Едогава Рампо
Чудовище в мрака (3)

3

Както ставаше ясно и от писмата му, Шундей Ое бе станал писател случайно. Когато излезе първото му произведение, криминалните романи у нас се брояха на пръстите на едната ръка, тъй че читателската публика бе наистина приятно изненадана и аплодира горещо творбата му. Или, образно казано, той само с един скок стана любимец на читателите.

Шундей не бе особено плодовит и все пак от време на време по страниците на вестниците и списанията се появяваха новите му съчинения — до едно зловещи и садистични, дълбоко пропити от миризмата на кръв, от смразяващия дъх на извратена жестокост. Но колкото и да е странно, като че точно това привличаше неудържимо читателите и популярността на Ое растеше с всеки изминат ден.

Всъщност и аз прописах криминални романи горе-долу по същото време — преди това творях в областта на детско-юношеската литература. И тъй като в онзи период криминалният жанр, както вече отбелязах, едва набираше сили, моето име много скоро се прочу. Но двамата с Шундей бяхме тъй различни, че спокойно можехме да бъдем наречени антиподи.

Той пишеше мрачни, болезнени и натрапчиви произведения за разлика от моите, които бяха ведри, разсъдливи и благовъзпитани. Поради тази причина между нас веднага се установи необикновено съперничество. Понякога дори се нападахме открито във вестниците и списанията. Или, колкото и да ми е неприятно да призная, нападах по-скоро аз, а Шундей, макар и да опровергаваше от време на време критиките ми, почти не ми обръщаше внимание и запазваше надменно мълчание. Но продължаваше да издава едно подир друго зловещите си произведения.

Критикувах го, ала в същото време не можех да остана равнодушен към особената ужасяваща атмосфера на творбите му. Шундей бе сякаш обладан от страст, подобна, бих рекъл, на тлеещ огън. Но тъкмо това навярно грабваше читателите. И ако тази му страст, както сам твърдеше в писмата си, се подклаждаше от неукротимата му ненавист към Шидзуко, то аз бях склонен да го разбера. И все пак…

Всеки път, когато книгите му се посрещаха с възторг и бурни аплодисменти, душата ми, признавам, изгаряше от пъклена ревност. Дори ме обземаше необяснима детинска враждебност и неудържимо, отдавна затаено желание непременно да надмина своя съперник пускаше все по-дълбоки корени в съзнанието ми.

Но преди около година Шундей Ое внезапно спря да пише и изчезна, сякаш потъна в дън земя. Не, да речеш, защото славата му повехна. Журналистите и издателите полагаха невероятни усилия, за да го открият, но той като че се изпари. Не понасях този човек и все пак, откакто изчезна, се чувствувах някак самотен. Може да прозвучи детински, но дори страдах, че съм загубил любимия си враг.

Ала ето че Шидзуко Коямада ми донесе най-последните, и то тъй необикновени новини за Шундей. Срамно е да го признавам при така създалите се обстоятелства, но фактът, че ми се предостави възможността отново да се срещна със своя стар съперник, ме накара да изпитам тайно задоволство. Всъщност не се учудвах особено, че Шундей е решил да пристъпи към осъществяване на налудничавите си литературни фантазии. Един от хората, които го познаваха, бе заявил веднъж, че Шундей е престъпник по душа. Той като че се ръководеше единствено от идеята да носи смърт. В душата му се бе вселил демоничен убиец, който обаче досега извършваше престъпленията си само на хартия.

Почитателите на творчеството му си спомнят, разбира се, зловещата атмосфера в произведенията му. Не са забравили, че всичко, излязло изпод неговото перо, прелива от болезнена подозрителност, зловеща загадъчност и ужасяваща безчовечност. В една от повестите му има например следният пасаж:

Ала ето че дойде и мигът, когато писането вече не го задоволяваше. Доскоро удоволствието да излага на хартия болезнените си фантазии разсейваше отегчението му от скучното и еднообразно ежедневие. Затова всъщност и стана писател. Но ето че и писането му омръзна до смърт. Къде тогава да търси силни преживявания? В престъплението! Да, останало бе само престъплението. Единственото нещо, което не бе изпитвал още. Душата му не бе познала само примамливото удоволствие на престъплението.

Шундей беше наистина особняк. Дълбоката му неприязън към хората и необикновената му склонност към потайности бяха отдавна известни в писателските и журналистическите среди. Рядко някому се удаваше да попадне в неговия кабинет. Всички посетители без разлика на положението и възрастта им биваха отпращани още от пътната врата. Освен това Шундей прекалено често сменяше квартирите си и под предлог, че е неразположен, никога не присъствуваше на писателските сбирки. Разправяха, че ден и нощ не напускал постелята и дори ядял и пишел легнал. Денем затварял плътно капаците на прозорците, запалвал слаба, едва мъждукаща лампа и описвал в полумрака своите навяващи ужас фантазии.

Още щом разбрах, че е спрял да пише и е изчезнал безследно, веднага се запитах, дали пък не си е свил гнездо в някоя от мръсните задни улички на Асакуса — той така обичаше да ги описва! — и не е започнал да прилага на практика плодовете на болезненото си въображение?

И така реших, че най-бързо ще открия Шундей, ако се обърна за помощ към журналистите от литературните редакции на вестниците или към агентите, събиращи ръкописите за списанията. Както вече нееднократно споменах, Шундей беше особняк и рядко допускаше някого до себе си. Затова си помислих, че ще е по-добре да открия човек, който все пак е имал щастието да се добере поне веднъж до него. За мой късмет не само, че намерих такъв човек, ами на всичко отгоре се оказа мой приятел. Става дума за Хонда от списание „Хакубункан“ — много способен журналист и агент по събиране на ръкописи от писателите. Известно време преките му задължения били да се занимава главно с Шундей и да му поръчва разкази и повести за списанието. Трябва да прибавя също, че на Хонда не му липсваха детективски способности.

Позвъних му и го помолих час по-скоро да дойде в квартирата ми. Най-напред го разпитах за живота на Шундей, но още щом разбра за какво съм го повикал, Хонда възкликна така въодушевено, сякаш двамата си пиеха бирата заедно:

— А-а, Шундей ли? Страхотен тип е, трябва да знаеш.

Сетне започна разказа си, а на лицето му грейна добродушна като на бог Дайкоку усмивка. По думите му в началото на писателската си кариера Шундей живеел в покрайнините на града, в района Икебукуро, където държал под наем малка къща. Но колкото по-гръмка ставала литературната му слава и растели доходите му, толкова по-просторни къщи наемал. За две години успял да смени не два-три, а общо седем адреса. Най-напред живял на Кикуичо в района Ушигоме, после в района Негиши, откъдето се преместил на Хацусечо в Янака и т.н., и т.н. По времето, когато се преселил в Негиши, той вече бил толкова популярен, че журналистите и сътрудниците на издателствата буквално обсаждали дома му. Само че пак по същото време Шундей се затворил окончателно в себе си и вратата на къщата му била непрестанно залостена. Дори жена му влизала и излизала само през задния вход.

За да се избави от посетители, Шундей се преструвал, че не си е в къщи, а сетне се оправдавал в писмо: „Аз съм човек-мизантроп, затова моля да излагате желанията си в писмен вид и да ми ги изпращате по пощата“. След време желаещите да се видят с него на всяка цена изпадали в пълно отчаяние, а добралите се все пак до особата му се броели на пръсти. С една дума, дори журналистите, свикнали до болка със странностите на писателите, се виждали в чудо с Шундей. Единственият светъл лъч била съпругата му — изключително умна жена. В повечето случаи тъкмо тя уреждала договорите с издателствата и предавала ръкописите му, макар и с нея да не било никак лесно да се види човек. Най-често на здраво залостената външна врата висели категоричните послания от рода на: „Шундей Ое е болен и не приема“, или: „Стопанинът е на пътешествие“, или пък: „Господа, не приемам лично, затова моля всички въпроси относно ръкописите да ми се изпращат само по пощата. Шундей Ое.“

И самият Хонда неведнъж бил принуден да си тръгне отчаян и с празни ръце.

Шундей прекалено често сменял адресите си, но без, разбира се, да уведомява за това издателите и списанията. Клетите сътрудници изпадали в положението на некадърни детективи и след безуспешно препускане из града най-често се хващали като удавник за сламка за пощенските печати върху пликовете с материали, които Шундей благоволявал да изпрати.

— Аз съм, кажи-речи, един от няколкото щастливци — не повече от трима на брой, успял да разговаря с Шундей и да размени някоя и друга шега с жена му — заяви доста самодоволно моят приятел.

Разказът на Хонда постави любопитството ми на истинско изпитание и накрая съвсем нетърпеливо попитах:

— Е, да, ама на снимката Шундей изглежда доста симпатичен мъж. Такъв ли е в действителност?

— Какво говориш! — подскочи Хонда. — Знам коя снимка имаш предвид, но тя според мен е чиста заблуда. Самият Шундей разправяше, че му е от младини, ама все пак ми е трудно да повярвам. В действителност той няма абсолютно никаква прилика със симпатичния мъж от въпросната снимка. Дори е негова пълна противоположност. Просто ми е трудно да ти го опиша — един такъв безобразно дебел и болезнено подпухнал. Сигурно защото никога не напуска постелята си. Да не ти говоря за физиономията му. Кожата му е толкова отпусната, че прилича на торба. Освен това лицето му е съвършено безизразно, а очите — воднисти и мътни. Погледнеш ли го, първото, за което се сещаш, е Додзаемон. Можеш да не повярваш, но на всичко отгоре е напълно лишен от дар слово и не изрича ни дума. Да се смаеш как такъв противен външно тип пише толкова интересно. Нали знаеш „Епилептикът“ на Коджи Уно? Шундей Ое е копие на героя. И също като него не се надига нито за миг от постелята. Нищо чудно да има вече мазоли от лежане. Виждал съм го всичко на всичко два-три пъти и всеки път разговаряше с мен в легнало положение. Сигурно е истина, дето разправят, че и ядял легнал.

Странното обаче е, че той, който уж никога не напуска постелята си, понякога се дегизира в най-невероятни одеяния и броди из Асакуса. Защото съм чувал и такива слухове. При това скитал само нощем. Направо като крадец, или като прилеп. Дори се питам, дали пък тоя тип няма да излезе прекалено стеснителен човек, а? Думата ми е, че той може би се срамува да демонстрира пред хора противната си външност. Колкото повече расте литературната му слава, толкова по-силно го потиска собствената му уродливост. Затова и не се сприятелява с никого, нито допуска човек до себе си. А като компенсация за своеобразното си заточение се измъква вечер от къщи и скита по многолюдните улици. Може да съм прав, знаеш ли. Защото, ако се съди по характера му и по някои недомлъвки на жена му…

От красноречието на моя приятел постепенно добих представа що за човек е Шундей Ое. Но ето че в заключение Хонда ме порази с нещо наистина невероятно.

— Можеш ли да си представиш, Самукава, че съвсем неотдавна срещнах най-случайно този безследно изчезнал Шундей. Изглеждаше тъй невъобразимо, че всъщност не се реших да го поздравя дори, но съм сигурен, че беше той.

— Къде? Къде го видя? — подскочих неволно.

— В парка Асакуса. Призори. Прибирах се. Доста се бях нафиркал, тоест умът ми не беше на място, но… — Хонда се захили и се почеса по тила. — Нали знаеш китайското ресторантче „Райрайкен“. Та точно на ъгъла до „Райрайкен“ стои, гледам, Шундей в костюм на клоун и аленочервена островърха шапка и държи доста дебело тесте рекламни листовки. Беше, както вече ти казах, призори и по улиците още нямаше хора. Сигурно си мислиш, че бълнувам, но мъжът в странното одеяние наистина беше Шундей Ое. Замръзнах, разбираш ли, от почуда и докато се двоумях дали да му се обадя, или да си вървя по пътя, и той, изглежда, ме забеляза. Но безизразната му физиономия не трепна. В следващия миг Шундей ми обърна гръб и изчезна бързешком в уличката. Мислех да хукна подире му, ама после се отказах, за да не се сконфузи човекът от вида си, тъй че продължих към къщи.

През цялото време, докато слушах разказа на Хонда за необикновения начин на живот на Шундей Ое, ми беше толкова неприятно, сякаш сънувах кошмари. Но това бе още нищо, защото, като чух, че стърчал на някакъв си ъгъл, и то дегизиран като клоун, направо омръзнах от страх. Имах дори чувството, че косата ми се изправя.

Тогава все още не можех да си обясня съществува ли някаква връзка между появата му в клоунски вид и заплашителните му писма до Шидзуко (при все че първото съвпадаше по време със срещата им с Хонда в Асакуса), но нещо ме караше да мисля, че си заслужава да обърна внимание на това.

Възползувах се от случая и показах на Хонда страничка от цитираното вече писмо до Шидзуко — с възможно по-безобиден текст, за да не разбере до кого и с каква цел е писано. Идеята ми бе да се убедя, че почеркът на автора на писмото съвпада с почерка на Шундей. И както и предполагах, Хонда не само потвърди, че това е ръката на Шундей, а и заяви уверено, че никой друг не би могъл да го напише в този своеобразен и съвършено неподражаем стил. После се изясни, че и Хонда на времето се опитвал да напише нещо, подражавайки на Шундей Ое, тъй че познаваше отлично почерка и стила му.

— Фразата му — зае се да ми обяснява той — е някак натрапчива и напълно своеобразна, затова е почти невъзможно да се подражава на стила му.

Споделях мнението му, защото, след като прочетох няколко пъти писмата, вече имах ясна представа за особения стил на техния автор.

Преди да се разделим, помолих под благовиден предлог Хонда да издири адреса на Шундей и непременно да ми го съобщи.

— О-о, готово! — съгласи се веднага моят приятел. — Разчитай на мен.

Това обаче не ме успокои. Трябваше и аз от своя страна да действувам. Хванах се за думите на Хонда, че до неотдавна Шундей живеел в Сакурагичо, и реших да отида там и по възможност да подразбера от съседите някои подробности за изчезналия.