Едогава Рампо
Чудовище в мрака (9)

9

Няколко вечери подред разсъждавах упорито върху фактите. Така се увлякох, че съвсем забравих за Шидзуко — странно наистина, но и очарованието й не можеше да ме измъкне от невероятните съмнения.

Е, през това време отскочих два пъти до дома й, но само колкото да уточня някои неща и щом свършех, тутакси се сбогувах и бързах към къщи. Поведението ми, изглежда, я озадачаваше дълбоко, защото когато излизаше да ме изпрати, лицето й ставаше печално и унило.

А след петдневни размисли стигнах до един наистина потресаващ извод. За да не се налага впоследствие да се повтарям, ще цитирам тук извадки от писменото си мнение, адресирано до следователя Итодзаки, До подобен, както вече казах, потресаващ извод би могъл да стигне само автор на криминални романи, тоест човек, способен да фантазира. Едва по-късно разбрах колко съществено бе това обстоятелство. А ето и част от писменото ми мнение:

„… След като се убедих, че копчето, намерено лично от мен на тавана, е на господин Коямада, аз обърнах внимание на редица факти, които все не оставяха на мира съзнанието ми. Например на факта, че трупът на господин Коямада е бил с перука, която при това той сам си е поръчал приживе (по-късно ще обясня защо не съм озадачен, че трупът е бил гол), на факта, че ведно с кончината на господин Коямада секнаха внезапно и писмата със заплахи от Хирата, а също и на това, че независимо от външността си на добропорядъчен човек (колко често се заблуждаваме от външността) покойният е бил сексуален маниак. Тези и много други факти изглеждат на пръв поглед сбор от случайности, но след като ги анализирах внимателно, открих, че всеки от тях води към един-единствен краен извод.

Започнах да търся доказателства, за да се убедя, че предположенията ми са верни. Най-напред посетих вдовицата на господин Коямада и с нейно разрешение претърсих кабинета му. Защото нищо не разкрива така добре характера и тайните на личността, както кабинетът. Госпожа Коямада изрази съмнение относно успеха на моето начинание, но независимо от това аз се затворих вътре за половин ден и проверих обстойно съдържанието на всички шкафове и чекмеджета. Така попаднах на едно заключено отделение. Помолих за ключа, но се изясни, че приживе господин Коямада го е носил винаги у себе си, закачен на верижката на часовника му. Не го забравил и в деня на злощастната си кончина — госпожа Коямада си спомни, че преди да излезе, той мушнал ключа и часовника си в пояса на кимоното. Не виждах друг изход, затова помолих вдовицата за разрешение и разбих заключената вратичка. Вътре открих водени години наред дневници на покойния, пликове с книжа, пакет писма, книги и други. Проверих всичко — листче по листче — и отделих три според мен много съществени за дадения случай неща. Първото е дневникът на господин Коямада от годината, в която се е оженил за Шидзуко. В полето на една от страниците (съдейки по датата, три дни преди сватбата) бе написана с червено мастило следната любопитна забележка: «Разбрах за връзката на Шидзуко с някакъв младеж на име Ичиро Хирата. Изясних, че след време чувствата й към него охладнели и тя започнала да го отбягва. Впоследствие се възползувала от обстоятелството, че баща й се разорил, и успяла да се скрие от Хирата. Голяма работа! Не смятам да се ровя в миналото й.»

Следователно още преди сватбата господин Рокуро Коямада е успял някак да узнае тайната на своята съпруга, но никога не и е намеквал и с думичка за това.

Второто бе сборникът разкази на Шундей Ое «Развлечение на тавана». Бях крайно удивен да открия подобно нещо в кабинета на делови човек като господин Коямада. Дори не вярвах на очите си, докато госпожата не ми обясни, че покойният много обичал да чете. Важното в случая е, че в началото на книгата е поместена снимка на Шундей Ое, а в кратката биографична справка се споменава истинското му име — Ичиро Хирата.

Третото е дванадесети брой на списание «Нова младеж», издавано от «Хакубункан». В него няма нищо от Шундей Ое, затова пък отпред е поместена в естествена големина страница от негов ръкопис, а отдолу следва обяснението: «Почеркът на Шундей Ое». Разгледах страницата срещу светлината и за свое удивление открих, че по плътната гланцирана хартия личат хоризонтални и вертикални следи, напомнящи драскотина от нокти. Очевидно някой бе копирал дълго и упорито през тънка хартия почерка на Шундей. Мисълта, че ужасните ми предположения лека-полека започват да се потвърждават, ме накара да изтръпна.

Същия ден помолих госпожата да ми покаже и ръкавиците на съпруга си от чужбина. Тя дълго търси и в крайна сметка донесе чифт досущ като онези, които бе подарил на шофьора. Вдовицата ми ги подаде и обясни, че бил имал още едни такива, но, кой знае защо, не можела да ги намери. Изглеждаше доста озадачена.

Готов съм веднага, щом проявите желание, да Ви предоставя гореизброените веществени доказателства — дневника, книгата, списанието, ръкавиците и копчето, което лично намерих на тавана.

Освен тези разполагам и с други улики, на които ще се спра по-късно, но и изброените дават достатъчно ясна представа що за човек е бил господин Коямада. Под маската на честен и добропорядъчен търговец се е криел отвратителен характер, чудовищен интригант. Питам се, не прекалихме ли, като се хванахме за името на Шундей Ое и забравихме всичко друго на света? Не решихме ли прибързано, заблудени от мрачните му, дъхащи на кръв произведения и от информацията за странния му начин на живот, че никой освен него не може да извърши такова престъпление? Как да си обясним тогава изчезването му? Ако наистина убиецът е той, тогава постъпката му е съвършено необяснима. Може би не успяваме да го открием тъкмо защото е невинен? Нищо чудно да е изчезнал само поради непреодолимата си мизантропия (известно е, че колкото по-популярно става името му, толкова по-силна е болезнената му неприязън към хората). Преди време Вие изказахте мнението, че Шундей вероятно е избягал в чужбина. Може би сте прав. Напълно възможно е сега да си живее в Шанхай и като истински китаец да си пуши лулата, пропускайки дима през вода. А как да си обясним например поведението му след убийството на господин Коямада? Години наред Шундей строи търпеливо и старателно своя чудовищен план за отмъщение, но изведнъж убива Рокуро Коямада, тоест посяга на човек, който не значи нищо за него, и сякаш забравил главната си цел, изоставя всичко и изчезва. Всеки, запознат с произведенията му и чувал подробности за личния му живот, би потвърдил, че подобна постъпка е твърде неестествена, прекалено несвойствена за Шундей Ое. Налице е и друго доказателство, оборващо още по-красноречиво първоначалната ни версия — копчето. Как е могъл Шундей да загуби на тавана копчето от ръкавицата на господин Коямада? Ръкавиците са чуждестранни и у нас такива не се продават, а на всичко отгоре едната от чифта, който Коямада подарява на шофьора, е без копче. Ако съпоставим тези два факта, ще се убедим в нелогичността на твърдението, че не Коямада, а Шундей се е промъквал на тавана. Ще се запитате тогава, защо Коямада не е проявил съобразителност и е предал в ръцете на шофьора такава важна улика против себе си? Работата е там, че от юридическа гледна точка той не е вършил нищо противозаконно. Качвал се е на тавана за развлечение. Е, доста необичайно, но все пак развлечение. Затова и не се е обезпокоил, че може да е загубил копчето тъкмо там. Господин Коямада не се е чувствувал престъпник и затова не си е задавал въпроса, къде е копчето и няма ли то да се превърне в сериозна улика против него?

Разполагам и с други доказателства, които снемат вината от Шундей Ое. Вече споменах, че Коямада е държал под ключ дневниците, книгата и списанието и винаги е носил този единствен ключ у себе си. Това не само говори за коварните му помисли, а и опровергава напълно версията, че за да го компрометира, Шундей е подхвърлил нарочно гореспоменатите неща в шкафа му. Преди всичко Шундей не е могъл да напише забележката в дневника, нито пък изобщо да се добере до шкафа.

Всичко, казано дотук, налага един-единствен възможен извод. А той е, че Шундей Ое, сиреч Ичиро Хирата, когото досега приемахме лекомислено за виновен, няма никакво отношение към убийството на господин Коямада. Всички ние бяхме подведени от изумителните машинации на Рокуро Коямада. Никой от нас не допусна, че благовъзпитаният търговец е двуличен и коварен. Че щом влезе в спалнята си, нежният и предан съпруг сваля маската на благоприличие, превръща се в демон, изтезава всяка нощ беззащитната си жена и я бие с камшика, който лично е донесъл от чужбина. Все пак не са редки случаите, когато в един човек съжителствуват благородник и демон. Дори напротив, колкото по-добър и благовъзпитан изглежда някой, толкова по-лесно му е да служи на дявола. Но не е нужно тъкмо на Вас да обяснявам подобни неща.

Позволявам си да изложа тук събитията, предшествуващи смъртта на господин Коямада. Преди четири години той заминава на работа в чужбина. За две години живее в Лондон и други столици. Навярно в някои от тия градове разцъфват като отровни цветя пороците му (успях да подочуя от сътрудниците му нещичко за любовните му приключения в Лондон). След завръщането му в родината (през септември по-миналата година) порокът, превърнал се вече в негова втора природа, се задълбочава. Обект на долните му извращения става, представете си, обожаващата го негова съпруга. И той, както вече казах, започва да я изтезава със специално донесения за тази цел камшик. Доказателството е белегът на тила й, който забелязах още при първата си среща с нея през октомври миналата година.

Характерното за подобен род пороци е, че впоследствие е трудно човек да се избави от тях, така както трудно се отвиква от морфина. Пък и с течение на времето те се превръщат в бързо прогресираща болест. Жертвата на такъв порок търси все по-нови и по-силни преживявания. Днес вече не го удовлетворяват средствата, използувани вчера, утре няма да му стигат днешните. Същото е и с господин Коямада. Не е трудно да си представим, че в един прекрасен ден му омръзва да изтезава съпругата си с камшика. И той търси трескаво нещо ново, нов възбудител за ожесточената си душа. Тъкмо тогава узнава случайно за «Развлечение на тавана» на Шундей Ое, подразбира, че разказът е с необикновено съдържание, и това подлага любопитството му на изпитание. Накратко, Коямада прочита разказа и намира в него до болка близък и понятен образ. За това, колко е обичал тази книга, говори ако не друго, най-малкото «ползата», която е извлякъл от нея. Защото в «Развлечение на тавана» Шундей убеждава упорито читателите, че удоволствието да наблюдаваш тайно някого (по-точно жена) не може да се сравни с нищо на света. Представете си колко благозвучно е отекнала тази идея в порочното съзнание на господин Коямада. В крайна сметка той започва да играе ролята на героя от разказа, тоест превръща се в «дебнещия» от тавана и наблюдава тайно собствената си съпруга.

Разстоянието от портата до входната врата в дома му е твърде подходящо за подобен замисъл. За него не е трудно да се прибере, без слугите да го забележат, да се промъкне през килера на тавана и да се добере до мястото над дневната на Шидзуко. Дори се осмелявам да твърдя, че вечерните партии го с приятеля са в повечето случаи претекст за измъкване от къщи. Вечерите си господин Коямада е прекарвал, «развличайки се», на тавана.

След като узнава от биографичната бележка истинското име на автора, Коямада започва да подозира, че Шундей и някогашният любовник на Шидзуко — Ичиро Хирата, са едно и също лице. Идва му наум, че Хирата е навярно озлобен срещу Шидзуко, задето е пренебрегнала на времето чувствата му. И той започва да събира всички статии за Шундей Ое, да дава ухо на клюките за него. Така в крайна сметка узнава за някогашните му отношения с Шидзуко, за невероятната му неприязън към хората, а сетне и за това, че е спрял да пише и е изчезнал. С една дума, от «Развлечение на тавана» господин Коямада печели едновременно две неща — намира сродна душа, жертва на същите порочни страсти, и попада на бившия любовник на жена си, към когото питае люта омраза. Въоръжен с тази информация, той замисля нещо наистина чудовищно.

Идеята да наблюдава тайно Шидзуко възбужда до крайност любопитството му, но за човек със садистични наклонности като него това не е достатъчно. Той напряга перверзната си фантазия, за да измисли нещо ново и много по-чудовищно от побоите с камшика, нещо, което да успокои разюзданата му чувственост. Така в съзнанието му се ражда идеята за зловещите писма на Хирата и господин Коямада започва да разиграва един наистина уникален спектакъл. Междувременно успява да се сдобие със списанието и за да е спектакълът по-правдоподобен и по-интересен, се захваща да изучава упорито и прилежно почерка на Шундей. Потвърждават го следите по плътната гланцирана хартия. Сетне изпраща писмата си през определени интервали, и то от различни пощенски станции. И тъй като постоянно обикаля града по работа, никак не му е трудно да спре край някоя пощенска кутия и да пусне поредното писмо.

Съдържанието на писмата също не го затруднява, защото черпи достатъчно информация от статиите във вестниците и списанията за живота и ежедневието на Шундей. Подробности за Шидзуко пък узнава от сеансите на тавана. Освен това като неин съпруг е, естествено, съвсем наясно с всички интимни страни на живота й. Накратко, нощем ласкае Шидзуко и запомня всяка нейна дума, всеки неин жест, а впоследствие й го описва, без нищичко да й спестява, в писмата от името на Шундей. Каква мерзост наистина! Присвоявайки си чуждо име, господин Коямада съчетава удоволствието да тормози съпругата си със заплашителни писма и насладата да я наблюдава през процепа на тавана как ги чете и трепери от ужас. Имам причини да твърдя, че през това време не преустановява, разбира се, изтезанията с камшика. Ще запитате защо. Ами защото само месец след смъртта му кървавите следи по шията на Шидзуко изчезнаха. Няма съмнение, че господин Коямада е излъчвал садистично съпругата си, но не от ненавист към нея, а може би тъкмо напротив — от сляпо обожание. Не се наемам точно на Вас да обяснявам психиката на подобен род сексуални маниаци.

С това предположенията ми, че авторът на заплашителните писма е Рокуро Коямада, се изчерпват. Остава загадката, защо деянията, ограничаващи се в рамките на банална сексуална извратеност, прерастват в убийство. И защо жертвата е не някой друг, а самият уважаван господин Коямада, когото на всичко отгоре намират чисто гол и с перука на главата под тоалетната на кея край моста Адзумабаши. Дело на чии ръце са раните по гърба му? Ако Шундей Ое наистина няма никакво отношение към случилото се, означава ли това, че в злодеянието е участвувал и трети човек? Да, неизвестните са много, затова ще си позволя да споделя с Вас съображенията си по всяко едно.

По моему демоничните замисли на господин Коямада предизвикват, така да се каже, божия гняв и той си навлича възмездие свише. Тоест в случая няма нито престъпление, нито убиец и смъртта на Рокуро Коямада е резултат от нещастен случай. Ще попитате какво тогава е причинило смъртоносната рана на гърба му. Ще стигнем и до това, а сега ми се иска да обясня поред защо и как стигнах до горното заключение.

Всичко започна от перуката. Вече Ви е известно, че на 17 март лично претърсих тавана над дневната на госпожа Коямада и открих пролуката, през която престъпникът е наблюдавал какво става долу. В резултат на това мое откритие госпожата реши от следващия ден да премести спалнята на втория етаж на европейската пристройка. Не знам как е успяла да склони съпруга си, нито пък защо той не се е противопоставил и я е послушал. Така или иначе, от въпросния ден нататък господин Коямада е бил лишен от възможността да наблюдава Шидзуко от тавана. Ала нищо чудно това занимание да му е бяло вече омръзнало и преместването да му е дало възможност да измисли нов, още по-чудовищен план. Какво ме кара да мисля така ли? Перуката. Той я е купил в края на миналата година, и то очевидно със съвсем друга цел. Но сега тя се оказала наистина добре дошла.

Господин Коямада се е бил нагледал вече до втръсване на снимката на Шундей (в началото ма сборника с разкази). Известно е, че тя е от младите години на писателя и затова на нея той е с гъста черна коса. Отегчен от всичките си досегашни занимания и търсещ нови силни преживявания, Коямада се сеща, че би могъл да използува прозореца на новата спалня, за да изплаши още по-успешно Шидзуко, като се преобрази в Шундей. За тази цел обаче трябва да скрие основния си отличителен белег — плешивината — и тук на помощ му идва перуката. Тя безспорно ще преобрази главата му, а колкото до лицето, и без това наплашената вече до смърт Шидзуко едва ли ще го забележи в тъмното. Освен това той не се кани да наднича часове, а само да се мерне, колкото да хвърли жена си в ужас.

И така, на 9 март през нощта господин Коямада се прибира от дома на своя приятел. Портата е още отключена и той влиза, без да буди слугите. Сетне се промъква на пръсти в кабинета си на първия етаж на пристройката (по-късно разбрах от вдовицата, че и ключът от кабинета е бил винаги у него), слага си в тъмното перуката и се измъква в градината. Там той се покатерва на едно дърво, скача от него върху перваза на покрива, стига до прозореца на новата спалня и надниква вътре през пролуката между щората и перваза. След време Шидзуко ми разказа, че нея нощ мярнала за миг мъжко лице, което доказва категорично предположенията ми.

Ала преди да открия причината за гибелта на господин Коямада, се налага да направя още някои обяснения.

Хранех вече известни подозрения, затова за втори път посетих вдовицата и сам огледах мястото под прозореца. Няма да се впускам в подробности, тъй като и сам бихте могли да го огледате при нужда, но, накратко, прозорецът гледа към река Сумидагава, а непосредствено под него е циментовата ограда. Тоест празното място между пристройката и оградата е не по-широко от корниза на покрива. Оградата пък лежи върху доста висока и стръмна скала. От горната част на оградата до повърхността на водата има около четири метра, а пак оттам до прозореца на втория етаж — около два. Тоест подхлъзне ли се от корниза, който впрочем е много тесен, господин Коямада има две възможности: щастливата — да падне в пролуката между оградата и пристройката, и нещастната — да се стовари върху самата ограда, а оттам да полети в дълбоката река. Съдбата му отрежда втората.

Откакто обърнах внимание на посоката на реката, започнах да мисля, че трупът не е бил захвърлен под моста Адзумабаши, а е бил довлечен дотам от водата. Освен това къщата на семейство Коямада е на самата река, и то много по-нагоре по течението от моста. Не беше трудно да се досетя, че Коямада е паднал от прозореца. Но доста време не можех да си обясня защо причината за смъртта му не е удавяне, а дълбоко нараняване.

И ето че изведнъж се сетих за един истински случай, описан в книгата на Мокусабуро Намба «Най-нови методи за разследване на углавните престъпления». Познавам отлично съдържанието на този труд, защото като автор на криминални романи го използувам често за справки. Случаят, за който споменах, е следният:

В средата на месец май 1917 г. в град Оцу, префектура Шига, на вълнолома на езерото Тайко е изхвърлен труп на мъж. На главата му са открити рани, нанесени с някакъв остър предмет. След аутопсията се установява, че смъртта е настъпила в резултат на черепните рани. Освен това в коремната кухина на трупа е намерено голямо количество вода, което налага извода, че веднага след убийството трупът е бил хвърлен във водата. Заключението на медицинската експертиза дава достатъчно основание случаят да се приеме за углавно престъпление и да се започне следствие. Следствието обаче не напредва поради невъзможност да се установи самоличността на потърпевшата страна. След няколко дни в градското полицейско управление постъпва донесение от бижутера Сайто, живущ на улица «Джофукуджидори», Киото, че е изчезнал продавачът от неговия магазин Шигедзо Кобаяши, двадесет и три годишен. Тъй като облеклото и външността на убития съвпадат с описанието на бижутера, полицията призовава Сайто да опознае трупа. Така не само се изяснява личността на пострадалия, а и фактът, че той всъщност не е убит, а се е самоубил. Сайто предявява оставеното от покойния писмо, в което той признава, че е злоупотребил с огромна сума от касата на господаря си, и съобщава за намерението си да се самоубие. Колкото до черепните рани, впоследствие се изяснява, че те са от витлото на парахода, от който самоубиецът е скочил в езерото.

Ако не се бях сетил за това произшествие, сигурно никога не бих стигнал до предположенията си относно причината за смъртта на господин Коямада. На пръв поглед те са невероятни. Но много често действителността се оказва далеч по-смайваща и от най-смелите предположения. Аз, разбира се, не смятам, че и господин Коямада е бил засегнат от витлото на някоя моторна лодка. Между случилото се с него и гореизложеното произшествие има известна разлика. Първо, защото в един часа след полунощ по Сумидагава рядко минават моторни лодки и, второ, защото при аутопсията се изясни, че в нашия случай жертвата не е нагълтала вода.

Тогава от какво е нанесена смъртоносната рана? А другите около нея? Много просто — от стъклата по циментовата ограда. Предполагам, че разбирате какво имам предвид, тъй като и сам навярно сте ги забелязали. Някои от парчетата са достатъчно големи, за да причинят дълбоки рани като тази, смъртоносната, на гърба на господин Коямада. Той е полетял от корниза и се е стоварил върху оградата, тоест върху набучените по нея парчета от счупени бутилки. Чудно ли е тогава, че раната, отнела живота му, е толкова дълбока?

И така, господин Коямада сам си е виновен за смъртта. Той, добропорядъчният човек и известният на всички търговец, става жертва на чудовищния си порок. В онази съдбовна вечер клетникът се подхлъзва, пада от покрива върху оградата, наранява се смъртоносно и полита в реката, а течението довършва останалото — поема го и го довлича до моста Адзумабаши. Там трупът се спира под клозета на понтона, където впоследствие и бива открит.

С това предположенията ми относно произшествието се изчерпват. Остава да добавя само още едно-две неща като например защо трупът е бил гол. Работата е там, че районът около моста Адзумабаши е свърталище на скитници, просяци и рецидивисти, с една дума, на много и достатъчно пропаднали хора, способни да разсъблекат посред нощ случайно довлечен от реката удавник. Особено ако е облечен богато. А същата онази нощ господин Коямада е бил в скъпо кимоно и тежко хаори, а на всичко отгоре и с платинен часовник. Бързам да отбележа, че тези мои предположения много скоро се потвърдиха — един скитник бе задържан с всички тези вещи.

В заключение се налага да обясня защо Шидзуко не е чула как тялото е цопнало във водата. Причините според мен са следните. Първо, тя е била тъй наплашена, че нито е виждала, нито е чувала какво става наоколо й. Второ, пристройката е от бетон, а и в същото време прозорецът е бил плътно затворен. Трето, не бива да забравяме, че от прозореца до повърхността на водата има твърде голямо разстояние. Освен това дори и да е чула някакъв шум, Шидзуко спокойно е могла да го обърка с удар на весло, тъй като, макар и рядко, нощем по реката минават боклукчийски лодки.

Преди да свърша, искам още веднъж да подчертая, че случилото се няма нищо общо с престъпление. То е по-скоро дръзка шега, която наистина довежда до гибелта на господин Коямада, но все пак шега, излизаща извън компетентността на закона. А смъртта на господин Коямада е резултат от нещастен случай. Да, именно нещастен случай, защото иначе как ще си обясним поведението му, неприсъщо за човек, който върши умишлено престъпление, как ще си обясним, че той подарява ръкавиците си на шофьора, че поръчва от свое име въпросната перука, че държи в шкафа си, макар и под ключ, такива сериозни веществени доказателства…“

Изложението ми се получи доста дълго, но трябваше непременно да го приложа към записките си, защото без изредените в него мои предположения всичко, което се каня да напиша по-нататък, ще остане неразбрано.

И така, стигнах до заключението, че Шундей Ое няма нищо общо със загадъчната смърт на господин Рокуро Коямада. Но така ли беше наистина? Окажех ли се прав, всичките ми досегашни подробни описания на личността и начина на живот на Шундей Ое губеха всякакъв смисъл.