаги.

Макар Манфред да беше убеден също като Иполита, че видението не е било плод на нечия фантазия, все пак възбудата, завладяла духа му вследствие на множеството странни събития, се поуталожи. Освен това изпита срам от безчовечното си отношение към принцесата, която на всяко оскърбление отвръщаше с нови прояви на любов и преданост; той усети, че обичта му към нея е още жива, ала тъй като се срамуваше не по-малко от угризенията на съвестта си заради една жена, с която възнамеряваше да се отнесе още по-жестоко, Манфред потъпка порива на сърцето си и не си позволи да прояви дори жал. След миг душата му бе готова на най-изтънчено злодейство. Като разчиташе на неизменната покорност на Иполита, той се осмели да се надява, че тя не само смирено ще се съгласи да бъде разтрогнат брачният им съюз, но и ще склони — ако той й заповяда — да измоли съгласието на Изабела. Ала едва-що завладян от тази ужасяваща надежда, Манфред се сети, че още не е открил Изабела. Дошъл на себе си, той нареди всички изходи на замъка да се охраняват строго и заповяда на слугите си под страх от смъртно наказание да не пускат никого извън пределите му. На младия селянин, с когото разговаря благосклонна, рече да се разположи в малката стаичка под стълбището, където имаше паянтово дървено легло, а ключа взе със себе си, като обясни на юношата, че сутринта ще разговаря с него. Сетне освободи съпровождащите го слуги, удостои Иполита с леко кимване на главата и се оттегли в собствените си покои.