Стефан Дичев
Равни колиби (3)

3

В двора на селския ага обедът продължаваше.

— Пък ти, като щеш, върви с нас — дъвчейки, говореше хаджи Билал ага на клекналия наблизо Юмер. — Да го вземем, а, бей? — обърна се той ходатайствено към бинбашията.

— Хайде, от мен да мине; превърнахте ме вече в пазач на страхливци… Засрамете се, бе правоверни!… — каза Ибрахим, разкъса със зъби пилешката кълка и сладко-сладко замляска. Все тъй в добро настроение беше!…

И тъкмо тогава очите му откриха нещо, което едва него задави.

— Гледай го оня как препуска като щурав! — рече, преглъщайки залъка си.

В широкия двор лудо се втурна кабриолетът на чорбаджи Дръндьо. Залисаните, разсъблечени заптии едва свариха да се разбягат настрани.

— Бей! Бей!… — викна Дръндьо, преди още да е слязъл от кабриолета.

— Какво, бе чорбаджи?… Кълна се в брадата на пророка, тоя пак ще измисли нещо! — прибави Ибрахим по-тихо. — Къде са ти ратаите бре? Ти да не мислиш, че ще те чакам, докато се стъмни…

— Бей!… Остави ратаите… Оня! Оня!… — приближи ги Дръндьо.

— Какво те прихвана?…

— Слушай — навъси се и хаджи Билал. — Ще развалим май съдружието!…

— Ама оня, ви казвам, бе хора!… — От възбуждение чорбаджията се задъхваше. — Тоя, Баш комитата бе! — изтърси най-сетне той.

Бинбашията понечи да извика нещо, но тоя път вече наистина се задави. Закашля се. Агата го тупаше по гърба. А Юмер ги гледаше смаян. Какво стана в това село?

И друг един не ги изпускаше от очи. Ратаят Драгни. Но той беше и разтревожен.

— Там… в черковата… на амвона се качил! — изричаше едно след друго чорбаджи Дръндьо.

— Какво се качил?… — опомни се Ибрахим.

— Пее… пее, бей?

— Кой пее бре?!…

— Ами той… Баш комитата… Дякона Левски!

— А!… И ти откъде разбра, че е той?

— Ами… такова… бамбашката ги извърта!… Разбираш ли, бей?

— Не разбирам.

— Подкокоросва ги!… Да се бунтуват, вика!…

Това вече Ибрахим го разбра.

— А!… — ревна той и очите му като лъскави топчета излязоха още по-навън. — Сега вече ми е в ръцете тоя хаирсъзин…

Ратаят Драгни не изчака да чуе всичките му ругатни, а се дръпна в сянката и през задната вратичка незабелязано мина в другия двор. Там играеха деца. Едното беше негово.

— Рашко!… Ела тук по-скоро…

— Какво, бе тате? — приближи момчето. Рошаво, опърпано. А очите като на баща му — буйни.

— Тичай скоро в черковата… Там имало един, на амвона ли е, къде е… Ще го познаеш, не е нашенец. Речи му: заптиите идат за тебе, речи!

— Ама защо, бе тате?

— Тичай, моето момче. После ще ти разправям; сега, колкото можеш, тичай!

И изглежда, че тъкмо тая тайнственост възпламени Рашко. Той се покатери на дувара. Преметна се оттатък и се втурна по насечената от коловозите уличка.

А в това време в големия двор Ибрахим бей ревеше:

— Всички на конете!…

Невъобразима бъркотия настана. Зурна заеча. Някой викаше:

— Кой ми взе калеврите?… Валлахи-баллахи, де ми са калеврите?!…

Стреснат и забъркан, Юмер побърза да се прибере при каруцата си. Изпод чергилото жена му подаде забулената си глава.

— Какво, ама какво става? — питаше изплашено тя.

— Бе нищо не разбирам. Някакъв разбойник ли гонят, какво?… — дигна рамене Юмер. Пак си мислеше за прохода. Как ще го минат, щом се чуват такива страхотии.