Маргарита Танковска
Неочаквана любов (2)

— Извинете! Къде мога да намеря Мари-Клодет? Имаме среща.

— На втория етаж. Офисът на „Турист Ентърпрайсис“.

— Благодаря.

Той се качи по стъпалата до втория етаж. Видя офиса. Бюрото на секретарката беше празно. Почука и влезе. Мари бе забила нос в някакви книжа.

— Мари?

— А, Жан-Марк? Здравей. Заповядай, седни.

— Благодаря.

— За Ели.

— Питай, каквото те интересува.

— Искам да знам кой я е наранил толкова жестоко, че да изгуби вяра в мъжете и в любовта.

— Преди да започна да ти разказвам за Ели, Жан-Марк, искам да знам какъв си ти? Какво имаш и какъв е интересът ти към нея?

— Мари, имам достатъчно пари за да не обръщам внимание на нейното финансово положение. Знам, че тя се страхува да не бъде използвана заради парите си. Имам пари в излишък. Собственик съм на преуспяваща фирма от години. Фирмата „Акорд Индъстрийз“ да ти говори нещо? А името Жан-Марк Дидие?

— Какво? Ти да не искаш да кажеш, че…

— Да, Мари. Искам Елизабет-Мериди Крофт, а не Ан-Мари Фиаско. Да, и това знам. Знам почти всичко за нея. Проучих жената, с която искам да бъда, но не знам кой я е наранил толкова жестоко. Затова исках да говоря с теб. Тя не желае да ми каже. Не мисли, че може да ми се довери — той стана от стола и започна да крачи из кабинета на Мари. — Искам да знам, за да се съобразя с това. Да знам как да се държа с нея.

— Добре, Жан-Марк. Ще ти разкажа — тя заобиколи бюрото и се подпря на предната му част. — Не знам от къде и как си разбрал, но да, тя е писателка. И това, честно казано, е най-големият й проблем. Тя започна да пише на шестнадесет години. Когато стана на седемнайсет, издадоха първата й книга. Тя бе на безумна цена. Само за една книга те — издателите й, бяха сложили цена от 1200 долара. Аз лично не вярвах, че ще успеят да я продадат. Не вярвах, че някой ще купи дори една бройка, но за моя голяма изненада, книгата се продаде като топъл хляб. Предполагам, знаеш това? — Той кимна. — Така. Като по-малка се бе разочаровала от любовта, която й нанесе жестоки удари под кръста. Беше се зарекла повече никога да не се влюбва. Майка й и баща й се разведоха, когато навърши осемнадесет. — Той беше седнал на канапето и внимателно попиваше всяка изречена дума. — Малко преди да навърши тази възраст се запозна с Миро при развода на родителите й, той беше до нея неотлъчно, както и аз. От книгите си за една година тя натрупа цяло състояние. Вярвам си чул онзи ден какви имоти притежава?

— Не съм чул, но знам какви притежания има.

— Така. Купи на майка си къща в Мичиган, в която сега живее и моят приятел. След година и половина приятелство, Миро й предложи брак. Тя естествено му отказа, но се съгласи на съжителство. Живяха в един апартамент под наем тук, в Чикаго. Тя бе обзета от една параноя, че Миро й изневерява. Опитах се да я разубедя, да й обясня, че това е плод на въображението й и че не е така. Може би трябваше да я оставя да се съмнява. Но той заблуди всички ни! Не вярвахме, че може да бъде такъв подлец. След три години тя престана да се съмнява в него и сгреши, както и всички ние. Точно половин година след това той й изневери. Тя го завари в нейния апартамент, в собственото й легло с една нейна състудентка. Представа си нямаш какъв шок изживя тогава — лицето му се бе изкривило от омраза и болка, като тази на Ели. — Оттогава тя реши да има само сексуални партньори. Без чувства и без ангажименти. Но ти… ти й въздействаш по съвсем друг начин. Не я бях виждала такава от години.

— Значи имам някакъв шанс да я спечеля?

— Да и мисля, че шансът ти е много по-голям отколкото ти сам предполагаш. Но внимавай. Само ако я нараниш, считай, че аз ще те преследвам до край. Имам властта и мога да ти отнема и най-скъпото.

— Не се притеснявай! Ще оправдая доверието ти!

— Надявам се Жан-Марк! За щастието на Ели се надявам да го оправдаеш. Познавам я от петнадесет години и не бих позволила да й се случи нещо лошо още веднъж, прекалено много страда. Надявам се ти да успееш да я направиш истински щастлива.

— Аз също. Стига тя да ми го позволи.

Мари заобиколи бюрото, на което се бе облегнала и седна на президентското място.

— Трябва да бъдеш търпелив с нея Жан-Марк. Притискай я, но винаги и оставяй една малка пролука за бягство. Тя обича и е свикнала да има контрол над ситуациите. Не забравяй това. Може в най-неочаквания момент да те изненада с постъпките си. Не забравяй също, че през целия си смислен живот се е справяла сама. Разчиташе единствено и само на мен. Когато разкри изневярата на Миро не отиде при майка си, а дойде при мен. Леля Анабел не се интересува от нея. Ако й се обади да я чуе веднъж на четири месеца ще бъде някакъв рекорд. От осем години прекарва семейните празниците с нас. Аз съм й като сестра. И внимавай — това не бе закана, а заплаха — много внимавай как се държиш с нея!

— Не се притеснявай, Мари. Аз обичам Ели, още от първия момент в който я видях в магазин на Централния Пазарен Център преди една година. Следях всяка нейна стъпка до сега и най-накрая намерих удобен момент да се сближа с нея. Да я накарам да се влюби в мен. За моите тридесет години съм видял не малко красиви жени, но всички те бяха повърхностни и всяка една от тях ме използваше заради положението и парите ми. Затова тя ми направи толкова голямо впечатление. Не се интересува от парите, а от човека, от неговата същност. Мари, благодаря ти за информацията, която ми предостави. Ще я взема под внимание, когато общувам с Ели.

— Няма защо. Искам само Ели да бъде щастлива.

— Ще се опитам да я направя щастлива, стига тя ми го позволи. Още веднъж благодаря и довиждане.

— Довиждане, Жан-Марк. Ще те чакаме тук на двадесет и пети в десет сутринта.

— Добре.

С тази дума и още едно изречено „Довиждане“ той излезе от кабинета на Мари. Сега? Сега го бяха обхванали мисли как да завладее Ели. По какъв начин да я завладее и накара да се влюби в него?

 

 

— Мари, къде си, по дяволите? Искам да поговоря с теб. Трябваш! — проплаках в телефонната слушалка, докато оставях съобщение на телефонния й секретар. — Имам нужда от теб! Не издържам повече. Обади ми се в къщи, когато се прибереш! Искам…

— Ели? Какво е станало? Защо си толкова разстроена? Да не би…?

— Да, Мари. Той отново беше при мен. Ела, моля те! — аз вече се задавях от сълзи.

— След десет минути съм у вас, Ели. Не мърдай оттам!

— Добре.

Линията прекъсна. След десет минути Мари беше в къщи. Бях се свила на канапето в хола, с глава между коленете и плачех.

 

 

— Ели? Какво е станало? Защо си толкова разстроена? — лицето й бе загрижено, очите й — печални. Мари ме прегърна и аз се отпуснах в ръцете й и заридах отново.

— Той… — казах, хълцайки от продължителния плач. — Той беше тук, Мари… Наговори ми толкова ужасни неща… и толкова много лъжи… и толкова обиди.

— Как е посмял този подлец да дойде тук? Кой го е пуснал?

— Лулу… Тя не знаеше… Той й е казал, че днес сме се сдобрили… Казал, че съм го изпратила… да ме чака тук… докато се върна от работа — говорех на пресекулки, заради сълзите, които не преставах да роня.

— Какво ти е казало това копеле? Ще го съсипя, така да знаеш! Не съм го направила до сега, защото ти не ми позволяваше, но след тази случка… Проклет да бъде мигът, в който се запозна с това нищожество и кълна се в най-святото за мен, че той ще ти иска прошка на колене!

— Мари…! Не ме оставяй сама, моля те.

— Няма, Ели! Успокой се! Кажи ми какво ти каза той? Лулу, направи на Елизабет един чай от мента.

— Веднага, госпожице — каза Лулу и излезе от стаята.

— Той каза… че аз съм му изневерила… и за това той също ми изневерил… че никой няма да ме погледне вече… че за нищо не става… че ще се погрижи да не мога да си намеря вече никъде работа… че ще се погрижи да ме уволнят и от там където работя сега… О, Мари, мразя го… Наговори ми още куп лъжи и глупости — внезапно ме обхвана омраза към Миро. Реших, че някой трябва да го постави на мястото му. Че някой трябва да му отмъсти вместо мен.

— Ели! — аз продължавах да плача. — Ели, престани! Знам как да те накарам да не мислиш за него и да ти оправя настроението най-вече.

— Как? — исках да забравя, да не мисля вече за него, но бе невъзможно. Само един човек можеше да ме ободри — Жан-Марк.

— О-о-о, не! Мари! Само не той! Моля те! Не и Жан-Марк!

— Вече е твърде късно, Ели! Сега да видим какво ще облечеш? — тя отвори гардероба ми и прерови дрехите. — Това! — усмихна се доволно, след като го показа. Извади една небесно синя рокля, много къса, с дълбоко деколте, тънки презрамки и почти прозрачна.

— О-о-о не, Мари!

— О, да Ели! Това ще облечеш!

— Забрави! Няма да се вмъкна в тази рокля! Прекалено дебела съм!

— Глупости, Елизабет! Ставай и се обличай! Не ме ядосвай още повече! Жан-Марк ще ни чака след половин час в джаз клуба в който ходим обикновено.

— От къде знаеш телефонният му номер? — бях ужасена от думите, които не желаех да чуя. Да не би тя да е говорила с него за мен?

— От телефонния указател, от къде другаде мога да го знам?

— Мари, ти не му знаеш фамилията — хванах я в лъжа. — Как разбра телефона му, Мари?

— Е, добре! Хвана ме! Днес говорих с него и му поисках телефона — каза ми тя виновно.

— Как си могла, Мари-Клодет? — бях обидена, възмутена и… радостна. — Защо? За какво си говорила с него?

— Няма да ти кажа, Елизабет! Ставай и се обличай веднага! — заповядваше ми. Не молеше, а заповядваше.

Знаех, че нямам никакви шансове да я разубедя. А исках ли да го направя? След като щях да видя Жан-Марк? Не! Разбира се, че не исках! Станах и се облякох. След двадесет минути бяхме в клуба на Жан-Пиер. Той е французин, а ние бяхме редовни клиенти на заведението му. С влизането, той ни се усмихна.

— Дами, каква приятна изненада да ви видя тук в понеделник вечерта! Мисля, че ви очакват? Така ли е?

— Би трябвало, Жан-Пиер! Изпратих един мъж да ни чака тук. Той каза ли ти? — Мари говореше вместо мен.

— Да. Настаних го на вашата маса — каза той.

— Добре!

— Красавице, защо си така помръкнала? Кой те е разстроил? — френският му акцент ми доставяше удоволствие да го слушам. — Пак ли онова нищожество те тормози?

— Да, Жан-Пиер. Пак той, но не се притеснявай. Достатъчно сълзи пролях заради него — очите ми все още бяха тъжни, дори да се усмихвах.

— Нима той още не е престанал да те преследва?

— Не е, Жан-Пиер. Ти каза, че Жан-Марк е тук, нали? — усмивката ми се пренесе и в очите ми, когато изрекох името на мъжа, който силно и натрапчиво тревожеше сънищата ми.

— Да… — каза той, но един глас го прекъсна.

— Тук съм, Елизабет — чух гласа на Жан-Марк.

— И вие ли сте французин? — Жан-Пиер живо се интересуваше от мен и моите приятели. Не защото бях богата. Той ми бе като баща. В детството си аз не бях усетила бащината обич, тъй като моят баща винаги отсъстваше. Никога не си бе вкъщи и захождаше по други жени. Това и бе причината родителите ми да се разведат.

— Не, не съм французин. Майка ми ме е кръстила така, защото е харесвала френските имена твърде много — обърна се към мене. — Ела! — Поканата му не търпеше отказ.

— Не се дръж така с мен, сякаш съм твоя собственост! И престани да ми заповядваш! — Дразни ме това, че се държи с мен така покровителствено.

— Аз не ти заповядвам и ти не си ми собственост, Ели! Така както не си сега, така и никога няма да бъдеш! Ти си личност и аз уважавам това качество в човека.

Той ме бе хванал за ръката и ме водеше към масата.

— Да бе — издърпах си ръката, защото ме побиваха тръпки при неговия допир с моето тяло. — Но с държанието си правиш точно обратното.

— Стига де. Не желая да се караме!

— Жан-Марк, не й обръщай внимание, раздразнена е и не знае какви глупости говори — каза Мари. Наведе се към него, когато седнахме и му прошепна нещо. В резултат на това лицето му се изкриви в гримаса на омраза. Към кого ли бе отправена тази омраза? Към мен? Към Мари? Или към… О, не! Тя не може да му е казала!?

— Какво си му казала, Мари?

— Нищо друго освен това, което трябва да знае.

— Казала си му!? — имах чувството, че ще потъна в земята от срам. Очите ми се бяха разширили от ужас.

— Е, и?

— Как можа, Мари-Клодет? — бях много обидена. Станах и тръгнах към изхода. Когато излязох навън, една ръка ме хвана за лакътя.

— Ели! — умолителният глас на Жан-Марк ме спря. Погледнах ръката му, поставена на лакътя ми, после него. Той ме пусна. В очите му се четеше само болка, съжаление и състрадание.

— Ели, не я обвинявай! Тя иска само ти да си щастлива! Аз настоявах…

— Както и колкото да си настоявал, тя не биваше да ти казва нищо, не е имала право! — виках, крещях. Исках да го ударя затова, че се е бъркал в личния ми живот и е разпитвал най-добрата ми приятелка за мен. — Какво ти е казала? — Мразех го, мразех и Мари, и Жан-Марк. Той мълчеше. — Какво ти е казала Мари, Жан-Марк? — сигурно и вътре ме бяха чули. Толкова силно крещях, че не можех да овладея гнева си. Не знаех как да си изкарам яда и това, че той продължаваше да мълчи, ме ядоса още повече. — Какво ти каза Мари, Жан-Марк? — той продължаваше да мълчи и да ме гледа с една странна молба в очите си. Тогава стиснах юмрук и замахнах. Исках да го ударя. Но той хвана ръката ми. Замахнах с другата, но той хвана и нея. Притисна ме до себе си и ме целуна. Страстно и властно. Целувката му бе търсеща отклик и изследваща. Не ми бе оставен друг избор освен да се насладя на нея. Напрегнатото ми тяло се отпусна. Той отслаби хватката и ръцете ми се преместиха на врата му. Изпитах такова удоволствие… Тялото ми бе плътно прилепнало до неговото. Възбудата обхващаше слабините ми и ме предупреждаваше, че ще загубя контрол. Тогава ръцете ми обхванаха шията му и я стиснах, до такава степен, че да ме пусне. След като го направи ме погледна с невярващи очи.

— Проклет да си, Жан-Марк. Хиляди пъти проклет — след тези думи се качих в едно такси, което току-що бе спряло. Избягах. Задъхана, възбудена, желаеща още и… влюбена. Избягах от мъжа, когото обичах и едновременно ненавиждах за това, че е посмял да се бърка в личния ми живот. Как щях да го погледна утре? Нали бях на работа, а също и той? Реших проблема, като се обадих на шефовете и им казах, че не се чувствам добре и утре сигурно няма да отида на работа. Така щях да видя Жан-Марк отново след Нова година.

Така на двадесет и трети и двадесет и четвърти си бях сама вкъщи. Само Лулу ми правеше компания. Нямах желание да се обаждам на Мари докато не ми минеше яда. Как можа да му каже? Та тя не го познава! Не знаеше какъв е! От къде идва? Просто не го познаваше. Или може би не… Обажда ми се поне десет пъти от онази вечер, но аз не вдигах телефона. Бях забранила и на Лулу да го вдига. Нямаше ме за абсолютно никого. Във вторник на двадесет и трети и се обадих и оставих съобщение на телефонния й секретар, че ще ги чакам на вилата към обяд. Заминах там вечерта на двадесет и четвърти.

— Лили, оправи три стаи. Едната е за Филип и Мари, другата е за Джеси и Тити и третата не знам за кого, но я оправи за всеки случай — казах на Лили, когато пристигнах там. — Аз отивам в кабинета си. Ела при мен после да обсъдим нещо. Моля те!

— Добре, госпожице.

— Лили, кога ще се отучиш от този тъп навик да се обръщаш към мен с това изтъркано „госпожице“? Казвам се Елизабет, а за приятелите и за по-накратко — Ели. — Не обичах да се държа с прислужниците като със слуги. Исках да се отнасят с мен като с приятел. — Престани с това госпожице. Не искам да се отнасяте с мен като с господарка, а като с приятелка.

— Добре, Ели.

След половин час Лили дойде в кабинета ми.

— Кажи сега, какво искаш, Ели? Оправих стаите и съм на твое разположение.

— Лили, знам, че правиш много хубаво пилешко бон филе с гъбен сос. Надявам се за утре вечер да успееш да го направиш като основно ястие. За предястие искам нещо леко и някаква салата по твой избор. А за десерт палачинки с шоколад — засмях се, защото Лили ме гледаше с недоумение. Явно се чудеше как ще се справи с всичко това сама. — Не се притеснявай, Лили, аз ще ти помогна. Купила съм пилешкото бон филе. Двадесет и шест парчета — мисля, че ще стигнат за осем порции. От теб искам само да ги сложиш в марината. Утре ще отидем да купим вино и другите продукти. Искаш ли?

— Да. Няма проблем, но може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ти каза, че ще дойдат Филип, Мари, Джеси, Тити и още един мъж, нали?

— Да.

— С теб стават шест човека.

— Аха.

— За кого тогава са седмата и осмата порция?

— За теб и мъжа ти, Лили. Няма ние да ядем, а вие да гледате естествено.

— О, не, госпожице!

— Лили, престани с това госпожице!

— Добре, но нали няма да сядаме на масата при вас? — гледаше ме с умоляващи очи да кажа „Да“.

— Виж, Лили, това дали ще седнете на масата при нас си решавате вие двамата. Ако зависеше от мен, аз бих седнала по-скоро при вас в кухнята, но няма как. Те са ми гости и аз трябва да седя при тях. Искам-не искам, това е положението. Аз обаче ви каня най-официално да дойдете да седнете при нас на масата утре вечер. А от тук нататък вие си решавате дали ще приемете поканата ми или не. Разбрахме ли се? — тя ми се усмихна благодарствено и съчувствено.

— Разбирам, че не искате да ви идват гости. Какво се е случило, ако мога да попитам?

— Много неща, Лили. Скарах се с Мари в понеделник. Ужасих мъжа, когото обичам и сега ме е срам дори да го погледна. За това и вчера не отидох на работа.

— Нима сте се върнали при господин Миро? — ужасените й очи ме гледаха втренчено.

— Не, Лили, не съм. Говоря за един невероятен мъж. Дано някой ден да имаш честта да го видиш. Той е направо божествен, но ме вбесява в повечето случаи. Можеш ли да си представиш? Разпитвал е Мари за мен и Миро. Направо побеснях, когато разбрах, че тя му е разказала, дори се съмнявам, че му е разказала абсолютно всичко за мен.

— Не се притеснявайте. Знаете ли кога ще го видите отново?

— Надявам се най-рано другата година.

— Аха. Сега ще искате ли нещо за вечеря, или да ви донеса чаша чай с коняк?

— По-добре ми донеси чаша мляко, Лили. Не искам нищо друго. Не мога нито да ям, нито да спя като хората от мисли за Жан-Марк. Надявам се чистият въздух тук да ми подейства ободряващо.

— И аз се надявам, Ели. Имаш много измъчен вид. Ако питаш мен — по-добре изпий една чаша коняк вместо мляко и ще спиш като къпана.

— Благодаря, Лили, но ще се задоволя засега с чаша мляко.

— Конякът е в барчето.

Усмихна ми се и излезе от стаята. Аз си налях една чаша коняк, после още една и още една, и още една, докато не изпих бутилката. Не си спомням как съм стигнала до леглото дори.

 

 

— Ели… — един глас ми шепнеше в съня. Един глас така добре познат. Гласът на Жан-Марк. Сигурно сънувам. — Ели… — гласът продължаваше да ме вика.

— Жан-Марк…

— Аз съм, събуди се!

— Жан-Марк… — повторих още веднъж мислейки, че сънувам.

— Елизабет! — гласът ме повика. — Елизабет, събуди се!

— Жан-Марк, остави ме да спя! — в следващия момент изпищях. Събудих се и видях лицето на Жан-Марк близо до моето. Сънувах ли или той наистина беше тук? От писъка ми всички се събраха в моята стая. Не можех да си повдигна главата. Имах страшно главоболие, плод на снощната вечер. Бях се напила и сега ме мъчеше ужасен махмурлук. — Махайте се от стаята ми! — обърнах се към всички, които се бяха наредили на вратата. — И ти също, Жан-Марк! И какво, по дяволите правиш тук? — шепнех, защото не можех да понасям дори собствения си глас. Той започна да ми обяснява, но аз не можех да слушам точно в този момент обяснения. — Няма значение, махай се! После ще говорим! Лили, ти остани!

— Добре, Ели.

— Лили, донеси ми някакво хапче. Имам ужасен махмурлук. Колко е часът и какво по дяволите прави Жан-Марк тук?

— Той дойде с госпожица Мари.

— Мари, проклета да си. Знам, че ме чуваш и че си застанала точно зад вратата да подслушваш. И ако обичаш, влез! Филип може да не се сдържи, като те гледа така наведена да надничаш през ключалката!

— Дори когато си ужасна имаш чувство за хумор, глупачето ми.

— О-о-о, я върви по дяволите, Мари! Как можа да го поканиш? Не друг, а самия Жан-Марк?

— Стига де. И двамата се харесвате. Искам да ви дам възможност да се опознаете. А ти, Лили, защо не донесеш това за което те помоли Елизабет?

Мари се разпореждаше, сякаш си бе у дома. В известен смисъл тя наистина си беше вкъщи. Каквото беше мое, беше и на Мари. Тя ми е като сестра. Винаги съм разчитала на нея в най-трудните си моменти.

— Снощи май съм прекалила с коняка! За първи път се напивам така здраво — попитах я с отчаяние. — Мари, как ти хрумна глупавата идея да поканиш не друг, а точно Жан-Марк?

— Ели, казах ти… — започна тя.

— Не викай, че ще ми се пръсне главата, Мари. Моля те!

— О-о-о, върви по дяволит, Елизабет! Изпий си хапчето, когато ти го донесе Лили и остани в леглото, докато се оправиш и ти се оправи настроението. Аз ще помогна на Лили. А теб те искам в трапезарията в шест часа със… — тя огледа гардероба ми. Направи една недоволна гримаса и излезна за малко от стаята. След секунда се върна с една изящна рокля в ръце — … с това! Сега е два! Имаш четири часа на разположение да се пребориш с махмурлука. Ясна ли съм? — вече крещеше от яд.

— Не викай, Мари-Клодет! Не викай!

— Ще викам колкото си искам Елизабет-Мериди Крофт — тя повиши заплашващо тон. — Ясна ли съм?

— Ясна си ми като в мъгла. Махай се, Мари-Клодет! — не шептях, не говорех нормално, а викнах. В следващия момент съжалих, защото остра болка прониза слепоочията ми. Прошепнах й вече без глас: — Излез веднага, ако не искаш да хвърля нещо по теб, Мари!

— Добре — гласът й бе мек и тих. — Но в шест те искам долу, Елизабет! — ми кресна тя и блъсна вратата след себе си на излизане за да ми покаже, че не ми остава друг избор. Хвърлих една възглавница и тя се удари във вратата, а от другата страна чух само едно „Не успя! И този път не успя!“ от Мари.