Оноре дьо Балзак
Дядо Горио ^[0] (4)

Четвърта глава
Смъртта на бащата

На другия ден Горио и Растиняк очакваха само благоволението на някой хамалин, за да се пренесат от семейния пансион. Към дванадесет часа по улица Ньов-Сент-Жьонвиев изтрополи кола и спря точно пред вратата на „Дома Воке“. Госпожа Дьо Нюсенжан слезе от каретата си, попита дали баща й е още в пансиона и при утвърдителния отговор на Силви пъргаво се изкачи по стълбите. Йожен си беше в стаята, но съседът му мислеше, че е излязъл, защото на закуска младежът го бе помолил да пренесе и неговите вещи и му бе казал, че ще се срещнат в четири часа на улица Артоа. Но докато старецът бе отишъл да търси хамали, Йожен веднага след проверката се бе завърнал, без никой да го забележи, за да уреди сметката си с госпожа Воке — не искаше да остави тази работа на Горио, който със свойствената му фанатична привързаност вероятно щеше да пожелае да заплати и неговия пансион. Хазайката беше излязла. Йожен се качи в стаята си, за да види дали не е забравил нещо, и се зарадва, че се е сетил да направи това, понеже в чекмеджето на масата откри безсрочната полица, която бе дал на Вотрен: беше я пуснал там от немарливост в деня, когато я изплати. Понеже нямаше огън, помисли да я накъса на малки парченца, но като чу гласа на Делфин, реши да не прави никакъв шум и се ослуша, смятайки, че тя не може да има тайни от него. После, още при първите думи, разговорът между бащата и дъщерята се оказа толкова интересен, че той неволно се заслуша.

— Ах, татко — каза тя, — слава богу, че се сетихте навреме да поискате сметка за богатството ми, иначе щях да бъда разорена! Мога ли да говоря?

— Да, къщата е празна — отговори Горио с променен глас.

— Но какво ви стана, татко? — разтревожи се госпожа Дьо Нюсенжан.

— Сякаш с брадва ме удари по главата — отвърна старецът. — Господ да ти прости, чадо! Ти не знаеш колко те обичам; ако знаеше, нямаше така изведнъж да ми кажеш подобно нещо, особено ако положението не е отчаяно. Но какво толкова се е случило, та си дошла тук, когато след няколко мига трябваше да бъдем на улица Артоа?

— Ех, татко, нима може човек при такава катастрофа да овладее първия си порив? Аз съм като луда! Вашият адвокат предварително ми разкри нещастието, което вероятно скоро ще ни сполети. Вашият стар търговски опит ще ни бъде необходим и аз дойдох при вас, както удавникът се хваща за сламка. Когато господин Дервил видял как Нюсенжан започнал да увърта, заплашил го, че ще заведем дело и че бързо ще получим разрешението на председателя на съда. Тази сутрин Нюсенжан дойде при мене и ме попита дали искам да го разоря, а и себе си заедно с него. Отговорих му, че нищо не разбирам от тези работи, че имам състояние и искам да разполагам с това състояние, че за всички разговори по въпроса той трябва да се обърне към адвоката ми, че съм донемайкъде невежа в тази област и не съм в състояние да разбера каквото и да било. Нали така ми поръчахте да казвам?

— Добре — отвърна дядо Горио.

— После ми изясни положението — продължи Делфин. — Хвърлил е всички свои и мои капитали в някакви нови сделки, за които му били нужни големи суми. Ако го заставя да ми върне зестрата, щял да бъде принуден да се обяви в несъстоятелност; ако обаче съм се съгласяла да почакам една година, дава честна дума, че ще ми върне парите в двоен или троен размер, ще вложи капиталите ми в поземлени операции, след което аз ще разполагам с цялото си имущество. Татко, той беше искрен, изплаши ме. Помоли ме да му простя за поведението му спрямо мене, върна ми свободата, разреши ми да живея както желая, при условие че му дам неограничени права да действа от мое име. За да ми докаже искреността си, обеща, когато пожелая, да представя за проверка на господин Дервил книжата, въз основа на които ще действа от мое име. С една дума, оставя се на мене с вързани ръце и крака. Освен това иска още две години да води сметките на дома и ме помоли за себе си да не харча нищо повече от онова, което той ще ми отпуска. Доказа ми, че единственото, което може да стори, е външно да запази достойнството на семейството, че е скъсал с балерината си и че ще бъде принуден да си наложи най-строги, но незабележими икономии, за да може да изчака сделките му да дадат своите плодове, без да рискува да загуби кредита си. Аз се разсърдих, казах му, че не му вярвам, за да го накарам да избухне и да науча нещо повече: той ми показа сметководните си книги, най-сетне се разплака. Никога не съм виждала мъж да изпадне в такова състояние. Просто беше като луд, говореше несвързано, каза, че ще се самоубие. Домъчня ми за него.

— И ти вярваш на тези глупости?… — извика дядо Горио. — Той е комедиант! Имал съм работа с германци: почти всички са честни, съвестни хора, но когато с тоя техен вид на откровеност и добродушие започнат да хитруват и да мамят, по-лоши са от другите. Твоят съпруг направо те лъже. Усеща, че е притиснат, прави се, че е излязъл от играта, иска да държи по-здраво юздите под твое име, отколкото би могъл да действа под свое име. Ще използва това обстоятелство, за да се прикрие, ако сделките му не сполучат. Той е толкова хитър, колкото и коварен. Не е свестен човек. Не, не, аз няма да сляза в гроба и да оставя дъщерите си да загубят всичко. Все още разбирам нещо от сделки. Бил вложил, както казва той, своя капитал в някакви предприятия; добре, значи, интересите са гарантирани от ценни книжа, от полици, разписки! Да ги покаже и да си уреди сметките с тебе. Ние ще намерим как да вложим парите ти най-изгодно и ще имаме документи на наше име — Делфин Горио, съпруга на барон Дьо Нюсенжан, но разделена, що се отнася до имуществото, от своя съпруг. Той за идиоти ли ни мисли? Какво си въобразява! Че аз мога макар и за два дена да понеса мисълта да те оставя без състояние, без хляб? Няма да понеса такова нещо нито един ден, нито една нощ, нито два часа дори! Такова нещо не ще мога да преживея. Какво! Нима аз четиридесет години от живота си съм работил, мъкнал съм чували на гръб, лял съм реки пот, цял живот съм се лишавал заради вас, ангелчетата ми, дето правехте целия ми труд, цялото ми тегло леко, та днес моето богатство, моят живот да се изпари! Ще умра от яд! В името на всичко най-свято на земята и небето ние ще изясним тази история, ще проверим книгите му, касата, сделките му! Няма да мигна, няма да си легна, няма да хапна, докато не разбера, че твоето богатство си е цяло. Слава богу, имуществено ти си разделена от него; ще имаш за адвокат господин Дервил, който за щастие е честен човек. Господи Боже, ще си запазиш милиончето, петдесет хиляди франка рента до края на живота си, иначе такава олелия ще вдигна в цял Париж, че… ах, ах! Но ако съдилищата ни онеправдаят, аз до Камарата ще се отнеса. Само да те знам спокойна и щастлива, що се отнася до парите: тази мисъл облекчаваше всичките ми болки, успокояваше скърбите ми. Парите, това е животът! Парата всичко прави. Какво разправя тоя дебел пън елзасецът? Делфин, да не си отстъпила нито сантим на това говедо, което ти сложи вериги и те направи нещастна. Щом има нужда от тебе, здравата ще го обработим и ще го накараме да върви в правия път. Господи, главата ми пламна, нещо вътре ме гори. Моята Делфин на улицата! Ах! Моята Фифин, ти! Дявол да го вземе, къде са ръкавиците ми? Хайде да вървим, искам всичко да видя — книгите, сделките, касата, кореспонденцията, веднага. Няма да мога да се успокоя, докато не ми бъде доказано, че твоето богатство не е изложено на риск, и да го видя със собствените си очи.

— Само внимателно, татко!… Ако вложите и най-малкия намек за отмъщение в тази работа, ако проявите прекалено враждебни намерения, аз съм загубена. Той ви познава и сметна за съвсем естествено, че под ваше влияние се интересувам за богатството си; но аз ви се кълна, че го държи в ръцете си и както заяви, ще продължи да го държи. Той е способен да избяга с целия капитал, да ни зареже, разбойникът! Отлично знае, че няма да го съдя и да опетня името, което нося. Той е едновременно силен и слаб. За всичко размислих. Ако го притиснем до стената, ще ме разори.

— Значи, той е мошеник!

— Е, да, татко — каза тя, отпусна се на един стол и заплака. — Не исках да ви призная това, за да ви спестя мъката, че сте ме омъжили за подобен човек! И нравите, и съвестта му са извратени. Каквото му е тялото, такава е и душата му! Това е ужасно: мразя го и го презирам. Наистина не мога да уважавам този долен Нюсенжан след всичко, което ми каза. Човек, способен да се хвърли в подобни търговски комбинации, няма нито капка съвест. Точно затова се страхувам, защото напълно прозрях в душата му. Той определено ми предложи, той, моят съпруг, предложи ми свободата. Нали знаете какво значи това? Ако се съглася да бъда в ръцете му инструмент, с една дума, ако се съглася той да действа под прикритието на моето име.

— Но нали има закони! Нали има площад Грев за такива зетьове! — извика Горио. — Ами аз лично ще го гилотинирам, ако не се намери палач.

— Не, татко, срещу него няма закони. Да ви кажа с две думи какво иска той, ще пропусна допълненията, с които гледаше да поукраси същността на намерението си: „Или всичко е загубено, вие нямате нито сантим, и сте разорена; защото никого другиго не мога да взема за съучастник; или ме оставяте да изведа на добър край сделките си.“ Ясно ли е? Той още държи на мене. Моята женска честност го успокоява: той знае, че аз ще му оставя богатството и ще се задоволя с моето. Това е едно долно съдружие, кражба, на която трябва да се съглася, ако не желая да бъда разорена. Той ми купува съвестта и ми заплаща, като ми разрешава, ако желая, да бъда жена на Йожен. „Разрешавам ти да извършваш прегрешения, а ти ме остави аз да върша моите престъпления и да съсипвам бедняци!“ Достатъчно ли е ясно? Знаете ли какво той нарича „финансови операции“? Купува незастроени места на свое име, после подставени лица ги застрояват. Те сключват договори с предприемачи на дългосрочно изплащане и срещу дребно възнаграждение дават разписки на мъжа ми, който по този начин става собственик на къщите, докато подставените лица фалират и така ликвидират задълженията си към предприемачите. Името „Нюсенжан“ служи, за да замае главите на нещастните строители. Това разбрах. Разбрах също, че за да докаже в случай на нужда заплащането на огромни суми, Нюсенжан е изпратил значителни капитали в Амстердам, Лондон, Неапол, Виена. Как можем да сложим ръка на тях?

Йожен чу глух шум — нещастникът навярно се бе строполил на колене на пода.

— Какво съм ти сторил, Господи? Дъщеря ми е в ръцете на този мизерник и той всичко може да иска от нея. Прости ми, дъще! — извика старецът.

— Да, може би и вие имате известна вина за това, че сега съм в такава безизходица — рече Делфин. — Ние сме толкова неразумни, когато се омъжваме! Какво знаем за света, за сделките, за мъжете, за нравите? Би трябвало бащите ни да мислят вместо нас. Мили татко, аз в нищо не ви упреквам, простете ми за тези думи. В случая вината е изцяло моя. Не плачете, татко — каза тя и целуна баща си по челото.

— И ти недей да плачеш, моя малка Делфин. Дай да те целуна по очите и вече да не плачеш. Хайде, аз пак ще поразмисля и ще оправя конците, които мъжът ти е оплел.

— Не, оставете на мене. Аз знам как да действам с него. Той ме обича, добре, ще си послужа с властта, която имам над него, за да го накарам бързо да вложи част от капитала ми в имоти. Може да го накарам да откупи на мое име имението Нюсенжан в Елзас, той държи на него. Само че елате утре, за да прегледате книгите му, сделките му. Господин Дервил нищо не разбира от търговски работи… Не, не идвайте утре. Не желая да си развалям настроението. Балът на госпожа Дьо Босеан ще бъде вдругиден, искам да се погрижа за себе си, за да бъда красива, отпочинала и да направя чест на моя мил Йожен!… Хайде да отидем да видим стаята му.

В този миг една кола спря на улица Ньов-Сент Жьонвиев и по стълбите се чу гласът на госпожа Дьо Ресто, която питаше Силви:

— Тук ли е баща ми?

За щастие това спаси Йожен; той вече бе решил да се хвърли на леглото и да се направи на заспал.

— Ах, татко, казали ли са ви нещо за Анастази? — попита Делфин, като позна гласа на сестра си. — Изглежда, че стават странни неща между нея и мъжа й.

— Какво? — рече Горио. — Това ще ме довърши. Главата ми няма да издържи такова двойно нещастие.

— Добър ден, татко — поздрави графинята, влизайки. — Ах, и ти ли си тука, Делфин!

Госпожа Дьо Ресто, изглежда, се смути, като видя сестра си.

— Добър ден, Нази — отвърна баронесата. — Нима моето присъствие ти се вижда странно? Аз всеки ден се срещам с баща ми.

— Откога?

— Ако идваше по-често, щеше да знаеш.

— Не се заяждай, Делфин — изстена графинята. — Много съм нещастна, загубена съм, клети татко! О! Този път наистина съм загубена!

— Какво ти е, Нази? — извика дядо Горио. — Всичко си кажи, чадо. Ти пребледня! Делфин, бързо, че помогни й де, бъди добра към нея, ще ми станеш още по-мила, ако изобщо е възможно.

— Горкичката ми Нази — каза госпожа Дьо Нюсенжан, като настаняваше сестра си да седне, — говори. Само ние двамата винаги ще те обичаме толкова, че да ти прощаваме всичко. Нали знаеш, семейните чувства са най-сигурни.

Тя й даде да вдъхне летливи соли от едно шишенце и графинята се съвзе.

— Това ще ме съсипе! — каза дядо Горио. — Елате и двете, приближете се — добави той и разрови торфа в печката. — Студено ми е. Какво има, Нази? Казвай бързо, ти ме убиваш…

— О — заговори нещастната жена, — мъжът ми знае всичко. Нали помните, татко, онази полица на Максим? Тя не беше първата. Аз бях изплатила вече няколко негови полици. Към началото на януари господин Дьо Трай ми се стори доста мрачен. Той нищо не ми казваше, но толкова е лесно да прочетеш в сърцето на човека, когото обичаш, най-малкият намек е достатъчен, освен това имах и някакви предчувствия. Във всеки случай с мен се държеше толкова влюбено, толкова нежно, както никога преди, и аз се чувствах все по-щастлива. Бедният Максим! Той мислено се сбогувал с мене, както после ми каза, искал да се самоубие! Както и да е, аз започнах да го разпитвам, умолявах го, два часа седях пред него на колене… Каза ми, че дължи сто хиляди франка! О, татко, сто хиляди франка! Полудях. Знаех, че вие нямате толкова пари, аз ви бях изцедила…

— Не — каза дядо Горио, — не бих могъл да намеря толкова пари, освен да открадна. Но бих откраднал, Нази! Отивам.

При тези думи, които прозвучаха зловещо, като хъркане на умиращ, и те наистина означаваха агонията на бащинското чувство, стигнало до безсилие, двете сестри млъкнаха. И кой ли егоизъм би устоял на такъв отчаян вик, който, подобно на камък, хвърлен в пропаст, издава нейната дълбочина?

— Аз намерих пари, татко — каза графинята и се обля в сълзи, — заложих нещо, което не ми принадлежеше.

Делфин се трогна, облегна глава на рамото на сестра си и заплака.

— Значи, всичко е истина! — промълви тя.

Анастази наведе глава, госпожа Дьо Нюсенжан я прегърна, но не я целуна, а притисна главата й до сърцето си.

— Тук ти винаги ще намериш обич и разбиране — каза тя.

— Ангели мои — прошепна дядо Горио, — защо трябваше да дойде нещастие, за да се придобрите?

— За да спася живота на Максим, просто за да спася щастието си — продължи графинята, насърчена от този изблик на топла тръпна нежност, — занесох на лихваря, знаете го, сякаш от пъкъла е излязъл, от нищо не се трогва, онзи, господин Гобсек, на него занесох семейните диаманти, на които господин Дьо Ресто толкова държи, неговите, моите, всичко, и ги продадох. Продадох ги! Разбирате ли? Максим бе спасен, но аз съм мъртва. Ресто всичко е узнал.

— Как! От кого? Кажи да го убия! — извика Горио.

— Вчера ме повика в стаята си. Отидох… „Анастази — каза ми той с такъв глас, че… О, само този глас беше достатъчен, веднага разбрах всичко. — Къде са диамантите ви?“ — „В стаята ми.“ — „Не — каза той, като ме гледаше, — тук са, на скрина ми.“ И ми показа кутията, която бе покрил с кърпичка. „Знаете ли откъде са дошли тук?“ — попита той. Аз паднах на колене… Плаках… питах го от каква смърт желае да умра.

— Така ли му каза? — извика дядо Горио. — Бог ми е свидетел, който ви стори зло, на едната или другата, докато съм жив, може да бъде сигурен, че ще го изгоря на тих огън! Да, ще го разкъсам като…

Дядо Горио млъкна, думите не можеха да излязат от гърлото му.

— Както и да е, мила, той поиска от мене нещо много трудно. Дано небето не даде на никоя жена да чуе това, което аз чух!

— Аз ще убия този човек! — спокойно рече дядо Горио. — Но той има само един живот, а ми дължи два. Хайде кажи… — продължи той, като гледаше Анастази.

— Да… — рече графинята след известно мълчание. — Погледна ме и каза: „Анастази, ще погреба тази история, ние ще продължим да живеем заедно, имаме деца. Няма да убия господин Дьо Трай. Бих могъл да не го улуча, а ако се опитам да го премахна по друг начин, рискувам да имам истории с правосъдието. Да го убия във вашите обятия, значи да обезчестя децата. Но за да не загинат нито децата ви, нито баща им, нито аз, ще ви наложа две условия. Отговорете ми: имате ли дете от мене?“ Аз казах: „Да.“ — „Кое?“ — попита той. „Ернест, големият.“ — „Добре — каза той. — Ще искам само едно нещо от вас. Закълнете ми се, че ще го изпълните.“ Заклех се. „Когато ви наредя, ще дадете писмено съгласие за продажбата на вашето имущество.“

— Не подписвай! — извика дядо Горио. — Никога да не си подписала такова нещо. Аха! Господин Дьо Ресто, вие не знаете какво означава да направиш една жена щастлива, тя отива да търси щастието там, където ще го намери, а вие я наказвате заради вашето глупаво безсилие, така ли?… Аз съм насреща, стига толкова! Той с мене ще има работа. Нази, бъди спокойна. Ах, той държи на наследника си! Добре, добре. Ще го хвана аз този негов син, който, дявол да го вземе, е и мой внук! Все пак и аз имам право да го виждам това хлапе. Ще го взема и ще го пратя в нашето село, ще се грижа за него, бъди спокойна. И ще накарам това чудовище да капитулира, ще му кажа; „Хайде сега да си видим сметките! Ако искаш да ти върна сина, ти върни богатството на дъщеря ми и я остави да прави каквото си иска.“

— Татко!

— Да, аз, баща ти, ще направя това! Защото съм истински баща. Само този важен господин благородник да не тормози дъщеря ми. Гръм, и мълния! Не знам какво имам в жилите си. Кръвта ми кипи като на тигър, ще ми се да разкъсам тези ваши съпрузи! О, дечица! Такъв е, значи, вашият живот? Но това е смърт за мене… Какво ще правите, когато си отида? Бащите би трябвало да живеят, докато са живи децата им. Господи, колко лошо е уреден твоят свят! А и ти, както казват, си имал син. Не би трябвало да позволяваш да страдаме заради децата си. Милите ми ангели! Та, значи, само на мъките ви дължа присъствието ви тука. Вие ми разправяте само болките си. Нищо, виждам поне, че ме обичате. Идвайте, идвайте да ми се оплаквате! Сърцето ми е голямо, всичко може да побере… Да, колкото и да го късате, от парчетата пак ще излязат бащини сърца. Бих искал да поема страданията ви, да страдам вместо вас… Ах, колко щастливи бяхте, когато бяхте мънички…

— Само тогава ни беше добре — промълви Делфин. — Къде отидоха онези дни, когато скачахме от чувалите в големия хамбар?

— Татко, това не е всичко — каза Анастази на ухото на Горио, който подскочи. — Не успях да взема сто хиляди франка за диамантите. Срещу Максим е заведено дело. Трябва да доплатим още само дванадесет хиляди. Той ми обеща да бъде разумен, да не играе комар. Само неговата любов ми остава на тоя свят и аз платих за нея толкова скъпо, че ще умра, ако го загубя. Пожертвах заради него и богатство, и чест, и спокойствие, и деца. О! Направете така, че поне Максим да бъде свободен, почитан, да може да остане в обществото, той ще успее да си извоюва положение. Сега той вече не ми дължи само щастие, ние имаме деца, а те остават без средства. Всичко ще бъде загубено, ако го пратят в затвора „Сент-Пелажи“^[1].

— Нямам, Нази. Нищо вече нямам, нищо. Край. О, светът сигурно ще рухне. Бягайте, спасявайте се, преди това да е станало! Аха! Имам все пак сребърните катарами, шест прибора, първите прибори в живота ми. Но освен тях — нищо, само хиляда и двеста франка пожизнена рента…

— Но какво направихте с постоянната си рента?

— Продадох я и си оставих само този малък доход, колкото да преживявам. Трябваха ми дванадесет хиляди, за да уредя апартамент за Фифин.

— У вас ли, Делфин? — обърна се госпожа Дьо Ресто към сестра си.

— Какво значение има? — продължи дядо Горио. — Дванадесет хиляди франка отидоха.

— Ясно — рече графинята. — За господин Дьо Растиняк. Ах, моя бедна Делфин, спри. Виж, докъде стигнах аз.

— Мила, господин Дьо Растиняк е неспособен да разори любимата си.

— Благодаря ти, Делфин. В положението, в което се измирам, не това очаквах от тебе. Но ти никога не си ме обичала.

— Как да не те обича, Нази? — извика дядо Горио. — Нали тъкмо това ми разправяше. За тебе говорехме и тя твърдеше, че ти си красавица, а тя била само хубавичка!

— Тя хубавичка! — повтори графинята. — Може, но хубостта й е студена.

— И така да е — рече Делфин и се изчерви. — А ти как се отнасяш с мене? Ти просто се отрече от мене, накара да ми затворят вратите на всички домове, които ми се искаше да посещавам, въобще не пропускаш случай да ме нараниш. А идвала ли съм аз като тебе да измъквам хилядарка по хилядарка парите на горкия татко и да го доведа до положението, в което се намира сега? Това е твое дело, сестро. Аз съм се срещала с татко винаги когато съм могла, не съм го изгонила, от дома си и не съм идвала да му ближа ръцете, когато съм имала нужда от него. Дори не знаех, че за мене е похарчил тези дванадесет хиляди. Аз не съм разсипница и ти много добре знаеш това! Впрочем татко и да ми е правил подаръци, никога не съм си ги изпросвала.

— Ти имаше повече късмет от мене: господин Дьо Марсе беше богат, това ти най-добре знаеш. Винаги си била зла като златото. Сбогом, аз вече нямам нито сестра, нито…

— Мълчи, Нази! — извика дядо Горио.

— Само сестра като тебе може да повтаря нещо, на което и хората вече не вярват, ти си чудовище! — каза Делфин.

— Деца, деца, млъкнете или ще се убия тук, пред вас!

— Нищо, Нази, прощавам ти — продължи госпожа Дьо Нюсенжан, — нещастна си. Но аз съм по-добра от тебе. Как можа да ми кажеш такова нещо в мига, когато бях готова на всичко, за да ти помогна, дори да отида в спалнята на мъжа си, което не бих направила нито за себе си, нито дори за… Това беше достойно за всичкото зло, което ти ми направи от девет години насам.

— Деца, деца, прегърнете се! — молеше ги баща им. — И двете сте ангели.

— Не, оставете ме — извика графинята на Горио, който я бе хванал за ръката, и се изтръгна от него. — Тя ме съжалява по-малко и от мъжа ми. Просто човек ще рече, че е самият образ на добродетелта.

— Предпочитам да мислят, че дължа пари на господин Дьо Марсе, отколкото да признавам, че господин Дьо Трай ми струва повече от двеста хиляди франка — каза госпожа Дьо Нюсенжан.

— Делфин! — извика графинята и пристъпи към нея.

— Аз ти говоря истината, докато ти ме клеветиш — хладно отвърна баронесата.

— Делфин! Ти си една…

Дядо Горио се спусна, задържа графинята и затисна устата й, за да й попречи да продължи.

— Господи! Татко, какво сте пипали тази сутрин? — каза Анастази.

— Вярно, виновен съм — рече нещастният баща и изтри ръце в панталоните си. — Аз тъкмо се пренасях, не знаех, че ще дойдете!…

Беше щастлив, че е предизвикал този упрек и че гневът на дъщеря му се обръща против него.

— Ох! — продължи той и седна. — Разбихте ми сърцето. Умирам, деца! Главата отвътре ме пари, сякаш е пълна с огън. Бъдете милички, обичайте се! Ще ме уморите. Делфин, Нази, хайде, и двете бяхте прави, и двете сгрешихте. Слушай, Дедел — продължи той и обърна към нея просълзените си очи, — трябват й дванадесет хиляди франка, хайде да ги потърсим. Не се гледайте така — и той коленичи пред Делфин. — Поискай й прошка. Заради мене — пошепна й той на ухото. — Разбери, тя е по-нещастна!

— Моя бедна Нази — каза Делфин, ужасена от дивия, безумен израз, който мъката придаваше на бащиното й лице, — сгреших, целуни ме…

— Ах! Това е балсам за сърцето ми — извика дядо Горио. — Но къде да намеря дванадесет хиляди? Да взема да се пиша на мястото на някой новобранец, а?

— Ах, татко! — казаха двете дъщери и се приближиха до него. — Не, не!

— Бог да ви възнагради за това намерение. Цял живот не ще можем да ви се отплатим! Нали, Нази? — продължи Делфин.

— Няма смисъл, клети татко, това би било капка в морето! — прошепна графинята.

— Нима човек нищо не може да направи с кръвта си? — отчаяно извика старецът. — Готов съм цял да се продам на човек, който би те спасил, Нази! Съгласен съм да убия някого. Ще направя като Вотрен, ще отида в каторгата! Ще…

Горио спря като поразен от мълния.

— Нищо вече нямам! — каза той и започна да скубе косите си. — Да знам къде да отида да открадна, но и да намериш откъде да откраднеш, е трудно. Освен това да ограбя банка, иска време, хора. Не, трябва да умра, ще умра. Вече за нищо не ме бива, вече не съм баща, не! Тя ми иска пари, в нужда е. А аз, нещастникът, нямам нищо! Аха! Ти, стари престъпнико, си осигури пожизнена рента, а имаш дъщери! Значи, не си ги обичал! Пукни, пукни като куче! Да, аз съм по-долен и от куче, и куче не би постъпило така! Ох, главата ми… ври!

— Но, татко, бъдете разумен! — извикаха младите жени и го заобиколиха, за да му попречат да си удари главата в стената.

Той хълцаше. Ужасен, Йожен взе полицата на Вотрен, обгербвана за по-голяма сума, поправи цифрата, направи редовна полица за дванадесет хиляди франка, платими на Горио, и влезе в стаята му.

— Ето ви цялата сума, госпожо — каза той и подаде документа. — Спях. Вашият разговор ме събуди и така успях да узная колко дължа на господин Горио. Ето ви полица, която можете да използвате, ще я изплатя в срок.

Графинята остана неподвижна, с документа в ръка.

— Делфин — каза тя побледняла и разтреперана от гняв, от ярост, — всичко ви прощавам, Бог ми е свидетел, но това! Как, господинът бил тук и ти си знаела! И каквато си дребнава, поискала си да ми отмъстиш, затова ме остави да разкрия пред него тайните си, живота си, живота на децата си, срама си, честта си! Сега вече не си ми никаква! Мразя те, ще ти направя толкова зло, което съм в състояние да ти направя… ще…

От гняв не можа да продължи, гърлото й пресъхна.

— Но той е мой син, наше дете, твой брат, твой спасител! — извика дядо Горио. — Целуни го, Нази! Ето, аз ще го целуна — продължи той и стремително прегърна Йожен. — О, дете мое! Ще ти бъда повече от баща, твое семейство. Бих желал да съм бог, вселената ще хвърля пред нозете ти. Но целуни го, Нази! Той не е човек, той е ангел, истински ангел.

— Оставете я, татко, в този момент тя е луда — намеси се Делфин.

— Луда! Луда! Луда! А ти каква си? — запита госпожа Дьо Ресто.

— Деца, ще умра, ако продължавате — извика старецът и падна на леглото като повален от куршум. — Те ме убиват! — добави той като на себе си.

Графинята изгледа Йожен, който стоеше неподвижен, стреснат от жестоката сцена.

— Господине?… — обърна се тя към младежа, сякаш го питаше с движение, с глас, с поглед, без да обръща внимание на баща си, докато Делфин бързо разкопчаваше жилетката му.

— Госпожо, аз ще платя и ще мълча — отвърна той, без да дочака въпроса й.

— Ти уби татко, Нази! — каза Делфин и посочи припадналия старец на сестра си, която побягна.

— Прощавам й — промълви старецът и отвори очи. — Положението й е ужасно, би помътило и по-здрава глава. Утеши Нази, бъди кротка с нея, обещай това на горкия си баща — помоли той Делфин и стисна ръката й.

— Но какво ви е? — извика тя уплашено.

— Нищо, нищо — отвърна старецът, — ще мине. Нещо ми притиска челото, главоболие… Горката Нази, какво бъдеще!

В този миг графинята се върна и се хвърли на колене пред баща си.

— Прости ми! — извика тя.

— Хайде, хайде — каза Горио, — сега още повече ме натъжаваш.

— Господине — каза графинята на Растиняк с плувнали в сълзи очи, — бях несправедлива от мъка. Ще ми бъдете като брат, нали? — И му протегна ръка.

— Нази — трогна се Делфин и я прегърна, — моя малка Нази, нека забравим всичко това.

— Не — отговори графинята, — аз няма да забравя!

— Ангели мои — извика дядо Горио, — вие вдигате завесата, която беше пред очите ми, гласовете ви ме съживяват. Хайде, целунете се пак. Е, Нази, ще те спаси ли тази полица?

— Надявам се. Слушайте, татко, можете ли и вие да се подпишете?

— Ех, че съм глупав, как забравих такова нещо! Но нали ми стана лошо, Нази, не ми се сърди. Прати да ми кажат, като се оправиш. Не, аз ще дойда. Не, няма да дойда, вече не мога да гледам мъжа ти, направо бих го убил. Колкото до тази история, че щял да ти отнеме правото да разполагаш с парите си, на мене разчитай. Върви, дете, и гледай Максим да стане по-разумен.

Йожен беше смаян.

— Горката Анастази, тя открай време си е такава невъздържана, но има добро сърце — каза госпожа Дьо Нюсенжан.

— Върна се заради подписа — пошушна Йожен на ухото на Делфин.

— Така ли мислите?

— Бих искал да не го мисля. Не й се доверявайте — отвърна той и вдигна очи нагоре, сякаш за да повери на Господа предположение, което не смее да изрази.

— Да, тя винаги е била малко комедиантка, а баща ми вярва на преструвките й.

— Как сте, мили дядо Горио? — попита Растиняк.

— Спи ми се — отвърна старецът.

Йожен помогна на Горио да си легне. След като старецът заспа, хванал ръката на дъщеря си, Делфин се измъкна и си отиде.

— Тази вечер в „Буфон“ — пошепна тя на Йожен. — И ще ми кажеш как е. Утре ще се пренесете, господине. Я да видя стаята ви… А! Какъв ужас!… — извика тя, като влезе у Йожен. — Та вие сте били по-зле и от баща ми. Йожен, ти се държа чудесно. Ще те обичам още повече, ако въобще е възможно. Само че, дете мое, ако искате да забогатеете, не бива да хвърляте така по дванадесет хиляди франка през прозореца. Граф Дьо Трай е комарджия. Сестра ми не иска да разбере това. Той щеше да отиде да си намери дванадесетте хиляди там, където знае да печели и да губи купища злато.

Един стон ги накара да се върнат в стаята на Горио. Завариха го привидно заспал, но когато двамата влюбени се приближиха до него, чуха го, че казва:

— Не са щастливи!

Независимо дали спеше, или беше буден, начинът, по който старецът произнесе тези думи, засегна толкова болно сърцето на дъщеря му, че тя се приближи до бедняшката постеля на баща си и го целуна по челото. Той отвори очи и каза:

— Това е Делфин.

— Е, как си сега? — запита тя.

— Добре — отвърна той. — Не се тревожи, ще се оправя. Вървете, вървете, деца, и бъдете щастливи.

Йожен придружи Делфин до дома й, но понеже се безпокоеше за Горио, отказа да обядва с нея и се върна в пансиона. Завари стареца на крака, готов да седне на трапезата. Бианшон се бе настанил така, че да може да гледа лицето на макаронаджията. Когато забеляза в начина, по който старецът хвана хляба си и го подуши, за да разбере от какво брашно е замесен, пълно отсъствие на онова, което бихме могли да наречем съзнателност на действието, студентът направи зловещо движение.

— Я седни при мене, господин стажанте от болница „Кошен“ — каза Йожен.

Бианшон охотно се премести, защото щеше да е до стария пансионер.

— Какво му е? — запита Растиняк.

— Освен ако съвсем съм се излъгал, работата му е спукана. С него трябва да е станало нещо необикновено, струва ми се, че непосредствено е застрашен от тежка апоплексия. Макар долната част на лицето да е доста спокойна, нагоре към челото се долавя някакво неволно дърпане, виж! Освен това очите имат особен израз, който издава нахлуване на кръв в мозъка. Сякаш са пълни със ситен прах, нали? Утре сутрин по-добре ще се разбере.

— Няма ли някакво лекарство?

— Никакво. Смъртта би могла да се забави, ако се намери средство да се предизвика отлив на кръвта към крайниците, към краката; но ако симптомите не изчезнат до утре вечер, клетникът е загубен. Знаеш ли причините за състоянието му? Трябва да е получил силно сътресение, при което съзнанието му не е издържало.

— Да — каза Растиняк, като си припомни как двете дъщери бяха наранявали непрекъснато сърцето на баща си.

„Делфин поне го обича“ — рече си Йожен. Вечерта в театъра Растиняк се постара да не разтревожи прекалено много госпожа Дьо Нюсенжан.

— Не се безпокойте — отвърна тя още при първите негови думи, — баща ми е силен. Само че тази сутрин ние малко го поразтърсихме. Но става въпрос за парите ни, можете да си представите колко голямо нещастие е това, нали? Нямаше да го преживея, ако благодарение на вашата любов не бях станала безчувствена към тревоги, от които преди смятах, че ще умра. Сега имам само един страх, едно-единствено нещастие би могло да ме засегне — да загубя вашата обич, чрез която познах радостта от живота. Вие сте всичко за мене… Доволна съм, че имам богатство само защото то ми дава възможност повече да ви се харесвам. За мой срам аз съм повече любяща жена, отколкото дъщеря. Защо? Не зная. Във вас е целият ми живот. Баща ми ми е дал сърце, но вие го накарахте да затупти. Може цял свят да ме упрекне, все ми е едно, щом вие, а вие нямате основание да ми се сърдите, ми прощавате прегрешения, които се дължат на неудържимото ми чувство. За жестока дъщеря ли ме смятате? О, не, не, невъзможно е човек да не обича такъв добър баща като нашия. Можех ли да му попреча да разбере най-сетне естествените последици от нашите отвратителни бракове? Защо е позволил да се омъжим за такива хора? Не е ли било негов дълг да мисли вместо нас? Днес зная това, той страда повече от нас, но как да го утешим? Въобще не можем да го утешим. Ако се примирим, ще му бъде още по-тежко, отколкото когато го упрекваме и му се оплакваме. Има такива положения в живота, при които всичко те огорчава.

При този неподправен израз на едно истинско чувство Йожен онемя, обзет от нежност. Парижанките може би често са фалшиви, опиянени от суета, студени, егоистки, кокетки, но когато обичат истински, те положително жертват повече за чувствата си, отколкото другите жени за страстите си; те се издигат над всички свои дребнавости и стигат до възвишеност. Йожен беше просто поразен от дълбокия и верен разсъдък, с който жената преценява простите естествени чувства, когато някаква изключителна страст я отделя от тях и тя ги наблюдава някак от разстояние. Госпожа Дьо Нюсенжан се засегна от мълчанието на Йожен.

— За какво толкова сте се замислили? — запита го тя.

— Още слушам това, което ми казахте. Досега смятах, че ви обичам повече, отколкото вие ме обичате…

Тя се усмихна и потисна удоволствието, което изпита, за да продължат разговора в рамките, налагани от приличието.

Никога не бе чувала трепетния глас на една млада и искрена любов. Ако Йожен й бе казал още няколко думи, тя сигурно нямаше да успее да се сдържи.

— Йожен — каза тя, за да промени темата на разговора, — нима не знаете какво става? Утре цял Париж ще бъде у госпожа Дьо Босеан. Рошфид и маркиз Д’Ажуда са се споразумели да не разгласяват, че утре кралят подписва брачния договор, и вашата нещастна братовчедка още нищо не знае. Тя няма да може да отложи приема, а маркизът не ще бъде на нейния бал. Всички говорят само за тази история.

— А обществото се смее на тази подлост и всички участват в нея! Нима не знаете, че госпожа Дьо Босеан ще умре от мъка?

— Не — усмихна се Делфин, — вие не познавате този род жени. Но цял Париж ще се събере утре у нея. Аз също ще бъда там! На вас дължа това щастие.

— Дали не е пак някоя от онези глупави клюки, каквито толкова се разпространяват в Париж?

— Утре ще узнаем истината.

Йожен не се прибра в „Дома Воке“. Не можа да устои на изкушението да се възползва от новия си апартамент. И ако миналата нощ бе принуден да напусне Делфин в един часа през нощта, сега Делфин си тръгна към два за вкъщи. На другия ден той спа доста до късно и чака до дванадесет часа госпожа Дьо Нюсенжан, която дойде да закуси с него. Младежите са толкова жадни за подобни красиви мигове на щастие, че той почти забрави дядо Горио. Да свикне с всеки от тези изящни предмети, които му принадлежаха, му се струваше като безкраен празник. А присъствието на госпожа Дьо Нюсенжан придаваше особена стойност на всичко. Двамата влюбени се сетиха за дядо Горио към четири часа, когато стана дума за радостта, с която той се готвеше да дойде да живее в този дом. Йожен спомена, че трябва веднага да пренесат стареца, ако съществува опасност той да се разболее, сбогува се с Делфин и побърза за пансиона. Не завари на трапезата нито Бианшон, нито дядо Горио.

— Дядо Горио нещо не го бива — каза му художникът. — Бианшон е горе при него. При стареца идвала една от дъщерите му, графиня Дьо Ресторама. После той излязъл и положението му се влошило. Обществото ще бъде лишено от едно от най-прекрасните си украшения.

Растиняк се спусна към стълбата.

— Хей, господин Йожен!

— Господин Йожен, госпожата ви вика — обади се Силви.

— Господине — каза вдовицата, — вие с господин Горио трябваше да си излезете на 15 февруари. 15 февруари мина преди три дена, вече сме 18; ще трябва да ми заплатите за един месец и той, и вие. Но ако искате да ми гарантирате за дядо Горио, вашата дума ми стига.

— Защо? Нямате ли доверие на него?

— Доверие! Ако старецът умре, без да се свести, дъщерите му няма да ми дадат нито сантим, а всичките му дрипи не струват и десет франка. Тази сутрин отнесе последните си прибори, не зная защо. Сега сякаш е пак ерген и Господ да ми прости, ама май се беше зачервил, стори ми се подмладен.

— Аз отговарям за всичко — отвърна Йожен, като изтръпна от ужас и се уплаши да не е станало нещо непоправимо.

Той се качи у Горио. Старецът лежеше на кревата, а до него седеше Бианшон.

— Добър ден, татко — каза Йожен.

Старецът се поусмихна, но не му отговори, само обърна към него стъклен поглед и попита:

— Как е тя?

— Добре. А вие?

— Горе-долу.

— Не го изморявай — каза Бианшон и дръпна Йожен в единия ъгъл на стаята.

— Как е? — запита Йожен.

— Само чудо може да го спаси. Има сериозно възпаление. Сега сме му сложили синап. За щастие усеща го, значи, му действа.

— Можем ли да го пренесем?

— Дума да не става. Трябва да лежи тук, да му се пести всякакво физическо движение, всяко вълнение…

— Бианшон, приятелю — каза Йожен, — двамата ще го гледаме.

— Аз вече повиках главния лекар на нашата болница.

— И какво?

— Ще си каже думата утре вечер. Обеща ми да дойде, щом излезе от работа. За нещастие тоя див старец днес е направил една глупост, която не желае да обясни. Инат е като магаре. Когато му говоря, прави се, че не ме чува и спи, за да не ми отговаря. А щом отвори очи, започва да стене. Към дванадесет часа излязъл и ходил пеш някъде из града, неизвестно къде. Взел със себе си всичко по-ценно, което имал, и кой знае какво е правил, но е надхвърлил силите си! Една от дъщерите му идвала.

— Графинята ли? — запита Йожен. — Една висока, кестенява жена с живи красиви очи, хубави крака, стройна?

— Да.

— За миг ме остави сам с него — каза Растиняк. — Ще го изповядам. Всичко ще ми каже.

— В това време аз ще сляза да обядвам. Само гледай да не го разстроиш много. Още имаме известна надежда.

— Бъди спокоен.

— Утре хубаво ще се позабавляват — каза дядо Горио на Йожен, когато останаха сами. — Отиват на голям бал.

— Какво сте правили тази сутрин, татко, та ви е станало толкова лошо, че сега трябва да лежите?

— Нищо.

— Идва ли Анастази? — запита Растиняк.

— Да — отвърна Горио.

— Е, хайде, не крийте от мене. Какво пак ви е искала?

— Ах! — продължи старецът, като събра сили, за да може да говори. — Тя беше много нещастна, повярвай, мое дете! Нази няма нито сантим след онази история с диамантите. За този бал била заръчала рокля от ламе, която ще й стои като на кукла. Шивачката й, някаква долна жена, не се съгласила да й направи роклята на кредит и прислужницата на Нази й дала хиляда франка предплата. Горката Нази, дотам е стигнала! Сърцето ми скъса. Но прислужницата, като видяла, че Ресто е загубил доверие в Нази, се уплашила за парите си и се споразумяла с шивачката оная да не дава роклята, преди тя да си получи хилядата франка. Балът е утре, роклята е готова. Нази е отчаяна. Поиска да й дам назаем моите прибори, за да ги заложи. Мъжът й държи тя непременно да отиде на бала, за да покаже на Париж диамантите, които хората разправят, че е продала. Може ли да каже на това чудовище: „Дължа хиляда франка, платете ги“? Не. Всичко ми стана ясно. Сестра й Делфин ще отиде във великолепен тоалет. Анастази не може да остане по-долу от малката си сестра. Освен това горкото ми момиче така плачеше! Почувствах се толкова унизен, дето вчера нямах тези дванадесет хиляди франка, че бих дал колкото жалък живот ми е останал, за да изкупя вината си. Разбирате ли, имах сили всичко да понеса, но това последно безпаричие ми разби сърцето. Ох, какво ще се колебая, пооправих се, постегнах се, отидох и продадох за шестстотин франка приборите и катарамите, после заложих на Гобсек рентата си за една година срещу четиристотин франка, ще я получа, след като бъде изплатена. Нищо! Хляб ще ям. И той ми стигаше, когато бях млад, защо сега да не мога така. Но тя поне ще прекара една хубава вечер, моята Нази! Ще бъде пременена. Хилядата франка са вече тук, под възглавницата. Драго ми е, че под главата ми има нещо, което ще зарадва моята горкичка Нази. Да вземе да изгони тази никаквица Виктоар! Къде се е видяло прислужници да нямат доверие на господарите си! Утре ще ми мине. Нази ще дойде в десет часа. Не искам да ме смятат за болен, няма да отидат на бала, ще седнат да ме гледат. Нази утре ще ме целуне като майчица, от нейните милувки ще оздравея. Какво, та нима нямаше да похарча тези хиляда франка у аптекаря? По-добре да ги дам на моята Нази, която от всичко ще ме излекува. Поне ще я утеша в нещастието й. Така ще си изкупя грешката, дето си обърнах постоянната рента в пожизнена. Тя е на дъното на пропастта, а аз не съм в състояние да я измъкна. Охо! Аз пак ще се заловя с търговия. Ще отида в Одеса да купя зърно. Там житото струва три пъти по-евтино. Вярно, че вносът на зърнени храни е забранен, но умниците, които правят нашите закони, не са се сетили да забранят и вноса на произведенията от зърнени храни. Ехе!… Това го открих тази сутрин! От брашното пара можеш да натрупаш.

„Той е луд“ — помисли Йожен, като гледаше стареца.

— Хайде, лежете спокойно, не говорете…

След като Бианшон се качи, Йожен отиде да обядва. После двамата дежуриха поред край леглото на болния през нощта — единият чете медицински книги, другият писа на майка си и сестрите си. На другия ден у болния се появиха симптоми, които според Бианшон бяха добро предзнаменование, но бяха необходими непрекъснати грижи, които само двамата студенти бяха в състояние да му осигурят и които не е възможно да разкажем, за да не нарушим наложените от приличието ограничения в речника на онова време. Освен пиявиците, които сложиха на измършавялото тяло на стареца, правиха му компреси, баня на краката, въобще лекарски манипулации, за които бяха необходими поне двама силни и предани младежи. Госпожа Дьо Ресто не се вести; изпрати човек да вземе парите.

— Мислех, че лично ще дойде. Но нищо, щеше да се разстрои — рече бащата. Изглеждаше доволен, че така е станало.

В седем часа вечерта Терез донесе писмо от Делфин:

„Но какво правите, приятелю? Нима ме обикнахте, за да ме изоставите веднага? В изповедите, които нашите сърца си размениха, вие ми разкрихте една толкова красива душа, че не може да не сте от мъжете, които винаги остават верни, щом разберат колко оттенъци има чувството. Както сам казахте, когато слушахте «Молитвата от Мойсей»^[2]: «За едни това е една и съща нота, за други е безкрайността на музиката!» Не забравяйте, че ви чакам тази вечер, за да отидем на бала у госпожа Дьо Босеан. Брачният договор с господин Д’Ажуда наистина е бил подписан тази сутрин в двореца, а нещастната виконтеса узнала едва в два часа. Цял Париж ще отиде у нея, както народът се трупа на площад Грев, когато има екзекуция. Не е ли ужасно, че хората отиват, за да видят дали тази жена ще прикрие болката си, дали ще съумее красиво да умре? Приятелю, аз в никакъв случай не бих отишла, ако ме беше канила и преди; но тя положително вече няма да дава приеми и в такъв случай всичките ми досегашни усилия ще се окажат излишни. Моето положение е много по-различно от това на другите. Впрочем аз отивам и заради вас. Чакам ви. Ако до два часа не бъдете при мене, не знам дали ще ви простя това вероломство.“

Растиняк взе перото и отговори следното:

„Очаквам лекар, за да разбера дали баща ви ще остане жив. Той е на смъртно легло. Ще дойда да ви донеса присъдата и много се боя, че ще бъде смъртна присъда. Тогава ще решите дали можете да отидете на бала. Целувам ви с много нежност.“

Лекарят пристигна в осем и половина и не даде благоприятно мнение, но не каза, че смъртта е неминуема. Щяло да има подобрения и влошавания, от които щяло да зависи дали съзнанието на стареца ще се възвърне и дали той въобще ще оживее.

— По-добре е да умре бързо — беше последната дума на лекаря.

Йожен остави дядо Горио на грижите на Бианшон и отиде да занесе на госпожа Дьо Нюсенжан тъжното известие, което в неговото съзнание, още пропито с чувство за семеен дълг, би трябвало да отложи всяко развлечение. В момента, когато Растиняк излизаше, дядо Горио, който изглеждаше задрямал, се изправи и му извика:

— Кажете й все пак да се забавлява.

Младежът пристигна при Делфин потънал в скръб.

Завари я фризирана, обута, оставаше й само да облече балната си рокля. Но както последните мазки, с които художникът довършва картината си, последните приготовления изискваха повече време, отколкото главните части на тоалета.

— Как, не сте ли готов? — рече тя.

— Но, госпожо, баща ви…

— Пак баща ми! — прекъсна го тя. — Няма вие да ме учите какви са моите задължения към баща ми. Отдавна познавам баща си. Нито дума, Йожен. Ще ви изслушам, след като се облечете. Терез всичко ви е приготвила; колата ми е долу, вземете я и веднага се върнете. За баща ми ще говорим на път за бала. Трябва да тръгнем рано; иначе ще се озовем сред колите и в най-добрия случай ще пристигнем към единадесет.

— Госпожо…

— Вървете! Нито дума повече — каза тя и изтича в будоара да си вземе огърлицата.

— Хайде, господин Йожен, вървете! Ще ядосате госпожата — каза Терез и избута младежа, който стоеше като стреснат от това елегантно отцеубийство.

Докато се обличаше, в главата му се въртяха най-тъжни, най-отчаяни мисли. Висшето общество му се струваше като океан от кал, в който, щом си потопиш крака, затъваш до гуша.

„Тук вършат само подлички престъпления! — рече си той. — Вотрен е къде по-величав!“

Той бе видял трите главни образа на обществото: Покорност, Борба и Бунт — Семейство, Висши среди и Вотрен. И не смееше да вземе решение. Покорността беше скучна. Бунтът — невъзможен. Борбата — несигурна. Мисълта му се върна към семейството му. Спомни си чистите вълнения на онзи спокоен живот, спомни си дните, преминали сред близки, които го обичаха. Тези мили хора се съобразяваха с естествените закони на семейното огнище и в него намираха пълно, трайно и безоблачно щастие. Но въпреки красивите размисли Йожен не намери в себе си достатъчно смелост да отиде и да изповяда пред Делфин вярата на чистите души, да изиска от нея да тръгне по пътя на добродетелта в името на любовта. Започнатото превъзпитание вече бе дало своите плодове. Той вече обичаше егоизма. С вродения си усет бе разбрал природата на Делфин, схващаше, че тя е способна да мине през трупа на баща си, за да отиде на бала, а той нямаше нито сила да играе ролята на моралист, нито смелост да направи нещо, което няма да й хареса, нито воля да я изостави.

„Никога няма да ми прости, че в този случай съм се оказал прав аз, а не тя“ — реши той.

После размиели върху думите на лекарите, каза си, че дядо Горио може би не е толкова тежко болен, колкото той се опасява. Най-сетне събра съкрушителни доводи за оправдание на Делфин: „Тя не знае точно какво е състоянието на баща й; самият старец би я изпратил на бала, ако отидеше да го види; често законът на обществото, безмилостен в своята преценка, осъжда като престъпления постъпки, които фактически се обясняват с особените отношения в семейството, с различията в характерите, в интересите, в положението на членовете му.“. Йожен искаше да се самоизмами, готов беше да пожертва съвестта си заради любимата. От два дена целият му живот бе преобразен. Жената бе внесла безпорядък в душата му, бе накарала мисълта за семейството му да избледнее, бе заела цялото му съзнание, Растиняк и Делфин се бяха срещнали в условия, при които можеха да изпитат един чрез друг най-силни радости. Дълго тлялата им страст бе нараснала от това, което обикновено убива страстите — от удоволствието. След като тази жена стана негова, Йожен разбра, че дотогава само я бе желал; обикна я едва на другия ден: може би любовта е благодарност за удоволствието. Низка или възвишена, той я обожаваше заради плътското щастие, което й бе донесъл в зестра и което бе получил от нея; а Делфин обичаше Растиняк, както Тантал би обичал ангел, дошъл да насити глада му или да утоли жаждата на пресъхналото му гърло.

— Е, разкажете ми сега как е баща ми — обърна се към него госпожа Дьо Нюсенжан, след като той пристигна облечен във вечерен костюм.

— Много зле — отвърна той. — Ако искате да ми дадете доказателство за любовта си, ще отскочим да го видим.

— Да, разбира се — съгласи се тя, — обаче след бала. Йожен, мили, бъди добър, не ми чети морал, хайде да вървим.

И те потеглиха. Отначало Йожен седеше мълчаливо.

— Но какво ви е? — запита тя.

— Чувам предсмъртното хъркане на баща ви — отвърна той със сдържан гняв.

И започна да разказва с пламенното красноречие на младостта за жестокостта, която бе извършила госпожа Дьо Ресто от суета, за смъртната криза, предизвикана от последната предана постъпка на бащата, и колко щеше да струва роклята от ламе на Анастази. Делфин плачеше.

„Ще изглеждам ужасно“ — помисли си тя.

И сълзите й пресъхнаха.

— Ще отида при татко и няма да се отделя от леглото му! — каза тя.

— Ах! Сега си такава, каквато исках да те видя — извика Растиняк.

Фенерите на петстотин коли заливаха със светлина околностите на Босеановия дом. От двете страни на осветената врата стоеше по един конен стражар. Цялото висше общество пристигаше, всеки бързаше да види величествената жена в момента на нейното падение. Така че, когато госпожа до Нюсенжан и Растиняк се появиха, салоните на партера бяха вече пълни. От времето, когато целият двор се бе стекъл у братовчедката на Луи XIV, когато той я бе разделил от любовника й, никоя сърдечна катастрофа не бе имала по-голям отзвук от драмата на госпожа Дьо Босеан. В случая последната представителка на почти кралския Бургундски род овладя болката си и до последния миг господстваше над висшето общество, чиято суета тя бе приела само заради своята страст. Най-красивите жени на Париж оживяваха салоните със своите тоалети, със своите усмивки. Най-изисканите дворцови мъже — посланици, министри, всички по-известни хора, накичени с кръстове, медали с разноцветни кордони бяха наобиколили виконтесата. Оркестърът свиреше под позлатените тавани на този дворец, който бе пуст за своята кралица. Госпожа Дьо Босеан приемаше права така наречените си приятели. Облечена в бяло, без никакви украшения в просто сплетените си коси, тя изглеждаше спокойна, лицето й не изразяваше нито скръб, нито гордост, нито изкуствена радост. Никой не можеше да отгатне какво става в душата й. Приличаше на мраморна Ниоба^[3]. Понякога се усмихваше на приятелите си насмешливо, но общото впечатление беше, че се държи както обикновено, както в дните, когато сияеше от щастие. Дори и най-безчувствените й се възхищаваха, както младите римляни са ръкопляскали на гладиатор, който умирал с усмивка на уста. Висшето общество сякаш бе дошло в пълния си блясък, за да се сбогува с една от владетелките си.

— Боях се, че няма да дойдете — каза тя на Растиняк.

— Госпожо — развълнувано отвърна той, понеже прие тези думи като укор, — дойдох, за да си отида последен.

— Добре — стисна ръката му тя. — Тук вие сте може би единственият, комуто мога да се доверя. Приятелю, обичайте само жена, която ще можете да обичате винаги. И никога никоя не изоставяйте.

Тя хвана Растиняк под ръка и го заведе до едно канапе в игралния салон.

— Идете у маркиза — каза тя. — Моят слуга Жак ще ви заведе и ще ви даде едно писмо за него. Искам да ми върне писмата. Иска ми се да вярвам, че ще ми ги върне до едно. Ако ги получите, качете се в стаята ми. Ще ми съобщят.

Тя стана, за да поздрави херцогиня Дьо Ланже, най-добрата си приятелка, която също бе дошла. Растиняк отиде у Рошфид, където маркиз Д’Ажуда трябваше да прекара вечерта, и помоли да го повикат.

Маркизът наистина беше там. Той заведе студента у дома си, предаде му една кутия и каза:

— Всички писма са тук.

Явно искаше да поговори със студента било за да го разпита за бала и за виконтесата, било може би за да му признае, че вече съжалява за брака си, който по-късно наистина се оказа несполучлив. Но в очите му мина блясък на светска гордост и той има жалката смелост да затаи най-благородните си чувства.

— Не й казвайте нищо за мене, драги Йожен.

После нежно и тъжно стисна ръката на Растиняк и го отпрати. Йожен се върна у Босеанови, заведоха го в стаята на виконтесата, където той забеляза приготовления за заминаване. Седна до камината и загледа кедровото сандъче. Обзе го дълбока печал. По величие госпожа Дьо Босеан му напомняше богиня от „Илиада“.

— Ах, приятелю! — рече виконтесата и опря ръка на рамото на Йожен.

Тя плачеше, устремила поглед към небето; ръката върху рамото му трепереше, другата беше протегната. Изведнъж взе кутията, сложи я в огъня и остана загледана в пламъците.

— Танцуват! Всички дойдоха навреме, само смъртта ще закъснее. Шт! Приятелю — рече тя и сложи пръст на устните на Растиняк, който искаше да каже нещо. — Никога вече няма да видя Париж, нито обществото му. В пет часа сутринта ще замина, ще отида да се погреба в един затънтен край на Нормандия. От три часа следобед трябваше да започна да се готвя за път, да подписвам документи, да се погрижа за всичко: никого не можех да изпратя при…

Тя спря.

— Нямаше съмнение, че ще го намеря у…

Пак спря, сломена от мъка. В такива мигове всичко ви причинява болка, а някои думи просто не можете да произнесете.

— Както и да е — продължи тя, — на вас разчитах, че вечерта ще ми направите тази последна услуга. Бих искала да ви оставя един приятелски спомен. Често ще мисля за вас, вие ми се сторихте добър и благороден, мил и чист сред този свят, където подобни качества са толкова редки. Бих искала понякога да си спомняте за мене. Ето — огледа се тя, — вземете сандъчето, в което държа ръкавиците си. Винаги, когато вземах от него ръкавици, преди да отида на бал или представление, аз се чувствах красива, понеже бях щастлива, и винаги когато съм го докосвала, съм оставяла в него някоя хубава мисъл: в него има много от мене, има цяла една госпожа Дьо Босеан, която веч не съществува. Приемете го. Ще се погрижа да ви го занесат вкъщи, на улица Артоа. Госпожа Дьо Нюсенжан изглежда много добре тази вечер, истински я обичайте. Приятелю, ако вече не се видим, бъдете сигурен, че ще си спомням за вас с добро, защото и вие бяхте добър към мене. Да слезем, не искам да мислят, че плача. Цяла вечност имам пред себе си, там ще бъда сама и никой няма да ми иска сметка за сълзите. Да погледна още веднъж тази стая.

Тя спря. За миг закри очите си с ръка, после ги избърса, напръска ги със студена вода, улови студента под ръка и каза:

— Да вървим!

Растиняк никога не бе изпитвал толкова силно вълнение, както при допира с тази тъй благородно сдържана болка. Когато се върнаха при гостите, Йожен направи един кръг с госпожа Дьо Босеан — последно деликатно внимание от страна на тази изискана жена.

Той скоро забеляза двете сестри — госпожа Дьо Ресто и госпожа Дьо Нюсенжан. Графинята беше великолепна, носеше всичките си диаманти, които вероятно я пареха. Слагаше ги за последен път. Колкото и силни да бяха гордостта и любовта й, тя не издържаше погледа на мъжа си. Тази гледка не можеше да не помрачи още повече мислите на Растиняк. Зад окичените с диаманти сестри той сякаш виждаше бедняшката постеля, върху която лежеше дядо Горио. Виконтесата неправилно изтълкува печалния му израз и пусна ръката му.

— Вървете! Не искам да ви разваля настроението — рече тя.

Делфин скоро го повика. Беше щастлива от впечатлението, което правеше, и искаше да сложи успехите си пред нозете на студента. Смяташе, че вече е приета във висшето общество.

— Как ви се струва Нази? — запита го тя.

— Всичко е пресметнала, дори смъртта на баща си — отговори Растиняк.

Към четири часа сутринта тълпата в салоните започна да оредява. Скоро музиката стихна. Херцогиня Дьо Ланже и Растиняк останаха сами в големия салон. Мислейки, че студентът е сам, виконтесата дойде, след като се сбогува с господин Дьо Босеан, който отиде да си легне, повтаряйки:

— Грешите, мила, защо ще бягате от света на вашата възраст. Останете с нас.

Когато видя херцогинята, госпожа Дьо Босеан неволно се сепна.

— Отгатнах, Клара — каза госпожа Дьо Ланже. — Вие заминавате, за да не се върнете; но няма да заминете, преди да ме изслушате и преди да се разберем.

Тя хвана приятелката си под ръка, заведе я в съседния салон, изгледа я с насълзени очи и я целуна по страните.

— Не исках да се разделя с вас хладно, мила, дълбоко щях да съжалявам. На мене можете да разчитате като на себе си. Тази вечер бяхте на такава висота! Почувствах се достойна за вас и искам да ви кажа това. Виновна съм пред вас, невинаги съм постъпвала добре, простете ми, мила, отричам се от всичко, което е могло да ви нарани, бих искала да си взема думите назад. Същата болка свързва душите ни и аз не знам коя от двете ни ще бъде по-нещастна. Господин Дьо Монриво не беше тази вечер тук, разбирате ли? Който ви видя на този бал, Клара, никога няма да ви забрави. Аз ще направя едно последно усилие. Ако и то пропадне, ще отида в манастир! А къде отивате вие?

— В Нормандия, в Курсел… да обичам, да се моля до деня, когато Бог ме прибере от този свят.

— Елате, господин Дьо Растиняк — развълнувано каза виконтесата, като се сети, че младежът чака.

Студентът коленичи, хвана ръката на братовчедка си и я целуна.

— Сбогом, Антоанет! — продължи госпожа Дьо Босеан. — Бъдете щастлива. Що се отнася до вас, вие сте щастлив, млад сте. Още можете да вярвате в нещо — рече тя на студента. — Отивайки си от този свят, значи, все пак имам, както някои привилегировани смъртници, верни, искрено развълнувани хора край себе си!

Растиняк си отиде към пет часа, след като госпожа Дьо Босеан се качи в колата и му каза последно сбогом през сълзи — доказателство, че и най-високопоставените личности са подвластни на законите на сърцето и не живеят без скърби, както някои демагози биха искали да внушат на народа. Йожен се упъти пеш към „Дома Воке“. Времето беше влажно и студено. Възпитанието на младежа приключваше.

— Няма да спасим горкия дядо Горио — каза Бианшон, когато Растиняк влезе в стаята на съседа си.

— Приятелю — промълви Йожен, след като погледна заспалия старец, — следвай скромната съдба, с която си ограничил стремежите си. Аз съм в ада и трябва да остана в него. Колкото и лоши неща да ти разказват за висшето общество, вярвай ги! Няма Ювенал, който би могъл да опише неговите гадости, скрити под злато и скъпоценни камъни.

На другия ден Бианшон събуди Растиняк към два часа. Принуден бил да излезе и помоли приятеля си да стои при дядо Горио, чието състояние се бе значително влошило тази сутрин.

— Старецът няма да живее и два дена, може би дори и шест часа — каза студентът по медицина, — но все пак не можем да престанем да се борим с болестта. Ще трябва да предприемем лечение, което ще струва скъпо. Няма нужда от болногледачи, ние ще се справим, но аз нямам нито сантим. Пребърках джобовете му, долапите му — нищичко. Разпитах го по едно време, когато беше дошъл на себе си. Каза ми, че няма пукната пара. Ти колко имаш?

— Остават ми двадесет франка — отвърна Растиняк. — Ще отида да ги заложа и ще спечеля.

— А ако загубиш?

— Ще поискам от зетьовете му, от дъщерите му.

— А ако не ти дадат? — продължи Бианшон. — Сега най-неотложното не е да намерим пари. Трябва цял да го обвием в хардал от краката до средата на бедрата. Ако започне да крещи, значи, има надежда. Знаеш как се приготвя хардалът, нали? Впрочем Кристоф ще ти помага. Аз отивам най-напред в аптеката, за да гарантирам за всички лекарства, които ще вземем. Жалко, че старецът не може да бъде пренесен в болницата, там щеше да е по-добре. Хайде, ела, ще ти покажа всичко и не го изпускай от очи, докато не се върна.

Двамата младежи влязоха в стаята, където лежеше старецът, Йожен се изплаши от промяната в лицето му — то беше сгърчено, съвсем бледо, изпито.

— Как е, татко? — запита го той, наведен над леглото.

Горио вдигна към Йожен угасналите си очи и го огледа много внимателно, но не го позна. Студентът не можа да понесе тази гледка, очите му се навлажниха.

— Бианшон, не трябва ли да сложим завеси на прозорците?

— Не, атмосферните условия не му влияят. Много добре би било, ако усещаше топлина или студ. Все пак трябва да има огън, за да варим различни билки и за много други неща. Ще ти пратя съчки, ще ни послужат, докато вземем дърва. Вчера и тази нощ изгорих твоите дърва и всичкия торф на бедния човек. Влажно беше, по стените просто течеше вода. Едва успях да изсуша стаята. А Кристоф помете, истинска конюшня. Горих хвойна, иначе много вони.

— Господи! — рече Йожен. — А дъщерите му!…

— Виж, ако иска да пие, ще му даваш от това — и медикът показа на Растиняк една бяла кана. — Ако чуеш, че се оплаква и коремът му е топъл и корав, ще накараш Кристоф да ти помогне да му направите… знаеш, нали? Ако случайно изпадне в силна възбуда и започне много да говори, разбираш какво искам да кажа, нещо като бълнуване, остави го. Няма да е лош признак. Но прати Кристоф до болницата „Кошен“. Нашият лекар, приятелят ми или аз ще дойдем да му направим обгаряне. Тази сутрин, докато ти спеше, направихме консулт: един ученик на доктор Гал, един от главните лекари от „Отел Диьо“ и нашият. Господата смятат, че са налице странни симптоми и ще следим развитието на болестта, за да изясним известни доста важни от научно гледище точки. Един от лекарите твърди, че ако налягането на серума е по-силно в един орган, отколкото в останалите, би могло да предизвика известни странни прояви. Така че добре слушай, ако проговори, за да установим за какъв род мисли свидетелстват думите му: дали са под влиянието на паметта, на проницателността, на разума, дали го занимават материални въпроси или чувства, дали пресмята, дали се връща към миналото. С една дума, трябва да можеш да ни дадеш точен отчет. Възможно е целият организъм да е засегнат и в такъв случай ще умре в този унес, в който е изпаднал сега. Всичко е доста странно при такъв род болести. Ако ударът е тук — и Бианшон посочи тила на болния, — има случаи на странни явления: работата на мозъка частично се възстановява и смъртта настъпва по-бавно. Кръвоизливът може и да не стигне до мозъка, да се отклони по други пътища, които се установяват едва при аутопсията. При „неизлечимите“ има един изумял старец, у когото кръвоизливът е станал по протежение на гръбначния стълб; ужасно страда, но е жив.

— Добре ли се забавляваха? — попита дядо Горио. Беше познал Йожен.

— Ох! Само за дъщерите си мисли — рече Бианшон. — Тази нощ повече от сто пъти ми каза: „Те танцуват. Тя получи роклята си.“ Зове ги по име. Дявол да го вземе, просто се просълзявах, като го слушах колко прочувствено повтаря: „Делфин! Мъничката ми Делфин! Нази!“ Честна дума — продължи студентът по медицина, — човек наистина не можеше да не заплаче.

— Делфин! — промълви старецът. — Тя е тук, нали? Аз си знаех. — И погледът му зашари из стаята, към вратата.

— Слизам да кажа на Силви да приготви хардала — извика Бианшон. — Сега е благоприятният момент.

Растиняк остана сам при стареца. Седна на леглото при краката му и впери поглед в това страшно и мъчително за гледане лице.

„Госпожа Дьо Босеан избяга, а дядо Горио умира — рече си той. — Красивите души не изтрайват дълго в този свят. И наистина, как могат големите чувства да съществуват в това дребнаво, ограничено, повърхностно общество?“

В контраст с гледката на този смъртен одър в спомена му изникна картината на празника, на който бе присъствал. Бианшон неочаквано влезе:

— Слушай, Йожен, току-що видях нашия главен лекар и тичешком се върнах. Ако се появят признаци на разсъдък, ако той заговори, сложи го да легне върху дълга лапа от хардал, така че цял да го увиеш от тила до бедрата и прати да ни повикат.

— Милият ми Бианшон! — каза Йожен.

— О, тук става въпрос за научен факт — продължи студентът по медицина с пламенността на новопосветен.

— Е, хайде — рече Йожен. — Излиза, че аз съм единственият, който се грижи за стареца от обич.

— Ако ме беше видял тази сутрин, нямаше да говориш така — продължи Бианшон, без да се обижда от думите на приятеля си. — Лекарите с практика виждат само болестта, а аз все още виждам и болния, драги.

Той тръгна и Йожен остана сам със стареца. Младежът се страхуваше от настъпването на криза, която наистина не след дълго започна.

— Ах, вие ли сте, мое мило дете? — каза дядо Горио, като позна Йожен.

— По-добре ли сте? — запита студентът и хвана ръката му.

— Да, главата ми беше стегната като в менгеме, но сега се освободи. Видяхте ли дъщерите ми? Те скоро ще дойдат, тичешком ще пристигнат, щом разберат, че съм болен, толкова хубаво ме гледаха, когато бяхме на улица Жюсиен! Господи, искам стаята ми да е чиста, когато дойдат. Тук имаше един момък, изгори ми всичкия торф.

— Чувам стъпките на Кристоф — успокои го Йожен, — носи ви дърва, които същият този момък ви изпраща.

— Добре, но как ще ги платим? Нямам нито сантим, мое дете. Всичко дадох, всичко. Сега оставам на чуждата милост. Хубава ли поне беше тази рокля от ламе? Ах, боли ме! Благодаря, Кристоф! Бог ще ви възнагради, моето момче. Аз вече нищо нямам.

— Аз ще платя и на тебе, и на Силви — пошушна Йожен в ухото на слугата.

— Дъщерите ми ви казаха, че ще дойдат, нали, Кристоф? Върви още веднъж, ще ти дам пет франка. Кажи им, че не се чувствам добре, че бих искал да ги целуна, още веднъж да ги видя, преди да умра. Така им кажи, но гледай да не ги уплашиш много.

Йожен отпрати Кристоф.

— Те ще дойдат — продължи старецът. — Знам си ги аз. Добричката ми Делфин, ако умра, толкова ще страда! Нази също. Бих искал да не умирам, за да не плачат. Да умра, мили Йожен, това значи вече да не ги виждам. Ще ми бъде скучно там, където отивам. За баща адът значи да остане без децата си, а вече знам какво е, откакто се омъжиха. Моят рай беше на улица Жюсиен. Слушайте, ако отида в рая, душата ми ще може да се връща на земята и да бъде край тях. Чувал съм да разправят подобни неща. Дали е вярно? Сега ми се струва, че ги виждам такива, каквито бяха на улица Жюсиен. Заран ще слязат и ще кажат: „Добър ден, татко.“ Аз ги вземах на коленете си, закачах ги, милвах ги. Те ми се галеха. Всяка сутрин заедно закусвахме, заедно обядвахме. С една дума, бях баща, радвах се на децата си. Когато бяха на улица Жюсиен, те не разсъждаваха много-много, нищо не знаеха за света, обичаха ме. Господи! Защо не си останаха все такива мънички? Ох, боли ме, главата ми ще се пръсне! Ах, ах! Простете ми, дечица! Ужасно страдам, а това значи, че наистина страшно ме боли, защото покрай вас доста свикнах да страдам. Господи, само да можех да държа ръчичките им, нямаше да усещам болка! Вярвате ли, че ще дойдат? Кристоф е толкова глупав! Трябваше аз да отида. А ето сега той ще ги види. Но нали бяхте снощи на бала? Разкажете ми как изглеждаха? Нищо не знаеха за болестта ми, нали? Иначе горките момичета нямаше да танцуват! Ох, не искам вече да съм болен. Те имат още толкова нужда от мене! Може нещо да стане с парите им. И на какви мъже попаднаха! Излекувайте ме, излекувайте ме! Ох, колко страдам!… Ах, ах, ах! Разбирате ли, трябва да ме излекувате, защото на тях им са необходими пари, а аз знам откъде ще спечеля. Ще отида да произвеждам макарони в Одеса. Познавам си аз работата, милиони ще натрупам. Ох, Господи, колко ме боли!

Известно време Горио мълча, изглежда, правеше невероятни усилия, за да надвие болката си.

— Да бяха тук, нямаше да се оплаквам — каза той. — Защо ще се оплаквам?

Той се поунесе и доста дълго лежа така. Кристоф се върна, Йожен мислеше, че дядо Горио спи и остави момъка да му разкаже на глас какво е направил.

— Най-напред отидох у госпожа графинята — каза Кристоф. — Беше невъзможно да говоря с нея, имала много важна работа с мъжа си. Като настоях, господин Дьо Ресто лично дойде и ми каза така: „Какво, господин Горио умира ли? Чудесно, това е най-доброто, което може да стори. Госпожа Дьо Ресто е заета, имам да приключа една важна работа с нея. Ще отиде при него, когато свършим.“ Ядосан изглеждаше господинът. Щях да си тръгна, когато госпожата влезе в антрето през една врата, която не бях видял, и ми каза: „Кристоф, кажи на баща ми, че нещо разисквам с моя съпруг, не мога да го оставя. Въпросът е за живота на децата ми! Но щом приключа, ще отида при него.“ А пък у госпожа баронесата, друга история! Нито можах да я видя, нито да говоря с нея. „Ах, каза нейната слугиня, госпожата се върна от бала чак в пет и четвърт и сега спи. Ако я събудя преди дванадесет, ще ми се кара. Когато ми позвъни, ще й кажа, че баща й е по-зле. Все ще има време да й съобщя такава лоша новина.“ Молих, настоявах, дума да не става!… Поисках да говоря с господин барона, той беше излязъл.

— Та никоя от дъщерите му ли няма да дойде! — извика Растиняк. — Сега ще им пиша и на двете.

— Никоя! — отвърна старецът и внезапно се привдигна в леглото. — Заети са, спят, няма да дойдат. Знаех си. Човек трябва да е на смъртно легло, за да разбере какво са децата… Ах, приятелю, не се женете, не раждайте деца! Давате им живот, а те ви връщат смърт. Вие ще ги доведете в света, а те ще ви изгонят от него. Не, няма да дойдат! Това го зная от десет години. Мислел съм си понякога, че така ще стане, но не ми се искаше да вярвам.

В очите му се появиха сълзи, задържаха се на зачервените му клепачи, но не се отрониха.

— Ах, ако бях богат, ако бях си запазил състоянието, ако не бях им го разделил, тук щяха да бъдат сега, щяха да ми лижат страните, да ме мляскат! Щях да живея в разкошен дом, да имам хубави стаи, слуги, огън с мои дърва, а те щяха да плачат, и те, и мъжете им, и децата им. Щях да получа всичко това. А сега нищо! Парите всичко дават на човека, дори дъщерите му. Ох, къде ми са парите? Ако имах да им оставя богатство, щяха да се въртят около мен, да ме гледат! Щях да ги чувам, да ги виждам. Ах, мое мило дете, едничкото ми дете, по-добре, че съм самотен и беден. Беднякът, ако някой го обича, поне е сигурен, че го обича истински. Не, бих искал да съм богат, тогава щях да ги виждам. Но пък кой знае? И двете имат каменни сърца. Прекалено голяма беше моята обич, затова те не можеха да ме обичат. Бащата трябва да бъде винаги богат, той трябва да държи юздите на децата като на калпави коне. А пък аз се влачех на колене пред тях. Негодници! Това е достоен край на цялото ми държане към мене от десет години насам. Ако знаете колко внимателни бяха към мене през първите дни на женитбата си! Ох, страшно ме боли! На всяка бях дал към осемстотин хиляди франка, не можеха да бъдат груби с мене нито те, нито мъжете им. Приемаха ме: „Татко така, татко иначе, нашият мил татко…“ На масата винаги слагаха прибори и за мене. Мъжете им се отнасяха почтително с мене, с тях обядвах. Мислеха, че имам още пари. Защо ли? Ами аз нищо не бях им разправял за работите си. Човек, който е дал по осемстотин хиляди на дъщерите си, заслужава внимание. И вярно, внимателни бяха, но то си беше за парите ми. Мръсен свят. Разбрах го на свой гръб! С кола ме водеха на представления и на приемите им стоях колкото си исках. С една дума, признаваха, че са ми дъщери, признаваха ме за баща. Умът ми си е още на място, гледайте си работата, нищо не ми е убегнало. Всичко това го разбирах и сърцето ми се късаше. Ясно виждах, че са преструвки, но нямаше лек за тази работа. На тяхната трапеза не се чувствах толкова удобно, колкото тук долу на нашата маса. Не умеех да говоря. Затова, когато някои от онези светски господа питаха зетьовете ми на ухо: „Кой е този господин?“, онези отвръщаха: „Богатият тъст!“, а другият кимаше: „Аха, разбирам!“ и ме поглеждаше с уважение заради парите ми. Но макар някога и да ги попритеснявах, аз си откупвах недостатъците. Та кой ли е съвършен? Ох, главата ми е като рана! В този миг страдам, колкото човек страда, като умира, мили господин Йожен, но това не е нищо в сравнение с болката, която ми причини погледът на Анастази, когато веднъж ми показа, че съм изпуснал някаква глупава дума и тя се е засрамила: този неин поглед ме преряза. Искаше ми се всичко да зная, но онова, което наистина узнах, беше, че съм излишен на земята. На другия ден отидох у Делфин, за да се утеша, но и там направих някаква глупост, която я разсърди. Бях като луд. Цяла седмица се чудих какво да правя, боях се от упреците им. Така ме изхвърлиха дъщерите ми. Господи, ти знаеш всички нещастия, всички мъки, които изстрадах; изброил си раните, които съм получил през цялото това време, видя как се състарих, измених, съсипах, побелях, защо ме караш да страдам и сега? Аз, напълно си изкупих греха, че прекалено много ги обичам. Те напълно ми отмъстиха за любовта ми, мъчиха ме като палачи. И ето на, бащите са толкова глупави, а аз толкова ги обичах, че пак ходех при тях като комарджия в игралния дом. Дъщерите ми бяха моят порок; те бяха любимите ми, с една дума — всичко за мене! И двете все имаха нужда от нещо, тоалети, скъпоценности; прислужниците им ми казваха и аз им правех подаръци, за да се отнасят добре с мене. Но те все пак ми даваха по някое и друго наставление върху моето държане в обществото. Охо! Не чакаха на другия ден. Започнаха да се червят заради мене. Това е то добре да възпиташ децата си. Та можех ли аз, на тази възраст, тепърва да започна да уча. Ужасно ме боли, Господи! Къде са лекарите? Ако ми отворят черепа, по-малко ще страдам. Къде са дъщерите ми? Анастази, Делфин! Искам да ги видя. Пратете да ги доведат с полиция, да ги заставят! Правото е на моя страна, всичко е на моя страна: и природата, и законите! Протестирам! Родината ще загине, ако всеки започне да тъпче бащите. Това е ясно. Обществото, светът се крепят върху бащинството, всичко ще се провали, ако децата вече не обичат бащите си! О, да ги видя, да ги чуя, няма значение какво ще ми кажат, само да чуя гласовете им и болките ми ще се успокоят. Особено Делфин. Но когато дойдат, кажете им да не ме гледат хладно както обикновено. Ах, приятелю, ах, господин Йожен, вие не знаете какво значи да откриеш, че златото в погледа изведнъж е станало сиво олово. От деня, в който погледите им вече не светеха за мене, все като в зима съм живял. Оставаха ми само скърби и аз ги преглъщах! Живеех, за да ме унижават, обиждат. Толкова ги обичам, че понасях всички обиди, срещу които те ми продаваха трохи нещастна, дребна, срамуваща се радост. Где се е видяло баща да се крие, за да вижда дъщерите си! Живота си им дадох, днес те няма да ми дадат и един час! Жаден съм, гладен съм, сърцето ми пари, а те не идват да облекчат предсмъртните ми мъки, защото аз умирам, чувствам, че умирам. Та те не си ли помислят какво значи да тъпчеш трупа на баща си! Има Бог на небето и той, без да ни пита, отмъщава за нас, бащите! Ох! Не, те ще дойдат. Елате, милички, елате да ме целунете още веднъж, за последен път, това ще е като последно причастие за баща ви, а той ще се моли богу за вас, ще му каже, че сте били добри дъщери, ще се застъпи за вас! В края на краищата вие сте невинни. Невинни са, приятелю! На всички така да кажете, за да не ги безпокоят заради мене. Вината е моя, аз ги научих да ме тъпчат. Приятно ми беше. И то не е хорска работа, нито човешкият, нито божият съд има право да ги съди. Бог ще е несправедлив, ако ги осъди заради мене. Аз не умеех да се поставям, направих глупост, че се отказах от правата си. На драго сърце бих се самоунижавал заради тях! Какво искате, и най-прекрасната природа, и най-добрите души биха се провалили при такъв любещ баща. Жалък човек съм аз и справедливо съм наказан. Моя е вината за несполуките на дъщерите ми, аз ги разглезих. Сега те искат удоволствия, както на времето искаха бонбони. Винаги съм им позволявал да задоволяват прищевките си. На петнадесет години вече имаха кола! Нищо не им отказвах. Само аз съм виновен, но виновен от любов. Сърцето ми се разтапяше от гласовете им. Ето чувам ги, че идват. Ох, ще дойдат! Такъв е редът, когато бащата умира, децата отиват при него. Законът е на моя страна. Какво ще им струва, с кола ще дойдат. Аз ще я платя. Пишете им, че ще им оставя милиони! Честна дума. Ще отида да произвеждам макарони в Одеса. Знам как. С моя проект могат да се спечелят милиони. И никой не се е сетил досега. Няма да се развалят при транспорта, както житото или брашното. Ехе, а и от колата могат да се изкарат милиони. Няма да ги излъжете, като кажете милиони, нека да дойдат от алчност, предпочитам да ме измамят, но да ги видя. Искам си дъщерите! Аз съм ги създал, мои са — рече той и седна.

Белите му коси бяха разчорлени. Мъчеше се да изрази с цялото си лице най-страшна заплаха.

— Хайде — рече му Йожен, — легнете си, мили татко Горио. Аз ще им пиша. Щом се върне Бианшон, ще отида да ги доведа, ако не дойдат.

— Ако не дойдат ли? — повтори старецът и се разхълца. — Но аз няма да издържа, ще се пръсна от яд! Побеснявам! В този миг виждам целия си живот. Измамиха ме! Те не ме обичат, никога не са ме обичали! Ясно. Щом не са дошли, няма и да дойдат. Колкото повече се бавят, толкова по-трудно ще се решат да ми доставят тази радост. Знам ги аз. Никога нищо не успяха да разберат от моите мъки, от моите страдания, от моите нужди, и за смъртта ми няма да разберат. Те дори не успяват да проникнат в тайната на любовта ми. Да, виждам, навикът да ми късат сърцето е отнел стойността на всичко, което съм направил за тях. Очите ми да бяха поискали да извадят, щях да им кажа: „Извадете ги!“ Много съм прост. Те мислят, че всички бащи са като техния. Човек винаги трябва да се държи на положение. Техните деца ще отмъстят за мене. Но в техен интерес е да дойдат. Та предупредете ги, че излагат на опасност собствената си агония. Само чрез това единствено престъпление те извършват всички възможни престъпления… Вървете де, кажете им, че ако не дойдат, все едно че вършат отцеубийство! Достатъчно злодеяния направиха досега, няма нужда и това да прибавят. Викнете им така: „Хей, Нази, хей, Делфин! Елате при баща си, който е бил толкова добър към вас и сега страда!“ Нищо, никой. Та аз като куче ли ще умра? Ето ми наградата, изоставиха ме. Те са безчестни, престъпници, мразя ги, проклинам ги, нощем ще ставам от ковчега си и ще ги проклинам непрекъснато. Какво, приятели, не съм ли прав? Те много лошо се държат, нали?… Какво говоря? Не ме ли предупредихте, че Делфин е тук? Тя е по-добра от другата… Вие сте мой син, Йожен, вие! Обичайте я, бъдете й като баща. Онази е толкова нещастна. Ами какво ще стане с парите им! Ах, Господи, издъхвам, прекалено много страдам! Отрежете ми главата, оставете ми само сърцето.

— Кристоф, идете да повикате Бианшон — извика Йожен, изплашен от неочаквания характер на жалбите и виковете на стареца — и ми намерете кола. Ще отида да доведа дъщерите ви, мили татко, ще ви ги доведа!

— Насила! Насила! Повикайте гвардията, войската, всичко, всичко! — каза той и за последен път погледна Йожен с искрица разум в очите: — Кажете на правителството, на кралския прокурор кажете, че искам да ми ги доведат!

— Но нали ги проклехте.

— Кой е казал такова нещо? — отвърна смаян старецът. — Нали знаете, че ги обичам, боготворя ги! Ще оздравея, ако ги видя… Вървете, мили съседе, мили синко, вървете, вие сте толкова добър; бих искал да ви се отблагодаря, но нямам какво да ви дам освен благословията на един умиращ. Ох, Делфин поне да можех да видя, за да й кажа да ви се отблагодари заради мене. Ако другата не иска, поне нея ми доведете. Кажете й, че ще престанете да я обичате, ако не дойде. Тя толкова ви обича, че ще дойде. Дайте ми нещо за пиене! Отвътре ме гори! Сложете ми нещо на главата. Ръцете на дъщерите ми, това ще ме спаси, усещам… Господи, кой ще им възстанови богатството, ако аз си отида? Заради тях искам да замина за Одеса, макарони ще правя.

— Изпийте това — каза Йожен и привдигна умиращия с лявата си ръка, а с дясната му поднесе до устата чаша билков чай.

— Вие сигурно обичате баща си и майка си! — рече старецът и с немощните си ръце стисна ръката на Йожен. — Разбирате ли, че аз ще умра, без да видя дъщерите си? Все бях жаден, а не пиех, така живях през последните десет години… Двамата ми зетьове убиха дъщерите ми. Да, след като се ожениха, аз вече нямах дъщери. Бащи, кажете в камарите да издадат закон за брака! Никога да не жените дъщерите си, ако ги обичате. Зетят е престъпник, всичко разваля у момичето, всичко измърсява. Никакви бракове отсега нататък! Отнемат ни дъщерите и когато умираме, сме си без деца. Издайте закон за смъртта на бащите. Това е ужасно! Искам отмъщение! Зетьовете ми не ги пускат да дойдат… Убийте ги!… На смърт Ресто, на смърт елзасеца, те са моите убийци!… На смърт или да ми върнат дъщерите!… Ах, свършено е, умирам без тях!… Те… Нази! Фифин, хайде, елате де! Татко ви си отива…

— Мили татко, успокойте се, хайде, стойте мирно, не се вълнувайте, не мислете!

— Да не ги видя, това е агонията!

— Ще ги видите.

— Наистина ли? — извика старецът като обезумял. — Ох, да ги видя! Ще ги видя, ще чуя гласовете им. Щастлив ще умра. Да, вярно, вече не искам да живея, и без това не ме сдържаше, мъките ми растяха, растяха. Но да ги видя, да пипна роклите им, ах, само роклите им, не е много, нали, но да усетя нещо от тях! Направете така, че да поддържа косите им… кос…

Той отпусна глава на възглавницата като ударен с боздуган. Ръцете му зашариха по одеялото, сякаш искаха да уловят косите ща дъщерите му.

— Благославям ги — промълви той с усилие, — благославям…

Изведнъж се отпусна. В този миг влезе Бианшон.

— Срещнах Кристоф — рече той. — Ще ти доведе кола.

После погледна болния, насила повдигна клепачите му и двамата студенти видяха подбелените очи на стареца.

— Няма да се съвземе — каза Бианшон. — Не вярвам.

Хвана китката му и се опита да намери пулса, сложи ръка на сърцето му.

— Ей богу, това е… — каза Растиняк.

— Какво ти е? Блед си като смъртник.

— Приятелю, току-що чух такива викове, такива жалби, че… Но има Бог! Да, има Бог и той е създал и един по-добър свят, иначе нашият свят е някаква безсмислица. Ако не беше толкова трагично, щях да се разплача, но и сърцето, и стомахът ми просто са се свили.

— Слушай, доста неща ще трябват, откъде да вземем пари?

Растиняк извади часовника си:

— На, заложи го. Не искам да се спирам по пътя, боя се да не загубя минута, а чувам, че Кристоф е пристигнал. Нямам нито сантим, на файтонджията ще трябва да платя, като се върна.

Растиняк се спусна по стълбата и потегли за улица Елде, у госпожа Дьо Ресто. По пътя въображението му, поразено от ужасната гледка, на която бе станал свидетел, разпали възмущението му. Когато стигна в преддверието и поиска да види госпожа Дьо Ресто, отговориха му, че тя не приема.

— Но аз идвам от името на баща й, който умира — каза той на лакея.

— Имаме най-строги нареждания от господин графа, господине…

— Щом господин Дьо Ресто си е вкъщи, кажете му в какво състояние е тъст му и го предупредете, че трябва още сега да говоря с него.

Йожен дълго чака.

„Той в този миг може би умира“ — мислеше младежът.

Слугата го въведе в първия салон, където господин Дьо Ресто посрещна студента прав, застанал до незапалената камина. Не го покани да седне.

— Господин графе — каза му Растиняк, — в този момент вашият тъст издъхва в един гаден коптор, без сантим, за да му се купят дори дърва; той е на прага на смъртта и иска да види дъщеря си…

— Господине — хладно отвърна граф Дьо Ресто, — вероятно сте разбрали, че аз не храня особено добри чувства към господин Горио. Той излагаше госпожа Дьо Ресто. На него се дължи нещастието на живота ми, в негово лице аз виждам враг на моето спокойствие. Дали той умира, или живее, ми е напълно безразлично. Такива са чувствата ми към него. Хората може да ме порицаят, аз презирам общественото мнение. Сега имам да върша по-важни неща, отколкото да се занимавам с това какво биха помислили за мене глупци или лица, с които нямам нищо общо. Що се отнася до госпожа Дьо Ресто, тя не е в състояние да излезе. Впрочем аз не желая да напуска къщата. Кажете на баща й, че щом изпълни задълженията си към мене, към моето дете, ще отиде да го види. Ако обича баща си, тя може да се освободи след няколко минути…

— Господин графе, не на мене се пада да съдя вашето поведение, вие сте господар на жена си; мога ли обаче да разчитам на вашата честност? В такъв случай обещайте ми само да й кажете, че баща й няма да преживее и един ден и че вече я прокле, понеже не я видя до смъртното си легло!

— Сам й го кажете — отвърна господин Дьо Ресто, стреснат от презрението, което се долавяше в гласа на Йожен.

Воден от графа, Растиняк влезе в салона, където обикновено седеше графинята. Завари я обляна в сълзи, отпусната в едно кресло, отчаяна до смърт. Дожаля му за нея. Преди да погледне Растиняк, тя плахо вдигна очи към мъжа си — личеше, че е на края на силите си, смазана от нравствената и физическата му тирания. Графът поклати глава и тя помисли, че я насърчава да говори.

— Всичко чух, господине. Кажете на баща ми, че ако той знае в какво положение се намирам, ще ми прости… Не очаквах това мъчение, то е свръх силите ми, господине! Но аз ще устоя докрай — обърна се тя към мъжа си. — Аз съм майка. Предайте на баща ми, че нямам никаква вина към него, макар отстрани да изглежда така! — отчаяно извика тя на студента.

Йожен отгатна ужасната криза, която жената изживяваше, поклони се на двамата съпрузи и си отиде потресен. С тона си господин Дьо Ресто му бе дал да разбере, че е безполезно да настоява и че Анастази вече не е свободна. И той се спусна към дома на госпожа Дьо Нюсенжан. Завари я в леглото.

— Лошо ми е, бедни приятелю — каза му тя. — Изстинах, когато излязох от бала, боя се, че имам възпаление на дробовете, чакам лекаря.

— Дори да умирате — прекъсна я Йожен, — дори да трябва да се влачите, вие сте длъжна да дойдете да видите баща си. Той ви вика! Да можехте да чуете и най-слабия му вик, щяхте да забравите, че ви е лошо.

— Йожен, баща ми не може да е чак толкова болен, колкото казвате; но бих се отчаяла, ако си помислите, че имам и най-малката вина, затова ще постъпя както желаете. Знам, че той ще умре от мъка, ако ми се случи нещо непоправимо поради това излизане. Добре, ще дойда, щом лекарят пристигне… Ах, къде е часовникът ми? — каза тя, като откри, че верижката липсва.

Йожен се изчерви.

— Йожен, Йожен, ако вече сте го продали, загубили… О! Това би било много лошо!

Студентът се наведе над леглото на Делфин и й каза на ухото:

— Искате да знаете ли? Добре тогава, ще ви кажа! Баща ви няма с какво да си купи савана, в който ще го обвият тази вечер. Заложих часовника, нямах нищо друго.

Делфин изведнъж скочи от леглото, изтича до малкото си бюро, взе чантичката си и я подаде на Растиняк. После позвъни и извика:

— Идвам, Йожен, идвам. Чакайте да се облека; иначе ще съм чудовище! Вървете, аз ще пристигна преди вас. Терез — викна тя на прислужницата си, — кажете на господин Дьо Нюсенжан веднага да се качи да поговорим.

Щастлив, че ще може да съобщи на умиращия за идването поне на една от дъщерите му, Йожен пристигна почти радостен на улица Ньов-Сент-Жьонвиев. Бръкна в чантичката, за да плати на файтонджията. Чантичката на богатата и елегантна млада жена съдържаше седемдесет франка. Стигна на последния етаж тъкмо когато правеха някаква манипулация на Горио. Бианшон го придържаше, докато хирургът на болницата му правеше обгаряния на гърба под надзора на лекаря. Последно, безполезно средство, с което разполагаше науката.

— Усещате ли изгарянето? — запита лекарят.

Горио, който бе зърнал студента, отвърна:

— Ще дойдат, нали?

— Може и да му се размине — каза хирургът. — Говори.

— Да — отвърна Йожен, — Делфин идва след мене.

— Пак за дъщерите си говореше — каза Бианшон. — Все тях вика като набучен на кол за вода, дето има една дума…

— Прекъснете — каза лекарят на хирурга. — Нищо повече не може да се направи, няма да го спасим.

Бианшон и хирургът положиха умиращия по гръб върху отвратителната му постеля.

— Все пак ще трябва да се преоблече — рече лекарят. — Макар да няма никаква надежда, в него трябва да уважаваме човешката природа. Пак ще дойда, Бианшон — обърна се той към студента, — ако болките продължават, сложете му опиум на диафрагмата.

Хирургът и лекарят си отидоха.

— Хайде, Йожен, дръж се, синко! — каза Бианшон на Растиняк, когато двамата останаха сами. — Ще трябва да му сложим бяла ряза и да му сменим чаршафите. Кажи на Силви да донесе чаршафи и да дойде да ни помогне.

Когато Йожен слезе, завари госпожа Воке в трапезарията. Помагаше на Силви да сложи масата. Щом Растиняк заговори, тя дойде при него с кисело-сладникав израз, като подозрителна търговка, която не иска да губи, нито лък да обиди клиента.

— Драги господин Йожен — отвърна тя, — и вие като мене знаете, че дядо Горио няма ни сантим. Да давам чаршафи на човек, който хвърля топа, значи да ги съсипя, пък нали и без туй ще трябва да пожертвам един чаршаф за саван. Вече ми дължите сто четиридесет и четири франка, сложете още четиридесет за чаршафи и някои други дребни неща, за свещта, която Силви ще ви даде — общо прави поне двеста франка, а бедна вдовица като мене не може да си позволи да бъде ощетена. Господи, та бъдете справедлив, господин Йожен. И без това достатъчно загубих през последните пет дена, откакто нещастието влезе в дома ми. Бих дала тридесет франка, само и само този човек да си беше отишъл, както и вие казвахте. Такива работи правят лошо впечатление на пансионерите. За малко щях да го изпратя в болница. Поставете се най-после на мое място. Преди всичко пансионът, той е целият ми живот.

Йожен бързо се качи у дядо Горио.

— Къде са парите от часовника, Бианшон?

— Там, на масата, остават триста шестдесет и няколко франка. Платих всичко, което дължахме. Разписката от заложната къща е под парите.

— Ето, госпожо — каза Растиняк потресен, като слезе тичешком, — прихванете си колкото ви дължим. Господин Горио няма дълго да остане у вас, а аз…

— Да, той ще си отиде с краката напред, горкият старец — каза тя и отброи двеста франка.

По лицето й се четеше едновременно задоволство и печал.

— Хайде да свършваме — каза Растиняк.

— Силви, дайте чаршафи и вървете горе да помогнете на господата — нареди госпожа Воке. После пошепна на студента: — Не забравяйте да дадете нещичко на Силви. Две нощи не е спала.

Щом видя гърба на Йожен, старицата изтича при готвачката си и й каза на ухото:

— Вземете обърнатите чаршафи номер седем. Ей богу, и това е много за мъртвец!

Йожен вече бе изкачил няколко стъпала и не чу думите на старата хазайка.

— Хайде — рече му Бианшон — да му сложим ризата. Поизправи го.

Йожен застана при горния край на леглото и привдигна умиращия, докато Бианшон му сваляше ризата. Старецът направи движение, сякаш искаше да задържи нещо, което беше на гърдите му, и нададе жални стонове, като животно, което не може да изрази мъката си.

— О! — каза Бианшон. — Иска си верижката от коси и медальона, който преди малко му свалихме, за да му направим обгарянето. Горкият човек! Трябва да му го сложим. Ей там е, на камината.

Йожен отиде и взе една плетена верижка от пепеляворуси коси, вероятно на госпожа Горио. От едната страда на медальона прочете Анастази, от другата — Делфин. Символ на сърцето на стареца, който винаги почиваше върху сърцето му. Къдрите в медальона бяха толкова тънички, че навярно бяха отрязани, когато двете момичета са били съвсем малки. Когато медальонът се докосна до гърдите на стареца, той издаде сърцераздирателен вик на задоволство. Това беше една от последните му прояви на съзнание, което сякаш се оттегляше в някакъв неизвестен център, откъдето излизат и където се насочват нашите чувства. По сгърченото му лице премина израз на болезнена радост. Поразени от този страшен отблясък на необикновено силно чувство, останало живо и след мисълта, двамата студенти заплакаха с горещи сълзи над смъртника, който блажено простена:

— Нази! Фифин!

— Още е жив — промълви Бианшон.

— За какво ли му е? — измърмори Силви.

— За да страда — отвърна Растиняк.

След като даде на другаря си знак да направи като него, Бианшон коленичи и провря ръце под колената на болния, а застанал от другата страна на леглото, Растиняк го подхвана под гърба. Силви стоеше, готова да извади чаршафа, когато повдигнат умиращия, и да сложи чистия. Заблуден вероятно от плача, Горио със сетни сили простря ръце, положи ги върху главите на студентите, коленичили от двете страни на леглото, хвана ги силно за косите и тихо промълви:

— Ах, моите ангели!

Две думи, две въздишки от дъното на душата, която отлетя с тях.

— Горкият мил човек! — каза Силви, умилена от това възклицание, отглас на едно голямо чувство, възпламенено за последен път от най-ужасна неволна измама.

Така последната въздишка на този баща беше радостна. И изрази целия му живот — той и сега се мамеше.

Благоговейно положиха Горио върху постелята му. От този миг на лицето му остана само страдалческият отпечатък на борбата между живота и смъртта в един механизъм, лишен от съзнание за удоволствие или болка. Краят вече беше само въпрос на време.

— Той ще остане така няколко часа и ще умре, без да го забележим, няма дори да изхърка. Поражението вероятно е обхванало целия мозък.

В този миг по стълбите се чуха стъпки на задъхана млада жена.

— Късно пристига — рече Растиняк.

Не беше Делфин, а прислужницата й Терез.

— Господин Йожен — каза тя. — Стана страшен скандал между господина и госпожата за парите, които бедната госпожа искаше заради баща си. Тя припадна, дойде лекарят, наложи се да й пусне кръв, а тя викаше: „Баща ми умира, искам да видя татко!“ Така викаше, ви казвам, че просто да ти разкъса душата…

— Стига, Терез. Сега и да дойде, ще бъде излишно. Господин Горио е вече в безсъзнание.

— Горкият мил човек, толкова ли е зле? — възкликна Терез.

— Вече не ви трябвам, ще вървя да готвя за обед, че стана четири и половина — обади се Силви и излезе.

На стълбите едва не се сблъска с госпожа Дьо Ресто.

Графинята се появи внушителна, съкрушена. Тя огледа смъртното легло, слабо осветено само от една свещ, и като видя застиналото като маска лице на баща си, по което още преминаваха последните тръпки на живота, се обля в сълзи. Бианшон дискретно излезе.

— Не успях да се измъкна навреме — каза графинята на Растиняк.

Студентът тъжно кимна с глава. Госпожа Дьо Ресто хвана ръката на баща си и я целуна.

— Простете ми, татко! Вие казвахте, че моят глас ще ви извика от гроба; върнете се тогава за миг и благословете вашата разкайваща се дъщеря. Чуйте ме, татко. Това е ужасно! На тоя свят вече само вие можете да ме благословите. Всички ме ненавиждат, само вие ме обичате. Дори децата ми ще ме намразят. Отведете ме със себе си, аз ще ви обичам, ще се грижа за вас. Но той вече не чува… аз съм луда…

Тя падна на колене и с безумна скръб се загледа в смъртника.

— Нещастието ми е пълно — каза тя и погледна Йожен. — Господин Дьо Трай заминал и оставил огромни дългове; освен това разбрах, че ми е изневерявал. Мъжът ми никога няма да ми прости и аз се съгласих да разполага с богатството ми. Уви! Заради кого измених на единственото сърце, което ме боготвореше! — добави тя и посочи баща си. — А аз, негодницата, не го оценявах, отблъснах го, причиних му безброй страдания!

— Всичко му беше ясно — каза Растиняк.

В този миг дядо Горио отвори очи, но това беше по-скоро някаква конвулсия. Движението, с което дъщеря му издаде надеждата си, беше не по-малко потресаващо от очите на смъртника.

— Дали не ме чува? — извика графинята. — Не — каза тя като на себе си и седна край леглото.

Понеже госпожа Дьо Ресто изрази желание да остане при баща си, Йожен слезе да хапне. Пансионерите вече се бяха събрали.

— Е — запита го художникът, — както разбирам, горе ще имаме една малка смърторама.

— Шарл — отвърна Йожен, — струва ми се, че бихте могли да намерите по-малко зловеща тема за шеги.

— Изглежда, тук вече човек няма да може и да се посмее? — продължи художникът. — Какво значение има това, щом, както каза Бианшон, той вече не бил в съзнание.

— Едно е сигурно — намеси се музейният чиновник, — той ще умре така, както живя.

— Баща ми умря! — извика графинята.

При този ужасен вик Силви, Растиняк и Бианшон се качиха и намериха госпожа Дьо Ресто припаднала. След като я свестиха, те я пренесоха във файтона, който я чакаше. Йожен я повери на грижите на Терез и й нареди да я заведе у госпожа Дьо Нюсенжан.

— Наистина е мъртъв — съобщи Бианшон, като слезе.

— Хайде на трапезата, господа — каза госпожа Воке, — супата ще изстине.

Двамата студенти седнаха един до друг.

— Какво трябва да правим сега? — попита Йожен приятеля си.

— Ами аз му затворих очите и го настаних както подобава. След като общинският лекар констатира смъртта, за която ще отидем ей сега да съобщим, ще го зашием в един саван и ще го погребем. Какво друго искаш да направим?

— Той вече няма да души хляба си ей така — каза един от пансионерите, като подражаваше гримасата на стареца.

— Дявол да го вземе, господа — каза училищният надзирател, — та оставете дядо Горио на мира и не ни го поднасяйте непрекъснато на трапезата… с какви ли не сосове, както правите от един час насам. Едно от предимствата на чудесния град Париж е, че тук човек може да се роди, да живее и да умре, без никой да му обърне внимание. Така че да използваме предимствата на цивилизацията. Тук на ден има поне по шестдесетина мъртъвци, да не искате да се разчувстваме за парижките хекатомби? Дядо Горио бил пукнал, толкова по-добре за него! Ако чак толкова ви е мил, вървете горе, а нас ни оставете да се храним спокойно.

— О, да — каза вдовицата, — по-добре за него, че умря! Както изглежда, цял живот клетникът е имал неприятности.

Тава беше единственото надгробно слово за човека, който според Йожен олицетворяваше бащинството. Петнадесетте пансионери започнаха да разговарят както обикновено. Тракането на вилиците и лъжиците, смеховете сред разговорите, изразът на тези лакоми и безразлични лица, тяхното безгрижие, цялата атмосфера смрази от ужас двамата студенти. Щом хапнаха, отидоха да повикат свещеник, който да стои при мъртвеца през нощта и да се моли. Налагаше се да харчат пестеливо за тези последни грижи за стареца, защото им беше останала малка сума, с което трябваше да се съобразяват. Към девет часа вечерта тялото беше положено върху походно легло, между две свещи сред голата стая, а до покойника се настани един свещеник. Преди да си легне, Растиняк разпита свещеника за цената на опелото и на погребалните коли и писа на барон Дьо Нюсенжан и на граф Дьо Ресто да изпратят хора, които да уредят разноските по погребението. Даде писмата на Кристоф да ги занесе, после си легна, смазан от умора, и заспа. На другата сутрин Бианшон и Растиняк бяха принудени лично да отидат в общината да заявят за смъртта и тя бе официално установена към 12 часа. Два часа по-късно нито един от двамата зетьове не бе изпратил пари, никой не се бе явил от тяхно име и Растиняк бе принуден да заплати на свещеника. След като Силви поиска десет франка, за да умие стареца и да зашие савана, Йожен и Бианшон пресметнаха, че ако роднините на покойника не поемат част от разноските, парите едва ще им стигнат. Така че студентът по медицина сам се зае да положи тялото в бедняшки ковчег, който поръча да му донесат от неговата болница, за по-евтино.

— Направи си шега с тези подлеци — рече той на Йожен. — Върви и купи един гроб в Пер-Лашез за пет години и поръчай третокласна литургия в погребалното бюро. Ако зетьовете и дъщерите откажат да ти върнат парите, ще напишеш на гроба: „Тук почива господин Горио, баща на графиня Дьо Ресто и на баронеса Дьо Нюсенжан, погребан за сметка на двама студенти“.

Йожен последва съвета на приятеля си едва след като напразно ходи у господин и госпожа Дьо Нюсенжан и у господин и госпожа Дьо Ресто. И двамата вратари бяха получили строги разпореждания.

— Господинът и госпожата — отвърнаха те — не приемат никого. Баща им е умрял и те са потънали в дълбока скръб.

Йожен вече достатъчно познаваше парижкото висше общество и разбра, че не бива да настоява. Сърцето му странно се сви, когато се убеди, че няма възможност да стигне до Делфин, и в стаичката на вратаря й написа:

„Продайте някаква скъпоценност, за да бъде баща ви изпратен прилично до последното си жилище.“

Запечата писмото и помоли вратаря на барона да го предаде чрез Терез на господарката си; но вратарят го предаде на барон Дьо Нюсенжан, който го хвърли в огъня. Към три часа, след като направи всички тези постъпки, Йожен се върна в пансиона и не можа да сдържи една сълза, когато зърна пред голямата врата ковчега, едва покрит с черен плат, поставен върху два стола в безлюдната улица. Проскубана китка за ръсене, до която още никой не се бе докоснал, бе потопена в бакърен посребрен съд, пълен със светена вода. Дори на вратата не бе окачен черен плат. Това беше смърт на бедняк, без разкош, без изпращачи, без приятели, без роднини. Принуден да отиде в болницата, Бианшон бе оставил бележка на Растиняк, за да му съобщи какво е уговорил в черквата. Той пишеше, че парите няма да им стигнат за литургия и те ще трябва да се задоволят с по-евтина вечерна служба; изпратил Кристоф с една бележка в погребалното бюро. Йожен тъкмо дочиташе драсканиците на Бианшон, когато видя в ръцете на госпожа Воке медальона, в който бяха къдрите на двете дъщери.

— Как сте посмели да го вземете? — каза й той.

— Голяма работа! С него ли трябва да бъде погребан? Златен е — отвърна Силви.

— Разбира се, че с него! — продължи възмутено Йожен. — Нека отнесе поне едничкото нещо, което напомня за двете му дъщери.

Когато колата пристигна, Йожен накара да качат ковчега, разкова го и благоговейно сложи върху гърдите на стареца този спомен от времето, когато Анастази и Делфин са били млади, чисти девойки и „не са разсъждавали“, както бе казал баща им в предсмъртните си стенания. Освен двамата служители от погребалното бюро Растиняк и Кристоф единствени следваха катафалката, която отвеждаше клетия човек в черквата „Сент-Етиан дю Мон“, недалеч от улица Ньов-Сент-Жьонвиев. След като стигнаха, тялото бе изложено в малък, нисък параклис, около който студентът напразно потърси двете дъщери на Горио или техните съпрузи. Беше сам с Кристоф, дошъл да отдаде последна почит на покойника от благодарност за добрите бакшиши, които бе получавал. Докато чакаха двамата свещеници, клисаря и момчето, което помагаше при службата, Растиняк стисна ръката на Кристоф, без да може да произнесе нито дума.

— Да, господин Йожен — рече Кристоф, — той беше добър и честен човек, как никога не се скара, никого не оскърби, никому не стори зло!

Двамата свещеници, клисарят и момчето пристигнаха и направиха толкова, колкото се полагаше за седемдесет франка по време, когато църквата не беше достатъчно богата, за да се моли безплатно. Свещениците изпяха един псалм, „Libéra“ и „De profundis“. Службата трая двадесет минути. Имаше само един файтон — за един свещеник и едно момче, които се съгласиха да вземат със себе си Йожен и Кристоф.

— Няма шествие — каза свещеникът, — можем да караме бързо, за да не закъсняваме, че е пет и половина.

Но в мига, когато слагаха ковчега в катафалката, две празни карети с гербовете на граф Дьо Ресто и на барон Дьо Нюсенжан се появиха и съпроводиха катафалката до Пер-Лашез. В шест часа тялото на Горио бе спуснато в гроба, около който стояха прислужници на дъщерите му, но те изчезнаха заедно със свещениците, щом свърши кратката молитва, дължима на стареца срещу парите на студента. Двамата гробари хвърлиха някоя и друга лопата пръст, колкото да закрият ковчега, после се изправиха и един от тях се обърна към Растиняк за бакшиш. Йожен бръкна в джоба си, но не намери нищо и бе принуден да поиска от Кристоф един франк назаем. Колкото и незначителна да беше сама по себе си тази случка, тя потопи Растиняк в смъртна тъга. Нощта се спускаше. Влажният здрач опъваше нервите, Йожен погледна гроба и зарови в него последната си младежка сълза, която свято вълнение изтръгна от чистото му сърце; такива сълзи падат върху земята, за да се въздигнат до небето. Той скръсти ръце и се взря в облаците; като го видя така, Кристоф си тръгна.

След като остана сам, Растиняк направи няколко крачки към високата част на гробището и видя Париж — извит, легнал край двата бряга на Сена, където вече проблясваха светлинки. Очите му почти жадно се отправиха към колоната на площад Вандом и купола на Инвалидите: там живееше това висше общество, в което той бе решил да проникне. Загледа този бръмчащ кошер така, сякаш предварително смучеше меда му, и каза високомерно:

— А сега ще видим: аз или ти!

И хвърлил това предизвикателство на обществото, Растиняк като начало отиде да обядва у госпожа Дьо Нюсенжан.