Недялко Йорданов
Страшни смешки, смешни страшки (8)

Глава седма

Както Зайо е на пост,

идва неочакван гост

 

Тъмно е в гората.

Всичко спи навред.

Само Зайо ходи

тук назад-напред.

Ходи и се взира,

и трепери цял.

Жълта е луната

като пъпеш зрял.

И шумят дърветата,

махат със ръце.

Но той има храбро

заешко сърце.

Той сега е верен

и наперен страж

и си пее даже

песен за кураж:

 

„Ти си там, а аз съм тук.

Аз съм сам, а ти си с друг.

Праз, пипер, домати, лук —

имам пресен зеленчук.

Имам си и остър ум.

Ако чуя само шум,

дръпвам ей така канапа,

както се отскубва ряпа.“

 

Лили:

— Кой?

 

Стоянчо:

— Часовой!

 

Лили:

— Готов за бой.

Бързо заеми позиция.

 

Стоянчо:

— Туй е само репетиция.

Според заешка традиция

пробвам свойта интуиция.

 

Хули и Хулиганчо:

— Помощ! Няма ли милиция!

 

Лили:

— Я им завържи устите!

И отваряй си очите!

Повече не репетирай!

Ако дойде — реагирай,

и така ще го пленим.

Искаш ли да се сменим?

 

Стоянчо:

— Моля, моля нужда —

вий недейте се събужда.

Доверете се на мен.

Виждам, че сте уморен —

дълъг път презокеански!

Спете си по индиански.

 

Тъмно е в гората.

Всичко спи навред.

Само Зайо ходи

тук назад-напред.

 

Ето, някой идва.

Нещо шумоли.

Май че е врагът му.

Той ли е? Дали?

Ох, дали да дръпне

здравия канап?

Ами ако стане

вече за майтап?

Никой няма, Зайо —

ти си храбър страж.

Я запей си даже

песен за кураж:

 

„Ти си там, а аз съм тук.

Аз съм сам, а ти със друг.

Имам много остър ум —

само ако чуя шум,

дръпвам ей така канапа,

както се отскубва ряпа.

 

Да, но няма да го дръпна —

даже цял от страх да тръпна.“

 

А в туй време в храсталака

Ганчо, скрит, отдавна чака:

наблюдава и трепери —

търси изход да намери.

„Всичко свърши! Пълен крах

Как обаче — не разбрах.

Кой е този самозванец?

Прави се на индианец,

но прилича на мадама.

Туй е някаква измама.

Мойте двамата глупака

хлътнаха със двата крака.

Да ударя ли на бяг

ей през оня храсталак?

Но навред е пълен мрак.

Не, не съм такъв глупак

да вървя немил-недраг

със превит на две гръбнак.

Може и да съм хлапак,

но поне не съм слабак.

Ха на бас за двайсетак,

че ще победя, но как?

Как ли? Тръгвам на зигзаг.

Този заек е глупак.

Ще подам измамен знак:

кудку-кудку-кудкудяк!

И така, през онзи праг

щом прекрачи моя крак,

край на страшния ми враг!

Кудку-кудку-кудкудяк!

Кудку-кудку-кудкудяк!“

 

— Кой е този, който в мрака

тъй нахално кудкудяка?

 

(„Май че ще ми е потребен

на главата един гребен.

Пет-шест съчки — и готово!

Да опитаме отново.“)

 

— Кудку-кудку-кудкудяк!

Кудку-кудку-кудкудяк!

 

— Кой си ти във този мрак?

 

— Аз се казвам леля Тошка.

Заблудена съм кокошка.

Търся своя кокошкарник.

Моят мъж неблагодарник —

на петлите отговорник —

ме изгони чак във вторник.

И така се скитам гладна —

още малко ще припадна.

Дай ми, моля, малко хляб.

— Как ми пречи тоз капан

по-наблизо да отида.

Чакай малко да те видя,

без канапчето да пусна!

Ето тази ряпа вкусна.

 

— Как обичам сладка ряпа.

За какво ти е канапа?

 

— Той е вързан за чорапа

на един приятел мой —

индианец и герой.

Аз съм негов часовой.

Чакам тук един глиган.

 

— Ганчо — страшен хулиган?

 

— Виждала ли си го?

 

— Да.

Чак в отсрещните бърда —

бягаше като подплашен.

 

— А се прави все на страшен —

гледа само да открадне.

Леле, само да ми падне!

Хайде, яж си твойта ряпа —

аз ще си държа канапа.

 

— Нямаш ли случайно ножица —

да обеля тази кожица?

 

— Ножица? Почакай малко…

 

(„Взе си и канапа — жалко!“)

 

Зайо с ножица препуска,

без канапчето да пуска:

 

— Ето ножица.

 

— Мерси.

Сол сега ми донеси.

Аз ще ти държа канапа

и ще беля тази ряпа.

 

(„Индианецът ми каза,

че това е забранено!

Я, във къщи ще си вляза —

нещо стана ми студено.“)

 

— Щрак!

 

— Как?!

 

— Щрак! Щрак!

 

— Как! Как?!

 

— Щрак! Отрязах тоз конец!

 

— Помощ! Оле ле! Подлец!

 

— Млък! Или ще те промуша!

Вече ми дойде до гуша —

ще те вържа, за да млъкнеш.

Муш! Муш! Само ако гъкнеш!

 

Ето, много лошо стана —

влезе Зайо във капана

и остави сам-самичка

Лили Късата поличка.

Тя си спи, не подозира.

Ето, Ганчо се провира

по канапа, по канапа —

стига точно до чорапа.

Кратка схватка!

Мъртва хватка!

Ето — подло в плен я хваща,

както си е още спяща,

и завързва й устата,

после сваля й перата

и открива изумен

кой сега е хванал в плен…

Май че всичко свърши вече.

Край на страшната игра!

Ала ето отдалече —

глас във тъмната гора:

 

— Хей, Стояне-е! Хей, Стояне-е.

 

Интересно май ще стане.

 

— Помощ!

Олеле!

Вълкът!!!

 

— Бързо! Тръгваме на път.

Вземаме ги с нас за пленници

тези двамата мошеници.

Ти отдясно, ти отляво.

Накъде бе, тъпа главо!

Дръж капана! Стискай здраво!

Тръгвайте след мен направо.

 

Тъй отвлякоха далече

тези трима хулигани

нашите герои вече

чак във тъмните балкани.

Но за да не ви тревожа

в този толкоз тъжен час —

песничка ще ви предложа,

ще ви я изпея аз:

Песничка за надеждата

Когато изглежда,

че няма надежда,

че всичко е свършено вече —

недей се смущава,

недей се прощава,

недей се предава, човече.

 

Кажи: не ми пука

от таз несполука —

аз мога, аз вярвам, аз зная,

че въпреки факта,

това е антракта,

това е антракта — не края.

 

От огън опърлен,

от всички захвърлен,

затворен в най-тъмната стая —

недей се спотайва,

недей се отчайва —

кажи си: това не е края!

 

Кажи: не ми пука

от таз несполука —

аз мога, аз вярвам, аз зная,

че въпреки факта,

това е антракта,

това е антракта — не края.