Ги дьо Мопасан
Непотребна красота (4)

IV

В колата, която ги отвеждаше в къщи след представлението в операта, граф и графиня дьо Маскаре, седнали един до друг, мълчаха. Но изведнъж съпругът каза на жена си:

— Габриела!

— Какво искате от мен?

— Не намирате ли, че цялата тази история трая доста дълго?

— Коя именно?

— Отвратителното наказание, на което ме осъждате от шест години насам.

— Какво искате, не мога да сторя нищо.

— Кажете ми най-сетне кое е!

— Никога.

— Помислете, че не мога да виждам вече децата си, да ги чувствувам около себе си, без сърцето ми да бъде смазано от съмнение. Кажете ми кое е и кълна ви се, че ще простя, че ще се отнасям с него, както с другите.

— Нямам право.

— Не виждате ли, че не мога да понасям повече този живот, тази мисъл, която гризе, и този въпрос, който си поставям непрестанно, този въпрос, който ме изтезава всеки път, когато ги гледам. Полудявам.

Тя попита:

— Много ли страдахте?

— Страшно. Бих ли приел без това ужаса да живея до вас и още по-големия ужас да чувствувам, да знам, че има между тях едно, което не мога да позная и което ми пречи да обичам другите.

Тя повтори:

— Тогава сигурно наистина сте страдали много?

Той отговори със сдържан, болезнен глас:

— Нали ви повтарям всеки ден, че това е за мен непоносима мъка. Иначе бих ли се завърнал? Бих ли останал в тази къща близо до вас и до тях, ако не ги обичах? Ах! Вие се държахте с мен по отвратителен начин. Запазил съм за децата си единствената любов на сърцето си. Знаете го добре. Аз съм за тях баща от старите времена, както бях за вас съпруг от старите семейства, защото си оставам човек на инстинкта, човек на природата, човек на миналото. Да, признавам, вие ме направихте страшно ревнив, защото сте жена от друга раса, с друга душа, с други нужди. Ах! Никога няма да забравя нещата, които ми казахте. От този ден насам вие не ме интересувате. Не ви убих, защото не бих имал вече начин да открия някога кое от нашите… от вашите деца не е мое. Чаках, но страдах повече, отколкото можете да си представите, защото не смея вече да ги обичам с изключение може би на двете най-големи; не смея вече да ги гледам, да ги викам, да ги прегръщам, не мога да взема нито едно на коленете си, без да се запитам: „Не е ли това?“ От шест години насам съм се отнасял с вас коректно, дори благодушно и любезно. Кажете ми истината, кълна се, че няма да направя нищо лошо.

Той долавяше в полумрака на колата, че тя бе развълнувана, и чувствувайки, че най-сетне ще проговори, каза:

— Моля ви, умолявам ви…

Тя промълви:

— Може би съм по-виновна, отколкото предполагате. Но не можех, не можех повече да продължавам този отвратителен живот на бременности. Имах само едно средство да ви изгоня от леглото си. Излъгах пред бога, излъгах с ръка, вдигната над главите на децата си, защото никога не съм ви изневерявала.

Той хвана ръката й в сянката и стискайки я, както бе направил в страшния ден на тяхната разходка в гората, промърмори:

— Истина ли е?

— Истина.

Но възбуден от мъка, той изрида:

— Ах! Ще изпадна в нови безкрайни съмнения! В кой ден излъгахте, по-рано или сега? Как да ви вярвам днес? Как да се вярва на жена след всичко това? Никога няма да зная вече какво да мисля. Бих предпочел да бяхте казали: „Жак“ или „Жана.“

Колата влизаше в двора на дома. Когато спря пред стълбището, графът слезе пръв и предложи както винаги ръка на жена си, за да изкачи стъпалата.

После, щом стигнаха първия етаж, той каза:

— Мога ли да ви поговоря още няколко мига?

Тя отговори:

— Съгласна съм.

Влязоха в малък салон, където прислужникът, малко изненадан, запали свещите.

После, когато останаха сами, той поде:

— Как да узная истината? Умолявах ви хиляди пъти да говорите. Вие останахте няма, непроницаема, непреклонна, неумолима и ето че днес ми казахте, че сте лъгали. Цели шест години ме оставихте да вярвам в подобно нещо! Не, днес именно лъжете, не знам защо, може би от състрадание към мен?

Тя отговори искрено и убедително:

— Но без тази лъжа щях да имам още четири деца през последните шест години.

Той се провикна:

— Една майка ли говори така?

— Ох! — каза тя. — Никак не се чувствувам майка на деца, които не са родени, достатъчно ми е да съм майка на тези, които имам, и да ги обичам от все сърце. Аз съм, ние сме жени от цивилизования свят, господине. Не сме вече и отказваме да бъдем прости женски, които пренаселяват земята.

Тя стана, но той хвана ръцете й.

— Една дума, само още една дума, Габриела. Кажете ми истината!

— Току-що ви я казах. Никога не съм ви изневерявала.

Той я гледаше право в лицето, така красива със сивите си очи, истински ледени небеса. В тъмната й прическа, в тази непрогледна нощ от черни коси, блестеше диадема, обсипана с диаманти, подобна на Млечния път. Тогава почувствува изведнъж, почувствува някак интуитивно, че това същество не беше само жена, предназначена за увековечаване на расата, но странно и тайнствено произведение на всичките ни сложни желания, напластени в нас от векове, отклонени от тяхната първобитна и божествена цел, тичащи към някаква мистична, едва видима и неуловима красота. Така са създадени някои жени, които цъфтят единствено за нашите блянове, украсени с всичката поезия на цивилизацията — идеалния лукс, — с кокетство и естетичния чар около жената, тази статуя от плът, която съживява както сладострастните трески, така и духовните жажди.

Съпругът стоеше прав пред нея, изумен от това късно и мрачно откритие, което засягаше смътно причината на старата му ревност, без да разбира всичко това.

Той каза най-сетне:

— Вярвам ви. Чувствувам, че в този миг не лъжете, а по-рано действително ми се струваше, че лъжете.

Тя му протегна ръка.

— Тогава ще бъдем ли приятели?

Той взе тази ръка и я целуна, отговаряйки:

— Ние сме приятели. Благодаря, Габриела.

После излезе, загледан все още в нея, учуден, че е все така красива, и усещайки, че в него се поражда странно чувство, може би по-страшно от старата и проста любов!