Етел Лилиан Войнич
Стършел (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Артур беше затворен в една огромна средновековна крепост до входа на пристанището. Животът в затвора му се видя все пак поносим. Килията му беше неприятно влажна и мрачна, но той беше израснал в един от дворците на Via Borra и нито застоялият въздух и плъховете, нито лошите миризми бяха нещо ново за него. Храната също беше лоша и недостатъчна, но Джеймс скоро получи разрешение да му изпраща всичко необходимо от къщи. Държаха го сам, в отделна килия, и макар че надзорът на пазачите не беше тъй строг, както очакваше, Артур не успя; да узнае причините за арестуването си. Въпреки това душевното спокойствие, с което беше дошъл в крепостта, не го напущаше. Тъй като не му разрешаваха да чете, той прекарваше времето в молитви и благочестиви размисли и изчакваше развоя на събитията, без да проявява нетърпение или тревога.

Най-после един войник отключи вратата на килията и каза:

— Оттук, моля.

След два-три въпроса, единственият отговор на които беше: „Разговорите са забранени“, Артур @сеподчини и тръгна след войника по лабиринт от дворове, задушно-смрадливи коридори и стълбища. Накрая влязоха в голяма светла стая, където трима военни бъбреха лениво до дълга маса, покрита със зелено сукно и отрупана с книжа. Щом влезе Артур, те станаха важни и делови. Най-старият от тях, полковник със сиви бакембарди и с вид на конте, му посочи един стол от другата страна на масата и започна предварителният разпит. Артур очакваше, че ще го заплашват, обиждат и ругаят и се беше приготвил да отговаря с търпение и достойнство, но остана приятно разочарован. Полковникът говореше сухо, студено и официално, но съвсем учтиво. Поставиха се обикновените въпроси: име, възраст, народност, социално положение и отговорите бяха записани с монотонна последователност. Артур беше почнал да става нетърпелив и да се отегчава, когато полковникът запита:

— А сега, мистър Бартън, какво знаете за „Млада Италия“?

— Знам, че това е организация, която издава вестник в Марсилия и го разпространява в Италия с цел да се вдигне народът на въстание и да се изгони австрийската армия от страната.

— Струва ми се, вие сте чели този вестник?

— Да, аз се интересувам от тези въпроси.

— А като четяхте вестника, съзнавахте ли, че извършвате противозаконно деяние?

— Разбира се.

— Откъде взехте броевете, които бяха намерени във вашата стая?

— Това не мога да ви кажа.

— Мистър Бартън, тук не трябва да казвате „не мога“. Длъжен сте да отговаряте на всичките ми въпроси.

— Тогава — не искам, щом не ви харесва „не мога“.

— Ако не престанете да си служите с такива изрази, по-късно ще съжалявате — забеляза полковникът.

Тъй като Артур не отговори нищо, той продължи:

— Мога да ви кажа, че имаме сведения, които доказват, че вашите връзки с тази организация са много по-тесни и не се изчерпват само с четене на забранена литература. По-добре ще бъде за вас да признаете това откровено. Истината, така или иначе, ще се установи и вие ще видите сам, че е безполезно да отричате или да се прикривате, като отбягвате прямите отговори.

— Нямам никакво желание да се прикривам. Какво искате Да знаете?

— Първо, как вие — един чужденец — се замесихте в подобни неща?

— Аз мислех и четях по тези въпроси всичко, каквото ми попаднеше, и сам правех заключенията си.

— Кой ви убеди да влезете в организацията?

— Никой. Аз сам пожелах.

— Вие си играете с мене — каза полковникът остро. Търпението му очевидно се изчерпваше. — Никой не се присъединява сам към такива организации. На кого съобщихте желанието си да станете член на организацията?

Мълчание.

— Ще бъдете ли така добър да ми отговорите?

— Не, когато ми задавате подобни въпроси.

Артур отговаряше мрачно. Завладяваше го някаква странна раздразнителност. Той вече знаеше, че в Ливорно и Пиза са станали много арести. И макар все още да не допущаше, че провалът е взел такива големи размери, сведенията му бяха достатъчни, за да събудят у него трескаво безпокойство за съдбата на Джема и другарите му. Лицемерната учтивост на офицерите, словесната фехтовка, тази скучна игра с хитри въпроси и уклончиви отговори, го тревожеше и ядосваше, а тежките стъпки на часовоя, който; ходеше напред-назад пред вратата, го дразнеха.

— А между другото, кога се срещнахте за последен път с Джовани Бола? — попита полковникът, след като си бяха подхвърлили още няколко думи. — Струва ми се — точно преди да напуснете Пиза?

        — Не познавам такъв човек.

— Как? Джовани Бола? Бездруго го познавате — един висок, бръснат младеж. Та вие сте другари в университета.

— В университета има много студенти, които не познавам.! — Но Бола непременно познавате. Погледнете, това неговият почерк. Както виждате, той ви знае много добре.

И полковникът небрежно му подаде един лист, озаглавен „Протокол“ и подписан, „Джовани Бола“. Артур хвърли поглед върху листа и попадна на своето име. Той вдигна учудено очи.

— Трябва ли да го прочета?

— Да, можете, отнася се до вас.

Артур започна да чете, а офицерите мълчаливо наблюдаваха израза на лицето му. Документът се състоеше от показания, дадени в отговор на редица въпроси. Очевидно Бола също беше арестуван! Първите показания бяха обикновени, стереотипни. Следваше кратко изложение за връзките на Бола с организацията, за разпространяването на забранена литература в Ливорно и за студентските събрания. А по-надолу беше написано: „Между тези, които се присъединиха към нас, беше и младият англичанин Артур Бартън от семейството на богати корабовладелци“.

Кръв нахлу в лицето на Артур. Бола го беше предал! Бола, който беше поел отговорните задължения на организатор, Бола — който беше привлякъл Джема, който беше влюбен в нея! Той остави листа и се загледа в пода.

— Надявам се, че това документче е опреснило паметта ви — забеляза полковникът учтиво. Артур поклати глава.

— Не познавам такъв човек — повтори той глухо, но твърдо. — Трябва да има някаква грешка.

— Грешка? Глупости! Слушайте, мистър Бартън, рицарството и донкихотството сами по себе си са прекрасни, но безполезно е да се прекалява с тях. Вие, младежите, отначало винаги правите тази грешка. Хайде помислете! Какъв смисъл има да излагате себе си, да проваляте бъдещето си заради една обикновена формалност — и то за човек, който ви е предал? Сам виждате, че той не е бил толкова внимателен, когато е говорил за вас.

В гласа на полковника прозвуча нещо като насмешка. Артур трепна — в ума му внезапно проблесна идея.

— Това е лъжа! — извика той. — Това е фалшификация! Познава се по лицето ви, подлец… Вие искате да изложите някого от затворниците или да ми устроите капан. Вие сте фалшификатор, лъжец и негодник!

— Мълчете! — извика полковникът и скочи вбесен. Колегите му също се бяха изправили.

— Капитан Томаси — продължи той, като се обърна към един от тях, — моля ви, позвънете за стражата и наредете да затворят този млад човек няколко дни в карцера. Виждам, че трябва да му дадем един урок, за да се вразуми.

Карцерът беше тъмна, влажна и мръсна дупка в подземието. Вместо да „вразуми“ Артур, той го разяри съвсем. Израснал в богат дом, Артур беше особено взискателен към всичко, което се отнасяше до личната му чистота. Затова първото му впечатление от лигавите стени, по които пъплеха буболечки, от нечистотиите и сметта, струпани по пода, и непоносимата миризма на плесен, тиня и гниещо дърво беше достатъчно, за да удовлетвори засегнатия офицер. Когато го блъснаха вътре и вратата на карцера хлопна зад гърба му, той направи три предпазливи крачки с протегнати напред ръце и потрепери от погнуса, щом пръстите му докоснаха хлъзгавата стена. В непрогледната тъмнина той търсеше пипнешком по-малко мръсно място, където би могъл да седне.

Нищо не наруши мрака и тишината на дългия ден, а нощта не донесе промяна. При пълната пустота и липса на външни впечатления той постепенно загуби представа за времето. И когато на следната утрин ключът се обърна в ключалката и уплашените плъхове се разбягаха с цвъртене край него, той подскочи ужасен, сърцето му биеше лудо, ушите му бучаха, като че ли е бил откъснат от всякаква светлина и звук месеци, а не часове.

Вратата се отвори и пропусна бледен лъч от фенер — за Артур това беше поток от ослепителна светлина. Влезе главният надзирател, който му донесе парче хляб и съд с вода. Артур пристъпи напред, той беше сигурен, че човекът иде да го изведе оттук. Но преди да успее да проговори, надзирателят тикна хляба и водата в ръцете му, обърна се и излезе, без да каже дума, като отново заключи вратата.

Артур тропна с крак. За първи път в живота си той почувствува дива ярост. Но часовете отново се занизаха и представите му за време и място ставаха все по-неясни и по-неясни. Тъмнината му се струваше безпределна, без начало и край, а животът сякаш беше спрял за него. Когато на третия ден вечерта вратата се отвори и на прага застанаха, главният надзирател и един войник, той ги погледна зашеметен и объркан, закри очите си от необичайната светлина и напразно се опитваше да разбере колко часа или седмици беше прекарал в този гроб.

— Оттук, моля — каза надзирателят студено и делово.

Артур се изправи, тръгна машинално и несигурно напред и ту се олюляваше, ту се препъваше като пиян. Той отклони опита на надзирателя да му помогне при изкачването по стръмните, тесни стълби, които извеждаха на двора. Но когато достигна последното стъпало, той почувствува замайване, загуби равновесие и щеше да политне назад, ако надзирателят не беше го хванал за рамото.

— Ей сега ще му мине — каза някой с весел глас. — Тъй прилошава на всички, като излязат на въздух.

Артур се мъчеше отчаяно да си поеме дъх, когато плиснаха още веднъж вода по лицето му. Стори му се, че тъмнината, която го обгръща, се разпада с трясък на парчета. После изведнъж съзнанието му се върна напълно и като отблъсна настрана ръката на надзирателя, той тръгна почти устойчиво по коридора и стълбището. Спряха за малко пред една врата, вратата се отвори и преди да разбере къде го водят, Артур се намери в светлата стая за разпит. Объркан и изумен, той загледа втренчено масата, книжата, офицерите, които седяха на обичайните си места.

— А, мистър Бартън! — каза полковникът. — Надявам се, че сега ще можем да разговаряме по-спокойно. Е, как ви се хареса карцерът? Не е тъй луксозен като приемната на брат ви, нали?

Артур вдигна очи към усмихнатото лице на полковника. Обхвана го диво желание да хване това конте със сиви бакембарди за гърлото и да го разкъса със зъби. Това може би личеше по израза му, тъй като полковникът добави веднага със съвсем друг тон:

— Седнете, мистър Бартън, пийнете си малко вода. Вие сте развълнуван.

Артур отмести настрана предложената му чаша вода, облакъти се на масата и като подпря чело с ръка, се помъчи да събере мислите си. Полковникът го наблюдаваше внимателно.

Опитното му око забеляза потрепващите ръце и устни, мократа коса, помътения поглед — всичко това говореше за физическо изтощение и нервна преумора.

— Сега, мистър Бартън — каза той след малко, — ще започнем оттам, където спряхме миналия път. Тъй като тогава между нас стана нещо не твърде приятно, искам да ви кажа още в началото, че колкото се отнася до мене, аз има всичкото желание да бъда снизходителен към вас. Ако вие държите прилично и разумно, мога да ви уверя, че няма да се отнесем към вас с излишна строгост.

— Какво искате от мене? Артур каза това с неестествен за него, рязък и мрачен глас.

— Искам само да ни кажете откровено, направо и честно какво знаете за тази организация и нейните членове? И най-напред, откога познавате Бола?

— Никога не съм го срещал. Не знам абсолютно нищо за него.

— Нима? Добре, към този въпрос ще се върнем по-късно. Струва ми се, че познавате един младеж на име Карло Бини.

— Никога не съм чувал за такъв човек.

— Това е много странно. А какво ще кажете за Франчес Нери?

— Не съм чувал това име.

— Но тук има писмо с вашия почерк, адресирано до него. Вижте!

Артур погледна писмото небрежно и го отмести настрани.

— Познато ли ви е това писмо?

— Не.

— Отричате ли, че това е вашият почерк?

— Не отричам нищо. Не си спомням за такова писмо.

— А може би си спомняте за това? Подадоха му второ писмо и Артур видя, че то беше негово писано през есента до един другар студент.

— Не.

— Не си ли спомняте и лицето, до което е адресирано?

— Не си спомням.

— Вие имате извънредно къса памет.

— Това е недостатък, от който винаги съм страдал.

— Така ли? А онзи ден един професор от университета ми каза, че там съвсем не ви считат за неспособен, а за доста умен.

— Вие може би съдите за способностите от полицейско-шпионска гледна точка. Професорите в университета употребяват тази дума в по-друг смисъл.

В гласа на Артур ясно се долавяше нарастващо раздразнение. Той беше физически изтощен от глада, лошия въздух и безсънието; болеше го всяка кост, а гласът на полковника го нервираше като стъргане с калем по плоча.

— Мистър Бартън — каза полковникът строго, като се изтегна на стола си, — вие пак се забравяте. Напомням ви още веднъж, че няма да имате полза от такива думи. Вярвам, че постояхте достатъчно в карцера, за да ви се иска да се върнете там веднага. Заявявам ви открито, че ако не разбирате от добро, ще трябва да приложа строги мерки към вас. Не забравяйте, че имам доказателства, неопровержими доказателства, че някои от споменатите младежи са се занимавали с доставянето на забранена литература през това пристанище и че вие сте били във връзка с тях. Ще ми кажете ли сега, без да прибягваме до принуда, какво знаете по този въпрос.

Артур наведе още по-ниско глава. Някаква сляпа, неразумна, зверска ярост се надигаше в него като живо същество. Възможността да загуби самообладание беше много по-ужасна за него от каквито и да било заплахи. За първи път той почна да съзнава какви неподозирани сили могат да се крият под външната обвивка на възпитания човек или под смирението на християнина. И се ужаси от себе си.

— Чакам отговора ви — каза полковникът.

— Нямам какво да ви отговоря. .

— Решително ли отказвате да отговорите?

— Нищо няма да ви кажа.

— Тогава не ми остава друго, освен да ви изпратя обратно в карцера и да ви държа там, докато промените решението си. Ако продължавате да ни създавате неприятности, ще трябва да ви сложа окови.

АРтур вдигна глава, по цялото му тяло преминаха тръпки.

— Постъпете, както намерите за добре — каза той бавно. А английският посланик ще реши може ли да позволи таково отношение към един британски поданик, който не е осъден за никакво престъпление.

Най-после Артур беше отведен в неговата килия. Той се хвърли на нара и спа до следната сутрин. Не му сложиха окови, нито го преместиха в ужасния карцер, но враждата между него и полковника се засилваше с всеки разпит. напразно се молеше в килията си да му даде бог сили да надвие злобата у себе си, напразно мислеше по цели нощи за търпението и кротостта на Христа. Щом го отведяха в голямата, почти празна стая, където стоеше покритата със сукно маса, щом видеше пригладените мустаци на полковника злият дух отново го завладяваше и Артур започваше да хвърля язвителни остроумия и презрителни отговори. Така измина месец, откакто беше в затвора, раздразнението един от друг достигна такива размери, че той и полковника не можеха да се погледнат, без да загубят самообладание.

Постоянното напрежение, в което този жалък двубой държеше Артур, започна да се отразява зле на нервите му. знаеше, че го наблюдават зорко, спомняше си слуховете, че някога незабелязано упояват затворниците с беладона, за подслушват какво говорят насън, и постепенно започна да се страхува дори да яде и да спи. Ако през нощта край него притичваше мишка, той скачаше, облян в студена пот, разтреперан от ужас при мисълта, че някой може би се крие килията му, за да слуша, щом заговори насън. Жандармите очевидно се стремяха да изтръгнат от него някакво признание, което би им послужило като улика срещу Бола. Той толкова се страхуваше да не попадне по невнимание в капан че имаше опасност сам да се натъкне право на него от нерви и изтощение. Нощ и ден името на Бола звучеше в ушите вмъкваше се в молитвите му, той го шепнеше вместо името на Дева Мария, като отброяваше зърната на броеницата. Но: лошото беше това, че вярата му в бога, както и външният свят от ден на ден сякаш се отдалечаваха от него. Той се държеше с трескава настойчивост за тази своя последна опора, като прекарваше по няколко часа на ден в молитва и размисъл. Но по-често мислите му се въртяха около Бола и молитвите му бяха станали съвсем механични.

Най-голямата му утеха беше главният надзирател на затвора. Този нисичък, пълен и плешив старец отначало се стараеше упорито да изглежда строг. Но добродушието, което личеше дори в трапчинките на кръглото му лице, постепенно надви служебната му съвест и той започна да носи записки на затворниците от една килия в друга.

Един следобед в средата на май надзирателят влезе в килията с такова мрачно и унило лице, че Артур го погледна учуден.

— Енрико! — извика той. — Какво ти се е случило днес?

— Нищо — каза Енрико грубо и като отиде до нара, дръпна завивката на Артур.

— Защо ти е моята завивка? В друга килия ли ще ме местят?

— Не, освобождават те.

— Освобождават ме? Днес ли? Завинаги ли ме освобождават? Енрико!

Развълнуван, Артур хвана ръката на стареца, но той сърдито я отдръпна.

— Енрико! Какво ти е? Защо не ми отговаряш? Всички ли освобождават?

Отговорът беше само едно презрително ръмжене.

— Слушай! — Артур отново хвана ръката на надзирателя и се засмя. — Не се сърди, защото аз няма да се обидя. Искам да знам, какво става с другите?

— С кои други? — промърмори Енрико и изведнъж остави ризата, която сгъваше. — Да не би да питаш за Бола? — За Бола, разбира се, и за всички останали. Енрико, какво става с тебе?

— Бедното момче! Сигурно няма да го пуснат скоро, щом един от другарите му го е предал. — И Енрико с погнуса Отново се зае с ризата.

— Предал го? Другар? Това е ужасно! Очите на Артур се разшириха от ужас. Енрико бързо се обърна настрана.

— Не си ли направил това ти?

— Аз? Да не си полудял, човече? Аз?

— Поне така му казаха вчера при разпита. Много ще ce радвам, ако не си ти, защото винаги съм мислил, че си добро, момче. Оттук!

Енрико излезе в коридора и Артур го последва. Изведнъж в неговия смутен ум проблесна мисъл:

„Казали са на Бола, че съм го предал? Е, разбира се! А мене, човече, казаха, че той ме е предал. Но Бола не е толкова глупав, та да повярва на подобна нелепост!“

— Значи наистина не е вярно? — Енрико се спря стълбището и погледна въпросително Артур, който само вдигна рамене.

— Това е лъжа, разбира се.

— Драго ми е да чуя това, мое момче, ще предам и на него какво си казал. А знаеш ли, те му разправяха, че ти си го предал от… от ревност… защото двамата сте обичали едно и също момиче.

— Това е лъжа! — повтори Артур с бърз, задъхан шепот Той почувствува внезапен, сковаващ страх. „Едно и също момиче — ревност!“ Откъде можеха да знаят, откъде можеха да знаят те?

— Почакай, момчето ми!-Енрико спря сред коридора, който водеше към стаята за разпит, и заговори тихо: — Аз вярвам, но кажи ми само едно. Знам, че си католик. Не си ли споменавал нещо през време на изповед…

— Това е лъжа! — Този път гласът на Артур приличаше на задавен вик.

Енрико повдигна рамене и тръгна отново.

— Ти си знаеш най-добре! Дума да не става. И други млади глупци са пострадали така — не си само ти. Сега в Пиза се вдигнал голям шум около един свещеник — вашите другари го открили. Отпечатали и позиви, в които пишат, че е шпионин.

Той отвори вратата на стаята за разпит и като видя, Артур стои неподвижен, загледан пред себе си, леко го бутна напред.

— Добър ден, мистър Бартън — каза полковникът, като се опита да се усмихне дружелюбно и показа зъбите си. — Много ми е приятно, че мога да ви поздравя. Получихме нареждане от Флоренция да ви освободим. Ще бъдете ли така любезен да се подпишете тук?

Артур се приближи до него.

— Искам да знам — каза той глухо — кой ме предаде! Полковникът повдигна вежди и се засмя.

— Не се ли досещате? Помислете мъничко. Артур поклати глава. Полковникът разпери ръцете си в учтиво учудване.

— Не се сещате? Наистина ли? Вие сам, мистър Бартън! Кой друг би могъл да знае личните ви любовни истории?

Артур се обърна мълчаливо. На стената беше окачено голямо дървено разпятие. Погледът му се плъзна бавно по лицето на Христос, но в него сега нямаше молба, а някаква почуда пред този бездушен и търпелив бог, който не беше изпратил гръм над свещеника, престъпил тайната на изповедта.

— Бъдете добър да разпишете, че сте получили документите си — каза полковникът любезно, — и няма защо да ви задържам повече. Сигурен съм, че бързате да се върнете в къщи, а и аз съм много зает с делото на този глупав младеж Бола, който така злоупотреби с вашето християнско търпение. Боя се, че той ще получи доста тежка присъда. Довиждане.; Артур подписа разписката, взе документите си и излезе, без да продума. Той последва Енрико до тежката порта и без да се сбогува, се спусна към канала, дето един лодкар чакаше, за да го пренесе на другия бряг. Когато Артур се изкачваше по каменните стъпала към улицата, едно момиче в памучна рокля и сламена шапка изтича с разтворени ръце към него. — Артур! Колко се радвам, колко се радвам!

Той дръпна ръцете си и потрепери.

— Джим! — каза той най-после със странен глас, който не приличаше на неговия. — Джим!

— Аз чакам тук от половин час. Бяха казали, че ще те пуснат в четири часа. Артур, защо ме гледаш така? Случило ли се е нещо? Какво ти е, Артур? Спри!

Той беше обърнал глава настрана и вървеше бавно по Улицата, сякаш забравил нейното присъствие. Съвсем изплашена от държането му, тя затича след него и улови ръката му.

— Артур!

Той се спря и я погледна смутен. Джема го хвана под ръка и двамата повървяха малко в мълчание.

— Слушай, мили — започна тя нежно, — не бива да се разстройваш заради тази глупава история. Знам, че ти е много тежко, но всички разбират…

— Каква история? — попита той със същия сух глас.

— Искам да кажа, за писмото на Бола. При споменаването на това име лицето на Артур се изкриви болезнено.

— Мислех, че може би не знаеш — продължи Джема, — но вероятно са ти казали. Бола трябва съвсем да е полудял, за да си представи такова нещо.

— Такова нещо…?

— Ти значи не знаеш? Той е написал едно ужасно писмо, в което се казва, че ти си издал за параходите и че затова са го арестували. Разбира се, страшна глупост! За всеки, който те познава, това е напълно ясно. Развълнуваха се само хората, които не те познават. Всъщност аз и затова дойдох да ти кажа, че никой от нашата група не вярва ни дума от писмото.

— Джема! Но това… това е вярно!

Тя се отдръпна бавно от него и спря вцепенена, с широко отворени, потъмнели от ужас очи, лицето й стана бяло като шалчето й. Огромна ледена вълна от мълчание сякаш ги обгърна и откъсна от живота и шума на улицата.

— Да — прошепна най-после той. — Параходите… Говоррих за това. Казах и името му. О, боже мой, боже мой! Какво правя?

Той дойде на себе си веднага, като почувствува присъствието й и видя смъртния ужас на лицето й. Да, разбира се тя сигурно мисли…

— Джема, ти не ме разбираш! — избухна той, като доближи по-близо. Но тя с остър вик се отдръпна от него.

        — Не ме докосвай!

Артур сграбчи дясната й ръка с внезапна ярост.

— Слушай, за бога! Вината не беше в мене. Аз…

— Остави ме! Пусни ми ръката! Остави ме! В последния миг тя изтръгна пръстите си от неговата и му удари една плесница.

Някаква мъгла се спусна пред очите му. Известно време той не виждаше нищо освен бялото и пълно с отчаяние лице на Джема и дясната й ръка, която тя изтриваше о полата на памучната си рокля. После светлината отново се върна, той се огледа и видя, че е сам.