Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тайните на безсмъртния Никола Фламел (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alchemyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Корекция и форматиране
Проф. Цвети (2010 г.)

Издание:

Майкъл Скот. Алхимикът

Серия Тайните на безсмъртния Никола Фламел, №1

Американска, първо издание

Отговорен редактор: Венера Атанасова

Стилов редактор: Ангелин Минев

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Юлиана Василева

ИК „Хермес“ — Пловдив, 2009 г.

ISBN: 978–954–26–0740–3

История

  1. — Добавяне

Глава 15

— В тази къща има нещо нередно. — Софи влезе в стаята на брат си, вдигнала високо скъпия си мобилен телефон. — Никъде не мога да хвана сигнал. — Тя обиколи стаята, вгледана в дисплея, но напразно.

Джош изгледа смутено сестра си.

— Има нещо нередно в къщата? — повтори думите й с изумление. После заговори съвсем бавно. — Софи, ние се намираме във вътрешността на дърво! Аз бих казал, че това е нередно, а ти?

Когато Хеката бе свършила разговора си с Фламел, тя се бе обърнала и изчезнала в гората, без да им каже и дума, така че Фламел ги отведе до дома на богинята. Той им нареди да оставят колата и ги поведе по тясна, криволичеща пътека, която прорязваше гъсто обраслата с храсталаци гора. Близнаците бяха толкова погълнати от странната флора — огромни виолетови цветя, които се обръщаха да проследят движението им, увивни растения, които пълзяха като змии подир тях, треви, които са съществували в Олигоцена[1], — че пропуснаха да забележат, че пътят е излязъл на открито и те стоят пред дома на Хеката. Дори когато вдигнаха очи, им трябваха няколко мига, за да осъзнаят това, което виждат.

Точно пред тях — посред широка, полегата равнина, изпъстрена с многобагрени ивици цветя — се извисяваше дърво с размерите на голям небостъргач. Най-горните му клони се гушеха в бели облачета, а корените, които приличаха на вкопчени в земята пръсти, се подаваха от пръстта на височината на човешки бой. Самият ствол бе чепат и усукан, а кората му бе покрита с белези и прорязана от дълбоки пукнатини. Дълги увивни растения, с дебелината на големи тръби, се виеха около дървото и висяха от клоните му.

— Домът на Хеката — обясни Фламел. — Вие сте единствените живи човеци през последните две хиляди години, които го виждат. Дори аз само съм чел за него.

Скати се усмихна, когато видя изражението върху лицата на близнаците. Смушка с лакът Джош.

— А ти къде очакваше да живее? В каравана ли?

— Не съм… тоест, не знаех… не мислех… — започна Джош. Гледката беше невероятна и от малкото, което беше учил по биология, той знаеше, че нищо живо не може да израсте до такива размери. Нищо с естествен произход, поправи се той.

На Софи дървото й заприлича на стара жена, прегърбена от възрастта. Беше различно, когато Фламел разказваше за далечното минало, за Дева-воин на две хиляди години и за богиня на десет хиляди: тези цифри не означаваха почти нищо. Но да види това дърво с очите си, беше различно. Двамата с Джош бяха виждали стари дървета и преди. Родителите им ги бяха завели да видят гигантската три хиляди годишна секвоя, бяха прекарали една седмица на лагер с баща си в Белите планини в Северна Калифорния, докато той изследваше Матусаиловото дърво, което със своите почти пет хиляди години се смяташе за най-стария жив организъм на планетата. Докато стояха пред Матусаиловото дърво — чепат и крив мъхесто-шишарен бор, беше лесно да приемат възрастта му. Но сега, виждайки дома на Хеката, Софи нямаше никакви съмнения, че той е невероятно древен, с хилядолетия по-стар от Матусаиловото дърво.

 

 

Те тръгнаха по пътека, покрита с гладко полирани камъни, която водеше към дървото. Когато го наближиха, осъзнаха, че то прилича на небостъргач много повече, отколкото им се беше сторило отначало: в кората бяха изрязани стотици прозорци, в които блестяха светлинки. Но едва когато стигнаха до главния вход, осъзнаха колко огромно всъщност е дървото. Полираната двукрила порта беше висока поне шест метра, но се отвори съвсем леко, когато Фламел я докосна. Близнаците пристъпиха в гигантско кръгло фоайе.

Вътрешността на дървото беше куха. От мястото, където стояха сега, погледът стигаше на огромна височина, където се бяха събрали фини облачета. Едно стълбище се виеше по вътрешната страна на дънера и на всеки няколко стъпала имаше по една отворена врата, от която се лееше светлина. Десетки водопадчета бликаха от стените и изливаха от голяма височина водата си на пода, откъдето тя се стичаше в голямо кръгло езеро, заемащо по-голямата част от фоайето. Вътрешните стени бяха гладки и без украса, ако се изключат виещите и преплитащи се по повърхността им лози. Джош ги оприличи на вени.

Освен това дървото беше съвсем безлюдно.

Не се забелязваше движение, никакво човешко или нечовешко същество не се изкачваше по безчислените стъпала, никакви крилати създания не летяха във влажния въздух.

— Добре дошли в Игдразил[2] — каза Никола Фламел, като се отдръпна и ги пропусна да влязат. — Добре дошли в Световното дърво.

Джош погледна телефона си. Дисплеят беше тъмен.

— А забеляза ли — попита той, — че тук няма електрически контакти?

— Не може да няма — каза решително Софи и започна да оглежда около леглото. — До леглата винаги има контакти…

Нямаше.

Близнаците стояха насред стаята на Джош и се оглеждаха. Неговата стая беше същата като тази на сестра му. Всичко вътре беше от светло дърво с цвят на мед — от идеално полирания под до гладките стени. На прозорците нямаше стъкла, а вратата представляваше тънък колкото лист правоъгълник от дърво, което на вид и на допир приличаше на дървесна кора. Единствената мебел в стаята бе леглото — нисък дървен нар, покрит с дебели кожи. Дебела кожа бе постлана на пода до него. Шарката по нея не напомняше на никое животно, което близнаците някога бяха виждали.

Освен това растеше дърво.

Високо, тънко и изящно, с червеникава кора, дървото се издигаше направо от дървения под. В долната част на ствола му нямаше клони, но близо до тавана клоните се разперваха подобно на навес, който скриваше тавана. Листата бяха наситенозелени от едната страна и пепелявобели от другата. От време на време някое от тях се отронваше и се спускаше спираловидно на пода. Той вече беше застлан с мек килим от листа.

— Къде ли сме? — без да усети, Софи изрече мисълта си на глас.

— В Калифорния — обади се тихо Джош, но гласът му издаваше, че не вярва съвсем на това, което казва.

— След всичко, което видяхме днес? — попита Софи. — Не мисля. Ние сме в дърво. Дърво, достатъчно голямо да побере целия Университет в Сан Франциско и толкова старо, че пред него Матусаиловото дърво е току-що засадена фиданка. И не се опитвай да ме убеждаваш, че е сграда, оформена като дърво. Всичко тук е изработено от естествени материали. — Тя си пое дъх и се огледа наоколо. — Мислиш ли, че то може да е още живо?

Джош поклати глава.

— Няма начин. Цялата вътрешност е издълбана. Може преди много време да е било живо; но сега е просто една коруба.

Софи се съмняваше.

— Джош, в тази стая няма нищо модерно и нищо изкуствено — нито пластмаса, нито метал, нито хартия; всичко изглежда дялано на ръка. Няма дори свещи или фенери.

— Трябваше ми известно време да разбера какви са онези купи с масло — рече Джош. Не каза на сестра си, че за малко щеше да отпие от течността, която бе сметнал за някакъв благоуханен плодов сок, преди да види плуващия в нея фитил.

— Моята стая е досущ като твоята — продължи Софи. Погледна отново телефона си. — Няма сигнал, а погледни — тя посочи дисплея, — вижда се как батерията се изтощава.

Джош доближи глава до тази на близначката си, така че русите им коси се смесиха. Взря се в правоъгълния дисплей. Индикаторът на батерията в десния ъгъл видимо намаляваше, черта след черта.

— Мислиш ли, че това е причината и моят айпод да няма захранване? — попита Джош, като го измъкна от задния си джоб. — Тази сутрин беше зареден докрай. И компютърът ми също не работи. — Той погледна часовника си, после вдигна ръка, за да може и сестра му да види. Дисплеят на масивния военен електронен часовник също беше угаснал.

Софи погледна своя часовник.

— Моят още работи — каза тя изненадано. — Защото се навива — добави, размишлявайки на глас.

— Значи нещо изсмуква електричеството — промърмори Джош. — Някаква енергия във въздуха, може би? — Никога не беше чувал за нещо, което може да извлича енергията от батерии.

— Самото място го прави — рече Скатах, която в същия момент се появи на вратата. Беше се преоблякла и сега вместо черната си военна униформа и тениска носеше камуфлажни панталони в зелено и кафяво, високи военни ботуши и изрязана камуфлажна тениска, която разкриваше мускулестите й ръце. На бедрото й беше привързан къс меч, през рамо носеше лък, а над главата й се подаваше колчан със стрели. Софи забеляза, че върху дясното рамо на Скати е изрисувана спирала, която приличаше на келтска. Тя самата винаги бе искала да има татуировка, но знаеше, че майка й за нищо на света няма да позволи. — Вие вече се намирате извън вашия свят, в царство на сенките — допълни Девата-воин. — Царствата на сенките съществуват отчасти във вашия свят и отчасти в друго време и пространство. — Тя все още стоеше на прага.

— Няма ли да влезеш? — попита Софи.

— Трябва да ме поканите — каза Скати със странно срамежлива усмивка.

— Да те поканим ли? — Софи се обърна към своя брат близнак, повдигайки въпросително вежди.

— Трябва да ме поканите — повтори Скати, — иначе няма да мога да престъпя прага.

— Като при вампирите — досети се Джош, внезапно обзет от странно чувство. След днешния ден беше до голяма степен готов да повярва в съществуването на вампири, макар че определено не му се искаше да налети на такъв. Обърна се към сестра си. — Единственият начин вампир да влезе в къща е да бъде поканен. Тогава може да ти изпие кръвта… — Той се обърна и погледна Скати с ококорени очи. — Ти нали не си…

— Не ми харесва този термин — тросна се Скати.

— Заповядай, Скатах, влез — покани я Софи, преди брат й да продължи с възраженията.

Девата-воин прескочи леко прага и се озова в стаята.

— Иначе, да — каза тя, — аз съм това, което вие бихте нарекли вампир.

— О — прошепна Софи. Джош се опита да застане пред сестра си, за да я защити, но тя го изблъска от пътя. Макар че обичаше брат си, понякога той се държеше прекалено закрилнически.

— Не вярвайте на всичко, което сте чели за моята раса — каза Скатах, докато обикаляше из стаята и надничаше през прозорците към тучните градини. Една огромна жълто-бяла пеперуда изпърха покрай отвора. Беше с размера на чиния и би трябвало да е изчезнала от лицето на земята още през юрския период. — Хеката е създала и поддържа това място с невероятна по сила магия — продължи тя. — Но магията, както всичко друго, се подчинява на определени природни закони. Магията има нужда от енергия и я набавя откъдето намери, дори от малките батерийки в електрическите ви играчки. Ако не разполага с друг източник на енергия, тя ще изсмуче жизнената сила от магьосника, който я е сътворил. Ето защо всеки път, когато използва магия, магьосникът отслабва.

— Искаш да кажеш, че нито един електрически уред не работи в това царство на сенките? — зачуди се на глас Софи, а после добави бързо. — Но Хеката използва телефон. Видях как одеве го показа на Фламел. Неговата батерия защо не се изтощава?

— Хеката е невероятно могъща и е повече или по-малко неподатлива на ефектите на магията, която създава. Предполагам, че държи телефона у себе си, за да не се изтощава батерията му, или пък го държи в истинския свят у някой слуга. Мнозина от Древната раса имат човешки слуги.

— Като Фламел и Дий ли? — попита Софи.

— Никола не служи на никой Древен — изрече бавно Скатах. — Книгата е негов господар. Дий, от друга страна… всъщност никой не знае точно на кого или на какво служи. — Тя погледна през рамо и погледът й се задържа първо върху единия, а после върху другия. — Вероятно след около час ще откриете, че се чувствате капнали, че мускулите ви болят, а може би малко и главата. Това е защото магическото поле се зарежда от аурите ви. Но няма нужда да се безпокоите кой знае колко: специално вашите аури са изключително силни. Просто пийте много течности. — Скати се движеше от прозорец на прозорец и се надвесваше да огледа навън. — Знам, че са някъде там, но не мога да ги видя — каза тя изведнъж.

— Кой? — заинтересува се Софи.

— Торк Алта.

— Те наистина ли са превръщенци…? Тоест хора, които се превръщат в глигани? — попита Софи.

Осъзнаваше, че брат й не е проговорил, откакто Скатах влезе в стаята. Гледаше я с разширени от ужас очи и плътно стиснати устни. Софи познаваше добре това изражение: той беше уплашен. Предполагаше, че си мисли за всички онези вампирски романи, които беше чел, и филми, които беше гледал.

— Не, всъщност не — каза Скати. — Знам, че Никола ви е казал, че преди човеците да завладеят земята, този свят е принадлежал на други създания, други раси. Но дори и сред Древната раса, Торк клановете са се отличавали. Можели да се превръщат от животни в хора и обратно. — Скати приседна на ръба на ниското легло и изпъна краката си напред. — Когато се появили най-ранните човеци, Торк клановете ги научили как да обработват дърво и камък и да палят огън. Човеците им се кланяли като на богове — защо мислите, че толкова много от най-ранните богове имат животинска форма? Помислете за пещерните рисунки на създания, които не са нито хора, нито зверове, а нещо средно. Сигурно сте виждали статуите на египетските богове Собек, Бастет и Анубис — с човешки тела, но с животински глави. Помислете за танците, в които хората се правят на животни — те са просто спомени от времето, когато Торк клановете са живели редом с човеците.

— Териантропи — поясни замислено Софи.

Скати я погледна неразбиращо.

— Това са фигури, създадени чрез смесване на животински и човешки образи — обясни Джош. — Казах ти, че родителите ни са археолози — добави той. После хвърли бърз поглед към червенокосата жена и внезапно попита: — Ти пиеш ли кръв?

— Джош! — прошепна Софи.

— Не, не пия кръв — каза тихо Скатах. — Не пия и никога не съм пила…

— Но вампирите…

Скатах скочи и с две крачки се озова точно пред Джош. Не беше висока колкото него, но в този миг изглеждаше огромна.

— Има много видове вампири, много кланове, също както при превръщенците. Някои от моята раса са кръвопийци, вярно е.

— Но ти не си — побърза да заключи Софи, преди брат й да успее да зададе още някой неудобен въпрос.

— Не, моят клан не сме. Моят клан… ами, ние се храним… по различен начин — рече Скати с усмивка. — А и рядко имаме нужда от храна — добави тя. После се обърна и се отдалечи. — Всичко, на което са ви учили, всички митове и легенди на вашия свят, съдържат в себе си зрънце истина. Днес видяхте някои чудеса. В идните дни ще видите още.

— Какво имаш предвид, като казваш идните дни? — прекъсна я Джош разтревожен. — Ние си отиваме вкъщи, нали? — Но още преди да довърши въпроса, знаеше отговора.

— Все някога, да — рече Девата-воин, — но не днес и определено не утре.

Софи хвана брат си за ръката, секвайки въпроса, който той се готвеше да зададе.

— Та какво казваше за митовете и легендите? — попита тя.

Някъде в къщата отекна високият и чист звън на камбанка. Звукът отекваше дълго в неподвижния въздух.

Скатах не му обърна внимание.

— Искам да запомните, че всичко, което знаете или си мислите, че знаете за митовете и легендите, не е непременно грешно, нито пък е напълно вярно. В сърцевината на всяка легенда се крие зрънце истина. Подозирам, че голяма част от познанията ви идват от киното и телевизията. Зина и Дракула имат да отговарят за много неща. Не всички минотаври са зли, горгоната Медуза не е превръщала всекиго в камък, не всички вампири са кръвопийци, а клановете на превръщенците са горда и стара раса.

Джош опита да се изсмее; все още беше потресен от разкритието, че Скатах е вампир.

— Още малко и ще започнеш да ни убеждаваш, че съществуват призраци.

Изражението на Скатах остана сериозно.

— Джош, ти си навлязъл в Царството на сенките, светът на призраците. Искам отсега нататък и двамата да се доверявате на инстинктите си: забравете онова, което знаете или си мислите, че знаете за съществата и расите, които ще срещнете. Следвайте сърцето си. Не вярвайте на никого. Освен един на друг — добави тя.

— Обаче можем да се доверим на теб и Никола, нали? — каза Софи.

Камбанката отново иззвъня.

— Не вярвайте на никого — повтори Скатах и близнаците осъзнаха, че тя не отговаря на въпроса им. Девата-воин се обърна към вратата. — Мисля, че това е сигналът за вечеря.

— Можем ли да ядем храната? — попита Джош.

— Зависи — отговори Скати.

— От какво? — попита той разтревожено.

— От това каква е, разбира се. Аз самата не ям от месото.

— Защо? — попита Софи, съмнявайки се, че и те ще трябва да избягват месото на някое древно създание.

— Вегетарианка съм — отвърна Скати.

Бележки

[1] Последната епоха от Палеогена, приблизително преди 23–34 млн. години. — Б.пр.

[2] В скандинавските митове — гигантско ясеново дърво, което свързва всичките девет свята (затова се нарича още Световното дърво). — Б.пр.