Едогава Рампо
Чудовище в мрака (6)

6

След заканата да убие Коямада в писмото на Шундей следваше фразата: „Но не е нужно да бързам. Аз никога не бързам.“ Защо тогава така се разбърза и само след два дни извърши злодеянието? Може би с писмото си целеше да отвлече вниманието на Шидзуко и да я завари неподготвена, тоест бе й устроил капан? Това бе първото, което ми дойде наум, но после се досетих, че причината е навярно друга.

Щом дочула тиктакането на часовника и разбрала, че Шундей се крие на тавана, Шидзуко се обляла в сълзи и започнала да го моли да пощади живота на Коямада. Така тя за сетен път му дала доказателства колко силно обича мъжа си. И без това обзет от дива ревност, Шундей се разярил не на шега. В същото време проумял, че съдбата му се поставя на карта и над него е надвиснала опасността да бъде разобличен. Нищо чудно тъкмо това да го е накарало да не отлага и час по-скоро да унищожи човека, когото Шидзуко обича дълбоко и искрено.

Във всеки случай Рокуро Коямада бе загинал при твърде странни обстоятелства.

Шидзуко ми съобщи за трагедията и още същата вечер отидох у тях. Тогава чух за пръв път какво се бе случило. И така, предния ден тя не забелязала нищо необичайно в поведението на съпруга си. Коямада се прибрал малко по-рано от работа и след вечерната чашка саке се отправил при приятеля си в Коуме на отсрещния бряг на реката, за да изиграят няколко партии го^[1]. Вечерта била топла и приятна, затова Коямада предпочел да не облича палто, а излязъл по скъпо тънко кимоно и плътно хаори^[2]. По думите на Шидзуко това станало около седем и половина. До дома на приятеля му нямало кой знае колко път, тъй че господин Коямада предпочитал да отиде дотам пеш. Но не напреко през моста, а все по насипа край реката. Останал при приятеля си докъм полунощ, а на тръгване подхвърлил, че ще се прибере пак пеша. Ала от този момент нататък сякаш потънал в дън земя.

Цяла нощ Шидзуко го чакала напразно и все мислела за ужасната закана на Шундей. На сутринта, обзета вече от паническо безпокойство, тя позвънила на когото могла от близките и познатите на съпруга си и разпратила прислугата по домовете на хората без телефон. Но никой нищо не знаел за съдбата на господин Коямада. Шидзуко потърсила, разбира се, и мен, но същата нощ аз не нощувах в къщи и се прибрах едва привечер на следващия ден, когато и разбрах какво се бе случило.

Когато на другата сутрин в началото на работния ден господин Коямада не се явил във фирмата, служителите също изпаднали в паника и хукнали да го търсят насам-натам из града. Но техните опити да го открият завършили безуспешно. Едва около обед се обадили от полицията и съобщили на Шидзуко за необикновената смърт на съпруга й.

Тръгне ли човек малко на север от трамвайната спирка „Каминаримон“, която е край моста Адзумабаши, а после се спусне по стръмния бряг, ще стигне до кея на катера, сновящ между Адзумабаши и Сенджуобаши. Катерът е забележителността на Сумидагава — единственият, останал от времето на някогашните речни параходчета. Аз лично не го ползувам често, но ми се е случвало да ходя с него до Кототои и Ширахиге. Пътуващите търговци обикновено изкарват своите шарени книжки и всевъзможни дрънкулки и рекламират стоката си със сипкави като на отколешните разказвачи в нямото кино гласове. Тази малко провинциална и навяваща спомени за миналото атмосфера така ме умилява, че обичам от време на време да се потапям в нея.

Кеят пък е понтон в самата река. На тази вечно клатушкаща се върху вълните сцена са и пейките за пътниците, и тоалетната. Влизал съм в тази тоалетна, тъй че имам представа за нея. С две думи, това е оградено от четири страни тясно пространство с четвъртита дупка на пода. Само на тридесетина сантиметра под дупката тече Сумидагава.

За разлика от тоалетните във влаковете и параходите тази е къде-къде по-чиста. Всъщност и дума не може да става за сравнение. И само ако се вгледаш по-внимателно, ще забележиш, че водата под дупката е доста мътна и през този четириъгълен воден екран често се точат валма нечистотии. Добиваш илюзията, че наблюдаваш микроби под микроскоп. Не знам защо, но лично на мен тази гледка ми действува много зловещо.

На 20 март, около 8 часа сутринта, собственичката на едно магазинче от покритата търговска улица в Асакуса чакала катера. Отивала жената по работа в Сенджу и докато чакала, решила да се отбие в тоалетната. Но още не захлопнала вратичката след себе си, и изскочила навън с диви писъци. На писъците притичал старецът от гишето за билети и жената започнала да му обяснява, че тъкмо да клекне, и от синкавата вода под дупката се подало нечие мъжко лице.

Старецът помислил веднага, че някой от моряците си прави лоши шеги (не минавало и без такива истории), но все пак решил да провери със собствените си очи. И наистина, на около тридесет сантиметра от отверстието на тоалетната се поклащала мъжка глава, като ту потъвала наполовина, ту отново изскачала нагоре. Досущ като играчка с пружина. Може би затова зрелището изглеждало по-скоро забавно, отколкото страшно. Старецът разбрал, че във водата плува труп, и се развикал.

Сред чакащите се намерил един по куражлия човек, който с помощта на няколко младежи се заел да измъкне удавника. През дупката това, естествено, било невъзможно, затова мъжете се въоръжили с дълги пръти и го избутали към края на понтона. Едва тогава за всеобщо смайване станало ясно, че ако не се смятат долните гащи, трупът е съвършено гол. Мъртвецът изглеждал около четиридесетте и достатъчно солиден, за да допусне човек, че се е решил да поплува за удоволствие в Сумидагава. А когато го разгледали вече по-внимателно, видели, че целият му гръб е в рани, нанесени очевидно с нож или някакъв подобен остър предмет. С една дума, по всичко личало, че трупът не е обикновен удавник, още повече, че не бил нагълтал вода.

Хората проумели, че работата намирисвала на убийство и изпаднали в още по-голяма паника. Така или иначе, трябвало все пак да изкарат трупа от водата, но точно тогава излязла наяве още една смайваща подробност.

Междувременно били обадили на полицията и от поста Ханакавадо притичал дежурният, който наредил на младежите да хванат мъртвеца за гъстата буйна коса и така да го изтеглят, но неочаквано косата се отделила от черепа и останала в ръцете на момчетата. Всички отскочили ужасени. Но като се посъвзели, започнали да разсъждават защо косата се отделя така лесно, след като трупът очевидно не бил престоял дълго във водата. И тогава проумели, че държат най-обикновена перука и че мъртвецът е абсолютно плешив.

Така бил открит трупът на един от най-влиятелните търговци в страната — господин Рокуро Коямада, загинал трагично от нечия злодейска ръка.

Фактите говореха, че убиецът е разсъблякъл жертвата, нахлупил е на главата му перуката, след което го е бутнал в реката около моста Адзумабаши. Независимо че трупът на господин Коямада е бил намерен във водата, по нищо не личало той да е удавен. Причина за смъртта му, както се изясни впоследствие, бяха нанесените по гърба му рани с нож или подобен остър предмет. Освен смъртоносната дълбока рана в левия бял дроб бяха открити още множество по-безобидни. Види се, убиецът не бе успял да умъртви с един удар жертвата си.

Експертизата на полицейските лекари установи, че смъртоносната рана е била нанесена около един часа през нощта. Убитият, както вече казах, бил намерен съвършено гол, тоест без каквито и да било вещи и документи, подсказващи самоличността му. В полицията се чудели какво да правят. Но ето че за щастие около обед се явил някакъв човек, който опознал трупа. Веднага позвънили на Шидзуко и във фирмата.

Привечер отидох в къщата на Коямада. Там вече бе пълно с народ — роднини на покойния, колеги и познати от деловите среди, семейни приятели. Шидзуко, която се бе току-що върнала от участъка, седеше потисната и мълчалива и сякаш не чуваше и не виждаше какво става наоколо.

Трупът бе оставен за евентуална аутопсия в полицията и на покритата с бяло платно масичка пред семейния олтар стаеше само набързо изрязаната дъсчица с името на покойния, около която димяха благовония и бяха натрупани пищни букети цветя.

С други думи, едва привечер чух за пръв път от Шидзуко и подчинените на убития как и при какви обстоятелства е бил открит трупът му. Място не си намерих от срам и угризения на съвестта, че само два-три дни преди това убеждавах упорито Шидзуко да не се обажда в полицията и така предизвиках, или поне не попречих, да се предотврати най-лошото.

Нито за миг не се съмнявах, че престъпникът е Шундей. Той, не ще и дума, бе проследил господин Коямада от дома на приятеля му в Коуме до моста Адзумабаши, а после го бе убил и хвърлил трупа му в реката край кея. Сценарият ми изглеждаше съвършено правдоподобен. Още повече, че убийството съвпадаше по време с часовете, в които Шундей по думите на Хонда скитал из Асакуса. Ако прибавехме и отправените черно на бяло заплахи, че първата жертва ще е господин Коямада, всякакви съмнения относно престъпника отпадаха.

Не можех да си обясня само защо трупът е бил гол и на всичко отгоре с някаква си странна перука. Ако и това бе дело на Шундей, за какъв дявол му е било да го прави?

Издебнах удобен момент и направих знак на Шидзуко да ме последва в съседната стая. Трябваше да поговорим за известната само на двама ни тайна и да решим какво да предприемем по-нататък. Шидзуко като че само това и чакаше. Стана, поклони се на присъствуващите и напусна забързана стаята. Щом останахме насаме, тя извика тихо името ми и се вкопчи в мен така, сякаш бях единствената й опора в живота. По дългите й мигли заблестяха сребристи капчици. Капчиците ставаха все по-големи и по-големи, докато най-сетне по белите страни на Шидзуко потекоха неспирни горещи сълзи.

— Не знам ще ми простите ли някога. Не намирам думи, които биха ме оправдали поне отчасти. Аз съм виновен за всичко. Ако не бях проявил лекомислие… Ала наистина не вярвах, че Шундей ще има смелостта да изпълни заканата си. Виновен съм, виновен съм само аз, само аз… — повтарях до полуда.

Сълзите на Шидзуко така ме разчувствуваха, че грабнах несъзнателно ръката й, стиснах я силно в своята и повтарях ли, повтарях като насън: „Виновен, виновен, виновен…“ За пръв път докосвах Шидзуко. Случаят бе наистина необикновен, ала и досега помня странното усещане от допира до пръстите на тази жена. Те, както вече казах, бяха тъй бели и нежни, но и невероятно горещи, като че по костите им течеше лава.

— А съобщихте ли в полицията за писмата? — попитах я, когато риданията й позатихнаха.

— Не. Не можех да реша сама какво да правя и…

— Значи не сте им казали?

— Не. Мислех най-напред да се посъветвам с вас.

Сега, разбира се, ми е чудно, но тогава продължавах да стискам ръката на Шидзуко в своята, а и тя като че не се сещаше да я дръпне. Просто стоеше и ме гледаше така, сякаш животът й зависеше от мен.

— И, естествено, също вярвате, че го е извършил онзи човек, нали?

— Да. Пък и снощи се случи нещо странно.

— Странно ли?

— Както ви е известно, послушах съвета ви и склоних мъжа си да се преместим да спим в стаята за гости на втория етаж. Бях убедена, че там Шундей не ще може да наднича. Но снощи го видях с очите си.

— Как така? Къде?

— Надничаше през прозореца — промълви Шидзуко и при спомена за предишната нощ очите й се разшириха от страх. — Легнах си около дванадесет, но бях ужасно притеснена, че мъжът ми още го няма. Освен това ми стана страшно сама в онази стая с безкрайно висок таван. Обзе ме чувството, че от всички ъгли ме наблюдават безброй очи. Една от щорите не бе спусната до долу и част от прозореца — около тридесет сантиметра — зееше открита. Тъмнината вън бе тъй страшна, че изтръпнах, ала, кой знае защо, погледнах именно натам. И изведнъж пред погледа ми се бялна нечие лице.

— Ами ако просто ви се е привидяло?

— Лицето мигом изчезна, но съм сигурна, че не беше илюзия. Онзи отвън се бе лепнал о стъклото. Още виждам кичурите черна коса и злобния му поглед, уверявам ви.

— Хирата?

— Да, струва ми се. Че кой друг освен него би се решил на подобно нещо?

Още същата вечер двамата с Шидзуко обсъдихме положението и решихме да отидем в полицията, където да заявим категорично, че според нас убиецът на Рокуро Коямада е Хирата, тоест Шундей Ое, който замисля в най-скоро време да убие и самата Шидзуко.

Със случая се зае кандидатът на юридическите науки Итодзаки. За щастие той се оказа член на „Дружеството на любопитните“, в което участвуваха писатели — автори на криминални романи, лекари и видни юристи. Тъй че когато двамата с Шидзуко се явихме в следствения отдел на полицейското управление, Кисагата Итодзаки ни прие не официално, като обикновени посетители, а съвсем приятелски.

Случаят го заинтригува дълбоко. Така или иначе, гой обеща да направи всичко възможно за издирването на Шундей Ое и да опази живота на Шидзуко, като постави специални постове около къщата й и увеличи дежурствата на полицаите в района. Аз от своя страна му обърнах внимание, че според мой приятел Шундей е съвършено различен от разпространената в печата негова снимка. Следователят Итодзаки веднага повика Хонда и го помоли да разкаже всичко, което му е известно за безследно изчезналия.