Стефан Дичев
Равни колиби (6)

6

Стъмнило се беше, когато стигнаха прохода. Хората на Ибрахим отдавна вече бяха тук. Разпалили огромен огън пред стражницата, те печаха овни и играеха на зарове.

— Окъсняхте! — разглеждаше при светлината на фенера новодошлите Ибрахим. — Добре, ей тука се настанете! Гяурите от вътрешна страна — за всеки случай, ама тъй де! А ти, хаджи Билал ага, при огъня! Ела и ти, чорбаджи!

Той дори не погледна Юмеровата каруца и придружника й с черната превръзка. Затова пък откритото око на Левски не изпущаше от погледа си него.

Бинбашията продължаваше да се разпорежда, това, изглежда, му беше страст.

— Чауш, хей, Мустафа чауш! Вземай петима и прегради пътя! Няма да те уча как се прави засада. Който и да се приближи, стреляйте!

— Той само да посмее, бинбаши ефенди!… — закани се Мустафа, готов за големи дела. В повишено настроение беше, като всички. Избра петима, най-сербезлиите. Разположи ги зад прикрития. Говореше им, обясняваше. И така, пътят, по който бяха дошли, и изобщо целият проход за тая нощ напълно бе затворен.

А при огъня веселието ставаше все по-буйно. Цвърчаха набучените на шиш овни. Бъклица с ракия минаваше от ръка в ръка. Някой грабна тамбура. Друг разлюля дайре. И докато неколцина заподскачаха, закълчиха се и заиграха кючек, останалите пляскаха с ръце и пееха:

Що ли ми трябва, джанъм,

що ли ми трябва;

на баир лозе, джанъм,

що ли ми трябва,

край море къща, джанъм,

що ли ми трябва;

и да те любя, джанъм,

що ли ми трябва…

— Яха-хаа!… — провикваше се някой. А след него и друг. И трети.

— Тихо бре! По-тихо не можете ли? — скарваше се Ибрахим, макар и той да бе увлечен от песента. — Ами ако оня чуе?… А?

— Та нали Мустафа чауш пази, бей! — обади се един глас, неизвестно чий.

— Ей, ама ти наистина си бил голямо говедо! — възмути се Ибрахим, сякаш знаеше кому говори. — Пазел… Не пази той — засада съм го сложил! Разбираш ли я тънката разлика!

— Готово е! Опече се месото!… — Викът на Узун Гирай мигновено прекъсна и песента, и кючека, и Ибрахимовите разяснения за разликата между пазене и засада.

Скоро всеки дъвчеше, мляскаше. А чорбаджи Дръндьо сметна за нужно и да каже:

— Хм… ама… ама отдавна не ми е било толкова сладко, бе хора!… Че вие откъде изведнъж тия овни, бей? — подхилкваше се той угодливо. Ласкаеше.

— Военна работа! — рече Ибрахим, без да го погледне.

— Чу ли го? Хм… Военна!… — прошепна при каруцата Юмер.

Той и забулената му жена също вечеряха. А Левски, облегнал гръб о колелото на каруцата, бе затворил очи. Раната го болеше.

— На кого ли душицата са изгорили — прибави все тъй тихичко Юмер.

— Ей, вие при каруцата, елате да ви дадем от месото бре! — провикна се великодушно бинбашията.

— Имаме си ядене — отвърна Юмер.

И ратаите имаха ядене. То не се различаваше от Юмеровото. Но кому ли се ядеше? Едни бяха легнали на голата земя. Други, дигнали очи към звездното небе, мислеха за дома. Трети тихичко си говореха.

— В първото село аз имам сватанак — говореше и чорбаджи Дръндьо при огъня. — Чуе ли нещо за оня, той веднага ще ми каже!

— А пък горните села са мои — заклима хаджи Билал. — Няма къде да мърда, хаирсъзинът, няма!…

— Е, тогава ми е в ръцете! — разчеса къдравата си брада Ибрахим. Представяше си сигурно как ще го залови!

— И той, че и наградата, бей! — развикаха се вкупом двамата чорбаджии. — Сто хиляди! Ще черпиш, не може тъй, ще черпиш!…

— Хей, да не прокопса човек! — възмути се Ибрахим. — То аз ако почна да черпя, цялата награда ще иде!…

Но сега вече и тайфата му се намеси:

— Ще има, ще има то и за нас! Не може да няма за нас, бей!… Нали и ние…

— Ти чу ли? Излиза, че всичко е заради парите! — възбудено и възмутено каза при каруцата Юмер. Той вече не пропускаше нито думица от разговора им.

— Чувал съм и друг път — кимна Левски. Беше извадил дивит и хартия и при светлината на окачения фенер нещо пишеше.

— А ти какво посред нощ, аркадаш? Какво все драскаш? — учуди се Юмер.

— Имам си такъв навик: да не забравя колко е доброто и колко лошото на тоя свят — кимна Левски, усмихна се на новия си приятел и продължи да пише.

Юмер помогна на жена си да се качи в каруцата. Облегна гръб о колелото и задряма. Левски продължи своето странно занимание.