Маргарита Танковска
Неочаквана любов (6)

Нещо звънеше. Телефонът? Будилникът? Кое? Едвам отворих очите си, защото бях щастливо изморена. Усетих нечия ръка, един топъл дъх и едно мъжко тяло. Той беше тук, до мен. Погледнах първо будилника, после телефона.

— Ало?

— Миличка, може ли да се видим и да поговорим? — беше най-омразният ми човек — Миро.

— Няма за какво да говорим. Ти просто проигра шанса си преди години. Омъжих се и не желая да ми звъниш, да ме търсиш и преследваш! За теб умрях много отдавна. Сега, ако обичаш, затвори телефона. Изхвърли номера ми в най-близкото кошче за боклук, където впрочем трябва да бъдеш и ти и забрави за мен, за моето съществуване, за миналото ни и си разкарай тъпия задник от живота ми и този на съпруга ми, на приятелите ми — говорех ниско, но с подчертана омраза и ненавист. — А! И забравих да ти кажа още нещо. Бременна съм! Така че, моя бивша любов, повече нямаш абсолютно никакъв, дори и най-нищожен шанс да ме спечелиш или използваш отново.

— Виж, кучко, така или иначе ще намеря начин да те разделя със съпруга ти и ще си отново моя. Аз пак ще разполагам с парите ти. Бях ли пределно ясен, миличка? — той говореше с вяра в това, което изрича. Уплаших се и затворих телефона. Нима той наистина ще намери начин да ме раздели с Жан-Марк?

— Кой беше, скъпа? — съненият му глас ме стресна. Погледнах го така, сякаш се страхувах от него. Бях се втренчила в красивите му очи, които ме гледаха въпросително. Явно беше разсънен вече и… Гласът му прозвуча някак разстроено. — Скъпа, какво ти е? Защо си толкова уплашена? Какво ти казаха? Кой беше?

Много въпроси, а имаше само един отговор, само едно име. С невероятно нисък глас прошепнах името на този мерзавец, сякаш се боях да не би това нищожество да ме чуе отнякъде и по някакъв начин.

— Миро…

— Това копеле, любов моя, ще си получи заслуженото. Ще го изпратя на самотен остров в Тихия океан или най-добре ще бъде да го предам на властите. Не се тревожи, съкровище. Успокой се и ми кажи какво точно ти каза?

— Каза, че ще намери начин да ни раздели, че отново ще бъда негова и отново ще се разполага с парите ми. Точно както последният път.

— Как? Кога е било това?

— Когато за малко не те удуших.

— Аха. Е, признай си, че тогава и двамата имахме право. Никой не беше виновен — усмихна ми се чаровно и топло. Тази усмивка успя по някакъв начин да ме разведри.

— Да. Или пък с чинията на вилата. Как само прелетя на милиметри от главата ти.

— Ели — придърпа ме към себе си, — ти имаш много борбен дух, но не мога да разбера, защо го проявяваш само към мен?

— Ти беше като магнит за мен, който ме привличаше прекалено много и силно и заплашваше да разруши вътрешния ми мир. Е, и все още си, честно казано.

— Ей, остави всички лоши мисли. Той не може да ни раздели, Ели — удари се по челото. — Ох! — и започна да го разтрива — сега се сещам да ти кажа за приема довечера.

— Чак сега ли се сети да ми кажеш? — погледнах го развеселена не толкова от новината, колкото от това, че се удари прекалено силно. — А, и леко, че ще си докараш някое мозъчно сътресение.

— Не се притеснявай, съкровище. Няма.

— Добре! Сега да видим, какво ще облека довечера.

— Може ли аз да избера? — той ме гледаше с радост в очите, с вдигната ръка. Като малко дете в час, когато са задали въпрос, а то знае отговора и няма търпение да отговори.

— Не, не може. Защото ако зависеше от теб щях да ходя гола.

— Е, чак така ли? Не обичам друг да вижда и да докосва това, което ми принадлежи. Ще ми се довериш ли?

— Е, добре! От мен да мине. Ето там е гардеробът ми — посочих плъзгащите се огледала, зад които стояха тоалетите ми.

— О, не! — беше ме гушнал, а сега ме обърна с гръб към него и ме бутна към банята. — Върви да си вземеш едно събуждащо душче, а след това да се оправиш, защото ще излизаме — преди да затвори вратата го погледнах смаяно. — Ей, но не се бави много, защото ще падне голямо обикаляне.

— Какво? Ти да не си се побъркал, Жан-Марк? — викнах от банята. — Отиваме в моя магазин!

— Мечтай си миличка. Да ти кажа нещо, поне мечтите в този живот са безплатни. Те не се облагат с данъци и можеш да ги имаш в излишък.

Облякохме се и тръгнахме по магазините в пазарните центрове на Лос Анжелис. Беше забавно да се пазарува с него. Голям смях падна. Обикаляше и гледаше облеклата като дете, което за пръв път е на пазар. В повечето случаи той беше дете, но не обикновено, а едно пораснало дете.

Денят премина в шеги и смях. Дойде вечерта и ние вече бяхме на приема. Танцувахме, пихме шампанско, общо взето — забавлявахме се. В един момент видях как Франк се оглежда за някого. Видя ни и се запъти към нас. Точно преди да се промуши край една двойка, която танцуваше, се обърна към Жан-Марк, който говореше с един непознат за мен човек.

— Франк! — извикахме и двамата в изненада, че той присъстваше тук. Не обичаше подобен тип публични прояви. — Какво правиш тук? — продължихме да говорим в един глас, сякаш играехме някакви роли. Погледнах Жан-Марк, а той погледна мен.

— Ти го познаваш? — и двамата се засмяхме, защото нито аз, нито той предполагахме, че се познава с Франк.

— От къде го познаваш, Жан-Марк?

— Ами-и от… а, ти от къде го познаваш?

— Виж сега, това е човекът на когото трябва да благодариш за положителния ми отговор да се омъжа за теб. Той е мой приятел от години, когото много обичам и уважавам. Но ти не ми отговори на въпроса от къде го познаваш?

— Миличка, сега не мога да ти кажа от къде го познавам. Първо трябва да видим нещо и след това ще разбереш всичко, което те интересува.

— Добре, скъпи.

— Бъдеща госпожо Дидие — обърна се Франк към мен — и вие господине, ще ми позволите ли да я поканя на един танц?

— Разбира се, Франк, и да ми я пазиш!

— Разбира се, Жан-Марк. Тя е един от малкото хора, които уважавам толкова много.

Ние отидохме на дансинга, а Жан-Марк ни гледаше отстрани и ни се наслаждаваше.

Времето отлиташе толкова неусетно. Минаваха часове, дни, месеци. Докато се усетя и вече беше дошъл шестнадесети август. Бяха ми купили една приказна бяла сватбена рокля. Всичко беше като на сън, беше невероятно, че днес се омъжвам. Бях прекалено изнервена. Сватбата ще бъде в много тесен кръг — ще присъстват родителите ни и моите приятели. Въпреки, че всичко бе идеално планирано, в мен се надигаше някакъв алармен сигнал на тревога. Нещо ще се обърка. Имах някакво ужасно лошо предчувствие. Сякаш някакъв глас ми нашепваше, че някой ще успее да ме раздели с Жан-Марк, че отново ще бъда нещастна, че отново ще страдам. Някой се опитваше да ми го отнеме, да разруши отново живота ми. Но кой ли? Имаше само един човек, който ме бе заплашил, че ще ме раздели по някакъв начин с Жан-Марк — Миро. До този момент не се беше случило нищо тревожно. Бях пред църквата, облечена в приказната си сватбена рокля, държейки Франк под ръка. Той щеше да ме предаде на човека, когото обичах безкрайно.

Церемонията вървеше по план. Отецът попита всеки един от нас дали е съгласен да вземе другия за съпруг. И точно бе започнал финалните слова, когато предчувствието ми се засили страшно много. Сякаш сега ще се случи най-ужасната беда. Огледах се леко около себе си, нямаше нищо тревожно, но когато погледът ми се насочи към вратата, го видях. Срещу нас вървеше Миро с пистолет в ръка. В следващия момент някакъв инстинкт ме накара да застана пред Жан-Марк.

— Елизабет, отдръпни се от него! — нареди ми Миро.

— Не, Миро! Ти искаше мен, нали? — обърнах се към Мари. — Обади се в полицията!

— Да, така е.

— Но няма да ме получиш докато той е жив, а аз съм застанала пред него. Следователно, за да убиеш него, първо трябва да убиеш мен, подлецо!

— Ще те притежавам, Ели, ако ще и да трябва да убивам всеки, който ми се изпречи на пътя, ще го направя. Повярвай ми аз, не говоря празни приказки.

— Знам и затова ти казвам, че преди да нараниш него, ще трябва да ме убиеш.

— Полицията ще е тук след три минути.

— Но той само те използва, Ели — продължи Миро. — Не си ли разбрала досега? Той искаше да види дали ще може да покори една поетеса. За разлика от него, аз наистина те обичам, Ели.

Усетих, че няма да успея да го разубедя, като му казвам истината. Трябваше по някакъв начин да го накарам да свали и предаде пистолета си.

— Добре, Миро, да предположим, че дойда с теб, ще ми предадеш ли оръжието? Ако ти обещая, че ще бъда твоя от тук нататък? — той знаеше, че аз никога не съм нарушавала обещанията си и с това се надявах да постигна някакъв резултат. Видях, че полицията влезе много тихо и безшумно се приближаваха към него, докато не опряха оръжие в тила му.

— Сега можете да продължите празника си. Злодеят ще бъде тикнат на топло зад решетките за дълго време. Успокойте се и не се притеснявайте повече за него. От тук нататък го поемаме ние.

— Благодаря ви господа полицаи. Спасихте ни живота.

— Бих казал, че в интерес на истината вие се справяхте много добре и умело с него. Имате добър психологически подход.

Няколко минути останах в шок от преживяното, но после всичко се подреди чудесно и ние си продължихме празника. От тогава до сега не чух нищо за Миро. Разбрах, че са го осъдили на двадесет и пет години затвор без право на обжалване за опит за предумишлено убийство.