Едогава Рампо
Чудовище в мрака (10)

10

Под изложението си съм поставил датата 28 април. Идеята ми бе да го предам за сведение на прокурора Итодзаки. Но преди това реших да го покажа на Шидзуко, за да я успокоя, че не е нужно повече да се бои от призрака на Шундей Ое. Тъй че на следващия ден, сиреч на 29 април, се отправих към дома й. Откакто започнах да подозирам господин Коямада, на два пъти я посещавах, но колкото да се сдобия с някои необходими ми за разследването доказателства. И всеки път си тръгвах забързан оттам, без да спомена нито дума за последните си открития.

По това време се решаваше въпросът за разделянето на имуществото и роднините на покойния ежедневно обсаждаха къщата. Притисната от всички тези нови и безспорно недотам приятни за нея проблеми, тя се чувствуваше още по-безпомощна и самотна. Затова, появях ли се, Шидзуко ме посрещаше с нескривана радост. Същото беше и този ден, а когато влязохме в дневната, аз, без каквито и да било предисловия, извиках:

— Госпожа Коямада, вече няма от какво да се боите. Шундей Ое няма нищо общо със случилото се.

Думите ми я смаяха. Естествено, тя не можа да проумее веднага смисъла им. Тогава извадих изложението си и започнах да й го чета. Бях обзет от същото чувство, с което четях пред приятели някой току-що завършен свой роман. Нямах търпение по-скоро да разсея страховете на Шидзуко. Освен това държах да чуя и нейното мнение, за да избягна евентуални неточности.

За Шидзуко бе наистина мъчително да слуша обясненията ми относно перверзните наклонности на покойния си съпруг. На тези места тя цялата пламваше и аз усещах, че от неудобство е готова да потъне в земята. А когато стигнах до ръкавиците, Шидзуко промълви: „И аз много се зачудих, защото бях сигурна, че имаше още един чифт“.

Затова пък предположението ми, че смъртта на господин Коямада е резултат на нещастен случай, така я смая, че тя пребледня и за известно време загуби и ума, и дума.

Когато най-сетне свърших, Шидзуко повтори няколко пъти: „Какво нещо… Какво нещо…“, и потъна в мислите си. Ала не мина много време и лицето й започна да се прояснява. Види се, едва сега проумя, че всичко е било само кошмарен сън, и душата й се поотпусна. Може би ще ме упрекнете, че отивам твърде далеч, но ми се стори, че тя дори се отърси от горчивите угризения на съвестта, причина за които беше онази наша неволна, ала все пак безнравствена интимност.

— Даа, той да ме измъчва така жестоко, а аз… — промълви най-сетне Шидзуко, безспорно щастлива, че случаят й предоставя възможността да се оправдае пред себе си.

Дойде и време за вечеря. Шидзуко скочи и някак прекалено припряно започна да слага масата пред мен. Извади вино, разни мезета и ме заподканя настойчиво да опитам от всичко.

Бях толкова щастлив, че тя прие изложението ми без всякакви възражения, че неволно се увлякох с виното и попрекалих. Алкохолът ме хваща бързо. И този път след няколко чашки главата ми се завъртя, но, кой знае защо, вместо, както обикновено, да се почувствувам възторжено възбуден, аз изпаднах в необяснима меланхолия. Не ми се говореше. Седях и разглеждах до насита жената пред себе си.

Изглеждаше поотпаднала, но все така привлекателна. Бледността бе нейното очарование, а изящното й, но в същото време силно и гъвкаво тяло не бе изгубило нито капчица от удивителното си обаяние. Може би защото бе в старинно фланелено кимоно, но този ден Шидзуко ми се струваше особено съблазнителна. Не откъсвах очи от извивката на крайниците й — дрехата потрепваше от изящните им плавни движения — и въображението ми се терзаеше от представата за онези скрити под кимоното части на тялото й, които все още не познавах.

Бях така опиянен от виното и уюта на този дом, че неочаквано ми хрумна безумната идея да наема някоя уединена къща в покрайнините на града и да я превърна в гнездо за нашите тайни срещи с Шидзуко.

Едва изчаках прислужницата да излезе и притеглих Шидзуко в обятията си. Сетне започнах да целувам жадно лицето й. Притисках пламтящото й тяло в обятията си и й шептях безумната си идея. А тя ме слушаше притихнала и кимаше ли, кимаше.

Не намирам думи да опиша какво блаженство изживяхме през следващите двадесет дена, които отлетяха бързо като чуден сън.

Наех една стара, подобна на хамбар къща в околностите на Негини и се договорих със старицата от съседното магазинче за сладкиши да я наглежда в наше отсъствие. Къщата бе тайната ни любовна обител, люлката на най-прекрасните ни чувства.

За пръв път в живота си разбирах какво значи пламенна, неистова женска страст. Понякога ние с Шидзуко се превръщахме в деца и се гонехме из пустата, населена сякаш с призраци къща. Тичахме, изплезили езици като хрътки, препускахме като обезумели. Опитвах се да я хвана, но тя се изплъзваше от ръцете ми като делфин и отново хукваше из стаите. Тичахме, докато не останем без дъх и не рухнем, капнали и съсипани.

А понякога седяхме притихнали и сякаш бездиханни.

Но ето че един ден Шидзуко се появи с огромен букет уханни божури. Сред цветята бе скрила камшика на Рокуро Коямада. Изтръпнах от ужас. Но тя ми го сложи насила в ръката и настоя властно да я ударя.

Не знаех какво да мисля, не можех да реша как да постъпя. Навярно продължителният нечовешки тормоз е станал за нея необходимост, разсъждавах потресен. Сега, толкова месеци след тая история, съм склонен да мисля, че ако бурните ни срещи бяха продължили още половин година, нищо чудно и аз да станех жертва на болестта на господин Коямада.

Не устоях на настойчивите й молби и грабнах камшика. А когато той докосна копринената й плът, върху синкавобялата прелестна кожа отново лумна като пламък ужасяващият белег. Изтръпнах и в същото време изпитах неописуем възторг.

Целта ми обаче не е да се задълбочавам в любовните ни преживявания. Някога ще напиша за това роман, а сега ще се огранича да разкажа само за един любопитен факт, който узнах случайно при една от нашите срещи.

Става дума за перуката на господин Коямада. Оказа се, че той се срамувал от безнадеждно оплешивялата си глава и непрестанно се измъчвал от мисълта, че отвращава жена си. Затова и решил да си поръча перука. Споделил с Шидзуко. Идеята му й се сторила безкрайно смешна и тя започнала да го разубеждава. Ала той бил неотстъпчив като дете и наистина си поръчал перуката.

— А защо не спомена и дума за това? — попитах я удивен.

— Не ми беше удобно някак. Все пак става дума за интимни неща — отвърна невинно тя.

И така, пламенните ни срещи продължиха двадесет дни, през което време нито веднъж не посетих Шидзуко в дома й. Боях се, че това може да се стори някому странно, затова един ден влязох с най-невинна физиономия в гостната й. Поседяхме, поговорихме благоприличие около час, след което си поръчах такси и се отправих към къщи. По странно стечение на обстоятелствата шофьорът се оказа същият онзи Тамидзо Аоки, от когото купих преди време ръкавиците. Тази случайна среща стана причина да потъна веднъж и завинаги в своите кошмари.

Аоки беше с други ръкавици, но всичко останало — ръцете върху кормилото, износеното тъмносиньо пардесю, което носеше направо върху ризата, широките изопнати рамене, предното стъкло, огледалцето — си бе както преди месец.

Спомних си как предния път в същата тази кола изрекох уж тихо, но достатъчно ясно, че да ме чуе шофьорът пред мен: „Шундей Ое“. Изведнъж в съзнанието ми изплува лицето на Шундей от снимката, сюжетите на произведенията му и спомените за странния му начин на живот. След малко бях готов да се закълна, че Шундей седи до мен на задната седалка. Не бях на себе си. Неочаквано нещо вътре в мен ме накара да се обърна към Аоки:

— Слушайте, а кога господин Коямада ви подари ръкавиците?

— Каквоо — изуми се точно като преди месец шофьорът, но след миг се съвзе и отвърна: — Амии, кога ли беше? Миналата година… През ноември… Да, спомних си. Същия ден си получих заплатата и дори си рекох, че от сутринта ми върви на получаване. Беше на 28 ноември. Сигурен съм.

— На 28 ноември значи — повторих разсеяно.

— Не разбирам какво сте се захванали толкоз за тия ръкавици. Трябва да имате някаква много специална причина, а?

Не го удостоих с отговор, а се втренчих в една прашинка на предното стъкло. Изминахме доста път, но потънал в мисли, все не откъсвах очи от нея. Ала внезапно подскочих, сграбчих Аоки за раменете и изревах:

— Сигурен ли сте, че наистина ги получихте на 28 ноември? Бихте ли го доказали пред съда?

Шофьорът очевидно се смая.

— Пред съда ли? Вие да не се шегувате? — избоботи той. — А ръкавиците наистина ги получих на 28 ноември. Имам и свидетел — помощникът ми. Момчето беше с мен и всичко видя — обясни вече съвсем сериозно Аоки. Навярно разбра, че работата не е съвсем проста.

— Обръщайте веднага назад!

Шофьорът още повече се смая и по лицето му личеше, че дори леко се бои. Но без да каже дума, подкара обратно и скоро спря пред дома на Шидзуко.

Аз изхвръкнах от колата, втурнах се в антрето, сграбчих ръката на изумената прислужница и без всякакви предисловия попитах:

— Истина ли е, че в края на миналата година са били разковани и измити със сапунен разтвор всички дъски на тавана? — Шидзуко ми бе споменала за това, когато се качих на тавана да търся следите на Шундей.

Прислужницата, изглежда, реши, че съм се побъркал. Тя ме изгледа подозрително и отвърна:

— Да, истина е. Само че не със сапунен разтвор, а чисто и просто с вода. Извикахме човек за тая работа. Беше точно на 25 декември.

— Дъските на таваните над всички стаи ли?

— Над всички.

Дочула шума, в антрето се появи и Шидзуко, погледна ме разтревожена и попита какво се е случило. Повторих въпроса си и тя потвърди думите на прислужницата.

Сбогувах се набързо, мушнах се в колата и наредих на Аоки да кара към квартирата ми. Сетне се настаних удобно на меката седалка и се отдадох на безумното си въображение.

И така, на 25 декември миналата година всички дъски на тавана у Коямада са разковани и старателно измити. Нямаше съмнение, че копчето, което намерих лично, е от ръкавицата на господин Коямада. Но в такъв случай излизаше, че то се е откъснало от ръкавицата, преди да падне на тавана. Този факт бе сякаш пример от теорията на вероятностите на Айнщайн. Но за какво всъщност говореше той?

За всеки случай се отбих в гаража и разпитах помощника на Аоки. Момчето потвърди, че господин Коямада е подарил ръкавиците на 28 ноември. Направих си труда да се срещна и с работника, почистил тавана на къщата. И той заяви със сигурност, че е бил у Коямада на 25 декември. Освен това обясни, че е разковавал дъските една по една, тъй че и игла не е могла да остане между тях.

Ако въпреки всичко човекът, изпуснал копчето на тавана, бе наистина господин Коямада, значи се налагаше следният извод. А именно, че след като се е откъснало от ръкавицата му, е останало в джоба му. Без да подозира това, той подарява вече неизползуваемите ръкавици на шофьора Аоки, а след месец или по-вероятно след три (защото заплашителните писма започнаха да пристигат от февруари) се качва на тавана, за да наблюдава оттам съпругата си, и изпуска неволно копчето.

Значи то е било не в джоба на палтото, а в джоба на някое от саката му. Но подобно твърдение ми се виждаше абсурдно, тъй като обикновено мушкаме ръкавиците в джобовете на палтата си. Не ми се вярваше също, че господин Коямада се е промъквал на тавана с палто. Освен това едва ли състоятелен човек като него ще носи зимните си костюми през пролетта. Изведнъж пред мен отново изникна зловещата сянка на чудовището от мрака — Шундей Ое.

Започна да ме измъчва мисълта, дали откритието, че господин Коямада е неудържим сексуален маниак — тема, достойна за модерен криминален роман, не бе ме тласнало към нелепа заблуда. Дотук не подлежеше на съмнение единствено фактът, че той е изтезавал Шидзуко с камшика. Но всичко останало… Ако наистина се бях заблудил, тогава излизаше, че господин Коямада не е загинал в резултат на нещастен случай, а е бил убит.

Шундей Ое… Дали някога зловещият му призрак щеше да остави съзнанието ми на мира?

Достатъчно бе съмнението да се загнезди в душата ми, за да започна да гледам на произшествието в съвсем друга светлина. Досмеша ме от наивните ми предположения, изложени така старателно в писмото до следователя Итодзаки. Уж работех с въображението си и съчинявах дълбоко логични криминални романи, а допуснах да стигна до такива глупави изводи. Още тогава, когато прочетох изложението си на Шидзуко, не ме оставяше усещането, че някъде греша. Затова реших да не бързам да го преписвам на чисто и го мушнах в книжата си, а впоследствие забравих за него. Една от причините за това бе, разбира се, пламенната ми любовна история с Шидзуко. Но сега бях дори щастлив, че не съм успял да го изпратя на следователя.

Странното в цялата работа бе наличието на прекалено много доказателства. Те сякаш ме очакваха навред и във всичко, с което понечвах да се заема. Но нали и самият Шундей пише, че следователят трябва да е нащрек тъкмо когато има прекалено много доказателства.

Да вземем например почерка на автора на заплашителните писма. Собствените ми фантазии ме доведоха до убеждението, че Коямада е имитирал почерка на Шундей. Но възможно ли беше това? Нали преди време и Хонда ми каза, че дори да овладее почерка на Шундей, човек никога не би постигнал своеобразния му стил. Още повече пък Коямада, който нямаше нищо общо с литературата.

Изведнъж ми дойде наум разказът на Шундей „Марката“, в който се разказваше как, обзета от ненавист към мъжа си, истеричната жена на един лекар решава да го погуби, като му припише обвинението, че замисля да я убие, и представи случая за самоубийство. Жената се опитва да докаже, че „посмъртното“ й писмо, което сама е написала, е дело на лекаря, упражнявал дълго и упорито почерка й. Ами ако и Шундей е използувал същия трик, за да стовари вината върху Коямада?

Човек би решил, че произшествието е букет от литературните шедьоври на Шундей. Аналогичен пример с надничане от тавана и случайно изтървано копче имаше в „Развлечение на тавана“, номерът с подправянето на почерка бе от „Марката“, а белезите по тила на Шидзуко напомняха сюжета на разказа „Убийство в град В“. Ами раните по гърба на Коямада, ами трупът му, открит под клозета на кея? С една дума, всеки детайл носеше очевидно почерка на Шундей.

Съвпаденията бяха прекалено явни, за да са случайни. От начало до край върху произшествието витаеше огромната черна сянка на Шундей. А аз през цялото време действувах, следвайки несъзнателно замислите му. Дори веднъж се запитах ужасен, дали той не се е вселил в мен.

Не разумът, а интуицията ми подсказваше, че Шундей е някъде наблизо. Дори виждах святкащите му змийски очи. Да, наблизо. Но къде?

Лежах, изтегнат върху постелята в стаята си, и се губех в мъчителни догадки. Но най-сетне се изморих и заспах. А когато се събудих, изведнъж ме осени една зашеметяваща мисъл. Беше среднощ, но скочих и веднага позвъних на Хонда и без всякакви предисловия го попитах:

— Слушай, ако не се лъжа, ти спомена, че жената на Шундей била с кръгло лице, нали?

В първия момент Хонда така се смая, че очевидно не разбра с кого говори. Скоро до съзнанието му стигна, че това съм аз, и той отвърна все още сънено:

— Да, с кръгло лице.

— И с европейска прическа?

— Да.

— И с очила, нали?

— Да.

— И имаше златни коронки?

— Да, точно така.

— И вечно страдаше от зъбобол, нали? Затова носеше винаги обезболяваща лепенка.

— Да, винаги. Изглежда, че не й бяха в ред зъбите на жената.

— И лепенката бе винаги на дясната й буза, нали?

— Не помня точно, но май на дясната. Ти какво, да не си се виждал с нея?

— Не, но чух от приятели. Но кажи, не ти ли се вижда малко странно млада жена с модерна европейска прическа да използува бабешко средство против зъбобол? Още повече, че почти никой вече не използува тия лепенки.

— Прав си. Но какво се е случило всъщност? Да не си попаднат на някакви следи, а?

— Има нещо такова. Ще ти разкажа, като се видим.

След като от разговора с Хонда се убедих в достоверността на вече известните ми факти, седнах на работната си маса и до сутринта чертах геометрични фигури, писах знаци и формули. Пишех и задрасквах, пишех и задрасквах…