Едогава Рампо
Чудовище в мрака (11)

11

Обикновено аз определях среща на Шидзуко, но тъй като три дни поред не й се обадих, очевидно загубила търпение, тя ми прати писмо, в което ме молеше да я чакам на следващия ден в три в нашата тайна обител. В писмото й освен молбата за среща имаше и следната фраза: „Изглежда, откакто ме опозна по-отблизо, ти се струвам вече развратна и цинична. Опротивях ли ти? Или може би те плаша с нещо?“

Колкото и да е странно, писмото й не ме въодушеви. Неприятна ми бе дори мисълта, че трябва да се видя с нея. Но независимо от това на следващия ден се отправих към Негиши.

Беше вече юни и както винаги в началото на дъждовния период, небето бе мътно и мрачно. А и жегата бе наистина непоносима. Слязох от влака и само докато измина две-три преки, плувнах в пот, а копринената риза се залепи за гърба ми.

Шидзуко вече ме чакаше, седнала на леглото в нашата прохладна сумрачна колиба. Сцената на нашите развлечения бе доста ефектно обзаведена. Тук не липсваше нито килим, нито грамадно легло, нито меки фотьойли, нито дори няколко грамадни огледала. Шидзуко не жалеше парите си за нашия интимен уют и колкото и да я убеждавах, че и без това вече всичко си имаме, не успявах да я възпра от излишни покупки.

Този ден тя бе в разкошно лятно кимоно от тънка коприна и черен лъскав пояс с избродирани по него листа от павлония. Класическата прелест на Шидзуко в стила на старото Едо контрастираше поразително с модерната обстановка в помещението.

Достатъчно бе да зърна искрящата й уханна коса, за която тя дори след трагичната гибел на съпруга си продължаваше да се грижи все така старателно, за да си представя как в минути на страст тежкият кок се разсипва, предните кичури се разпиляват по челото й, разкошната коса обвива нежната й шия. Обикновено, преди да напусне убежището ни, Шидзуко по половин час оправяше пред огледалото развалената си прическа.

Още щом ме съзря на вратата, тя ме посрещна с въпроса:

— Защо оня ден се върна специално за да питаш за чистенето на тавана? Никога не съм те виждала такъв припрян. После дълго се чудех, но не можах да разбера защо беше толкова развълнуван.

— Не можа да разбереш ли? Не е възможно точно пък ти да не разбереш — подхвърлих мимоходом и съблякох сакото си. — Само че всичко е много ужасно, трябва да знаеш. Допуснал съм такава нелепа грешка. Защото таванът ви е мит в края на декември, а копчето от ръкавицата на твоя съпруг се е откъснало месец преди това. Господин Коямада е подарил ръкавиците си на шофьора на 28 ноември, при това едната е била вече без копче. С една дума, всичко се обръща с главата надолу.

— Така ли? — промълви безкрайно удивена Шидзуко. Изглежда, не проумяваше за какво става дума. Значи копчето е паднало на тавана, след като се е откъснало от ръкавицата.

— Да, така е, но проблемът е времето между едното и другото. По всичко личи, че въпросното копче не се е откъснало точно когато господин Коямада се е промъкнал на тавана. А колко по-просто щеше да е, ако си беше паднало и останало там и между едното и другото нямаше разлика във времето! Само че за жалост разлика във времето съществува и копчето се появява на тавана месец или дори месеци, след като се откъсва от ръкавицата. А защо, е страшно трудно да се обясни, нали?

— Дааа — отвърна леко пребледняла Шидзуко.

— Може, разбира се, да се предположи, че откъснатото копче е останало в сакото на господин Коямада, а след месец той, без да забележи, го изпуска на тавана. Но това е възможно само ако съпругът ти е носел есенните си костюми и през зимата, в което аз лично се съмнявам дълбоко. Прав ли съм?

— Да. Той обръщаше прекалено внимание на външността си и се съобразяваше стриктно със сезона. Затова преди Нова година изваждаше зимните си дрехи.

— Ето, виждаш ли? Значи подобно предположение се изключва.

— Тогава значи Хирата… — промълви тихо Шидзуко и дъхът й секна.

— Точно така. Изобщо в цялото произшествие прекалено силно се усеща присъствието на Шундей и по този случай писменото ми изложение до следователя Итодзаки се нуждае от основна преработка — заявих аз и се заех да й обясня накратко съображенията си за това, че историята е сякаш изградена по идеи от произведения на Шундей и че прекалено много доказателства будят съмнение. — Може би не си запозната с подробностите, но личният живот на Шундей е наистина необясним. Колкото и да мрази хората, все пак е много странно, че не допуска никого до себе си, че така често си сменя квартирите, че е ту на пътешествие, ту пък тежко болен и не приема, че не се появява никъде и най-сетне, че наема тази своя последна квартира, но не се настанява в нея, а я оставя да пустее. Наистина странно, освен ако, разбира се, това не е един вид подготовка за убийство.

Седях на кревата до Шидзуко. Щом отворих дума за убийство, тя се сви по-близо до мен и стисна до болка ръката ми. Но аз продължих:

— Реално погледнато, през цялото време бях нещо като негово послушно оръдие, марионетка. Той ми натрапваше предварително подготвените си ходове, а аз ги следвах слепешком и приемах на доверие всяка, подхвърлена от него улика. Ха-ха-ха — присмях се сам на себе си. — Шундей е чудовище. Той четеше мислите ми и ми предоставяше любезно съответните доказателства. Не, случай като този не е лъжица за моята уста. Ако не бях писател, склонен към прибързани изводи, а професионален детектив, едва ли щях така дълбоко да се заблудя, на всичко отгоре да стигна до толкова нелогични изводи. От друга страна, ако престъпникът наистина е Шундей, възникват множество несъответствия, затрудняващи разследването. В основата на тези несъответствия е предпоставката, че Шундей е злодей. Тук се налага необходимостта да отговорим на два въпроса. Първо, защо след гибелта на господин Коямада заплашителните писма секнаха. И второ, как дневникът, сборникът с разкази на Шундей и списанието — преки улики срещу господин Коямада — се оказаха именно в неговия шкаф. Тези два факта са в пълно противоречие с версията, че Шундей е авторът на произшествието. Дори да допуснем, че той е вписал забележката в полето на дневника и пак той е сложил в шкафа книгата и списанието, остава необясним начинът, по който се е добрал до ключа от шкафа. Ти самата спомена, че съпругът ти го е носил винаги у себе си, нали? Три дена си блъсках главата над тези загадки, докато най-сетне стигнах до единственото според мен вярно решение. Както вече казах, произшествието изобилствува с почерпени от сюжетите на Шундей идеи. Затова реших, че ако препрочета много внимателно произведенията му, непременно ще открия някакъв ключ към загадката. Спомних си също така, че моят приятел Хонда от издателство „Хакубункан“ бе срещнал веднъж Шундей край парка Асакуса. Шундей бил облечен в костюм на клоун и държал дебело тесте рекламни листовки. Впоследствие Хонда изясни, че в някои от рекламните агенции около парка често наемат на временна работа скитници. И така, излезе, че Шундей се е подвизавал в компанията на скитниците от квартала. Колко силно напомня това романа на Стивънсън „Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд“, нали? Така се досетих да потърся нещо с подобен сюжет сред разказите на Шундей и попаднах на „Страната Панорама“, който, както знаеш, излезе точно преди Шундей да изчезне, и на „Човекът с двете лица“. Прочетох ги и проумях какво особено е очаровало Шундей в романа на Стивънсън — възможността един човек да играе едновременно две роли.

— Страх ме е — рече Шидзуко и още по-силно стисна ръката ми. — Говориш такива неща, че тръпки ме полазват. А тук е толкова тъмно и страшно! Ще имаме време да поговорим за това, а сега нека се отдадем на по-приятни занимания, искаш ли? Когато съм с теб, ми е неприятно да си спомням и мисля за Хирата.

Но на мен не ми бе никак до любовни развлечения, затова продължих:

— Докато разчепквах случая, открих и още нещо — две странни съвпадения. Казано по-научно, първото е съвпадение във времето, а второто — в пространството. Сега ще се убедиш сама, само погледни тази карта на Токио — с тези думи измъкнах от джоба си една карта и я разгърнах пред Шидзуко. — От Хонда и от началника на полицейското управление в Кисагата знам, че Шундей е сменил няколко квартири. Отначало е живял в Икебукуро, а после на Кикуичо в Ушигоме, в Негиши, на Хацусечо в Янака, в Хигураши, на Суехирочо в Канда, на Сакурагичо в Уено, на Янагишимачо в Хонджо и най-накрая на Сусакнчо в Мукоджима. От всичките изброени само Икебукуро и Ушигоме са по-отдалечени, а другите седем, както сама можеш да се убедиш от картата, са концентрирани в североизточната част на града. И точно в това е фаталната грешка на Шундей. Можем да си обясним защо само Икебукуро и Ушигоме са толкова далече, като си припомним, че той става популярен, а ведно с това и търсен от издатели и журналисти от момента, в който се премества да живее в Негиши. А дотогава всички въпроси, свързани с ръкописите му, той решава единствено по пощата. Нека сега съединим мислено с една линия седемте адреса на Шундей, като започнем от Негиши. Ще получим неправилен кръг, нали? Ключът към загадката е в центъра на този кръг и сега ще ти обясня защо мисля така.

Шидзуко пусна ръката ми и изведнъж ме прегърна поривисто.

— Страх ме е — прошепна отново тя и се притисна страстно към мен. Страните й галеха бузите ми, устните й изгаряха устните ми. След миг тя започна да ме гали с пръст зад ухото и да шепти нежно като на капризно дете: — Жал ми е да си губим толкова скъпоценното за нас време със страшни приказки, чуваш ли? Усещаш ли как пламтят устните ми? Чуваш ли как тупти сърцето ми? Прегърни ме, по-скоро ме прегърни.

— Още малко, потърпи още малко. Имай търпение, докато ти разкажа всичко, моля ти се. Трябва днес непременно да поговорим с теб, разбираш ли — рекох и без да обръщам внимание на сладострастния й шепот, продължих: — А сега да се заемем със съвпадението във времето. Спомням си чудесно, че името на Шундей престана да се появява по страниците на вестниците и списанията в края на по-миналата година. Господин Коямада, както самата ти неведнъж си ми казвала, се е върнал от чужбина също в края на по-миналата година. Защо двете събития съвпадат така точно по време? Случайно ли е това според теб?

Ала преди да се доизрека, Шидзуко скочи, грабна подпряния в ъгъла на стаята камшик и го намушка насила в ръката ми. Сетне смъкна рязко кимоното си, хвърли се по корем върху леглото, изгледа ме втренчено изпод голото си рамо и занарежда като обезумяла:

— Какво от това, а? Какво от това? — Но изведнъж горната половина на тялото й започна да се гърчи и Шидзуко изкрещя: — Удряй, удряй! По-скоро удряй, чуваш ли?

През прозорчето на стаята се провиждаше сивкавата пелена на небето. Отнейде долетя тътен, може би в далечината премина трамвай. Но тътенът се сля с писъка в ушите ми и се превърна в оглушителен трясък. Сякаш отекваха бойните барабани на приближаващи орди привидения. Обзе ме ужас. Може би тежкото време вън и необикновената атмосфера в, стаята влудяваха и двама ни. Във всеки случай сега, след толкова време, си давам сметка, че не бяхме съвсем на себе си. Гледах като замаян как блесналото й от пот бяло тяло се гърчи върху кревата и продължавах да излагам с неукротимо упорство разсъжденията си.

— И така, от една страна, е ясно като бял ден, че Шундей има непосредствено отношение към случая. А, от друга, независимо от усърдието си японската полиция вече два месеца търси, но не може да открие този толкова известен писател, сякаш той се е разсеял като дим. Ужасявам се, като си помисля, че това не е сън, а действителност. Защо Шундей се отказа от намерението си да убие Шидзуко Коямада? Защо престана внезапно да й изпраща зловещи писма? Как е успял да проникне в кабинета на господин Коямада? И как, за бога, е отключил шкафа? Всички тези неизвестни не можеха да не ме подсетят за един човек. Имам предвид писателката Хидеко Хираяма. Много хора смятат, че това е жена. Дори сред писателите и журналистите не са малко твърдо убедените в това. Чувал съм, че ежедневно в дома на Хидеко пристигат купища любовни писма — пишат й младежи от цяла Япония. В действителност обаче Хидеко Хираяма не е жена, а мъж. И на всичко отгоре, уважаван правителствен чиновник.

Всички автори на криминална литература — и аз, и Шундей, пък и тази Хидеко — са чудовища. Достатъчно е нещо да пораздразни неутолимата им страст за приключения, за да стигнат до граничещи с перверзия крайности — един се преправя на жена, за да си осигури свободата да пише, друг облича женски дрехи, скита нощем из Асакуса и дори се опитва да прелъстява мъже. — Вече бях загубил контрол над себе си и говорех като обезумял. По лицето ми струеше пот, по устните си усещах неприятен солен привкус. — А сега, Шидзуко, слушай ме особено внимателно! Какво все пак е в центъра на кръга, свързващ местата, където е живял Шундей? Погледни на картата. Погледни, моля те! В центъра на кръга е твоят дом. И всички тези седем места са само на десетина минути път от него. Защо Шундей изчезва точно когато господин Рокуро Коямада се завръща от чужбина? Защото ти се лишаваш от възможността да посещаваш своите уроци по чайна церемония и музика. Докато съпругът ти е в чужбина, ти всеки следобед ходиш на уроци по чайна церемония и по музика, нали? Кой ме накара да повярвам в това? Самата ти! Откакто ме срещна в музея, правиш с мен, каквото си искаш. Ти, разбира се, би могла без всякакви проблеми да впишеш онзи пасаж в дневника на съпруга си, да поставиш на шкафа му останалите веществени доказателства и като капак на всичко да подхвърлиш копчето на тавана. Ето до какъв извод стигнах в резултат на дългите си и напрегнати разсъждения. Или има и някакво друго обяснение за случилото се? Отговори, моля те, отговори!

— Това е вече… Престани! Спри! — извика Шидзуко, вкопчи се в мен, положи глава на рамото ми и зарида. Усещах горещите й сълзи през ризата.

— Защо плачеш? Защо през цялото време се опитваш да ми попречиш да говоря? Защо не желаеш да ме изслушаш. Би трябвало да ти е интересно, защото това за теб е въпрос на живот и смърт. А ти плачеш и непрестанно ме прекъсваш. Дори само поведението ти ми стига, за да те подозирам. Но слушай по-нататък. Още не съм свършил. Защо жената на Шундей е била с очила? Защо е имала златни коронки? Защо е слагала на дясната си буза обезболяваща лепенка? И косата й е била подстригана по европейски? Спомни си „Страната Панорама“ на Шундей. Тази повест е истинска енциклопедия по камуфлаж. В нея Шундей споменава всичко: и промяната на прическата, и очилата, и памучните тампони, с помощта на които се изменя формата, на лицето. Нека си припомним и разказа „Медната пара“, в който един от героите си слага златни коронки върху белите си здрави зъби. Горните ти странични зъби са по-едри от останалите и се хвърлят на очи. И за да ги прикриеш по-удачно, ти слагаш върху тях златни коронки. Бенката на дясната си буза пък криеш под обезболяващата лепенка. Налага се да промениш и прическата си и ти избираш модерния европейски стил, защото късата коса закръгля леко продълговатото ти лице. Така ти се превръщаш в жената на Шундей. Завчера те показах, без да забележиш, на своя приятел Хонда. Исках да бъда сигурен, че не греша. И какво мислиш? Хонда заяви категорично, че ако се подстрижеш и си сложиш очила и златни коронки, човек не би те различил от съпругата на Шундей. Какво ще кажеш за това? Не се опитвай да ме мамиш, защото сама разбираш, че всичко ми е ясно.

Отблъснах Шидзуко от себе си. Тя падна на кревата и промълви през сълзи:

— Хирата. Хирата.

— Хирата ли? Подиграваш ли се с мен? Нима искаш да повярвам в съществуването на Шундей само защото си играла ролята на негова жена? Не, драга, Шундей не съществува и никога не е съществувал. Шундей е измислица. Заблуда. И за да заблудиш околните, се превръщаш в негова жена и се срещаш с журналистите и издателите. Тъкмо затова толкова често сменяш квартирите. Но скоро разбираш, че все пак не е възможно да заблудиш абсолютно всички. Тогава наемаш някакъв случаен скитник от подвизаващите се в парка Асакуса и му предоставяш възможността да си изкарва хляба с непрестанно лежане. Не Шундей се е преобразявал в странник с клоунски костюм, а скитникът от парка Асакуса се е превръщал в Шундей.

Шидзуко лежеше на кревата безмълвна и сякаш мъртва и само следите от камшика по гърба й помръдваха като змийчета при всяко нейно дихание. Мълчанието й поотрезви гнева ми.

— Шидзуко, мила, не исках така грубо. Прекалих, признавам. Но ти така упорито се мъчеше да отклониш разговора, така ме забъркваше с това свое кокетство, че без да ща, излязох от кожата си. Прости ми, моля ти се! И се помъчи да не ме прекъсваш. Ще ти разкажа какво става по-нататък, а ако някъде сгреша, поправи ме веднага, чу ли? Или ми кажи само едно „не“.

Ти, Шидзуко, притежаваш рядък за жена ум и литературен талант. Почувствувах го още в писмата ти. Нищо чудно, че в един момент те обзема желанието да напишеш нещо, да провериш способностите си, като използуват за свой псевдоним мъжко име. Но ето че първият ти опит се увенчава с успех. И тъкмо когато голямата литературна слава те спохожда, съпругът ти заминава за две години в чужбина. За да направиш по-поносима самотата, а същевременно и да удовлетвориш неудържимата си страст към необикновени, силни преживявания, ти започваш страшен спектакъл, в който на себе си отреждаш едновременно три роли. Самата ти си написала разказа „Човекът с двете лица“. Но в живота отиваш по-далеч, като се наемаш да изпълняваш не две, а три роли.

Квартирата в Негиши наемаш под името Ичиро Хирата. Предните две твои пристанища — в Икебукуро и в Ушигоме — са ти били необходими, колкото да има къде да получаваш кореспонденцията. И така, ти наемаш квартирата в Негиши и под различни предлози криеш от всички лицето на име Ичиро Хирата, а в ролята на негова жена контактуваш с издателите, журналистите и прочие, желаещи непременно да се видят лично с него. Когато пишеш произведенията си — ти си Шундей Ое, или Хирата, в контактите си със сътрудници на списания и издатели се превръщаш в жената на Хирата, а в собствения си дом госпожа Коямада, тоест играеш едновременно три роли. Но за да ги изпълняваш добре, ти се налага всеки ден да се отлъчваш от къщи. И измисляш чудесен предлог за околните — уроците по чайна церемония и музика. Първата половина от деня си госпожа Коямада, а втората — госпожа Хирата. Само че за да се преобразиш от едната в другата, сиреч да се преоблечеш и да промениш прическата си, ти е необходимо време, затова не можеш да си позволиш да губиш ценни минути и часове в път. Ето защо, местейки се от една в друга квартира, постоянно избираш места, които да са на около десетина минути от дома ти.

Разбирам те, защото и аз съм любител на всякакви загадъчни истории и преживявания. Мога да си представя колко усилия ти е коствала подобна игра, но и каква наслада за душата ти е носила.

Спомням си думите на един критик, който, анализирайки някакво произведение на Шундей, отбелязва в статията си, че то цялото е проникнато от потискаща подозрителност, на каквато е способна, само жена. Когато четеш Шундей, пише по-нататък той, сякаш виждаш пред себе си спотайващо се в мрака чудовище. Колко точно казано!

Но двете години отлитат и господин Коямада се завръща в своя дом. Това те лишава от възможността да играеш трите си роли и Шундей Ое изчезва безследно. Само че всички вече са свикнали със странностите му и ако не са се убедили на свой гръб, то най-малкото са чували за необикновената му неприязън към хората. Тъй че изчезването му, макар и загадка, не е подозрително.

Но аз като мъж не проумявам какво те накара да се решиш на това чудовищно престъпление, при все, че от някои книги и от учебниците по психология знам, че склонните към истерия жени често си изпращат сами заплашителни писма. Подобни примери има и в Япония, и в чужбина.

В това се крие, от една страна, желанието да изплашиш сама себе си, а, от друга — стремежът да предизвикаш нечие съчувствие. Мисля, че и с теб е същото. Представям си колко съблазнително е било за теб да получаваш заплашителни писма от известен писател, в ролята на който от време на време се явяваш самата ти.

В същото време стареещият господин Коямада започва да ти действува все по-силно на нервите. Освен това ти е жал да се разделиш с волния и толкова интересен живот, на който си се наслаждавала в негово отсъствие. Или, както Шундей сам написа на времето, привлича те неудържимо сладостта на престъплението, примамливият вкус на убийството. Това е май по-точно обяснение. Така измисленият от теб Шундей Ое ти идва на помощ. Той — безследно изчезналата знаменитост — става твое оръдие. Превръщайки го в убиец, ти се избавяш щастливо от омръзналия ти до смърт съпруг. На всичко отгоре си извън всякакво подозрение и занапред можеш да си живееш спокойно и да се разполагаш, както намериш за добре, с огромното състояние, останало ти от покойника.

Но това ти беше недостатъчно. Ти реши да се подсигуриш двойно. И избра за тази цел мен. Искаше да си отмъстиш заради отношението ми, към Шундей и ме превърна в своя марионетка. Представям си как си умирала вътрешно от смях, докато ти четях възторжено изложението си. Пък и не ти беше никак трудно да ме заблудиш. Още повече, че разполагах с такива неоспорими веществени доказателства като копчето, дневника, списанието и сборника, собствения ти сборник „Развлечение на тавана“. Но нека ти припомня собствените ти мисли, че престъпникът непременно допуска някаква, макар и нищожна, грешка. Пишеш го едва ли не във всяко свое произведение. А ето че и ти не направи изключение. Решаваш да използуваш копчето от ръкавицата на съпруга си като най-силната улика против него, но дори не си правиш труда да изясниш кога точно се е откъснало. Но само това ли? Че ти дори не подозираш колко много преди това господин Коямада е подарил ръкавиците си на шофьора. Съвсем незначителна наглед грешка, но колко досадна все пак! А колкото до раните по гърба на злощастната жертва, мисля че предположенията ми са верни. Само че господин Коямада не е паднал от покрива. Трагедията започва от момента, когато двамата оставате сами в спалнята (затова той е с перука) и ти успяваш някак да го бутнеш от прозореца.

Е, Шидзуко, прав ли съм, или не? Кажи нещо! Отговори! Кажи ми, че греша, моля ти се, кажи!

Сложих ръка на рамото й и я разтърсих леко. Но от срам или от разкаяние — кой знае? — тя нито помръдна, нито пророни думичка.

Стоях съвсем объркан до кревата. Казах, каквото имах да казвам, и сега душата ми пустееше. А жената, която до вчера все още смятах за своя възлюблена, лежеше пред мен в истинския си образ. Чудовището от мрака лежеше ранено. Гледах го, а в очите ми пареше. Опитах се да се овладея и рекох:

— Тръгвам си. А ти се поразмисли над това, което ти казах, и сама предени как да постъпиш. Благодарение на теб през този месец узнах за пръв път в живота си сладостта на любовното безумие. Трудно ми е да се разделя с теб. Но съвестта не ми позволява да остана. Сбогом! — Целунах Шидзуко и изхвръкнах от райската обител, където двамата бяхме преживели толкова щастливи дни.

Имах чувството, че още малко и небето — тежко и мрачно — ще докосне земята. Жегата бе още по-непоносима. Плувнал в пот и стиснал до болка зъби, аз се носех като обезумял по улиците.