Маргарита Танковска
Неочаквана любов (3)

Мари-Клодет се запъти към хола на първия етаж, където чакаше Жан-Марк. Щом отвори вратата, той се изправи и я попита:

— Как е тя? — попита, притеснен от състоянието на Ели.

— О, не се притеснявай Жан-Марк. Ще се оправи. За шест часа ще бъде в трапезарията — отговори вяло и безгрижно Мари, като се запъти към Филип, който бе седнал на един от фотьойлите. — Преживява тежко първия си махмурлук, това е всичко. Нали, скъпи?

— Трябва да й се признае, че дори в такова състояние е запазила чувството си за хумор. Нали? — каза Филип. — Не съм я виждал в по-лошо състояние от това, освен…

— Освен когато не разкри изневярата на Миро, нали? — попита Жан-Марк със сериозно изражение.

Филип погледна Мари.

— Ти си му казала, нали? — попита я скептично той.

— О, да. Тя наистина ми каза и за това аз щях да бъда удушен. За това, че съм се бъркал в личния й живот — всички от стаята се засмяха от сърце.

— И с право — каза Филип. — Все още не проумявам как може да има такива подли хора като него! Тя е толкова благороден човек, че едва ли има друг като нея на тази земя.

— Така е — съгласи се Жан-Марк. — Знам какво е направила за теб и за Мари. А също и за Джеси. Помогнала ви е да уредите животите си.

— Не съм му казвала нищо по този въпрос, скъпи — оправда се Мари, след като Филип я погледна с неодобрение.

— И не е нужно да ми казва. Аз сам разбрах.

— Ние я обичаме, заради това което е, а не заради това което има, Жан-Марк. Тя е един безценен човек и верен приятел. Надявам се, ще съумееш да оцениш това нейно качество — сериозното изражение на Филип подсказваше, че тук няма място за шеги. — И ако се случи още веднъж нещо лошо с нея, Господ да ти е на помощ. Ще бъдем трима срещу един, ако не и повече.

— Ако искате да застана на подсъдимата скамейка? — пошегува се Жан-Марк, но после добави със сериозно изражение. — Аз обичам Ели и ще се постарая да я направя щастлива.

Следобедът премина в шеги за състоянието на Елизабет и за нейния първи махмурлук.

Беше към четири и половина, когато станах от леглото. Взех набързо един душ и се оправих. В пет и половина вече бях готова да сляза в трапезарията. Главоболието вече ми беше минало, а настроението — приповдигнато. Бях облякла роклята, която Мари ми бе оставила. Платът й беше тежък и падаше свободно по тялото ми. С гол гръб, с много тънки презрамки и невероятна бяла бродерия по целия плат на роклята. Беше вталена и освободена от талията на долу. От средата на бедрото ми се спускаше цепка, която стигаше до глезените. Бях обула ниски обувки с нормален ток. Когато влязох в кухнята видях, че Лили седеше и говореше с мъжа си.

— Лили, всичко ли е готово? — усмихнато я попитах.

— Да. Остава само да наредя масата.

— Няма да имате време.

— Как така? Защо? — попита ме учудена Лили. Не знаеше какво ми бе хрумнало. — Какво пак сте намислили, Елизабет?

— Ти и съпругът ти не желаете да приемете поканата ми да седнете с нас на масата. И тъй като не можах да ви купя никакъв подарък, се обадих в една туристическа агенция и ви запазих билети за последния полет за Хавайските острови. Надявам се там да ви хареса. Престоят и сметката в хотела са за моя сметка. Отивайте да си събирате багажа, защото полетът ви е в седем часа.

— Но, госпожице… — започна да протестира Лили.

— Лили — приближих се до нея и я хванах за раменете. — Досега от теб съм видяла само хубави неща. Искам да ви доставя удоволствие. Това е коледният и новогодишният ми подарък за вас двамата. А сега отивайте да се оправяте! Аз ще поема нещата от тук нататък.

Лицето на Лили светеше от радост. Тя бе на служба при мен от шест години и половина и през този период аз бях видяла само добрини от нея. Исках да й се отплатя по някакъв начин, а това ми се стори най-добрия вариант.

— На летището ще ви чакат, за да ви закарат в хотела, в който съм направила резервация. Не търпя протести, Лили!

— Добре, Ели. Но как ще се справиш сама тук?

— Справяла съм се години наред сама. Защо пък сега да не се справя? Хайде, отивайте за багажа си! Таксито ще ви чака отвън след десет минути.

— Хайде, скъпи! Благодаря, Елизабет! — С тези думи Лили излезе от кухнята, а аз се захванах да подреждам масата. Салатата беше готова и сложена в чинии. Наредих приборите и занесох общите салати. Оставаха ми само пет минути до шест. Взех последните три чаши за вино и се запътих към трапезарията. Когато се обърнах по посока съседното помещение, изпищях. Един мъж, строен, с атлетично тяло, облечен в черен костюм, сива риза и вратовръзка, се бе облегнал на касата на вратата с ръце в джобовете и ме наблюдаваше. Жан-Марк. Това беше той. При писъка изпуснах чашите и те се счупиха. А Жан-Марк се усмихна и започна да ми помага да събера стъклата. Бях бясна. Как може да ме плаши така? Едва сдържах гнева си.

— Защо, когато ме видиш в последно време само пищиш? — усмивката му ме вбеси още повече.

— Махай се, Жан-Марк! Дяволите да те вземат, какво търсиш в кухнята? — бях заела вражеска позиция, а той се усмихваше все така безгрижно.

— Още ли не ти е минал махмурлука, Елизабет? — ме попита Мари, която беше долетяла, щом чула писъка ми. — Какво, по дяволите е станало тук? Остави това, Елизабет. Лили ще го изчисти!

— Няма да го изчисти! — отговорих й дръпнато. — Защото замина за Хавайските острови!

— Какво? — казаха и двамата в един глас. Тяхната реакция бе съвсем нормална, но на мен ми се струваше страшно комична. Едвам сдържах смеха си.

— Да! Не се учудвайте! — усмихнах се, защото в този рунд аз победих.

— Добре де, Елизабет, а сега кой ще се оправя с домакинството? — намръщено ме попита Мари.

— Как кой? Аз, естествено. Вие сте ми дошли на гости и следователно аз трябва да ви обслужвам.

— Ти си луда, Елизабет! Не знам дали съм ти го казвала до сега, но знам, че тотално си превъртяла. Вземи се в ръце! Много те моля!

Жан-Марк ме гледаше със смеещи се очи. Или ми се присмиваше, или наистина цялата тази история му се виждаше много смешна. Аз — клекнала, събирайки останалите парченца стъкла от счупените чаши. Роклята бе открила голото ми бедро и очите му бяха приковани в него. Когато го погледнах, видях, че очите му са потъмнели от възбуда.

Изправих се и отидох до мивката. Мари бе излязла от кухнята, но не и Жан-Марк.

— И сега ти ли ще бъдеш на разположение на всеки един от нас? — той се бе изправил и подпрял на касата на вратата.

— По принцип — да. Но всичко зависи и от нуждите на гостите ми — усетих накъде бие. — Ако е нещо, което не е по силите ми не бих могла да ви помогна.

— Ели, ще донесеш ли… — Мари се смути, когато влезе в помещението. Видя как ме гледаше Жан-Марк, обърна се и излезе.

— Сега идвам, Мари.

Взех други чаши и се запътих към трапезарията. Но за мое нещастие трябваше Жан-Марк да се дръпне, за да мога да вляза там.

— Дай да ти помогна, Ели! — Заповядваше ми!?

— Не, благодаря, Жан-Марк. Мога и сама — отново се държеше с мен сякаш съм малко дете, което не може да свърши нищо само. — И престани! Не съм бебе, за да ми помагаш! Години наред съм се справяла и сама. И сега ще се справя! И без твоя помощ! — наблегнах на последното изречение страшно много, за да разбере, че съм достатъчно голяма да се грижа за себе си и за другите около мен.

— Добре — той вдигна рамене и ми направи път да мина. — Не искам отново да се караме. Все пак е Коледа!

Когато влязох в стаята, той ме последва. Вървеше по петите ми и това страшно много ме дразнеше.

— Прав си, че е Коледа и че не трябва да се караме. Но престани да ме следиш! Вървиш ми по петите, а това ужасно много ме дразни! — погледнах го с ядно раздразнение.

— Вие двамата пак ли се карате? — Филип бе седнал на масата, както и всички други. Само аз и Жан-Марк отсъствахме от тази красива картина.

— Не, Фико! Не се караме! Той ми върви по петите, а това ме дразни.

— Той си има своите причини да те следи!

— Да, да. Няма да стане тая! Никога не съм обичала да ме следят!

— Стига де, Елизабет! Правиш се на малко дете! — скара ми се Мари.

— Е, и?

— Не ти отива!

— Това дали ми отива или не, си е лично моя работа. Не мислиш ли, Мари?

— Оставете я! Не виждате ли, че още не се е оправила от махмурлука.

— Имаш много поздрави, Тити. Оправих се още преди два часа.

— Да, но не ти личи. Още си в лошо настроение.

— Не съм в лошо настроение, а просто се дразня от факта — погледнах Жан-Марк, — че някой ми ходи по петите.

— О-о, престани Ели и ела по-добре да донесем салатите! — тя ме хвана за ръката и буквално ме завлече в кухнята. Мари бе много своенравна и се разпореждаше като собственичка. Наистина бях в лошо настроение. Дори не исках да й говоря. Беше ме предала! Как можа? Обхвана ме отново онази ярост от понеделник вечерта. Когато влязохме в кухнята я попитах с неприкрито възмущение:

— Мари-Клодет? Как можа да поканиш точно Жан-Марк?

— Ели… — започна тя мило — той те харесва! Защо не му дадеш поне една възможност? Днес е Коледа. Не можеш ли да изтърпиш поне през отпуската да не се караш с него?

— Не, не мога, Мари! Той не ме харесва, а ми се подиграва.

— И с право. Как може да си толкова дръпната с него? Та той се опитва по всякакъв начин да ти се хареса, да бъде на твое разположение по всяко време, а ти се караш с него. И аз да съм и аз бих ти се подигравала, нищо, че те познавам така добре, Ан-Мари.

— Престани! — е това вече беше върхът. Ами ако Жан-Марк чуе? — Не съм Ан-Мари! — скарахме се. — И не виждам причина той да остава тук до края на отпуската.

— Ще остане, както и всички ние!

Телефонът иззвъня и аз го вдигнах. Ядосано произнесох обичайното „Моля?“, при което отсрещният глас се смути.

— Един момент! — обърнах се към трапезарията и викнах все още бясна от разговора с Мари: — Джеси, на телефона!

— Може ли да говоря от твоя кабинет?

— Разбира се, Джеси! — успокоих се от сериозния му глас. Поне един човек да не спори с мен днес.

— Разговорът ни приключи, Мари. Или той си заминава утре, или аз, пък вие, ако искате, оставайте.

— Кой, къде ще заминава?

— Жан-Марк, престани да се бъркаш в личните ни работи! — ядосах се отново. Днес всеки ми лази по нервната система.

Когато останалите салати бяха сервирани, всички седнахме на масата мълчаливи. Е, не всички. Мълчахме само аз и Жан-Марк. Мари разговаряше с Филип, а Джеси спореше с Тити. След кратък спор Джеси се обърна към всички. Въпреки, че се смееше, гласът му беше сериозен.

— Компания! Много ми е приятно с вас, но утре ще трябва да ви напуснем с Тити.

Всички останахме учудени. Аз се опомних първа:

— Защо, Джеси?

— Обадиха ми се от службата преди малко, когато ме извика, Ели. Възникнал сериозен проблем и моето присъствие е наложително. А Тити ще се върне с мен, защото не виждам смисъл да остава.

— Добре, Джеси — казах със съжаление за него, но не и за Тити. Все пак трябваше да й предложа да остане, за да се направя на възпитана. — Но ако Тити иска, може да остане.

— По-добре да дойде с мен, Ели. Няма да остане, но все пак благодаря.

— Ти решаваш — не можех да направя нищо повече, а и не исках. Беше ми противна. Търпях я само заради Джеси.

— И така. Останахме само ние четиримата, нали така? — попита Филип, за да разведри обстановката.

— За сега, Фико. Само за сега — му казах замислено. — Ако Жан-Марк не си тръгне утре, аз ще го направя.

Остатъкът от вечерта премина спокойно. Без кавги, без разправии и без спорове. След като станахме от масата, всички се преместиха в хола. Като казах всички, имах в предвид само мъжете. Аз, Мари и Тити останахме в трапезарията, за да разчистим масата. И трите мълчахме. Между нас се бе настанила гробна тишина и се чуваше само тракането на чиниите. Накрая Мари не издържа и наруши тишината:

— Ели, какво друго, освен това което ми каза, имаш против Жан-Марк? Защо се държиш така с него?

— Стига, Мари! — вече се уморих от вечния спор с нея за Жан-Марк. — Това, че и двамата носите френски имена, не ти дава право да го защитаваш пред мен. Спомни си последния път, когато защитаваше мъж пред мен. Тогава сгреши! И сега може би грешиш! Той е надут и високомерен пуяк!

— Елизабет! Престани! Този път имам причини да го защитавам! Проучих добре човека, преди да го поканя тук.

— Нима? И какво откри? Да не би случайно да си открила, че е президентът на USA? — сарказмът ми бе явно подчертан. — Или че е в класацията за милионер на годината и той е на челна позиция?

— Няма да ти кажа какво съм открила. Той иска сам да ти разкаже за себе си.

— О, нима? А защо по дяволите му разказа всичко за мен? Защо не постъпиш сега лоялно към мен? Нали си ми приятелка. Разкажи ми какво си открила? Хайде де!

— Аз отивам при Филип — каза тя, като остави чиниите и всичко останало така.

— Бягай ти! Но не е справедливо той да знае всичко за мен, а аз само името му — креснах й, когато тръгна към вратата.

— Аз отивам с нея — добави Тити. — Не искам да започнеш и с мен да се заяждаш.

— Значи и ти си на нейна страна? — бях бясна. Обхвана ме безпомощен гняв. — Махай се тогава щом, искаш! — Тити стоеше като вцепенена. Никога не ме бе виждала толкова ядосана, а аз й креснах: — Махай се, ако не искаш да хвърля нещо по теб!

С бързи стъпки Тити се изниза от стаята и останах сама. Ядът ме обхващаше бързо и метнах една чиния в посока към вратата. В същия момент тя се отвори и аз изкрещях „Внимавай!“. Жан-Марк се наведе, чинията прелетя на милиметри от главата му и се разби в стената на коридора. Той я погледна, после погледна мен.

— Не ти ли стига, че без малко щеше да ме удушиш, а сега ме замеряш и с чинии? — очите му се смееха.

— Жан-Марк, не исках да те ударя! — притесних се много за него. — Просто… бях я хвърлила… и не мислех, че някой ще влезе. А ти… — в следващия момент се осъзнах — ти какво правиш тук?

— Стана ми скучно оттатък и реших да дойда да ти помогна.

— Не се нуждая от помощта ти, Жан-Марк — отново бях застанала на вражеска позиция. С мъж като него човек никога не знае какво може да очаква. — По-добре си потърси друго забавление, аз едва ли ще те разведря.

Той приближаваше към мен. Бавно, но сигурно Жан-Марк заплашваше да разруши света ми. Аз отстъпвах с една крачка назад при всяка негова крачка напред, докато зад мен не застана стената. Бях хваната в капан.

— Жан-Марк… — умолително произнесох името му.

— Не се страхувай от мен, Елизабет! — той бе застанал точно пред мен. — Искам да ме опознаеш. А ти?

— И аз също, Жан-Марк, но… — волята ми да се боря срещу него ме бе напуснала. Сега исках само да усетя неговата прегръдка. Исках да бъда с него, да го опозная. Да знам всичко за него.

— От какво се страхуваш, Ели? — гласът му бе мек, като на влюбен мъж, който прави отчаяни опити да завладее любимата жена.

— Страхувам се от теб. От това, че може отново да ме наранят. Не искам повече болка и страдание. Стигат ми толкова — исках да му разкажа всичко, ала не смеех.

— Ела да се поразходим навън. Остави масата, утре ще я оправим.

— Добре.

Хванати за ръце ние излязохме през вратата в трапезарията на терасата. Въздухът бе прохладен и на мен ми стана студено. Той свали сакото си и ме наметна с него.

— Елизабет, не се страхувай от мен. Аз не искам да те нараня. Искам просто да ме опознаеш. Целта на моето идване не е да те накарам да страдаш. Просто желая… — той млъкна. Исках да продължи, но той не го направи. Вместо това ме прегърна. — Ели, дай ми една възможност. Просто само една. Не повече. Ако не оправдая доверието ти, обещавам да се махна от живота ти и повече няма да чуеш за мен.

— Страхувам се да повярвам отново, Жан-Марк — гласът ми бе спокоен, но изпълнен с болка. — Ти си мъж, на когото нито една жена не би устояла. Защо се интересуваш толкова много от мен? — отдръпнах се и го погледнах в очите. — Защо желаеш толкова настоятелно да ти дам една възможност? — очите ми бяха тъжни, но сериозни.

— Виж, Ели, моята цел не е да те използвам заради това което имаш и притежаваш…

— От къде знаеш, какво притежавам? — бях учудена, че той най-вероятно знае моето финансово положение.

— Знаех почти всичко за теб. За това помолих Мари да ми разкаже последното нещо което исках да разбера. Исках да разбера това, което се бе изплъзнало на мен и моите детективски проучвания. Още преди повече от половин година разбрах почти всички подробности около теб и твоя живот. Убягна ми само връзката ти с Миро.

— Ти си ме проучвал от повече от половин година? — не вярвах на ушите си. — Как си могъл, Жан-Марк? — бях разстроена. Не можеше да се случва отново това? — Как си могъл да го направиш? Това е посегателство върху личния ми живот! — вече крещях, а не говорех нормално.

— А какво да направя като не ми излизаше от мислите? — повиши тон и започна да крачи нервно по терасата. — Ти, ако бе на мое място, как би постъпила? Аз не можех да дойда при теб и да ти кажа: „Здравей! Не се познаваме, но аз съм Жан-Марк Дидие. Собственик на «Акорд Индъстрийз». Бих искал да излезем някой път за да се опознаем по-отблизо. Ако си съгласна, ето ти телефонни ми номер. Обади се когато решиш.“ Това ли ми предлагаш да направя? Е, не благодаря. Виждал съм много красиви жени, но ти не ми излизаше от мислите. Не можех да дойда при теб и да ти наговоря куп глупости — бяха го хванали нервите и той прокара ръка през косата си. Един жест на раздразнение. — Ако беше на мое място ти какво би направила?

— Със сигурност нямаше да пусна детективи по петите ти, Жан-Марк. От всичко най мразя да се бъркат в личния ми живот. А ти си направил точно това. Мразя те! Не искам да те виждам! Искам утре рано сутринта да напуснеш вилата! Ако не го направиш ти, ще го направя аз — говорех с омраза. Не можех да повярвам, че той го е направил. Човекът, когото обичам ме бе разследвал. Бяха ме следили като престъпник. Знаеха всяка една моя стъпка и може би и всяка моя дума? Нима той знаеше всичко за мен?

— Ели, в момента ти не осъзнаваш какво говориш… — започна с молба, с един умоляващ тон на гласа.

— Напротив, умът ми е бистър като планински поток.

— Моля те, Ели, обмисли всичко добре. Аз искам…

— Важно е ти какво искаш, нали? — викнах. Ядоса ме до степен, до която никой не бе успявал да го направи. — А помисли ли поне веднъж какво искам аз? Явно не си! Махни се от очите ми, Жан-Марк, не искам да те виждам никога повече през живота си. Мразя те! Ако ти не напуснеш утре имението, ще го направя аз.

— Ели, обмисли трезво нещата, моля те! — очите му бяха тъжни. За момент ми стана жал за него, но когато се сетих какво бе направил, яростта ми се върна.

— В напълно трезво състояние съм, Жан-Марк… — гласът ми се сподави. Не можех да говоря повече, не можех дори да го виждам ясно, защото сълзи замъглиха погледа ми. Изрекох едно последно: — Мразя те! Мразя те, Жан-Марк, от дъното на душата си! — и се запътих към градината. Тя беше моето убежище. Познавах я като дланта на ръката си. Исках да избягам, да се скрия, да не виждам никого. Исках да бъда сама. Запътих се към къщата на Лили в края на имението. Знаех къде крие ключа, взех го и влязох вътре. Заключих вратата, за да не може никой да ме безпокои. Жан-Марк бе тръгнал след мен, но успях по някакъв невероятен начин да му се изплъзна. Навън беше студено и започваше да вали сняг. А в очите ми… Там валеше дъжд. Бях се влюбила отново и пак бях наранена. Защо се бе бъркал в личния ми живот? Нима аз нямах право на такъв? Нима всяка моя стъпка трябваше да става обществено достояние? Мразех го! Проклинах го хиляди пъти и пак го обичах. Бях се скрила в банята на Лили, бях се свила във ваната и плачех. Плачех безутешно. Исках да умра. Исках да потъна в земята. Мислех за него. Той ме е преследвал? Той ме е лъгал? Как е могъл? Лъжовни целувки, престореното мило поведение? Нима е възможно? Толкова добър актьор ли бе? Продължавах да плача, докато не заспах така, свита във ваната, в къщата на Лили.

 

 

Жан-Марк влетя в хола като торнадо, което помита всичко след себе си. Хвана Мари за ръката и я издърпа навън. Тя го гледаше смаяна и го засипа с куп въпроси, а той едва си поемаше дъх.

— Какво е станало Жан-Марк? Защо си задъхан? Къде е Елизабет? — притеснението й нарастваше. — Кажи по дяволите какво е станало?

— Тя… избяга… от мен. Започнах… да й разказвам… за това… как съм… научил… почти всичко… за нея… — говореше на пресекулки, защото едва си поемаше дъх. — Казах й… за… детективите… които… бях… наел…

— Какво си направил? Казал си й за детективите? Как можа, Жан-Марк? Сто процента съм сигурна, че сега Ели се чувства използвана. Всичко друго трябваше да й кажеш, но това не. Само това трябваше да премълчиш. Къде е тя сега? — той не можеше да говори, защото все още едва дишаше, а и той сам не знаеше къде точно е тя сега в момента. — Къде е Ели, Жан-Марк?

— Избяга в градината… Не можах да я настигна. Не успях. Беше прекалено бърза.

— По дяволите, Жан-Марк! Сега къде да я търся? В каква посока тръгна? — попита тя, след като излязоха на терасата. Той посочи с пръст посоката, в която бе тръгнала Елизабет.

— Натам…

— Щом е тръгнала натам, знам къде е отишла. Ти стой тук в случай, че се върне. Аз отивам при нея.

— Ще дойда с теб! — каза той като тръгна след мен. — Искам да й обясня толкова много неща… — вече се бе посъвзел.

— Не! — каза тя властно. — Ще стоиш тук, Жан-Марк. Познавам Елизабет достатъчно добре, за да знам, че няма да иска да чуе и дума за теб или от теб. Дай й малко време, за да обмисли ситуацията.

— Не мога. Утре си заминавам.

— Защо?

— Тя не желае да ме вижда. Каза ми, че ме мрази. Моля те. Тръгвам си сега, предай й само този подарък от мен! — той искаше да бръкне в джоба на сакото си, но се сети, че то е в Елизабет. — Не е в мен, а в нея. Във вътрешния джоб на сакото ми е подаръкът й. Ако го приеме, нека ми се обади. Довиждане, Мари. Надявам се да съумееш да я успокоиш и накараш да приеме подаръка ми с молбата, която самият той изрича. Аз си тръгвам.