Етел Лилиан Войнич
Стършел (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Артур се върна в квартирата си с чувство, че има криле. Той беше безкрайно, безоблачно щастлив. На събранието бяха загатнали, че се подготвя въоръжено въстание. Сега Джема също беше техен другар и той я обичаше. Те щяха да работят, а може би и да умрат заедно за бъдещата република. Беше дошло време надеждите им да разцъфнат. И отец Монтанели ще види това и ще повярва!

Но на другата сутрин той се събуди в по-трезво настроение. — Спомни си, че Джема щеше да замине за Ливорно, а Монтанели — за Рим. Януари, февруари, март — три дълги месеца до Великден! Ами ако Джема попаднеше под „протестантско“ влияние в къщи? (За Артур думите „протестантско“ и „еснафско“ имаха едно и също значение.) Не, Джема никога няма да се научи да флиртува или пък да „пленява“ туристи и плешиви корабовладелци, както другите млади англичанки в Ливорно. Джема беше съвсем различна. Но тя може би щеше да се чувствува нещастна — толкова млада, без никакви приятели, съвсем сама между ония ограничени хора. О, ако майка му беше жива…

Вечерта той отиде в семинарията и завари Монтанели — уморен и отегчен — да разговаря с новия ректор. Лицето му, вместо да се разведри както обикновено, когато видеше Артур, стана още по-мрачно.

— Ето студента, за когото ви говорих — каза той сухо, като представяше Артур на новия ректор. — Ще ви бъда много благодарен, ако му разрешите и занапред да се ползува от библиотеката.

Отец Карди, възрастен, благодушен на вид свещеник, веднага заговори на Артур за „Сапиенца“1 с лекота и осведоменост, които показваха, че той добре познава живота там. Разговорът скоро се пренесе върху злободневния въпрос за режима в университета. За голяма радост на Артур новият ректор критикуваше рязко управата на университета, която постоянно безпокоеше студентите с безсмислени и досадни ограничения.

— Имам доста голям опит във възпитанието на младежта — каза той. — Аз се ръководя от правилото, че никога не бива да се забранява нещо без сериозно основание за това. Малко са младежите, които предизвикват неприятности, ако се отнасят към тях с нужното внимание и уважение. Но разбира се, и най-кроткият кон ще започне да рита, ако постоянно дърпате поводите.

Артур отвори широко очи. Той не беше очаквал, че новият ректор ще защищава интересите на студентите. Монтанели не вземаше никакво участие в разговора — очевидно темата не го интересуваше. Лицето му изразяваше такава умора и безнадеждност, че отец Карди изведнъж каза:

— Боя се, че ви изморих, отец каноник. Простете моята бъбривост. Но този въпрос така ме вълнува, та понякога забравям, че мога да отегча другите.

— Напротив, разговорът беше твърде интересен.

Шаблонната вежливост не беше присъща на Монтанели и Артур почувствува неловкост от неговия тон.

Когато отец Карди се оттегли в стаята си, Монтанели се обърна към Артур. Лицето му, както и през цялата вечер, имаше замислен и съсредоточен израз.

— Артур, мило мое момче — започна той бавно, — трябва да ти кажа нещо.

„Навярно е получил неприятно известние“ — помисли веднага Артур, като гледаше загрижено измъченото му лице.

Настъпи дълго мълчание.

——

Сапиенца (Sapienza); итал. — знание. Тука: името на университета в Пиза.

 

— Харесва ли ти новият ректор? — запита внезапно Монтанели.

Въпросът беше така неочакван, че в първия миг Артур не знаеше какво да отговори.

— Той… той много ми харесва, мисля че… не, всъщност не съм сигурен. Трудно е да се каже само след една среща.

Монтанели почукваше леко с пръсти по облегалката на креслото, както правеше винаги, когато беше смутен или разтревожен.

— Относно моето отиване в Рим — започна той отново, ако мислиш, че има нещо… ако ти искаш, Артур, ще пиша, че не мога да замина.

— Padre! Но Ватиканът…

— Ватиканът ще намери някой друг. Мога да изпратя писмено извинение.

— Но защо? Не мога да разбера. Монтанели прекара ръка по челото си.

— Безпокоя се за тебе. Какво ли не ми идва на ум и всъщност няма защо да отивам.

— Но епископството…

— Ах, Артур! Какво ще спечеля, ако получа епископство, а загубя…

Той замлъкна. Артур никога не беше го виждал в такова състояние и се разтревожи много.

— Не мога да разбера — каза той. — Padre, ако ми обясните малко по-точно какво мислите…

— Не мисля нищо. Изпитвам непреодолим страх. Кажи ми — заплашва ли те някаква особена опасност.

„Дочул е нещо“ — помисли Артур, като си спомни намеците за подготвяното въстание. Но той знаеше, че няма право да издаде тази тайна и отговори само:

— Каква особена опасност може да има?

— Не ме питай, а ми отговори.

Гласът на Монтанели сега беше почти рязък от безпокойство.

— Заплашва ли те опасност? Не искам да знам твоите тайни. Кажи ми само това!

— Ние всички сме в божиите ръце, padre. Винаги може да се случи нещо. Но не виждам защо няма да съм жив и здрав, когато се върнете.

— Когато се върна… Слушай, carino, оставям да решиш сам. Няма нужда да ми даваш никакви обяснения. Достатъчно е да кажеш: „Остани“ — и аз ще се откажа от пътуването. Никой няма да пострада от това, а ти, струва ми се, ще бъдеш в по-голяма безопасност, когато си край мене.

Тези болезнени размишления бяха тъй чужди на характера на Монтанели, че Артур го погледна с дълбока загриженост.

— Padre, вие не сте добре. Разбира се, че трябва да отидете в Рим, да си отпочинете хубаво и да се отървете от вашето безсъние и главоболие.

— Добре — прекъсна го Монтанели, като че тази тема му беше омръзнала. — Ще тръгна утре сутринта с първата пощенска карета.

Артур го погледна с учудване.

— Вие искахте да ми кажете нещо? — промълви той.

— Не, не, нищо повече… нищо особено.

Лицето на Монтанели изразяваше уплаха, почти ужас.

Няколко дни след заминаването на Монтанели Артур отиде в библиотеката на семинарията за една книга и срещна на стълбите отец Карди.

— А, мистър Бартън! — възкликна ректорът. — Точно вие ми трябвахте. Моля ви, влезте и ми помогнете да се справя с една трудност.

Той отвори вратата на кабинета и Артур го последва в стаята с глупавото, скрито чувство на негодование. Тежко му беше да гледа как в този кабинет, в светилището на Монтанели, се разполага друг човек.

— Аз съм ужасен книжен червей — каза ректорът — и първата ми работа, когато дойдох тук, беше да прегледам библиотеката. Изглежда много интересна, но не мога да разбера по каква система е направен каталогът й.

— Каталогът е непълен. Много от най-хубавите книги бяха набавени напоследък.

— Можете ли да отделите половин час, за да ми обясните как са подредени книгите?

Те влязоха в библиотеката и Артур старателно разясни каталога. Когато той стана и посегна за шапката си, ректорът усмихнат го задържа.

— Не, не! Няма да ви пусна тъй бързо. Днес е събота и работата може да се прекрати до понеделник. Останете да вечеряме заедно, щом ви задържах толкова до късно. Аз съм съвсем сам и вашата компания ще ми бъде приятна.

Той се държеше така приветливо и непринудено, че Артур веднага се почувствува добре. След кратък незначителен разговор ректорът попита Артур откога познава Монтанели.

— От около седем години. Той се завърна от Китай, когато аз бях дванадесетгодишен.

— Ах, да! Там той се прочу като мисионер. И оттогава насам сте негов ученик?

— Една година след това, по времето, когато за първи път му се изповядах, отец Монтанели започна да ми преподава, а като постъпих в университета, той продължи да ми помага в извънучебните занимания. Той беше много добър с мене — едва ли можете да си представите колко беше добър!

— Напълно ви вярвам. Той е човек, от когото не можеш да не се възхитиш — прекрасна благородна душа. Срещал съм свещеници, които са били с него в Китай. Не им стигаха думи да го хвалят — енергията му, смелостта му при всякакви трудности, несъкрушимата му вяра. Вие сте щастлив, че такъв човек ви е помагал и ръководил в юношеските години. От него разбрах, че сте изгубили родителите си.

— Да, баща ми почина, когато бях още дете, а майка — преди една година.

— Имате ли братя и сестри?

— Не. Имам заварени братя. Но когато аз съм бил още в люлката, те вече са правили сделките си.

— Вие навярно сте имали самотно детство. Може би затова още повече цените добротата на Монтанели. Между другото — имате ли си изповедник за времето, през което той ще отсъствува?

— Смятах да се обърна към някой от отците на „Света Катерина“, ако, разбира се, не са много заети.

— Искате ли да се изповядвате на мене? Артур разтвори учудено очи.

— Ваше преподобие, аз, разбира се, бих се радвал, само че…

— Само че ректорът на духовната семинария обикновено не изповядва миряни? Това е наистина така. Но аз знам, че каноник Монтанели се грижи много за вас, дори, струва ми се, малко се безпокои — както бих се безпокоил и аз, ако трябва да оставя любимия си ученик. Той ще се зарадва, ако научи, че сте под духовната опека на негов колега. А да ви кажа откровено, сине мой, вие ми харесвате и с радост бих ви помогнал, с каквото мога.

— В такъв случай аз, разбира се, ще ви бъда много благодарен за вашите напътствия.

— Тогава ще дойдете при мене другия месец, нали? Чудесно! И наминавайте насам, мое момче, всяка вечер, когато сте свободен.

Малко преди Великден бе оповестено официално, че Монтанели е получил епископството в Бризигела, в Етруските Апенини. Той съобщи това на Артур от Рим с едно радостно и спокойно писмо. Очевидно лошото му настроение бе преминало. „Трябва да ми идваш на гости всяка ваканция — пишеше той, — а аз ще те навестявам в Пиза. Тъй че надявам се да те виждам често, макар и не толкова, колкото бих искал.“

Доктор Уорън беше поканил Артур да прекара великденските празници у тях с него и с децата му вместо в стария, мрачен и пълен с плъхове дворец, където сега Джулия се разпореждаше самовластно. В писмото имаше и една кратка записка, написана с детски, неравен почерк, с която Джема също го молеше да отиде, ако му е възможно, „тъй като искам да поговорим за нещо“.

Още по-насърчителни бяха слуховете, които студентите в университета си шепнеха един на друг — всеки трябваше да бъде готов за големи събития след Великден.

Всичко това доведе Артур до такова възторжено състоЯние, че и най-невероятните неща, за които се мълвеше сред студентите, му се струваха естествени и осъществими в следващите два месеца.

Той реши да си отиде в къщи на велики четвъртък и да прекара там първите дни от ваканцията, тъй като не искаше посещението у семейство Уорън и радостта от срещата с Джема да нарушат тържественото религиозно настроение, което църквата изискваше в тия дни от своите чеда. Той писа на Джема, че ще отиде на втория ден на Великден и в сряда вечерта се прибра в стаята си с успокоена душа.

Артур коленичи пред разпятието. Отец Карди беше обещал да го приеме на другия ден сутринта и той трябваше да се подготви за последната си изповед преди Великден с дълга и усърдна молитва. Коленичил със сбрани за молитва ръце и наведена глава, той се опита да си припомни извършените от него малки прегрешения през изминалия месец — невъздържаност, безгрижие, избухливост, — оставили петънце върху чистотата на душата му. Той не можеше да открие нещо по-голямо — през този месец беше много щастлив, за да греши. Артур се прекръсти, изправи се и започна да се съблича.

Като разкопча ризата си, на пода падна едно листче. Това беше записката на Джема, която той бе носил цял ден до сърцето си. Артур я вдигна, разгъна я и целуна скъпите, набързо написани думи. После взе отново да сгъва листчето, като чувствуваше, че е направил нещо смешно, и тогава забеляза, че на гърба има послепис, който не беше прочел. „Непременно ела, колкото можеш по-скоро — пишеше там, — защото искам да се срещнеш с Бола. Той е тук от известно време и ние всеки ден четем заедно.“

Червенина заля лицето на Артур, докато четеше.

Вечно този Бола! Какво търси в Ливорно пак? И защо е нужно Джема да чете с него? Омагьосана ли беше от неговите контрабандистки подвизи? На събранието през януари не беше трудно да се види, че той е влюбен в нея. Затова се горещеше така, като говореше за пропагандната литература, а сега той беше близо до нея — всеки ден четеше заедно с нея.

Изведнъж Артур хвърли записката настрана и коленичи отново пред разпятието. Това ли е душата, която се готви да приеме опрощение, да приеме великденското причастие, душата, която се намира в мир с бога, със себе си и с целия свят? Душа, способна на такава низка ревност и подозрение, на егоистична ненавист и омраза — и то към един другар! В пристъп на горчиво самобичуване той покри лицето си с ръце. Само преди пет минути Артур мечтаеше за мъченичество, а сега допусна такива подли и дребнави мисли!

В четвъртък сутринта, когато влезе в църквата на семинарията, той намери отец Карди сам. Артур повтори молитвата, която предшествува изповедта, и веднага заговори за своето снощно прегрешение.

— Отче, аз се обвинявам в ревност, гняв и недостойни мисли към човек, който не ми е сторил никакво зло.

Отец Карди много добре знаеше с какъв човек има работа и каза меко:

— Не сте ми доверили всичко, сине мой.

— Отче, този, за когото мисля с недостойни за християнин чувства, аз трябва особено да обичам и уважавам.

— Свързани сте с кръвна връзка?

— Не, още по-тясно.

— Как, сине мой?

— С другарство.

— Другарство в какво?

— В свято и велико дело. Кратко мълчание.

— И гневът ви към този… другар, завистта към него са предизвикани от това, че той има по-голям успех в делото?

— Д-да, отчасти. Завиждах му, че има такъв опит, че е толкова полезен. И после… помислих… уплаших се… че ще ми отнеме сърцето на момичето, което… обичам.

— А момичето, което обичате — дъщеря ли е на светата църква?

— Не. Тя е протестантка.

— Еретичка?

Артур стисна ръцете си в отчаяние.

— Да, еретичка — повтори той. — Ние израснахме заедно. Майките ни бяха приятелки. И аз… му завидях, защото разбрах, че той също я обича и защото… защото…

— Сине мой — каза отец Карди бавно и сериозно след кратко мълчание, — вие все още не сте ми доверили всичко. Още нещо тежи на душата ви.

— Отче, аз…

Артур се запъна и спря да говори. Свещеникът чакаше мълчаливо.

— Завиждах му, защото организацията, към която аз принадлежа — „Млада Италия“…

— Да?

— … му възложи работа, която се надявах да дадат на мене, за която се смятах особено подходящ.

— Каква работа?

— Трябваше да се получат книги — политически книги — от параходите, които ги донасят, и да се намери скривалище за тях… в града…

— И тази работа организацията възложи на вашия съперник?

— На Бола — и аз изпитах завист.

— А той не ви даде повод за такова чувство? Вие не го обвинявате, че е пренебрегнал задачата си?

— Не, отче. Той работи смело и предано. Той е истински патриот и заслужава само моята обич и уважение. Отец Карди се замисли.

— Сине мой, ако душата ви е озарена от нова светлина, от мечтата за някакво велико дело, което трябва да се извърши за благото на вашите събратя, от една надежда, която ще облекчи страданията на уморените и подтиснатите, вие трябва да се отнесете с голямо внимание към това голямо божие благоволение. Всички добрини са от него. От него е и това ново раждане на душата. Ако сте намерили пътя към саможертвата, пътя, който води към мир,ако сте се сдружили с любещи другари, за да донесете освобождението на тези, които скрито плачат и тъгуват, тогава погрижете се в душата ви да няма нито завист, ни страст, а сърцето ви да бъде олтар, дето вечно ще гори свещеният огън. Помнете, че това е нещо възвишено и свято, и сърцето, което ще го приеме, трябва да бъде очистено от всяка себелюбива мисъл. Това призвание е като призванието на свещеника — то не е свързано с любовта към жената, нито с мимолетната страст. То е свързано с бога и народа сега и во веки.

— А! — Артур трепна и сключи ръце. Той едва не заплака, като чу девиза.

— Отче, вие ни давате благословията на църквата! Христос е с нас…

— Сине мой — отговори свещеникът тържествено, — Христос прогони лихварите от храма, защото неговият дом е дом за молитва, а те го бяха превърнали в свърталище на крадци.

След дълго мълчание Артур прошепна с трептящ глас:

— И Италия ще бъде негов храм, когато те бъдат прогонени…

Той замълча. Тогава се чу тихият отговор:

— Земята и всичките й блага са мои, е казал Христос.