Едогава Рампо
Чудовище в мрака (7)

7

През следващия месец полицията мобилизира всичките си сили, за да открие Шундей. Аз пък помолих Хонда да не престава да го търси и лично разпитах, когото срещнах, от познатите ми издатели и журналисти. Но от Шундей нямаше ни вест, ни кост.

Изчезването му бе колкото странно, толкова и естествено. Далеч повече ме удивляваше фактът, че ведно с него изчезна и жена му. Дали пък, както предполагаше следователят Итодзаки, двамата не се бяха измъкнали тайно с кораб и сега не живееха някъде далече, в чужбина?

Другата удивителна подробност бе, че след злополучната кончина на господин Коямада престанаха да пристигат и заплашителните писма. Чудех се възможно ли е, подплашен от действията на полицията, Шундей да се е отказал от главната си цел — живота на Шидзуко — и сега да го занимава само мисълта как да се опази жив. И все пак не ми се вярваше човек като него да не е предвидил как точно ще се развият събитията. Но тогава излизаше, че се спотайва нейде из Токио и дебне сгоден момент да погуби Шидзуко.

По нареждане на началника на полицейското управление Кисагата един от хората му разпита също като мен преди време съседите на Шундей от Сакурагичо в Уено. Но тъй като за разлика от мен човекът бе специалист, той, макар и с цената на големи усилия, в края на краищата откри фирмата, изпратила на Шундей камион за прекарване на покъщнината (тази малка фирма бе наистина далечко от Сакурагичо, но все пак в Уено), и узна от собственика й къде се е пренесъл беглецът.

От по-нататъшните разследвания се изясни, че след Сакурагичо Шундей сменил още няколко коя от коя по-лоши квартири все в покрайнините на града, а именно в Хонджо и в Мукоджима. Всъщност последната, тази в Мукоджима, не бе дори къща, а най-елементарна барака, притисната между две фабрички. Шундей бе предплатил наема за няколко месеца и макар собственикът да мислеше, че той наистина живее там, след проверката се оказа, че в бараката няма ни мебели, ни каквито и да било други признаци за присъствието на наемателя, а по натрупалия се дебел слой прах бе невъзможно да се установи откога в нея не е стъпвал човешки крак. Разследващият случая се опита да измъкне нещичко от съседите, но както вече казах, бараката бе между две фабрики и наоколо не се намери нито една от онези мили, но крайно любопитни съседки, които са винаги наясно какво точно става в квартала.

Ама и моя приятел Хонда си го биваше. Той умираше за всякакви заплетени истории, затова така се увлече от издирването на Шундей, че забрави всичко друго на света. Хонда се хвана за случайната си среща с Шундей в Асакуса и през всяка свободна от преките си задължения минута се занимаваше да изяснява връзката между познатите му вече странности на оня тип и необяснимото му изчезване.

Вече стана дума как Хонда срещнал Шундей около парка с дебело тесте рекламни листовки. Тъкмо тези листовки внушили на моя приятел мисълта да разпита за дебелака с костюм на клоун в близките рекламни агенции. Хонда обиколил две-три места, но получените сведения се оказали твърде обезкуражаващи. Изяснило се, че в по-напрегнати моменти агенциите наемали временно скитници от парка, обличали ги в крещящи костюми и ги разпращали да разнасят листовки из улиците. Най-често наемали хора само за по един ден. Във всеки случай в нито една от агенциите не можели да си спомнят за човек с физиономията на Шундей и предположили, че е именно от наеманите за ден.

Приятелят ми обаче не се отчаял и започнал сам да скита из парка. Нощи наред той спирал пред всяка сгушена под сенките на дърветата пейка. Стигнал дотам, че претърсил целия район Хонджо — любимото свърталище на токийските скитници, и дори се отбивал във всеки нощен приют, сприятелявал се с нощуващите там бездомници и разпитвал всекиго дали не познава или не е срещал случайно човек като Шундей.

С една дума, Хонда надмина себе си, но не успя да открие нищо, което и в най-нищожна степен да ни е полезно.

Веднъж седмично той се отбиваше при мен и надълго и нашироко ми разправяше мъчителните си перипетии. Но ето че един ден се появи с грейнала физиономия и ми съобщи нещо любопитно.

— Знаеш ли, Самукава, че последната ми страст са атракционите? Та тъкмо по повод на тях ми хрумна великолепна идея. Чувал си сигурно какви трикове показват напоследък — „жената-паяк“, „жена без тяло“ и тям подобни. Зрелища колкото щеш, само стой и зяпай. Има и едно с гръмкото название „човек без глава“. Слагат напреко дълъг сандък, разделен на три части. В двете долни се наместват краката и тялото — за този атракцион наемат главно жени, а третата, тази от тялото нагоре, изглежда празна. В сандъка като че лежи обезглавен женски труп. Но само на пръв поглед, защото жената си е жива и здрава и за да го докаже, от време на време размърдва крайниците си. Много зловеща, но същевременно и доста еротична картина. Иначе работата е детински проста — в привидно празното отделение на сандъка се поставя под наклон огледало и така се създава илюзията, че в пространството зад него няма нищо. Слушай обаче по-нататък. Минавам преди време през моста Едогавабаши и гледам, на празното място откъм ъгъла на инфекциозната болница показват „човек без глава“. В случая обаче „обезглавеният“ не бе, както обикновено, жена, а мъж, и то доста дебел и облечен в мръсен костюм на клоун. — Тук Хонда спря, сякаш за да прецени какво впечатление ми е направил разказът му, но след като се убеди, че е раздразнил достатъчно любопитството ми, продължи: — Схващаш ли какво имам предвид? С една дума, даден човек се наема на работа — играе по панаирите ролята на обезглавен и показва на десетки хиляди зрители тялото си, а в същото време запазва в пълна тайна самоличността си. Великолепна идея, какво ще кажеш? Хем крие физиономията си, тоест отличителните белези, по които може веднага да бъде разпознат, хем има възможност по цял ден да си лежи. Не мислиш ли, че подобна идея като нищо би хрумнала на Шундей? Пък и в произведенията си той често пише за зрелища и изобщо си пада по такива силни преживявания.

— Е, и? — не се стърпях и най-сетне попитах пряко. Изгарях от нетърпение да чуя какво ще каже по-нататък, като същевременно си мислех, че ако наистина е открил Шундей, едва ли би разказвал така спокойно.

— Е, и спомних си за атракциона край моста Едогавабаши и моментално отидох там. За щастие още го показваха. Купих си билет, влязох и застанах пред въпросния дебелак без глава. Чудех се как да се изхитря да зърна лицето му и изведнъж се сетих, че, така или иначе, мъжът е принуден по няколко пъти дневно да ходи до тоалетната. Затова се запасих с търпение и зачаках. Не след дълго програмата свърши и малобройната публика се разотиде. Но аз продължих да стискам зъби и да чакам. По едно време „човекът без глава“ плесна с ръце. Тъкмо се питах какво ли ще да означава това, когато конферансието се приближи към мен и ме помоли да напусна, защото затваряли за кратка почивка. Разбрах, че решителният момент е настъпил, излязох, заобиколих огромната палатка и открих една дупка, през която да наблюдавам какво става вътре. „Обезглавеният“ — главата му си беше, разбира се, на мястото — се измъкна с помощта на конферансието от сандъка, втурна се към ъгъла на палатката и започна да се облекчава. Просто да умреш от смях. Оказа се, че изпляскал с ръце, защото повече не издържал, човекът. Ха-ха-ха-ха!

— Слушай, ти вицове ли си дошъл да ми разправяш? — прекъснах го сърдито и Хонда мигом стана сериозен.

— Да-а, за жалост опитът излезе несполучлив. Припознах се. Ама ти го разказах като пример, че да разбереш колко се блъскам да открия Шундей.

Това, разбира се, е малко отклонение, но исках да покажа какви усилия ни струваше безрезултатното издирване на Шундей.

Междувременно аз пък успях да се добера до един твърде странен факт, който според мен бе ключ към загадката на произшествието. Тъкмо затова смятам непременно да го упомена. Става дума за въпросната перука на главата на убития. Нещо все ме караше да мисля, че е купена наблизо, в някой от магазините, търгуващи с подобни стоки в Асакуса. И затова ги обиколих до един. Така попаднах на магазина „Мацуи“ в Сендзокучо, където открих перука, досущ като онази на покойника. Собственикът ме изслуша и потвърди, че преди време наистина продал такава перука, но за мое огромно смайване не на Шундей Ое, а на самия господин Рокуро Коямада. Бях убеден, че непременно се лъже, и най-подробно му описах външността на господин Коямада. Собственикът отново потвърди, че става дума именно за него, още повече, че когато дал поръчката, Коямада си казал името, а когато перуката била готова (в последните дни на предишната година), той лично дошъл да си я вземе и обяснил в магазина, че му е необходима, за да крие безобразно оплешивялата си глава. Защо тогава Шидзуко — най-близкият му човек — никога не го бе виждала с перука? Колкото и да разсъждавах, не бях в състояние да разплета тази загадка.

След злочестата смърт на господин Коямада отношенията ни с Шидзуко (вече вдовица) ставаха все по-приятелски. По силата на обстоятелствата от съветник много скоро се превърнах в опекун на тази жена. Роднините и близките на съпруга й вече знаеха колко много съм направил за нея и че дори съм проявил смелостта да претърся тавана, само и само да я избавя от страховете й, тъй че не можеха да не се съобразяват с присъствието ми в нейния дом. На всичко отгоре, доволен от приятелските ни отношения с вдовицата, следователят Итодзаки ме помоли най-отговорно да я посещавам по-често и да й помагам, с каквото мога. Затова аз бях в правото си да посещавам Шидзуко, когато и колкото пъти намеря за добре.

Вече писах, че от първата среща й станах симпатичен като човек, чиито книги тя обожаваше. Но след страшната история с господин Коямада аз се оказах единствената й опора. С една дума, развитието на отношенията ни бе напълно естествено.

Но колкото по-често се срещахме, толкова по-ясно съзнавах, че гледам на нея с други очи. Ако преди тя ми се струваше съвършено недостъпна, то сега таящият се в белоснежното й тяло плам, прелестта на нейната плът — неуловима, но и удивително осезаема — внезапно се превърнаха за мен в реалност и обладаха властно душата ми. А когато случайно открих в спалнята й малък, очевидно чуждестранен камшик, това наля масло в мъчителните ми копнежи. Посочих го и най-безразсъдно попитах:

— Ах, нима съпругът ви се е увличал от езда?

Шидзуко пребледня като платно, сетне пламна и едва чуто промълви:

— Не.

Така благодарение на глупавата си наивност узнах неочаквано тайната на кървавите следи по тила й. И едва тогава си спомних колко съм се чудел защо от време на време те променят мястото и формата си. Но можех ли току-така да се досетя, че добропорядъчният й плешив съпруг е бил отвратителен сексуален маниак.

На всичко отгоре само месец след смъртта му кървавочервените следи се загубиха. Взирах се внимателно, мъчех се да разгледам по-отблизо врата на Шидзуко, за да се убедя, че се мамя, ала тях наистина ги нямаше. Не се нуждаех от откровенията й, достатъчно бе да съпоставя фактите, за да се уверя, че предположенията ми не са погрешни.

Но защо след това откритие душевните ми терзания станаха непоносими? Може би и аз, колкото и позорно да звучи, бях извратен като господин Рокуро Коямада?