Майкъл Скот
Алхимикът (17)

Глава 16

Пернел Фламел седеше в ъгъла на малка стаичка без прозорци. Беше присвила колене към гърдите си и обхванала краката си с ръце. Брадичката й бе опряна на коленете. Чуваше гласове — гневни, ожесточени гласове.

Пери се съсредоточи върху тези гласове. Остави аурата си да се разгърне малко, докато шепнеше дребно заклинание, което бе научила от един инуитски^[1] шаман. Шаманът го използваше, за да чува рибата, която се движи под арктическия лед, и мечките, които стъпват по снега на далечните ледени полета. Тази простичка магия действаше чрез изключване на всички други сетива и концентриране изцяло върху слуха. Постепенно цветовете около Пери помръкнаха, обгърна я тъмнина и тя ослепя напълно. После загуби обонянието си и усети пръстите на ръцете и краката си да изтръпват, докато чувството й за осезание отслабваше и изчезна напълно. Знаеше, че ако в устата й имаше нещо, вече не би могла да усети вкуса му. Остана само слухът й, но той беше усилен и свръхчувствителен. Чуваше как буболечките пълзят по стените зад нея, как една мишка гризе дърво някъде горе, разбра, че колония термити си прояждат път някъде през подовите дъски. Чу също така два гласа, високи и тънки, сякаш уловени със зле настроено радио, които идваха от голямо разстояние. Пери нададе ухо към звука. Чу свистенето на вятъра, плющенето на дрехи, острия писък на птици. Гласовете идваха от покрива на сградата. Те се усилиха, забълбукаха и заклокочиха, а после внезапно се изясниха: принадлежаха на Дий и на Мориган. Пери ясно долавяше страха в гласа на сивокосия мъж и яростта в пронизителните крясъци на Богинята-врана.

— Тя трябва да си плати за това! Трябва!

— Тя е Древна. Недосегаема е за такива като теб и мен — опитваше се Дий безуспешно да успокои Мориган.

— Никой не е недосегаем. Тя се набърка там, където не е желана. Моите създания почти бяха проникнали в колата, когато нейният Призрачен вятър ги отвя.

— Фламел, Девата-воин Скатах и двамата човеци са изчезнали — отекна гласът на Дий и Пери сбърчи вежди, мъчейки се да улови всяка дума. Зарадва се, че Никола е потърсил съдействието на Скатах — тя беше могъщ съюзник. — Сякаш са се изпарили от лицето на земята.

— Това е така — тросна се Мориган. — Фламел ги е отвел в Царството на сенките на Хеката.

Пери кимна несъзнателно. Разбира се! Къде другаде би могъл да отиде Никола? Входът към Царството на сенките на Хеката в Мил Вали беше най-близкият до Сан Франциско и макар Древната да не беше близка на семейство Фламел, също така не бе съюзница на Дий и неговите Тъмни древни.

— Трябва да ги последваме — заяви твърдо Мориган.

— Невъзможно — възрази Дий. — Аз нямам нито нужните умения, нито нужната сила, за да проникна в царството на Хеката. — Настъпи пауза, после той добави: — Нито пък ти. Тя е Древна от Първото поколение, а ти си от Следващото поколение.

— Но тя не е единствената Древна на Западния бряг. — В гласа на Мориган имаше нотка на триумф.

— За какво намекваш? — Страх се прокрадна в гласа на Дий, както и лек английски акцент.

— Аз знам къде спи Бастет.

Пернел Фламел се облегна на студената каменна стена и позволи на сетивата си да се възстановят. Първо, се върна осезанието — с бодежи в пръстите на ръцете и краката, — после — обонянието, а накрая — и зрението. Пери премигна, за да прогони малките цветни петна и се опита да проумее това, което беше чула току-що.

Изводите бяха ужасни. Мориган бе готова да пробуди Бастет и да нападне царството на Хеката, за да вземе страниците от Сборника.

Пернел потрепери. Тя самата никога не се беше срещала с Бастет — не познаваше никой, който да го е правил през последните три века и да е останал жив, за да разказва, — но познаваше репутацията й. Една от най-могъщите представителки на Древната раса, Бастет бе почитана в Египет от зората на човечеството. Имаше тяло на красива млада жена с котешка глава и Пери нямаше никаква представа какви магически сили владее.

Събитията се развиваха изненадващо бързо. Случваше се нещо значително. Преди много години, когато Никола и Пери откриха тайната на безсмъртието, те осъзнаха, че необичайно дългият живот им позволява да гледат на света от различен ъгъл. Вече не планираха нещата за дни и седмици напред; често правеха планове за десетилетия напред в бъдещето. Пери знаеше, че Древните, чийто живот бе безкрайно дълъг, могат да правят планове, обхващащи столетия. А това често означаваше, че събитията се движеха необикновено мудно.

Но сега Мориган беше излязла на сцената. Последния път, когато бе бродила из човешкия свят, тя бе забелязана в ужасните кални окопи край Сома^[2], а преди това бе кръстосвала окървавените полесражения на американската Гражданска война. Смъртта привличаше Богинята-врана; тя витаеше около нея като зловоние. Освен това Мориган беше една от Древните, които вярваха, че хората са се появили на тази земя, за да им служат.

Никола и близнаците бяха в безопасност в Царството на сенките на Хеката, но докога? Бастет беше Древна от Първото поколение. Силите й сигурно бяха най-малкото равни на тези на Хеката… и ако Богинята-котка и Богинята-врана, подкрепяни от алхимичната магия на Дий, нападнеха Хеката, дали нейните защитни сили щяха да устоят? Пери не знаеше.

И какво щеше да стане с Никола, Скатах и близнаците?

Пернел усети, че очите й се пълнят със сълзи, но премигна, за да ги спре. Никола щеше да навърши шестстотин седемдесет и седем години на двайсет и осми септември, след три месеца. Беше способен да се грижи сам за себе си, макар че уменията му в приложните магии бяха силно ограничени и понякога беше ужасно разсеян. Съвсем наскоро, миналото лято, беше забравил английския и се беше върнал към родния си архаичен френски. На Пернел й отне повече от месец, за да го приучи отново да говори английски. Преди това пък имаше период, когато подписваше чековете си с гръцки и арамейски букви. Пернел се усмихна, когато си спомни за това. Той говореше добре шестнайсет езика и лошо — още десет. Можеше да чете и пише на двайсет и два от тях, макар че сега едва ли щеше да му се наложи да упражнява своето линеарно писмо Б^[3], клиновидното писмо^[4] или йероглифите.

Пери се зачуди какво ли прави той сега. Щеше да я търси, разбира се, но освен това трябваше да опази близнаците и страниците, които Джош бе откъснал от Сборника. Тя трябваше да го извести, че е добре, и да го предупреди за опасността, в която се намират.

Една от дарбите, която младата жена, известна като Пернел Деламер, бе открила в най-ранна възраст у себе си, бе способността да говори с призраците на мъртвите. Чак когато навърши седем, осъзна, че не всички могат да виждат трептящите черно-бели образи, които тя срещаше ежедневно. Вечерта на седмия й рожден ден нейната любима баба умря. Пернел наблюдаваше как вдигнаха съсухреното й тяло от леглото, където старицата бе прекарала последните десет години от живота си, и го положиха в ковчега. Малкото момиченце последва погребалната процесия през малкото градче Кемпер до гробището над морето. Видя как спускат малкия ковчег от груби дъски в земята, а после се върна у дома.

А там баба й седеше в леглото и в очите й проблясваше онази нейна дяволитост. Единствената разлика беше, че Пернел вече не можеше да я вижда ясно. В образа на старицата нямаше цвят — бе в черно-бяло и постоянно трептеше, като ту се замъгляваше, ту се избистряше.

В този миг Пернел осъзна, че може да вижда призраци. А когато баба й се обърна към нея и се усмихна, разбра, че и те могат да я виждат.

Сега, седнала в малката килия без прозорци, Пернел изпъна крака пред себе си и опря длани в студения бетонен под. С годините си беше изработила редица защити, за да се предпазва от натрапничеството на мъртвите. Едно от нещата, които отрано бе разбрала за тях, беше, че те — особено отдавнашните мъртви — са извънредно груби и се пръкват в най-неудобните и неподходящи моменти. Мъртвите обичаха най-вече бани — това беше идеалното място за тях: тихо и мирно, с много отразяващи повърхности. Пернел си спомняше как веднъж, докато си миеше зъбите, в огледалото пред нея се появи призракът на един американски президент. Тя едва не глътна четката.

Пернел бързо разбра, че призраците не могат да виждат определени цветове — синьо, зелено и някои нюанси на жълтото, — затова умишлено бе подсилила тези цветове в своята аура, грижливо създавайки щит, който я правеше невидима в едно определено царство на сенките, където се събираха призраците на мъртвите.

Пернел отвори широко очи и се съсредоточи върху аурата си. Естественият й цвят бе леденобяло, което действаше като маяк за мъртвите и ги привличаше към нея. Тя бе наложила върху него като слоеве боя яркосиньо, изумрудено зелено и светложълто. Сега Пернел премахна един по един цветовете на защитата си — първо жълтия, после зеления, а накрая синия.

Призраците не закъсняха — появиха се, привлечени от леденобялата й аура като пеперуди от пламък. Изникнаха с трептене около нея: мъже, жени и деца, носещи дрехи от различни столетия. Пернел плъзна зелените си очи по блещукащите образи, без да е съвсем сигурна какво търси. Отхвърли жените и момичетата в широки надиплени поли от осемнайсети век и мъжете с ботуши и пистолетни кобури от деветнайсети и се съсредоточи върху призраците, носещи дрехи от двайсети век. Най-накрая избра един възрастен мъж, който носеше съвременна униформа на пазач. Внимателно отклони останалите сенки встрани и повика фигурата да се приближи.

Пернел знаеше, че хората — особено в изтънчените съвременни общества — се боят от призраци. Но тя бе наясно, че няма причина да се страхува от тях — един призрак представляваше просто остатък от аурата на някой човек, привързан към определено място.

— Мога ли да ви помогна, госпожо? — Гласът на сянката беше силен, с лек източен акцент — бостънски, може би. Призракът стоеше изопнат като стар войник. Изглеждаше на шейсет, макар че можеше да е и по-стар.

— Можеш ли да ми кажеш къде се намирам? — попита Пернел.

— В подземието на централата на корпорация „Енох Ентърпрайзис“, на запад от Телеграфния хълм. Кулата „Койт“^[5] е почти над нас.

— Изглеждаш много сигурен.

— Би трябвало. Работих тук в продължение на трийсет години. Разбира се, тук невинаги се е помещавала „Енох Ентърпрайзис“. Но такива места винаги се нуждаят от охрана. Никой не е прониквал вътре по време на моята смяна — уведоми я той.

— Това е постижение, с което трябва да се гордеете, господин…

— И още как. — Призракът направи пауза и образът му затрептя бясно. — Милър. Така се казвам. Джеферсън Милър. Отдавна никой не ме е питал за името ми. Как мога да ви помогна? — попита той.

— Е, ти вече ми помогна много. Поне узнах, че все още съм в Сан Франциско.

Призракът продължи да стои пред нея.

— Очаквахте да не сте тук ли?

— Мисля, че по-рано може да съм спала; страхувах се, че са ме извели от града — обясни тя.

— Държат ви против вашата воля ли, госпожо?

— Да.

Джеферсън Милър се понесе плавно към нея.

— Е, това съвсем не е редно. — Настъпи дълга пауза, по време на която образът му премигваше. — Но се боя, че не мога да ви помогна. Виждате ли, аз съм призрак.

Пернел кимна.

— Знам. — Тя се усмихна. — Просто не бях сигурна дали самият ти го знаеш. — Една от причините, поради които призраците често оставаха на определени места, беше, че просто не знаят, че са мъртви.

Старият пазач се изсмя хрипливо.

— Опитах да се махна оттук… но нещо все ме теглеше назад. Може би съм прекарал прекалено дълго време на това място, докато бях жив.

Пернел кимна отново.

— Аз мога да ти помогна да се махнеш, ако искаш. Мога да ти направя тази услуга.

Джеферсън Милър кимна.

— Много би ми се искало. Жена ми Етел почина десет години преди мен. Понякога ми се струва, че чувам гласът й да ме зове от царството на сенките.

Пернел кимна.

— Тя се опитва да те повика у дома. Аз мога да ти помогна да се освободиш от властта на това място.

— Мога ли по някакъв начин да ви се отплатя за услугата?

Пернел се усмихна.

— Ами, има едно нещо… Вероятно би могъл да предадеш съобщение на съпруга ми.