Едогава Рампо
Чудовище в мрака (2)

2

Кореспонденцията ни с Шидзуко Коямада продължи няколко месеца. Постепенно, без да се усетя, в писмата ми започнаха да се прокрадват някои по-особени нотки. Не зная, може би се лъжех, но ми се струваше, че и в нейните въпреки учтивата им сдържаност полека-лека се промъква деликатна и все пак осезаема топлота.

Срам ме е да си призная, но направих всичко възможно да разузная някои подробности за съпруга на Шидзуко — господин Коямада. Научих например, че той бил много по-възрастен от нея и съвършено плешив, което още повече го състарявало.

През февруари тази година в писмата на Шидзуко започна да се долавя тревога. Нещо като че я плашеше. В едно от тях например имаше такава фраза:

„Неотдавна се случи събитие, което така ме обезпокои, че нощем не мога да затворя очи“. Зад тези наглед обикновени и подхвърлени сякаш между другото думи, а и в цялото писмо отчетливо прозираше разтрепераната от страх Шидзуко.

В друго пък ми пишеше следното: „Бих искала да Ви попитам дали познавате писателя Шундей Ое, който подобно на Вас пише криминални романи. Много Ви моля да ми съобщите адреса му, ако Ви е известен.“

Бях, разбира се, прочел всичко от Шундей Ое, но не го познавах лично. Шундей бе известен като ужасен мизантроп и никога не посещаваше дори писателските срещи. На всичко отгоре от средата на миналата година той внезапно престана да пише и се говореше, че заминал нанякъде, без да остави новия си адрес. Така и написах на Шидзуко. Ала мисълта, че страховете й имат някаква връзка с Ое, ме накара да изпитам необяснимо безпокойство. Защо, ще разкажа по-късно.

След известно време получих от нея картичка със следното съдържание: „Трябва на всяка цена да поговоря с Вас. Ще бъдете ли така добър да ме приемете в удобно за Вас време?“.

Досещах се, макар и смътно, за какво иска да говори с мен, но не подозирах, естествено, че всичко е толкова сериозно, затова възкликнах и взех да си представям как ли не втората ни среща. „Очаквам Ви“ — отговорих й на свой ред и същия ден Шидзуко пристигна в квартирата ми. Слязох да я посрещна, но още на входа забелязах, че е страшно потисната. Видът й направо ме потресе, а това, което ми разказа, бе толкова неочаквано и невероятно, че всичките ми лъчезарни фантазии се разсеяха само за миг.

— Реших да се възползувам от добротата ви и дойдох — рече плахо Шидзуко. — Нещо ми подсказва, че мога да ви се доверя, макар че ви познавам твърде слабо, за да ви занимавам с подобен род проблеми.

Тя ме погледна крадешком и се усмихна с онази своя свенлива усмивка, която откриваше зъбите й и караше бенката на дясната й буза да потрепва плахо.

Беше студено, затова до работната си маса държах мангал от червено сандалово дърво. Шидзуко седеше чинно насреща ми и грееше пръстите си на самия му край. Пръстите на ръцете олицетворяваха като че цялата същност на тази жена — гъвкави, тънки и изящни, но в никакъв случай не и прекалено слаби; снежнобели, почти синкави, но не и болезнени; изнежени и почти безпомощни наглед, но таящи необикновена сила. И само пръстите ли? Цялото й тяло създаваше подобно впечатление.

— Стига да мога да съм ви полезен.

„Каква страшна история!“ — промълви тя, сякаш за да ме подготви, и като прибавяше по някоя друга подробност от най-ранното си детство, ми разправи нещо наистина невероятно.

Накратко, разказът й се свеждаше до следното. Родила се и отрасла в Шидзуока, където живяла щастливо и безгрижно до последния клас в тамошната девическа гимназия. Тогава се случило нещо, което помрачило щастието й — сближила се с младеж на име Ичиро Хирата. Едва осемнайсетгодишна, Шидзуко склонила пред ловките му изкушения и за известно време му станала любовница.

Работата е там, че тя не го обичала истински, а поддавайки се на капризите на младото си сърце, само играела ролята на влюбена, докато чувствата на Хирата били дълбоки и искрени. Ето защо много бързо всичко й втръснало и започнала да се крие от безумно влюбения Хирата. Ала колкото по-упорито го отбягвала, толкова по-силно се привързвал той към нея. Скоро Шидзуко забелязала, че нощем някаква сянка обикаля около дома й, а не след дълго на нейно име започнали да пристигат заплашителни писма. И тогава осемнайсетгодишната девойка за пръв път изпаднала в ужас, че ще бъде наказана за лекомислието си. Вълнението й не убягнало от вниманието на родителите й, които силно се разтревожили за нея. Но точно тогава семейството им било сполетяно от голямо нещастие, превърнало се за самата Шидзуко едва ли не в щастливо избавление. Резките колебания в икономиката довели баща й до пълно разорение — затънал в дългове, той бил принуден да се скрие, за да се спаси от кредиторите. Някакъв познат от Хиконе му предложил убежище и семейството напуснало Шидзуока. Поради всички тези непредвидени обстоятелства Шидзуко трябвало да остави гимназията малко преди да завърши. Но, от друга страна, най-сетне можела да въздъхне с облекчение, защото била вече далеч от влудяващата я настойчивост на Ичиро Хирата. Само че баща й бил така покрусен от сполетялата ги беда, че в скоро време се разболял и не след дълго умрял. Останали без подкрепата му, Шидзуко и майка й затънали в страшна мизерия. Мъките им обаче не продължили дълго — съдбата им се усмихнала и в живота на Шидзуко се появил господин Коямада — състоятелен търговец, родом от същия този край, в който живеели, самотни и бедни, дъщерята и майката. Коямада се влюбил от пръв поглед в Шидзуко и скоро изпратил посредници за ръката й. Девойката приела да стане негова жена, макар че бил с десет години по-възрастен от нея, защото я привличали благородството и изисканите му маниери. Веднага след сватбата двете с майка си се преместили в токийската му къща.

Оттогава изминали седем щастливи и спокойни години. В живота на семейство Коямада нямало никакви сътресения, без да се смята смъртта на майката, която се споминала на третата година след сватбата на Шидзуко. Скоро след нещастието господин Коямада заминал за две години на работа в чужбина, откъдето по думите на Шидзуко се завърнал към края на поминалата година. За да приглуши поне малко самотата си, през тези две години Шидзуко взимала ежедневни уроци по чайна церемония, икебана и музика.

Шидзуко няколко пъти подчерта, че двамата със съпруга си се разбирали отлично и в семейството им всичко било наред. Господин Коямада се оказал доста предприемчив и за седемте години брачен живот състоянието му се увеличило многократно, а положението му се затвърдило тъй убедително, че си спечелил огромен авторитет сред деловите среди.

— Срамувам се от себе си, но когато се омъжих за Коямада, го измамих, като скрих от него връзката си с Ичиро Хирата — промълви, смазана от угризения, Шидзуко и сведе глава, а в очите под дългите й мигли блеснаха сълзи. — Мъжът ми бе подочул нещо за Хирата и известно време се измъчваше от подозрения, но аз му повтарях настойчиво, че не познавам друг мъж освен него, моя съпруг. С една дума, измамих го и продължавам да го мамя и до ден-днешен. А преди колкото по-подозрителен ставаше, толкова по-изкусно бях принудена да го лъжа. Само че човек не знае кога ще го сполети беда, нали? Преди седем години излъгах, и то съвсем не злонамерено, а сега тази моя лъжа витае над мен с най-чудовищния си облик и ме подлага на изтезание. Бях дори забравила, че Хирата съществува. Затова, когато получих най-неочаквано писмо от него и прочетох името на подателя, дълго не можах да съобразя кой е този „Хирата“.

Тук Шидзуко ми подаде няколко писма от бившия си любовник и ме помоли да ги пазя у себе си, тъй че те и досега са у мен. Ще цитирам първото, защото то хвърля светлина върху по-нататъшните събития.

На жената, потъпкала чувствата ми!

Шидзуко,

Ето че най-сетне те открих!

Ти, разбира се, не ме забеляза, но от мига, в който те съзрях, не те изпускам от погледа си. Тръгнах подире ти и разбрах къде живееш. А също, че сегашната ти фамилия е Коямада.

Не вярвам да си забравила Ичиро Хирата — същия онзи, който ти бе толкова отвратителен.

Прекалено си безсърдечна, тъй че едва ли си даваш сметка как ужасно се измъчвах, когато ме изостави. Помниш, нали, че смазан от мъка, бродех нощем около къщата ти. Но колкото по-неудържима ставаше моята страст, толкова повече охладняваха чувствата ти към мен. Отбягваше ме, боеше се дори от мисълта за мен, докато най-сетне ме възненавидя.

Способна ли си да си представиш какво изпитва един възненавиден от любимата си мъж? Мъките ми се превърнаха в горчива обида, а обидата в озлобление, което се засилваше с времето и все по-ужасно разяждаше душата ми, докато най-сетне, както сама навярно се досещаш, прерасна в неудържимо желание за мъст.

Ти се възползува отлично от сполетялата семейството ви беда, за да побегнеш без думичка за сбогом и да изчезнеш задълго от погледа ми. Смазан от скръб, се затворих няколко дни в стаята си, без да посегна нито към храна, нито към вода. Тогава се заклех да ти отмъстя.

Бях млад и не знаех къде да те търся. А и вие с майка ти и баща ти се скрихте, без да кажете никому къде отивате. Нямах представа дали някога ще те срещна отново. Ала знаех със сигурност, че животът е пред мен — дни, месеци, години — и рано или късно непременно ще те открия. И ето че това стана.

А междувременно мизерствувах и бях принуден да се блъскам за ежедневния залък хляб. Затова толкова дълго не се заемах да те търся. Минаха година, две… Дните и месеците отлитаха като стрели, ала аз все така се сражавах с беднотията. Тази постоянна битка толкова ме изтощаваше, че без да искам, забравях навремени горчивата обида. Бях изцяло погълнат от мисълта за насъщния.

Но ето че преди три години щастието най-неочаквано ми се усмихна. Захващал бях каква ли не работа, но всеки мой опит завършваше с провал. Бях вече на дъното на отчаянието, когато седнах и ей така, колкото да разсея досадата си от живота, написах роман. Първият опит се оказа сполучлив и това стана повод да направя писането своя професия.

Предполагам, че все така много четеш, тъй че ти е познато името на автора на криминални разкази, повести и романи Шундей Ое. Вярно, че от година той не е написал нито ред, ала името му сигурно още се помни. Та този Шундей Ое съм аз.

Може би си въобразяваш, че откакто станах известен, мисля само за това, как да си осигуря още по-гръмка слава на писател, и не се сещам за оскърбената си душа? Не, не, драга! Дори нещо повече. Трябва да си наясно, че тъкмо защото се задушавах от ненавист, съумях да напиша първата си творба — страшна, пропита с мирис на кръв. Ако почитателите ми се досещаха, макар и смътно, че подозрителността, злобата, лудостта и садизмът в нея са плод на непрестанно жадуващата ми за мъст душа, биха ги побили ледени тръпки от ужас.

Шидзуко, откакто животът ми се подреди и страхът за утрешния ден изчезна, аз се заех, доколкото ми позволяваха средствата и времето, да те търся. Не защото се надявах, че ще успея отново да спечеля любовта ти. Това е невъзможно, зная. Освен това съм и вече женен. Формално, разбира се, колкото да си спестя елементарните житейски неудобства. Но за мен жената и любимата са две съвършено различни неща. Тоест фактът, че съм женен, не означава, че съм превъзмогнал озлоблението към любимата.

И ето че те открих. Задъхвам се от възбуда. Настъпи часът да осъществя желанието, което от години тая в душата си. През цялото това време измислях какви ли не начини да ти отмъстя, а сърцето ми тръпнеше от същата онази радост, с която ме изпълва идеята за поредния нов сюжет.

Помъчи се да си представиш възторга ми. И знай, че не би могла да осуетиш злокобния ми план, дори да се обърнеш за помощ към полицията. Предвидил съм абсолютно всичко.

Преди година вестниците и списанията гръмнаха с новината, че съм изчезнал безследно. Изчезването ми обаче няма нищо общо с желанието ми за мъст. Скрих се, защото, от една страна, ненавиждам хората, а, от друга, обожавам загадките. Но ето че сега това обстоятелство, сиреч фактът, че никой не знае къде съм, ми е добре дошло. Ще залича още по-прецизно следите си, а сетне ще пристъпя спокойно, без да се суетя, към осъществяването на своя план.

Навярно изгаряш от нетърпение да узнаеш в какво се състои той. За жалост не мога да ти го разкрия изцяло, защото, съгласи се, че той ще има истински ефект само ако ужасът разяде бавно, но сигурно нервите ти.

Е, ако все пак настояваш, мога, разбира се, да ти подскажа някои подробности от него. Да ти изредя например, без да пропусна и най-малката дреболия, всяка твоя стъпка вечерта преди четири дена, тоест на 31 януари.

От 19,00 до 19,30 часа, седнала на масичката в стаята, отредена за ваша съпружеска спалня, чете книга. Това бе сборникът с разкази „Необикновени очи“ на Рюро Хироцу. Прочете само разказа „Необикновени очи“.

В 19,30 часа нареди на прислужницата да направи чай и до 19,40 часа изпи три чаши и изяде две вафли от фирмения магазин „Фугецу“.

В 19,40 часа влезе в тоалетната, но след пет минути се върна в стаята. До 21,00 часа плете, потънала в размисъл.

В 21,10 часа мъжът ти се прибра.

От 21,10 часа до 22,00 часа и нещо двамата седяхте и разговаряхте на чашка вино. Той наля и на теб. Бутилката беше току-що отворена и във виното ти попадна парченце от корковата тапа. Забеляза го, когато поднесе чашата до устните си, и го извади внимателно с пръст.

Към десет и нещо нареди на прислужницата да приготви постелите. Отбихте се поред в тоалетната и се прибрахте в спалнята си.

Не заспахте до 23,00 часа. Когато ти най-сетне си легна в своята постеля, стенният часовник (впрочем той изостава) удари единадесет.

Е, Шидзуко, нима няма да изтръпнеш от ужас, щом прочетеш тези акуратни като разписание на влак бележки?

Нощта срещу 3 февруари

Отмъстителят

— Писателят Шундей Ое ми е известен отдавна, но и през ум не ми е минавало, че това е псевдоним на Хирата — поясни дълбоко потисната Шидзуко.

Всъщност надали и някой от писателите знаеше истинското име на Шундей. Навярно и аз не бих го научил никога, ако не бях прочел онази биографична справка и приятелят ми Хонда, който често ме спохожда, не бе ми разправил какви слухове се носят за Шундей.

Ето до какво в крайна сметка бе довела необяснимата неприязън на Шундей Ое към хората.

Освен цитираното Шидзуко бе получила от Хирата още три писма (кой знае защо, с печатите на различни пощенски станции). Съдържанието им бе почти еднакво — след жестоките упреци и отчаяните заплахи следваше акуратно изложение — по часове и минути — на всичко, което Шидзуко е правила една или друга вечер. Особено що се отнася до тайните на съпружеското ложе — всички интимни подробности бяха описани с преднамерена арогантност. Хирата не се бе посвенил да опише до едно движенията и жестовете, да цитира отделни думи, и то с такъв коментар, че да ти пламнат ушите от срам.

Давах си ясна сметка колко неудобно и мъчително е за Шидзуко да показва на страничен човек тези писма. Очевидно обстоятелствата я принуждаваха да се пребори със себе си и да се обърне към мен за съвет. От една страна, това говореше до каква степен я ужасява мисълта, че съпругът й може да разбере случайно тайната на нейното минало, тоест истината, че не се е омъжила за него непорочна. А, от друга, доказваше, че Шидзуко ми има безкрайно доверие.

— Нямам роднини, ако не се смятат роднините на мъжа ми. А и сред познатите си нямам близък човек, комуто бих могла да се доверя. Разбирам, че постъпката ми е много нелепа, но съм сигурна, че единствен вие ще ме разберете и ще ме посъветвате как да постъпя.

Думите й погъделичкаха самочувствието ми, а мисълта, че тази красива жена разчита така силно на мен, ме хвърли във възторжено опиянение. Шидзуко имаше, разбира се, основание да се обърне за съвет тъкмо към мен. Преди всичко бях събрат по перо на Шундей и също като него съчинявах криминални романи. На всичко отгоре умеех да разсъждавам логично ако не в живота, то поне в произведенията си. И все пак дали Шидзуко щеше да потърси помощта ми, ако не й бях симпатичен и не чувствуваше, че може да ми се довери напълно?

Аз, естествено, обещах да й помогна с цената на всичко. А колкото до пълната осведоменост на Шундей за ежедневието й, предположенията ми бяха, че той или е подкупил някой от слугите, или сам се е промъкнал незабелязано в къщата и от някое закътано ъгълче е наблюдавал отблизо действията й. Съдейки по книгите му, Шундей изглеждаше способен и на по-голяма гадост. Разпитах Шидзуко не е ли забелязала случайно нещо такова, но за мое удивление тя възрази съвсем категорично. Слугите живеели от години у тях и тя им имала пълно доверие. На всичко отгоре портата била винаги заключена, а оградата около къщата — изключително солидна, тъй като господин Коямада бил крайно предпазлив човек. Но дори някой да успеел да проникне в къщата, за нищо на света не би могъл да се промъкне незабелязан от слугите чак до спалнята, до която се стигало през няколко други стаи. С една дума, Шидзуко обори всичките ми предположения.

Тук му е мястото да си призная, че тогава недооцених възможностите на Шундей и по време на разговора с госпожа Коямада изпитвах дори известно презрение към него. Какво толкова би могъл да направи един нищо и никакъв писател, мислех си. Най-много да наплаши беззащитната жена с глупавите си писма — писането и без това е по неговата част. Едва ли е способен на нещо по-сериозно и страшно.

Е, не ми беше много ясно как е успял да се добере до такива подробности от ежедневието на Шидзуко, но и на тази загадка погледнах през пръсти и си я обясних с необикновената му склонност към дяволии, тоест реших прибързано, че без да полага бог знае какви усилия, той е подпитал този-онзи от обкръжението й и е разбрал, каквото му е било необходимо.

Обясних съображенията си на Шидзуко и тъй като това бе добре дошло и за мен, й обещах твърдо да открия Шундей и да го предупредя да прекрати глупавите си шеги. Мисля, че успях да я убедя колко напразни са страховете й, и тя си тръгна поуспокоена.

Ала вместо да се замисля по-сериозно над съдържанието на заплашителните писма, аз през цялото време гледах как по-успешно да разсея тревогите на Шидзуко. И то защото последното ми доставяше далеч по-голямо удоволствие. На сбогуване й казах:

— Не бива да споменавате нищичко на съпруга си. Още повече, че не се е случило нищо, заради което си струва да жертвувате своята тайна.

Аз, глупакът, исках да се порадвам по-дълго на удоволствието, че съм посветен в тайна, за която не знае и собственият й мъж.

Бях решен обаче да изпълня непременно обещанието си и да открия Шундей Ое. Открай време изпитвах неприязън към него, защото той бе пълна моя противоположност. Дразнеше ме до смърт надменната му гордост, че докарва до екстаз някои читатели, според мен все хора от неговата категория, които умираха за интриги, пороци и садизъм. Дори се канех, ако не ми мине котка път и успея да го открия, да разоблича пред всички коварните му и доста нечистоплътни деяния. Ала по онова време не си и представях колко е трудно да откриеш Шундей Ое.