Маргарита Танковска
Неочаквана любов (5)

6 януари

 

Жан-Марк Дидие седеше в кабинета си, когато секретарката му влезе с пощата.

— Нещо интересно, Маги? — попита той замислен.

— Нищо особено, освен… — каза тя, докато преглеждаше писмата — … това. — Подаде му един плик. — Няма подател. Дойде с препоръчана поща току-що.

Той пое писмото. За да го изпращат с препоръчана поща, явно беше някакъв важен документ.

— Свободна си, Маги.

Отвори плика и зачете. В писмото имаше едно стихотворение:

Без теб животът става празен,

Като голям изринат гроб,

А там във него няма радост

И няма смисъл за живот.

 

Напразно към света надничам,

Не виждам слънце, няма път,

Защото теб те няма тук,

А равно е това на смърт.

Тази поема написах за теб, любов моя. А отговорът на твоето предложение е: ДА, ДА и хиляди пъти пак ДА.

 

С обич: Ан-Мари Фиаско

 

П.П. Ще се видим на някоя от обиколките ми из страната. Започвам турне. Ще те чакам, за да ти дам автограф.

 

— Да! — викът на Жан-Марк беше силен. Маги реши, че става нещо с шефа й.

— Шефе, добре ли сте?

— Естествено, Маги. Как да не съм добре и още по-добре съм, отколкото можеш да си представиш. Щастлив съм! Ще се женя!

— Шегувате се, нали?

— Разбира се, че не се шегувам, Маги. Наистина ще се женя.

— Мога ли да попитам коя е щастливката? — смееше се.

— Маги, обичаш ли поезия? — той наистина бе щастлив. Викаше, танцуваше, смееше се, крещеше. Маги никога не беше виждала шефа си в такова състояние. Толкова щастлив. След Коледа сякаш нещо го бе изпило. Сякаш нещо бе дръпнало живота от него. Беше непоносим. Оплакваше се от всичко, затвори се в себе си и не искаше с никого да разговаря, никой не желаеше да вижда. И непрекъснато пиеше.

— Да!

— А писателката Ан-Мари Фиаско, да си чела нещо от нея?

— Чела съм, да.

— Ето за кого ще се женя.

— Наистина ли, господин Дидие?

— Маги, някога да съм те лъгал?

— Не, но…

— Какво „но“?

— Вие сигурен ли сте, че това е същата жена?

— И да не е тя, не ме интересува. Аз я обичам.

 

 

Януари месец мина неусетно. Телефонните разговори продължаваха, но бяха само те. Срещите щяха да почакат. Както той, така и аз имахме работа. Франк си замина още на втори януари, защото го извикаха спешно за една поръчка. Лили и съпругът й си дойдоха на седми януари, щастливи от почивката и с един много приятен загар на кожата. Все още не й бях казала новината за сватбата ми, която щеше да се състои на рождения ми ден — 16 август. Стихосбирката ми излезе на книжния пазар точно на тридесети януари. Целият този месец мина в много радост. Сега вече беше февруари. Започваше нов месец от тази година и моето първо турне. Пътувах с колата, която ми бяха предоставили от издателството. Край мен се нижеха красиви пейзажи. Дървета, отрупани със сняг. Беше великолепно. Майката природа беше непредсказуема. Не можех да се насладя на красотата, която се разкриваше пред очите ми. Тя бе неописуема.

— Мадам, да минем ли първо до апартамента ви? — попита ме Зак — шофьорът.

— Да, Зак. Трябва да си оставя и разопаковам багажа, а след това отивам в книжарницата на госпожа Монгомъри.

Зак беше мил човек и един от най-верните шофьори на издателството. Беше висок колкото мен, със сини очи и руса коса. Лицето му бе милостиво, а той беше около двадесет и седем или осемгодишен. Имаше обноски и винаги беше на точното място и в точното време. Но за съжаление — много любопитен.

— Мадам, може ли да ви задам един личен въпрос?

— Зависи за какво се отнася, Зак!

— Вие сте една изключително красива, привлекателна и интелигентна жена. Защо при вашите качества още не сте се омъжила?

Нямаше проблем да му отговоря. Така или иначе всички щяха да научат.

— Просто не бях срещнала подходящия човек, Зак.

— А сега?

— Ще се омъжа на шестнадесети август.

— А… може ли да попитам кой е щастливецът?

— Зак…

— Да, мадам?

— Много питаш. Ще го видиш някой ден.

— Добре, мадам! — милата му усмивка ме накара да се засмея.

Следобед посетих книжарницата на госпожа Монгомъри. След това посетих още много други в разстояние на три месеца. Обиколих цяла Южна Дакота, Оклахома, Невада и стигнах до Лос Анжелис, но за тези три месеца нито веднъж не видях Жан-Марк. Чувахме се само по телефона и той бе толкова загадъчен, че се чудех какво ли е намислил пък сега? Казваше, че ми готви изненада. Любопитството ме изяждаше от вътре. Мразех изненадите.

 

 

— Добър ден, бъдеща госпожо Дидие. Може ли да получа автограф от любимата ми поетеса?

Седях на мястото на продавача и раздавах автографи на многобройните си почитатели. При тези думи, изречени от Жан-Марк сърцето ми прескочи няколко удара и заби по-бързо. Вдигнах очи и го видях — мъжа, за когото след три месеца и няколко дни ще се омъжа. Той стоеше пред мен в целия си блясък и с една книга в ръка. Усмивката му сияеше като бисер на морското дъно, а очите му светеха предизвикателно.

— Разбира се, господин Дидие. Може ли да ми подадете книгата си? — искаше да играем? Добре и аз мога така. — Освен автограф ще желаете ли нещо друго?

— Ами засега ще се задоволя само с автографа и адреса на хотела, в който сте отседнала.

— Не съм отсядала в хотел, господин Дидие, настанила съм се в апартамента си.

— А може ли адреса му?

— Защо ви е да го знаете господине? Нямате работа там освен… освен, ако не желаете да ме прелъстите в собствения ми дом.

— Намеренията ми не бяха точно такива, но това не е лоша идея. Много ви благодаря.

Станах и се наведох над плота.

— Жан-Марк, престани с тази глупава игра.

— И защо? — наведе се и ме целуна. — Не ти ли харесва, миличка?

Изненада ме с още една целувка.

— Престани, Жан-Марк — погледнах го укорително.

— С кое да престана? С това ли? — в следващия момент ме целуна страстно, с необуздана жар. Краката ми се подкосиха. Когато откъсна устни от моите, се изправих зад тезгяха. Не можех да стоя на краката си и за това седнах отново.

— Ти си невъзможен, Жан-Марк.

— Знам, съкровище — самодоволната усмивка се бе настанила на устните му. Ядосах се, но не с онзи гняв, който ме обхващаше преди известно време. Гневът ми бе престорен, а очите усмихнати. Бях щастлива, че най-после дойде при мен.

— Ето ви книгата, господин Дидие. Надявам се да престанете с тези изблици на обич на публично място!

— Ако не ми кажете адреса си, а същевременно и телефонния си номер, няма да престана.

— Това изнудване ли е, господин Дидие?

— Както желаете така го наричайте, бъдеща госпожо — той се бе облегнал на плота. — Но трябва да знаете, че мога да бъда много настоятелен.

— О, това ми е известно господине — направих кратка пауза, като си давах вид, че мисля. — Значи единственият възможен вариант вие да престанете да прилагате вашият сексуален тормоз върху мен е да ви дам адреса си, така ли?

— Така изглежда, Ели.

— Добре. Адресът и телефонният ми номер са написани в книгата вместо автограф. Господин Дидие, ще ви чакам на посоченото място довечера в седем часа.

— Много благодаря, мадам. Довиждане! — с тези думи се запъти към изхода.

— Господин Дидие? — обърнах се към него точно преди да излезе.

— Да, мадам?

— Надявам се да не закъснявате?

— Не се притеснявайте, мадам. Ще се постарая да бъда точен — прати ми една въздушна целувка и излезе.

Тогава вдигнах телефонната слушалка и набрах домашния си номер. Казах на Анжелика да приготви вечеря за двама, да подреди масата и да излезе да се позабавлява. Излизането й щеше да е за моя сметка. Не лишавах прислужниците си от пари. Дори не им позволявах да носят униформи. Бях прекалено щедра, но пък и те го заслужаваха. Вършеха си перфектно работата и затова имах специално отношение към тях.

Към пет и половина книжарницата затвори. Отвън имаше доста голяма опашка, която чакаше за автограф от мен. Всички го получиха и затова се прибрах в нас към седем часа. Минах през банята и си взех един ободряващ душ. Започнах да се обличам, но времето не ми стигна. Звънецът иззвъня, а аз бях само по бельо. Намерих един сатенен халат, наметнах го и отидох да отворя на Жан-Марк.

— Влез, разполагай се удобно. Чувствай се като у дома си, но все пак не забравяй, че си на гости — пошегувах се с него. — Аз отивам да се облека. Ето там е барът, сипи си… — не успях да завърша изречението, защото той ме грабна и ме привлече в прегръдките си.

— Никъде няма да ходите малка госпожице. Радвайте се на тази привилегия да ви наричат „госпожица“ още три месеца и петнадесет дни — той ме беше притиснал здраво в прегръдката си. — И не се обличайте, защото ще ми отнеме прекалено много време, за да ви съблека.

— Жан-Марк, не си ли гладен? Вечерята ще изстине — казах му с укор в гласа си. Шегувах се, естествено, знаех, че е гладен, но не за…

— Гладен съм, но не за това съм тук. Гладен съм за теб, малката — гласът му бе дрезгав от възбуда. Усещах как е изразена и колко е силна тя. Бях прилепнала плътно до него, въпреки, че бях с една глава по-ниска от него. Той се наведе и ме целуна нежно. Започна да обхожда лицето ми с целувки, стигна до ухото ми и се заигра с език с него. След това слезна по шията ми като не пропускаше и милиметър да не е докоснат от езика и устните му. Целувките му бяха нежни и изгарящи плътта ми като огън. Запалиха в мен неподозирана страст и възбуда. Не можех да повярвам, че той владее толкова умела техника и така добре познава ерогенните зони на женското тяло. Целувките му се преместиха от шията към деколтето и след това на гърдите ми. Потръпвах от нарастващата възбуда, чувствата ми и инстинктите ми, които той събуждаше в моето тяло. След дълга и мъчителна от възбуда любовна игра ме облада нежно и въздържано и ме поведе към рая. До сега не бях изпитвала такова удоволствие. Жан-Марк не бе само невероятен мъж, но и опитен любовник. Накара ме да изпитвам невероятно опиянение от оргазъма.

След нежния и бурен полов акт се отпуснахме на канапето, наслаждавайки се на бавно напускащото ни удовлетворение.

— Вечерята вече е изстинала — прошепнах аз, още в плен на отиващото си удоволствие.

— Нима? — той се изправи и се подпря на лакътя си. Очите му поглъщаха всеки сантиметър, а може би и всеки милиметър от тялото ми.

— Да видим дали ще можем да хапнем от нея преди да я е хванала пневмония.

Жан-Марк се разсмя до такава степен, че както бе легнал на края на канапето, тупна на земята и продължи да се смее. Имаше толкова заразен смях, че и мен ме прихвана. Подадох си главата на ръба на канапето и започнахме да се смеем на тази ситуация. В следващия момент той ме дръпна и аз паднах върху него. Погледите ни се срещнаха, телата ни започнаха да горят от възпламенилата се наново страст помежду ни.