Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolutely, Positively, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Абсолютно сигурен

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954–439–518–0

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

— Как, по дяволите, може да си толкова сигурна, че Тревилиън не се жени за теб, за да сложи ръка на приходите от фондацията? — изръмжа Гордън Брук, докато събираше книжата, които бе разпръснал на щанда. — Ето това искам да знам. Как е възможно да си толкова сигурна?

Моли го изгледа с нескрито раздразнение и досада. Беше малко след пет. Теса беше в склада и слагаше етикети на една пратка, която щяха да изпратят по пощата. Хари щеше да се появи всеки момент. Беше време да затвори магазина и да си отиде вкъщи.

Вкъщи. Порази я мисълта, че наистина се чувстваше у дома, когато беше с Хари. Запита се дали и той се чувства по същия начин. Надяваше се да е така. Той се нуждаеше от дом и уют повече от всеки мъж, когото бе познавала.

Гордън се появи на вратата на „Абъруик тий енд спайс“ точно когато Моли обръщаше табелата „Затворено“ с лице към улицата. Опита се отново да я убеди да го финансира. Тя го остави да изчерпи всичките си аргументи, след което категорично му отказа.

Лицето на Гордън се бе зачервило от напрежение и яд. Изглежда не можеше да приеме нито нежеланието й да му даде заем, нито годежа й с Хари. В съзнанието му изглежда двете неща бяха неразривно свързани и поради някаква причина второто го ядосваше повече.

— Просто не разбирам защо си толкова сигурна, че можеш да му имаш доверие?

— Не е твоя работа.

Гордън положи всички усилия да изглежда обиден и наранен.

— Ние се познаваме от дълго време. Естествено е да съм загрижен за теб.

— Нека да бъдем откровени — Моли се облегна на щанда с подправките и го загледа с нетърпение, което не се опитваше да скрие. — Това, което искаш да ме попиташ, е как така съм сигурна, че Хари не е като теб? Откъде мога да знам дали няма вкус към сексапилни млади продавачки?

— Не извъртай думите ми — Гордън се изчерви.

— Не ти дължа никакви обяснения — продължи тя. — Но истината е, че съм напълно, абсолютно сигурна, че Хари не е втори Гордън Брук. Откъде знам ли? Не питай, защото нямам намерение да ти отговарям.

— Просто се опитвам да те предпазя да не направиш сериозна грешка. Грешка, която би ти струвала цяло състояние.

— Съмнявам се дали ще ми струва толкова, колкото да финансирам няколко нови кафенета.

— Кафенетата биха били една добра инвестиция — възпротиви се той. — Това е съвсем различно. Загрижен съм за бъдещето ти. Чрез фондация „Абъруик“ ти контролираш много пари. Как можеш да си сигурна, че ще си в състояние да ги опазиш от Тревилиън? Ти си го направила технически консултант, за Бога!

— И какво от това?

— Той ще взема всички важни решения.

— Не, няма. Аз ще вземам важните решения — Моли кипеше от гняв. — Защо всеки си мисли, че съм пълна идиотка, когато стане дума за „Абъруик“? Какво те кара да мислиш, че ще предоставя контрола на приходите на фондацията на Хари или на когото и да било друг?

Гордън протегна успокоително ръка.

— Успокой се, Моли. Просто се опитвах да ти посоча фактите.

— Друг път! Опитваш се развалиш отношенията с годеника ми. Нямам намерение да те слушам повече. Нито дума!

— Добре, добре. Щом така си решила, така да бъде. Но не ме обвинявай, че не съм те предупредил, когато се събудиш някоя сутрин и откриеш, че приходите от фондацията са изчезнали безследно.

— Вън! Веднага!

— Тръгвам си — Гордън взе папката си и се отправи към вратата. — Но ако имаш поне капка здрав разум, ще… — не успя да довърши, тъй като се сблъска силно с Хари, който тъкмо влизаше. — О!

Хари дори не трепна, но Моли забеляза, че Гордън се олюля.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Брук? — изръмжа Хари.

— Гордън тъкмо си тръгваше — побърза да се обади Моли. — Нали така?

— Да, да. Тръгвам си — промърмори Гордън.

— Е, тогава да не те бавя — Хари учтиво му направи път.

В този момент откъм склада се появи Теса.

— Всичко е готово, Моли. Тръгвам си.

Изведнъж Моли се сепна, сетила се за нещо:

— Гордън! — подвикна към бившия си годеник.

— Какво? — той се обърна, смръщен като градоносен облак.

— Искаш ли един съвет?

— Какъв по-точно? — повдигна подозрително вежди Гордън.

Тя се облегна с лакът на щанда.

— Ти излизаш на пазара с хубав продукт. Не харесвам кафе, но знам, че твоето е едно от най-добрите в града.

— Е, и?

— Ако наистина искаш сериозно да разшириш бизнеса си, трябва да обърнеш по-голямо внимание на основните принципи на управление във фирмата си. Имаш нужда от професионални съвети в областта на маркетинга, опаковката и рекламата.

— Така ли? — попита предизвикателно той, но наистина бе заинтригуван. — И откъде предлагаш да получа такива съвети?

— От Теса.

Настъпи гробна тишина. Теса реагира първа.

— За какво говориш, Моли? Да не искаш да кажеш, че предлагаш да предоставя на Гордън всичко, което съм научила от теб?

— Само ако той е готов да заплати добре за това — отвърна Моли.

Помощничката й тропна ядосано с крак.

— Искаш да помагам на конкуренцията? Искаш да му покажа как да подобри рекламната си стратегия? Как да промени дизайна на опаковката? Да му кажа как да се справя с доставчиците? И като каква ще върша всичко това?

— Като консултант — най-неочаквано се обади Хари.

Теса примигна изненадано.

— Консултант! — повтори думата, наслаждавайки се на самото й звучене.

— Ама вижте… Що се отнася до хонорара, не бих могъл да си позволя да плащам големи суми — предупредително вдигна ръка Гордън.

— Няма проблем — заяви бодро Теса. — Ще вземам процент от печалбата.

— Такава в момента няма — измърмори Гордън с горчивина.

Теса погледна ухилено към Моли.

— И това ще стане.

— Значи си съгласен? — обърна се Моли към Гордън.

Той се поколеба за кратко.

— Искаш да се заемеш с тази работа, така ли?

— Разбира се — отвърна Теса. — Какво имам да губя? Ела да си поговорим — грабна голямата си чанта и го изтика навън.

Хари вдигна учудено вежди, след като вратата се затвори след тях.

— Трябва ли да се тревожа от тази внезапна проява на съчувствие към Брук?

— Не го направих заради Гордън, а заради Теса.

— Разбирам.

— Теса има търговски нюх, но е прекалено естествена, за да намери място в света на големия бизнес. Напоследък се тревожех за бъдещето й. Тя не може да работи вечно като моя продавачка. Трябва да си намери по-добро място, където да развива таланта си. Хрумна ми, че „Гордън Брук еспресо бар“ може да се окаже такова.

— Знаеш ли какво си мисля? — очите на Хари заблестяха по-ярко.

— Какво?

— Мисля си, че освен любопитството в теб е заложена и друга семейна черта — да поправяш и подобряваш нещо. Само че го правиш не с вещите, а с хората.

— Нека не говорим повече за Теса и Гордън. Някакви новини от Райс?

Веселието изчезна от погледа му.

— Телефонира ми преди двадесет минути. Открил е в кое гробище е закарана колата и е говорил със собственика му. Утре сутринта ще мога да разгледай форда на Кендъл.

— Ще дойда с теб.

— Ами магазинът ти?

— Теса може да се оправя и сама.

Хари я погледна замислено, след това кимна в знак на съгласие.

— Може би така ще е по-добре.

— Мислиш, че може да ти дам някой полезен съвет?

— Не точно — засмя се той. — Мисля, че ако Кендъл наистина е бил ликвидиран от някого, който сега се опитва да прикрие следите си, по-добре ще е да не те изпускам от поглед.

Моли направи недоволна гримаса. Взе дамската си чантичка и се отправи към входната врата.

— Хубаво е да се чувстваш желан.

 

 

В десет часа на следната сутрин Хари и Моли стояха сред купища останки на стари и повредени автомобили. Гробището бе оградено с висока ограда, завършваща отгоре с бодлива тел. Табелата на входа носеше наименованието „Малтроуз рекинг“.

Времето бе много подходящо за подобно посещение. От оловното небе всеки момент можеше да се изсипе дъжд. Силният морски бриз издуваше ризата на Хари, а косата на Моли падаше в истинско безредие по раменете й и тя от време на време отмяташе по някой кичур, паднал пред очите й.

Собственикът на гробището, Чък Малтроуз, бе висок и с яко телосложение, подсказващо за активни занимания с футбол или вдигане на тежести в миналото. С течение на годините обаче мускулите му се бяха превърнали в купчина тлъстини.

— Тази кола ли искахте да видите? — хвърли въпросителен поглед към тях той.

Хари огледа останките на синия форд, след това прегледа бележките, които си бе направил по време на последния разговор с Фъргюс Райс.

— Тази.

— Ами добре — разпери ръце Чък. — За петдесетте долара, които ми дадохте, можете да разглеждате колкото си искате.

— Благодаря.

— Кажете ми, когато свършите. Ще бъда в офиса си.

— Добре.

Хари дори не проследи с поглед собственика, докато той се отдалечаваше по посока на една стара каравана, служеща му за канцелария. Не бе в състояние да откъсне очи от синия форд. Още не беше го докоснал, но ясно чувстваше, че нещо не е съвсем наред. Въпреки окаяното състояние, колата трябваше да му се струва позната. Само преди няколко дни някой се бе опитал с нея да изтласка собствения му Снийт Р2 от тесния път. Наистина, бе я видял само в продължение на няколко кратки секунди, първо в огледалото за обратно виждане, а след това, когато профуча напред. Тогава цялото му внимание бе насочено към това да предотврати катастрофата. И все пак…

— Какво има, Хари?

Той откъсна за миг поглед от колата и се обърна към Моли.

— Още не знам. Може би нищо повече от очевидното.

Тя обхвана с две ръце раменете си.

— Истинска каша, нали? Гледаме тази кола, в която е загинал човек. Побиват ме студени тръпки само при мисълта за това.

Хари не отвърна нищо. Не фактът, че Уортън Кендъл бе загинал в нея, го правеше толкова неспокоен. Имаше нещо друго. Нещо, което бе от изключителна важност. То сякаш се излъчваше от самата кола на леки, но все пак упорито доказващи съществуването си, вълни. А той не бе готов за дълбока концентрация. Хрумна му, че тази част от съзнанието му, която предпочиташе да нарича „интуиция, основана на знания и минал опит“, напоследък бе станала особено капризна. Ако трябваше да бъде съвсем точен — откакто бе започнал да се люби с Моли. Тази мисъл го накара да се вцепени. Взираше се в синия форд и се чудеше какво става с него. Въображението му вече не знаеше граници, в това бе проблемът. Или може би беше още по-лошо. Старият страх отново се надигна в него. Може би в крайна сметка наистина щеше да полудее.

— Хари? — Моли докосна ръката му. — Добре ли си?

— Разбира се, че съм добре. Защо да не бъда? — с мъка успя да потисне страха. Припомни си какво му бе казала Моли: „Самият факт, че се питаш дали не си луд, означава, че не си“. Постепенно възвърна самообладанието си. — Опитвам се да мисля.

— Съжалявам.

Хари нарочно й обърна гръб, защото забеляза загрижеността в очите й. Щеше да й се извини по-късно за избухването си. Засега трябваше да престане да се тревожи за възможността да навлече усмирителна риза. От години бе отлагал тези мисли за по-късно. И сега можеха да почакат.

Започна систематично да разглежда форда. Той бе напълно съсипан. От удара капакът бе отхвръкнал, вратите висяха под най-различни ъгли. Стъклата на прозорците липсваха. Напомняха за празни очни кухини. Заобиколи бавно купчината железарии.

— Какво ще правиш? — попита Моли.

Той нави нагоре ръкавите на ризата си.

— Просто ще огледам по-подробно.

— Всичко е смачкано и изпотрошено. Как ще разбереш дали има умишлена повреда отпреди катастрофата?

Хари се приведе над смачканата броня.

— Не съм сигурен дали изобщо ще успея да разбера нещо. Просто искам да погледна по-отблизо.

— Не толкова да видиш, а да почувстваш, нали?

Хари не й обърна внимание. Много внимателно започна да се концентрира, навеждайки се все по-близо до бронята. Чувството, че нещо не е наред, отново го връхлетя като ударна вълна. Не идваше от двигателя, бе сигурен в това. Отстъпи крачка назад. Опита се да не издаде тревогата си, но усещаше погледа на Моли върху себе си.

Съвсем определено нещо не беше наред.

Седна на шофьорското място. Започна да разглежда пораженията във вътрешността на купето. Воланът липсваше. Плексигласовият панел на контролното табло представляваше тънка паяжина от пукнатини. Наведе се, за да разгледа педала за спирачките. Усещането отново се появи, но тук не беше така силно, както навън, когато стоеше до предната броня.

— Има ли някакъв проблем със спирачките? — попита нетърпеливи Моли.

— Не мисля — той внимателно натисна педала, след което отново го отпусна.

И едновременно с това увеличи концентрацията си. Не беше лесно. Да се опитва да мисли с такава пълна яснота бе много полезно и все пак опасно.

— Какво има? — обади се Моли. — Какво чувстваш?

— Не чувствам нищо — измърмори Хари. — Спирачките са в ред.

— Сигурен ли си?

— Толкова, колкото е възможно според обстоятелствата.

Бе почти сигурен, че никой не е срязал спирачните маркучи. Педалът бе твърд.

— Би било твърде голям късмет да открием нещо толкова очевидно като срязани спирачни маркучи например.

Той я погледна недоволно.

— Като че ли си разочарована.

Моли сви рамене.

— Гледала съм доста криминални филми.

— Като за филм става, така е — отвърна разсеяно Хари. — Но в истинския живот не може да се разчита на такова нещо. Проблемът е, че не се знае със сигурност кога точно ще изтече спирачната течност.

— Искаш да кажеш, че няма начин да се направи така, че спирачките да откажат на точно определен завой?

— Да. Това е много несигурен начин да убиеш някого. А и нашият човек предпочита праволинейни методи на действие.

— Какво те кара да мислиш така?

— Помисли малко, Моли. Този тип се опита да ни изтласка от пътя, след това искаше направо да те застреля.

— Разбирам какво искаш да кажеш. Той предпочита да действа направо, без заобикалки.

— Само що се отнася до опитите за убийство обаче — отвърна замислено Хари. — Иначе е изключително потаен, когато подготвя акциите си, и избира човек, когото да използва за прикритие. Той е по-добър в извършването на подготовката на работата, отколкото в самото й осъществяване.

— Какво трябва да означава това?

— Може да означава например, че убийството на хора е нещо ново за него.

Моли видимо потрепери.

— Но как така тогава има достатъчно опит, за да си осигури прикритие?

— Вероятно защото се е занимавал вече с такива неща, за да постига целите си. Според мен действа като изпечен измамник, а не като убиец.

— Измамник ли?

— Възможно е да има опит в извършването на измами, фалшификации, злоупотреби и изобщо престъпления, които не предполагат смъртоносен изход.

— Значи постъпва умно, когато се касае за измама, но не и когато се стигне до убийство — Моли притвори очи. — Слава Богу.

— Точно така.

— И сега, след като знаем, че това определено не е било нещастен случай, много интересно ще е да открием как точно е била повредена колата на Кендъл — замислено продължи тя.

— Не знаем със сигурност дали не е било нещастен случай. Правим просто едно предположение.

— Твоите предположения са си чистата истина, Хари. Знаеш го не по-зле от мен.

Хари долови лек скърцащ звук и в следния миг осъзна, че идва от собствените му здраво стиснати зъби. Дразнеше го убедеността на Моли, че той несъмнено притежава шесто чувство. А това, че тя вярваше безрезервно в интуицията му, го тревожеше и го караше да изпитва още по-голямо съмнение в нея. Караше го да си мисли, че наистина проявява някаква аномалия.

Излезе от колата и внимателно сложи ръка на предната броня. Отново почувства онова тревожно чувство, този път още по-силно отпреди. Приклекна и започна внимателно да оглежда смачкания метал.

Ударът беше обелил синята боя, като на места тя изобщо липсваше. Хари прокара пръсти по огромните вдлъбнатини и изведнъж рязко спря, когато те хлътнаха в дълбок процеп близо до мястото, където би трябвало да се намира предния ляв фар. Застина и дълго време не помръдна.

Моли надникна иззад рамото му.

— Какво намери?

— Синя боя.

— Какво толкова необикновено има? Целият форд е син.

— Знам — Хари отчупи малка люспа от боята. Нещо в нея го тревожеше.

Пое си дълбоко дъх и се съсредоточи колкото му бе възможно. Бавно, внимателно концентрираше енергията си върху люспата, като отчиташе и най-неуловимите нюанси на възприятията си. Искаше да използва само част от психическата си концентрация, за да не изгубва контрол.

Остави информацията да проникне дълбоко в съзнанието ти. Но само за известно време. Съвсем за кратко. Мисли! Мисли за несъответствията!

Предпазливо пристъпи върху стъкления мост. Вятърът, идващ от морето, внезапно стана по-остър, дрехите му се развяваха и плющяха, удряйки се в тялото му; вятърът заплашваше да го отнесе в черната бездна. С всички сили се мъчеше да пази равновесие. Ако изгубеше контрол, щеше да падне в най-дълбокия, най-студения каньон на дъното, в най-тъмната част на морето.

— Хари? — гласът на Моли бе тих, нежен. В него имаше тревога. За него.

Стъкленият мост потрепери под краката му. Хари вдигна поглед от безкрайния мрак под себе си и го насочи към противоположната част на бездната. Там го чакаше Моли, която протягаше ръце в очакване. Възвърна равновесието си и тръгна към нея. С всяка стъпка придобиваше все повече увереност. Възприемаше невероятно ясно нещата около себе си. Светът наоколо бе хиляди пъти по-жив и пъстър, отколкото преди няколко минути. Небето над главите им вече не бе оловносиво. Вместо това бе обагрено в стотици различни нюанси на светлини и сенки. Усмивката на Моли бе по-блестяща от всяко слънце, а очите й представляваха два огромни зелени скъпоценни камъка.

Боята под пръстите му просто гореше. Хари затаи дъх.

— Спокойно, Хари. Тук съм.

Той направи и последните няколко стъпки по стъкления мост. Протегна отчаяно ръце към Моли, а тя се хвърли в прегръдките му. Тялото й бе меко и топло. Не бе вече сам в мрака. Затвори очи и с всички сили я притисна към гърдите си.

Светът бързо възвърна реалните си очертания и измерения. Силата на морския вятър намаля. Мостът и бездната под него изчезнаха.

Хари отвори очи. Моли се взираше разтревожена в лицето му.

— Добре ли си? — попита тихо тя.

— Да — пое си дълбоко дъх. — Да, добре съм.

— Изглеждаш ужасно.

— Наистина, нищо ми няма.

— Само преди минута целият гореше — сложи ръка на челото му Моли. — Сега вече не. Чудя се дали мъжете нямат някакъв начин да го правят, когато си поискат.

Хари издаде глух стон. Люшкаше се между стария страх и смеха, който се надигаше в него. Смесените му чувства го предупредиха, че все още не бе възвърнал напълно самоконтрола си.

Тя го гледаше изпитателно.

— Какво точно видя там на бронята?

— Казах ти, синя боя — приклекна отново до предното колело. — Но не от тази кола.

— Какво? — Моли остана с отворена уста от изумление. След това клекна до него. — Синя боя от друга кола?

— Така мисля — Хари обърна поглед към нея. — Синя боя върху друга синя боя. Разликата между двата цвята е толкова лека, че полицаите никога нямаше да я забележат с просто око. Но разлика определено има.

— Значи е намесена и друга кола?

— Да — Хари се изправи на крака. — И което е още по-интересно, това вероятно е боята на онзи син форд, който се опита да ни изтласка от пътя. Защото тази кола пред нас не е същата, с която се опитаха да ни убият при Айси Крест.

— Господи! Два сини форда!

— Вече ти казах, този тип наистина е добър, когато става дума да създаде декор за зловещите си пиеси. В това отношение има предостатъчно опит.

— Това не е логическо предположение, нали? — в погледа й гореше нескрито любопитство. — Ти в действителност почувства, че нещо не е наред с тази синя боя на бронята, така ли е?

— В действителност аз видях тези почти незабележими разлики в двете бои, а не ги почувствах. Научил съм се да наблюдавам и най-малките подробности. Това е една от причините да съм един от най-добрите специалисти в моята област.

— Не си играй с мен! — промълви тихо Моли. — Нито пък със себе си. Знаеше, че нещо не е наред с тази кола още в момента, когато я видя. Защо не го признаеш?

При нормални обстоятелства би отговорил на настойчивостта й с безобидна иронична забележка, но сега все още бе твърде уязвим.

— По дяволите, какво очакваш да ти кажа? — гневът, подхранван от събудения наново страх, пулсираше в слепоочията му. — Че наистина имам нещо като шесто чувство? В такъв случай мога спокойно да заявя на света, че съм луд.

— Ти не си луд. Вече ти казах, че не си.

— А ти каква си? Специалист по тези въпроси?

Моли дори не трепна под разярения му поглед.

— Хари, ако наистина притежаваш някаква паранормална способност, по-добре е да я приемеш. Каквато и да е тя, несъмнено е част от теб.

— Тогава ти си тази, която е луда, ако наистина очакваш да тръгна да разправям на всички, че имам екстрасензорни възприятия! Хора, които вярват, че притежават паранормални способности, свършват със сериозно психоаналитично лечение — Хари затвори очи, пред погледа му изникна сградата на психиатричната клиника. — Или още по-лошо.

— Не е необходимо да признаваш истината на никого, освен на себе си — усмихна се едва забележимо тя. — И на мен, разбира се. От мен не можеш да го скриеш.

— Няма какво да признавам.

— Чуй ме, Хари. Имам чувството, че ако не приемеш истината за твоите способности, никога няма да разбереш как да ги контролираш. Не можеш винаги да ги потискаш.

— Не мога да потискам нещо, което не съществува.

— Ти си човек, който се придържа към истината. Признай я пред себе си. Мисли за това шесто чувство, или каквото и да е то, по същия начин, както и за отличните си рефлекси. Просто като за естествена, вродена способност. Талант.

— Естествено ли? Наричаш паранормалните глупости естествени? Моли, ставаш по-луда, отколкото съм аз според Оливия.

— Не е честно да говориш така за Оливия, Хари. Тя не мисли, че си луд. Просто твърди, че страдаш от посттравматичен стресов фактор или може би от някаква периодична депресия.

— Повярвай ми, тя смята, че съм готов за лудницата.

— Но, Хари…

Той направи крачка към нея, стиснал здраво ръце до тялото си. Вятърът отново се усили. Небето потъмня.

— Кълна се в Бога, Моли, не искам да чувам нито дума повече за подобни глупости. Разбираш ли? Нито дума!

Тя постави ръка на рамото му.

— Изслушай ме.

— Няма да обсъждаме повече този въпрос — процеди през зъби Хари.

Пръстите й върху рамото му бяха топли. Гневът в него бавно се стопяваше, оставяйки след себе си само умора.

— Хей, прекъсвам ли нещо? — Чък Малтроуз изникна пред тях.

Хари си пое дълбоко дъх, задържа го дълго в дробовете си и погледна към собственика на гробището.

— Обсъждахме личен въпрос.

— Разбира се. Няма проблеми — Малтроуз вдигна ръка с обърната напред длан в знак на съгласие. — Не искам да се меся в лични неща. Просто се питах дали сте свършили с огледа на колата.

— Мисля, че свършихме, мистър Малтроуз — отвърна Моли с леко одрезгавял глас.

 

 

— Значи сега знаем, че има още един син форд — каза Моли, сядайки на мястото до шофьора във взетата под наем кола. — И какво ще правим по-нататък, Шерлок?

— Ще спрем до най-близката телефонна кабина и ще се обадя на Фъргюс Райс — Хари завъртя ключа в стартера и колата тихо забръмча. — Той може да уведоми ченгетата.

— Сигурно има хиляди сини фордове.

— Да, но с малко повече късмет няма да има чак толкова много с повредена отдясно предна броня.

— И въпреки това ми изглежда бавна работа — Моли облегна гръб на меката седалка. — Вече не виждам никакъв смисъл. Мотивът на този втори човек е съвсем неясен.

— Мислих по този въпрос. Може би става дума за друг мотив — Хари се намръщи, когато колата излезе на магистралата. — Такъв, за който все още не сме се сетили.

— В света съществуват толкова разнообразни мотиви, Хари. Отмъщение, ревност, алчност…

— Досега вниманието ни бе насочено към отмъщението — отбеляза той.

— Изобщо не мога да повярвам, че съм се превърнала в цел на отмъщението на двама недоволни изобретатели. На един може би. Но двама? И можеш да забравиш за страстта като мотив.

— Тогава ни остава само алчността.

Моли сбърчи нос.

— Да ме убият не е най-добрият начин да принудят фондацията да финансира нечие изобретение.

Хари впи поглед в пътя пред себе, защото всичко започна да си идва на мястото с главозамайваща бързина. Вече виждаше всичко толкова ясно, че само можеше да се чуди как толкова време бе пропускал очевидното.

— Вчера — започна внимателно той — когато влязох в магазина, те чух да казваш на Брук, че не си такава идиотка да повериш контрола на фондацията на някого другиго.

— Точно така.

— Моли, какво ще стане с парите от фондацията, ако те убият?

— Моля?

— Чу ме. Ако нещо ти се случи, Келси ли ще стане попечител на фондация „Абъруик“?

— Не и докато не навърши двадесет и осем. Оформих документите по този начин, защото не исках да се товари с бремето да ръководи фондацията, преди да е завършила училище и без да е започнала да гради своя кариера.

— Тогава кой става попечител?

— Леля Вениша.

Хари подсвирна.

— Трябваше да се сетя от самото начало.

— За какво, по дяволите, говориш? Сигурно не се готвиш да обвиниш леля Вениша в заговор да ме премахне! Та това е нелепо!

— Не обвинявам нея, а мъжа, за когото ще се омъжва.

Моли го погледна смаяна.

— О, Господи! Кътър Латъридж!