Недялко Йорданов
Страшни смешки, смешни страшки (10)

Глава девета

Вълк ли си — тежко и горко

да те пипне дядо Борко

 

… Ето, слънцето изгрява

с тих ветрец и птича врява

и отдолу се задава

една писана каручка,

от което следва случка.

 

„Де е тази моя внучка?

Тръгнах за града при нея

два-три дни да поживея,

носех й листа в пакета

от различните дървета

и различните треви,

ала няма я, уви!

Лист от дъб и от бреза,

цвят от момина сълза,

шипки, дренки, боровинки

и печурки, и къпинки —

да я уча на ботаника!

И пристигам — страшна паника!

Майка й лежи припаднала:

Лили нейде е пропаднала,

Лили нейде е нападната,

вероятно е открадната.

Татко й хвърчи с колата

из града и махалата.

Викат я по микрофони,

търсят я по телефони,

тръгнала е експедиция

от народната милиция —

в страшно съкратени срокове

проверяват гари, блокове,

Бърза помощ и хирургия.

(Цял сюжет за драматургия.)

Татко й пред мен се мръщи:

Хайде, дядо Борко, вкъщи!

Тръгвай си за планината —

пламнала ми е главата.

Аз съм този дядо Борко —

пазя тук гората зорко

и живея си свободно

в обкръжение природно.

В тоз механизиран век

на промишлената ера

диша днешния човек

замърсена атмосфера.

Гълтат небесата сини

дим от черните комини

и хвърчат автомобили

със хиляда конски сили.

Мойто конче има сила

колкото автомобила —

движа се със него аз

сто и двайсет дъба в час.

Виждам, пак започва модата

да се връщат към природата:

всички са си построили

бунгала, бараки, вили.

Но къде е тази Лили?

Майка й ще се побърка!“

 

— Хърррр…

 

— Но тука някой хърка!

Някой има под юргана!

Кой е? Трябва да го хвана.

Ставай!…

Прави си оглушка.

Я да взема мойта пушка!

А! Къде са очилата?

Няма ми я и лулата!

 

— Хърррр…

Вече станах по-добърррр…

 

— Туй е май Вълкът разбойник

най-известният побойник —

той се е завил с юргана.

Как обаче да го хвана.

Гръмвам с пушката… Бум! Бум

Ставай!

И без много шум!

 

— Чакай… Кой е… Дядо Борко!

 

— Ставай прав! Тежко и горко

на кратуната ти вълча!

Лапата ти ще изкълча!

 

— Оле ле! Боли! Пусни ме!

 

— Какво правиш тук!

 

— Боли ме!

Само ме пусни мъничко

и ще ти разкажа всичко.

 

— Щом го пусна, ще избяга —

пускането не помага.

Я си мръднал, я — бум! бум! —

пускам ти един куршум!

 

— Няма нужда! Друг съм вече!

Друг съм, разбери, човече,

не съм вече оня вълк.

Изпълнявам своя дълг

към приятел във беда.

 

— Вярно ли говориш?

 

— Да-а…

 

— Не ти вярвам. Ти хитруваш!

На невинен се преструваш.

Виж го ти каква овчица!

Знам я тази песенчица.

Ах!… Перата… Боже мили!

Де е внучката ми Лили?

Ето й го и чорапа!

Казвай, ти ли я излапа?

 

Я отвертката да взема —

да ти проверя корема!

Виж го ти какъв нахал!

 

— От три дена не съм ял —

камо ли да съм я глътнал.

Виж — корема ми е хлътнал.

 

— Знам ги тези номера.

Някога в една гора

един Вълк — разбойник кръгъл

една Шапчица излъгал,

скрит под бабешки юрган,

ала после бил разпран

от един ловец с перо!

 

— Приказка от Шарл Перо.

Днес това не е съвременно.

 

— Тук ще те завържа временно

и ще викна експедиция

от народната милиция.

 

— Да, но тримата глигани

как ще бъдат задържани?

— Тримата глигани?! Тук?

 

— Само те са — никой друг.

Те Стоянчо са отвлекли,

може би са го опекли,

може би са го одрали,

може би са го изяли.

 

— Кой е този твой Стоянчо?

 

— Има тук наблизо ранчо.

 

— Знам. Отглежда зеленчук.

 

— Само те са — никой друг.

 

— Ами внучката ми Лили?

 

— Може би са я убили —

тук е имало сражение.

Тъй е май за съжаление.

 

— Не, не мога да допусна.

 

— Нека подир тях се спусна

и ще ти ги доведа.

 

— Вярно ли говориш?

 

— Да-а…

 

— Не, аз друго ще направя.

Сам със тях ще се разправя,

сам аз всичко ще проуча.

А пък теб ще те заключа!

Знам ти аз репертоара,

затова ти нямам вяра…

 

Тъй Вълкът остана вътре —

сам, заключен, неразбран.

Няма кой да му повярва. Где е заекът Стоян —

песничка да му изпее, лапа да му подаде,

под мустак да се усмихне. Но къде е той? Къде?