Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2012)

Издание:

Стефан Дичев. Неуловимият

Новели за юноши

 

Рецензент: Иван Цветков

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Петър Тончев

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Елена Иванова

 

Българска. Първо издание. Литературна група V. Година 1976

Дадена за набор на 13.XI.1975 г. Подписана за печат на 13.II.1976 г.

Излязла от печат на 13.III.1976 г. Формат 60X90/16.

Тираж 30 000. Печатни коли 6,25. Издателски коли 6,25.

Цена на книжното тяло 0,28 лева. Цена 0,61 лева

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС, София, 1976

Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“ София 1976

История

  1. — Добавяне

4

Странно надбягване се разгаряше по улиците на селото!… Тичаше малкият Рашко. Провираше се през плетищата. Препъваше се и пак тичаше. А подире му със страхотен грохот се носеше отрядът на Ибрахим бей. Те вече го наближаваха, когато момчето се шмугна в някакъв процеп на черковния зид, стигна страничната вратичка и влезе в църквата. Срещна го полумрак и трепкане на свещи. И хора, хора. Кому да каже? Къде да търси човека, при когото го прати баща му?

— Заптии! — викна с все глас Рашко. — Заптии обграждат черковата, бягайте, заптии!…

Викът пресече словото на Левски. Кой го беше издал? Потърси чорбаджи Дръндьо и не го откри. Докато богомолците се заизвръщаха, та да видят кой вика, той незабелязано слезе от амвона. Вмъкна се в олтара. Знаеше, че няма време за бавене. И не спасяваше само себе си, а даваше и пример!

— Какво? Защо тук? — изпречи се недоумяващият поп Тодор.

Без да обяснява, Левски го отстрани, затича се и отвори прозореца. Един поглед му показа колко е високо. Долу двама заптии дебнеха. А насрещният зид бе далеч. Само че той нямаше друг изход. Качи се на перваза.

— В името божие, ще се пребиеш, човече! — понечи да го възпре поп Тодор.

— Затвори след мен, да не те обвинят — кимна Левски.

Той напрегна цялото си внимание. Всичките си мускули. И скочи. Залови се в насрещния зид. Увисна, но и мигновено се надигна, прехвърли крак. Чули шума, двете заптиета се затичаха. Викове. Гърмежи. Куршум откърти частица от камъка. Ала Левски вече беше отвъд.

Но ето че там пък кучета налетяха върху му. Ръмжат. Лаят. Той грабна първия попаднал му прът, заотпъжда ги, отстъпвайки все покрай зида. Докато стигна комшулука до съседния двор. Провря се през вратичката. Пресече някакво бунище. После и лехи с цветя. А от другата страна на зида заптиите ревяха:

— Насам иде!… Там, пазете… Обграждайте!…

Той изчака да се отдалечат гласовете и като се водеше по цъфналата слива, разперила клони над дувара, повторно се прехвърли, но тоя път на улицата. Там, в сянката, трябваше да бъде конят му. И наистина беше там. Само минутка му трябваше да го отвърже и да се метне на седлото. Но сякаш дебнали го, няколко гърмежа проехтяха. Над плетищата се понесе бесният вик на Ибрахим:

— На конете!… Дръжте го, сега е вече в ръцете ни!…

Диви крясъци изпълниха мегдана. Пушилка очерта пътя на конния отряд. А привел се над конската шия, Левски вече приближаваше края на селото, когато изневиделица пешачи заптии, сложени да пазят, препречиха пътя му.

Той дори не видя кой от тях стреля. Куршумът парна ръката му, но той не отклони коня си и заптиите заораха в жълтата прах.

Още един завой и ето го най-сетне вън от селото. Оставаше да мине по моста над рекичката и обраслите с лозя хълмове щяха да го скрият. Но вместо това той свърна встрани. Намери пътечка. Слезе ниско при реката. Скри се под самия мост. И чак сега видя кръвта по ръкава си. Свали сетрето. Куршумът беше засегнал само мускула, но кръвта продължаваше да блика. Докато пристягаше с кърпа раненото място, по моста горе изтрополи Ибрахимовнят отряд и се загуби някъде по хълмовете.

Без да губи време, Левски извади от джоба на седлото турски одеяния — чалма, елек, кафтан, — облече ги. Залепи си други мустаци и потъмни лицето си. Закри едната му страна с черна превръзка, сякаш бе едноок. Дори и конят получи по-различен вид — малко боя прибави тъмни петна по запотената светла козина.

Сега вече можеше да излезе. Но той не последва конния отряд, а се върна в селото. Пред черковата бе невъобразима глъчка. И хаджи Билал, и чорбаджи Дръндьо, и Юмер с каруцата, и ратаят Драгни — всички бяха тук. А малкият Рашко, притаил се до баща си, все още бе задъхан.

Предрешеният като турчин Левски незабелязано се размеси с тях. Вслушваше се в откъслечни разговори кое как било. Защо било. Ще хванат ли Баш комитата?… Докато чу един от комитетските хора предупредително да казва на своите:

— Тихо! Не го ли виждате тоя кьоравия… Ага — прибави той по турски престорено любезно. — Ти кехая на хаджи Билал ли си, ага?

Не му отговори. Приближи строените за път ратаи. Хаджи Билал и чорбаджи Дръндьо се разпореждаха с тях.

— Всички ли сте? — викаше чорбаджията. — Я стойте да ви преброя… Един, двама… ей, келяво магаре, мини напред, че броя! Три… четири… Стойко пет…

Преброи ги. Тринадесет.

— Кутсуз число, чорбаджи — обади се от коня си Левски. — Чувал съм, тъй казвате вие, гяурите: тринайсет — на кутсуз!

— Чуеш ли го какво казва агата, хаджи Билале?! — смути се Дръндьо. Суеверен беше.

— Кутсуз не кутсуз — карай! — отсече чифликчията и керванът с ратаите потегли. Начело беше той, едва крепещ се на коня. Подире му с кабриолета — чорбаджи Дръндьо. После каруцата на Юмер и Левски, прикачил се незабелязано. И тогава идеха ратаите, нарамили торби, неколцина просълзени. Двама конни кехаи със забучени пищови завършваха шествието.

Източиха се от мегдана. Гробно мълчание и плач ги изпратиха.