Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (3)

Трета глава

Джош влезе в кухнята малко след седем. Беше облечен в зелен пуловер и джинси. Прозина се, отпусна се в едно от черните кожени кресла пред барплота и се пресегна към френския кафеник. Тежкият наситен аромат на кафе изпълни въздуха.

— Добро утро, Хари. Съжалявам, че прекъснах срещата ти снощи.

— Забрави за това.

Хари разтвори „Поуст Интелиджънсър“ на барплота, подаде спортната страница на Джош и насочи вниманието си към заглавията. Двамата мъже потънаха в приятно мълчание, докато закусваха, пиеха кафе и четяха сутрешния вестник. Този ритуал за тях не бе нещо непознато. Бяха прекарвали много такива сутрини заедно, откакто Джош дойде да живее с Хари на дванадесетгодишна възраст.

Нещата се бяха променили, откакто Джош се записа в колежа към Вашингтонския университет. Той можеше да продължи да живее при Хари и да посещава университета, но и двамата разбираха, че му беше време да си намери собствено жилище.

Въпреки това се виждаха често, а Джош все още мислеше за апартамента на Хари като за „у дома“. Идваше през ваканциите, появяваше се през почивните дни, а понякога се отбиваше вечер през делничните дни, когато не бе много зает или искаше да поговори с братовчед си за учението. Такива ненадейни посещения рядко представляваха проблем. Хари почти винаги си бе вкъщи, само в компанията на книгите си. Миналата вечер случаят беше безпрецедентен.

Но Хари вече не се ядосваше от неочакваното му посещение. За негова изненада се чувстваше в много добро настроение, въпреки че дълго време не бе могъл да заспи. Бе изпълнен с очакване за утрешната вечер и това правеше целия му ден да изглежда по-приятен.

Джош привърши първата си чаша кафе. Вдигна поглед от спортната страница, а в тъмните му очи се появи замислен израз.

— Дълго време не бях те посещавал, и точно снощи да те заваря да си уреждаш среща!

— Не си уреждах среща — Хари се намръщи, тъй като тъкмо в този момент погледът му попадна на една статия за инфлацията. — Говорехме за бизнес. Казах ти, че Моли е мой клиент.

Джош си наля втора чаша кафе.

— Имам чувството, че тя е нещо повече от клиентка. Вие двамата от дълго време ли се виждате?

— Неин консултант съм от малко повече от месец.

— Консултант?

— Точно така — без да вдигне поглед, Хари отгърна вестника на друга страница.

— Хайде, помогни ми малко, братовчеде — ухили се Джош. — Малко съм объркан. Ти срещаш ли се с нея или не?

— Откога се интересуваш толкова от личния ми живот?

— Откакто открих, че отново имаш такъв. Измина повече от година, ако изчисленията ми са правилни. Поздравления — Хари не отвърна нищо. — Наистина, вече е време да започнеш да излизаш с някоя жена — продължи Джош със сериозен тон. — Откакто Оливия развали годежа, живееш като отшелник.

— Откъде знаеш? През повечето време отсъстваш.

Джош размаха вилицата с шеговито заплашително движение.

— Имам си начини, с помощта на които разбирам тези неща.

Хари се намръщи.

— Какви начини?

— Известно ми е например, че в едното чекмедже на шкафчето в банята си скрил кутийка с презервативи. Тя си стои там, откакто спря да се виждаш с Оливия. Броят на презервативите си е все същият.

— По дяволите, не мога да повярвам! — Хари впи зъби в една препечена филийка. — Благодаря за намесата ти в интимния ми живот.

— Тревожа се за теб, Хари. Склонен си да се отдаваш на мрачни настроения.

— Не се отдавам на мрачни настроения. Просто обмислям нещата дълго време. Има разлика.

— Наречи го както искаш — Джош пъхна една филийка в тостера. — Познавам те по-добре, отколкото си мислиш.

— Тази възможност направо кара кръвта да се смръзва в жилите ми.

Джош го погледна невинно с широко отворени очи.

— Само вземам присърце интересите ти, Хари.

— Наистина, каква утеха.

— Моли Абъруик изглежда прекрасна млада жена.

— Така е.

— Миналата вечер се върна рано, след като я изпрати до вкъщи.

— Да.

— Ще я видиш ли скоро?

— Утре ще я заведа на вечеря.

— Аха. Не забравяй да преместиш кутийката с презервативите в шкафчето до леглото си.

Хари преднамерено бавно и внимателно сгъна вестника.

— Снощи каза, че искаш да говориш с мен. Случило ли се е нещо?

Очите на Джош потъмняха и веселите искрици в тях угаснаха.

— Става дума за дядо.

— Отново ли?

— Да. Иска през есента да не се връщам вече в колежа. Казва, че само си губя времето. Две години учение били достатъчни за всеки Тревилиън. Иска да се присъединя към неговия ремонтен екип.

— Това ми звучи познато.

Джош намаза филийката с дебел слой масло.

— Питах се дали ще имаш нещо против да поговориш с него. Да го накараш да разбере.

Хари се загледа с разсеян поглед в облаците, които се движеха бавно над залива Елиът.

— Ще поговоря с него, Джош, но не мога да ти обещая, че ще променя решението му. Знаеш това. Просто той живее с представите и разбиранията на едно друго време.

— Да, но теб той ще те изслуша. Постоянно си повтарям, че няма значение какво мисли дядо. Ще завърша колежа и ще постъпя в университет, независимо от мнението му — Джош сви рамене. — Но понякога наистина ми идва твърде много.

— Знам.

— Ако татко бе жив, нещата щяха да са съвсем различни. Тогава нямаше да съм подложен на такова напрежение. Но както излиза, дядо си няма друг, освен мен.

Хари не отвърна нищо. Не си правеше никакви илюзии по отношение на чичо си. Знаеше, че Джош щеше да бъде подложен на много по-голямо напрежение, ако баща му бе жив. Но Дивия Уили Тревилиън, каскадьор, притежаващ безразсъдна смелост и любимец на жените, бе мъртъв.

Дивия Уили бе загинал преди седем години, когато се бе опитал да прескочи със свръхмощния си мотоциклет цяла грамада подпалени коли. Хиляда зрители, включително и дванадесетгодишния му син Джош, станаха свидетели на експлозията, която струваше живота на Дивия Уили.

Джош бе изпаднал в шок. Никой от семейството не знаеше какво да прави. Майката на Джош бе загинала при една злополука в цирка малко след раждането му. Неговият безразсъден, огорчен от живота дядо изобщо не бе подходящ, за да замести родителите на едно малко, дълбоко травматизирано момче. А другите представители на семейство Тревилиън бяха разорени и се чувстваха твърде съсипани, за да поемат отговорността да приемат още едно гърло за хранене.

Току-що пристигнал на Северозапад, Хари също беше между зрителите, които станаха свидетели на смъртта на Дивия Уили. Веднага бе забелязал зашеметения, замъглен поглед на Джош. През месеците след смъртта на собствените си родители самият той бе свикнал да вижда това изражение всеки път, когато се погледнеше в огледалото.

След погребението Хари доведе Джош в Сиатъл. Никой от семейството не оспори това негово решение. Точно обратното, всички си отдъхнаха, когато Хари пое грижата за момчето.

Джош постепенно започна да се съвзема от скръбта си, но до края на лятото стана ясно, че няма къде да отиде. Есента наближаваше. Хари го записа в едно училище в Сиатъл. Не след дълго стана ясно, че Джош е много интелигентно момче. Под влияние на Хари разви влечение към математиката и точните науки.

Колкото до Хари, приемайки отговорността за младия си братовчед, той намери смисъл на живота си, от какъвто много се нуждаеше. Двамата заживяха спокойно и без особени сътресения.

Скоро след като Джош навърши шестнадесет години, внезапно един ден на вратата на апартамента им се появи Леон Тревилиън и безцеремонно заяви, че си иска внука. Имаше намерение да го научи да кара състезателна кола.

За щастие тогава Джош бе през целия ден на училище. Хари отведе Леон в своя кабинет, затвори вратата и продължи битката си с дявола. Битката, която не можеше да си позволи да загуби. Ставаше дума за бъдещето на Джош. Да загуби, би означавало да позволи на момчето да поеме по пътя на баща си и дядо си. Но този път водеше до задънена улица. И затова бе спечелил.

Хари тръсна глава, за да прогони старите спомени.

— Не се тревожи — каза спокойно. — Аз ще се оправя с Леон.

— Благодаря — Джош си отдъхна с огромно облекчение.

Хари отново насочи вниманието си към вестника.

— За срещата, която имаш утре вечер… — започна Джош.

— Какво за нея?

— Не искам да те обидя, Хари, но от това, което видях снощи, бих казал, че си доста… непохватен.

— Непохватен?

— В замяна на това, че ще ме отървеш от дядо, съм готов да ти дам един съвет.

— Не мисля, че имам нужда от съвети.

— Не бъди толкова сигурен. В наши дни човек никога не може да е прекалено сигурен, че ще се оправи, с която и да е жена.

 

 

Теса Колшът пълнеше една стъклена кутия със зърна карамфил, когато сутринта Моли влезе в магазина на „Абъруик тий енд спайс къмпани“.

— Добро утро, Моли — вместо поздрав Теса размаха една пластмасова кесийка с карамфил. Ръкавът на избелялата рокля, модел от 30-те години, която Теса най-вероятно бе купила в някой оказион, падна свободно по ръката й, разкривайки миниатюрна татуировка. — Внимавай, когато влизаш в офиса си. Келси е там. Експериментира с някакъв нов модел разпръсквач на подправки.

— Благодаря за предупреждението.

— Винаги съм нащрек, така си е. Особено след онзи малък епизод с робота, който вареше чай — Теса поклати глава. — Отне ми почти цяла сутрин да почистя след експлозията, ако си спомняш.

— Спомням си, разбира се, и то твърде добре — отвърна Моли и се усмихна на помощничката си.

Теса прекарваше вечерите си, свирейки на китара в един състав на име „Ръби Сует“, съставен само от жени. Но Моли бе убедена, че истинският й талант бе в сферата на пазара и финансите. Теса притежаваше естествен нюх към тези неща, въпреки че малко хора, които се занимаваха с бизнес, биха признали това, тъй като тя изобщо не отговаряше на строгия консервативен тип бизнес дама.

Упоритата й щръкнала коса рядко запазваше един и същ цвят два дена поред. Тази сутрин бе яркозелена. Червилото пък бе кафяво. Теса харесваше много роклите отпреди Втората световна война, които обаче висяха странно на ниската й набита фигура. Комбинираше тези рокли с широки груби обувки с дебели подметки, върху които обикновено имаше малки стоманени верижки. През носа й бе прекарана златна халка, друга такава имаше на едната й вежда.

Моли изобщо не би имала нищо против, дори Теса да се появеше на работа чисто гола. Девойката беше родена за търговски посредник. Ако работеше в „Нордстром“, би направила цяло състояние, при положение, разбира се, че се обличаше в изискания делови стил, задължителен за компанията. За късмет на Моли Теса отказваше дори да помисли за подобна възможност.

Туристите, които представляваха по-голямата част от клиентите на Моли, намираха Теса много интересна и екзотична. Те често молеха да получат нейна снимка, след като бяха приключили с покупките. С нетърпение очакваха да покажат снимките на приятелите си в Канзас например. Те доказваха със сигурност, че на Западния бряг има много по-различни неща.

Жителите на Сиатъл, отдавна привикнали към всякакви ексцентрични личности, се чувстваха удобно в присъствието на Теса. Тя им напомняше за хората, които им сервираха всекидневното кафе. Връзката между познатия свят на кафето и по-екзотичното царство на чая и подправките беше много фина, едва уловима, но пък имаше страхотен ефект. Моли и Теса използваха точно това и бизнесът им вървеше.

— Как мина срещата с Ти Рекс^[1] снощи? — попита Теса, като затвори стъклената кутия.

— Нещата се усложниха — отвърна Моли.

Помощничката й облегна лакти на тезгяха.

— И? Уволни ли го, както обеща?

— Не съвсем.

Теса бе искрено изненадана.

— Искаш да кажеш, че той накрая е одобрил едно предложение?

— Не, не е.

— Какво по-точно се случи?

— Нека просто приемем, че промених решението си.

— Без майтап? — от изумление дебело очертаните вежди на Теса отхвръкнаха нагоре. — Когато вчера си тръгна оттук, се зарече, че няма да оставяш повече никаква възможност на Ти Рекс да оспорва едно от най-хубавите ти предложения. Каза също, че отхвърлянето на предложението на Уортън Кендъл е последната капка в препълнената чаша на търпението ти. Много ясно те чух да казваш, че ако Тревилиън посмее да отхвърли и предложението на Дънкан Брокуей, ще го изхвърлиш на улицата.

— Нещата се промениха — Моли реши, че няма никакъв смисъл да пази тайна. — Имам среща с него утре вечер.

— Среща с Ти Рекс? — очите на девойката се разшириха от изумление.

— Изненадващо, нали? — Моли се спря до един рафт, за да подреди по друг начин комплект чайници. — Виждаш ли, мисля, че вече трябва да спреш да го наричаш Ти Рекс.

— Ти ми каза, че той е студен, безчувствен и напълно безскрупулен. Каза, че разкъсвал и унищожавал проектите на горките невинни изобретатели, все едно разкъсва сурово месо. Каза, че наемайки го за свой консултант, се оказало все едно да наемеш тиранозавър да пази малки невинни животинки.

Моли си спомни устните му върху своите. Все още чувстваше горещината, която Хари бе запалил в тялото й. Все още усещаше чудесния му мъжки аромат, по-силен от подправките в магазина.

— Сгрешила съм поне в едно. Той не е студен и безчувствен.

— Не го вярвам — Теса поклати глава. — И този тип те е убедил да се срещнеш с него?

— Нещо такова.

— Не се ли страхуваш, че ще умреш от скука?

— Не мисля, че ще възникне такъв проблем — отвърна замислено Моли. — И това е още една разлика между Ти Рекс и Хари Тревилиън. От всичко, което е известно за динозаврите досега, се знае, че са имали малък, почти нефункционален мозък. Същото не може да се каже за Хари Тревилиън. Той е много начетен, й то в най-различни области.

— О! — Теса все още не бе убедена. — Големият ум и начетеност не означава непременно, че ще бъде интересен компаньон за вечеря.

— Хари е много интересен, вярвай ми.

Моли вдъхна с удоволствие чудесния аромат на чай и редки подправки. Огледа се наоколо със собственическа гордост. Несъзнателно, тъй като отдавна й бе станало навик, провери дали всичко е готово за работата през деня.

Този ритуал й бе до болка познат. Вършеше го всяка сутрин от деня, в който бе започнала работа. Тогава бе само на двадесет години, малко след като загина майка й. Моли бе принудена да напусне колежа и да издържа себе си, сестра си и баща си.

Същата година финансовото състояние на семейство Абъруик, което всъщност никога дотогава не бе особено стабилно, се разклати още повече. Джаспър бе взел назаем двадесет хиляди долара, за да реализира едно свое изобретение, а банката си искаше парите обратно. Чиновникът, отпуснал заема, бе останал с впечатлението, че Джаспър има намерение да използва парите за ремонт на жилището си. Той, разбира се, не прие с удоволствие факта, че парите бяха използвани за един проект за роботизирана контролна система, който обаче се бе провалил.

По образование Джаспър бе инженер, но бе напълно неспособен да се задържи на редовна работа. Страстта му към изобретения винаги влизаше в противоречие и с най-либералните фирмени закони. Той трябваше да бъде свободен, за да осъществява мечтите си.

Майката на Моли, Саманта, бе обичала искрено съпруга си и бе проявявала към него разбиране и безкрайно търпение. Тя бе изключително практична жена. По време на подобни финансови кризи именно нейната заплата поддържаше семейството. Но нещата се промениха коренно, когато Саманта загина в автомобилна катастрофа. Тогава Келси беше само на девет години. Семейството беше опустошено и емоционално, и финансово.

Моли преживяваше болезнено липсата на майка си, но време за скръб нямаше. Трябваше да се вършат прекалено много неща. Главната й грижа беше Келси. След това идваше нестабилното финансово положение на семейството. Без заплатата на Саманта то бе заплашено от пълен крах.

Джаспър Абъруик беше самото олицетворение на разсеян учен. В дните след смъртта на жена си той не бе в състояние да се справи с положението и просто се затвори в работилницата си в мазето, като остави Моли да посрещне сама изпитанията.

Моли направи единствено възможното, за да оцелее семейството — напусна колежа и се хвана на работа. В онези дни магазинът, който притежаваше сега, не се наричаше „Абъруик тий енд спайс“. Името му беше „Пайпуел тий“, по името на собственичката Зиния Пайпуел, и се помещаваше в една мрачна дупка близо до „Пайк плейс маркет“. Бизнесът трудно можеше да се нарече успешен. Жителите на Сиатъл бяха пристрастени към кафето, а не към почти непознатия по тези места, чай. Зиния едва ли можеше да си позволи да наеме помощничка, а и не се нуждаеше от такава. Моли подозираше, че възрастната жена просто я бе съжалила. И реши да работи така, че работодателката й никога да не се разкае за своя жест на щедрост. Впусна се в новото си поприще с ентусиазъм и енергия, които преди бе пазила за учението. Просто нямаше друг избор.

След седмица, прекарана в магазина, Моли разбра, че ако не се предприеме нещо, до края на годината фирмата щеше да фалира. Заедно с това и тя щеше да изгуби работата си. Направи някои проучвания и предпазливо предложи на Зиния да добави към асортимента от различни видове чай и пълна колекция домакински подправки. Собственичката се възхити от идеята и й предостави пълна свобода на действие.

Сиатъл бе град на любителите на пикантната храна. Моли знаеше, че екзотичните подправки ще представляват интерес за много хора. Затова се разшета и сключи договори с различни фирми за ритмични доставки на стоката — от сушени мексикански люти чушлета до испански шафран. Специално внимание отдели на рекламата в местните вестници и радиостанции. Магазинът бе преименуван на „Пайпуел тий енд спайс“. Но освен всичко друго трябваше да му се направи реконструкция, за да придобие оригинален и по-привлекателен облик.

Вместо да се насочи към традиционния европейски модерен дизайн, който предпочитаха собствениците на кафенета, Моли избра ретро стила. Твърде бързо магазинът придоби вида и атмосферата на пристанищните магазини за чай и подправки от началото на деветнадесети век. Бизнесът бързо се разрасна. Моли разширяваше дейността си много внимателно. Предлагаше доставки по домовете, така че на клиентите от предградията да не се налага да носят покупките си до вкъщи. Поръча готварски книги, изготви каталози. А на предната витрина направи минибарче, където се сервираше чай. По нейно настояване Зиния инвестираше в нови и нови проучвания на здравословния ефект от пиенето на чай. Моли издирваше хора, които държаха на здравословното хранене, както и такива, които се обявяваха против злоупотребата с кафе. Сполучи дори да наеме инструктор, който даваше уроци на желаещите да овладеят старинното изкуство на японската чайна церемония.

Банката получи парите си. Джаспър зае още. Животът продължаваше. Някъде в процеса на напрегнатата си работа около магазина Моли осъзна, че никога няма да се върне в колежа и да завърши образованието си.

Зиния я направи своя съдружничка и тъй като вече възнамеряваше в скоро време да се оттегли, предложи още веднъж да сменят името на фирмата, така че да върви в крак с времето. Моли никога нямаше да забрави каква гордост изпита в деня, когато над вратата на магазина окачиха табелата „Абъруик тий енд спайс Ко“. Година по-късно изплати на Зиния нейната част от фирмата и стана едноличен собственик. Зиния замина на дълго околосветско пътешествие.

Когато дойде време да се поднови договорът за наема, Моли реши да се премести на друго място. Избра просторна, хубава сграда, близо до един парк с фонтани. Това бе идеалното място, където можеше да привлече повече туристи, а и обикновени служители, излизащи да си изядат пакетирания обяд в парка.

Джаспър най-накрая успя да получи патент за индустриалните си роботизирани системи. По предложение на Моли той предостави правата за производство на една млада, но бързо просперираща фирма от Орегон. Парите започнаха да се трупат в семейната сметка. Изведнъж се оказа, че разполагат с толкова много, та дори двамата с брат му не можаха да похарчат всичките, преди да загинат в злополучния експеримент. Джаспър остави на дъщерите си значителни средства от патентите на своите изобретения, а върху Моли падна също и отговорността за току-що основаната фондация „Абъруик“.

Теса се зае да вари чай, който щеше да поднася в барчето.

— Разкажи ми нещо повече за тази твоя среща с Тревилиън.

— Няма нищо за разказване — отвърна Моли. — Все още не съм излязла с него, нали?

— В петък вечер ще свирим в „Кейв“. Можеш да го заведеш там, ако искате да си прекарате весело — предложи Теса.

— Имам чувството, че това не е място, където Хари би избрал да отиде.

— Все още не разбирам. Какво те накара да решиш да се срещнеш…

Думите на Теса бяха прекъснати от оглушителен трясък. Моли се обърна рязко по посока на затворената врата на офиса си.

— О, не! Не отново!

Тя се втурна напред и рязко отвори вратата. Сестра й Келси вдигна поглед от останките на последното си творение — уред, чието предназначение бе да разпръсква подправки. Моли едва успя да я види през облака прах, който се оказа градински чай.

— Какво стана?

— Появи се малък проблем — въздъхна Келси. — Запуши си носа, бързо!

Но беше твърде късно. Чаят се носеше навсякъде из въздуха. Моли започна да киха, очите й се напълниха със сълзи. Тя пристъпи бързо в кабинета и затвори вратата след себе си, за да попречи на праха да се разпространи из помещението на магазина. Сграбчи една кърпичка от кутията на бюрото си и започна да диша през нея, докато изчакваше прахът да се разсее и да падне на земята.

— Съжалявам, че стана така — Келси също започна да киха в една носна кърпичка. — Този път бях съвсем близо до целта. Следващият път непременно ще успея.

Моли бе чувала тези думи хиляди пъти през всичките тези години. Баща й и чичо й Джулиъс ги бяха повтаряли като своего рода молитва. Замисли се дали да не накара да ги изпишат над вратата на дома й като един вид семейно мото. Истината обаче беше, че поне при един Абъруик те често се оказваха съвършено верни.

— Всичко е наред — измърмори тя.

Започна отново да киха и бързо извади още кърпички от кутията на бюрото. Келси изтри насълзените си очи и й отправи извинителна усмивка, която разкри два реда идеално прави зъби. Това бе струвало на Моли няколко хиляди долара, които бе платила преди три години, но никога не съжали за парите. Когато беше на възрастта на Келси, семейството не можеше да си позволи този лукс. Затова сега собствените й предни зъби бяха леко изкривени.

— Добре ли си? — попита Келси.

— Синусите ми със сигурност са чисти поне за шест месеца напред.

Моли избърса праха от стола си и седна, хвърляйки мимолетен поглед на повредения уред. Той се състоеше от пластмасови тръби и лостчета, замислени така, че да контролират дозата изсушени подправки. Малкият мотор, който захранваше разпръсквача, се намираше до единия ъгъл на бюрото във вид на димящи останки.

— Каква всъщност е причината за експлозията? — попита Моли.

Келси се надвеси над моторчето с вид на съдебен патолог, оглеждащ мъртво тяло.

— Мисля, че зрънца от чая по някакъв начин са проникнали в мотора и са го задръстили.

— Разбирам.

Нямаше смисъл да се разстройва заради подобно нещо и Моли го знаеше. Неуспешните експерименти бяха част от начина на живот на семейство Абъруик. Тя се облегна на стола си и загледа сестра си с израз на обич и примирение. Келси определено бе наследила склонността на Абъруикови да поправят всякакви машинарии и да развалят вече готови, за да разберат устройството им. От петгодишна постоянно се занимаваше с разни неща. Кукленски къщи, играчки, велосипеди — нищо не оставаше здраво. Моли все още я побиваха тръпки, спомняйки си деня, когато влезе в стаята на малката си сестра и я завари да държи електрическа крушка, кабел и клещи в ръка. Келси имаше намерение да превърне играчката-печка в истински функциониращ модел.

Въпреки че бе наследила от баща си любопитството и страстта към изобретенията, девойката имаше сините очи и медночервената коса на майка си. Високите скули и добре оформената брадичка също бяха на Саманта Абъруик. Само равните, правилно подредени зъби бяха резултат на навременна стоматологична намеса. Моли би искала майка им да бе доживяла да види в каква красавица се бе превърнала малката й дъщеря. Би желала също разсеяният им баща да не бе толкова погълнат от безкрайните си планове и проекти и да бе забелязал, че Келси следва неговите стъпки. Моли бе поела отговорността да замести липсващите родители. Бе дала всичко от себе си и въпреки всичко знаеше, че една част от нея винаги щеше да се страхува, че не е направила достатъчно или не го е направила както трябва. Можеше само да бъде благодарна на съдбата, че Келси никога не се оплака от липсата на родители.

— Просто ще трябва да сложа филтър — Келси продължаваше да изучава внимателно останките на своето творение. — Това няма да е трудно.

Моли хвърли многозначителен поглед наоколо.

— Преди това е по-добре да измислиш начин как да се почисти всичко тук.

— Не се притеснявай, ще използвам вакуумния робот, който инсталирах тук миналата година — Келси се пресегна и взе една отвертка. — Какво мисли Ти Рекс за смахнатата идея на Дънкан Брокуей за генериране на енергия от лунна светлина?

— Знаела си, че идеята е смахната? — въздъхна Моли.

— Проектът на Брокуей се базира не на реални факти, а на неща, които му се иска да са реалност.

— Точно това каза и Тревилиън. Защо не ми каза, че проектът е лош?

— Не исках да ти се бъркам. Помислих си, че е работа на Тревилиън да ти го каже. Нали за това му плащаш.

— Много благодаря — измърмори Моли. — Вместо да ми кажеш, предпочиташ да изглеждам пред Хари като истинска глупачка.

— Сигурна съм, че той не те мисли за глупачка. Известно му е, че техниката не е силната ти страна — Келси вдигна поглед от моторчето. — Хей, какво става? Вече го наричаш Хари? Миналата седмица беше само Ти Рекс, Дивия хищник. Унищожителят на технически проекти.

— Опитвам се да се откажа от този навик, преди да изляза на среща с него. Мога да се окажа в неудобно положение.

— Среща ли! — Келси впи недоумяващ поглед в Моли. — Отиваш на среща? С Ти Рекс?

— Името му е Хари Тревилиън — сопна се Моли. — Утре вечер той ще ме заведе на вечеря.

— Не мога да повярвам!

Телефонът иззвъня преди Келси да успее да се съвземе от шока. Моли кихна още веднъж, протягайки ръка към слушалката.

— „Абъруик тий енд спайс“.

— Моли, скъпа, ти ли си?

— Аз съм, лельо Вениша — Моли закри нос с кърпичката, сподавяйки ново кихване.

— Като че ли не си добре. Да не си настинала?

— Добре съм. Келси имаше малък проблем с новия си уред за разпръскване на подправки.

— Не се е случила нищо лошо, предполагам?

— Синусите ми никога няма да са същите, но като изключим това, всичко друго е наред.

— Добре тогава — Вениша веднага забрави за инцидента, както се бе случвало много пъти преди това. В края на краищата, цели тридесет години бе омъжена за един Абъруик, преди съпругът й Джулиъс да загине в същия инцидент, в който бе намерил смъртта си и бащата на Моли. — Исках да те питам какво мислиш за зелено и златисто.

— Зелено и златисто какво?

— Сватбените ми цветове, скъпа. Не ме ли слушаш?

— Слушам те. Зелено и златисто звучи добре.

— Сребристо може би е за предпочитане. Но не мисля, че зеленото и сребристото се съчетават добре, а ти?

— Никога не съм се замисляла над това — Моли избърса праха от сутрешната поща и започна да сортира пощенските пликове и брошурите.

Вениша се впусна в подробни обяснения за това, че е по-добре да се съчетаят зелено и златисто, отколкото зелено и сребристо. Моли я слушаше с половин ухо. Много обичаше леля си, но можеше спокойно да върши две неща наведнъж, когато Вениша говореше за плановете си за предстоящата си сватба.

Келси й отправи съчувствена усмивка, а Моли разкъса един плик.

— … казах на Кътър, че ще бъде приятно — говореше Вениша. — Няма да имаш проблем, нали, скъпа?

Моли разбра, че е пропуснала нещо.

— За какво става дума, лельо Вениша?

— Казах на Кътър, че няма да имаш нищо против да вечеряш с нас в петък. Не ме ли слушаше, скъпа?

— Разбира се, че те слушах — Моли размени многозначителен поглед с Келси. — Просто проверявах ангажиментите си. В петък ще бъда заета.

— Вечерта? — Вениша бе искрено изненадана.

— Знам, че може да ти прозвучи невероятно, но всъщност тогава имам среща.

— Но, скъпа, това е наистина чудесно! Толкова се радвам за теб. Някоя интересна личност ли е?

— Хари Тревилиън.

— Твоят консултант? — гласът й вече не звучеше толкова ентусиазирано. — Мислех си, че не се интересуваш от доктор Тревилиън.

— Открих, че той притежава качества, за които не бях подозирала.

— Е, предполагам, че една среща, дори с неподходящ мъж, е по-добре от изобщо никаква среща — Вениша все още не бе напълно убедена. — Само един Господ знае колко се притеснявах от факта, че от доста време нямаш никакъв интимен живот.

— Хайде, хайде, лельо Вениша, човек винаги трябва да бъде оптимист.

— Права си, скъпа, така е. Радвам се да разбера, че имаш свои планове за петък вечер. Кой знае докъде може да доведе всичко това? Когато по време на онова пътуване срещнах Кътър за пръв път, изобщо не подозирах, че ще се влюбим един в друг.

— Нямам намерение да се влюбвам в Хари — отвърна бързо Моли. — Ние всъщност не си подхождаме много.

— Човек никога не знае, скъпа. Противоположностите се привличат.

— Никога не съм вярвала в това — намръщи се Моли.

— Слушай, ще накарам Кътър да отложим вечерята за някой друг път. Какво ще кажеш за събота?

— Приемам.

— Чудесно. Надявам се, че утре вечер ще се забавляваш много, скъпа.

— Точно това ще направя — Моли постави слушалката на мястото й с чувство на облекчение.

Келси разглобяваше мотора и дори не вдигна поглед.

— Какво ново относно сватбените приготовления?

— Зелено и златисто.

— Какво стана със синьото и златистото?

— Това беше миналата седмица — Моли отвори друг плик, откъдето извади картонче за поръчки, откъснато от неин каталог. — Ще си отдъхна, когато всичко най-сетне приключи.

— Знам. Леля Вениша е направо обсебена от тази мисъл.

— Радвам се за нея — Моли зачете списъка от подправки, които бе поръчал един клиент от Аризона. — След всички тези години с чичо Джулиъс тя заслужава да има край себе си някой мил и внимателен мъж като Кътър Латъридж.

— Мил и богат мъж като Кътър Латъридж — поправи я сухо Келси. — Онази къща на Мърсър айлънд и яхтата със сигурност не излизат евтино.

— Още по-добре — Моли остави поръчката в купчината подобни на бюрото. — Поне няма да се притесняваме, че се жени за нея заради парите й. Важното е, че й обръща все по-голямо внимание и й посвещава значителна част от времето си. Тя го заслужава. Чичо Джулиъс беше като татко. Леля Вениша веднъж ми каза, че през тридесетте години от брака им чичо Джулиъс нито веднъж не се сетил да отпразнуват годишнина от сватбата им, да не говорим за рождените й дни — тя взе друг плик.

— Също като татко — промълви Келси и започна внимателно да разглежда вътрешността на мотора.

Моли не отговори. С тези думи сестра й бе казала всичко. Джаспър Абъруик бе обичал семейството си по свой собствен начин, но винаги бе обичал повече работата си. Дори чудесните електромеханични играчки, които преди години направи за дъщерите си, бяха създадени като прототипове на роботите, разработени по-късно от него. Моли обичаше тези стари играчки. Беше ги подредила в работилницата в мазето и на всеки шест месеца грижливо сменяше батериите им. По едно време бе започнала да си мисли, че някой ден собствените й деца ще играят с тях. Но напоследък тази възможност й изглеждаше все по-нереална.

Вратата на офиса се отвори и Теса предпазливо надникна вътре.

— Всичко наред ли е тук?

— Мисля, че преживяхме още един от неуспешните опити на Келси — заяви Моли.

— Страхотно — помощничката й влезе с решително блеснали очи. — В такъв случай време е да поговорим за срещата ти с Ти Рекс.

Моли отвори следващия плик.

— Какво толкова има за обсъждане?

— Теса е права — Келси остави отвертката настрана. — Трябва да поговорим. От дълго време не си се срещала с никого. Всъщност, откакто спря да се виждаш с Гордън Брук.

— Не е вярно. Миналия месец вечерях с Ерик Сандърс.

— Ерик е твой счетоводител — отбеляза Теса. — Това си беше делова среща. Ти каза, че двамата сте прекарали вечерта, обсъждайки данъците на фирмата.

— И какво от това?

— Той дори не те целуна за лека нощ, нали? — намръщи се Келси.

— Разбира се, че не — изчерви се Моли. — Той ми е счетоводител, за Бога.

— Така си и знаех — Келси размени поглед с Теса. — Тя е наивно, невинно малко агънце.

В отговор Теса само поклати глава.

— Имаме да свършим доста работа, преди да рискуваме да я пуснем на една истинска среща.

— За какво говорите вие всъщност? — Моли хвърли поръчката на бюрото пред себе си.

— За това, че всичко е много объркано — отвърна Теса. — Но не се притеснявай, двете с Келси ще ти дадем кратък урок как да оцелееш в една съвременна любовна среща.

 

 

Хари забеляза странната черна кутия пред вратата на Моли в момента, в който слезе от колата. С разсеяно движение премести букета жълти рози, които бе купил за Моли, в сгъвката на лакътя на лявата си ръка. Докато приближаваше предните стълби на голямата къща, не откъсваше поглед от кутията.

Любопитството му се събуди. Първата му мисъл бе, че пощальонът по-рано през деня е оставил някаква пратка, след като никой не бе отговорил на позвъняването му. Следващата му мисъл бе, че ако никой не бе отворил, това можеше да означава само едно — че Моли не си е вкъщи. Беше забравила за срещата им!

Обзе го ужасно разочарование. Каза си, че трябваше да й се обади предварително следобед.

После забеляза черната жица. Тя излизаше от капака на кутията и стигаше до бравата. Когато вратата се отвореше, капакът щеше да отхвръкне нагоре и отвътре щеше да изскочи най-вероятно някакъв палячо на пружина. Явно някой си правеше шега с Моли, а може би с Келси…

Той бавно изкачи стъпалата, без да отделя поглед от странната кутия. Нещо не беше наред. Сетивата му сигнализираха за надвиснала опасност.

Не беше никаква шега!

От другата страна на вратата се разнесе тих, стържещ звук. Някой се готвеше да отвори. Хари хвърли розите и се втурна към кутията.

— Не отваряй! — изкрещя той.

— Хари? — в тесния процеп на полуоткрехнатата врата застана Моли. — Ти ли си? Какво има?

Жицата, която свързваше кутията и бравата, се изпъна, капакът отскочи с щракване и на негово място се появи метална поставка със закрепен върху нея револвер. Дулото беше насочено към Моли.