Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Ги дьо Мопасан. Избрани творби

Редакционна колегия: Александър Муратов, Ангел Тодоров, Атанас Далчев, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Васил Колевски, Владимир Филипов, Георги Димитров — Гошкин, Димитър Методиев, Димитър Стоевски, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Лиляна Стефанова, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Николай Антонов, Нино Николов, Петър Динеков, Светозар Златаров, Симеон Русакиев, Славчо Васев, Стефан Дичев, Стефан Станчев

Редактор: Георги Куфов

Художествено оформление — Иван Кьосев

Художник: Стефан Марков

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Радка Пеловска

Коректори: Величка Герова, Евгения Кръстанова

 

Код 29 95366 5557-61-82

Френска. Първо издание.

Издателски №18/1982 г.

Дадена за набор на 12.XI.1975 г.

Подписана за печат февруари 1976 г.

Излязла от печат май 1976 г.

Формат 84х108/32.

Издателски коли 34,02.

Печатни коли 40 1/2.

Цена 3,30 лева.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул „Ракитин“ 2


Беше към края на една вечеря между мъже, женени мъже стари приятели, които се събираха понякога без жените си, по ергенски, както едно време. Те се хранеха дълго и пиеха много; говореха на различни теми, чоплеха стари и весели спомени — ония разпалващи спомени, които въпреки волята ни карат устните да се усмихват, а сърцата да тръпнат.

Някой каза:

— Жорж, спомняш ли си нашата екскурзия в Сен-Жермен с ония две момичета от Монмартр?

— Дявол да го вземе! Как мога да не си спомня?

И ровеха подробностите, това-онова, хиляди дреболии, които доставяха удоволствие и днес.

Заговориха за брака и всеки от тях каза с искрен вид:

— О, ако трябваше да се започне отново!…

Жорж Дюпортен прибави:

— Странно е как човек се хваща лесно. Решил си твърдо да не се жениш и после идва пролет, заминаваш на село; времето е топло; лятото обещава да бъде хубаво; полята цъфтят; срещнеш някое девойче у приятелите си… и готово! Връщаш се оженен.

Пиер Летоал извика:

— Тъкмо тъй! Такава е моята история, само че подробностите са малко по-други…

Приятелят му го прекъсна:

— О, ти не си за съжаление. Ти имаш най-прелестната жена на света, красива, любезна, съвършена; знае се, че си най-големият щастливец между нас.

Другият поде:

— Аз нямам никаква заслуга за това.

— Как тъй?

— Истина е, че жена ми е съвършена, ала аз се ожених за нея въпреки волята си.

— Хайде де!

— Да… Ето как стана това. Бях тридесет и пет годишен и съвсем не смятах да се женя, както не мислех да се обеся. Младите момичета ми се виждаха блудкави, а аз обичах удоволствията.

През месец май бях поканен на сватбата на братовчед си Симон д’Ерабел в Нормандия. Беше истинска нормандска сватба. Седнахме на трапезата в пет часа вечерта, а в единадесет ядяхме още. Случи се така, че трябваше да кавалерствувам на някаква госпожица Дюмулен, дъщеря на запасен полковник, млада, руса, войнствена особа, напълно развита, смела и бъбрива. Тя ме зароби съвсем през цялото време, завлече ме в парка, накара ме да танцувам въпреки волята си, отегчи ме.

Мислех си: „От мен да мине днес, но утре ще офейкам. Стига толкова.“

Към единадесет часа вечерта жените се оттеглиха в спалните си; мъжете останаха да пушат, пиейки, или да пият, пушейки — както щете.

През отворения прозорец виждахме селския бал. Селяни и селянки подскачаха в кръг, крещяха неистово някакъв дивашки танц, акомпанирани едва-едва от двама цигулари и един кларнетист, които се бяха покачили на една кухненска маса като върху естрада. Обърканото пеене на селяните понякога заглушаваше напълно свирнята на инструментите; крехката музика, разкъсвана от кресливите гласове, сякаш падаше от небето на парцали, на малки късчета разпилени ноти.

От две големи бъчви, окичени с горящи факли, разливаха за пиене на събралите се. Двама мъже бяха заети изключително с това да плакнат чашите и паниците в едно ведро, а след това ги поднасяха веднага под чеповете, откъдето струеше като червена нишка виното или като златна нишка чистият сидър; и зажаднелите играчи, спокойните старци, потъналите в пот моми се трупаха, протягаха ръце, за да вземат и те някоя чаша, и отхвърлили назад глава, изливаха наведнъж в гърлото си онова питие, което им се нравеше повече. На една маса имаше хляб, масло, сирене и наденици. От време на време играчите хапваха по нещо. Приятно беше да се гледа това искрено и буйно празненство под огнената мрежа на звездите; искаше ти се да пиеш от търбуха на тия грамадни бъчви и да ядеш корав хляб с масло и суров лук.

Обхвана ме лудо желание да взема участие в това веселие и оставих другарите си.

Трябва да си призная, че навярно бях малко пиян; ала скоро след това се напих съвсем.

Бях уловил ръката на една здрава запъхтяна селянка и я карах да подскача до забрава, докато не ми остана дъх.

След това изпих чаша вино и улових друга веселячка. За да се разхладя отново, изгълтах цяла паница сидър и започнах да скачам като бесен.

Бях пъргав; възхитените момци ме наблюдаваха и се опитваха да ми подражават; всички моми желаеха да танцуват с мене и подскачаха тежко с изяществото на крави.

Най-после от танц на танц, от чаша вино на чаша сидър към два часа сутринта бях мъртвопиян и не можех да стоя на краката си.

Съзнавах в какво положение съм и пожелах да отида в стаята си. Замъкът спеше, мълчалив и мрачен.

Нямах кибрит, а всички си бяха легнали. Още щом влязох във вестибюла, почувствувах шемет, беше ми много трудно да намеря стълбата; най-после я открих случайно, пипнешком, седнах на първото стъпало и се опитах да събера някак мислите си.

Стаята ми се намираше на втория етаж, третата врата вляво. Голямо щастие беше, че не бях забравил. Окуражен, задето успях да си спомня това, станах пак, не без мъка, и започнах да се изкачвам стъпало по стъпало, с ръце, впити в железните перила, за да не падна, и с натрапчивата мисъл, че не трябва да шумя.

На три-четири пъти кракът ми стъпи на празно и аз падах на колене, ала благодарение на силата на ръцете и напрежението на волята не се отърколих напълно.

Най-после се добрах до втория етаж и се вмъкнах наслуки в коридора, опипвайки стените. Ето стигнах някаква врата; започнах да броя: „Една“, но едно внезапно зашеметяване ме откъсна от стената и ме накара да направя чудноват кръг, който ме отхвърли към другата стена. Поисках да се върна по права линия. Но преминаването на коридора беше дълго и мъчително. Най-после дойдох до стената, край която тръгнах отново, тоя път внимателно, и стигнах до втора врата. За да бъда сигурен и да не сбъркам, започнах пак да броя високо: „Две“ — и продължих по-нататък. Най-сетне дойдох до трета врата. Казах: „Три, тук съм!“ и завъртях ключа в бравата. Вратата се отвори. Помислих въпреки размътената си глава: „Щом вратата се отваря, значи, в стаята си съм.“ И пристъпих в тъмнината, след като притворих полека вратата.

Блъснах се о нещо меко — моето легло-стол. Проснах се тутакси върху него.

При положението, в което бях, не можех и да помисля да търся нощната масичка, свещника, кибрита. Трябваше да ги търся най-малко два часа. Същото такова време щеше да ми е нужно да се съблека, а може би и нямаше да успея. Затова се отказах.

Събух само обущата си, разкопчах жилетката си, която ме стягаше, поотпуснах панталона и заспах непробуден сън.

Трябва да съм спал дълго време. Бях събуден внезапно от един дразнещ глас, който казваше току над мене:

— Хайде, ленивке, още ли спиш! Знаеш ли, вече е десет часът.

Един женски глас отвърна:

— Нима! Бях така уморена от снощи!

Питах се смаян какво означава този диалог. Къде бях аз? Какво бях направил?

Умът ми още блуждаеше, обгърнат в гъста мъгла.

Първият глас поде:

— Ще дръпна завесите.

И чух стъпки, които се приближиха до мене. Седях съвършено слисан. В това време почувствувах една ръка върху главата си. Отдръпнах се рязко. Гласът попита високо:

— Кой е тук?

Въздържах се да отговоря. Две мощни ръце ме сграбчиха. Аз също се впих в някого и започна страшна борба. Ние се търкаляхме, събаряхме мебелите, блъскахме се в стените.

Женският глас крещеше ужасно:

— Помощ! Помощ!

Притекоха се слуги, съседи, изплашени жени. Разтвориха капаците на прозореца, дръпнаха завесите. Оказа се, че се бяхме сграбчили гуша за гуша с полковник Дюмулен.

Бях спал до леглото на дъщеря му.

Когато ни разтърваха, избягах в стаята си, оглупял от учудване. Заключих се и седнах, като сложих краката си на един стол, защото обущата ми бяха останали у младата личност.

Из целия замък се носеше голяма врява, врати се отваряха и затваряха, чуваха се шушукания, бързи стъпки.

След половин час на вратата ми се похлопа. Извиках:

— Кой е там?

Беше вуйчо ми, бащата на вчерашния младоженец. Отворих.

Той беше бледен и възбуден и се обърна грубо към мене:

— Ти си се държал у дома като селяк, чуваш ли? — А след това добави с по-мек тон: — Как, проклетнико, си се оставил да те заварят в десет часа сутринта! Що за глупост! Заспал като пън в същата стая, вместо да се измъкне веднага… веднага след…

Извиках:

— Но, вуйчо, уверявам ви, че нищо не е имало… Сбъркал съм вратата, понеже бях пиян.

Той сви рамене.

— Хайде, не говори глупости.

Аз вдигнах ръка:

— Кълна ви се в честта си.

Вуйчо ми поде:

— Добре, добре. Длъжен си да казваш така.

От своя страна и аз се разсърдих и му разправих цялото си премеждие. Той ме гледаше със смаяни очи и не знаеше какво да мисли и дали да вярва.

После излезе да обсъди работата заедно с полковника.

Научих, че бил образуван и нещо като съд от майки, пред които били изложени на обсъждане различните фази на положението.

Вуйчо ми се върна след половин час, седна с някакво съдийско държане и започна:

— Както и да е, за тебе има само едно средство да излезеш от това затруднително положение; то е да се ожениш за госпожица Дюмулен!

Аз подскочих ужасен:

— А, тъй ли, това никога няма да го бъде!

Той попита тежко:

— А какво смяташ да правиш?

Отговорих просто:

— Ами… ще си замина, когато ми върнат обущата.

Вуйчо ми поде:

— Без шеги, моля ти се. Полковникът е решил да ти строши черепа, щом те срещне. И можеш да бъдеш сигурен, че това не е празно заплашване. Предложих му дуел, но той ми отговори: „Не, аз ви казах, че ще му пръсна черепа.“

Сега нека разгледаме въпроса от друго гледище. Или ти си прелъстил това дете, а в такъв случай толкова по-зле за тебе, момчето ми — никой не се залавя с млади момичета, или пък, както казваш, си сбъркал вратата, понеже си бил пиян. Но и в такъв случай толкова по-зле за тебе. Човек не се оставя да изпадне в такова глупаво положение. Така или иначе, горкото момиче е вече изложено, защото никой не ще повярва обясненията на един пияница. Истинската жертва, единствената жертва в случая е тя. Помисли си.

И той си отиде, а в това време аз виках зад него:

— Разправяйте, каквото си щете. Аз няма да се оженя.

Стоях само още един час.

Сега пък дойде леля ми. Тя плачеше. Опита се да ме убеди по всякакъв начин. Никой не вярвал, че съм сбъркал вратата. Не можели да допуснат, че това младо момиче е забравило да се заключи, намирайки се в къща, пълна с хора. Полковникът набил дъщеря си. Тя ридаела от сутринта. Това било ужасен, нечуван скандал.

И добрата ми леля прибави:

— Я я поискай за жена; може би ще се намери средство да излезеш от това трудно положение, когато стане въпрос за условията на договора.

Тая перспектива ме поуспокои. И аз се съгласих да напиша предложението си. Един час след това заминах за Париж.

И за три седмици, докато успея да изклинча с някоя хитрост или обяснение, годежът бе обявен, поканите бяха разпратени, договорът — подписан и един понеделник сутринта се намерих пред олтара на блестящо осветената черква редом с една млада девойка, която плачеше, след като бях заявил пред кмета, че приемам да я взема за жена… докато умре единият или другият от двама ни.

Не бях я виждал втори път, затова сега я гледах изкосо, с някакво злорадо учудване. Че тя съвсем не беше грозна, никак дори! Помислих си: „Ето една жена, на която няма да й бъде весело.“

Тя не ме погледна нито веднъж до вечерта и не ми каза нито една дума.

Към полунощ влязох в брачната стая с намерение да й съобщя решенията си, защото аз бях господарят сега.

Заварих я седнала в едно кресло, облечена като през деня, със зачервени очи и бледо лице. Щом влязох, тя стана и тръгна сериозно към мене.

— Господине — каза ми тя, — готова съм да правя това, което заповядате. Ако пожелаете, ще се убия.

В тая героична роля тя, дъщерята на полковника, беше чудно красива.

И аз скоро забелязах, че не съм се излъгал.

Ето пет години, откакто съм женен. Не съжалявам никак за това и досега.

Пиер Летоал млъкна. Другарите му се смееха. Един от тях каза:

— Женитбата е лотария; никога не трябва да избираш номерата: случайните номера са най-добрите.

А друг добави като заключение:

— Да, но не забравяйте, че вместо Пиер изборът е правил богът на пияниците.

Край
Читателите на „Жена ми“ са прочели и: