Едогава Рампо
Чудовище в мрака (8)

8

На двадесети април се правеше помен за господин Коямада. През деня Шидзуко посети будистки храм, а вечерта събра в дома си роднините и близките на покойния и отслужи заупокойна молитва за душата му. И аз, естествено, бях сред поканените. Същата вечер се случиха две събития, които ме поразиха така дълбоко, че сигурно няма да ги забравя до края на живота си. Привидно между тях нямаше като че никаква връзка и едва впоследствие се изясни, че са свързани, и то дори фатално.

Двамата с Шидзуко вървяхме по слабо осветения коридор. Но нека започна поред.

Гостите се разотидоха, а аз се забавих, за да обсъдим как върви издирването на Шундей. Към единадесет часа се наканих да тръгвам — не биваше да прекалявам, а и какво ли щеше да си каже прислугата. Станах и се отправих към изхода, където ме чакаше поръчаното от Шидзуко такси. Домакинята бе така любезна да ме изпрати и двамата се оказахме в слабо осветения коридор. Няколкото прозореца, обърнати към градината, бяха отворени. Тъкмо минавахме покрай един от тях, когато Шидзуко изпищя ужасена и се притисна до мен.

— Какво ви е? Какво видяхте? — попитах я безкрайно удивен. Но вместо отговор тя (все така плътно до мен) посочи с ръка към градината.

Сетих се мигом за Шундей и изтръпнах от ужас. Но тревогата се оказа съвсем напразна — някакво бяло кученце тичаше по шумата между дърветата.

— Кученце, кученце е. Няма нищо страшно — побързах да я успокоя.

Но макар че нямаше от какво повече да се бои, Шидзуко не се отдръпна от мен. Почувствувах как топлината на тялото й ме облива и стига чак до сърцето ми. Неочаквано я грабнах в обятията си и целунах загадъчните й като на Мона Лиза устни.

За щастие или може би за мое нещастие тя не се отдръпна. Нещо повече, в пръстите й усетих някакъв особен, малко свенлив, но недвусмислен натиск.

Ако това не се бе случило тъкмо в деня на помена, нямаше да се чувствуваме чак толкова виновни. Но и двамата се измъчвахме от угризения на съвестта и затова, докато се качвах в колата, нито си казахме дума, нито се погледнахме в очите.

Таксито летеше, а аз си мислех само за Шидзуко. Все още усещах огнените й устни върху своите, топлината на тялото й върху гърдите си. Имах чувството, че сърцето ми ще изхвръкне. В душата ми избухваха, затихваха и се преплитаха в сложна хаотична плетеница усещането, че ще хвръкна от радост, и непоносимите угризения на съвестта. Гледах навън, но нищо не виждах.

Ала независимо че бях сляп и глух за всичко около себе си, през цялото време усещах, че нещо в колата се мъчи да привлече вниманието ми — един мъничък предмет сякаш изгаряше очите ми. Потънал в мисли за Шидзуко, гледах с невиждащ поглед пред себе си, а малкият предмет ту се мяркаше, ту чезнеше, като че искаше по-скоро да го забележа. Защо, защо, питах се разсеян. Но изведнъж отговорът отекна властно в съзнанието ми.

Шофьорът пред мен — едър поприведен мъж в износено тъмносиньо пардесю — бе със скъпи и твърде изискани за грубите му длани ръкавици. На всичко отгоре ръкавиците бяха зимни, сиреч съвсем неподходящи за сезона. Вече мислех, че тъкмо това е привлякло вниманието ми, когато… да, украшението върху секретното копче… ето какво. Кръглият метален предмет, който бях намерил на тавана у Коямада, се оказа декоративно копче от ръкавица.

Споменах на следователя Итодзаки за металния предмет, но така и не му го показах, защото тогава не го носех със себе си, а и освен това защото никой не се заинтересува повече от тази улика, тъй като бе решено единодушно, че убиецът на господин Коямада е Шундей Ое. Дори не помнех вече къде е въпросното копче. Сигурно все така се мотаеше в джоба на жилетката на зимния ми костюм.

Можех ли преди време да се досетя, че предметът е декоративно копче от ръкавица? Престъпникът, не ще и дума, бе действувал с ръкавици, защото никъде по тавана не открих следи от пръстите му. Нищо чудно изобщо да не е забелязал кога копчето се е търкулнало между подпората и гредата.

И така, ръкавиците на шофьора ми помогнаха да проумея какво точно съм намерил на тавана. Очакваше ме обаче още едно поразително откритие — копчето на дясната му ръкавица липсваше, останала бе само металната подложка. Ами ако липсващото е същото онова, което намерих на тавана? Тогава значи…

— Ей, вие, да, вие — подвикнах неволно на мъжа пред мен. — Може ли да разгледам ръкавиците ви?

Човекът се смая от странната ми молба, но намали; свали ги и ми ги подаде послушно през рамо.

Върху копчето на лявата бяха, разбира се, гравирани буквите R. K. BROS. CO. Неочаквано и за самия себе си изтръпнах от необясним ужас.

Шофьорът продължаваше да върти спокойно кормилото, без нито веднъж поне да се обърне назад. Гледах едрия му, леко приведен гръб и внезапно ми хрумна налудничавата мисъл, че това е…

— Шундей — промълвих като на себе си, но достатъчно високо, за да може да ме чуе. Същевременно не откъсвах очи от отражението му в малкото предно огледало. Не ми бе необходимо много време, за да се убедя, че фантазиите ми са наистина налудничави. Лицето на шофьора дори не трепна. Е, и Шундей едва ли бе способен на подвизите на Арсен Люпен.

Пред квартирата си аз се разплатих щедро и го попитах:

— Кажете ми, спомняте ли си кога точно загубихте копчето на дясната си ръкавица?

— Поначало си беше без копче — отвърна шофьорът и на лицето му се изписа почуда. — Тия ръкавици са ми подарък. От покойния господин Коямада. Бяха още съвсем нови, но едната без копче. Сигурно затова ми ги подари.

— Господин Коямада ли? — изкрещях неволно. — Същият, от чиято къща току-що излязох?

— Да, същият. Докато беше жив, често се случваше да го карам до фирмата и обратно, та ме уважаваше, човекът.

— Кога ви ги подари?

— Още по студа, но си ги пазех, защото, нали виждате, скъпа работа. Само че старите ми се съсипаха, а без ръкавици хич не може да се кара — кормилото се хлъзга, и днес за пръв път си слагам тези на работа. Но защо се интересувате толкова?

— Аа, просто така. Сетих се за нещо. А не бихте ли ми ги продали?

След известни уговорки шофьорът най-сетне склони да ми ги даде срещу една доста солидна сума. В къщи веднага измъкнах копчето от тавана и щом го сложих на ръкавицата, то веднага си легна на мястото.

Съвпадението бе направо поразително, за да е случайно. Възможно ли бе Шундей Ое и Рокуро Коямада да са притежавали еднакви ръкавици със съвършено еднакви декоративни копчета, тъй че откъснатото от ръкавицата на Шундей да приляга чудесно на мястото на липсващото от ръкавицата на Коямада?

Едва по-късно си изясних каква е работата, но най-напред взех ръкавиците и ги отнесох в известния магазин за вносни стоки „Идзумия“ на Гиндза. Щом ги погледна, собственикът заяви, че в Япония не се произвеждат такива, че тези вероятно са английски и че според него у нас няма филиал на фирмата R. K. BROS. CO. Съпоставих тези сведения с факта, че до септември по-миналата година господин Коямада е бил в чужбина, и си направих извода, че ръкавиците са негови. Но означаваше ли това, че именно той е изтървал копчето на тавана? От друга страна, можел ли е Шундей да се сдобие с ръкавици, които нито се произвеждат, нито се продават в Япония? И то не с какви да е, а със същите като на господин Коямада?

Какво излиза тогава, питах се, приведен над работната си маса и стиснал с две ръце пламналата си глава. Излиза, че… излиза, че… повтарях, мъчейки се да мобилизирам цялото си съзнание и да намеря някакво обяснение на тази загадка.

И ето че изведнъж ми хрумна една наистина удивителна мисъл. Сетих се, че дългата тясна улица, на която живее семейство Коямада, върви все покрай реката и при това положение къщата им е на самия бряг. Не бе нужно да мисля дълго, за да си го представя, защото и сам неведнъж се бях любувал на широката река от прозорците на европейското крило на дома. Ала сега за мен този факт имаше съвсем друг, нов смисъл.

В измъченото ми от догадки съзнание изплува едно грамадно латинско U. В горната му лява част бе къщата на Коямада, а в горната му дясна — къщата на неговия приятел и партньор на го. В най-долната част на буквата се намираше мостът Адзумабаши. Досега всички, причастни към случая, си мислехме, че онази фатална вечер господин Коямада излиза от дома на приятеля си в горния десен ъгъл на U-то, спуска се до най-долната му точка — моста Адзумабаши — и там бива убит и хвърлен в реката. Ала никой не си даваше сметка за самата река. А тя течеше от горната към долната част на буквата, което пък позволяваше да се предположи, че убийството не е извършено там, където е открит трупът, а той е бил довлечен до кея край моста от течението.

Течението е довлякло трупа. Течението е довлякло трупа. Откъде обаче? Къде е било извършено престъплението?… Блъсках си главата и потъвах все по-дълбоко в тресавището на собствените си налудничави предположения.