Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Скатах спря до вратата на стаята на Софи и изгледа близнаците с тревистозелените си очи.

— Починете си — каза тя, повтаряйки съвета на Фламел, и добави: — Не излизайте от стаите. Може да чуете странни звуци отвън — не им обръщайте внимание. Вие сте в пълна безопасност, докато сте между тези стени.

— Какви звуци? — попита Джош. Въображението му се бе развихрило и той започна да съжалява за всички часове, които бе прекарал в игра на „Дуум“ или „Куейк“ и които го караха да се плаши от глупости.

Скатах се замисли за миг.

— Писъци, може би. Животински вой. А и смях. — Тя се усмихна. — Повярвайте ми, не бихте искали да разберете, чий е този смях. — После добави без следа от ирония: — Сладки сънища.

Джош Нюман изчака Скатах да се скрие зад ъгъла на коридора и се обърна към сестра си.

— Трябва да се махнем оттук.

Софи прехапа долната си устна толкова силно, че двата й предни зъба оставиха следи в нея, а после кимна.

— И аз си мислех същото.

— Мисля, че ни грози сериозна опасност — рече напрегнато Джош.

Софи отново кимна. Този следобед събитията се бяха развили толкова бързо, че тя не беше имала време да си поеме дъх. В един момент си работеше в кафенето, а в следващия двамата с брат й вече бягаха през Сан Франциско, заедно с мъж, който твърдеше, че е шестстотингодишен алхимик, и момиче, което изглеждаше не по-голямо от нея, но Фламел се кълнеше, че било жена-воин на две хиляди и петстотин години. И вампир. — Все се оглеждам за скрити камери — промърмори тя, озъртайки се.

— Камери ли? — Джош се сепна, но моментално схвана мисълта на близначката си. — Искаш да кажеш като в предаването „Скрита камера“? — Почувства се неловко и усети, че се изчервява: ами ако беше успял да се представи като идиот пред цялата нация? Никога повече нямаше да може да си покаже лицето в училище. Заозърта се нагоре към ъглите на стаята, търсейки камерите. Те обикновено бяха скрити зад огледала. В стаята нямаше такива, но Джош знаеше, че това не означава нищо; сега имаше камери, които бяха толкова малки, че можеха да бъдат скрити навсякъде. Една внезапна мисъл го порази. — Ами птиците?

Софи кимна още веднъж.

— И аз все се връщам към птиците. Всичко друго би могло да е специални ефекти: Торк Алта може да са дресирани животни и хора в специални костюми; това, което се случи в доджото на Скатах, може да е инсценирано, а плъховете да са били дресирани. Но не и птиците: бяха твърде много и съсипаха колата наистина. — Именно птиците окончателно я бяха убедили, че двамата с Джош се намират в реална опасност… защото ако те бяха истински, значи всичко останало също бе истинско.

Джош пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и застана до един отворен прозорец. Гъстият листак стигаше почти до перваза и макар че на прозореца нямаше стъкло, нито една от безбройните буболечки, които летяха във вечерния въздух, не влизаше в стаята. Той се отдръпна, когато една яркосиня змия, дебела колкото китката му, се подаде измежду листата и от устата й се стрелна език, дълъг поне двайсет сантиметра. После змията изчезна и се появи облак малки жужащи светлинки, които се носеха стремително сред дърветата. Те профучаха покрай прозореца и Джош би се заклел, че целият рояк се състоеше от около дузина мънички крилати жени, не по-големи от показалеца му. Светлината се излъчваше от телцата им. Той облиза пресъхналите си устни.

— Добре, да предположим, че това е истинско… всичко — магията, древните раси — и това ме връща към първоначалната ми мисъл: трябва да се махаме оттук.

Софи се приближи до прозореца, застана зад брат си и постави ръка на рамото му. Беше по-голяма от него с двайсет и осем секунди — по-малко от половин минута, както винаги й напомняше Джош, — но тъй като майка им и баща им толкова често отсъстваха, тя бе поела ролята на по-голяма сестра. Макар че той вече беше цели пет сантиметра по-висок от нея, Софи винаги щеше да го смята за своето малко братче.

— Съгласна съм — каза тя уморено. — Трябва да опитаме да се измъкнем.

Нещо в гласа й накара Джош да я погледне.

— Ти не вярваш, че ще се измъкнем — каза той с равен глас.

— Да опитаме — рече тя, без да му отговори. — Но съм сигурна, че ще тръгнат след нас.

— Фламел каза, че Дий ще е в състояние да ни проследи. Сигурен съм, че Фламел — или Скатах — също могат да го направят.

— Фламел няма причина да ни следи — напомни му Софи.

— Но Дий има — отвърна Джош. — Какво ще стане, ако се приберем у дома и Дий и хората му ни последват там? — мислеше той на глас.

Софи сбърчи вежди.

— Мислех за това. Фламел каза, че ние ще можем да виждаме магическата аура, която обкръжава хората.

Джош кимна.

— Хеката не е пробудила магическите ни сили. — Тя сбърчи вежди отново, мъчейки се да си спомни точно какво бе казал Никола Фламел. — Фламел каза, че миришем на дива магия.

Джош подуши въздуха.

— Аз не усещам нищо. Никакви плодове, портокали или ванилов сладолед. Може би няма да можем да долавяме миризмите, преди това да стане.

— Ако успеем да се върнем вкъщи, можем да заминем за Юта, при мама и татко. Бихме могли да останем с тях до края на лятото, докато всичко това отмине.

— Идеята не е лоша — съгласи се Джош. — Никой няма да ни намери в пустинята. А в момента горещата, скучна, пясъчна пустиня ми звучи наистина примамливо.

Софи погледна към вратата.

— Има само един проблем. Това място е истински лабиринт. Мислиш ли, че ще можеш да намериш пътя до колата?

— Струва ми се, че да. — Той кимна. — Всъщност сигурен съм.

— Да вървим тогава. — Тя провери дали безполезният сега мобилен телефон е в джоба й. — Да вземем багажа ти.

Пред вратата на стаята на Софи близнаците спряха и огледаха коридора. Той беше пуст и тънеше в пълен мрак, с изключение на местата, където дълги кристали с неправилна форма излъчваха млечнобяла светлина.

Някъде в далечината отекна звук, който приличаше на смях или писък. Те се втурнаха през коридора към стаята на Джош, а меките им гуменки не предизвикваха никакъв шум при допира си до пода.

— Как изобщо попаднахме в тази бъркотия? — запита се на глас Джош.

— Предполагам, че просто сме били в грешното време на грешното място — рече Софи. Тя беше останала на вратата, за да наблюдава коридора. Но още докато изричаше това, осъзна, че има нещо повече. Тук ставаше и нещо, свързано с пророчеството, за което говореше Фламел, нещо, касаещо тях. Самата идея за това я ужаси.

Близнаците се измъкнаха в коридора и тръгнаха през овалните стаи, без да бързат, като оглеждаха всяка от тях, преди да влязат. Постоянно спираха и се вслушваха в откъслечните разговори на езици, които приличаха на човешки, или в музиката, изпълнявана на неизвестни инструменти, която се носеше по коридора. Веднъж писклив изблик на маниакален смях ги накара да се шмугнат в най-близката стая. Той като че ли се приближаваше към тях, а после изчезна. Когато се измъкнаха предпазливо от стаята, близнаците забелязаха, че всички светещи кристали в коридора са потъмнели до кървавочервено.

— Радвам се, че не видяхме какво мина — рече треперливо Джош.

Софи въздъхна в отговор. Брат й водеше; тя го следваше на две крачки зад него с ръка на рамото му.

— Знаеш ли накъде отиваме? — прошепна Софи, приближавайки уста до ухото му. Всички стаи й изглеждаха еднакви.

— Когато влязохме в къщата, забелязах, че стените и подът са тъмни, но докато вървяхме навътре по коридора, цветът изсветляваше. Тогава осъзнах, че минаваме през различен вид дървесина, също като кръговете на един пън. Просто трябва да следваме коридора, който води към тъмното дърво.

— Умно — каза Софи впечатлена.

Джош я погледна през рамо и се ухили.

— Казвах ти, че онези игри не са загуба на време. Единственият начин да не се загубиш в игрите с лабиринти е да си отваряш очите за издайнически детайли като шарките на пода и тавана и да помниш откъде минаваш, за да можеш да се върнеш, ако се наложи. — Той излезе в един коридор. — И ако съм прав, главният вход трябва да е… там! — завърши той триумфално.

 

 

Близнаците се втурнаха през голямото открито пространство пред гигантското дърво-дом и стигнаха до пътечката между дърветата, която водеше назад към колата. Макар че нощта вече бе паднала, нямаха проблеми със зрението. Ярката луна висеше ниско в небето и то бе изпълнено с необикновено много блестящи звезди, които заедно с лъкатушната ивица сребрист прах високо на небосвода придаваха на нощта странно сивкаво сияние. Само сенките оставаха непрогледно тъмни.

Макар че не беше студено, Софи потрепери: усещаше нещо нередно в нощта. Джош съблече своя суичър с качулка и я наметна върху раменете на сестра си.

— Звездите са различни — прошепна тя. — Толкова са ярки. — Погледна нагоре към небето, опитвайки се да го види през клоните на Игдразил. — Не мога да видя Голямата мечка, а и Полярната звезда липсва.

— Освен това снощи нямаше луна — рече Джош, като кимна натам, където пълната луна се издигаше огромна и жълто-бяла над върховете на дърветата. — Поне в нашия свят нямаше — добави той сериозно.

Софи се загледа в луната. В нея имаше нещо… нещо нередно. Тя се опита да различи познатите кратери и усети как стомахът й се сви от внезапна мисъл. Ръката й трепереше, когато я вдигна, за да посочи.

— Това не е нашата луна!

Джош също се вгледа, примижавайки срещу светлината. После разбра какво има предвид сестра му.

— Повърхността е… различна. По-гладка — каза той тихо. — Къде са кратерите? Не мога да видя Кеплер, Коперник или дори Тихо.

— Джош — каза бързо Софи, — мисля, че виждаме нощното небе, отпреди хиляди години, може би стотици хиляди. — Тя погледна нагоре. Джош се сепна, когато забеляза, че лунната светлина придаваше на лицето й вид на скелет, и смутен, бързо извърна поглед. Винаги бе бил близък със сестра си, но последните няколко часа му бяха напомнили колко важна е тя за него.

— Скатах не каза ли, че Хеката е създала това царство на сенките? — попита Джош. — Обзалагам се, че го е моделирала по подобие на света, който помни.

— Значи това е нощното небе и луната, каквито са били преди хиляди години — рече благоговейно Софи. Прииска й се да си носеше дигиталния фотоапарат, за да запечата необикновения образ на гладката луна.

Близнаците още гледаха към небето, когато една сянка прелетя пред луната — би могло да е птица… само че размахът на крилете беше твърде голям, а и никоя птица нямаше змиевидна шия и опашка.

Джош сграбчи ръката на сестра си и я задърпа към колата.

— Наистина започвам да намразвам това място — промърмори той.

Джипът си стоеше там, където го бяха оставили, паркиран на пътеката. Луната осветяваше натрошеното предно стъкло, върху което тъмнееха назъбените петна на дупките. Сиянието открояваше ясно и белезите по корпуса на колата — драскотините и браздите. Покривът беше осеян със стотици мънички дупчици, където птиците бяха накълвали метала, задната чистачка висеше на парче гума, а страничните огледала изобщо липсваха.

При гледката на джипа, близнаците най-сетне започнаха да осъзнават истински птичата атака. Софи прокара пръст по драскотините на единия прозорец. Тези няколко милиметра стъкло бяха единствената защита за плътта й от птичите нокти.

— Да тръгваме — подкани я Джош, като отвори вратата и се настани на шофьорското място. Ключовете си стояха, където ги беше оставил.

— Малко ми е съвестно, че бягаме от Фламел и Скати, без да им кажем нищо — рече Софи, докато отваряше вратата и се качваше. Но реши, че безсмъртният алхимик и Девата — воин ще се оправят по-добре без тях. Те бяха способни да се защитят; последното, което им трябваше, бяха двама тийнейджъри.

— Ако ги срещнем отново, ще им се извиним — каза Джош. Тайно си мислеше, че ще е доволен никога повече да не зърва когото и да било от тях. В компютърните игри всичко беше лесно. Ако те убият, просто започваш отначало. В това царство обаче нямаше втора възможност и имаше далеч повече начини да умреш.

— Знаеш ли как да се измъкнем оттук? — попита Софи.

— Разбира се. — Брат й се усмихна и белите му зъби лъснаха на лунната светлина. — Включвам на задна. И няма да спираме за нищо на света.

Джош завъртя ключа. Чу се метално изщракване и скимтящ звук, който бързо заглъхна. Той завъртя отново ключа. Този път се чу само изщракване.

— Джош…? — започна Софи.

Беше му нужен само миг, за да разбере какво е станало.

— Акумулаторът е изтощен. Сигурно от същата онази сила, която изтощи батериите на телефоните ни — промърмори Джош. Завъртя се в седалката, за да погледне през надрасканото задно стъкло. — Слушай, пристигнахме по тази пътека зад нас; не сме завивали нито наляво, нито надясно. Да опитаме на бегом. Какво ще кажеш? — Той се обърна към сестра си, но тя не гледаше него, а се взираше през предното стъкло. — Ти дори не ме слушаш.

Софи посегна, хвана главата на брат си с ръка и я завъртя към предното стъкло. Той погледна, премига, преглътна, после протегна ръка да натисне бутона за заключване на вратите.

— Ами сега какво? — попита той.

Точно пред тях клечеше същество, което не бе нито птица, нито змия, а нещо средно. Беше голямо горе-долу колкото високо дете. Лунната светлина шареше змийското му тяло и проблясваше по разперените му прилепови криле, по които малките кости и вени се очертаваха в черно. Ноктестите му крака се бяха впили в меката почва, а дългата му опашка се извиваше насам-натам зад него. Но това, което привлече вниманието на близнаците, беше главата. Черепът бе дълъг и тесен, очите — огромни и кръгли, а зейналата уста — пълна със стотици ситни бели зъби. Съществото наклони глава първо на едната страна, после на другата, а след това рязко отвори и затвори челюстите си. Подскочи към колата.

Въздухът зад него се раздвижи и второ създание, по-едро от първото, се спусна от нощното небе. То сви крилете си и се изправи, обръщайки зловещата си глава към колата.

— Може да са вегетарианци — подхвърли Джош. Наведе се през облегалката на шофьорското място и затършува в задната част на колата, търсейки нещо, което би могъл да използва като оръжие.

— Не и с тези зъби — възрази мрачно сестра му. — Мисля, че това са птерозаври — добави тя, спомняйки си огромния скелет, висящ в Тексаския център по естествени науки.

— Нещо като птеродактили ли? — попита Джош, като се обърна отново напред. Беше намерил малък пожарогасител.

— Птерозаврите са по-стари — каза Софи.

Трети птерозавър се спусна от нощното небе и създанията започнаха да се приближават бавно към колата като трима прегърбени старци.

— Трябваше да останем в дървото — промърмори Софи. Бяха ги предупредили, нали така? Останете си в стаите, не излизайте… а след всичко, което бяха видели досега, трябваше да се досетят, че през нощта царството на Хеката е опасно и смъртоносно място. Сега се бяха изправили срещу създания от периода Креда.

Джош отвори уста, за да отвърне, но не каза нищо. Издърпа предпазния щифт на пожарогасителя, приготвяйки го за действие. Не беше сигурен какво ще стане, ако насочи струя срещу птерозаврите.

Трите същества се разделиха. Едното се приближи към колата отпред, другите две се насочиха към страничните прозорци.

— Иска ми се да знаехме някоя магия сега — рече пламенно Софи. Чувстваше как сърцето й блъска в гърдите и усещаше езика си надебелял в устата. Не й достигаше въздух и се чувстваше замаяна.

Най-едрият птерозавър скочи върху предния капак на колата и се подпря с криле върху надраскания метал. Удължената му змийска глава се протегна напред, за да надникне в купето и той бавно премести поглед от Софи към Джош, а после отново към Софи. Гледана от толкова близо, устата му беше огромна, а зъбите му сякаш бяха безброй.

Джош пъхна дюзата на пожарогасителя в една от многото дупки в предното стъкло и се прицели в птерозавъра. Очите му шареха наляво-надясно, наблюдавайки приближаването на другите две създания, а ръцете му се потяха толкова силно, че му беше трудно да държи пожарогасителя.

— Джош — прошепна Софи, — направи нещо. Направи нещо веднага!

— Може би пожарогасителят ще ги подплаши — отвърна Джош, несъзнателно понижавайки гласа си до шепот. — Или пък ще ги отрови…

— И за какво ти е да правиш такова нещо? — Птерозавърът наклони глава, за да изгледа Джош, устата му се движеше, а зъбите му блестяха. Думите бяха пълни с потраквания и паузи, но езикът беше английски. — Ние не сме ви врагове.