Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (15)

Петнадесета глава

— Твърде късно!

Думите, изговорени с болка и отчаяние, бяха едва доловими, но изтръгнаха Моли от съня й, в който тя бе заобиколена от огромни, злобни електронни играчки. Отвори очи и погледна спящия до нея Хари. На призрачната лунна светлина голите му рамене блестяха от ситни капчици пот.

— Твърде късно — промърмори още веднъж Хари, заровил лице във възглавницата, и се размърда неспокойно. — Не мога да дишам. Не мога да дишам!

— Хари, събуди се.

— Не мога да дишам. Твърде късно е.

Тя леко го докосна. Като че ли през тялото му премина електрически ток. Той моментално се събуди, претърколи се до края на леглото и с едно гъвкаво движение се изправи на крака. Обърна се с лице към Моли и се взря напрегнато в нея.

— Хари, ти сънуваше.

— Да — Хари примигна няколко пъти, като че ли по този начин искаше да прогони злите духове от съня си. През тялото му премина тръпка. Пое си дълбоко дъх. — Съжалявам.

— Кошмари ли имаше?

Той прокара пръсти през косата си.

— От дълго време не бях сънувал този кошмар. Почти бях забравил колко зле се чувства човек след подобно преживяване.

Моли отметна завивките и стана. Заобиколи бързо голямото легло и се приближи до Хари. Обви с две ръце кръста му и се притисна към него, предлагайки му по този начин единствената утеха, която можеше да му даде.

— Всичко е наред, Хари. Няма нищо.

Един дълъг миг той остана неподвижен, след това с дрезгав стон я прегърна и я притегли още по-силно към себе си. Дълго време останаха така, без да проронят дума, облени от сребристата лунна светлина.

— Всичко стана заради мен, нали? — най-накрая се осмели да предположи тя. — Случката от снощи е причина за съня ти. Чувстваш се виновен, защото пристигна, когато Кендъл вече си бе отишъл.

— Пристигнах твърде късно — гласът му бе безмилостно твърд. — Можеше да загинеш.

— Както майка ти и баща ти?

Тялото му се стегна.

— Да.

— Това, което се случи с мен, е върнало старите спомени, нали?

— Вероятно.

— Не можеш да спасиш всички, Хари. Животът не ни дава такава възможност. Самата аз научих този урок по особено болезнен начин. Престани да мислиш за това.

— Не мога. Не мисля, че бих могъл да го направя. Никога.

— Тогава сподели с мен. Разкажи ми какво си изпитал в деня, когато са загинали родителите ти — не бе сигурна, че има право да се рови в миналото му, но нещо я подтикваше да настоява въпреки очевидното му нежелание да отговаря на въпросите й. — Каза, че тогава си пристигнал твърде късно, за да можеш да ги спасиш.

— Наистина, така беше. Прекалено късно — изведнъж гневът и болката отново се надигнаха в него на мощни талази. Като че ли някъде вътре в него се бе отприщил някакъв бент. — Така, както закъснях и днес. Пристигнах твърде късно. Винаги става така.

Моли го притисна в здрава прегръдка.

— Самият ти едва не си бил убит, така ли е?

— Исусе Христе! И това ли ти каза Джош?

— Да — тя вдигна глава и го загледа очаквателно.

— Те ме видяха, когато излизаха от пещерата — думите му звучаха така, като че ли идваха от царството на Хадес, такъв непоносим студ лъхаше от тях. — Тогава разбрах какво се бе случило. Идваха право към мен. Убих първия с харпуна. Вторият ме нападна, стреля по мен, но не улучи. Тогава извади нож и сряза маркуча ми за въздух.

— О, Господи, Хари! — тя се притисна още по-плътно към него.

— Аз също имах нож. Подарък от баща ми. Успях да убия копелето с него. Но въздухът ми свършваше. Тогава взех бутилката на единия от убийците и слязох долу в пещерата. Беше твърде късно. И майка ми, и баща ми бяха мъртви.

Моли взе лицето му в двете си длани. Усещаше, че още нещо оставаше недоизказано. И за да се освободи от кошмарите си, той трябваше да й разкаже всичко. Зададе много внимателно следващия си въпрос.

— Как си разбрал още с пристигането си, че се е случило нещо ужасно?

Хари отправи поглед към нощта навън.

— Видях втората лодка, закотвена до тази на родителите ми. Пресегнах се и докоснах корпуса й. Усетих опасност. Усетих много силно, че нещо не е наред. Че се е случило нещо ужасно, неизразимо болезнено и страшно.

— Разбирам.

— Намерих ги. Изнесох ги на повърхността. От болка и мъка едва можех да си поема дъх — той разтърка очи. — И водата беше обагрена в червено. Отначало помислих, че това е от лъчите на залязващото слънце. Но в действителност беше кръв.

— Нищо чудно, че още продължаваш да сънуваш кошмари. Хари, ти не си могъл да спасиш живота на родителите си през онзи ден. Но не бива никога да забравяш, че баща ти е спасил твоя.

Думите й привлякоха вниманието му, той извърна поглед от прозореца и го впи в нея.

— Какво?

— Баща ти те е научил как да използваш ножа, нали? Той ти е подарил този, който винаги носиш със себе си. Същият, който си използвал в онзи фатален ден.

— Баща ми ме научи на всичко, което знаеше.

— Уменията, на които те е научил баща ти, са ти спасили живота тогава, точно както играчките, които баща ми направи за мен, спасиха моя живот снощи.

Хари помълча замислено, после кимна.

— Да, така е.

— Понякога не е зле да си спомняш такива неща, Хари. Всички ние сме свързани един с друг. Понякога спасяваме другите, понякога те спасяват нас. Такъв е животът. Но никой не е вездесъщ, Хари. Баща ти е изпълнил своята отговорност към теб, като те е научил на онези неща, които си имал нужда да знаеш, за да можеш да оцелееш в онзи ужасен момент.

— Моли, не разбирам какво се опитваш да постигнеш, но ако това е твоята представа за психотерапия, по-добре се откажи — устните му се изкривиха в горчива усмивка. — Оливия вече ми постави диагноза и ми назначи лечение, което не ми помогна. А тя е голям специалист.

— И какво каза Оливия?

Хари сви рамене.

— Тя ми говори много за разрушителната сила на вината. Каза, че има специални лекарства за този род посттравматичен стресов фактор. Казах й, че не искам да променям гледната си точка спрямо събитията или да се самозалъгвам с хапчета, които ще ме накарат да се чувствам по-добре.

Моли го разтърси леко.

— Това, което аз ти казвам, не е никакъв опит за терапия, а самата истина. Нали ти самият си експерт по въпросите на отделянето на истината от илюзията и измамата? Сега ще ти кажа едно нещо и искам честно да ми кажеш дали мислиш, че е лъжа.

— И какво е то?

Тя не се стресна от гнева, който гореше в погледа му. Интуитивно разбираше, че единственото лекарство за него е да се освободи от измъчващото го чувство за вина. Бе таил в себе си прекалено много горчилка прекалено дълго време.

— Изслушай ме, Хари. През онзи ден баща ти е спасил живота ти и, сигурна съм, че би искал да е точно така. Бил е твой баща, а ти си негов син. През онзи ден той се е погрижил за теб. Било е негово бащино задължение. Така и трябва да бъде. Ти му се отплащал, като на свой ред предаваш знанията си.

Челюстта му видимо се стегна.

— Не разбирам.

— Какво би станало, ако през онзи ден Джош бе слязъл в пещерата? Ако той беше този, който бе срещнал убийците?

Хари се взираше в нея, но не каза нищо. Нямаше нужда. Моли знаеше съвсем точно какво си мисли той. Беше отгледал момчето като свой син и проявяваше бащински инстинкти към него.

— Съгласна съм, че човек като теб никога не би взимал хапчета, за да се чувства по-добре — продължи тихо тя. — Не това е начинът, за да постигнеш душевно равновесие. Ти го правиш, като уравновесяваш ценностите и положителните неща в живота си. Това не е терапия, а карма.

— Карма ли? Изобщо не вярвам в такива глупости.

— Добре, ти си човек на науката, тогава погледни на въпроса от научна гледна точка. Според закона на Нютон на всяко действие има равностойно противодействие. Баща ти е спасил твоя живот, а ти си направил същото за Джош.

— Примерът ти с Нютон е съвсем неподходящ, ако правилно разбирам накъде биеш. Но и не виждам какво общо има това с Джош? Аз никога не съм спасявал живота му.

— Напротив, направи го. Спаси го от тежкото наследство на миналото. Такова наследство можеше лесно да разбие живота му или да го превърне в озлобен и огорчен от живота човек като дядо му. Ти му даде изпълнено с обещания бъдеще. Това е безценен подарък, Хари.

— Всичко, което направих, бе да му осигуря образование.

— Не, дал си му много повече. Ти си за него истински баща. Бори се с онзи дявол Леон за душата му и победи.

Хари облегна влажното си от пот чело на нейното, жест на безкрайна умора.

— Не мислиш ли, че това е твърде странен разговор за дванайсет и половина през нощта?

— Джош не е единственият, когото си спасил — не се остави да бъде отклонена Моли.

— Сега пък за какво говориш?

— Например за Брандън. Помагаш му да започне свой самостоятелен живот, свой бизнес, без да бъде лишен от наследство заради това.

— Брандън няма да ми благодари за това, бъди сигурна.

— Може би не, но това си е негов проблем. Известно ми е, че помогна също на братовчед си Ралей и на жена му. Подозирам, че имаш нещо общо с възможността Еванджелин да купи „Смоук енд мирърс амюзмънт къмпани“. Имам предчувствието, че този списък е безкраен.

— Това са различни неща.

— Не, не са. Важни са, защото са били от полза — Моли вдигна поглед към него и се усмихна. — И знаеш ли какво? Ти днес спаси и моя живот, макар и косвено.

Лицето му застина в твърд израз.

— Не се шегувай с тези неща, Моли.

— Не се шегувам — тя не откъсваше очи от неговите, като желаеше той да види истината. — Казах ти, че идеята за старите играчки ми дадоха две деца. Децата бяха твои, Хари.

— Мои?! — възкликна той, поразен. — Мислех, че аз съм смахнатият тук!

— Бяха твоите деца. Видях ги много ясно. Момче и момиче. Имаха твоите очи.

Хари сложи ръце върху раменете й и я разтърси леко.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си получила видение или нещо подобно?

Моли се усмихна несигурно.

— Така беше, но не е изключено и да се лъжа. Имам много богато въображение.

— Моли…

Тя докосна устните му с върха на пръстите си.

— Мисля, че е време да помислиш за собствени деца. От теб ще излезе фантастичен баща, Хари.

Той остана с отворена от изумление уста. Не можа да пророни нито дума. После я притисна силно и я целуна с такъв копнеж, че Моли направо се разтрепери от желание. Беше удивена от тази остра, мъчителна жажда, която струеше от него и се вливаше в тялото й. Почувства как силите й я напускат и едва успява да си поеме дъх. Цялата бе изпълнена с очакване.

Хари я целуваше по същия начин, както през онази първа нощ. Имаше чувството, че е цвете, понесено във вихъра на ураган. Потрепери от сблъсъка си с бурята и усети мрака в самото й сърце. Сякаш от много далеч до нея достигна нетърпеливият му стон. Усети ръцете му на хълбоците си. Обляната в лунна светлина стая се завъртя пред очите й. Всичките й чувства и възприятия се сляха в невероятен хаос.

Когато след известно време дойде на себе си, се намери легнала по гръб в леглото, нощницата й бе вдигната високо, а Хари внимателно отпусна тялото си върху нейното. Усети натиска на твърдата му мъжественост върху вътрешната страна на бедрото си. Устните му се отлепиха от нейните само за да дарят с милувките си меката й шия. Моли се помъчи да събере мислите си, но те бяха в пълен безпорядък. Чувстваше се потопена в море от наслада. Въпреки всичко успя да осъзнае, че част от тези усещания не произлизаха от нея.

Усещаше дълбок, неистов копнеж, толкова отчаян, че не можеше да го сравни с нищо, просто защото до този момент никога не бе изпитвала нещо подобно. Имаше опасност всеки момент да бъде погълната от този вулкан от чувства, който очевидно е бил сдържан и потискан твърде дълго. Този копнеж бе изпълнен със сексуално желание, но то беше само част от целия чувствен ураган, който се вихреше около нея.

Ръцете на Хари се движеха бавно по тялото й, докосвайки я навсякъде. Зъбите му нежно дразнеха розовите й зърна. Жаждата му за нея просто струеше на вълни от него. Това не беше просто секс, осъзна замаяна Моли. Това беше… нещо друго. Нещо повече.

Мрачна буря зави и затрещя в най-съкровените дълбини на нейната женска същност. Тя усети, че има опасност да бъде погълната от водовъртежа на един мощен несподелен копнеж.

Копнежът на Хари.

Изведнъж, шокирана, Моли разбра. Със заслепяваща яснота осъзна, че това, което изпитваше, идваше от Хари. Чувствата, които я разкъсваха, неутолената жажда, непоносимата самота, отчаянието — всичко идваше от него.

И намираше отговор някъде дълбоко в нея.

Тя реагира инстинктивно. Притисна се до него, разтвори се, предлагайки се цялата. Можеше да задоволи жаждата му за нея, но трябваше да му покаже, че и тя се нуждае от него, за да угаси собствения си копнеж.

— Аз съм тук, Хари.

— Не! — Хари рязко се изправи, като че ли искаше да разкъса невидимата връзка, която ги свързваше здраво. Лицето му носеше отпечатъка на мъка и страдание. — По дяволите, изобщо не исках това да се случва! Заклех се, че никога няма да рискувам отново! Не мога.

И тогава Моли разбра, че страхът й от онова, което се случваше между тях, изобщо не можеше да се сравни с неговия. Странно, но това прозрение вля нови сили в нея.

— Всичко е наред — прошепна. — Хари, ти не си сам.

Погали влажните му от пот рамене с върховете на пръстите си и отново го привлече върху себе си. Покри мъжествено красивото му лице с горещи, трескави целувки.

Тялото му потрепери и той се предаде.

— Моли!

Устните му се сляха с нейните. Тя му се отдаде напълно, дари го с всичко от себе си. Усещаше, че Хари от години се бе борил с този тъмен копнеж, влагайки цялото си самообладание. Но тази нощ силата на волята му се прекърши. Точно както когато се любиха за пръв път. Сега Моли вече знаеше какво бе онова, което бе чувствала по-различно.

— Заедно — прошепна тя. — Ще го постигнем заедно!

— Моли! Господи, Моли!

Хари проникна в нея с дълга, отчаяна въздишка. Започна да се движи в нея бавно, с мощни тласъци, в чудесен упойващ ритъм. Сякаш тялото й бе отворена книга за него, той можеше да го прочете, да го разбере. Неговото тяло се настройваше в синхрон с нейното.

Оргазмът я връхлетя така внезапно, че дори не можа да извика. Посрещна огромните чувствени вълни и им се отдаде изцяло. Смътно долови дрезгавия стон на Хари, израз на собственото му освобождение.

Той се отпусна тежко върху нея. От него се излъчваше удовлетворение, което далеч надхвърляше границите на физическото. Моли разбираше състоянието му, защото самата тя изпитваше същото. Цялост. Завършеност. Съвършенство.

 

 

Часове скука, разнообразявани от мигове на истински ужас.

Думите вибрираха безмилостно в съзнанието на Хари, докато накрая той се събуди. Отвори неохотно очи. Непоколебимо стоеше на страната на истината, но в този момент би продал душата си за някоя правдоподобна лъжа.

Бяха се сбъднали най-лошите му кошмари. Моли бе видяла мрака в него. Целият, без остатък. Беше стояла до него, бе го държава за ръка и бе погледнала в бездната. В съзнанието му отново прозвучаха думите на Оливия: „И сексът между нас стана… някак странен, Хари…“

Но Оливия никога не се бе приближавала до истината. Не бе усетила нищо повече от лек полъх на това, което бе изпитала Моли. И все пак дори онази бледа сянка на истинския мрак бе повече от достатъчна, за да я изплаши до смърт.

Тази нощ бе изложил Моли на мрака, бе й показал бездната. Обзе го страшно отчаяние. Бе изгубил всичко.

Тя се размърда до него. Хари обърна лице към нея и се насили да я погледне в лицето, обляно от лунна светлина. Щеше да открие в него израз на отвращение и страх. Така или иначе тя щеше да го отхвърли. И разбираше, че трябваше да обвинява само себе си.

Моли му се усмихна със сънлива, но топла усмивка.

— Е, мисли ли по въпроса за децата?

Хари се почувства така, сякаш светът се разпадна под краката му. Всичките му рефлекси блокираха. Можеше само да се взира в нея смаян, удивен, като не се осмеляваше да се надява, че е чул добре. Измина доста време, преди да придобие отново дар слово.

— Деца ли? — успя да изрече накрая.

— Наистина трябва да помислиш за такава възможност.

— Деца.

— Да. С мен.

— С теб?

Тя му хвърли поглед, изпълнен с очакване.

— Може би е най-добре да не чакаме твърде дълго. Никой от двама ни няма да стане по-млад.

— Деца. С теб — въпреки отчаяните си опити, той изглежда не бе в състояние да събере мислите си.

Моли докосна страната му с нежни питащи пръсти. Очите й блестяха на лунната светлина.

— Знам, че не съм точно твоят идеал за съпруга. Помня списъка съвсем точно.

Гърлото му бе пресъхнало и Хари преглътна с мъка.

— Какъв списък?

— Списъкът с всички онези неща, които показват колко неподходящи сме един за друг. Аз например обичам мидена супа с домати, а ти без.

Хари поклати смаян глава.

— Доматите са в твоя списък, не в моя.

— Наистина ли? Да, като се замисля, май че е така. В твоя списък има други неща. Скучни. Имаме различни характери, никакви общи интереси, освен взаимната ни работа с предложенията за спонсориране. Просто два кораба, които се разминават в нощта, така каза ти.

— Не — Хари се привдигна се облегна на лакът. Погали нежно голото й бедро, наслаждавайки се на копринената кожа. — Никога не съм казвал нищо за кораби, разминаващи се в нощта. Не бих забравил.

Моли протегна ръка и уви около пръста си кичур от косата му.

— Тогава вероятно имаше нещо общо с факта, че нямам диплома за докторска степен, която да виси на стената до твоята.

— Не. Никога не съм казвал нищо за това, че нямаш докторска степен.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Напълно, абсолютно сигурен?

— Да — отвърна Хари. — Напълно, абсолютно сигурен. Моли, преди да заговорим по този въпрос, ти спомена нещо за деца.

— Беше само лек намек.

Хари трябваше да си поеме дълбоко дъх.

— Значи ме молиш да се оженя за теб?

— Ето това харесвам в един добре образован мъж. Когато обмисли очевидното достатъчно дълго, накрая схваща какъв намек е получил — разсмя се Моли. — Хари, ще се ожениш ли за мен?

— Ами… — той отчаяно търсеше подходящите думи.

— Ами какво?

Хари стисна здраво зъби.

— Ами часовете скука, разнообразявани от мигове на истински ужас?

— Какво за тях? Досега не съм изпитала никаква скука.

— Ами… другото? — много му беше трудно да се осмели да повдигне този въпрос. — Моли, кълна се в Бога, не разбирам какво стана, когато преди малко се любихме. Не искам да разбирам. Само знам, че понякога, в момент на слабост… нещо става твърде силно, интензивно, или нещо такова.

— Знаеш ли какво си мисля? Това има нещо общо с интуитивната дарба на Тревилиънови.

Хари притвори отчаяно очи.

— Не говориш сериозно.

— Хари, един интелигентен човек трябва да е готов да приеме всякакви възможности. Един авторитет в историята на науката веднъж бе писал, че е опасна илюзия да вярваш, че човек винаги може да различи възможното от невъзможното.

— Аз написах това.

— Да де, нали това казах — писател с авторитет. Съгласна съм с теб. Произхождам от семейство на изобретатели, които са успявали, защото не са се обвързвали с илюзиите на сигурността. Мисля, че не трябва да отхвърляме възможността да имаш някаква следа или проблясък на паранормално шесто чувство.

— Не.

Тя обаче не му обърна внимание.

— Възможно е, когато някое особено силно чувство — като сексуалното желание например — вземе връх, повишената интензивност на чувствата да добавя енергия към екстрасензорните ти способности.

— Моли…

— В такива моменти на повишена чувствителност може би става възможно да се случи нещо необичайно. Може би някои от най-съкровените ти мисли могат да минат в съзнанието на този, който е интимно свързан с теб.

— Но това е лудост! Изобщо няма научна основа за такива твърдения.

— Излагам ти едно просто и логично обяснение на нещо, което не може да бъде обяснено по друг начин. Сега ще спреш ли да мърмориш и ще отговориш ли на въпроса ми?

Хари с върховно усилие се опита да се вземе в ръце и отново да овладее чувствата си. Претърколи я и я постави върху себе си. Зарови пръсти в чудесната й разрошена коса, притегли главата й към себе си за една дълга целувка. В нея се съдържаше отговорът му, но в случай че тя все пак не бе разбрала, изговори думите гласно:

— Да, ще се оженя за теб.