Едогава Рампо
Чудовище в мрака (4)

4

На следващия ден изоставих току-що започнатата си нова творба я се отправих, към Сакурагичо. Там разпитах една съседка-прислужница и двама-трима търговци от околните магазинчета, но успях само да се убедя, че всичко, което ми бе разказал Хонда, е истина. А за Шундей никой нищо не знаеше.

Повечето от къщите в онзи район бяха малки и отделени една от друга, а за разлика от хората в големите жилищни сгради обитателите им очевидно не общуваха много-много по съседски. По тази причина съседите на Шундей знаеха само, че се е изнесъл, без да остави някому новия си адрес. Но тъй като нямал табелка с името си на вратата, никой и не подозираше, че в съседство е живял известен писател. Не можаха да ми кажат и фирмата, с чийто камион Шундей е извозил покъщнината си. С една дума, не ми оставаше нищо друго, освен да се обърна и да си тръгна с празни ръце.

Стигнал до задънена улица, реших поне да се заема с и без това достатъчно дълго отлагания ръкопис, като през почивките звънях редовно на Хонда и се осведомявах как върви издирването. Ала и той не можеше да ме зарадва с нещо определено. Така минаха пет-шест дни. Но докато ние с Хонда се мъчехме да попаднем на някаква следа, Шундей се приближаваше бавно, но сигурно към своята цел.

Един ден Шидзуко Коямада ми се обади с молба да отида веднага при нея, защото се било случило нещо ужасно. Мъжът й, както обясни, не си бил в къщи, а слугите била изпратила надалеч с различни поръчения и сега ме очаквала с нетърпение. Шидзуко очевидно звънеше от уличен телефон. Мина ми през ума, че това едва ли е случайно. Тя бе страшно развълнувана и говореше така разпокъсано и неясно, че преди да схвана какво точно се е случило, трите минути изтекоха и телефонът прекъсна.

Значи тя използува отсъствието на мъжа си, за да отпрати слугите нанякъде и да ме покани скришом! Сърцето ми възликува от смътни надежди. Не за това обаче обещах да тръгна на часа към дома й.

Къщата на семейство Коямада се намираше малко по-встрани от околните търговски фирми и по нещо напомняше старинен японски господарски дом. Тя очевидно опираше о самата река, макар че отпред това не личеше. И само циментовата ограда с набучени отгоре й парчета от счупени бутилки — предпазна мярка срещу крадци — и двуетажната пристройка в европейски стил контрастираха рязко със старинната архитектура на дома и намирисваха на парвенющина.

Предадох визитната си картичка на прислужницата с физиономия на момиче от село и тя ме въведе в гостната на европейската пристройка, където с огромно нетърпение и ужасно разтревожена, ме очакваше Шидзуко.

След безконечни извинения, че е дръзнала да ме обезпокои, тя, кой знае защо, шепнешком, рече: „Първо прочетете това, моля ви“, и ми подаде някакъв плик. Сетне се огледа уплашено наоколо и приседна по-близо до мен. Писмото в плика бе, разбира се, от Шундей Ое. Смятам за уместно да го цитирам, тъй като е по-различно от досегашните.

За госпожа Коямада

Драга Шидзуко,

Виждам съвсем ясно как се измъчваш. Знам също какви невероятни усилия полагаш, и то тайно от мъжа си, за да ме откриеш. Откажи се, безсмислено е. Нищо няма да излезе дори ако се решиш да му покажеш писмата ми и той се обърне за помощ към полицията. Невъзможно е да бъда открит. Знаеш най-малкото от книгите ми колко съм предвидлив.

И така, скъпа, приключи първият етап от плана ми. Беше нещо като тренировка — за загряване. Дойде моментът да пристъпя към втория.

Трябва, струва ми се, да ти разкрия някои подробности от него. Предполагам, че вече си се досетила как успявам да разбера с такава точност какво вършиш всяка вечер. Откакто те открих, те следвам по петите като сянка. Ти, разбира се, не можеш да ме видиш, но аз не те изпускам нито за миг от погледа си — и в къщи, и навън. Сиреч, станах твоя сянка. Нищо чудно аз, твоята сянка, и в този момент да те наблюдавам с присвити очи от някой ъгъл как четеш писмото ми и се тресеш от ужас.

Известно ти е, че те наблюдавам непрестанно, всяка вечер. Затова и станах по неволя свидетел на съпружеските ти отношения. И сега душата ми изгаря от ревност.

Чудно, че когато съставях плана си за отмъщение, пропуснах да я сложа в сметката. Но ревността не само че не осуети замислите ми, а дори напротив — наля масло в бушуващия в душата ми огън на отмъщението. Благодарение на нея ме осени идеята, че ако внеса известни корекции в предварителната схема, резултатът от начинанието ще е несравнимо по-ефектен. Сега ще разбереш какво имам предвид. Първоначално предвиждах да те мъча и плаша, докато те изкаран от равновесие, а сетне да те тласна към гибел. Но след като станах неволен свидетел на съпружеските ти нежности, ми хрумна, че ще е по-удачно първо да отнема пред очите ти живота на твоя любещ те съпруг и чак когато се насладя до насита на съкрушителната ти скръб, да сложа ръка и на теб.

Но не е нужно да бързам. Аз никога не бързам. Още повече, че ще е жалко да пристъпя към втория етап, преди да си се съвзела от ужаса, породен от това мое писмо.

От демона на отмъщението

Нощта срещу 16 март

Четях зловещите редове, а по гърба ми лазеше хлад и омразата към този лишен от всичко човешко Шундей Ое бе на път да ме задуши. Ала ако се поддадях на ужаса, кой тогава щеше да утеши изпадналата вече в пълно отчаяние Шидзуко? Насилих се да запазя спокойствие и се заех да я убеждавам, че заплахите на Шундей са нищо и никакви фантасмагории.

— Ах, моля ви, говорете малко по-тихо — прекъсна ме тя. По всичко личеше, че разпалените ми уверения не попадат в целта. Цялото внимание на Шидзуко бе заето с нещо друго — от време на време тя се ослушваше и се взираше напрегнато в една точка. Устните й бяха тъй бледи, че почти се сливаха с бялото й лице.

— Знаете ли, имам чувството, че си губя разсъдъка — прошепна едва чуто тя. — Възможно ли е всичко това да е истина?

— Но какво всъщност се е случило? — прошепнах и аз многозначително.

— Хирата е тук, в тази къща.

— Как така? Къде? — попитах вече съвсем объркан от непонятните й думи.

Без да отговори, Шидзуко скочи решително и вече съвършено бледа, ми направи знак да я последвам. Последвах я като омагьосан. Но преди да стигнем до вратата, тя забеляза часовника на ръката ми, накара ме да го сваля и се върна да го остави на масичката. После двамата минахме безшумно по късия коридор и спряхме пред дневната в японската част на къщата. Шидзуко отвори леко плъзгащата се врата и замръзна, сякаш съзря вътре злодея.

— Хм, странно наистина. Може би се заблуждавате? Че как би могъл да се промъкне тук посред бял ден? Той все пак…

Но Шидзуко не ми позволи да се доизкажа, а сложи пръст на устните си, хвана ме за ръка и ме отведе в ъгъла на стаята. Там тя вдигна очи към тавана и ми направи знак да се вслушам.

Постояхме десетина минути, втренчили очи един в друг, и се вслушвахме напрегнато. Беше около обяд, но в стаята не проникваше външен шум. Бе толкова тихо, че чувах ударите на кръвта в слепоочията си.

Най-сетне Шидзуко попита беззвучно:

— Не чувате ли да тиктака часовник?

— Не. А къде е?

Тя не отвърна, а продължи известно време да се вслушва. Сетне, види се поуспокоена, промълви:

— Да, май наистина не се чува вече.

Върнахме се отново в европейската пристройка и там Шидзуко ми разказа задъхана следната история.

Седяла в дневната и шиела, когато прислужницата й донесла въпросното писмо. Само един поглед й бил достатъчен, да разбере от кого е. Поела го със свито сърце. Хем се бояла да го отвори, хем съзнавала, че ако го захвърли неразпечатано, означава да се обрече на ужасяващи опасения, затова в крайна сметка го отворила с треперещи ръце. Щом узнала, че животът на мъжа й е в опасност, скочила от страх и тръгнала към ъгъла на стаята. Но когато стигнала до шкафа, дочула над главата си странен звук — едва доловим и напомнящ жужене на насекомо.

— Отначало реших, че ми пищят ушите, но се вслушах по-внимателно и се убедих, че е нещо съвсем друго. Сякаш два метални предмета се чукаха лекичко един в друг. Чуч-чук-чук-чук.

Полека-лека стигнала до заключението, че някой се спотайва на тавана, а странният звук е тиктакането на джобния му часовник. Друго обяснение не намирала.

Ако не била случайно застанала точно на това място и ако в стаята не било толкова тихо, а нервите й толкова опънати, Шидзуко едва ли щяла да чуе едва доловимото тиктакане. След малко тя започнала да се съмнява дали не тиктака някой часовник в стаята, чиито звуци се отразяват по принципа на отражението на светлинните лъчи и се създава илюзията, че тиктакането иде от тавана. Разтърсила се наоколо, но не открила нищо. И тогава внезапно си спомнила едно изречение от писмото: „Нищо чудно аз, твоята сянка, и в този момент да наблюдавам с присвити очи от някой ъгъл как четеш писмото ми и се тресеш от ужас“. Шидзуко вдигнала неволно очи към тавана и забелязала, че между две от дъските има тясна пролука. Изведнъж й се сторило, че в тъмнината отвъд пролуката изсвяткали очите на Шундей. Тогава тя изпаднала в необяснима възбуда, а от очите й рукнали сълзи. Готова да се хвърли в краката на безжалостния си тиранин, изведнъж се обърнала към човека на тавана:

— Това там сте вие, Хирата, нали? Правете, каквото искате с мен. Готова съм на всичко, стига да сте доволен. Убийте ме, ако щете, все ми е едно. Само не посягайте, на съпруга ми, от сърце ви моля. Измамих го, признавам, и тъкмо затова се ужасявам, че може да пострада заради тази моя лъжа. Пощадете мъжа ми, пощадете го, моля ви.

Шидзуко говорела тихичко, но молбите извирали от душата й. Само че отгоре не последвал отговор. Макар да се поокопитила от първоначалния ужас, Шидзуко още дълго стояла потисната и безмълвна под пролуката на тавана. Оттам долитало само едва чутото тиктакане. Спотаилото се в мрака чудовище не дишало и сякаш било онемяло.

Изведнъж тишината хвърлила Шидзуко в паника. Тя изхвръкнала от стаята и изскочила на улицата. Там внезапно се сетила за мен и без излишни колебания ми позвънила от първия попаднал й уличен телефон.

Докато я слушах, в паметта ми изплува неусетно сюжетът на един от най-зловещите разкази на Шундей „Развлечение на тавана“. Ако тиктакането на часовника не е било слухова измама и Шундей наистина се е спотайвал на тавана, значи той без съмнение се бе заел та пренесе литературната измислица в действителността.

Спомних си „Развлечение на тавана“ до най-незначителните подробности. Нима може при това положение да обърна разказа на Шидзуко на шега, колкото и неправдоподобен да изглеждаше той. А да не говорим, че и аз вече тръпнех от ужас. Дори имах чувството, че съм видял със собствените си очи хилещия се в мрака Шундей — тлъст и отпуснат, докаран в костюм на клоун и с аленочервена островърха шапка.