Маргарита Танковска
Неочаквана любов (4)

Мари стоеше и гледаше слисана мъжа, който се отдалечаваше и се чудеше, какво ли искаше да каже с това. Обърна се и се запъти към къщата на Лили. Когато стигна до нея, провери за ключа. Нямаше го на обичайното му място. Тогава тя извика.

— Елизабет-Мериди Крофт, знам, че си вътре и ако не искаш да разбия вратата, по-добре я отвори!

Високият и ядосан глас на Мари ме стресна. Той ме събуди. В първия момент не можах да си отворя очите, защото ми бяха подпухнали от плач. Когато я чух да вика отново се ядосах. Как беше възможно самата тя да ме набута в ръцете на Жан-Марк. На този използвач.

— Махай се, Мари! Не искам да говоря с теб!

— Но ще трябва да го направиш, защото иначе ще разбия вратата и ще вляза! По дяволите, ще те намеря, където и да се скриеш. В това бъди сигурна, Елизабет!

Сякаш винаги успяваше да ме разубеждава. Отворих вратата, но всичко беше дотук. Не исках да говоря с нея, а и с когото и да било друг.

— Ели, знам, че ти е трудно да го разбереш — започна Мари, сякаш искаше да ме успокои. По-скоро имах чувството, че иска да ме напердаши за това, което направих — но аз го разбрах. Надявам се един ден ти също да го разбереш. Той също е бил използван, Ели! Настрадал се е достатъчно, за да желае да бъде наранен отново. — Мари ми разказа всичко от самото начало до края. За проучването, което направила, за техния разговор в нейния кабинет и накрая заключи: — Жан-Марк каза, че отива да си опакова багажа, за да си замине.

Сърцето ми се качи в гърлото. Наистина ли ще си замине? В мен се бореха чувства на обич и омраза. Как можеше този мъж да ме изкарва извън релси от яд, а в следващия момент да ме накара да горя в огньовете на ада от страст? Причината бе само една и аз много добре я знаех. Аз го обичах. Обичах го с цялото си същество. От сърце и душа.

— Ели, ще се опиташ ли да го спреш! — Мари не знаеше какво ще отговоря. Седеше и ме гледаше втренчено. Сега не ми заповядваше, а просто искаше да знае. Искаше да знае дали ще направя поне един нищожен опит да го задържа. Вече бях спокойна. Той си заминаваше. Нямаше да бъде така близо до мен. Но наистина ли бях спокойна? След като го обичах, оставях мъжа на моите мечти да си отиде от мен? А болката, която ми причини? Дали щях да я превъзмогна някога? Взех решение. Повече няма да се крия. Имах толкова много почитатели и всички те от осем години очакват да ме видят. Но… О, Боже Господи! Сега се сетих — след един месец изтича крайният ми срок, в който трябва да предам тридесет и пет стихотворения на издателя ми, а не съм написала нито едно. Да — трябваше да го оставя да си отиде. С тъга в гласа ми й отговорих:

— Не, Мари! Няма да се опитам да го спирам! — станах от канапето и започнах да се разхождам из стаята. — Нямам право, а още един стих не съм написала. Знаеш, че крайният срок наближава. А ако той остане, аз няма да мога да се съсредоточа върху работата си.

— Ели, не искам да влияя на мнението ти и решението, което си взела, но не мислиш ли, че пропускаш може би единствения си шанс да бъдеш щастлива с човека, който те обича?

— Ако наистина ме обича, защо ме е следил, Мари? Помисли разумно, моля те!

— Помислила съм и ще ти отговоря простичко на въпроса. Искал е да разбере повече за теб, за живота ти.

Не исках да говорим повече по въпроса и за това побързах да сменим темата.

— Мари, реших да се появя пред почитателите си — остана като полята с вряла вода и ми зададе само един въпрос, а очите й ме гледаха така, сякаш не бе разбрала какво изрекох: — Какво?

— Да, Мари, не виждам защо си толкова смаяна? Знаеш, че имам милиони фенове, които от години очакват да видят любимата си поетеса. Не е ли така?

— Да… Но, Ели… ти не желаеше да се появиш на нито една корица и на собствените си книги — тази жена, с която разговарях сега вече беше моята приятелка. Онази, която от години беше мой изповедник. Винаги беше до мен, когато имах най-голяма нужда от нея. — Какво те накара да вземеш това решение точно сега? Не е само заради феновете ти, нали? Има и друга причина?

— Разбира се, Мари. Както винаги, улучваш целта право в десетката! Виждаш ли, миличка, след като Жан-Марк е научил всичко за мен и е пратил детективи да ме следят и друг може да го направи без дори да разбера.

— Но, Ели, не разбираш ли, че ако се покажеш, папараците ще те следят и на край света.

— Да! Но поне ще знам, че са там, след мен, Мари. И ще съумея да скрия това, което не искам да разберат.

— Ели? — загрижеността на Мари ме трогна. — Обмисли ли добре нещата?

— Много добре, приятелко, и разчитам изцяло на твоята подкрепа.

— Разбира се, че я имаш безрезервно, глупачето ми — тя седна до мен и ме прегърна. — Боя се само да не бъдеш отново наранена. О, забравих. Къде е сакото на Жан-Марк?

— Тук някъде. Защо?

— Донеси ми го, моля те! Искам да видя нещо.

Отидох в банята, в която бях намерила убежище и донесох сакото на Жан-Марк.

— Мари, няма ли да ми кажеш за какво ти е сакото на Жан-Марк? — тя започна да преравя един по един джобовете и направи някаква самодоволна физиономия, когато напипа нещо във вътрешния джоб. Тя ме погледна и се усмихна. — Какво, Мари? — попитах я с нетърпение.

— Искаш ли да ти дам доказателство за любовта на Жан-Марк, Елизабет?

— Не, не искам. Но ще ми кажеш ли, защо се усмихваш така?

— Няма да ти кажа, Ели — тя стана и се запъти към входната врата. Точно преди да излезе се обърна към мен: — Когато решиш, че искаш да ти дам доказателство за любовта и искреността на чувствата на Жан-Марк ми се обади, Ели.

— Мари, престани с тази тайнственост и ми кажи какво има в джоба му. Да не би…

— Казах ти, Ели, и не се бави с решението. Той чака отговор. С Филип си тръгваме — каза тя мило. — Искам да завършиш книгата до крайния срок. А ако останем тук, няма да успееш. Когато решиш, че си готова, ми се обади. Знаеш къде да ме намериш — с тези последни думи ме остави да се чудя за какво става въпрос. Какво искаше да каже с това „доказателство“? Не знаех.

Върнах се във вилата на разсъмване. За съжаление всички си бяха заминали. Аз бях сама. Отново бях сама. Лили я нямаше и поне знаех, че един човек е истински щастлив. Започнах да се разхождам из пустата къща. Минавах през всяка една от стаите с тъга. Имаше период, в който бях щастлива в тази къща. Бях щастлива с един подлец. Един измамник и използвач. Тези думи можеха да се определят само с едно име — Миро. Как можах да съм толкова наивна, че да позволявам на хората да ме използват. В разходката си стигнах до стаята, в която бе Жан-Марк. Не посмях да вляза. Беше ме страх от чувствата, които ще нахлуят в душата ми, затова се заключих в кабинета си. Въпреки, че в къщата нямаше никого, след като влязох в своето убежище, врътнах ключа. Седнах на мястото си зад бюрото, направено от череша. Сякаш със сядането се изолирах от външния свят. Пред мен имаше изключително много бели листа и моливи. Хванах един от тях и започнах да пиша. Пишех и бях изгубила представа за времето, не знаех дали е ден или нощ, докато не ме стресна телефонен звън. Скочих като ужилена и се втренчих в телефона. Вдигнах телефонната слушалка и мълчах.

— Ели? — аз продължавах да мълча, знаех, че това е Жан-Марк. — Ели, знам, че ме чуваш, моля те отговори ми! — мълчанието ми продължаваше. — По дяволите, Ели, отговори ми! Не исках да те нараня. Исках само да ти кажа всичко, което…

— Не искам дори да знам за теб, Жан-Марк. Ти никога не си мислил какво желая аз. Дори не знаеш. Дай ми време. Ако е писано, ще се срещнем отново. Довиждане — с това поставих телефонната слушалка на мястото й. Прегледах поемите. Смаях се на способностите си. Бях написала петдесет поеми. За колко време? Ужас! Когато погледнах часовника, видях, че е шест часа вечерта. Коя ли дата бяхме? Обадих се на информация за времето и от там ми съобщиха, че сме двадесет и девети. Господи, била съм в собствената си изолация повече от петдесет и шест часа. Но за сметка на това бях свършила много работа. Беше ми лошо. Стомахът ми упорито напомняше за себе си. Устните ми се бяха залепили и пресъхнали. Не бях пила дори вода. Бях се унесла и забравила за времето. Обаждането на Жан-Марк ме беше изкарало от уединението ми. Телефонът пак иззвъня. Ядосах се! Сигурно отново беше Жан-Марк. Вдигнах и креснах в слушалката:

— Казах ти вече, че не желая да разговарям с теб…

— Ели…? — смаян глас произнесе името ми, сякаш искаше да ме успокои. — Елизабет? — бях млъкнала и правех отчаяни опити да разпозная гласа. Нима този глас беше на…

— Франк?

— Да, Ели, аз съм. На кого си казала, че не желаеш да разговаряш с него?

— Франк, как си? — бях щастлива, че поне той не бе ме изоставил. Пренебрегнах въпроса, който ми зададе. — Много се радвам да те чуя. Имаш ли планове за утре вечер? — засипах го с въпроси.

— Ели, не се прави на разсеяна! Ще ми обясниш по-добре, когато дойда при теб след пет часа. Става ли?

— Разбира се, братле. Ако можеш, мини през магазина и напазарувай. Опасявам се, че нямам абсолютно нищо тук. Всичко, което имах, сигурно вече се е развалило.

— Как така? Ти не си ли там от пет дена?

— Да. Но нямах време да напазарувам.

— А Лили? И тя ли?

— Лили я няма, Франк.

— Как така?

— Ще ти обясня всичко, когато дойдеш. Имам много неща да ти разказвам, но те не са за телефона. Ще напазаруваш ли?

— Разбира се, малката ми. След близо шест часа ще съм при теб.

— Добре, Франк. Ще те чакам.

След като приключих разговора си с Франк се запътих към кухнята. Оказах се права, когато предположих, че всичко, което имаше се беше развалило. Затова си направих едно убийствено кафе и седнах на канапето в хола. До пристигането на Франк имаше още малко време. Не биваше да се отпускам! Повтарях си това изречение близо час, след което се понесох на крилете на съня.

Когато се събудих, си бях в стаята. Започнах да се чудя дали всичко това, което се случи през последните дни не е просто един кошмар, просто още един лош сън? Лежах така замислена не знам колко време, докато вратата на стаята ми не се отвори и от нея се показа един поднос с лакомства, а след това и Франк. Значи не е било сън, а действителност. О, Господи, как исках да забравя. Исках цялата тази бъркотия да не се бе случвала.

— Добро утро или по-точно добър ден, сестричке.

— Добър да е, Франк. Колко е часът?

— Ами… може би някъде около един следобед.

— Колко време съм спала? — попитах аз.

— Прекалено дълго, малката. Вече бях започнал да се притеснявам за теб — гласът му бе загрижен и мек. Както винаги, той бе един от малкото хора, които ми действаха като успокоително. — От колко време не си слагала нищо в стомаха си?

— О, Франк, не знам. Ако ти кажа, че не зная дори коя дата сме, ще ми повярваш ли? За последно сложих храна в стомаха си на Коледа. Тогава…

— Боже, дете! Тогава не се учудвам на черните ти кръгове под очите.

— Франк, случиха се толкова много неща.

— Разказвай, малката.

Започнах да разказвам цялата история. Кога видях Жан-Марк за пръв път, как се запознах с него. След това последните събития, срещата ми с Миро, разговорът на Мари с Жан-Марк. И най-накрая какво се случи на Коледа, как господин Дидие ме следял и останалото. Как се затворих в кабинета си и за моето потъване в писането. Собствената ми изолация, без храна и вода, ме беше изтощила. Беше взела и последната ми капка сила, но поне бях щастлива, че си свърших работата. На подноса, който ми бе донесъл, имаше обилна закуска, кафе и плодов сок. Аз посегнах към кафето, но…

— О, не, момиченце! — Франк ми се скара, като издърпа чашата от ръката ми. — Първо ще си изядеш закуската. Кафе на празен стомах и ще трябва да викам лекаря. Чудя ти се само, Ели, как си издържала толкова време без да пиеш дори и една чаша вода. Затова искам да ометеш цялата закуска, която собственоръчно приготвих специално за теб.

Погледнах го с благодарност в очите и започнах да се храня. Когато привърших със закуската, Франк ми подаде чашата с кафе.

— А сега… — започна той, но аз го прекъснах.

— Братле, има още нещо, което не ти казах.

— Кажи, малката.

— Започвам турне. Ще се появя пред почитателите си. Достатъчно дълго се крих.

— Най-накрая да чуя нещо умно от тези красиви устенца — той стана, целуна ме по челото и ме прегърна. — Но искам да чуя причината. Това не е единственият ултиматум. Защо чак сега?

Аз станах, взех си дрехи и отидох в банята за да се преоблека. И от там му казах причината, която бях споделила преди няколко дни и с Мари. Когато излязох от банята, Франк седеше замислен на стола до леглото ми.

— Разумна причина, Ели. Знаеш, че аз бях на мнение да не се криеш. И винаги съм ти го казвал. Нали? — той беше станал от мястото си, хванал ме беше за ръка и ме насочваше към изхода на стаята ми.

— Да, Франк, така е. Дано не е късно, само на това се надявам.

— Разбира се, че не е късно, момичето ми. Това ще бъде най-голямата новина в целите Щати за годината.

— Притеснявам се само да не ги разочаровам.

— Няма, пиленце — бяхме излезли от вилата и се разхождахме по алеята. — Погледни се. Ти си истинска принцеса. Имаш всичко, за което много други жени само си мечтаят. Е, с малка намеса на хирург и те могат да го притежават, но ти… Ти си истинско бижу.

Разсмях се. Усмивката отново бе на устните ми, но за съжаление само там. Не и в сърцето ми. То бе наранено. Бяха го ранили отново. Може би за други това, че са ги следели, беше нищо работа, но не и за мен. Аз си имах достойнство. Никога не съм обичала някой чужд, непознат човек да се бърка в личния ми живот. Това за мен бе недопустимо.

— Принцесо, защо се натъжи? — загриженият му глас ме стресна. Погледнах го втренчено, сякаш не го виждах. В следващия момент разтърсих глава, за да прогоня всички лоши мисли и се усмихнах:

— Франк, не се притеснявай! Добре съм.

— Не ти личи, пиленце.

— Просто мисля за…

— За Жан-Марк. Нали, съкровище? — аз кимнах. Нямах вяра на гласа си. Имах чувството, че ако си отворя устата за да кажа нещо, щях да заплача. И той го разбра. — Виж, Елизабет — спря и ме обърна към себе си. — Погледни ме в очите и ми кажи честно. Обичаш ли го? — Отново кимнах в знак на съгласие. — Тогава, защо ти е толкова трудно да му простиш? Не е направил нищо непростимо. Нали? Той е просто мъж. Искал е да разбере какъв човек си, преди да предприеме някакви стъпки да се запознае с теб. Ако аз бях на негово място и бях толкова умен и предпазлив и аз щях да направя същото. Познаваш ме и знаеш, че неведнъж или два пъти съм идвал тук за да се лекувам от любовни разочарования от жените, които са ме използвали заради парите и положението ми.

— Да, Франк, но ти също ме познаваш и знаеш, че мразя да се бъркат в личния ми живот.

— Да, знам, Ели. Но имам един съвет към теб.

— Кажи, братле.

— Преди да се появиш пред своите почитатели, сложи личния си живот в ред. Прости на Жан-Марк. Обади се на Мари и то още сега и я попитай какво доказателство има тя. След това се обади на Жан-Марк и му определи среща.

— Не знам, Франк. Аз го обидих прекалено много. Наговорих му куп лъжи и лоши думи по негов адрес. Дали той ще ми прости за тях?

— Разбира се, сестричке. Ако те обича истински, ще ти прости. А сега — той погледна часовника си. Беше започнало да се смрачава, а залезът отдавна беше минал — връщаме се отново в къщата. Трябва да посрещнем Новата Година.

— Какво? Коя дата сме, Франк? Да не съм проспала тридесети декември?

— Да, пиленце, затова ти казах, че спа прекалено много. Но сега не се учудвам на съня ти, като знам колко безсънни нощи си изкарала над бюрото.

— О, Боже, братле. Съвсем съм изгубила представа за времето. Да вървим в къщи.

 

 

Това беше най-спокойната Нова година, която съм посрещала от две години насам. Не знам как, по какъв начин Франк ме успокояваше, но съм склонна да призная, че това му се отдаваше. Мисля, че вместо архитект по вътрешен дизайн, трябваше да стане психолог. Много го биваше в тази област. Винаги знаеше как да ми повдигне настроението, самочувствието и най-вече да ме убеди да взема правилните решения. Новогодишната вечер мина много спокойно. Разговаряхме, шегувахме се, смеехме се, посрещнахме Новата и изпратихме старата година и след това всеки се остави на нежните прегръдки на сатенените чаршафи на леглата си.

Когато се събудих, може би някъде към единадесет и половина, побързах да се обадя на Мари. Набрах телефонния й номер и зачаках да вдигне някой.

— Ало… — един сънен мъжки глас вдигна телефона.

— Фико? Честита Нова година, приятел! Мари там ли е? Трябва спешно да говоря с нея.

— Изчакай за момент.

— Ало?

— Мари?

— Да?

— Честита Нова година, миличка! — настроението ми беше приповдигнато и изобщо не ме беше грижа, че ги събуждам. — Мари, ти каза, че имаш доказателство за любовта на Жан-Марк към мен? Нали?

— Ели, сега ли намери да ме питаш за това?

— Да, сега. Трябва да знам, за да реша какво да правя.

— О? Ако ти кажа, ще ме оставиш ли да спя?

— И още как! Казвай, моля те!

— В джоба на сакото му онзи ден имаше пръстен. На Коледа искаше да ти предложи да станеш негова съпруга.

Онемях. Не знаех какво да кажа. Явно той не искаше да ме използва. Той наистина ме обичаше.

— Ели? — Мълчах. Нямах думи. — Елизабет? — Мари кресна в телефонната слушалка.

— Аз… Аз… Аз…

— Какво ти е, Елизабет? — беше кисела. Още не бе се разсънила. — Нали каза, че ще ме оставиш да спя?

— Аха…

— Добре! Това е.

— Аха…

— Чао!

— Чао! — говорех като на сън. Не можех да повярвам! Той искаше да се ожени за мен? Бях щастлива. Обичах го, а и той също ме обичаше. Станах, взех си един душ и се оправих на бърза ръка. Бях щастлива. Бях безкрайно щастлива. С усмивка на устните се запътих към стаята на Франк. Влязох и дръпнах завесите, за да влезе слънчева светлина и викнах:

— Франк! — той все още спеше. — Франк, братле.

— А-а?

— Хей, братле, ставай. Ще се омъжвам.

При тези думи, Франк скочи като ужилен.

— Какво? — успя само да промълви.

— Аха. Е, не точно. На Коледа Жан-Марк е искал да ми предложи да се омъжа за него. И тъй като аз избягах, той е дал или по-точно казал на Мари. Доколкото разбрах, все още очаква отговор.