Етел Лилиан Войнич
Стършел (25)

СЕДМА ГЛАВА

Военният съд бе свикан във вторник сутринта. Процедурата беше много кратка и проста — обикновена формалност, която трая едва двадесет минути. Пък нямаше за какво да се губи много време — защита не бе допусната, а единствените свидетели бяха ранените — шпионинът и офицерът — и няколко войници. Присъдата бе предварително определена. Монтанели бе изпратил исканото му неофициално съгласие и съдиите (полковник Ферари, местният драгунски майор и двама офицери от швейцарската

——

1 Галилеянинът — Христос — според библията, роден в Галилея.

 

гвардия1 нямаха много работа. Обвинителният акт беше прочетен гласно, свидетелите дадоха показанията си, присъдата бе подписана и след това прочетена на осъдения с подходяща тържественост. Той я изслуша мълчаливо и когато го попитаха според установения ред има ли да каже още нещо, само махна нетърпеливо с ръка. До гърдите му бе скрита кърпата, която Монтанели беше изпуснал. Цяла нощ Стършелът я бе целувал, плакал бе над нея като над живо същество. Сега той слушаше бледен и безучастен, край клепачите му още имаше следи от сълзи, но думите: „на разстрел“, изглежда, малко му подействуваха. Когато те бяха произнесени, зениците на очите му се разшириха — и това бе всичко.

— Върнете го в килията му — каза комендантът, когато всички формалности бяха извършени и сержантът, който очевидно едва сдържаше сълзите си, докосна рамото на неподвижната фигура.

Стършелът трепна леко и се обърна.

— Ах, да — каза той, — забравих.

Лицето на коменданта изразяваше нещо като съжаление. По природа той не бе жесток човек и в дъното на душата си се срамуваше малко от ролята, която бе играл през последния месец. Сега, когато бе постигнал главната си цел, той бе склонен на всякакви малки отстъпки, които бяха в негова власт.

— Няма нужда да му слагате пак веригите — каза той, като погледна разранените и подути китки на Стършела. — И може да остане в своята килия. Килията за осъдените е ужасно тъмна и мрачна — добави той, като се обърна към племенника си — и всъщност това е само формалност.

Той се покашля и пристъпи от крак на крак с явно смущение. После извика назад сержанта, който излизаше от стаята заедно със затворника.

— Почакайте, сержант, искам да поговоря с него. Стършелът не се помръдна и гласът на коменданта сякаш увисна във въздуха.

— Ако искате да предадете нещо на вашите приятели или

——

1 Швейцарската гвардия — наемна войска в Папската област, попълвана предимно от швейцарци.

 

роднини… Предполагам, че имате роднини? Отговор не последва.

— Е, помислете и кажете на мене или на свещеника. Аз ще се погрижа желанието ви да бъде изпълнено. Най-добре предайте на свещеника онова, което имате да кажете. Той ей сега ще дойде и ще остане при вас цяла нощ. Ако имате някакво друго желание…

Стършелът вдигна очи.

— Кажете на свещеника, че предпочитам да бъда сам. Нямам приятели и няма какво да съобщавам.

— Но нали ще искате да се изповядате.

— Аз съм атеист. Не искам нищо, оставете ме само на спокойствие.

Той каза това с глух и тих глас, без предизвикателство или раздразнение и бавно се обърна. На вратата той се спря пак.

— Забравих, полковник. Имам една молба към вас. Нека не ме завързват и да не закриват очите ми утре. Ще стоя съвсем спокойно.

В сряда сутринта, при изгрев слънце, го изведоха на двора. Той куцаше повече от обикновено и ходеше с явно усилие и болка, облегнат тежко на ръката на сержанта. Но на лицето му нямаше и следа от унилата покорност. Кошмарният ужас, който го подтискаше в пустата тишина, виденията и сънищата за страната на сенките изчезнаха заедно с нощта, която ги бе породила. Щом слънцето светеше, щом враговете му бяха тук, за да събудят отново борческия му дух, той не се боеше.

Шестимата карабинери, повикани за екзекуцията, бяха застанали в редица пред обвитата в бръшлян стена, същата напукана и порутена стена, по която бе пълзял през нощта на своето злополучно бягство. Войниците, наредени един до друг и стиснали карабините си в ръце, едва се сдържаха да не заплачат. Ужасно и невероятно им се струваше това, че са извикани да убият Стършела. Той, със своето хапливо остроумие, постоянен смях и светло, заразително мъжество, се беше вмъкнал в техния скучен и глух живот като заблуден слънчев лъч; а сега, когато трябваше да умре, и то от техните ръце, им се струваше, че ще помръкнат ярките небесни светила.

Под голямото смокинено дърво в двора го очакваше неговия гроб. Изкопан бе през нощта от ръце, работили с неохота, и по лопатата бяха капали сълзи. Като мина оттам, той погледна с усмивка черната яма, повехналата трева край нея и пое дълбоко дъх, за да усети мириса на прясно разровената пръст.

Близо до дървото сержантът изведнъж спря, а Стършелът погледна наоколо с най-светлата си усмивка.

— Тук ли да застана, сержант?

Сержантът кимна мълчаливо. В гърлото му сякаш имаше буца и той не би могъл да проговори,дори ако от това зависеше собственият му живот. Комендантът, племенникът му, лейтенантът на карабинерите, който щеше да командува, един лекар и един свещеник вече бяха на двора и пристъпиха напред със сериозни лица, малко смутени от предизвикателството, което излъчваха засмените очи на Стършела.

— Д-добро утро, господа! А, и негово преподобие също е станал толкова рано! Как сте, капитане? Днешната ни среща е по-приятна за вас от предишната, нали? Виждам, че ръката ви е още превързана. Това е, защото не свърших работата си както трябва. Тези приятели ще свършат своята по-добре, нали, момчета?

Той погледна мрачните лица на карабинерите.

— Този път поне няма да има нужда от превръзки. Хайде, хайде, не трябва да гледате на това така печално! Застанете мирно и покажете колко точно можете да стреляте. Скоро ще ви се отвори толкова работа, че няма да знаете как да се справите, и затова е нужно да се поупражните предварително.

— Сине мой — прекъсна го свещеникът, като излезе напред, а другите се отдръпнаха, за да ги оставят сами, — след няколко минути ще се представиш пред твоя създател. Не можеш ли да използуваш по-добре последните мигове, които ти остават за покаяние? Моля те да помислиш колко страшно е да умреш без опрощение, с всичките грехове, които тежат на душата ти. Когато застанеш пред твоя съдник, ще бъде вече късно за разкаяние. Нима ще се приближиш до високия му престол с насмешка на уста?

— С насмешка, ваше преподобие? Мисля, че вие и вашите приятели се нуждаете от такава проповед. Когато дойде нашият ред, ние ще употребим оръдия, а не половин дузина прости карабини и тогава ще видите дали се шегуваме.

— Ще употребите оръдия! О, нещастнико! Още ли не съзнаваш пред каква пропаст си застанал?

Стършелът погледна през рамото си към открития гроб.

— И ттъй, ваше преподобие мисли, че като ме спуснете там долу, вече сте се отървали от мене? Може би ще поставите отгоре и камък, за дда не ввъзкръсна „след три дни“? Не бойте се, ваше преподобие! Няма да посягам върху монопола ви на евтини театрални представления. Ще лежа тихо като ммишка там, където ме сложите. И все пак ние ще употребим оръдия.

— О, милостиви боже — извика свещеникът, — прости на този окаян човек!

— Амин! — изръмжа басово лейтенантът на карабинерите, а полковникът и неговият племенник се прекръстиха набожно.

Очевидно беше, че по-нататъшните увещания ще останат безрезултатни, затова свещеникът се отказа от безплодните си опити и се отстрани, като клатеше глава и шепнеше молитва. Кратките и прости приготовления се извършиха без повече отлагане. Стършелът зае необходимото положение и само за миг извърна глава да види величието на огненожълтия изгрев. Той повтори молбата си да не превързват очите му и с предизвикателния си поглед изтръгна неохотното съгласие на полковника. Те и двамата не помислиха как ще подействува това на войниците.

Стършелът ги гледаше усмихнат, а карабините в ръцете им трепереха.

— Готов съм — каза той.

Лейтенантът, леко разтреперан от вълнение, излезе напред. Той никога не бе командувал изпълнение на смъртна присъда.

— Готови — огън, бий!

Стършелът се олюля леко, но успя да запази равновесие.

Един неуверен изстрел бе одраскал бузата му и няколко капки кръв оросиха бялата яка. Друг куршум го бе ударил над коляното. Когато димът се разся, войниците погледнаха и видяха, че той още се усмихва и изтрива кръвта от страната си с болната ръка.

— Лошо стреляте, момчета! — каза той и гласът му се вряза, ясен и отчетлив, сред вкаменените от изумление нещастни войници. — Опитайте се още веднъж.

Една обща тежка въздишка и мъчителна тръпка преминаха през редицата на карабинерите. Всеки от тях се бе целил встрани с тайната надежда, че смъртоносният изстрел ще бъде изпратен от ръката на съседа му, не от неговата. А Стършелът все още стоеше и им се усмихваше. Те само бяха превърнали екзекуцията в изтезание и целият ужас трябваше отново да се повтори. Обхвана ги внезапен страх и отпуснали карабините си, те слушаха с отчаяние яростните проклятия и укори на офицерите, взираха се вцепенени в човека, когото бяха убили, но който все пак не бе мъртъв.

Комендантът размаха юмрук пред лицата на войниците и изкряска дивашки да застанат мирно, да насочат оръжието и по-скоро да сложат край на всичко това. Той също като тях бе напълно разстроен и не смееше да погледне ужасната фигура, която продължаваше да стои, да стои, не искаше да падне. Когато Стършелът му заговори, той се стресна и затрепера от звука на подигравателния му глас

— Довели сте тази сутрин взвод новобранци, полковник! Да видим дали аз ще мога да се справя с тях по-добре. Хайде, момчета! Ей ти, вляво, вдигни оръжието по-високо. За бога, човече, в ръката си държиш карабина, а не тиган! Прицелихте ли се всички? Хайде сега! Готови — огън…

— Бий — прекъсна го полковникът, като изскочи напред. Непоносимо бе да се гледа как този човек командува своя собствен разстрел.

Последва още един нестроен и недружен залп и редицата се превърна в група от разтреперани хора, които гледаха втренчено пред себе си с диви очи.Един от войниците дори не беше стрелял, той бе захвърлил карабината си, свил се беше на земята и стенеше задъхан „Не мога… не мога!“

Димът се разпръсна бавно, стопи се в блясъка на ранната утринна светлина. И те видяха, че Стършелът бе паднал, но видяха също, че той все още не беше мъртъв. В първия миг войниците и служебните лица останаха като вкаменени и наблюдаваха Стършела как се гърчи на земята, как се бори със смъртта. После лекарят и полковникът извикаха и се спуснаха напред, защото той се беше повдигнал на едното си коляно и пак гледаше войниците, и пак се смееше.

— И този път не улучихте! Опитайте… отново… момчета… може би ще успеете…

Изведнъж той се олюля и падна встрани върху тревата.

— Мъртъв ли е? — попита едва чуто полковникът. Лекарят коленичи, сложи ръка на кървавата риза и отговори тихо:

— Мисля, че да — слава богу!

— Слава богу! — повтори полковникът. — Най-после! Племенникът му го хвана за ръката.

— Чичо! Кардиналът! На вратата е и иска да влезе.

— Какво?! Не може да влезе, не разрешавам! Какво прави караулът? Ваше преосвещенство…

Вратата се бе отворила и затворила, Монтанели вече стоеше на двора и гледаше пред себе си с неподвижни и страшни очи.

— Ваше преосвещенство! Трябва да ви помоля… тази гледка не е за вас! Присъдата е току-що изпълнена и тялото още не е…

— Дошъл съм да го видя — каза Монтанели.

В този миг на коменданта се стори, че гласът и движенията му са като на лунатик.

— О, господи! — извика внезапно един от войниците и комендантът бързо се обърна.

Да, наистина…

Окървавеното тяло започна наново да се гърчи и стене върху тревата. Лекарят се спусна и сложи главата на коляното си.

— Побързайте с отчаяние извика той. — Побързайте, диваци! Широки струи кръв го обливаха! Това е непоносимо! обливаха ръцете му, конвулсиите на тялото, което лекарят държеше, разтърсваха и него от глава до пети. Докато той като обезумял се озърташе за помощ, свещеникът се наведе над рамото му и допря разпятието до устните на умиращия.

— В името на отца и сина…

Стършелът се надигна, опрян върху коляното на лекаря, и с широко отворени очи загледа право в разпятието.

Бавно, сред пълно, ледено мълчание, той вдигна простреляната си дясна ръка и отблъсна разпятието. Кървава следа остана върху лицето на Христос.

— Padre… задоволен ли е… вашият бог?

Главата му се отпусна назад върху ръката на лекаря.

— Ваше преосвещенство!

Кардиналът все още не беше се пробудил от своето вцепенение и полковник Ферари повтори по-силно:

— Ваше преосвещенство! Монтанели го погледна.

— Той е мъртъв.

— Мъртъв е, ваше преосвещенство. Няма ли да си тръгнете. Гледката е ужасна.

— Той е мъртъв — повтори Монтанели и отново погледна лицето на Стършела. — Докоснах го, той е мъртъв.

— Какво очаква той от човек, който има десет куршума в тялото си? — прошепна презрително лейтенантът.

Лекарят му отговори също шепнешком:

— Мисля, че го разстрои видът на кръвта. Комендантът хвана здраво ръката на Монтанели.

— Ваше преосвещенство, по-добре е да не го гледате повече. Ще разрешите ли свещеникът да ви изпрати до в къщи?

— Да… тръгвам.

Монтанели бавно се отвърна от окървавеното място и се отдалечи, последван от свещеника и сержанта. На вратата той се спря и погледна назад в страшна и няма почуда.

— Той е мъртъв.

Няколко часа по-късно Марконе се приближаваше към една малка къща на планинския склон, за да каже на Мартини, че вече не е нужно да жертвува живота си.

Всички приготовления за втория опит да се освободи Стършелът бяха привършени, тъй като този план бе много по-прост от предишния. Нагласено бе следната сутрин, когато процесията с тялото господне мине край хълма, на който бе крепостта, Мартини да излезе от тълпата, да извади скрития в пазвата си пистолет и да стреля в лицето на коменданта. В страшното объркване, което щеше да последва, двадесет въоръжени мъже трябваше да се спуснат внезапно към вратата, да нахълтат в кулата и заловят пазача, да влязат в килията на Стършела и да го изведат навън, като убиват или повалят всеки, който иска да им попречи. Вън от вратата те трябваше да отстъпват с бой и да прикриват изтеглянето на втори въоръжен конен отряд контрабандисти, който щеше да отнесе Стършела до едно сигурно скривалище в планината. От малката група заговорници единствено Джема не знаеше нищо за този план. Пазеха го в тайна от нея по изричното желание на Мартини. „Тя и без това ще го преживее много тежко“ — бе казал той.

Когато контрабандистът мина през градинската порта, Мартини отвори стъклената врата на верандата и излезе да го посрещне.

— Има ли някакви новини, Марконе?! Контрабандистът бутна назад широкополата си сламена шапка.

Двамата мъже седнаха на верандата. Никой от тях не произнесе дума. Още като видя лицето на Марконе под периферията на шапката, Мартини бе разбрал.

— Кога стана това? — попита той след дълго мълчание и неговият собствен глас му прозвуча тъжно и унило като всичко наоколо.

— Тази сутрин, при изгрев слънце. Научих от сержанта. Той е присъствувал и видял.

Мартини наведе поглед и махна едно клонче от ръкава си.

Суета на суетите1. И туй бе суета. Утре той трябваше да умре. А сега бленуваната страна изчезна, както приказната земя на златните мечти постепенно изчезва при залез слънце с настъпването на тъмнината. И той трябваше да се върне към света с обикновените дни и нощи, към света на Грасини и Гали, на ленгафриране и писане на памфлети, на споровете с другарите в партията и отегчителните интриги на австрийските шпиони, към старото уморително ежедневие на революционера. А някъде в дъното на съзнанието му имаше огромна празнина, която никой и нищо вече не можеше да запълни, след като Стършелът бе умрял.

Някой му задаваше въпрос и той вдигна глава в недоумение за какво още би могло да се говори.

— Какво казахте?

— Казах, че вие ще й съобщите новината, нали? Животът и целият ужас на живота се появиха отново върху лицето на Мартини.

— Как мога да й кажа? — извика той. — Все едно е да искате от мене да я убия. О, как мога да й кажа… как мога?

Той бе закрил очите си с ръце. Но и без да вижда, усети, че контрабандистът до него трепна и Мартини вдигна глава. На вратата стоеше Джема.

— Чухте ли, Чезаре — каза тя. — Всичко е свършено. Разстреляли са го.

 

ГЛАВА ОСМА

— „Introibo ad altare Dei“3

Монтанели стоеше пред високия олтар, заобиколен от свещеници и църковни служители, и четеше „Introit“ със силен и равен глас. Цялата катедрала блестеше в светлина и цветове. От празничното облекло на богомолците до колоните, украсени с ярка драпировка и венци от цветя, нямаше

——

1 Суета на суетите — .TW.H от библията.

2 „Introibo ad altare Dei“ (лат.) — Ще вляза в олтара на бога — началните думи на молитва.

 

нито едно мрачно петно. Над отворените врати се спускаха дълги пурпурни завеси и горещото юнско слънце пламтеше в гънките им като листата на червени макове из нивята. Религиозните ордени с техните свещи и факли, групите енориаши с кръстове и хоругви осветяваха полумрака на страничните олтари. И по пътеките имаше хоругви, чиито копринени дигош висяха до земята, а позлатените им дръжки и ресни грееха под сводовете. През цветните стъкла на прозорците струеше светлина, която блестеше в белите одежди на хористите с всички оттенъци на дъгата и падаше върху пода на олтара в оранжеви, лилави и зелени петна. Зад олтара висеше блестяща завеса от сребърен брокат. И на фона на тази завеса, на украшенията и светлините на олтара, фигурата на кардинала в дълга бяла мантия се възправяше като оживяла мраморна статуя.

Според обичая, в дни, когато имаше процесия, кардиналът само ръководеше литургията, без да служи. Затова, като се прочете „Indulgentiam“’. той напусна олтара и се отправи бавно към епископския трон, изпратен с ниски поклони от всички свещеници.

— Боя се, че негово преосвещенство не е добре — прошепна един каноник на съседа си, — днес той изглежда някак особен.

Монтанели сведе глава, за да му сложат обсипаната със скъпоценни камъни митра2. Свещеникът, който изпълняваше длъжността почетен дякон, я постави, погледна за миг Монтанели, после се наведе и прошепна тихо:

— Ваше преосвещенство, болен ли сте?

Монтанели се извърна леко към него и го погледна така, като че не го познаваше.

— Извинете, ваше преосвещенство! — промълви свещеникът, поклони се и се върна на мястото си, като се укоряваше, че е смутил молитвите на кардинала.

Литургията продължаваше по установения ред. Монтанели и златошитите му одежди отразяваха слънчевата светлина, а

——

1 Молитва за опрощение на греховете.

2 Митра — епископска корона.

 

тежките гънки на бялата му празнична мантия се разстилаха по червения килим. Пламъците на стотици свещи трепкаха между сапфирите по гърдите му, светеха в дълбоките му, застинали очи, но не събуждаха у тях блясък. И когато при думите „Benedicite, pater eminentissime“1 той се наведе да благослови тамяна и слънчевите лъчи заиграха сред диамантите, той приличаше на някакъв величествен и страшен леден дух от планините, увенчан с дъгата и наметнал плащ от сняг, дух, който разпръсква с протегнати напред ръце благословии или проклятия.

При изнасянето на светите дарове той слезе от трона си и коленичи пред олтара. Във всичките му движения се чувствуваше някаква странна скованост и когато той стана и се върна на мястото си, драгунският майор, който седеше в парадна униформа зад коменданта, прошепна на ранения капитан:

— Не го бива вече стария кардинал, вижда се. Върши

работата си като машина.

Толкова по-добре! — отвърна му също с шепот капитанът. — От проклетата амнистия насам той не е нищо друго освен воденичен камък на вратовете ни.

— Но все пак отстъпи за военния съд.

— Да, накрая. Но колко време мина, докато се реши. Господи, колко е задушно! На процесията всички ще получим слънчев удар. Жалко, че не сме кардинали, да носят балдахини над главите ни из целия път… Ш-шшт! Чичо ми гледа към нас!

Полковник Ферари се бе обърнал и гледаше строго двамата млади офицери. След важното събитие вчера сутринта той бе настроен набожно и сериозно и бе наклонен да ги упрекне, че нямат правилно отношение към това, което той смяташе за „неприятен служебен дълг“.

Церемониерите започнаха да събират и подреждат хората, които щяха да участвуват в процесията. Полковник Ферари стана от мястото си и се отправи към стъпалата на олтара, като даде знак на другите офицери да го последват. Когато литургията свърши и причастието бе поставено в кристалния

——

1 Benedicite, pater emmeniissime (лат.) — Благословете, ваше преосвещенство!

 

съд на свещеното слънце1, предстоятелят и свещениците се оттеглиха в сакристията2, да сменят одеждите си, и в катедралата се понесе лекият шум от полугласни разговори. Монтанели остана седнал на трона си, устремил пред себе си неподвижен поглед. Цялото развълнувано човешко море сякаш се надигаше край него и замираше укротено в краката му. Поднесоха му кадилница.той вдигна ръка като автомат и сложи в нея тамяна, без да погледне нито наляво, нито надясно.

Духовниците се бяха вече върнали or сакристията и го чакаха в олтара, но Монтанели седеше все така неподвижен. Почетният дякон, като се наведе да свали от главата му митрата, прошепна пак нерешително:

— Ваше преосвещенство! Кардиналът се огледа.

— Какво казахте?

— Сигурен ли сте,че няма да ви измори много процесията? Слънцето е твърде силно.

— Какво значение има слънцето?

Монтанели говореше със студен и равен глас и на свещеника отново се стори, че го е обидил.

— Простете, ваше преосвещенство. Помислих, че не сте добре.

Монтанели се изправи, без да отговори. Той спря за миг на горното стъпало на трона и попита със същия равен тон:

— Какво е това?

Дългият край на мантията му се спущаше по стъпалата и стигаше до пода на олтара. Монтанели сочеше едно огнено петно върху белия атлаз.

— Това е само слънчева светлина, която блести през цветното стъкло на прозореца, ваше преосвещенство.

— Слънчева светлина? Толкова ли е червена тя? Той слезе по стъпалата и коленичи пред олтара, като люлееше бавно кадилницата. После я върна на свещеника,

——

1 Свещеного слънце — съд от злато и кристал във форма на слънце, в който се слага причастието — „осветеният хляб“.

2 Сакристия — стая до олтара, където свещенициге се преобличат.

 

Светлината падаше на цветни петна върху голата му глава и широко отворените, обърнати нагоре очи, хвърляше червени отблясъци по бялото покривало, с което свещениците го намятаха.

Монтанели пое от дякона свещеното златно слънце и се изправи, а в това време хорът и органът подеха гръмко тържествена мелодия:

„Pange, lingua, gloriosi Corporis mysterium, Sanguinisque pretiosi Quern in mundi pretium, Fructus, ventris generosi Rex effudit gentium.“1

Носачите излязоха бавно напред и издигнаха над главата му копринения балдахин, а дяконите заеха местата си от дясната и лявата му страна и оправиха дългите дипли на мантията му. Когато послушниците се наведоха да вдигнат края на мантията от пода на олтара, християнските братства, които бяха начело на процесията, тръгнаха бавно и тържествено напред в редици по двама със запалени свещи в ръце.

Монтанели стоеше над тях, до олтара, неподвижен под белия балдахин и издигнал високо причастието, наблюдаваше минаващите край него. Двама по двама, със свещи, хоругви и факли, с кръстове, образи на светци и знамена те слизаха бавно по стъпалата на олтара, минаваха през храма между украсените с гирлянди колони и през разтворените пурпурни завеси излизаха на блесналата от слънце улица. Звукът на тяхното пеене замирише в далечен ромон, удавен в прииждащите все нови и нови гласове, а безкрайният поток течеше и все нови стъпки отекваха по плочите на катедралата.

Минаваха групи от енориаши в бели наметки и воали на лицата, после идваха братята на Мизерикордия2, облечени в черно от главата до петите, а очите им блестяха през дупките на маските,

——

1 Латински химни, в които се говори за спасение чрез проливане на невинна кръв.

2 Братята на Мизерикордия — хора, които се грижат за погребването на мъртвец.

 

След тях тържествено пристъпяха монасите: братятаскитници, боси, с почернели крака, с тъмни раса и качулки; мрачните, облечени в бяло доминиканци. После идваха църковните настоятели от областта, драгуните и карабинерите, местните полицейски чиновници, комендантът в парадна униформа, обкръжен от офицерите. След тях, понесъл голям кръст, вървеше дякон между двама послушници със запалени свещи в ръце. И тъй като завесите бяха разтворени широко, за да могат да минат те през вратите, Монтанели зърна за миг от своето място под балдахина сгряната от слънце и постлана с килими улица, украсените със знамена стени и облечените в бяло деца, които разпръскваха рози. Ах, розите, колко червени бяха розите!

Бавно, по установения ред, процесията вървеше, вървеше — човек след човек, багра след багра. Дългите бели раса, тежки и тържествени, отстъпваха място на пищни одежди и везани свещенически мантии. Минаваше висок, тънък златен кръст, издигнат над запалените свещи, после катедралните каноници, тържествени в своите снежнобели наметала. През олтара пристъпваше бавно капелан с голямо разпятие между два пламтящи факела, след него вървяха в крак църковни служители, които размахваха кадилници в ритъма на музиката. Носачите издигнаха балдахина по-високо, започнаха да броят стъпките си — „едно-две, едно-две“ и Монтанели тръгна по пътя на кръста1.

Надолу по стъпалата на олтара и през целия храм премина той; под разтворените завеси, които бяха толкова червени — толкова страшно червени, и се отправи към ослепително светлата улица, посипана с кървавочервени, повехнали рози, смачкани по червения килим от краката на многобройните богомолци. Процесията спря за миг при вратата, за да се сменят носачите на балдахина, после отново тръгна и Монтанели заедно с нея, стиснал в ръцете си свещеното

——

1 Пътят на кръста — напомняне за серията картини, които изобразяват отиването на Христос към разпятието. Преди да излезе от храма, процесията спира пред всяка от тях, за да се прочете по една молитва. За Монтанели — това е пътят на собственото му страдание.

 

слънце, а гласовете на хористите ту се усилваха, ту замираха край него в ритъма на разлюлените кадилници и равномерния тропот на стъпките.

„Verbum caro, panem verum,

Verbo carnem efficit,

Sitque sanguis, Christ! merum…“

Вечно кръв, вечно кръв! Килимът се простираше пред него като червена река, розите бяха като капки кръв по камъните… О, боже! Нима цялата ти земя и цялото ти небе са станали червени? Но какво значение има това за тебе, всемогъщи боже, за тебе, чиито устни са изцапани с кръв!

„Tantum ergo Sacramentum, Veneremur cernui.“

Той погледна през кристалния похлупак към светите дарове. Какво изтичаше бавно от причастието и капеше между лъчите на златното слънце, капеше по бялата му мантия? Какво беше виждал той да капе, да капе от една издигната ръка?

Тревата в двора на крепостта бе изтъпкана и червена — цялата червена, — там имаше толкова много кръв. Кръв течеше по бузата му, капеше от простреляната дясна ръка и бликаше в топла червена струя от раните по тялото му. Дори един кичур от косата му бе опръскан с кръв — косата на челото му бе мокра и сплъстена — ах, това беше предсмъртната пот, избила от ужасните болки.

Гласовете на хористите се извисяваха още повече и по-тържествено:

„Genitori, genitoque, Laus et jubilatio, Salus, honor, virtus, quoque Sit et benedictio.“

О, това вече не може да се понесе! Боже, ти който седиш на своя трон в бездушното небе и се усмихваш с кървави устни, който гледаш страданията и смъртта, не е ли достатъчно това? Не е ли достатъчно и без тази смешна игра на възхвала и благословия? Тяло Христово, ти, което умря за спасението на хората, кръв Христова, ти, която бе пролята за опрощението на греховете ни, не е ли достатъчно това?

А, повикай го по-силно, той може би спи!

Спиш ли, наистина, скъпа моя любов, и няма ли да се събудиш никога вече? Нима гробът пази тъй ревниво своята победа? Няма ли черната яма под дървото да те освободи поне за малко, радост на сърцето ми?

Тогава причастието под кристалния похлупак сякаш отговори и кръвта капеше, докато то говореше:

„Избрал си вече и се разкайваш за своя избор? Не е ли изпълнено желанието ти? Виж тези хора, които вървят в светлината, облечени в коприна и злато: заради тях ме положиха в черната яма. Виж децата, които пръскат рози, и послушай песните им, ако ти харесват: заради тях устата ми сега са пълни с пръст, а розите са червени от извора, избликнал от моето сърце. Виж как хората коленичат, за да пият от кръвта, която капе от края на мантията ти — заради тях бе пролята тя, за да утоли тяхната неугасима жажда. Защото писано е: «Няма по-велика любов от тази да дадеш живота си за своите приятели.»“1

О, Артур, Артур, има по-велика любов! Да дадеш живота на най-любимия си — не е ли по-велика любов?

И причастието отговори пак:

„Кой е най-любимият ти? Наистина не аз.“

И когато Монтанели поиска да проговори, думите замръзнаха на езика му, защото над тях се понесе песента на хористите като северен вятър над ледени вирове и ги обгърна в мълчание.

„Diceans: Accipite, quod trado vasculum. Omnes ex eo bibite. Dicens: Accipite, siiod trado vasqulum. Omnes ex eo bibite.“

Пийте, християни, пийте, всички вие! Не е ли ваша? Нали за вас червената струя обагри тревата, за вас изсъхна и загина живата плът. Яжте от нея, канибали, яжте от нея, всички вие! Този пир и тази оргия са за вас, това е денят на вашата

——

1 Думи на Христос.

 

радост! Бързайте, елате на празненството, влезте в процесията и вървете с нас, жени и деца, млади и стари мъже — елате за поделянето на плътта! Елате за разливането на кръвтавино и пийте от него, докато е червено, вземете и яжте от тялото…

О, боже, крепостта! Навъсена и мрачна, с порутените зъбчати стени и кули, тя се тъмнееше между голите хълмове и сякаш гледаше сърдито процесията, която се точеше из прашния път под нея. Железните зъби на решетката бяха спуснати над отвора на вратата и като звяр, залегнал на планинския склон, крепостта пазеше своята жертва. И все пак, колкото и здраво да са стиснати железните зъби, те ще бъдат счупени и разбити на парчета, а гробът в двора ще предаде своите мъртъвци. Защото християните вървят, вървят в тази огромна процесия към свещения кървав пир, както армия от изгладнели плъхове върви към пожъната нива. И техният повик е: „Дайте, дайте“, и никога няма да кажат: „Стига!“

„Не си ли задоволен сега? За тези хора бях пожертвуван аз. Ти ме погуби, за да могат да живеят те, И погледни, те вървят — всеки по своя път — и няма да разстроят редиците си.

Това е армия от християни, последователи на твоя бог. Те са много и силни Огън унищожава всичко пред тях, а зад тях бушува пламък. Земята пред тях е като райската градина, а зад тях — безплодна пустиня. Да, и нищо не може да им из бегне.“

И все пак, върни се, върни се при мене, скъпи мой, защото аз се разкайвам за избора, който направих. Върни се и ние двамата ще се промъкнем далеч оттук до някой тъмен и тих гроб, където тази лакома армия няма да ни намери. И там ние ще легнем прегърнати и ще спим, ще спим, ще спим. А гладните християни ще минават над главите ни в безмилостната дневна светлина и когато те крещят, че искат да пият кръв и да ядат плът, техният вик едва ще достига до ушите ни. И те ще отминават по своя път, и ще ни оставят на спокойствие.

А причастието отговори пак:

„Къде ще се скрия? Не е ли писано: «Те ще тичат надолу и нагоре из града, ще се катерят по стените, ще влизат в къщите, ще се вмъкват през прозорците като крадци?» Ако си построя гробница на върха на планината, няма ли да дойдат те и да я разбият? Ако си изкопая гроб в коритото на реката, няма ли да дойдат и да го изровят? Защото те умеят да си намират лов като копои. Заради тях са червени раните ми, за да могат да пият. Не чуваш ли какво пеят?“

А те пееха, като минаваха под пурпурните завеси на катедралната врата, защото процесията бе свършила и всичките рози бяха посипани.

„Ave, verum Corpus, natum De Maria Virgine: Vere passum, immolatum In cruce pro homine! Cujus latus perforatum Undem fluxit cum sanguinae; Esto nobis praegustatum Mortis in examinae.“

Когато песента замлъкна, кардиналът влезе в храма и мина между безмълвните редици от монаси и свещеници, които бяха коленичили всеки на своето място, издигнали запалените си свещи. И той видя, че гладните им очи са устремени към светото тяло, което той носеше, и разбра защо навеждат глави, когато той минава край тях защото тъмната струя се стичаше надолу по гънките на бялата му мантия, а стъпките му оставяха яркочервени следи върху плочестия под на катедралата.

Монтанели прекоси храма и стигна до преградата на олтара. Там носачите се спряха и той излезе изпод балдахина и се качи по стъпалата. Отляво и отдясно бяха коленичили облечените в бяло дякони с кадилници в ръце и капеланите с техните факли. И очите им блестяха жадно в ослепителната светлина, като гледаха тялото на агнеца1.

И докато Монтанели стоеше пред олтара, издигнал в кървавите си ръце нараненото и измъчено тяло на своята

——

1 Пасаж от библията.

2 Тялото на Христа.

убита любов, гласовете на гостите, поканени на пир с причастието, подеха нова песен:

„Oh salutaris Hostia, Bella praemunt hostilia, Da robur, fer, auxilium.“

А сега те идат да вземат,тялото… Иди тогава, скъпи мой, такава е горчивата ти съдба, и отвори небесните врати за тези гладни вълци, на които не може да се откаже. А за мене е отворена само вратата на най-страшния ад.

Когато почетният дякон постави свещения съд на олтара, Монтанели се отпусна там, където бе застанал, и коленичи на стъпалото. От белия олтар над него струеше кръв и капеше върху главата му. А гласовете на хористите звъняха, гърмяха под сводовете и отекваха под високия покрив:

„Uni trinoque Domino Sit sempiterna gloria: Qui vitam sine termino Nobis donet in patria.“

i,Sine ’termino, sine termino!’4 О, щастлив е бил Христос, който е могъл да падне под кръста си! О, щастлив е бил Христос, който е могъл да каже: „Свърши се!“ А тази участ няма край. Тя е вечна като пътя на звездите, като червея, който не умира, като огъня, който не угасва… „Sine termino,

sine termino!“

Уморено, но търпеливо кардиналът участвуваше в останалите церемонии, изпълняваше механично, по стар навик, обредите, които бяха вече загубили значението си за него. После, след благословията, той отново коленичи пред олтара и покри лицето си с ръце. Гласът на свещеника, който четеше списъка на индулгенциите2, ту се усилваше, ту изчезваше като далечен отзвук от един свят, към който той вече не принадлежеше.

Гласът замлъкна, Монтанели се изправи и простря ръка за тишина. Някои от богомолците вече се отправяха към вратите.

1 Sine termino (лат.) — Без край.

2 Индулгенции — списък на греховете, които черквата опрощава срещу заплащане.

Те се върнаха назад, като прошумяха бързо, а в това време из катедралата се понесе шепот: „Негово преосвещенство ще говори“.

Свещениците, изненадани и учудени, се приближиха до кардинала, а един от тях прошепна бързо:

— Ваше преосвещенство, сега ли смятате да говорите на народа?

Монтанели мълчаливо го отстрани с ръка. Свещениците се отдръпнаха, шушукайки помежду си. Това бе необикновено, дори нередно, макар че кардиналът имаше право да постъпи, както намери за добре. Той навярно щеше да съобщи нещо особено важно — да обяви някаква нова реформа в Рим или да предаде някое извънредно послание на светия отец.

Монтанели погледна от стъпалата на олтара към морето обърнати към него лица. С нетърпеливо очакване те гледаха как той стои над — тях — приличен на призрак, неподвижен и бял.

— Ш-шт! Тишина! — тихо подканяха водачите на процесията и шепотът в храма замря, като полъх на вятъра в шумолящите върхове на дърветата.

В пълно мълчание всички устремиха очи към бялата фигура на стъпалата на олтара. Монтанели заговори бавно и спокойно:

— В евангелието на св. Йоана е писано. „И така възлюби бог света, че отдаде своя син единороден, за да бъде светът спасен чрез него“. Днес е празник на тялото и кръвта на спасителя, който беше разпнат за вашето спасение, агнеца божи, който пое греховете на света, сина господен, който умря за вашите прегрешения. И вие се събрахте тук в тържествено, празнично облекло, за да вкусите от жертвата, принесена заради вас, и да отправите благодарност за тази велика милост. И аз знам, че тази сутрин, когато сте идвали на пир, да вкусите от тялото на спасителя, сърцата ви са били изпълнени с радост, когато сте си спомнили страданието на богасин, който умря за вашето спасение.

Но кажете ми, кой от вас помисли за другото страдание — за страданието на богаотец, който остави своя син да бъде разпнат? Кой от вас си спомни за мъката на бащата, когато той се наведе от своя небесен трон, за да види Голгота?

Аз ви наблюдавах днес, о, хора, когато вървяхте в редовете на тържествената процесия, и видях как вашите сърца се радват за опрощението на греховете ви, как ликувате за своето спасение. И ето аз ви моля да помислите — с цената на какво е купено вашето спасение. Скъпо е купено то, по-скъпо от рубина, купено е с цената на кръвта.

През редиците на слушателите премина вълнение. Свещениците в олтара се наклониха напред и зашушукаха. Но проповедникът продължи да говори и те замълчаха.

— И ето затова ви говоря днес. Говоря ви, защото аз гледах вашата немощ и вашата мъка, и малките деца край краката ви. И сърцето ми се изпълни от състрадание към тях. защото те трябва да умрат. После аз погледнах в очите на любимия ми син и видях в тях изкуплението чрез кръвта. А аз отминах по своя път и го оставих на съдбата му.

Това е опрощението на греховете. Той умря за вас и тъмнината го погълна. Той е мъртъв и няма да възкръсне. Той е мъртъв и аз нямам син. О, момчето ми, момчето ми!

Гласът на кардинала замря в дълъг, приличен на вопъл вик и гласовете на ужасените хора му отговориха като ехо. Всички духовници бяха станали от местата си, а почетните дякони се спуснаха напред, за да хванат ръката на проповедника. Но той я отдръпна, обърна се към тях внезапно и ги погледна с очите на разярен звяр.

— Какво е това? Не ви ли стига тази кръв? Почакайте да дойде и вашият ред, чакали! И вие ще се наситите!

Те се оттеглиха и се събраха един до друг, дишайки тежко и силно, а лицата им бяха станали тебеширено бели. Монтанели се обърна пак към хората в храма, а те се люлееха и вълнуваха пред него като житна нива пред ураган.

— Вие го убихте! Вие го убихте! И аз допуснах това, защото не исках вашата смърт. А сега, когато идвате при мене с лъжливите си хвалебствия и нечестиви молитви, аз се разкайвам, разкайвам се, че постъпих така! По-добре да бяхте загинали вие от вашите пороци в бездънния ад на вечните мъки, а той да беше жив. Струват ли толкова вашите почернели от чума души, та да се плати такава цена за тях? Но вече е късно… много късно! Аз крещя, но той не ме чува, удрям по гроба му, но той няма да се събуди. Стоя сам, сред пустиня, и гледам наоколо — от напоената с кръв земя, където е погребан къс от сърцето ми, до пустите и страшни небеса, които останаха за мене, нещастния. Аз се отказах от него, о, поколение от усойници, аз се отказах от него заради вас!

Вземете тогава това спасение, щом е ваше! Аз ви го захвърлям, както се захвърля кокал на глутница ръмжащи псета! Вие сте си платили за този пир! Елате тогава и яжте до насита, людоеди, кръвопийци — зверове, които се хранят с мърша! Вижте как от олтара тече пенливата, топла кръв от сърцето на моя любим — кръвта, която беше пролята за вас! Търкаляйте се, лочете, боядисайте лицата си червени с нея! Грабете, бийте се за тялото, изяжте го и ме оставете на мира! Това тяло беше пожертвувано за нас — вижте го как е изранено и кърваво, а в него все още пулсира мъченическият живот, то все още трепери от страшната смъртна агония. Вземете го, християни, и яжте!

Той бе грабнал свещеното слънце с причастието и го бе вдигнал над главата си, а сега го захвърли с трясък на пода. Металът иззвънтя, като се удари в каменната настилка, духовниците се спуснаха вкупом напред и двадесет ръце едновременно заловиха безумеца.

И едва тогава мълчанието в храма се разкъса в диви, истерични викове. Като събаряха столове и скамейки, удряха по вратите, блъскаха се и в бързината свличаха завеси и гирлянди, разплаканите хора се изляха на улицата като буен порой.