Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (16)

Шестнадесета глава

— Ще се омъжваш за Хари Тревилиън? — Вениша ритна настрани поръбеният с дантела шлейф на бухналата бяла булчинска рокля. Откъсна поглед от огледалото и се втренчи в Моли с нямо удивление. — Не може да говориш сериозно!

— Напротив. Говоря напълно сериозно — отвърна Моли, която се бе настанила на един стол и нервно потропваше по облегалката.

Знаеше, че продавачката зад щанда чува всичко. Една клиентка учтиво извърна поглед, но беше очевидно, че тя също се бе превърнала в слух. Бутикът, който предлагаше булчински рокли и официални облекла за сватбени тържества, не беше много голям. Изненаданото възклицание на Вениша не остана незабелязано.

— Но, скъпа, нали ти сама каза, че двамата с Тревилиън нямате абсолютно нищо общо! — продължи леля й, без да обръща внимание на знаците на Моли да запази дискретност. — Каза също, че той е съгласен с теб.

— Според мен Хари е стигнал до извода, че все пак имаме повече общи неща, отколкото е смятал първоначално — тя огледа с критичен поглед роклята от горе до долу. — Сигурна ли си, че искаш да се появиш с този дълъг шлейф?

— Какво? О, шлейфът. Винаги съм искала да нося рокля с шлейф — очите на Вениша заблестяха, докато сваляше сатенената долна част на роклята. — В тази рокля се чувствам различна жена. Бог ми е свидетел, че когато се оженихме с чичо ти, не можех да си позволя дори нова рокля. Този път ще направя всичко както трябва. Кътър също настоява.

— Радвам се за теб — Моли изведнъж бе осенена от една мисъл. — Знаеш ли какво? Ще направя същото.

— Но за какво говориш, за Бога?

— За моята сватба аз също няма да се ограничавам. Разкошна рокля, много гости, такива неща. Мога да си го позволя, а ще е добре и за Хари.

— Ще е добре и за Хари? — радостта в погледа на Вениша изчезна. — Подозирах, че може да се случи нещо подобно. Кътър също беше много разтревожен. И двамата се страхувахме, че твърде много се обвързваш с Тревилиън.

— Точно така, обвързана съм.

— Моли, изслушай ме, моля те. Много добре разбирам какво означава да изпитваш романтични чувства. В края на краищата Кътър е изключително романтичен. Но ти си достатъчно голяма да знаеш, че има разлика между внезапно пламнала страст и истинска любов.

— Точно така.

— Ти искаш за себе си това, което имаме Кътър и аз — погледът на Вениша се замъгли. — Искрена любов.

— Разбира се.

— Скъпа, не мисля, че можеш да намериш такива неща с мъж като Хари Тревилиън. Той изобщо не е твоят тип. Трябва да погледнеш реалистично на връзката си с него.

— Но аз гледам реалистично, лельо Вениша.

„Далеч по-реалистично, отколкото някой би могъл да предположи“, помисли си тъжно.

„Реалистично“ означаваше да приеме факта, че Хари е различен. „Реалистично“ означаваше да приеме, че той трябва да извърви дълъг път, преди да бъде в състояние да признае, че е влюбен, ако се приеме, разбира се, че изобщо го направи. Хари се отдръпваше и проявяваше упоритост към всичко, което не може да се обясни с помощта на логиката и науката. Нямаше съмнение, че той трябва да се пребори с много неща в себе си, преди да бъде в състояние да се справи с такова нелогично чувство като любовта.

„Реалистично“ означаваше да приеме, че Хари е човек, който води борба със собствената си природа.

Миналата нощ, в най-сюблимния момент на страстта им, Моли бе осъзнала най-съкровената истина за него. Хари бе преследван не от спомена за смъртта на родителите си, както мислеше Оливия. Въпреки че без съмнение щеше да страда от време на време от кошмари до края на живота си, той бе намерил начин да се справя с ужасните спомени. Силната му воля и самоконтрол бяха доказателство за това. Както и че бе успял да постигне толкова успехи в живота си. Травмата от този случай не му бе попречила да си изгради завидна кариера, нито пък му бе повлияла дотам, че да не може да се грижи за Джош. Хари се справяше еднакво добре и с трудната си и взискателна работа, и с не по-малко трудните си роднини. Самият той дори бе споменал, че през последните няколко години кошмарите му са намалели значително.

Не! Въпреки че винаги щеше да го преследва чувство за вина, не в това се състоеше истинският му проблем. Истинският му проблем се състоеше в това, че бавно бе разкъсван на парчета от противоречивите сили на собствената си природа. Моли бе осъзнала това с болезнена яснота.

За човек като Хари, който се отличаваше със забележителен аналитичен ум и който се гордееше с интелектуалните си способности и възможности за самоусъвършенстване, нямаше нищо по-ужасно от мисълта, че е възможно да притежава някакви паранормални способности. Той просто отхвърляше съществуването на нещо, което не можеше да се обясни или разбере.

„Реалистично“ означаваше да бъде търпелива, докато Хари се бореше да обедини противоположностите, разкъсващи душата му. Каквото и да представляваше шестото чувство на Хари, то бе нещо много повече от интуиция, основана на знанията му и на миналия му опит. Той осъзнаваше този факт. Точно с това не можеше да се примири, точно това разкъсваше душата му.

О да, Моли бе изключително, болезнено реалистична, що се отнасяше до връзката й с Хари. Това означаваше също да приеме, че каквото и да представляваше талантът или дарбата му, тя можеше да му попречи да изрази любовта си по начина, по който другите правеха това.

Моли бе абсолютно сигурна, че между тях двамата съществува невидима връзка. Бе убедена, че Хари също го знае. Не можеше да се отрече дълбокия копнеж у него, нито удовлетворението, което намираха заедно. Би дала много, за да получи поне малко от малко романтика от всичко, което се случваше между нея и Хари. В края на краищата, щеше да се омъжи за човек, който нито веднъж не й бе казал, че я обича. Разбира се, тя също не му го бе казала.

Изглежда Вениша не осъзнаваше, че Моли бе потънала дълбоко в мислите си.

— Най-същественото е, че ти съвсем не си бедна, скъпа — продължи упорито тя. — Не ми е приятно да ти го кажа, но жена в твоето положение трябва сериозно да обмисли и да прецени какъв точно е интересът на мъжа към нея, преди да се реши да встъпи в брак. Несъмнено си научила този урок, тъй като преживя доста неприятности с Гордън Брук.

— Ти също не живееш на границата на социалния минимум, лельо Вениша. Но не ми изглежда да се тревожиш за интереса на Кътър към теб.

— Това е различно и ти го знаеш. Кътър е доста заможен. Сама видя яхтата и къщата в Мърсър айлънд. Кътър е финансово осигурен.

— Хари също.

— Знам, че е от семейство Стратън, но нали чу, когато Кътър обясни, че Хари няма достъп до парите им.

— Хари няма нужда от техните пари. Има си свои.

— Имаш предвид книгите и хонорарите, които получава като консултант? Скъпа, тези доходи едва ли ще го направят богат! Той пише академични трудове, а не бестселъри. Сигурна съм, че според стандартите на много хора тези хонорари са съвсем приличен доход, но в никакъв случай не може да се сравнява с твоя собствен. Ти си много богата жена, Моли.

— Само ако вземеш предвид парите на фондация „Абъруик“.

— Човек трудно може да не ги вземе предвид. Ти контролираш тези пари, скъпа. Питам се дали не се жени за теб, за да сложи ръка на приходите от фондацията.

— Можеш да се успокоиш — отвърна Моли. — Ако искаш да знаеш истината, той никога не ме е молил да се омъжа за него.

Вениша я погледна смаяно.

— Не е ли?

— Аз бях тази, която предложи брак. Изобщо не беше лесно. Трябваше с много труд да измъкна от него утвърдителен отговор.

„Хари може и да притежава необикновена дарба да усеща нещата под повърхността, помисли си Моли, но в някои отношения не вижда по-далеч от носа си.“

 

 

— Не мога да повярвам! Ще се омъжиш за него? — изражението на Теса бе не по-различно от това на Вениша. — Мислех си, че става дума само за любовна връзка.

— Нещата се променят — Моли отвори един брой на „Поуст Интелиджънсър“, който лежеше на бюрото й, и огледа критично рекламата на „Абъруик тий енд спайс“. — Изглежда страхотно. Мястото също е избрано подходящо. Точно до статията за ползата от чая за здравето на човека.

Помощничката й хвърли един поглед на статията.

— Приятелката ми, която работи във вестника, ми каза, че тази статия е предвидена за днешното издание. Обадих се в отдел „Реклами“, за да поставят нашата реклама до нея.

— Много добре. Напомни ми някой от идните дни да ти повиша заплатата.

— Готово. Виж какво, сигурна ли си, че постъпваш правилно? Какво всъщност знаеш за Хари Тревилиън?

— Достатъчно!

— Как не! Знаеше много повече за Гордън Брук и видя как свърши всичко.

— Сериозно се съмнявам, че ще заваря Хари да чука някоя продавачка върху чували с кафе.

— Сигурна ли си?

— Напълно, абсолютно сигурна.

— Но как можеш да бъдеш толкова сигурна?

Моли се замисли. Не можеше по никакъв начин да опише връзката, която съществуваше между нея и Хари. Нямаше как да обясни, че ако тази връзка се разклати, тя веднага щеше да разбере. Но дори и без това интуитивно чувство знаеше, че логиката е на нейна страна. Отношенията на Хари с трудните му роднини бяха доказателство, че той поемаше отговорности и ги спазваше, дори когато не получаваше подкрепа и благодарност от тях. От нея обаче щеше да получи цялата подкрепа, която можеше да му даде.

— Хари е лоялен — отвърна просто.

Халката на носа на Теса леко потрепна.

— Обади ли се вече на Келси, за да й кажеш?

— Не. Не искам да отвличам вниманието й от курса. Ще й кажа, когато се прибере — Моли внезапно се усмихна весело. — Знаеш ли, двете с Келси можете да ми бъдете шаферки!

— Само не ми казвай, че планираш голяма традиционна сватба!

— Точно такава планирам — отвърна уверено Моли.

 

 

Хари вървеше бавно по мрачните коридори на Аквариума. Спираше поглед ту на един, ту на друг осветен басейн. Отвсякъде го гледаха студени безизразни очи.

По тялото му премина ледена тръпка. Струваше му се, че съществата от другата страна на стъклото го наблюдават преценяващо. За тях той, както и всичко друго, представляваше само една от двете възможности — храна или опасност.

Светът е прост за онези, които притежават прост разум и са движени от първични инстинкти, мислеше си Хари. В такъв случай не е трудно да вземеш решение. Възможностите за избор са ограничени. Сложни емоции и чувства не съществуват.

Когато човек е попаднал в капана на черната бездна, няма нужда от сложни, разяждащи душата чувства. Необходими са му само простите. Гняв. Страх. Глад. За надежда място нямаше.

Спря пред огромен аквариум, обитаван от няколко големи риби, които го фиксираха с немигащите си студени очи. Пое си дълбоко дъх и остави спомените от изминалата нощ да го завладеят и да го изпълнят с надежда и топлина.

Моли го желаеше. Тя не се страхуваше от мрака в него. Беше го помолила да се ожени за нея. Искаше да има деца от него. Позволи на тази мисъл да проникне в душата му. В тъмнината избухнаха пламъци.

Остана пред огромния аквариум още известно време, след това с твърда крачка излезе от полумрачните коридори на сградата.

Отвън, обляна от слънчева светлина, го чакаше Моли. Хари спря на изхода и я загледа, като не преставаше да се удивлява. Тя се бе облегнала на една колона, лекият бриз развяваше разкошната й коса с цвят на мед. Усмихна му се щастливо, когато го забеляза сред тълпата от туристи и забързани за обяд служители, помаха с ръка и забърза нетърпеливо към него.

— Ето ме, Хари. Умирам от глад — беше останала без дъх.

— Аз също — той я хвана за ръка и я поведе към един малък крайбрежен ресторант.

— Случило ли се е нещо? — попита Моли.

— Не съм сигурен.

— Какво трябва да означава това? — погледна го разтревожено тя. — Хари? Какво има?

— Може би нищо.

— Аха! Получил си още някое видение, нали?

— Може би. Ще ти съобщя подробности, след като приключим с мидите и пържените картофи.

Хари осъзна, че точната й реакция вече бе престанала да го удивлява. Очевидно бе приел факта, че тя почти винаги безпогрешно улавяше променливите му настроения. Моли наистина чувстваше кога той потъва в размисъл и кога бе сериозно разтревожен. Дори родителите му не го бяха разбирали така, както тя. Никой никога не бе го разбирал толкова добре.

Две минути по-късно двамата седяха на една малка кръгла маса, отделена от движението по тротоара с ниска, красиво изработена бариера.

Хари поля обилно с оцет пържените миди в чинията пред себе си, обмисляйки откъде да започне.

— Прегледах отново тетрадката на Кендъл.

— Намери ли нещо интересно?

— Нищо повече от това, което вече ни е известно. Прочетох внимателно всяка страница. Няма никакъв друг намек за плановете му да те плаши, освен онези чертежи на механизмите, които вече познаваш.

— И никакви бележки, свързани с желанието му за отмъщение?

— Не, нищо подобно. Кратките описания на механизмите на револвера и на злия дух са стегнати и делови.

Моли остави вилицата си с набодена пържена мида обратно в чинията.

— Делови?

— Знаеш какво имам предвид — махна неопределено с ръка той.

— Хм — Моли замислено продължи да се храни. — В тях няма страст, така ли?

Хари се замисли над думите й. Моли бе изрекла на глас това, което го безпокоеше.

— Може би точно тук се крие загадката. Човек би си помислил, че този, който се е отдал на отмъщение, ще прояви повече чувства към творението си. Такива чертежи и скици са строго индивидуални. На тренираното око те говорят много.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Наистина, улавяла съм разликата в скиците на сестра ми, когато наистина е ентусиазирана за някой проект. Линиите са направени със замах. В тях се чувства нетърпение и оптимизъм.

— Точно така. Веднъж ме помолиха да прегледам едни скици, направени от човек, който имал намерение да вдигне във въздуха една лаборатория, защото си мислел, че компанията му е откраднала идеите. Беше направил някои скици на малка бомба, която да изпрати анонимно в изследователския отдел. В тях забелязах нещо, което не присъстваше в другите му работи. Някакво напрежение и гняв. Имах чувството, че този гняв направо струи от чертежите му.

— Това интуиция ли беше или видение?

Хари се намръщи.

— Нито едното, нито другото. Беше все едно да оценяваш почерка на някого. В такива неща е възможно да се открият и гнева, и лудостта.

— Ти можеш да ги видиш, но се обзалагам, че много малко хора са способни на това. Какво стана с побъркания изобретател?

— Хванаха го, когато се опитваше да изпрати бомбата по пощата.

— Хванали са го, защото ти си си направил правилно заключение от чертежите му, така ли е? — усмихна се Моли.

В отговор той сви рамене.

— Помолиха ме само да дам мнението си. Казах на ченгетата, че без всякакво съмнение този тип възнамерява да извърши атентата и е способен да извърши убийство. Казах им също, че, съдейки по изпипаните подробности по схемите, бомбата ще подейства безотказно.

— Господи, животът ти наистина не може да се нарече скучен, Хари.

— Всъщност, животът ми си вървеше съвсем монотонно, докато не се появи ти.

— Дори за миг не го вярвам — засмя се тя.

— Ако трябва да бъда напълно откровен — продължи Хари, като натъртваше на всяка дума, — с удоволствие бих минал и без някои вълнения, които внесе в живота ми. За нещастие, не им виждам края, преди да хванат Кендъл.

— Ще го хванат — заяви уверено Моли. — Нали си спомняш какво каза детективът, с когото говорихме вчера. Сега, след като знаят, че наистина е опасен, лесно ще го проследят. Искаш ли да поговорим за сватбата?

Хари едва не се задави. За пръв път от снощи тя споменаваше за предложението, което му бе направила. Стисна здраво чашата и отпи жадно от чая с лед.

— Хари, добре ли си?

— Да — той отпи още една глътка чай и постави много внимателно чашата на масата. След това се покашля леко. — Мислех си за съвсем скромна сватба. Може би в Лас Вегас.

— Аз пък си мисля за нещо голямо и тържествено — обяви Моли.

Хари я погледна предпазливо.

— Имаш ли много приятели, които би искала да поканиш?

— Да. А освен това не бива да забравяме семействата Стратън и Тревилиън.

— Шегуваш ли се? Стратънови и Тревилиънови няма да останат заедно в едно помещение дори само колкото свещеникът да изрече сакралните думи.

— Хм!

— Забрави за голямата и тържествена сватба. Ще трябва да се задоволим с обикновена церемония или пътуване до Вегас. Сама избери — той замълча за момент. — Ако разбира се, все още не си се отказала и приемаш сериозно този въпрос.

— О, нямаш представа колко сериозно го приемам! — отвърна тя.

Хари не можеше да отрече облекчението, което изпита в този момент.

 

 

На следната вечер Моли стоеше сама във всекидневната на Хари. Въздухът в апартамента направо вибрираше от напрежение. Оливия се намираше в кабинета от около двадесет минути, а иззад плътно затворената врата не долиташе нито звук.

Веднага се бе оттеглила, след като Оливия ясно даде да се разбере, че желае да разговаря насаме с Хари. Той изобщо не изглеждаше очарован, но прие положението с обичайния си стоицизъм.

Моли наблюдаваше как летният полумрак постепенно се стопява, отстъпвайки място на нощта, и си мислеше за двамата в кабинета. Никак не бе лесно да разбере какво бе намерил Хари в бившата си годеница. Хвърли поглед на часовника. Бяха минали още пет минути. Отново се върна към книгата, която се опитваше да чете.

Вратата на кабинета се отвори и Оливия се запъти право към нея. От Хари нямаше и следа.

— Свършихте ли? — учтиво се осведоми Моли.

— Да. Беше семеен въпрос.

— Обичайно за Хари — кимна тя.

— Моля? — намръщи се Оливия.

— Нищо. Просто шега.

Оливия хвърли поглед към вратата на кабинета с израз на гняв и раздразнение.

— Хари отново е изпаднал в лошо настроение.

— Може би просто размисля. Да ти направя ли чаша чай?

— Не, благодаря. Обадиха му се по работа, точно когато се готвех да си тръгвам. Все още говори по телефона.

Моли понечи да се изправи.

— Ще те изпратя.

— Не е необходимо — усмихна се хладно Оливия. — Знам пътя.

— Сигурна съм, че е така.

— Хари ми каза, че двамата ще се жените.

— Точно така — не можа да скрие победоносната си усмивка Моли. — Между другото, планирам голяма сватба.

— Така ли?

— Всички ще бъдат поканени, и от двете семейства, разбира се.

— Това би било наистина интересно — Оливия се поколеба за миг. — Бих искала да ти задам един личен въпрос, ако нямаш нищо против.

— Нямам. Въпреки това не мога да ти обещая, че непременно ще ти отговоря.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Да, благодаря ти.

Оливия сви ядно устни. Отново погледна към затворената врата на кабинета.

— Може би не трябва да ти казвам това, но професионалното ми мнение е, че Хари има сериозни проблеми. Трябва да се подложи на психотерапия.

— Хари е различен от всички останали, по това две мнения няма. Но не мисля, че се нуждае от психоаналитик.

— Съжалявам, че трябва да ти кажа това, но аз го познавам много по-добре от теб и мисля, че ще е грешка, ако се ожените. Този брак е обречен на провал.

— Ти да не си се побъркала?

Оливия я погледна студено.

— По професия съм психоаналитик. Смятах, че знаеш.

— Знам. Хари ми каза. Моите уважения към професионализма ти, Оливия, но мисля, че не познаваш добре Хари. Той е изключителен човек.

— Хари е дисфункционален, не изключителен — сряза я Оливия. — По всяка вероятност страда от посттравматичен стресов фактор и периодични пристъпи на депресия. За да бъда съвсем откровена, ще ти кажа, че се нуждае от специализирано лечение.

— Нуждае се от лечение ли? — Моли сбърчи нос. — Не мисля, че такава възможност ще го заинтересува.

— Аз не се шегувам, Моли. Въпросът е сериозен. Не бих те посъветвала да се омъжваш за човек с проблемите на Хари.

— Успокой се, нямам и намерение да искам съветите ти.

— Виж какво, Моли, двамата с Хари не се познавате от дълго време. Отношенията ви са още в най-ранна фаза. Трябва да знаеш, че рано или късно Хари ще покаже някои клинично значими аномалии в сексуалните си отношения с теб.

Моли вдигна повелително ръка.

— Спри дотук! Не съм някоя от твоите пациентки, Оливия. Нямам намерение да обсъждам сексуалния си живот с теб!

— Опитвам се да те спася, за да не направиш ужасна грешка.

— Няма нужда да се притесняваш за това. Изобщо няма нужда да ме спасяваш от Хари.

Оливия присви подозрително очи.

— Известно ти е, че той е изключен от завещанието на семейство Стратън, нали? Хари е в постоянен конфликт с дядо си. Няма да види и цент от парите му.

— Парите нямат нищо общо с това. Лека нощ, Оливия.

— Ти си или много глупава, или много лековерна.

— Невероятно! Искаш да кажеш, че имам избор? — усмихна се Моли.

Оливия се завъртя на токчетата си и бързо се отправи към изхода. Дори не си направи труд да се сбогува. Вратата се хлопна зад гърба й.

Когато се обърна, Моли видя Хари, застанал на рамката на вратата на кабинета си. Гледаше замислено в посоката, в която бе изчезнала Оливия. После извърна поглед към Моли и очите им се срещнаха.

— Клинично значими аномалии? — повтори бавно той.

— Чул си какво каза тя, нали?

— Само последната част. Оливия съобщи ли ти пълната си диагноза?

— Да, но ако бях на твое място, не бих й обърнала внимание. Тя е просто една обсебена от фиксидея жена. Може би точно заради това е станала психоаналитичка. Тя самата търси отговор на собствените си проблеми.

— Разбирам — процеди през зъби Хари.

— Което не означава, че отричам възможността човек да получи помощ от добър терапевт — продължи Моли с обезоръжаваща откровеност. — Просто трябва много внимателно да избере специалист, на когото да се довери.

— Да се довери…

— Точно така. Трябва да се намери такъв терапевт, чиито методи не влизат в противоречие с мислите, чувствата, характера, манталитета на пациента.

— Говориш като експерт.

— След като майка ми почина, известно време се консултирах с психоаналитик — отвърна тя. — Всъщност, консултирах се с половин дузина некадърници, преди да попадна на истинска специалистка, с която можех да говоря открито. Тя ми помогна да се справя с някои проблеми.

— Какви проблеми?

Моли се поколеба, спомените й се върнаха към онези трудни дни, когато бе само на двадесет години и изпитваше ужасен страх.

— Имах чувството, че отговорностите, с които трябваше да се заема, ще ме пречупят. Страхувах се, че няма да се справя. Изпитвах гняв, че трябваше да се изправя съвсем сама срещу толкова трудности. Психоаналитичката беше наистина много добър специалист. Посетих я само няколко пъти, защото не можех да си позволя повече. Но помощта, която получих, беше безценна.

Хари се усмихна закачливо.

— И мислиш, че това те прави компетентна в тази област?

Тя го изгледа замислено.

— Не се изискват специални знания, а само здрав разум, за да се разбере, че Оливия не е в състояние да ти постави обективна диагноза. Тя си има собствени проблеми, които са свързани с теб.

В очите му проблесна интерес.

— Какви по-точно?

— Не е ли очевидно?

— Не и за мен.

— Бих казала, че тя се чувства виновна за развалянето на годежа. Търсейки благовидна причина да обясни постъпката си, тя се опитва да убеди околните, а най-вече себе си, че имаш психически отклонения, поради които е невъзможно да имаш нормална връзка с някоя жена.

— И ти мислиш, че тя може би не е права?

— Разбира се, че не — усмихна се Моли. — Ти наистина си различен, Хари. Различен от всички, които познавам. Затова от теб ще стане чудесен съпруг и баща.

Хари остана замислен за момент.

— Може би имаш обяснение и за клинично значимите аномалии?

— Може би наистина имам. Кой ти се обади?

— Фъргюс Райс.

— Открил ли е нещо?

— Преди два часа Уортън Кендъл е катастрофирал със синия си форд. Паднал от една скала по магистрала номер едно в Орегон на път за Калифорния. Загинал на място.

Изминаха няколко секунди, преди Моли да осъзнае цялата значимост на този факт. После скочи възбудено от дивана и се хвърли в прегръдките на Хари.

— Значи всичко свърши!

Той безмълвно я притисна към гърдите си.